Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Град обреченный, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2008 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
NomaD (2015 г.)

Издание:

Аркадий и Борис Стругацки

Обреченият град

Първо издание

Издателска къща „Христо Ботев“, София, 1990

 

Превел от руски: Милан Асадуров

Рецензент: Благой Киров

Редактор: Марта Владова

Художник: Александър Хачатурян

Художествен редактор: Стефан Груев

Технически редактор: Петър Илчев

Коректор: Бистра Цолова

 

Издателски № 8630

Дадена за набор на 2.VII.1990 г. Подписана за печат на 20.XI.1990 г. Излязла м. декември

Печатни коли: 26,50. Издателски коли: 22,46. Условно-издателски коли: 23,09

Формат: 84×108/32. Цена 4,24 лв. Код 22/9536379511/5617-197-90.

Печат: ДП „Д. Благоев“, София

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Корекция

Част втора
Следовател

Глава първа

Андрей внезапно почувствува ужасно главоболие. С отвращение смачка димящата цигара в препълнения пепелник, издърпа средното чекмедже на бюрото и погледна дали вътре има хапчета. Нямаше нито едно. Върху старите разбъркани книжа лежеше голям армейски пистолет, по ъглите в оръфани картонени кутийки се гушеха всякакви канцеларски джунджурийки, търкаляха се огризки от моливи, разсипан тютюн и две скъсани цигари. От всичко това главоболието му само се усили. Андрей затръшна чекмеджето, подпря главата си с ръце, така че пръстите му да закриват очите, и през процепите между тях взе да гледа Питер Блок.

Питер Блок, по прякор Керкенеза, седеше в далечината на табуретка, смирено положил червените си лапички на кокалестите колене, и равнодушно примигваше, като от време на време се облизваше. Той явно не страдаше от главоболие, но затова пък очевидно беше жаден. И сигурно му се пушеше. Андрей с усилие откъсна дланите си от лицето, наля си топла вода от гарафата и преодолявайки спазмите в стомаха, изпи половин чаша. Питер Блок се облиза. Сивите му очи бяха все така безизразни и празни. Само грамадната хрущялеста адамова ябълка слезе по тънкия му мръсен врат, стърчащ изпод разкопчаната яка на ризата, и после отново подскочи към брадичката.

— Е, и? — попита Андрей.

— Не знам — дрезгаво отвърна Керкенеза. — Не помня нищо такова.

„Мръсник — помисли си Андрей. — Животно.“

— Как става така? — учуди се той. — В бакалницата на Вълнената улица сте работили; кога сте работили — помните, с кого сте работили — помните. Добре. В кафенето на Драйдъс сте работили, кога и с кого — също помните. А за магазина на Хофщатер сте забравили. Нали това е последната ви работа, Блок.

— Съвсем не знам, г-н следовател — възрази Керкенеза с глас, изпълнен с отвратително уважение. — Извинявам се, ама трябва някой да ме е наклепал. Та аз, щом загазихме с Драйдъс и щом избрахме пътя на окончателното поправяне и полезното трудоустрояване, оттогава значи нищо подобно не съм вършил.

— Но Хофщатер ви е познал.

— Аз много се извинявам, господин следовател — сега вече в гласа на Керкенеза звучеше явна ирония. — Ама нали господин Хофщатер малко не е наред и това всички го знаят. В главата му значи всичко се е объркало. Влизал съм в магазина му, това е вярно — картофи там да купя, лучец… И по-рано бях забелязал, че той, извинявам се, ама не е съвсем добре с главата и ако знаех как ще се обърне работата, щях да престана да ходя при него, че я вижте сега каква стана…

— Дъщерята на Хофщатер също ви идентифицира. Тъкмо вие сте я заплашвали с ножа, вие лично.

— Не е имало такова нещо. Някои други работи са ставали, ама това не. Виж, тя веднъж се залепи за мен с нож, опрян в гърлото ми — такова нещо имаше! Един път така ме натисна там отзад, в склада, че едвам успях да си плюя на петите. Мръднала е от глад за мъже, всички наоколо бягат от нея като попарени… — Керкенеза се облиза. — И най-важното ме вика: ела в склада, сам, казва, да си избереш зелето…

— Това вече съм го чувал. По-добре повторете още веднъж какво сте правили и къде сте били през нощта на двадесет и четвърти срещу двадесет и пети. Подробно, като започнете от момента, когато изключиха слънцето.

Керкенеза вдигна очи към тавана.

— Значи така — започна той. — Когато изключиха слънцето, седях в кръчмата на ъгъла на Трикотажната и Втората улица и играех на карти. После Джек Ливър ме извика да отидем в друга кръчма, тръгнахме и по пътя се отбихме у тях, искахме да вземем с нас неговата дъртофелница, ама се забавихме и се запихме. Джек се насмука до козирката и неговата дъртофелница го сложи да си легне, а мене ме изгони. Тръгнах си към къщи да спя, ама яката се бях натаралянкал и по пътя се сдърпах с някакви там, трима бяха, и те пияни, никого от тях не познавам, за пръв път в живота си ги виждам. Те така ме наредиха, че нататък вече нищо не помня, чак сутринта се свестих до самия край на пропастта, едвам се довлякох в къщи. Легнах си и хоп, дойдоха да ме приберат…

Андрей разлисти делото и намери медицинската експертиза. Листът вече бе леко омазнен.

— Потвърждава се само това, че сте били пиян. Според медицинската експертиза не са ви били. Никакви следи от побой не са открили по тялото ви.

— Внимателно значи са работили момчетата — одобрително рече Керкенеза. — Имали са значи торбички с пясък… И досега още ме болят ребрата… а отказват да ме пратят в болницата… Ще взема да пукна тука и тогава всички ще отговаряте за мене…

— Три денонощия от нищо не се оплаквахте, а щом ви показаха акта от експертизата, изведнъж ви заболя…

— Как така да не ме е боляло? Капчица сили нямах, така ме болеше, търпило не ми остана, та затуй взех да се оплаквам.

— Престанете да лъжете, Блок — уморено рече Андрей. — Срам ме е да ви слушам.

Вече му се повдигаше от този гнусен тип. Ама че бандит и гангстер. Спипали са го с явни улики, но ето че не мога да го притисна до стената… Нямам достатъчно опит, там е работата. Другите карат такива като него да си признаят всичко на бърза ръка… А в това време Керкенеза започна печално да въздиша, жално си изкриви лицето, подбели очи чак до челото и изпъшка, започна да се върти на табуретката с явното намерение колкото може по-ловко да се строполи в несвяст, за да му дадат чаша вода и да го изпратят да спи в килията. През пръстите си Андрей следеше с ненавист тия гадни въртели. „Е, хайде, давай де — мислеше си той. — Опитай само да се издрайфаш на пода и ще те заставя, кучи сине, само с една попивателна да изчистиш всичко…“

Вратата широко се отвори и в кабинета влезе с уверена походка старши следователят Фриц Гайгер. Като плъзна равнодушен поглед по сгърчения Керкенез, той се приближи до бюрото и приседна на крайчеца върху книжата. Без да бърза, изтръска от пакета на Андрей няколко цигари, пъхна едната между зъбите си, а останалите грижливо нареди в тънката си сребърна табакера. Андрей драсна една клечка, Фриц запали цигарата си, кимна в знак на благодарност и изпусна струйка дим към тавана.

— Шефът нареди да взема от тебе делото за Черните Скрипи — тихо каза той. — Ако не възразяваш, разбира се. — Фриц още повече сниши гласа си и многозначително сбърчи устни. — По всичко личи, че главният прокурор здравата е наругал шефа. Той сега вика един по един всички при себе си и им трие сол на главата. Бъди готов, скоро ще стигне и до тебе…

Фриц още веднъж смукна дълбоко от цигарата и хвърли поглед към Керкенеза. Протегнал врат да подслушва за какво си шепне началството, Керкенеза тутакси пак се сви и жално изпъшка. Фриц попита:

— С този вече свърши, нали?

Андрей поклати глава. Срамуваше се. През последните десет дни Фриц за втори път идваше да взема дело от него.

— Хайде бе? — учуди се Фриц. Няколко мига той преценяващо оглеждаше Керкенеза, после рече полугласно: — Ще разрешиш ли? — и без да дочака отговора, скочи от масата.

