Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Град обреченный, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2008 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
NomaD (2015 г.)

Издание:

Аркадий и Борис Стругацки

Обреченият град

Първо издание

Издателска къща „Христо Ботев“, София, 1990

 

Превел от руски: Милан Асадуров

Рецензент: Благой Киров

Редактор: Марта Владова

Художник: Александър Хачатурян

Художествен редактор: Стефан Груев

Технически редактор: Петър Илчев

Коректор: Бистра Цолова

 

Издателски № 8630

Дадена за набор на 2.VII.1990 г. Подписана за печат на 20.XI.1990 г. Излязла м. декември

Печатни коли: 26,50. Издателски коли: 22,46. Условно-издателски коли: 23,09

Формат: 84×108/32. Цена 4,24 лв. Код 22/9536379511/5617-197-90.

Печат: ДП „Д. Благоев“, София

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Корекция

— Как е животът, шарани?

— Мерси, добре сме си.

В. Катаев

… Зная твоите дела, труда и търпението ти и че не можеш да търпиш злите човеци, и си изпитал ония, които наричат себе си апостоли, а не са, и си ги намерил лъжливи…

Откровението на Йоана,

или Апокалипсис

Книга първа

Част първа
Боклукчия

Глава първа

Кофите за боклук бяха ръждясали, смачкани, с изкривени капаци. Изпод капаците стърчаха парчета вестници и висяха картофени обелки. Те сякаш надничаха от гърлото на мърляв пеликан, ядящ каквото му падне. Изглеждаха непосилно тежки, но всъщност за двамата с Уан бе дребна работа с рязко отмерено движение да повдигнат кофата към протегнатите ръце на Доналд и да я закрепят върху ръба на сваления страничен капак. Трябваше само човек да си пази пръстите. После имаше време да си оправи ръкавиците и да подиша през носа, докато Доналд върти кофата и я намества навътре в каросерията.

Откъм зейналите врати се просмукваше влажен нощен студ, на обрасъл с мръсотия шнур под свода на входа се люлееше гола, жълта електрическа крушка. На тази светлина Уан напомняше на човек, измъчван от жълтеница, а лицето на Доналд се криеше в сянката на тексаската му шапка с широка периферия. Сивите олющени стени бяха издрани на хоризонтални бразди, под сводовете висяха тъмни валма от прашна паяжина, беше пълно с неприлични рисунки на жени в естествена големина, а около вратата на портиерната безразборно се въргаляха купища празни бутилки и консервени кутии, които Уан събираше, грижливо сортираше и предаваше за вторични суровини…

Когато стигнаха до последната кофа, Уан взе метлата и лопатата да събере боклука, разпилян по асфалта.

— Я стига сте се престаравали, Уан — раздразнено каза Доналд. — Всеки път прекалявате. И без това няма да стане по-чисто.

— Портиерът е длъжен постоянно да мете — назидателно подметна Андрей, докато въртеше китката на дясната си ръка и се мъчеше да разбере какво усеща: струваше му се, че малко е поразтеглил сухожилието си.

— Че нали пак ще го натрупат — злобно рече Доналд. — Докато се усетим, те вече ще са струпали по-голяма камара.

Уан изсипа боклука в последната кофа, натъпка го с лопатата и тръшна капака.

— Сега може — каза той, оглеждайки входа. Наоколо вече бе чисто. Уан погледна Андрей и се усмихна. После вдигна очи към Доналд и рече: — Само бих искал да ви напомня…

— Хайде, давайте! — нетърпеливо викна Доналд.

Раз-два. Андрей и Уан с рязко отмерено движение повдигнаха кофата. Три-четири. Доналд я подхвана, изпъшка, изохка и не я удържа. Тя се наклони и се сгромоляса възнак на асфалта. Съдържанието й излетя на десетина метра като снаряд. Кофата с грохот се търкулна в двора, като продължаваше да бълва боклук. Кънтящото ехо се изкатери по спирала между стените към черното небе.

— Мамицата ви ще разгоня — каза Андрей, който едва бе успял да отскочи. — Ама че сте кьопави в ръцете!…

— Само исках да напомня — кротко рече Уан, — че дръжката на тая кофа е счупена.

Той взе метлата и лопатата и се захвана за работа, а Доналд приклекна в края на каросерията и отпусна ръце между коленете си.

— Господ да ги убие… — глухо промърмори той. — Ама че проклетия.

Явно нещо ставаше с него през последните дни, пък тази нощ съвсем не беше на себе си. Затова Андрей се отказа да му разправя какво мисли за професорите и за тяхната способност да се занимават с истинска работа. Отиде за кофата, а после се върна до камиона, свали ръкавиците си и измъкна цигарите. От празната кофа смърдеше нетърпимо, та той припряно запали цигарата си и чак тогава предложи на Доналд пакета. Доналд мълчаливо поклати глава. Трябваше да му повдигне малко настроението. Андрей хвърли горящата клечка в кофата и рече:

— Имало едно време в едно градче двама асенизатори — баща и син. Канализация там си нямали, ами просто — ями с такова. Изгребвали те таковата с ведро и го изсипвали в своята бъчва, при това бащата като по-опитен специалист слизал в ямата, а синът отгоре му подавал ведрото. И ето че веднъж синът изтървал пълното ведро и то се стоварило върху таткото. Та избърсал си лицето таткото, погледнал към него от долу на горе и огорчен му рекъл: „Плашило си ти, бостанско плашило, непрокопсанико! Нищо няма да излезе от тебе. Цял живот така и ще си стърчиш там горе.“

Андрей очакваше Доналд поне да се усмихне. Изобщо Доналд беше весел, общителен човек и никога не падаше духом. В него имаше нещо, което напомняше студент фронтовак. Но сега Доналд само се изкашля и глухо рече: „Всички ями не можеш да изгребеш.“ А пък Уан, който все още шеташе около кофата, реагира съвсем странно. Изведнъж той попита с интерес:

— А по колко вървят те при вас?

