Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Град обреченный, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Милан Асадуров, 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 17 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (2008 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2008 г.)
- Корекция
- Mandor (2008)
- Допълнителна корекция
- NomaD (2015 г.)
Издание:
Аркадий и Борис Стругацки
Обреченият град
Първо издание
Издателска къща „Христо Ботев“, София, 1990
Превел от руски: Милан Асадуров
Рецензент: Благой Киров
Редактор: Марта Владова
Художник: Александър Хачатурян
Художествен редактор: Стефан Груев
Технически редактор: Петър Илчев
Коректор: Бистра Цолова
Издателски № 8630
Дадена за набор на 2.VII.1990 г. Подписана за печат на 20.XI.1990 г. Излязла м. декември
Печатни коли: 26,50. Издателски коли: 22,46. Условно-издателски коли: 23,09
Формат: 84×108/32. Цена 4,24 лв. Код 22/9536379511/5617-197-90.
Печат: ДП „Д. Благоев“, София
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
- — Корекция
Глава четвърта
Когато изключиха слънцето, цялата компания вече бе доста на градус. В мигновено настъпилата тъмнина Андрей се измъкна иззад масата и като срита някакви тенджери, оставени на пода, пипнешком се добра до електрическия ключ.
— Н-не се плашете, мила фройлайн — мънкаше под носа си Фриц зад гърба му. — Тука винаги е така…
— Да бъде светлина! — обяви Андрей, като изговаряше бавно думите с надебелелия си език.
На тавана грейна прашна лампичка. Светлината бе мижава като във входа на блока. Андрей се обърна и огледа сборището.
Всичко бе наред. Начело на масата, на високата кухненска табуретка седеше, леко поклащайки се, Юрий Константинович Давидов, преди половин час веднъж завинаги станал за Андрей чичо Юра. В здраво стиснатите зъби на чичо Юра димеше грамадна цигара, който сам си свиваше, с дясната си ръка бе сграбчил ръбеста водна чаша, пълна с благороден първак, а мазолестият показалец на вдигнатата му лява ръка стърчеше току пред носа на седящия до него Изя Кацман, който вече изобщо се бе освободил и от вратовръзката, и от сакото, а по брадата и отпред по ризата му явно личаха следи от соса на печеното.
От дясната страна на чичо Юра скромно седеше Уан — пред себе си той бе поставил най-малката чинийка, с най-дребното късче месо и най-нащърбената вилица, а за първака си бе избрал една наръбена чашка. Главата му съвсем бе хлътнала в раменете. Затворил очи, той я бе отметнал назад и блажено се усмихваше: Уан се наслаждаваше на душевния си покой.
Кенши с вечно щъкащите очи, доста поруменял, сладко си хапваше кисело зеле и оживено разказваше нещо на Ото, който пък героично се сражаваше с налегнала го дрямка и в кратките мигове на изстраданите победи над съня гръмко възкликваше: „Да! Разбира се! Да! О, да!“
Шведската курва Селма Нагел изглеждаше направо красива. Тя седеше в креслото, преметнала крака върху меката странична облегалка, и проблясващите й крака се намираха точно срещу гърдите на храбрия подофицер Фриц, така че очите му горяха и той целият бе станал на червени петна от възбуда. Фриц се вреше при Селма с пълна чаша и постоянно се домогваше да пие с нея брудершафт, а Селма го отблъскваше със своята чаша, кикотеше се, размахваше крака и от време на време избутваше косматата ласкава лапа на Фриц от коленете си.
Само столът на Андрей от другата страна на Селма беше празен, а и столът, поставен за Доналд, тъжно зееше пуст. Колко жалко, че го няма Доналд, помисли си Андрей. Карай да върви. Ще го преглътнем някак. И това ще понесем! С какви ли не сме се справяли… Мислите му малко се пообъркваха, но настроението му, общо взето, бе мъжествено с лек трагичен оттенък. Той се върна на масата, грабна чашата си и изрева:
— Тост!