Фриц се приближи плътно до подследствения и състрадателно се наведе над него, като държеше цигарата далеч встрани.

— Всичко те боли, нали? — съчувствено попита той.

Керкенеза изпъшка утвърдително.

— Жаден си, нали?

Керкенеза отново изпъшка и протегна треперещата си лапичка.

— И сигурно много ти се пуши?

Керкенеза недоверчиво поотвори едното си око.

— Всичко го боли, горкичкият! — високо каза Фриц, без да се обръща всъщност към Андрей. — Жал ме е да го гледам как се мъчи човекът. Тука го боли… и тука го боли… и ето тука го боли…

Като повтаряше тези думи по различни начини, Фриц правеше някакви резки и странни движения с ръката, в която не държеше цигарата, и жалното мучене на Керкенеза изведнъж секна, смени се с някакво пискливо охкане, а лицето му побеля като платно.

— Стани, гадино! — неочаквано изрева Фриц с цяло гърло и направи крачка назад.

Керкенеза мигновено скочи и Фриц му нанесе страхотен къс и отсечен удар в корема. Керкенеза се присви, а Фриц замахна с изпъната длан и тъп удар отекна под брадичката на Керкенеза. Той се олюля, събори табуретката и падна по гръб.

— Стани! — отново изрева Фриц.

Задъхвайки се и подсмърчайки, Керкенеза трескаво зашава на пода. Фриц връхлетя отгоре му, хвана го за яката и с рязко движение го изправи на крака. Сега лицето на Керкенеза изглеждаше възбяло с отсянка на суха пръст, изхвръкналите му очи бяха обезумели и той обилно се потеше.

Мръщейки се от погнуса, Андрей сведе поглед и с треперещи пръсти взе да рови в пакета, като се мъчеше да извади някоя цигара. Трябваше да направи нещо, по не знаеше какво. От една страна, действията на Фриц бяха жестоки и отвратителни, но, от друга, не по-малко жесток и отвратителен беше и този върл бандит и разбойник, който най-безочливо се гавреше с правосъдието. Той и другите като него бяха гнойна язва върху тялото на обществото…

— Струва ми се, че май си недоволен от отношението към теб? — звучеше в това време мазният глас на Фриц. — Като те гледам, дори май се каниш да се оплачеш. Та да знаеш тогава, че името ми е Фридрих Гайгер. Старши следователят Фридрих Гайгер…

Андрей насила вдигна очи. Керкенеза стоеше изпънат, леко наведен назад, а Фриц плътно се беше надвесил над него с ръце на кръста.

— Можеш да се оплачеш — сегашното ми началство го знаеш… А известно ли ти е кой е бил предишният ми началник? Райхсфюрерът от СС Хайнрих Химлер! Чувал ли си това име? А знаеш ли къде съм работил по-рано, а? В едно учреждение, наричано гестапо! А знаеш ли с какво бях известен най-много в това учреждение?…

Телефонът иззвъня. Андрей вдигна слушалката.

— Следователят Воронин — рече той през зъби.

— Мартинели — отвърна глух глас на човек, страдащ от задух. — Елате при мен. Незабавно.

Андрей затвори телефона. Беше ясно, че шефът ще му чете грандиозно конско евангелие, но се радваше, че сега ще излезе от този кабинет — по-далеч от обезумелите очи на Керкенеза, от свирепо издадената челюст на Фриц, от тази сгъстяваща се атмосфера на килия за изтезания. За какво му беше всичко това… гестапо, Химлер…

— Шефът ме вика — каза той с някакъв чужд, скрибуцащ глас, машинално издърпа чекмеджето на бюрото и сложи пистолета си в кобура, за да бъде формен, както го изискваше редът.

— Желая ти успех — подхвърли Фриц, без да се обръща. — Аз ще остана тук, не се безпокой.

Андрей забързано тръгна към вратата и излетя като стрела от кабинета. Под мрачните сводове на коридора цареше прохладна тишина, на дългата градинска пейка под строгия поглед на дежурния седяха неподвижно някакви дрипави типове. Андрей тръгна покрай затворените врати изследователските кабинети, прекоси стълбищната площадка, където няколко млади следователи от последния набор, димейки като комини с цигарите си, разпалено обясняваха един на друг делата си, качи се на третия етаж и почука на вратата на шефа.

Шефът беше мрачен. Дебелите му бузи бяха провиснали, а редките зъби заплашително оголени, той дишаше тежко, със свистене през зиналата си уста и гледаше Андрей изпод вежди.

— Седнете — промърмори шефът.

Андрей седна, сложи ръце на коленете си и се вторачи в прозореца. Прозорецът беше с решетки и отвън беше непрогледна тъмница. Вече трябва да е единадесет часът, помисли си той. Сума време загубих с този мръсник.

— Колко дела имате сега? — попита шефът.

— Осем.

— Колко смятате да приключите до края на тримесечието?

— Едно.

— Лошо.

Андрей замълча.

— Лошо работите, Воронин. Лошо! — дрезгаво рече шефът. Задухът доста го мъчеше.

— Знам — покорно каза Андрей. — Все още не мога да вляза в релсите.

— Крайно време е! — Гласът на шефа се повиши до свистящо съскане. — Я колко отдавна работите при нас, а сте приключили някакви три жалки дела. Не изпълнявате дълга си пред Експеримента, Воронин. А има от кого да се поучите, с кого да се посъветвате… Вижте например как работи вашият приятел, имам предвид… ъ… имам предвид Фридрих… ъ-ъ… Той, разбира се, си има своите недостатъци, но вие няма защо да заимствувате тъкмо недостатъците му. Можете да възприемате от него и достойнствата му, Воронин. Двамата дойдохте заедно при нас, а той вече е приключил единадесет дела.

— Аз не мога така — навъсено рече Андрей.

— Учете се. Трябва да се учите. Ние всички се учим. Този вашият… ъ-ъ… Фридрих също не е завършил юридически курсове, а работи и при това не работи лошо… Ето вече стана старши следовател. Има предложение да го направят заместник-началник на криминалния отдел… Да. А от вас, Воронин, не са доволни. Докъде например стигнахте с делото за Зданието?

— Доникъде — каза Андрей. — Че то не е никакво дело. То е такава безсмислица, направо чиста мистика…

— Че как така ще е мистика, щом има свидетелски показания? Щом има потърпевши? Хора изчезват, Воронин! Хора!

— Не мога да разбера как може да се разследва дело, основано на легенди и слухове? — мрачно отбеляза Андрей.

Шефът се закашля напрегнато и гърдите му засвистяха.

— Трябва да си поразмърдате малко мозъка, Воронин — изхриптя той. — Слухове, легенди казвате. Добре. Всичко е обвито в мистика. Да. А защо? Кому е потребно това? Откъде са се взели тези слухове? Кой ги е пуснал? Кой ги разпространява? Защо? И най-важното — къде изчезват хората? Разбирате ли ме, Воронин?

Андрей събра кураж и каза:

— Разбирам ви, шефе. Но това дело не е по силите ми. Предпочитам да се занимавам с обикновените престъпници. Градът гъмжи от негодници…

— А пък аз предпочитам да отглеждам домати! — каза шефът. — Умирам за домати, ама тук, кой знае защо, човек не може да ги намери и за цял чувал пари… Вие сте на служба, Воронин, и никой не се интересува от вашите предпочитания, възложено ви е делото на Зданието и моля благоволете да го разследвате. Че сте вързан в ръцете, и сам го виждам. При други обстоятелства изобщо не бих възложил на вас делото за Зданието. Но сега ви го възлагам. Защо? Защото сте наш човек, Воронин. Защото вие тук не отбивате номера, а се сражавате! Защото сте дошли тук не заради себе си, а заради Експеримента. Такива хора са малко, Воронин. И затова ще ви разкажа нещо, което не е редно да знаят служителите от вашия ранг.

Шефът се отпусна в креслото, помълча, гърдите му започнаха още по-силно да свистят и устата му съвсем зейна.

