Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Обреченият град (8)

Глава четвърта

Преди да извика Изя, Андрей обмисли всичко отново.

Първо се закле, че няма да се отнася към Изя с предубеждение. Това, че Изя е циник, всезнайко и дрънкало, че е готов да се подиграва — и се подиграва! — с всичко на този свят, че е мърляв, че от устата му хвърчат слюнки, когато говори, и гадно се хили, че живее с една вдовица като алфонс и бог знае как си вади хляба — в случая всичко това не биваше да играе никаква роля.

Следваше също да изхвърли от главата си примитивната мисъл, че Кацман е прост разпространител на паникьорските слухове за Червеното здание и разни други мистични явления. Червеното здание съществува реално. Тази реалност може да е загадъчна, фантастична и кой знае кому и за какво е притрябвала, но си е реалност. (Щом стигна дотук, Андрей се порови в аптечката и взирайки се в малкото огледало, намаза сълзящата цицина с лекарство.) От тази гледна точка Кацман е преди всичко свидетел. Какво е правел в Червеното здание? Често ли ходи там? Какво може да разкаже за него? Каква папка изнесе оттам? Или папката наистина не е оттам? Може пък да е от старото кметство?…

Чакай, чакай! Кацман неведнъж се е издавал… не, не се е издавал, разбира се, а просто е разказвал за своите екскурзии на север. Какво е правел там? Та нали Антиградът също е някъде там, на север! Не, добре, че задържах Кацман, макар и в залисията да беше. Че го нали винаги така става: всичко започва от простото любопитство, пъха си човек любопитния нос където не трябва, пък после не успява и гък да каже, а вече са го завербували… Защо се запъна така и не искаше да ми даде тази папка?… Папката явно е оттам. И Червеното здание е оттам! Тука шефът не е дообмислил всичко. Работата е ясна — не е имал факти. И не е попадал там. Да, разпространяването на слухове е страшно нещо, но Червеното здание е по-страшно от всякакъв слух. И най-страшното е дори не това, че в него хората изчезват завинаги — страшното е, че понякога излизат оттам! Излизат, връщат се и живеят сред нас. Като Кацман…

Андрей чувствуваше, че се е докопал до главното, но не му достигаше смелост да анализира всичко докрай. Знаеше само, че Андрей Воронин, който влезе през вратата с медната гравирана дръжка, съвсем не беше същият Андрей Воронин, който излезе от тази врата. Там нещо се беше прекършило в него, нещо безвъзвратно бе загубено… Той стисна зъби: „Не, тук сбъркахте, добри ми господинчовци. Не трябваше да ме пускате да изляза. Нас толкова просто няма да ни прекършите… няма да ни купите… няма да ни трогнете…“

По лицето му премина крива усмивка, той взе чист бял лист и написа на него с големи букви: „ЧЕРВЕНОТО ЗДАНИЕ — КАЦМАН. ЧЕРВЕНОТО ЗДАНИЕ — АНТИГРАДЪТ. АНТИГРАДЪТ — КАЦМАН.“ Ето всъщност какво се получава. Не, шефе. Не трябва да издирваме разпространителите на слуховете. Трябва да търсим онези, които са излезли от Червеното здание и са се върнали живи и здрави — тях трябва да открием, да ги изловим и да ги изолираме… или внимателно да следим всяка тяхна крачка… Той написа: „Хората, били в Зданието — Антиградът.“ Така че ще се наложи пани Хусакова да разкаже всичко, което знае за нейния Франтишек. А флейтиста сигурно можем да го пуснем. Добре, така е, ама сега не става дума за тях… Може би трябва да се обадя на шефа? Да го помоля да благослови новите търсения? Май че е рано още. Виж, ако успея да пречупя Кацман… Той вдигна слушалката.

— Дежурният ли е? Доведете задържания Кацман в тридесет и шеста стая.

… А да го пречупя не само трябва, но и мога. Папката. Тука вече няма да може да се откопчи. За миг му мина през ума, че не е твърде етично той да се занимава с делото на Кацман, с когото често са си пийвали заедно, и изобщо… Но Андрей се стегна.

Вратата се отвори и задържаният Кацман, ухилен до уши и пъхнал ръце в омазнените си джобове, с нехайна походка влезе в стаята за разпит.

— Седнете — Андрей сухо му посочи с брадичка табуретката.

— Благодаря ви — отвърна задържаният, ухилен още по-широко. — Виждам, че още не сте дошли на себе си…

Този негодник и пет пари не даваше за нищо. Той се настани на табуретката, подръпна брадавицата на врата си и с любопитство заоглежда кабинета.