Никой не му обърна внимание, само Ото рязко отметна глава като кон, нападнат от настървени мухи, и се обади: „Да! О, да!“
— Аз дойдох тука, защото повярвах! — гръмогласно ехтеше басът на чичо Юра, който не позволяваше на хилещия се Изя да отстрани мазолестия пръст, стърчащ пред носа му. — Повярвах, защото вече нямаше в какво да вярвам. Пък руският човек все в нещо трябва да вярва, ясно ли ти е, братче? Ако няма в какво да вярва, нищо освен водката не му остава. Дори жена да любиш, пак трябва да вярваш. В себе си трябва да вярваш, без вяра, братче, си като воденица без камък — брашно не мелиш…
— Ами да! Така е! — отзова се Изя. — Ако на евреина му отнемеш вярата в бога, а пък на руснака — вярата в добрия цар, те са способни дявол знае какво да правят…
— Не… Чакай малко! Евреите са по-друго нещо…
— Най-важното, Ото, е да не се натягате — разправяше в това време Кенши, хрупайки с удоволствие зелето. — И без това никакво обучение няма и просто не може да има. Помислете си само за какво е нужно професионалното обучение в града, след като всеки постоянно си сменя професията.
— О, да! — отвърна Ото, който за секунда се разсъни. — Та нали и аз това му разправям на господин министъра.
— И какво казва министърът? — Кенши взе своята чаша и сръбна няколко малки глътки водка, сякаш пиеше чай.
— Господин министърът рече, че това е изключително интересна мисъл и ми предложи да направя специална докладна записка по този въпрос. — Ото подсмръкна и очите му се напълниха със сълзи. — А аз, вместо да направя това, отидох при Елза…
— … И когато танкът се озова само на два метра от мене — мрънкаше под носа си Фриц, разливайки първака върху белите крака на Селма, — аз си спомних всичко!… Няма да ми повярвате, фройлайн, но всичко преживяно през годините се изниза пред очите ми… Но аз съм войник! В името на фюрера…
— Да, ама вашият фюрер откога-а го няма! — втълпяваше му Селма, просълзила се от смях. — Изгориха го вашия фюрер!
— Фройлайн! — рече Фриц, заплашително изпъчил челюстта си. — Фюрерът е жив в сърцето на всеки истински немец! Фюрерът ще живее вечно! Вие сте арийка, фройлайн, вие ще ме разберете: когато руският танк… на три метра… аз в името на фюрера!…
— Абе досаден ставаш вече с тоя твой фюрер! — изрева Андрей. — Момчета! Хей, негодници такива, искам да вдигна тост!
— Тост ли? — сепна се чичо Юра. — Хайде! Давай, Андрюша!
— З-за прсствщтукдами! — внезапно изрече на един дъх Ото, избутвайки Кенши настрана.
— Я млъкни бе! — изкряска му Андрей. — Изя, а ти престани да се хилиш като пача! Сериозно ви говоря! Кенши, дяволите да те вземат!… Аз мисля, момчета, че трябва да пием… ние вече пихме, но някак мимоходом, а трябва по-сериозно, по-тържествено да пием за нашия Експеримент, за нашето благородно дело и най-вече…
— За вдъхновителя на всички наши победи другаря Сталин! — изрева Изя.
Андрей се обърка.
— Не… слушай… — промърмори той. — Защо ме прекъсваш бе? Е, и за другаря Сталин, разбира се… По дяволите, загубих си мисълта… Исках да пием за нашето приятелство бе, глупак!
— Нищо, нищо, Андрюша! — каза чичо Юра. — Хубав ти е тостът, за Експеримента трябва да пием, за приятелството също трябва да пийнем. Ей, момци, вземете чашите и да пием за приятелството и всичко да е от хубаво по-хубаво.
— А пък аз ще пия за Сталин! — заинати се Селма. — И за Мао Дзедун. Ей, Мао Дзедун, чуваш ли? Пия за тебе! — извика тя на Уан.
Уан трепна, печално се усмихна, взе си чашата и отпи.
— Дзедун ли? — заплашително попита Фриц. — Този пък кой е?