— Ние водим борба с гангстерите, изнудвачите, хулиганите — това всички го знаят, това е добре, това е нужно. Но за нас опасност номер едно не са те, Воронин. Първо, тук съществува едно такова, природно явление, което се нарича Антиград. Чували ли сте? Не сте чували. И правилно. Не трябва да сте чували. И никой да не го е чул от вас! Ясно ли е? Това е служебна тайна с две нули отпред. Строго секретно. Антиградът. Има сведения, че на север съществуват някакви селища, едно, две, няколко — не се знае колко са. А на тях им е известно всичко за нас! Възможно е нашествие, Воронин. Опасността е голяма. Край на нашия град. Край на Експеримента. Има случаи на шпионаж, правени са опити за саботаж, за диверсии и за разпространяване на панически и позорящи слухове. Ясно ли е положението, Воронин? Виждам, че е ясно. По-нататък. В нашия град редом с нас живеят хора, дошли тук не заради Експеримента, а с други, повече или по-малко користни подбуди. Нихилисти, духовно затворили се в себе си хора, разни елементи, загубили всякаква вяра, анархисти. Активни сред тях са малко, но дори и пасивните представляват реална опасност. Подкопават морала, рушат идеалите, опитват се да настройват едни слоеве от населението срещу други, проповядват гибелен скептицизъм. Например такъв е вашият добър познат, някой си Кацман…

Андрей трепна. Шефът строго го погледна през подпухналите си клепачи, помълча и повтори:

— Йосиф Кацман. Интересна личност. Има сведения, че често се отдалечава от града в северна посока, пребивава там известно време и се завръща обратно. При това пренебрегва преките си задължения, но това вече не е наша работа. По-нататък. Водят се разговори тук и там. Това трябва да ви е добре известно.

Андрей неволно кимна, но изведнъж се усети и лицето му се вкамени.

— Сетне. Следва най-важното за нас. Забелязан е близо до Зданието. Два пъти. Един път са го видели да излиза оттам. Предполагам, че посочих добър пример и сполучливо свързах Кацман с делото за Зданието. Трябва да се заемете с това дело, Воронин. Това дело, Воронин, в момента не мога да го възложа на никой друг. Има хора, верни като вас и значително по-добри професионалисти, но те са заети. Всички. Всички до един. И са заети до гуша. Така, че форсирайте делото за Зданието, Воронин. От другите дела ще се постарая да ви освободя. Утре точно в шестнадесет часа ще се явите при мен и ще доложите вашия план. Сега вървете.

Андрей стана.

— Да! Един съвет. Препоръчвам ви да обърнете внимание на делото за Падащите звезди. Настоятелно ви съветвам да го сторите. Може да имат връзка. Това дело сега го разследва Чачуа, наминете при него, запознайте се с делото. Посъветвайте се.

Андрей неволно се поклони и се запъти към изхода.

— И още нещо! — Шефът спря Андрей до самата врата. — Имайте предвид, че към делото за Зданието проявява специален интерес главният прокурор. Специален! Така, че освен вас с тази работа се занимава и ще се занимава още някой от прокуратурата. Постарайте се да не правите грешни стъпки, продиктувани от личните ви наклонности или пък от недоглеждане. Свободен сте, Воронин.

Андрей притвори вратата след себе си и се облегна на стената. В душата му зейна някаква смътна пустота, усещаше някакво колебание. Очакваше да отнесе калая от началството, дори да го уволнят и да го преместят в полицията. Вместо това май го похвалиха, дадоха му да разбере, че изпъква сред останалите, повериха му дело, за което смятат, че е от първостепенна важност. Само преди година, когато все още беше боклукчия, всеки служебен конфуз би го хвърлил в бездната на страданието, а отговорното поръчение би го извисило до върха на блаженството и възторжения ентусиазъм. А сега в душата му цареше някакъв дрезгав полумрак и той предпазливо се опитваше да вникне в себе си, като същевременно се мъчеше да предугади онези неизбежни усложнения и неудобства, които съвсем естествено щяха да възникнат в новата ситуация.

Изя Кацман… Дърдорко. Плямпало. Езикът му е разпуснат и злъчен. Циник. Но наред с това човек не може да не признае, че не ламти за нищо, добряк е, абсолютно, та чак до глупост е безкористен, а в живота дори е безпомощен… И това дело за Зданието. И Антиградът. По д-дяволите… Е, добре, ще видим…

Той се върна в кабинета си и се учуди, че завари там Фриц. Той седеше на неговото писалище, пушеше от неговите цигари и внимателно разлистваше делата му, които беше измъкнал от огнеупорната каса.

— Е, как мина, здраво ли ти натриха носа? — осведоми се той, като вдигна очи към Андрей.

Андрей не отвърна, взе цигара, запали я и няколко пъти дръпна яко от нея. После се огледа къде да седне и видя празната табуретка.

— Слушай, а онзи къде е?

— В дранголника — пренебрежително отвърна Фриц. — Изпратих го за една нощ в дранголника, като им наредих да не му дават да плюска, да пие и да пуши. Изповяда се като на поп. Всичко си призна и изпя имената на още двама, за които не знаехме. Но накрая трябваше да му дам да разбере на това мекотело, та друг път да знае. Протокола… — той прехвърли няколко папки. — Протокола го подших към делото, ще го видиш. Утре можеш да го предадеш в прокуратурата. Тоя съобщи някои любопитни нещица, които все ще ни потрябват…

Андрей пушеше и наблюдаваше това продълговато и изнежено лице, тези живи и воднисти очи и неволно се любуваше на уверените движения на големите, наистина мъжки ръце. В последно време Фриц израсна. Вече почти нищо не беше останало у него от наперения млад подофицер. Вместо тъпото му нахалство се появи целенасочена самоувереност, Фриц вече не се обиждаше, когато се шегуваха с него, лицето му не се вкаменяваше и изобщо не се държеше като магаре на мост. По едно време той взе често да се отбива при Селма, после между тях стана някакъв скандал, пък и Андрей го дръпна настрана и му каза няколко думи. И Фриц спокойно се оттегли.

— Какво си ме зяпнал така? — доброжелателно се поинтересува Фриц. — Още ли не можеш да дойдеш на себе си от калая? Няма страшно, приятелю, калаят от началството е празник за душата на подчинения!

— Виж какво — каза Андрей. — Защо трябваше да разиграваш този цирк? Химлер, гестапо… Какви са тия нововъведения в следствената практика?

— Цирк ли? — Фриц вдигна дясната си вежда. — Че това, приятелю, им действува като изстрел! — Той рязко затвори папката и стана от масата. — Учудвам се как не си се сетил сам за това. Бъди сигурен — ако му беше казал, че си работил в ЧК или ГПУ, и ако беше щракнал два-три пъти под носа му с резачката за нокти — той мигновено щеше да започне да целува ботушите ти… Знаеш ли, взех от тебе няколко дела, защото тук се е натрупала такава камара, че цяла година няма да ти стигне да се оправиш… Тъй че аз ще ги поема, а по-нататък все някак ще ми се издължиш.

Андрей го погледна с благодарност и в отговор Фриц приятелски му намигна. Способно момче беше този Фриц. И добър приятел. Какво пък, може би точно така трябваше да се работи? За какъв дявол трябваше да се церемони с тази измет! Ама наистина там, на Запад, до смърт са наплашени от подземията на ЧК, а за такива долни мръсници като Керкенеза всички средства са добри…

— Е, имаш ли въпроси? — попита Фриц. — Не? Тогава да вървя.

Той взе папките подмишница и се измъкна иззад бюрото.

— Да! — сети се Андрей. — Да не си взел случайно и делото за Зданието? Него го остави!…

— Делото за Зданието ли? Не, драги, не съм чак такъв алтруист. С делото за Зданието сам ще трябва все някак да се оправиш…

— Ъхъ — рече Андрей с мрачна решителност. — Сам… Между другото — спомни си той, — каква е тая история с Падащите звезди. Името на делото ми е познато, ама в какво се състои работата и какви по-точно са тия звезди — не помня…

Фриц смръщи чело, после погледна с любопитство Андрей.

— Има такова дело — каза той. — Да не са го възложили на теб? Работата ти е спукана, така да знаеш. Сега са го тръснали на главата на Чачуа. Абсолютно безнадеждна работа.