— Кое по колко да върви? — не разбра Андрей.

— Лайната. Скъпи ли са?

Андрей учудено се изхили.

— Ами че как да ти кажа… Зависи чии са…

— Че при вас различни ли има? — учуди се Уан. — Пък у нас са еднакви. При вас кои са най-скъпите?

— Професорските — тутакси отвърна Андрей. Просто не можа да се сдържи.

— Аха! — Уан изсипа в кофата поредната лопата и кимна. — Ясно. Ама при нас, по селата, нямахме професори, затуй цената си беше все една — по пет юана за ведро. За Съчуан става дума. А в Дзянси например цените са достигнали до седем и даже до осем юана.

Андрей най-сетне разбра. Изведнъж му се прииска да попита, вярно ли е, че китаец, който е поканен на обяд, после трябва да изпразни червата си в градината на домакина, но естествено бе неудобно да пита за такива неща.

— А как е сега у нас, не знам — продължи Уан. — През последните години не живеех на село… А защо у вас професорските се ценят повече?

— Пошегувах се — виновно рече Андрей. — У нас изобщо не търгуват с такива неща.

— Търгуват — каза Доналд. — Вие дори и това не знаете, Андрей.

— А пък вие дори и това знаете — троснато отвърна Андрей.

Само преди месец би започнал яростно да спори с Доналд. Ужасно го дразнеше, че американецът непрекъснато разказваше за Русия такива неща, за които той, Андрей, и представа си нямаше. Тогава искрено вярваше, че Доналд просто го поднася или повтаря злобните сплетни на Хърст. „Абе що не вървите на майната си с вашата хърстовщина!“ — лекомислено не му обръщаше внимание той. Но сетне се появи онова недоносче Изя Кацман и Андрей престана да спори, само им се сопваше. Един дявол знаеше откъде бяха насъбрали толкова злъч. А безсилието си той обясняваше с обстоятелството, че бе дошъл тук от петдесет и първа година, а те двамата — от шестдесет и седма.

— Щастлив човек сте вие — внезапно рече Доналд, надигна се и тръгна към кофите до кабината.

Андрей сви рамене и като се стараеше да се освободи от неприятното чувство, предизвикано от разговора, се захвана да помага на Уан да изгребват вонящия боклук. Е, да речем, че не зная, мислеше си той. Голяма работа, за лайната не съм знаел. А какво знаеш ти за интегралите? Или, да кажем, за константата на Хъбъл[1]? Всеки нещо не знае…

Уан натикваше в кофата последните остатъци от боклука, когато на вратата откъм улицата се появи пъргавата фигура на полицая Кенши Убуката.

— Оттук моля — каза той на някого през рамо и козирува с два пръста на Андрей. — Здравейте, боклукчии!

Едно момиче прекрачи от уличния мрак в жълтия светлинен кръг и застана до Кенши. Беше съвсем младо, около двадесетгодишно, и много дребничко, стигаше едва до рамото на нисичкия полицай. Носеше груб пуловер с възширока, висока яка и тясна къса пола, устните й, ярко начервени, се открояваха на бледото хлапашко личице, а дългите й светли коси падаха на раменете.

— Не се плашете — успокои я Кенши, усмихвайки се вежливо. — Това са нашите боклукчии. Когато са трезви, са абсолютно безопасни… Уан — извика той. — Това е Селма Нагел. Нова е. Наредено е да я настаниш при тебе в осемнадесети номер. Осемнадесети номер свободен ли е?

Като сваляше в движение ръкавиците си, Уан се приближи към тях.

— Свободен е — отвърна той. — Отдавна вече е свободен. Здравейте, Селма Нагел. Аз съм портиерът, казвам се Уан. Ако имате нужда от нещо, ето тази врата води към портиерната, търсете ме там.

— Дайте ми ключа — нареди Кенши. — Да вървим, аз ще ви придружа — обърна се той към момичето.

— Няма нужда — уморено рече тя. — Сама ще се оправя.

— Както желаете — рече Кенши и отново козирува. — Ето ви куфара.

Момичето взе от Кенши куфара, а от Уан — ключа, отметна глава, за да прибере косите си, паднали над очите, и попита:

— Накъде трябва да вървя?

— Насреща — посочи Уан. — Към онзи вход под осветения прозорец. На петия етаж. Може би искате да хапнете нещо? Или да пиете чай?

— Не, благодаря — каза момичето, отново отметна глава и като затропа с токчетата си по асфалта, тръгна право към Андрей.

Той отстъпи, за да й направи път, и когато тя мина покрай него, усети силния мирис на парфюм и още някаква козметика. Загледа се след нея, докато тя пресичаше жълтия светлинен кръг. Полата й бе съвсем къса, подаваше се малко от пуловера, а когато тя излезе от арката и се скри в тъмнината на двора, на Андрей му се стори, че белите й боси крака излъчваха светлина, в мрака се виждаше само белият й пуловер и се мяркаха белите й крака.