Андрей гаврътна пълната чаша и леко зашеметен, припряно взе да боде с вилицата мезето. Сега всички разговори достигаха до него сякаш от другата стая. Сталин… Да, разбира се. Трябва да има някаква връзка… Как не ми е минало през ума досега? Че това са явления от една и съща величина — от космически мащаб. Непременно трябва да има някаква връзка, да са свързани помежду си… Да речем, възникне такъв въпрос: да избираме между успеха на Експеримента и здравето на другаря Сталин… Как ще постъпя лично аз като гражданин, като боец… Наистина Кацман разправя, че Сталин е умрял, но това не е толкова важно. Или, да речем, че съм изправен пред такъв избор: Експериментът или делото на Сталин… Не, глупости, не е така. Дали да продължим делото на Сталин, ръководени от неговите идеи, или да продължим делото на Сталин в абсолютно други, в необикновени условия, непредвидени от никоя теория — ето така стои въпросът…
— А откъде го измисли, че Наставниците продължават делото на Сталин? — достигна внезапно до него гласът на Изя Кайман и Андрей разбра, че от известно време говори на глас.
— Че с какво друго могат да се занимават? — учуди се Андрей. — Има само едно дело на Земята, с което си заслужава да се занимава — построяването на комунизма! А това е делото на Сталин.
— Двойка по „Основите“ — отвърна Изя. — Делото на Сталин — това е построяването на комунизма в една отделно взета страна, последователната борба с империализма и разширяването на социалистическия лагер, докато обхване целия свят. Ама нещо не виждам как можеш да осъществиш тези задачи тук.
— Ску-учно ми е! — замрънка Селма. — Пуснете музика! Искам да танцувам!
Но Андрей вече нищо не виждаше и не чуваше.
— Ти си догматик! — сопна се той. — Талмудист и схоластик! И изобщо си метафизик. Не виждаш нищо друго освен формата. Нали Експериментът може да приеме какви ли не форми? Но съдържанието му може да бъде само едно и крайният резултат също е един: установяване на диктатура на пролетариата в съюз с трудещите се фермери…
— И с трудовата интелигенция! — добави Изя.
— Глупости! С каква ти интелигенция… Я не хвърляй камък в рядко лайно!…
— Да, наистина — каза Изя. — Този лозунг беше от друга епоха.
— Интелигенцията изобщо е импотентна! — яростно заяви Андрей. — Лакейска прослойка. Служи на тези, които са на власт.
— Банда жалки нищожества! — изрева Фриц. — Нищожества и дърдорковци, които са вечен извор на разхайтеност и дезорганизация!
— Точно така! — Андрей предпочиташе да го подкрепи, да речем, чичо Юра, но и от поддръжката на Фриц имаше полза. — Ето на, виж Гайгер. Той всъщност е класов враг, но позицията му съвпада напълно с нашата. И какво излиза тогава: че от гледна точка на всяка класа интелигенцията е едно лайно. Мразя я… Не мога да търпя тия безпомощни очилатковци, дърдорковци и паразити. Нито духовна сила имат, нито вяра, нито морал…
— Когато чуя думата „култура“, се хващам за пистолета! — с метален глас заяви Фриц.
— А, не! — възрази Андрей. — По този въпрос не съм съгласен с тебе. Спри дотука! Културата е велико достояние на освободилия се народ. На това трябва да се гледа диалектически…
Някъде съвсем наблизо гърмеше патефонът и пияният Ото танцуваше, препъвайки се, с пияната Селма, но това вече не засягаше Андрей. Започваше най-хубавото — точно това, заради което той толкова много обичаше тези сборища. Спорът.
— Долу културата! — ревеше Изя, прескачайки от един свободен стол на друг, за да се добере по-близо до Андрей. — Тя няма отношение към нашия Експеримент. Каква е задачата на Експеримента? Това е въпросът! Ето това ми кажи ти на мене.
— Вече го казах: да създаде модел на комунистическото общество!