— Не — въздъхна Андрей. — Никой не ми го е възлагал. Просто шефът ми препоръча да се запозная с него. Това май е някаква серия от ритуални убийства, а? Или не?

— Абе, не е точно така. Макар че може и нещо такова да е. Това дело, приятелю, се влачи вече няколко години. От време на време намират под Стената хора, станали направо на кайма — явно са паднали от Стената, от голяма височина…

— Че как така — от Стената? — учуди се Андрей. — Нима човек може да се изкатери по нея? Че тя е гладка… Пък и за какво му е? Краят й изобщо не се вижда…

— Там е цялата работа я! Отначало имаше хипотези, че там, горе, също има град, подобен на нашия, и тези хора ги хвърлят при нас от края на тяхната пропаст, тъй както при нас може да се хвърли нещо в пропастта. Но после веднъж-дваж успяха да идентифицират труповете: оказа се, че са наши, местни жители… Как са се покатерили там, никой не знае. Засега може само да се предполага, че това са някакви страхотни алпинисти, които са се опитвали да се измъкнат от града, като се качат горе… Но от друга страна… Абе, общо взето, много мътна история. Ако питаш мене, това дело е загубена работа. Е, хайде, време е да тръгвам вече.

— Благодаря ти. Всичко хубаво — каза Андрей и Фриц излезе.

Андрей се премести в креслото си, прибра всички папки освен делото за Зданието в касата и поседя малко, подпрял главата си с ръце. После придърпа апарата, набра домашния си телефон и зачака. Както винаги дълго време никой не вдигаше слушалката, след това се чу щракане и басов глас на явно посръбнал мъж попита: „Х-ало?“ Андрей мълчеше, като притискаше слушалката към ухото си. „Хало! Халоу?“ — изрева пиянският глас, после млъкна и вече се чуваше само тежко дишане, а някъде далеч гласът на Селма старателно припяваше тъжната песничка, извадена на мода от чичо Юра:

Ставай, ставай, Катя,

корабите ча-акат!

Два от тях са сини,

а един — небесен…

Андрей затвори телефона, въздъхна тежко, разтривайки лицето си, печално промърмори: „Долна курва, непоправима…“ и разгърна папката.

Делото за Зданието бе заведено още по времето, когато Андрей беше боклукчия и нямаше никаква представа за мрачните задкулисни истории в града. Всичко започнало оттам, че в 16, 18 и 32 район започнали редовно да изчезват хора. Изчезвали абсолютно безследно и в цялата тази работа нямало никаква система, никакъв смисъл и никаква закономерност. Оле Свенсон, 43-годишен, работник в целулозната фабрика, излязъл вечерта да купи хляб и не се върнал, но и в хлебарницата не се появил. Стефан Цибулски, 25-годишен, полицай, изчезнал през нощта от поста си на ъгъла на Главната улица и Елмазената пресечка, бил намерен портупеят му — и край, никакви други следи. Моника Лерийо, 55-годишна, шивачка, излязла със своя шпиц на разходка преди да си легне, шпицът се върнал жив-здрав и весел, а шивачката изчезнала. И така нататък, и така нататък — изчезнали повече от четиридесет души.

Доста бързо били открити свидетели, които твърдели, че преди да изчезнат, хората влизали в някаква сграда, според описанията тя била една и съща, ала — кой знае защо — различните свидетели давали най-различни показания за нейното местоположение. Йозеф Хумболт, 63-годишен, бръснар, пред очите на своя познат Лео Палтус влязъл в едно триетажно здание от червени тухли на ъгъла на Втория Десен булевард и Сивокаменната улица и оттогава вече никой не бил виждал Йозеф Хумболт. Някой си Теодор Бух дал показание, че изчезналият по-късно Семьон Заходко, 32-годишен, фермер, влязъл в напълно отговарящо на това описание здание, но то вече се намирало на Третия Ляв булевард, близо до католическата църква. Давид Мъгърдичян разказвал, че срещнал на Глинобитната улица своя отдавнашен приятел и колега Рей Дод, 41-годишен, асенизатор. Те постояли, побъбрили си за реколтата, за семейните проблеми и за други неутрални неща, а после Рей Дод казал: „Почакай малко, трябва да се отбия до едно място, ще гледам бързо да се върна, ако след пет минути не изляза, тръгвай си — значи ще се забавя…“ Той влязъл в някакво здание от червени тухли с прозорци, замазани с вар. Мъгърдичян го чакал четвърт час, но не го дочакал и си тръгнал, а що се отнася до Рей Дод, той изчезнал безследно и завинаги…

Червената тухлена сграда фигурирала в показанията на всички свидетели. Едни твърдели, че тя е триетажна, други — че е на четири етажа. Едни обръщали внимание на прозорците, замазани с вар, други — на прозорците с решетки. И нямало двама свидетели, които да твърдят, че тази сграда се намира на едно и също място.

В града плъзнали слухове. На опашките за мляко, в бръснарниците и фризьорските салони, в нощните заведения със зловещ шепот се предавала от уста на уста нова-новеничка, току-що родена легенда на страшното Червено здание, което си скита из града, нарежда се някъде сред обикновените сгради, разтваря вратите си като зинала паст и се притаява в очакване на лекомислените. Появили се приятели на роднините на едни познати, които успели да се изтръгнат и да се спасят от ненаситната тухлена утроба. Те разказвали ужасни неща и за доказателство показвали белезите и счупените си кости в резултат на скоковете от втория, третия и даже четвъртия етаж. Според слуховете и легендите вътрешността на сградата била празна — там не се спотайвали нито грабители, нито садисти маниаци, нито космати гадини кръвопийци. Но коридорите внезапно се свивали като каменни черва, мъчейки се да сплескат жертвата; подовете неочаквано се разтваряли и под краката зейвали дълбоки черни ями, от които струяло ледено гробищно зловоние; незнайни сили гонели човека по мрачните стесняващи се проходи и тунели, докато се заклещи в най-тясната каменна пролука — а в пустите стаи с раздрани тапети, сред падналата от тавана напластена мазилка зловещо доизгнивали натрошени кости, стърчащи изпод втвърдилите се от кръв дрипи…

Отначало Андрей дори прояви интерес към това дело. Отбеляза с кръстчета онези места върху картата на града, където бяха видели Зданието, опита се да открие някаква закономерност в разположението на кръстчетата, най-малко десетина пъти ходи да оглежда местата и всеки път намираше или двор с изоставена градинка, или празно място между къщите, или обикновена жилищна сграда, в която нямаше нищо загадъчно или мистериозно.

Смути го фактът, че никой нито веднъж не бе виждал Червеното здание денем, на светло; смути го, че много от свидетелите са били повече или по-малко пийнали, когато са видели Зданието; смутиха го малките, но почти задължителни противоречия едва ли не във всички показания и най-вече го смута пълната безсмисленост и нелепост на това, което ставаше.

Изя Кацман навремето бе рекъл по този повод, че милионният град, лишен от систематична идеология, неизбежно си създава собствени митове. Това звучеше убедително, ама нали хората действително изчезваха! Разбира се, не беше кой знае колко трудно човек да изчезне в този град. Достатъчно бе някой да го бутне в пропастта и с това да заличи всякакви следи. Обаче кому и защо бе нужно да бута в пропастта някакви си бръснари, възрастни шивачки и дребни търговци? Хора без пари, без реноме, на практика без врагове? Кенши веднъж бе изказал абсолютно трезвото и логично предположение, че ако Червеното здание наистина съществува, то вероятно е съставна част от Експеримента и няма никакъв смисъл да се търси обяснение на това, което става — Експериментът си е Експеримент. В края на краищата Андрей също възприе тази гледна точка. Бе затънал в работа до гуша, а в това време делото за Зданието набъбна до хиляда страници и той го набута в дъното на касата, като го измъкваше от дъжд на вятър само за да прибави към него поредното свидетелско показание.