После провлачено и жално изскърца и се тръшна врата и тогава Андрей отново машинално извади цигарите и запали, като си представи как тези нежни бели крака пристъпват по стълбището, от стъпало на стъпало… виждаше гладките прасци, трапчинките под коленете, направо да полудееш… Тя се изкачваше пред очите му все по-нагоре, етаж след етаж, и се спря пред вратата на осемнадесети апартамент тъкмо срещу шестнадесети… по д-дяволите, трябва поне спалното бельо да сменя, вече три седмици не съм го сменял, калъфката на възглавницата е посивяла като партенка… А как изглеждаше лицето й? Ама че работа — лицето й съвсем не го помня. Само краката й запомних.

Той изведнъж осъзна, че всички мълчат, дори и жененият Уан, и в същия миг заговори Кенши:

— Баща ми има един братовчед, полковник Маки. Той бил адютант на господин Ошима и две години живял в Берлин. После го назначили военен аташе в Чехословакия и бил свидетел на навлизането на немците в Прага…

Уан кимна на Андрей, двамата с рязко отмерено движение вдигнаха кофата и благополучно я прехвърлиха в каросерията.

— … Сетне — палейки цигара, бавно продължи Кенши — той воювал известно време в Китай, доколкото си спомням, някъде на юг, в района на Кантон. След това командувал дивизия, която дебаркирала на Филипините, и организирал знаменития „поход на смъртта“ на петте хиляди американски военнопленници… Извинете ме, Доналд… После го изпратили в Манджурия като началник на Сахалинския укрепен район, където между другото, за да опази военната тайна, вкарал в една шахта осем хиляди китайски работници и ги взривил… Извини ме, Уан… След това попаднал в руски плен и вместо да го обесят или, което е същото, да го предадат на Китай, русите само го натикали за десет години в концлагер…

Докато Кенши разказваше, Андрей успя да се качи в каросерията на камиона, помогна на Доналд да нареди кофите, после вдигна и закрепи страничния капак, отново скочи на земята, почерпи Доналд с цигара и сега те тримата стояха пред Кенши и го слушаха. Доналд Купър, висок, прегърбен, в избелял комбинезон, дълголик, с бръчки около устата и остра брадичка, с набола като четина рядка бяла брада; и Уан, нисък, набит, почти без врат, в стара, грижливо закърпена ватенка, с широко матово лице, чип нос, доброжелателна усмивка и тъмни очи в цепките на подпухналите си клепачи; и Андрей внезапно усети как в душата му се надигна вълна от радост, че всички тези хора от различни страни и дори от различни времена са се събрали тук и заедно вършат много полезно дело, всеки на своя пост.

— … Сега той вече е старец — завърши Кенши. — И твърди, че най-хубавите жени, с които някога е имал вземане-даване, са рускините. Емигрантките в Харбин.

Кенши млъкна, пусна угарката на земята и старателно я разтри с подметката на лъснатите си обувки с кожени гети.

— Че каква рускиня е тя? — учуди се Андрей. — Селма, при това Нагел.

— Наистина тя е шведка — съгласи се Кенши. — Но няма значение. По асоциация се сетих какво разказваше братовчедът на баща ни.

— Добре, да тръгваме — каза Доналд и влезе в кабината.

— Слушай, Кенши — рече Андрей, хващайки се за дръжката на камионетката. — Ти какъв си бил по-рано?

— Контрольор в леярната, а преди това министър на комуналното…

— Не ме разбра. Не тук, а там какъв си бил?

— А-а, там ли? Там бях литературен сътрудник в издателство „Хаякава“.

Доналд запали двигателя и старият камион се разтресе и задрънча, изпускайки гъсти облаци синкав дим.

— Десният ви габарит не свети! — извика Кенши.

— Че той откакто се помня не свети — отвърна Андрей.

— Ами оправете го! Ако ви видя още веднъж така — ще ви глобя!

— Откъде се навъдихте толкова много и все на нашата глава…

— Какво? Не чувам!

— Бандитите, казвам, иди да ловиш, а не шофьорите! — изрева Андрей, за да надвика дрънченето и тракането. — Виж го ти, с габарита ни се захванал! И кога ли най-сетне ще ви разгонят, търтеи с търтеи!

— Скоро — извика Кенши. — Сега вече скоро — след стотина години!

Андрей го заплаши с юмрук, махна за сбогом на Уан и се тръшна на седалката до Доналд. Камионът рипна, одраска със страничния капак стената на арката, изскочи на Главната улица и рязко сви вдясно.

Настанявайки се по-удобно, така че щръкналата от седалката пружина да не го боде в задника, Андрей погледна под око Доналд. Сложил лявата ръка на кормилото, а дясната — на лоста за скоростите, нахлупил шапка до очите и вирнал острата си брадичка, Доналд седеше като истукан и натискаше докрай педала на газта. Той винаги караше така, „с максимално разрешената скорост“, без дори и през ум да му минава да намали пред дупките на асфалта, и във всяка такава дупка кофите с боклук в каросерията тежко се блъскаха, ръждясалият капак на двигателя издрънчаваше, а самият Андрей, колкото и да се стараеше да се опре здраво с крака, подскачаше и се стоварваше точно върху заострения край на проклетата пружина. Само че по-рано всичко това се съпровождаше от весела караница, а сега Доналд мълчеше, тънките му устни бяха плътно присвити, той изобщо не поглеждаше към Андрей и затова човек би могъл да си помисли, че в това обичайно друсане има някаква злонамереност.