— Че за какъв дявол им е на Наставниците този модел на комунистическото общество, я си размърдай мозъка бе, лапнишаран такъв!
— А защо да не им трябва? Защо?
— Аз все пак си мисля — каза чичо Юра, — че Наставниците не са истински хора. Те са, как да го река, абе нещо като друга порода… Туриха ни в аквариум… или също като в зоологическа градина… и сега гледат какво ще излезе от тая работа.
— Вие сам ли стигнахте до тая мисъл, Юрий Константинович? — с огромен интерес се извърна към него Изя.
Чичо Юра пощипна дясната си скула и отвърна неопределено:
— Ами в препирните стигнахме до тоз извод.
Изя дори удари с юмрук по масата.
— Чудна работа! — разпалено рече той. — Защо? От къде на къде? У най-различни хора, при това, общо взето, с напълно конформистко мислене, кой знае защо, се ражда представата за нечовешкия произход на Наставниците? Представата, че Експериментът се провежда от някакви висши сили.
— Аз например без заобикалки го попитах — намеси се Кенши. — „Вие пришълци ли сте?“ Той не ми отговори направо, но фактически и не отрече.
— А на мен ми беше казано, че са хора от друго измерение — каза Андрей. Не му беше удобно да говори за Наставника. Имаше чувството, че обсъжда семейните си проблеми с чужди хора. — Ама не съм сигурен, че правилно го разбрах… Може би го каза алегорично…
— А аз не искам! — внезапно заяви Фриц. — Да не съм насекомо. Аз съм си такъв, какъвто съм си. А-а! — той махна с ръка. — Щях ли да бъда тука, ако не бях попаднал в плен?
— Но защо? — продължаваше Изя. — Защо? И аз през цялото време усещам някакъв вътрешен протест, но не мога да разбера каква е работата. Може би техните задачи в крайна сметка са близки до нашите…
— Та нали аз това ти разправям! — зарадва се Андрей.
— Не в този смисъл — нетърпеливо махна с ръка Изя. — Всичко не е чак толкова праволинейно като при тебе. Те се опитват да разберат човечеството, ясно ли ти е? Да вникнат в него! А за нас проблем номер едно е същото: да разберем човечеството, да опознаем самите себе си. Така че може би, докато те се мъчат да схванат какви сме, ще ни помогнат и ние да вникнем в себе си?
— Ох, не е така, приятели! — рече Кенши, клатейки глава. — Не се поддавайте на тази съблазън! Те подготвят колонизирането на Земята и просто изучават нашата психология на бъдещи роби…
— Защо говориш така, Кенши? — разочаровано рече Андрей. — Какви са тия страшни прокоби? Според мен просто е нечестно да мислиш така за тях…
— То аз май и не мисля така — отвърна Кенши. — Просто имам едно такова странно чувство… Всички тия павиани, чудесиите с водата, от ден на ден все по-голямата мръсотия… По някое време току-виж са ни разбъркали и езиците като във Вавилон… Те сякаш систематично ни подготвят за някакъв зловещ свят, в който ще живеем от сега нататък и завинаги, вовеки веков. Също както на Окинава… Тогава бях хлапе, войната бушуваше и на нас, окинавските деца, ни беше забранено да разговаряме на своя диалект в училището. Само по японски трябваше да говорим. Ако хванеха някое момче, му окачваха на врата табела: „Аз не умея да говоря правилно.“ Знаете ли колко съм ходил с такава табела.
— Да-да, разбирам те… — рече Изя със застинала усмивка, подръпвайки и пощипвайки брадавицата на шията си.
— А аз не те разбирам — заяви Андрей. — Цялото това твое тълкувание е извратено и невярно… Експериментът си е Експеримент. Естествено ние нищо не разбираме. Но нали всъщност и не трябва да разбираме какво става! Това е най-важното условие! Ако разбираме защо се появиха павианите или защо трябва да сменяме професиите си… тогава и нашето поведение ще бъде продиктувано от това разбиране. Експериментът вече няма да бъде чист и ще се провали. Та това е от ясно по-ясно! Ти как мислиш, Фриц?