Днешният разговор с шефа обаче тласна разследването в съвсем нова и многообещаваща посока. Ако в града наистина имаше хора, които са си поставили (или са получили от някого) задачата да създадат сред населението атмосфера на паника и терор, твърде много неща в делото за Зданието се изясняваха. В такъв случай противоречията в показанията на така наречените свидетели лесно можеха да се обяснят с изопачаването на слуховете при разпространяването им. Изчезванията на хора се превръщаха в обикновени убийства с цел да се засили атмосферата на терор. В хаоса от дрънканици, боязливи шушукания и измислици сега вече трябваше да се търсят постоянно действуващи източници, центрове за разпространяване на зловещата мълва…

Андрей взе чист лист и се захвана бавно, дума по дума, точка по точка да нахвърля черновата на плана. След известно време се получи следното.

Главна задача: да се открият източниците на слухове, да се арестуват тези източници и да се разобличен ръководният им център. Основни средства: повторно да се разпитат всички свидетели в трезво състояние, дали по-рано показания; като се тръгне по веригата от човек на човек, да се разкрият и да се разпитат лицата, които твърдят, че уж са били в Зданието; да се разнищят възможните връзки между тези лица и свидетелите… Да се имат предвид: а) агентурните данни; б) противоречията в показанията…

Андрей захапа молива, постоя известно време с присвити очи, загледан в лампата, и си спомни още нещо: да се свърже с Петров. Навремето този Петров му извади душата. Изчезна жена му и той, кой знае защо, реши, че е била погълната от Червеното здание. Оттогава Петров захвърли всичко друго и се зае да търси това Здание — пишеше безброй изложения до прокуратурата, които старателно се препращаха в следствения отдел и стигаха до Андрей, обикаляше нощем из града с надеждата да открие нещо, няколко пъти го прибираха в полицията, подозирайки го в мошеничество, той буйстваше там и го затваряха за десет денонощия, а когато излезеше, отново се залавяше с издирването.

Андрей написа три призовки — на него и на още двама свидетели, даде ги на дежурния и му нареди веднага да прати човек да ги откара, а той самият се запъти към кабинета на Чачуа.

Чачуа — грамаден затлъстял кавказец почти без чело, но затова пък с гигантски нос — се бе излегнал на дивана, заобиколен от набъбнали папки с дела, и спеше. Андрей го разтърси.

— А! — дрезгаво рече Чачуа, събуждайки се. — Какво е станало?

— Нищо не е станало — сърдито отговори Андрей. Той не можеше да понася такава разпуснатост у хората. — Дай ми делото за Падащите звезди.

Чачуа седна и лицето му светна от радост.

— Вземаш ли го? — попита той, като хищно размърда феноменалния си нос.

— Чак толкова не се радвай — разочарова го Андрей. — Искам само да го видя.

— Че какво има да го гледаш? — разпали се Чачуа. — Я по-добре изобщо го вземи това дело! Ти си красив, млад, енергичен, шефът все те дава за пример. На бърза ръка ще го разнищиш — ще се изкатериш на Жълтата стена и моментално ще го разнищиш! Какво ти коства, а?

Андрей се загледа в носа му. Огромен, гърбав, покрит между очите с мрежа от изпъкнали тъмночервени капиляри, със стърчащи от ноздрите снопове остри черни косми, този нос живееше свой, отделен от Чачуа, живот. Личеше, че той изобщо не ще и да знае за грижите на следователя Чачуа. Искаше му се всички наоколо да пият ледено кахетинско вино в огромни чаши, да си похапват сочно овнешко на шиш и влажна хрупкава зелена салата, да танцуват, захванали с пръсти краищата на ръкавите си, и разпалено да подвикват: „Асса!“ Искаше му се да се заравя в благоуханни руси коси и да се надвесва над разголени пищни гърди… О, толкова много искаше той, този великолепен, безумно обичащ живота нос хедонист, и всичките му многобройни желания искрено се отразяваха в независимите му движения, в промените на цвета и в разнообразните звуци, издавани от него!…

— … А като приключиш това дело — говореше Чачуа, подбелил маслинените си очи чак до челото, — божичко! Каква слава те очаква! Какви почести! Ти какво си мислиш, Чачуа щеше ли да ти предлага това дело, ако сам можеше да се изкатери по Жълтата стена? За нищо на света Чачуа нямаше да ти отстъпи това дело! Че то си е направо златна мина! И само на тебе мога да ти го предложа. Да знаеш, колко много хора идваха да ме молят. Не, казвах си. Никой от вас няма да се справи с него. Воронин, само той може да се справи, казвах си аз…

— Е, добре, добре — спря го Андрей с досада. — Стига си опявал като поп. Давай палката. Нямам време да седя тука и да си чеша езика с тебе.

Без да престава да мърмори, да се оплаква и да се хвали, Чачуа лениво се надигна, довлече се, тътрейки крака, до огнеупорната каса и взе да рови в нея, а Андрей се загледа в широките му затлъстели плещи, като си мислеше, че Чачуа навярно е един от най-добрите следователи в отдела, просто блестящ следовател, неговият процент на разкрити престъпления, е най-висок, а ето че той така и не успя да напредне в делото за Падащите звезди, никой не успя да напредне в разследването на това дело — нито Чачуа, нито предшественикът му, нито предшественикът на неговия предшественик…

Чачуа измъкна купчина дебели омацани папки, двамата заедно прелистиха последните страници и Андрей грижливо си преписа на отделен лист имената и адресите на онези двама души, които бяха успели да разпознаят, а също и малкото особени, белези на някои от неразпознатите жертви, което бяха съумели да установят.

— Какво дело само! — възкликна Чачуа, цъкайки с език. — Единадесет трупа! А ти се отказваш. Не, Воронин, ти бягаш от късмета си. Вие, русите, винаги сте били иди-оти — и на онзи свят бяхте иди-оти, и тука си останахте такива!… А за какво са ти тия данни? — неочаквано прояви той жив интерес.

Андрей се помъчи колкото се може по-свързано да му обясни намеренията си. Чачуа бързо схвана същността на нещата, но идеята не предизвика у него някакъв особен възторг.

— Опитай, опитай… — каза той равнодушно. — Съмнителна работа. Можеш ли да сравняваш твоето Здание с моята Стена? Къде ти! Зданието е чиста измишльотина, а Стената — ей я на, няма и километър от тука… Не, Воронин, няма да можем да се оправим с тия дела…

Но все пак, когато Андрей вече бе стигал до вратата, Чачуа подметна:

— Е, ако там нещо вземе да излезе, нали веднага ще се обадиш…

— Добре — обеща Андрей. — Разбира се.

— Слушай — спря го отново Чачуа, като съсредоточено смръщи тлъстото си чело и размърда носа си. Андрей го погледна в очакване на въпроса. — Отдавна исках да те питам… — Лицето му стана сериозно. — Абе там, при вас, в Петроград, през седемнадесета година беше се забъркала една каша. Как свърши всичко, а?

Андрей се изплю и излезе, тръшкайки вратата, зад която кънтеше оглушителният смях на ужасно доволния кавказец. Чачуа пак успя да му пробута този тъп виц. Единственият начин да се отърве беше изобщо да не разговаря с него.

В коридора пред кабинета му го очакваше изненада. На пейката седеше някакъв уплашен до смърт, разчорлен човек със сънливи очи, зиморничаво загърнал се с палтото си. Дежурният зад масичката с телефона скочи и юначно изрева:

— Свидетелят Ейно Саари е докаран по ваше искане, господин следовател!

Андрей слисано се взря в него.

— Как така по мое искане?

Дежурният също се постъписа.

— Ами нали вие… — обиди се той. — Преди половин час… Връчихте ми призовките и ми наредихте веднага да пратя човек да ги откара.

— Господи — каза Андрей. — Призовките! Наредих ви незабавно да бъдат занесени призовките, дявол да го вземе! А хората са за утре, за десет часа! — Той хвърли поглед към побледнелия усмихващ се Ейно Саари и към белите връзки на долните му гащи, провиснали изпод панталоните, а после отново се взря в дежурния. — И останалите ли ще ги докарат сега?

— Тъй вярно — мрачно отвърна дежурният. — Направил съм това, което ми беше наредено.

— Ще подам рапорт срещу вас — заплаши го Андрей, едва сдържайки се да не избухне. — Като ви изпратя да патрулирате по улиците — всяка сутрин да тичате с изплезен език подир лудите, — ще има да ми плачете тогава… Е, какво да се прави — обърна се той към Саари. — Щом така се е получило, влизайте…

Той посочи на Ейно Саари табуретката, седна зад бюрото и погледна часовника си. Минаваше полунощ. Надеждата да се наспи преди утрешния тежък ден тъжно се изпари.