— Какво ви е, Дон? — не издържа най-сетне Андрей. — Зъб ли ви боли?

Доналд сви рамене и нищо не отвърна.

— Сякаш не сте на себе си през последните дни. Нали виждам. Да не би нещо да съм ви обидил, без да искам?

— Стига, Андрей — процеди Доналд през зъби. — Какво общо имате вие с това?

И Андрей отново усети в думите му нещо недоброжелателно и дори обидно оскърбително: че с какво можеш ти, сополанко, да обидиш мен, професора?… Но в същия миг Доналд заговори отново:

— Та аз неслучайно ви казах, че сте щастлив. Наистина човек може само да ви завиди. Всичко това някак си минава покрай вас. Или през вас. И отминава. А мене то ме мачка като парен валяк. Нито една здрава кост не ми е останала.

Доналд мълчеше изкривил устни. Андрей погледна разсеяно напред към пътя, после се загледа под око в Доналд, почеса се по темето и смутено рече:

— Честна дума, нищо не разбирам. Уж всичко върви добре…

— Затова ви завиждам — отсече Доналд. — Стига сме говорили за това! Не ми обръщайте внимание.

— Че как да не ви обръщам внимание? — каза Андрей съвсем разстроен. — Как мога да не ви обръщам внимание? Нали тук сме заедно… вие, аз, момчетата… Разбира се, приятелството е голяма дума, твърде голяма. Е, да речем, просто сме другари… Аз например бих разказал, ако има нещо… Та нали всеки ще ми помогне! Ето на, вие сам кажете: ако се случи нещо с мене и аз ви помоля за помощ, бихте ли ми отказали? Няма да ми откажете, нали така?

Дясната ръка на Доналд се вдигна от лоста и лекичко потупа Андрей по рамото. Андрей млъкна. Душата му се изпълни с радост. Светът отново изглеждаше чудесен и всичко бе наред. И Доналд вече беше добре. Беше го налегнало най-обикновено мрачно настроение. Та нали човек може да изпадне в мрачно настроение? Просто самолюбието му се е разбунтувало. Тъй де, все пак е професор по социология, а тук пренася кофи с боклук, пък преди това е бил товарач в склад. Естествено всичко това му е неприятно и го обижда, още повече, че няма с кого да сподели обидата си — никой не го е карал насила да идва тук и сега му е неудобно да се оплаква… Много лесно е да се каже: върши си добре работата, която са ти възложили, ама… Е, хайде. Стига толкова. Сам ще се оправи.

А камионетката вече се носеше по диабаза[2], хлъзгав от ниско падналата мъгла, сградите от двете страни на пътя се бяха снишили и изглеждаха схлупени, проточилите се редици от улични фенери взеха да стават по-мъждиви и да редеят. Някъде в далечината тези редици се сливаха в мъгляво размазано петно, на уличното платно и по тротоарите не се виждаше жива душа, дори портиерите кой знае защо не се мяркаха, само на ъгъла на Седемнадесета улица пред ниския стар хотел, известен повечето под името „Кафез за дървеници“, стоеше каруца с умърлушен кон и вътре в каруцата някой спеше, завит презглава с брезент. Беше четири часът сутринта — тъкмо време за най-здрав сън и нито един прозорец не светеше наоколо.

От един вход отляво пред тях изскочи камион, Доналд му присветна с фаровете, профуча край него, камионът, който също пренасяше боклук, свърна на улицата и се опита да ги изпревари, но, да има да взема, изобщо не можеше да се мери с Доналд, така че им посвети малко с фаровете през задното стъкло и безнадеждно изостана. В изгорелите квартали изпревариха още един боклукчийски камион и съвсем навреме, защото веднага след пепелищата започваше паважът и се наложи Доналд все пак да намали скоростта, че току-виж камионетката случайно се разпаднала.

Тук се появи насрещно движение — камионите, които се връщаха празни от сметището, вече за никъде не бързаха. Изведнъж от една улична лампа пред тях се отдели неясна фигура и застана на пътя и Андрей пъхна ръка под седалката, готов ако трябва, да извади тежката щанга, но се оказа, че беше полицай, който ги помоли да го закарат до Зелевата улица. Нито Андрей, нито Доналд знаеха къде се намира тази улица, но полицаят — грамаден мъжага с едра мутра и разчорлени коси, които стърчаха във всички посоки изпод униформената му фуражка — каза, че ще им я покаже.

Той се изправи на стъпенката до Андрей и хванал се за рамката на вратата, през целия път недоволно бърчеше нос, като че ли бог знае какво бе подушил, макар от самия него ужасно да вонеше на стогодишна пот, и Андрей си спомни, че водопроводът в тази част на града вече е изключен.

Известно време пътуваха мълчешком, полицаят си подсвиркваше потпури от оперети, а сетне ни в клин, ни в ръкав съобщи, че на ъгъла на Зелевата улица и Втория Ляв булевард в полунощ цапардосали някакъв нещастник по главата и му изтръгнали всичките златни зъби…

— Толкоз ви е работата — злъчно отбеляза Андрей.