Фриц поклати русолявата си глава.
— Не знам. Мен това не ме интересува. Не ме интересува какво искат те. Интересува ме какво искам аз. А аз искам да въведа ред в този бардак. Изобщо някой от вас каза, не помня вече кой, че цялата същност на Експеримента може би се състои в това: да бъдат подбрани най-енергичните, най-деловите, най-твърдите… Та да не си чешат само езиците, да не се размекват като тесто и да се занимават с разни философии, а упорито да преследват целта си. Ето такива ще подберат — такива като мен или, да кажем, като теб, Андрей — и ще ни прехвърлят обратно на Земята. Защото, щом тука не сме трепнали, и там няма да трепнем…
— Напълно възможно е! — дълбокомислено рече Андрей. — Аз също допускам такова нещо.
— А пък Доналд смята — тихичко подхвърли Уан, — че Експериментът много отдавна се е провалил.
Всички впериха очи в него. Уан седеше в предишната си поза на пълен покой — свил глава в раменете и повдигнал лице към тавана; очите му бяха затворени.
— Той каза, че Наставниците отдавна са се заплели в собствената си приумица, опитали са всичко възможно и сега вече сами не знаят какво да правят. Той каза: претърпели са пълен крах. И всичко това сега просто си върви по инерция.
Напълно объркан, Андрей взе да се чеше по темето. Виж го ти Доналд! Значи затова напоследък не е на себе си… Другите също мълчаха. Чичо Юра бавно си свиваше поредната грамадна цигара, Изя с вкаменена усмивка щипеше и подръпваше брадавицата си. Кенши пак се захвана със зелето, а Фриц гледаше Уан, без да откъсва очи от него, като челюстта му провисваше и отново се връщаше на мястото си. Ето така започва разложението, мина му през ума на Андрей. От такива разговори. Щом не разбираш нещо, започваш да не му вярваш. А неверието е смърт. Много, много опасно нещо е неверието. Наставникът му каза направо: най-важното е да повярваш в идеята докрай, всеотдайно. Трябва да осъзнаеш, че да не разбираш какво става е абсолютно задължително условие за Експеримента. Естествено това е най-трудното. Повечето хора тук не са истински идейно закалени, не са истински убедени, че светлото бъдеще е неизбежно. Че днес може би ни е тежко и сме толкова зле, че душата ни е в зъбите, и утре ще бъде същото, но вдругиден слънцето непременно ще огрее и на нашата улица ще дойде празник…
— Аз съм неук човек — рече ненадейно чичо Юра, като залепваше внимателно книжката на цигарата си. — Образованието ми е четвърто отделение, ако искате да знаете, и вече разправях на Изя, че аз, честно да си призная, направо избягах тука… Ей на, като тебе… — Той посочи с грамадната си цигара Фриц. — Само че ти си хванал пътя от плен, пък аз значи — от село. Ако не броим войната, аз цял живот съм живял на село и цял живот бял ден не съм видял. А тука на̀ — видях! Какво са си наумили ония там със своя Експеримент — честно казано, братчета, — не е за мойта уста лъжица, пък и не е чак толкова интересно. Ама тука съм си свободен човек и докато не са посегнали на мойта свобода, и аз няма на никого да посегна. Но виж, ако се намерят някои, които ще рекат да променят нашето сегашно, значи, фермерско положение, тогава съвсем сигурно ви обещавам: от вашия град камък върху камък няма да оставим. Да не си мислите, че сме павиани? Мамицата ви ще разкатаем, тъй да знаете. Мамицата ви. Няма да ви позволим да ни наденете нашийници на гърлата!… Такива ми ти работи, братче — рече той, обръщайки се лично към Фриц.