— Е, добре — въздъхна той и разтвори делото за Зданието, после запрелиства огромната купчина протоколи, рапорти, съобщения и експертизи, откри листа с предишните показания на Саари (43-годишен, саксофонист във Втория градски театър, разведен) и още веднъж ги прегледа. — Добре — повтори той. — Фактически трябва да уточня някои неща от вашите показания, които сте дали в полицията преди един месец.

— Моля, разбира се — Саари с готовност се наклони напред и някак по женски придърпа и затисна на гърдите си разтварящото се палто.

— Вие сте свидетелствували, че на осми септември тази година в двадесет и три часа и четиридесет минути вашата позната Ела Стремберг пред очите ви е влязла в така нареченото Червено здание, което тогава се е намирало на Папагалската улица, по-точно между гастроном номер сто и петнадесет и аптеката на Щрем. Потвърждавате ли това свое показание?

— Да, да, потвърждавам го. Всичко беше точно така. Само това за датата… Точната дата вече не помня, все пак повече от месец мина оттогава…

— Няма значение — каза Андрей. — Тогава сте помнели, пък и вашето показание съвпада с другите… Сега имам една молба към вас: опишете отново и по-подробно това така наречено Червено здание…

Саари сведе глава на една страна и се замисли.

— Значи такова беше — започна той. — На три етажа. Тухлено, от стари тъмночервени тухли като казарма, разбирате ли какво искам да кажа? Прозорците, знаете ли, бяха такива едни тесни и високи. На долния етаж всичките бяха замазани с вар и, сякаш и сега са пред очите ми, бяха тъмни… — Той отново се позамисли. — Знаете ли, доколкото си спомням, там не светеше нито един прозорец. Да, и… входът. С каменни стъпала, две или три… Вратата изглеждаше такава една тежка… с медна, старинна дръжка, гравирана. Ела хвана тази дръжка и някак, знаете ли, с усилие отвори вратата… Номера на сградата не забелязах, не помня имаше ли номер… С една дума, приличаше, общо взето, на старинно административно здание някъде от края на миналия век.

— Така. А я ми кажете, често ли ви се е случвало да ходите на тази Папагалска улица?

— За първи път минавах по нея. И всъщност за последен. Аз живея доста далеч оттам, не ходя в този край на града, а тогава стана така, че реших да изпратя Ела. Бяхме на вечеринка, аз такова… м-м-м… един вид, малко я ухажвах и тръгнах да я изпращам. По пътя си говорихме много мило и после тя изведнъж рече: „Е, време е да се разделим“, целуна ме по бузата и още не бях успял да се опомня, когато се шмугна в тази сграда. Да си призная, тогава си помислих, че живее там…

— Ясно — отсече Андрей. — На вечеринката навярно си пийнахте, нали?

Саари със съжаление хлопна с длани по коленете си.

— Не, господин следовател — каза той. — И капка не бях сложил в устата си. Аз не бива да пия — лекарите не ми дават.

Андрей кимна състрадателно.

— А не помните ли случайно дали зданието имаше комини?

— Разбира се, че помня. Трябва да ви кажа, външният вид на това здание прави някак силно впечатление, така че то и сега сякаш е пред очите ми. Покривът му значи беше с керемиди и над тях стърчаха три доста високи комина. Единият, помня, димеше и още тогава си помислих, виж ти колко много сгради още се отопляват с печки…

Моментът настана. Андрей внимателно сложи молива напреки на протоколите, наведе се малко напред и втренчи силно присвитите си очи в саксофониста Ейно Саари:

— Във вашите показания има твърдения, които противоречат на здравия разум. Първо, както установи експертизата, намирайки се на Папагалската улица, вие по никакъв начин не бихте могли да видите нито покрива, нито комините на триетажна сграда.

Челюстта на оплелия се в лъжи саксофонист Ейно Саари провисна, а очите му уплашено зашариха насам-натам.

— По-нататък. Както установи следствието, нощем Папагалската улица изобщо не е осветена, а след като е било тъмно като в рог и вие сте се намирали на трийсет метра от най-близката улична лампа, абсолютно необяснимо е как сте успели да различите толкова много подробности: цвета на зданието, стария тухлен градеж, медната дръжка на вратата, формата на прозорците и накрая дима от комина. Бих искал да знам вие лично как си обяснявате тези противоречия.

Известно време Ейно Саари отваряше и затваряше устата си, без да издаде нито звук. После конвулсивно преглътна на сухо и проговори:

— Нищо не помня… Вие съвсем ме объркахте… Досега просто не ми е минавало през ума…

Андрей мълчеше в очакване да продължи.

— Наистина как не съм се сетил по-рано за това. Че на тази Папагалска улица беше абсолютно тъмно! Не сградите, ами дори тротоара под краката си човек не можеше да види… И покрива… Та аз стоях до самата сграда, до входа… Но съвсем ясно си спомням и покрива, и тухлите, и дима от комина — един такъв бял нощен дим, сякаш осветен от луната…

— Да, странно — каза Андрей с метални нотки в гласа.

— И дръжката на вратата… Медна, излъскана от докосванията… доста изкусна плетеница от цветя и листа… Ей сега бих могъл да ви я нарисувам, ако умеех да рисувам… И в същото време тъмнината беше абсолютна — та аз не различавах лицето на Ела и само по гласа й почувствувах, че се усмихва, когато…

В разширените очи на Ейно Саари блесна някаква нова мисъл. Той сложи ръка на сърцето си и рече с отчаян глас:

— Господин следовател! Сега в главата ми е бъркотия, ала много ясно осъзнавам, че свидетелствувам против себе си и ви принуждавам да ме подозирате. Но аз съм честен човек, родителите ми бяха изключително честни и много религиозни хора… Всичко, което ви говоря сега, е цялата и най-чистата истина! Действително всичко беше точно така. Просто по-рано не съм се замислял. Беше тъмно като в рог, аз стоях до самата сграда и в същото време помня всяка тухличка, а керемидения покрив го виждам така, сякаш в момента е пред очите ми… и трите комина… И дима.

— Хм — каза Андрей и потропа по масата. — А може би не сте видели всичко това, а? Може би някой ви го е разказвал? Преди случката с госпожица Стремберг бяхте ли чували за Червеното здание?

Очите на Ейно Саари отново зашариха смутено.

— Н-н-н… не помня… — измънка той. — После — да. Когато Ела вече изчезна, когато ходих в полицията… когато вече беше обявено, че се издирва… после много се говореше за това. Но преди… Господин следователю! — рече той тържествено. — Не мога да се закълна, че по-рано, преди да изчезне Ела, съм чувал за Червеното здание, но мога да се закълна, че нищо не помня по този въпрос.

Андрей взе писалката и се захвана да пише протокола, като едновременно с това говореше подчертано монотонно с глас на закоравял администратор — според теорията такъв глас трябваше да навява на подследствения неимоверна тъга и чувството за съдбоносна неизбежност, предопределена от безукорната машина на правосъдието.

— Вие трябва да разберете, господин Саари, че следствието не може да се задоволи с вашите показания. Ела Стремберг е изчезнала безследно и последният човек, който я е видял, сте вие, господин Саари. Червеното здание, което току-що така подробно обрисувахте, не съществува на Папагалската улица. При това вашето описание на Червеното здание е неправдоподобно, защото противоречи на елементарните физически закони. И накрая, както е известно на следствието, Ела Стремберг е живяла в съвсем друг район на града. Сам по себе си, този факт, разбира се, не ви уличава в нищо, но поражда допълнителни подозрения. Така че съм принуден да ви задържа, докато бъдат изяснени редица обстоятелства… Моля да прочетете и да подпишете протокола.