Подобни случаи направо го изкарваха от кожата, а тонът на полицая беше такъв, че му идваше да го изхвърли от стъпенката като мръсно коте: с просто око се виждаше, че са му абсолютно безразлични и убийството, и убитият, и убийците.

Озадачен, полицаят извърна широката си мутра и попита:

— Ти ли ще ме учиш как да работя?

— Че защо не — каза Андрей.

Полицаят злобно присви очи, подсвирна и рече:

— Брей, че учители се навъдиха! Където и да се изхрачиш — все учители. Седят си и поучават. Гледаш го, боклук кара, а пък всички иска да учи…

— Аз не те уча… — понечи да отвърне Андрей, повишавайки глас, но полицаят го прекъсна.

— Ей на, ще се върна сега в участъка — спокойно съобщи той — и ще се обадя в твоя гараж, че десният ти габарит не свети. Виж го ти него, габаритът му не свети, а седнал да учи полицията как да работи. Я си виж устата бе — мирише на мляко.

Изведнъж Доналд се засмя сухо и проскърцващо. Полицаят също грубо се изкикоти и после вече съвсем миролюбиво каза:

— Абе аз отговарям сам-самичък за четирийсет къщи, ясно ли ти е? И оръжие ни забраниха да носим. Какво си се заял с нас? Скоро ще почнат да колят по къщите, а не само по ъглите.

— А вие какво? — стъписан рече Андрей. — Протестирайте, настоявайте…

— „Протестирайте“ — повтори полицаят. — „Настоявайте“… абе ти да не би отскоро да си тука? Ей, шефе — подвикна той на Доналд. — Я понамали малко. Аз съм дотук.

Той скочи от стъпенката и олюлявайки се, без да се оглежда, тръгна към тъмната пролука между килнатите на една страна дървени къщи, където в далечината светеше самотна улична лампа, а под лампата се бе насъбрала тълпа.

— Боже мой, какво става с тях, да не са се побъркали? — възмутено рече Андрей, когато камионът потегли отново. — Че как така — градът е пълен с всякаква сган, а полицията ходи без оръжие! Не може да бъде. Та Кенши нали носи кобур на кръста си, да не би цигарите си да държи в него?

— Сандвичите — отвърна Доналд.

— Нищо не разбирам — рече Андрей.

— Беше разяснено — каза Доналд. — „Във връзка със зачестилите случаи гангстери да нападат полицаи с цел да се сдобият с оръжие“… и така нататък.

Известно време Андрей разсъждаваше по въпроса, като с всички сили се бе запънал с крака, за да не подскача на седалката. Паважът вече беше свършил.

— Според мен това е ужасно глупаво — каза той накрая. — А вие как мислите?

— И аз така мисля — отвърна Доналд, докато се мъчеше с една ръка да си запали цигарата.

— И гледате на всичко това толкова спокойно?

— Навремето се тревожих достатъчно — рече Доналд. — Разяснението е много старо, вас още ви нямаше тук.

Андрей се почеса по темето и се намръщи. Дявол да го вземе, може пък да има някакъв смисъл в това обяснение. В края на краищата самотният полицай наистина е съблазнителна примамка за тези гадове. А щом ще изземват оръжието, естествено е да го изземват от всички. Пък и ясно е, че работата не е в това глупаво разяснение. Истината е, че полицаите са малко и хайките са малко, а би трябвало да се организира една хубава хайка и с един замах да се измете цялата тази паплач. Да се привлече и населението. Ето аз например бих отишъл… Разбира се, и Доналд би тръгнал… Ще трябва да пиша на кмета. После мислите му изведнъж се насочиха другаде.

— Слушайте, Дон — рече той. — Нали сте социолог. Аз, разбира се, смятам, че социологията не е никаква наука… Ставало е дума вече за това… и изобщо не е метод. Но вие естествено знаете много, къде-къде повече от мене. Обяснете ми тогава откъде се е пръкнала в нашия град цялата тази гадна сбирщина? Как са попаднали тука тия убийци, насилници и крадци… Нима наставниците не са разбирали кого канят?

— Навярно са разбирали — равнодушно отвърна Доналд и ловко прекоси с бясна скорост страхотна яма, пълна с черна вода.

— Че тогава защо?…

— Човек не се ражда крадец. Крадец се става. Пък и както е известно: „Откъде да знаем какво е нужно на Експеримента? Експериментът си е Експеримент…“ — Доналд помълча. — Футболът си е футбол, топката е кръгла, игрището е квадратно, нека победи най-достойният…

Уличните лампи свършиха, обитаваната част от града остана зад гърба им. Сега от двете страни на разнебитения път се простираха изоставени развалини — останки от нелепи колонади, продънили грозните основи, подпрени с греди стени, в които вместо прозорци зееха дупки, буренаци, подредени камари от гниещи трупи, дворове, обрасли с коприва и тръни, хилави, полузадушени от лиани дървета сред грамади от почернели тухли. А сетне отпред пак изникна мъгляво сияние, Доналд сви надясно, внимателно се размина с идващия насреща им празен камион, пробуксува в дълбокия коловоз, но се измъкна от лепкавата кал и най-после спря плътно до червените светлини на последния боклукчийски камион, нареден на опашката. Той угаси двигателя и вдигна часовника към очите си. Андрей също погледна колко е часът. Беше към четири и половина.

— Един час не ни мърда — бодро рече Андрей. — Елате да видим кои са там пред нас.

Отзад пристигна и се нареди на опашката още един камион.