Изя разсеяно се изхили и отново се възцари неловко мълчание. Речта на чичо Юра озадачи Андрей и той реши, че Юрий Константинович явно много е патил, щом казва, че бял ден не е видял, сигурно има сериозни основания и никак няма да е тактично от негова страна да го разпитва, още повече пък сега. Така че Андрей само рече:
— Сигурно още е рано да повдигаме всичките тия въпроси. Експериментът е започнал сравнително отскоро, има още работа до гуша, така че трябва да работим и да вярваме в правотата на…
— А откъде го измисли, че Експериментът е започнал отскоро? — прекъсна го Изя с насмешка. — Експериментът продължава най-малко от сто години. Всъщност е започнал много по-рано, но просто за стоте години мога да гарантирам.
— Ти пък откъде знаеш?
— Ходил ли си малко по-далеч на север, а? — попита Изя.
Андрей се обърка. Той дори и представа си нямаше, че тук изобщо има север.
— Абе на север! — нетърпеливо повтори Изя. — Представи си, че си се обърнал с лице към слънцето, тази страна, където са блатата, полята и фермите, е юг, а противоположната страна, навътре в града, е север. Ама ти нали освен на сметището другаде не си ходил… А нататък градът продължава и продължава, там има огромни квартали — стоят си цели-целенички, и дворци… — той се изкиска. — Дворци и колиби. Сега там, разбира се, никого няма да срещнеш, защото няма вода, но някога са живели хора и трябва да ти кажа, че това „някога“ е било доста отдавна. В изоставените къщи такива документи намерих, че свят ще ти се завие! Чувал ли си например за такъв монарх Велиарий Втори? Те това е то! А той между другото е царувал там. Само че по времето на неговото царуване там, тук — той почука с нокът по масата, — тук наоколо са били блата и в тези блата са се трепели крепостни… или роби. И това е било най-малко преди сто години, не по-късно…
Чичо Юра клатеше глава и цъкаше с език. Фриц попита:
— А още по̀ на север?
— По-нататък не съм ходил — рече Изя. — Но познавам хора, които са ходили много надалеч, някъде на сто-сто и петдесет километра, а много са тръгвали нататък и не са се връщали.
— Е, и какво има там?
— Градът продължава — Изя помълча малко. — Наистина и безбожни лъжи съм чувал за тези места. Затова ви разказвам само за онова, което съм видял със собствените си очи. Стоте години са сигурни. Ясно ли ти е, приятелю мой, Андрюша? Цели сто години. За сто години на всеки Експеримент можеш да му туриш кръст.
— Добре де, чакай малко… — смутен промърмори Андрей. — Да, ама нали те не са му турили кръст! — оживи се той. — Щом набират нови и нови хора, значи не са го изоставили, не са се отчаяли! Просто са си поставили много трудна задача. — Хрумна му нова мисъл и той още повече се въодушеви: — И изобщо откъде знаеш какъв е техният мащаб на времето? Може пък нашата година за тях да е една секунда?…
— Не ги знам аз тия работи — рече Изя, като сви рамене. — Само се опитвам да ти обясня в какъв свят живееш — нищо повече.
— Е, добре! — решително го прекъсна чичо Юра. — Стига толкоз сме наливали от пусто в празно!… Ей, малкият! Как ти викаха… Ото! Остави момата на мира и домъкни насам… Не, много се е натаралянкал. Ще вземе да счупи стъкленицата, сам ще ида…
Той слезе от високата табуретка, взе от масата пресушената кана и се запъти към кухнята. Селма се тръшна на мястото си, пак си вирна краката над главата и капризно побутна Андрей по рамото.
— Още много ли ще разтягате тия локуми? Човек може направо да пукне от скука… Експериментът, та Експериментът… Дай една цигара!