Ейно Саари мълком се приближи до масата и подписа всеки лист от протокола, без да го чете. Моливът трепереше в ръцете му, а острата му брадичка бе провиснала и също се тресеше. После, влачейки крака, той се върна до табуретката, омаломощено седна и стиснал ръце, каза:

— Искам още веднъж да подчертая, господин следователю, че като давах показания… — гласът му секна и той отново преглътна. — Че като давах показания, съзнавах каква вреда си нанасям. Бих могъл да измисля нещо, да излъжа… Можех изобщо да не взема участие в издирването — никой не знаеше, че бях отишъл да изпращам Ела…

— Това ваше изявление — равнодушно рече Андрей — вече е записано в протокола. Ако не сте виновен, не ви заплашва нищо. Сега ще ви отведат в килията на предварителния арест. Ето ви хартия и молив. Ще помогнете на следствието, пък и на самия себе си, ако възможно най-подробно опишете кой, кога и при какви обстоятелства е разговарял с вас за Червеното здание. Няма значение дали това е било преди да изчезне Ела Стремберг или след това. Колкото може по-подробно: кой — името и адреса; кога — точната дата и по кое време на денонощието; при какви обстоятелства — къде, по какъв повод, с каква цел, с какъв тон. Разбрахте ли ме?

Ейно Саари кимна и беззвучно промълви „да“. Вторачил очи в него, Андрей продължи:

— Сигурен съм, че всички тези подробности за Червеното здание сте ги научили някъде другаде. Вие, самият, може би дори не сте го виждали. И настойчиво ви препоръчвам да си спомните кой ви съобщи тези подробности — кой, кога, при какви обстоятелства. И с каква цел.

Той позвъни на дежурния и саксофонистът беше отведен. Андрей потри ръце, продупчи протокола и го закопча в папката, после помоли за горещ чай и извика следващия свидетел. Беше доволен от себе си. Полезно бе все пак човек да има въображение и елементарни познания по геометрия. Оплелият се в лъжи Ейно Саари беше спипан по всички правила на науката.

Следващият свидетел, или по-скоро свидетелка, Матилда Хусакова (62-годишна, плетачка надомница, вдовица) поне наглед беше доста по-прост случай. Едрата старица с малка, напълно побеляла глава, румени бузи и хитри очи нямаше ни най-малко вид на сънена или уплашена, а, напротив, май изглеждаше доста доволна от приключението. Беше се явила в прокуратурата със своята кошница, с кълбетата си от разноцветна прежда и с комплект куки, а в кабинета тя веднага се намести на табуретката, надяна очилата си и взе да плете.

— На следствието стана известно, госпожа Хусакова — започна Андрей, — че неотдавна сте разказвали в компания на свои приятелки за произшествието с някой си Франтишек, който уж попаднал в така нареченото Червено здание, претърпял там най-различни премеждия и доста трудно се измъкнал на свобода. Имало ли е такова нещо?

Достигналата вече почтена възраст Матилда се усмихна, ловко издърпа едната кука, надяна на нейното място другата и рече, без да вдига очи от плетката:

— Имаше, имаше такова нещо. Разказвала съм и неведнъж, само че много ми се ще да разбера откъде това нещо е станало известно на следствието… Аз май нямам познати сред съдиите…

— Трябва да ви уведомя — поверително каза Андрей, — че в настоящия момент се води следствие по повод така нареченото Червено здание и ние сме изключително заинтересовани да влезем в контакт поне с един човек, който е бил в това здание…

Матилда не го слушаше. Тя сложи плетката на коленете си и замислено впери очи в стената.

— Че кой може да ви е съобщил? — учуди се тя. — Ей, не съм очаквала такова нещо!… — Матилда поклати глава. — Излиза, че и тука човек трябва да си отваря очите с кого приказва… Когато навремето довтасаха немците, си бяхме сложили кофар на устата. Преместихме се насам, ама и тука била същата картинка…

— Моля ви се, пани Хусакова — прекъсна я Андрей. — Според мен някак превратно тълкувате положението. Доколкото разбирам, вие не сте извършили никакво престъпление. Ние гледаме на вас само като на свидетел, вие сте наш помощник, който…

— Е, гълъбче! Че за какви помощници ми говорите? Полицията си е полиция.

— Ама недейте така! — За да бъде по-убедителен, Андрей сложи ръка на сърцето си. — Ние издирваме банда престъпници! Те отвличат хора и, изглежда, ги убиват. Човек, който е бил в техните лапи, може да окаже неоценима услуга на следствието!

— Гълъбче, ама вие какво — рече старицата, — да не би да вярвате в това Червено здание?

— А вие не вярвате ли? — попита Андрей леко объркан.

Старицата не успя да отговори. Вратата на кабинета се открехна, от коридора нахлу гълчава от възбудени гласове и в пролуката се промуши с гърба напред набита черноглава фигура, която крещеше в коридора: „Да, належащо е! Веднага трябва да го видя!“ Андрей се намръщи, но в същия миг отново издърпаха фигурата в коридора и вратата се хлопна.

— Извинете, прекъснаха ни — рече Андрей. — Май искате да кажете, че вие самота не вярвате в Червеното здание?

Без да изоставя плетенето, старата Матилда повдигна едното си рамо.

— Че кой възрастен човек може да повярва на такова нещо? Представете си само, тази тяхна къща бяга от едно място на друго, вътре всички врати са със зъби, изкачваш се по стълбите и наведнъж се озоваваш в мазето… Е, разбира се, по тукашните места всичко може да се случи, Експериментът си е Експеримент, ама това все пак е прекалено… Не, не вярвам. То се знае, във всеки град има сгради, дето поглъщат хора, сигурно и в нашия не може без тях, ама едва ли тичат от място на място… пък и стълбите там, доколкото знам, са най-обикновени.

— Извинете, пани Хусакова — каза Андрей. — А защо тогава разказвате на ляво и на дясно тези измислици?

— А защо пък да не ги разказвам, щом хората ги слушат? Знаете ли колко е скучен животът на хората, особено на такива старци като нас…

— Да не би сама да сте измислили всичко това?

Достигналата почтена възраст Матилда си отвори устата да отвърне, но в този миг до ухото на Андрей ужасно изтрещя телефонът. Той изруга и вдигна слушалката.

— Андрю-шен-ка… — разнесе се от слушалката съвсем пияният глас на Селма. — Аз всичките ги изгоних… из-го-них. Ти защо не си идваш?

— Моля те — рече Андрей, като прехапа устна и погледна изпод вежди към старицата. — В момента съм много зает, ще ти се…

— А аз не ис-кам! — заяви Селма. — Аз те обичам, аз те чакам. Твоята Селма е пи-я-нич-ка и го-лич-ка, на мен ми е сту-де-но…

— Селма — сниши глас Андрей. — Не се прави на глупачка. Много съм зает.

— Въпреки това ти такова момиче няма… няма да намериш, в този нуж… нужник. А пък аз съм се свила на кравайче… ама съвсем-съвсем голич… голичка…

— Ще дойда след половин час — припряно рече Андрей.

— Глу-па-че! Та след поло… половин час аз вече ще съм заспала… Къде си виждал някой да идва след половин час?

— Е добре, Селма, до скоро виждане — побърза да приключи Андрей, проклинайки деня и часа, когато беше дал на тая развратна уличница номера на служебния си телефон.

— Тогава върви по дяволите! — внезапно изкрещя Селма и би отбой. Навярно така тръшна слушалката, че направи телефона на парчета. Стиснал зъби от ярост, Андрей внимателно сложи своята слушалка и няколко мига не смееше да вдигне очи. Беше си изгубил мисълта и не можеше да се съсредоточи. После се изкашля.

— Така — каза той — Ъ-ъ… Аха. Значи вие сте разказвали всичко това просто от скука… — Той си спомни най-сетне последния въпрос. — Значи, трябва да разбирам, че вие, самата, сте измислили цялата таза история с Франтишек?

Старицата тъкмо се накани отново да си отвори устата, за да му отговори, ама пак нищо не излезе. Вратата се открехна, на прага се появи дежурният и юначно рапортува:

— Моля да ме извините, господин следовател! Докараният свидетел Петров настоява незабавно да го разпитате, защото имал да ви съобщи…

Андрей побесня от яд. Той с все сила удари с юмруци по масата и така изрева, че дори и собствените му уши писнаха:

— Дяволите да ви вземат! Що за дежурен сте! Не знаете ли устава? Къде се пъхате с вашия Петров? Да не се намирате в домашния си клозет! Кръго-ом марш!