— Вървете сам — каза Доналд. Той се облегна на седалката и килна шапката на лицето си.

Тогава Андрей също се настани по-удобно, намести пружината под себе си и запали цигара. Отпред разтоварването вървеше с пълна сила — дрънчаха капаците на кофите, отчетникът пискливо крещеше: „… осем… десет…“, на стълба под ламаринен диск се поклащаше хилядоватова лампа. След това изведнъж зареваха няколко гърла едновременно: „Къде бе, къде караш, мамицата ти? Дай назад! Ти си кьорав!… Искаш ли да ти фрасна един, а?…“ От дясно и от ляво се издигаха планини от боклук, слегнал се в плътна маса, и нощният ветрец разнасяше ужасна смрад.

Познат глас внезапно рече на ухото му:

— Здрасти, лайновози! Как върви великият Експеримент?

Беше самият Изя Кацман в цял ръст — разрошен, дебел, мръсен и както винаги досадно жизнерадостен.

— Чухте ли вече? Има проект как веднъж завинаги да се реши проблемът с престъпността. Полицията се ликвидира! Нощем вместо нея ще пускат на улицата лудите. Край на бандитите и хулиганите — вече само побъркан човек ще посмее през нощта да излезе от дома си!

— Не е много остроумно — сухо каза Андрей.

— Не е остроумно ли? — Изя се качи на стъпенката и си пъхна главата в кабината. — Напротив! Много е остроумно даже! Въпросът се решава без каквито и да било допълнителни разходи. А на портиерите се възлага сутрин да въдворяват лудите на постоянното им местожителство…

— За което на портиерите се отпуска допълнителна дажба от един литър водка — взе да му приглася Андрей и това предизвика у Изя необясним възторг: той започна да се кикоти, издавайки странни гърлени звуци, напомнящи бълбукане на вода, и да потрива ръце.

Внезапно Доналд сподавено изруга, отвори своята врата, скочи и изчезна в тъмнината. Изя тутакси престана да се хили и попита обезпокоен:

— Какво му става?

— Не знам — мрачно отговори Андрей. — Сигурно му се повдига от тебе… А пък и изобщо е такъв от няколко дена.

— Наистина ли? — Изя надничаше над кабината, загледан нататък, където се скри Доналд. — Жалко. Добър човек е. Само дето никак не може да се приспособи.

— А кой се е приспособил?

— Аз съм се приспособил. Ти си се приспособил. Уан се е приспособил… А Доналд одеве се възмущаваше: защо, за да изхвърлиш боклука, трябва да стоиш на опашка? За какъв дявол е тука отчетникът? Какво отчита той?

— С основание се възмущава — каза Андрей. — Наистина що за кретенизъм?

— Да, но ти не си тровиш нервите за това — възрази Изя. — Ти прекрасно разбираш, че отчетникът е зависим човек, подчинен. Поставили са го тук да отчита и той отчита. А тъй като не сварва да отчита, нали разбираш, става опашка. А опашката, вари я, печи я, все си е опашка… — Изя отново забълбука и се разлетяха слюнки. — Разбира се, ако Доналд беше на мястото на началството, щеше да прокара тук хубав път с наклонени отбивки за изхвърляне на боклука, а отчетника, този здрав и прав тъпанар, щеше да отпрати в полицията да лови бандитите. Или поне на предната линия, при фермерите…

— Е, и? — нетърпеливо запита Андрей.

— Какво „е, и“? Ама Доналд не е началство!

— А защо началството не прави така?

— Притрябвало му е! — радостно извика Изя. — Я си размърдай мозъка! Боклукът извозва ли се? Извозва се! Отчита ли се колко се извозва? Отчита се! Системно ли? Системно. Щом свърши месецът, и се представя отчет: извозени са еди-колко си кофи с лайна повече от миналия месец. Министърът е доволен, кметът е доволен, всички са доволни, а че Доналд е недоволен — никой не го е ръгал с остен да идва тука — доброволно е дошъл!…

Камионът отпред избълва облак сивосинкав дим и се придвижи петнайсетина метра по-нататък. Андрей побърза да се премести зад волана и се огледа. Доналд никакъв не се виждаше. Тогава предпазливо запали двигателя и криво-ляво измина същите петнайсетина метра, като по пътя моторът три пъти загасва. Изя крачеше отстрани, като отскачаше изплашено всеки път, когато камионът започваше да придърпва и да се тресе. После той взе да разказва нещо за Библията, но Андрей не го чуваше, защото целият бе вир-вода от преживяното напрежение.

Под ярката лампа както и преди дрънчаха кофи и се разнасяха псувни. Нещо издумка и отскочи от покрива на кабината, но Андрей не му обърна внимание. Отзад дойде с колегата си — хаитянски негър — грамадният Оскар Хайдерман и помоли за една цигара. Негърът на име Силва се хилеше и в мрака се виждаха само белите му зъби.

Изя подхвана разговор с тях, като, кой знае защо, наричаше Силва тонтон-макут, а Оскар разпитваше за някой си Тур Хейердал. Силва правеше страшни физиономии и се преструваше, че стреля с автомат. Изя пък се хващаше за корема и се кривеше, сякаш е улучен от упор. Андрей нищо не разбираше и Оскар, изглежда, също: скоро стана ясно, че Изя бърка Хаити с Таити…

По покрива отново нещо изтрополи и изведнъж едра буца сбита смет издрънча в капака на двигателя и се разпиля на всички страни.