Андрей й подаде пакета. Прекъснатият неочаквано разговор разбълника някаква горчилка в душата му — нещо остана недоизказано, нещо недоразбрано, не му дадоха да обясни, не стигнаха до едно мнение… Ето на — и Кенши седи един такъв тъжен, а с него това рядко се случва… Твърде много мислим за себе си, там е работата! Експериментът е истински Експеримент, а пък всеки упорито гледа да придърпа чергата към себе си, държи здраво на своето становище, а то трябва всички заедно, заедно трябва!…
В този миг чичо Юра тръшна на масата още пиячка и Андрей махна с ръка на всичко. Пиха по една чаша, взеха си от мезето, Изя каза един виц — паднаха от смях. Чичо Юра също каза някакъв виц, ужасно неприличен, но много смешен. Дори Уан се засмя, а Селма просто се превиваше от смях. „В гърнето… — чак се задави тя, триейки си очите с длани. — В гърнето не влизал!…“ Андрей удари с юмрук по масата и подкара мамината любима:
Я, който пие, нему наливайте,
а който не пие, на него не сипвайте,
пък, слава богу, ние ще пием
за нази, за вази, за теб, стара мале ле,
че ти ни навикна първак да посръбваме…
Пригласяха му кой както може, а после Фриц, яростно облещен, взе да реве заедно с Ото някаква непозната, но чудесна песен за треперещите от страх кокали на стария скапан свят — великолепна бойна песен. Като гледаше как Андрей възторжено се опитва да припява, Изя Кацман се кискаше и клокочеше, потривайки ръце, а чичо Юра, вторачил безсрамните си светли очи в голите крака на Селма, ненадейно зарева с мечешко гласище:
Я по селото поемайте,
играйте и припявайте,
на сърце ми додявайте,
да спя не ми давайте…
Успехът му бе пълен и чичо Юра продължи:
А момците, нали знайте,
така и ги подлъгвайте:
обещавайте, не давайте,
всички разигравайте…
Тогава Селма свали краката си от облегалката, избута Фриц настрана и рече обидено:
— Нищо не съм ви обещавала, притрябвали сте ми…
— Ама аз така, изобщо… — силно смутен рече чичо Юра. — То песента е такава. А пък ти много си ми притрябвала…
За да загладят неприятната случка, изпиха още по една чаша. Главата на Андрей съвсем се замая. Той смътно съзнаваше, че бърника нещо в патефона и ей сега ще го изтърве, и патефонът наистина падна на пода, но това изобщо не му се отрази, напротив, май започна да свири по-силно. После Андрей танцува със Селма и нейните хълбоци се оказаха топли и гъвкави, а гърдите й — неочаквано твърди и големи. Това беше дяволски приятна изненада — да откриеш нещо прекрасно оформено под безформените гънки на острата вълнена прежда. Те танцуваха и той я държеше за хълбоците, а тя, обгърнала с длани лицето му, разправяше, че той е чудесен и много й харесва, за да й се отблагодари той пък й каза, че я обича и че винаги я е обичал, и отсега нататък ще бъде само с нея… Чичо Юра блъскаше с юмрук по масата и като обяви: „Нещо май застудя, не е ли време да пийнем…“, прегърна вече съвсем клюмналия Уан и три пъти здравата го разцелува по стар руски обичай. После Андрей се озова в средата на стаята, а Селма отново седеше на масата, замерваше разкисналия се Уан с хлебни топчета и го наричаше Мао Дзедун. Тогава на Андрей му хрумна да изпее „Москва-Пекин“ и той веднага изпълни тази прекрасна песен с буйна страст и вдъхновение, а след това изведнъж се оказа, че те двамата с Изя Кацман стоят един срещу друг, страшно ококорени, все повече и повече понижават гласовете си до зловещ шепот и повтарят, сочейки с пръст нагоре: „Ш-шт, чуват ни!… Ш-шт, ч-чуват ни!…“ Сетне двамата с Изя, кой знае как, се оказаха натикани в едно кресло, а пред тях на масата, клатейки краката си, седеше Кенши и Андрей разпалено му втълпяваше, че е готов на каквато и да било работа, тук всяка работа носи голямо удовлетворение на човека и той се чувствува чудесно, работейки като боклукчия.
— Ето аз съм боклук… чия! — с голямо затруднение произнасяше думите той. — Боклук… чия!