И в този миг Андрей се вцепени. Папката я нямаше в ръцете на задържания.

— Къде е папката? — попита той, като се стараеше да говори спокойно.

— Каква папка? — нагло се поинтересува Кацман.

Андрей грабна слушалката.

— Дежурният! Къде е папката на задържания Кацман?

— Каква папка? — тъпо попита дежурният. — Ей сега ще видя… Кацман ли… Аха… От задържания Кацман са иззети: носни кърпи — две, портмоне — празно, износен…

— Има ли папка в описа? — ревна Андрей.

— Папка няма — отвърна дежурният с притаен дъх.

— Донесете ми описа — прегракнало рече Андрей и затвори телефона. После погледна Кацман изпод вежди. Така го ненавиждаше в тоя момент, че чак ушите му бучаха. — Еврейски номера… — каза той, сдържайки яда си. — Къде си дянал папката, гадино?

Кацман тутакси се отзова:

— „Тя го хвана за ръката и настойчиво го заразпитва: — къде си дянал папката?“

— Нищо — каза Андрей, дишайки тежко през носа. — Тоя номер няма да ти помогне, шпионска мутро…

За миг по лицето на Изя се мярна изумление. Но след секунда той вече отново се хилеше до уши със своята отвратително подигравателна усмивка.

— Ама да, разбира се! — каза той. — Председателят на организацията „Джойнт“^[1] Йосиф Кацман е на вашите услуги! Не ме бийте, аз и така всичко ще си кажа. Картечниците са скрити в Бердичев, мястото за кацане е означено с огньове…

В стаята влезе уплашеният дежурен, стиснал в протегнатата си ръка листа с описа.

— Няма тук папка — промърмори той, сложи листа на края на бюрото пред Андрей и тутакси отстъпи. — Обадих се и в регистратурата, и там ми отговориха същото…

— Добре, вървете си — процеди Андрей през зъби.

Той взе чиста бланка за разпит и без да вдига очи, попита:

— Име? Фамилия? Презиме?

— Йосиф Михайлович Кацман.

— Година на раждане?

— Тридесет и шеста.

— Националност?

— Да — каза Кацман и се захили.

Андрей вдигна глава.

— Какво — да?

— Слушай, Андрей — каза Изя. — Не мога да разбера какво ти става днес, но имай предвид, че така, както си тръгнал да се заяждаш с мен, ще си провалиш цялата кариера. Стари приятели сме, затова те предупреждавам…

— Отговаряйте на въпросите! — рече Андрей със сподавен глас. — Националност?

— Ти по-добре си спомни как отнеха ордена на оная лекарка Тимашук — каза Изя.

Андрей не знаеше коя е тази лекарка Тимашук.

— Националност!

— Евреин — каза Изя с отвращение.

— Гражданство?

— СССР.

— Вероизповедание?

— Нямам.

— Партийна принадлежност?

— Нямам.

— Образование?

— Висше. Педагогическият институт „Херцен“. Ленинград.

— Осъждан ли сте досега?

— Не.

— През коя земна година сте тръгнали насам?

— Хиляда деветстотин шестдесет и осма.

— От кое населено място сте тръгнали?

— Ленинград.

— Причина за тръгването?

— Любопитство.

— От колко години живеете в Града?

— От четири.

— Сегашната ви професия?

— Статистик в управлението на комуналното стопанство.

— Посочете предишните си професии.

— Общ работник, старши архивар на Града, чиновник в градската кланица, боклукчия, ковач. Май че това е всичко.

— Семейно положение?

— Прелюбодеец — ухили се Изя.

Андрей остави писалката, запали цигара и известно време разглеждаше задържания през синкавия облак. Изя беше ухилен до уши, Изя беше разчорлен, Изя беше нагъл, но Андрей добре познаваше този човек и виждаше, че Изя нервничи. Изглежда, имаше защо, макар, честно казано, много ловко да беше успял да се отърве от папката. Вероятно вече разбираше, че Андрей сериозно се е захванал с него, и затова очите му нервно примигваха, а ъгълчетата на ухилената му уста потрепваха.

— Вижте какво, гражданино подследствен — започна Андрей с отлично шлифована хладнина в гласа. — Настойчиво ви препоръчвам да се държите прилично по време на следствието, ако не искате да утежните положението си.

Изя престана да се усмихва.