— Ей! — извика Оскар в тъмнината. — Престанете!

Отпред пак зареваха двайсет гърла едновременно и хорът от ругатни изведнъж стана неимоверно плътен. Нещо ставаше. Изя жално изохка и хванал се за корема, се преви на две — сега вече не на шега. Андрей отвори вратата и тъкмо се канеше да излезе навън, когато една празна консервена кутия го цапардоса по главата — не го заболя, но беше обидно. Силва се наведе и изчезна в тъмнината. Андрей се заозърта, прикривайки главата и лицето си.

Нищо не се виждаше. Иззад грамадата от боклук вляво се сипеха като град ръждясали консервени кутии, гнили дървени отломки, стари кости и дори парчета от тухли. Дочу се звън на строшено стъкло. Див рев на възмущение проехтя над колоната. „Кои гадове си играят там?!“ — едва ли не в хор закрещяха всички. Изръмжаха запалените двигатели, лумнаха светлините на фаровете. Някои камиони трескаво запъплиха назад-напред: явно шофьорите се опитваха да ги завъртят така, че да осветят билото на планината от боклук, откъдето вече летяха цели тухли и празни бутилки. Още няколко души, наведени като Силва, се втурнаха в тъмнината.

Андрей бегло зърна, че Изя се е сгърчил с изкривено от плач лице до задния мост на камиона и си опипва корема. Тогава се мушна за миг в кабината и измъкна щангата изпод седалката. Бийте гадовете по главите, по главите! Виждаше се как десетина боклукчии настървено се катерят на четири крака по склона. Някой все пак бе успял да обърне камиона си напреки и светлината на фаровете му озари неравния гребен, нащърбен от останки от стари мебели, разрошен от парцали и късове хартия, проблясващ от натрошени стъкла, а над гребена на фона на черното небе се открояваше високо вирнатият кош на багера. Нещо мърдаше в коша, нещо голямо, сиво със сребрист отблясък. Вглеждайки се в него, Андрей замря и в същия миг силен отчаян вик се извиси над нестройния хор:

— Това са дяволи! Дяволи! Спасявайте се!…

И тутакси стремглаво, на ръце и крака, презглава, вдигайки стълбове от прах, във вихъра на раздираните дрипи и хартии от склона се посипаха хора — с обезумели очи, раззинати уста и размахващи се крайници. Някой, хванал се за главата, скрил лицето си между свитите лакти, с панически писък профуча край Андрей, подхлъзна се в коловоза, падна, отново скочи и с все сили хукна нататък, по посока на града. Друг някой, дишайки тежко, се навря между радиатора на Андреевата камионетка и каросерията на камиона отпред, заклещи се там, взе да се дърпа и също истерично закрещя. Изведнъж стана по-тихо, само двигателите виеха и в тоя момент като удари на бич звънко заплющяха изстрели. Андрей съзря — на гребена, в синкавата светлина на фаровете — висок, сух човек, който стоеше с гръб към колите, стискаше с две ръце пистолет и стреляше накъде в тъмнината зад гребена.

Той стреля пет или шест пъти в пълна тишина, а после от мрака се разнесе хилядогласен нечовешки вой — злобен; мяукащ и тъжен, сякаш двадесет хиляди мартенски котки едновременно завиха в мегафони — и съсухреният мъж се отдръпна, стъпи накриво и неестествено размахвайки ръце, се свлече по гръб на склона. Андрей също запристъпва назад, предчувствувайки нещо адски страшно, и видя как гребенът изведнъж се размърда.

Гъмжило от сребристосиви, невероятни, чудовищно уродливи призраци изпълни билото, засвяткаха хиляди кърваво искрящи очи, заблестяха милиони яростно оголени влажни зъби, като гора се разлюляха невъобразимо дълги, космати лапи. Гъста завеса от прах се издигна над тях в светлината на фаровете и върху колоната като из ведро се изсипа дъжд от камъни, бутилки и буци сплъстена смет.

Андрей не издържа. Шмугна се в кабината, завря се в най-отдалечения ъгъл и вдигна щангата с две ръце пред себе си, вцепенен като в кошмар. Абсолютно нищо не проумяваше и когато някаква тъмна фигура изпълни рамката на отворената врата, той изкрещя, без да чува собствения си глас, и взе да ръга с желязото това меко, страшно, съпротивляващо се, напиращо към него тяло, докато жалното стенание на Изя: „Недей бе, идиот, аз съм!“ не го накара да се опомни. Едва тогава Изя влезе в кабината, тръшна вратата след себе си и с неочаквано спокоен глас съобщи:

— Знаеш ли какви са тия? Маймуни. Ама че гадини!

Отначало Андрей не го разбра, после схвана, но не повярва.

— Хайде бе? — каза той, излезе на стъпенката и надникна иззад кабината.

Вярно: бяха маймуни. Много едри, много космати, много свирепи наглед, но нито дяволи, нито привидения, а просто маймуни. Андрей пламна целият от срам и облекчение и в същия миг нещо тежко и твърдо го цапна право в ухото, и то така, че главата му се килна и другото ухо се прасна в покрива на кабината.