Дежурният се омете мигновено. Чувствувайки, че дори и устните му треперят от ярост, Андрей си наля с изтръпналите ръце вода от гарафата и пи. Гърлото му смъдеше от дивото реване. После стрелна с очи старицата. Достигналата почтена възраст Матилда продължаваше най-невъзмутимо да си плете.

— Моля да ме извините — промърмори Андрей.

— Няма нищо, млади господине — успокои го Матилда. — Не ви се сърдя. Та вие ме питахте дали сама не съм измислила всичко това. Това за моята уста лъжица ли е? Виж ги ти само: какви стълби — вървиш нагоре, пък се озоваваш долу… Че аз не съм и сънувала такова нещо. Както ми го разказаха, така го разказвах…

— А кой по-точно ви го разказа?

Като не преставаше да плете, старицата поклати глава.

— Виж това не помня. На опашката го разказваше една жена. Този Франтишек уж бил зет на нейна позната. Ама и тя лъжеше, разбира се. По някой път на опашките се случва такива работи да чуеш, дето в нито един вестник не можеш да ги прочетеш…

— А приблизително кога чухте тези приказки? — попита Андрей, дошъл малко на себе си. Вече го беше яд, че толкова се нервира и тръгна с рогата напред.

— Ами някъде преди два месеца трябва да беше… а може и три да са станали вече.

Да, развалих цялата работа, нищо не излезе от този разпит, огорчен си мислеше Андрей. Развалих, по дяволите, цялата работа заради онази курва и заради онзи дръвник — дежурния. Ама няма да му се размине тая работа, душичката ще му извадя аз на него, тъпака му с тъпак. Ще му дам аз да разбере. Има да тича подир лудите рано-рано на студа… Е, добре, а със старицата сега какво да правя? Виж я ти как се запъна бабата и не ще да каже имената…

— А вие сигурна ли сте, пани Хусакова — започна той отново, — че изобщо няма да можете да си спомните името на тази жена?

— Не го помня, гълъбче, никак не ми идва на ума — весело отвърна достигналата почтена възраст Матилда, като не преставаше бойко да размахва куките.

— А може пък вашите приятелки да я помнят, а?

Движението на куките се позабави.

— Вие тогава им казахте това име, нали така? — продължаваше Андрей. — Какво пък, напълно е възможно тяхната памет да е по-добра, нали?

Матилда повдигна едното си рамо и нищо не отговори. Андрей се облегна на стола.

— Виждате ли каква стана тя сега, пани Хусакова. Името на тази жена вие или сте го забравили, или просто не искате да ни го кажете. А вашите приятелки го помнят. Значи ще се наложи да ви задържим малко тука, за да не можете да ги предупредите, и ще бъдем принудени да ви държим дотогава, докато или вие, или някоя от приятелките ви не си спомни от кого сте чули тази история.

— Ваша си работа — смирено рече пани Хусакова.

— Вярно, така е — каза Андрей. — Но докато вие си спомняте, а пък ние се занимаваме с приятелките ви, нали хората ще продължават да изчезват, бандитите ще се радват и ще потриват ръце и всичко това ще става заради вашето странно предубеждение към следствените органи.

Достигналата почтена възраст Матилда нищо не отвърна. Тя само упорито сви набръчканите си устни.

— Разберете в какво глупаво положение ни поставяте — продължаваше да й втълпява Андрей. — Не стига, че денонощно се разправяме с каква ли не паплач, с гадове и мръсници, ами пристига тук един честен човек и за нищо на света не желае да ни помогне. На това какво да му каже човек? Хубава работа! Извинете, но в случая се държите съвсем като децата. Ако вие не си спомните, вашите приятелки ще си спомнят, но така или иначе ще узнаем името на тази жена, ще се доберем до Франтишек и той ще ни помогне да разпердушиним това свърталище. Стига само преди това бандитите да не го пречукат като опасен свидетел… А нали ако го убият, вие ще бъдете виновна, пани Хусакова! Не пред съда естествено и не пред закона, а пред съвестта си, от човешка гледна точка, вие ще бъдете виновна!

След като вложи в тази малка реч цялото си умение да убеждава, изтощен, Андрей запали цигара и зачака, като крадешком погледна часовника си. Възнамеряваше точно след три минути, ако опърничавата старица не си признае всичко, да изпрати този стар, чепат дънер в килията, макар това да беше съвсем противозаконно. Но нали в края на краищата все пак трябва да ускори разглеждането на това проклето дело… Докога ще се разправя с всяка старица? Една нощ, прекарана в килията, понякога оказва направо чудотворно въздействие върху хората… Ами ако възникнат някои неприятности заради това, че е превишил пълномощията си… не няма да възникнат, тя няма да вземе да се оплаква, не изглежда такава… но ако все пак възникнат, нали в края на краищата главният прокурор е лично заинтересован от това дело и сигурно няма да го разобличи. Е, ще му лепнат някое наказание. Ама аз да не им работя за похвалите! Нека ме наказват. Важното е разследването на това проклето дело поне малко да напредне… поне криво-ляво да се размърда…

Той пушеше, като разпръсваше вежливо с ръка облаците от дим, тънката стрелка бързо обикаляше циферблата и отмерваше секундите, а пани Хусакова си мълчеше и само тихо подрънкваше с куките.

— Така — промълви Андрей, когато изтече четвъртата минута. Той решително забоде и размаза угарката в препълнения пепелник. — Принуден съм да ви задържа. За оказване на съпротива на следствието. Ваша си работа, пани Хусакова, но според мен поведението ви в момента е чиста детинщина… Сега ще подпишете протокола и ще ви отведат в килията.

Когато изведоха достигналата почтена възраст Матилда (на излизане тя му пожела лека нощ), Андрей си спомни, че така и не му донесоха горещ чай. Той надникна в коридора, подробно и рязко напомни на дежурния какви са задълженията му и нареди да доведат в кабинета свидетеля Петров.

Свидетелят Петров, широкоплещест, почти квадратен, черен като врана, на вид същински бандит, чиста проба мафиоз, се намести стабилно на табуретката и без да каже нито дума, злобно загледа изпод вежди как Андрей сърба чая си.

— Е, какво става, Петров? — добродушно рече Андрей. — Нахълтахте тука, вдигнахте скандал, пречихте ми на работата, а сега мълчите…

— А за какво да си приказвам с такива търтеи като вас — злъчно отвърна Петров. — По-рано трябваше да си размърдате з-з… сега вече е късно.

— А защо вдигнахте такава пушилка? — попита Андрей, като се направи, че не е чул за „търтеите“ и другото.

— Ами защото, докато вие тука си чешехте езика и се придържахте към вашия пиклив устав, аз видях Зданието!

Андрей внимателно остави лъжичката в чашата.

— Кое здание? — попита той.

— Ама какво ви става наистина? — моментално се вбеси Петров. — Гаврите ли се с мене, какво? Кое здание… Червеното! Онова същото! Стои си, гадината, насред Главната улица и хората влизат там, а вие тука чайчето си пиете… Някакви глупави старици изтезавате…

— Момент, момент! — възкликна Андрей и измъкна от папката картата на града. — Къде го видяхте? Кога?

— Абе ей сега, когато ме караха насам… Казвам му на тоя идиот: „Спри бе!“, а той лети като луд… Викам тук на дежурния: дай по-бързо един наряд полицаи — ама и той мълчи като пън и не си мърда пръста…

— Къде го видяхте? На кое място?

— Синагогата знаете ли я?

— Да.

Андрей намери на картата синагогата.

— Ами точно между синагогата и киното — има там едно такова забутано кино.

На картата между синагогата и кино „Нов илюзион“ беше означена градинка с фонтани и детска площадка. Андрей захапа върха на молива.

— Преди колко време го видяхте? — попита той.

— Дванайсет и двайсет беше — мрачно отвърна Петров. — А сега вече, моля, е почти един часът. Да не мислите, че ще стои там да ви чака… Имало е случаи да тичам след петнайсет, след двайсет минути, а него вече го няма, пък сега… — Той безнадеждно махна с ръка.

Андрей вдигна слушалката и нареди:

— Мотоциклет с кош и един полицай. Веднага.