А Изя, пръскайки слюнки в ухото му, упорито ломотеше нещо неприятно, нещо обидно: уж той, Андрей, всъщност просто изпитвал сладострастно унижение, че е боклукчия („… Да, аз съм боклук… чия!“), той е толкова умен, начетен, способен, подходящ е за нещо къде-къде по-голямо и въпреки това търпеливо и с достойнство, не като разните му други там, носи тежкия си кръст… После се появи Селма и тутакси го утеши. Беше гъвкава и ласкава и правеше всичко, което той искаше, и не му противоречеше и оттук нататък в усещанията му се появи сладостна гибелна пропаст, а когато се измъкна от тази пропаст, устните му бяха подпухнали и сухи, Селма вече спеше на неговото легло и той по бащински придърпа полата й, зави я с одеялото, пооправи собствените си дрехи и изобщо външния си вид и с бодра стъпка отново влезе в трапезарията, препъвайки се по пътя в протегнатите крака на нещастния Ото, който спеше на стола в ужасно неудобната поза на човек, застрелян в тила.
На масата вече се мъдреше трилитровата стъкленица и всички участници във веселбата я бяха наобиколили, подпрели разчорлените си глави, и дружно припяваха полугласно: „Там, в глу-ухата степ, пощальонът замръзваше…“, и от воднистите арийски очи на Фриц се ронеха огромни сълзи. Андрей тъкмо се канеше да се присъедини към хора, когато някой почука на вратата. Той отвори — някаква жена със забрадка, по долна риза и обувки на бос крак попита дали портиерът с тук. Андрей разтърси Уан, за да го събуди, обясни му къде се намира и какво се иска от него, Уан го изслуша внимателно, благодари и си тръгна, тътрейки краката си. Останалите допяха „пощальона“ и чичо Юра предложи да пият, „та в къщи да няма гълчава“, но в този момент стана ясно, че Фриц спи и затова не могат да се чукнат с него… „Е, край — каза чичо Юра. — Тая значи ще бъде последната…“ Но преди да пийнат за последно, Изя Кацман, станал изведнъж необичайно сериозен, изпълни сам още една песен, в която на Андрей не всичко му беше ясно, но чичо Юра, изглежда, напълно я разбра. Песента имаше припев „Аве, Мария!“ и една страшно зловеща, сякаш от друга планета, строфа:
Натриха пророка в република Коми
и той в буренака до уши се навря,
пък злият следовател получи в месткома
талон за безплатна почивка в Теберда…
Щом Изя завърши песента, за известно време се възцари мълчание, после чичо Юра внезапно стовари със страшен трясък тежкия си като гюлле юмрук върху масата, дълго и невероятно цветисто изпсува, след което грабна чашката си и я пресуши без всякакви тостове. А Кенши по някаква асоциация, разбираема само за него, с изключително неприятен, писклив и яростен глас, изпя друга, явно маршова песен, в която се разказваше, че ако всички японски войници едновременно започнат да пикаят връз Великата китайска стена, над пустинята Гоби ще се появи дъга; че днес императорската армия е в Лондон, утре ще бъде в Москва, а на сутринта ще пие чай в Чикаго; че синовете на Ямато са се заселили край бреговете на Ганг и ловят с въдици крокодили… После млъкна, опита се да запали цигара, счупи няколко клечки и ненадейно започна да разправя за една девойка, с която ходел на Окинава — тя била на четиринадесет години и живеела в къщата отсреща. Веднъж пияни войници я изнасилили, а когато баща й отишъл да се оплаче в полицията, дошли жандармеристите, арестували него и момичето и Кенши повече никога не ги видял…
Всички мълчаха, когато в трапезарията надникна Уан и повика Кенши.
— Такива ми ти работи… — умърлушено рече чичо Юра. — Погледни само: какво е на Запад, какво е в Русия, какво е при жълтите — навсякъде едно и също. Що е власт, неправедна е. Не, братлета, нищо не съм загубил там. Тука съм си по-добре…
Кенши се завърна бледен и загрижен и взе да търси колана си. Униформата му вече беше закопчана догоре.
— Да не би да е станало нещо? — попита Андрей.
— Да. Станало е — рязко отвърна Кенши, намествайки кобура си. — Доналд Купър се е застрелял. Преди около един час.