— Всички по колите! — ревна някъде отпред властен глас. — Стига с тая паника! Това са павиани! Няма нищо страшно! Качвайте се по колите и давайте на заден ход!…

В колоната настана същински ад. Гърмяха заглушители, засвяткаха и гаснеха фарове, от всички страни ревяха двигатели и гъсти валма сивосинкав дим се издигаха към беззвездното небе. От тъмнината изплува нечие залято с нещо черно и блестящо лице, нечии ръце сграбчиха Андрей за раменете, разтърсиха го като пале, натикаха го заднишком в кабината и в този миг предният камион тръгна назад и с трясък се вряза в радиатора, а пък камионът отзад се раздруса, връхлетя върху каросерията и звънна като дайре, така че разклатените кофи вътре тревожно издрънчаха. Изя се бе лепнал за него и го дърпаше за рамото: „Ти можеш ли да караш, или не можеш? Андрей! Можеш ли?“, сред сивосинкавия дим някой диво стенеше: „Убиха ме! Помощ!“, властният глас продължаваше да реве: „Стига с тая паника! Последната кола, давай на заден! По-бързо!“, а отгоре, отляво, отдясно като град се сипеше всичко, що беше твърдо на тоя свят, дрънчеше по капака на двигателя, гърмеше сред кофите, звънтеше по стъклата. Провлачено хленчеха и ридаеха клаксоните и гнусният мяукащ вой все нарастваше и нарастваше.

Изя изведнъж реши: „Е, аз ще вървя…“ и прикрил главата си с ръце, излезе навън. Там едва не се озова под колелата на камион, стремглаво летящ по посока на града — сред подскачащите кофи се мярна изкривеното от ужас лице на отчетника. После Изя изчезна и се появи Доналд — без шапка, изподран, оплескан с кал, — запокити пистолета на седалката, седна зад волана, запали двигателя и подал глава от кабината, потегли на заден ход.

Явно беше въведен някакъв ред: паническите стенания утихнаха, моторите ревяха и цялата колона полека-лека се източваше назад. Дори градът от камъни и бутилки май понамаля. Павианите подскачаха и се разхождаха по гребена на планината от боклук, но не слизаха долу, само крещяха там горе, раззинали кучешките си гърла, и се гавреха, извръщайки към колоната лъщящите си в светлината на фаровете седалищни части.

Камионът се понесе все по-бързо на заден ход, пак пробуксува в калната яма, изскочи на шосето, сви рязко, лостът изхърка, докато Доналд превключваше скоростите, после той даде газ, тръшна вратата и се облегна на седалката. В мрака отпред подскачаха червените светлини на офейкващите камиони.

Отървахме се, с облекчение си помисли Андрей и внимателно опипа ухото си. То беше подпухнало и пулсираше. Ама че работа — павиани! Откъде се появиха тия павиани? При това толкова едри… и то цели орди!… Че тука при нас никога не е имало никакви павиани… ако не смятаме, разбира се, Изя Кацман. И защо тъкмо павиани? А не, да речем, тигри?… Андрей се размърда неспокойно на седалката, камионът се друсна, той подскочи и с все сила се тръсна на нещо твърдо и непознато. Андрей подпъхна ръка под себе си и измъкна пистолета. За миг се загледа в него, без нищо да разбира. Пистолетът беше черен, малък, с късо дуло и грапава ръкохватка. Доналд неочаквано каза:

— По-внимателно. Дайте го тука.

Андрей му подаде пистолета и известно време гледаше как Доналд, извърнал се на седалката, натиква оръжието в задния джоб на комбинезона си. Внезапно го изби пот.

— Значи там вие… стреляхте? — прегракнало попита той.

Доналд не отговори. Той присветна с единствения оцелял фар, изпреварвайки поредния камион. През кръстовището пред самия радиатор профучаха с извити опашки няколко павиана, но Андрей не им обърна никакво внимание.

— Откъде е това оръжие, Дон?

Доналд пак не отговори, само направи странен жест с ръка — опита се да нахлупи над очите си загубената шапка.

— Вижте какво, Дон — решително каза Андрей. — Веднага отиваме в кметството, там ще предадете пистолета и ще обясните откъде го имате.

— Престанете да дрънкате глупости — прекъсна го Доналд. — По-добре ми дайте една цигара.

Андрей машинално извади пакета.

— Това не са глупости. Не искам нищо да знам — отсече той. — Вие си мълчахте, това си е ваша лична работа. И изобщо аз ви вярвам… Но в града само бандитите могат да имат оръжие. Нищо такова не искам да кажа за вас, но, общо взето, не ви разбирам… изобщо трябва да предадете оръжието и да дадете обяснение. И няма защо да се преструвате, че това са глупости. Нали виждам какъв сте в последно време. Най-добре е да отидете и да разкажете всичко.

Доналд за миг се обърна и погледна Андрей в очите. Не беше ясно какво изразяваше погледът му — дали насмешка, или страдание, — но на Андрей му се стори, че той изведнъж се е състарил и в този момент изглежда съвсем грохнал и някак подплашен. Андрей се смути, стъписа се, но тутакси се овладя и твърдо повтори:

— Предавате го. Разказвате всичко. И край!

— Разбирате ли, че маймуните са тръгнали към града? — попита Доналд.

— Е, и какво от това? — обърка се Андрей.

— Наистина: и какво от това? — рече Доналд и неприятно се изсмя.

Бележки

[1] Едуин П. Хъбъл (1889–1953) — американски астроном, открил през 1929 г. закона, по който се разширява Вселената. — Бел.прев.

[2] Диабаз — вулканична скала, употребявана за настилка на улици. — Бел.прев.