— Добре — каза той. — Тогава настоявам официално да чуя в какво съм обвинен и по кой член от наказателния кодекс съм задържан. Освен това искам адвокат. От този момент нататък без своя адвокат няма да кажа нито дума.

Андрей вътрешно се усмихна.

— Вие сте задържан по член дванадесети от наказателния кодекс, който предвижда профилактично задържане на лица, представляващи социална опасност, докато са на свобода. Обвинен сте в противозаконни връзки с враждебни елементи, в укриване или унищожаване на веществени доказателства в момента на задържането… а също в нарушаване на общинската наредба, забраняваща да се напускат чертите на града поради санитарни съображения. Вие систематично нарушавате тази наредба… А що се отнася до адвоката, прокуратурата може да ви осигури адвокат едва след като изтекат три денонощия от момента на задържането ви. Това произтича от същия член дванадесети от наказателния кодекс… Освен това едно разяснение: може да протестирате, да внасяте жалби и да подавате апелации едва след като задоволително отговорите на въпросите по време на предварителното следствие. Пак съгласно същия член дванадесети. Ясно ли ви е всичко?

Той внимателно следеше изражението по лицето на Изя и видя, че на Изя всичко му е ясно. Абсолютно сигурно беше, че Изя ще отговаря на въпросите и ще чака да изтекат трите денонощия. Когато спомена за тези три денонощия, Изя съвсем явно въздъхна с облекчение. Чудесно…

— Сега, след като получихте нужните разяснения — каза Андрей и отново взе писалката, — да продължим. Семейно положение?

— Ерген — каза Изя.

— Домашен адрес?

— Какво? — попита Изя. Той явно мислеше за друго.

— Домашният ви адрес? Къде живеете?

— Втори Ляв булевард, номер деветнадесет, апартамент седем.

— Какво можете да кажете по същество относно предявеното ви обвинение?

— Моля — рече Изя. — По отношение на враждебните елементи: това е някаква налудничава глупост. За първи път чувам за каквито и да било враждебни елементи и смятам, че това е провокационна измислица на следствието. Веществените доказателства… Никакви веществени доказателства не е имало у мен и не би могло да има, защото не съм извършил никакви престъпления. По тази причина не бих могъл нито да скрия, нито да унищожа нещо. А що се отнася до общинската наредба, аз съм стар служител на градския архив, продължавам да работя там на обществени начала, имам официално разрешение да работя с всички архивни материали, следователно и с тези, които са извън чертите на града. Това е всичко.

— Какво правехте в Червеното здание?

— Това си е лично моя работа. Вие нямате право да се бъркате в личния ми живот. Преди това трябва да докажете, че той има отношение към състава на престъплението. Член четиринадесети от наказателния кодекс.

— Често ли сте били в Червеното здание?

— Да.

— Можете ли да посочите имената на хората, които сте срещали там?

Изя се ухили ужасно.

— Мога. Само че това няма да помогне на следствието.

— Кажете имената и на тези хора.

— Моля. От по-ново време: Петен, Куислинг, Уан Дзинуей…

Андрей вдигна глава.

— Ще ви помоля най-напред да посочите имената на хората, които са граждани на нашия град.

— А защо е нужно това на следствието? — с агресивен тон се поинтересува Изя.

— Не съм длъжен да ви давам отчет. Отговаряйте на въпросите.

— Не желая да отговарям на глупави въпроси. Вие и бъкел не разбирате. Въобразявате си, че щом съм срещал някой там, значи той действително е бил там. А то не е така.

— Не ви разбирам. Моля, обяснете какво искате да кажете.

— То и аз самият не разбирам — каза Изя. — Това е нещо като сън. Бълнуване на неспокойната съвест.

— Така. Нещо като сън. Днес бяхте ли в Червеното здание?

— Ами бях.

— Къде се намираше то, когато влязохте в него?

— Днес ли? Днес беше там, до синагогата.

— Мене видяхте ли ме там?

Изя пак се ухили до уши.

— Вас ви виждам всеки път, когато се отбивам там.

— Включително и днес?

— Включително.

— Какво правех там?

— Развратничехте — с удоволствие съобщи Изя.

— А по-конкретно?

— Сношавахте се, господин Воронин. Полово се сношавахте наведнъж с много момичета и едновременно проповядвахте на кастрираните високи принципи. Набивахте им в главата, че се занимавате с тази работа не за собствено удоволствие, а за благото на цялото човечество.

Андрей стисна зъби.

— А вие с какво се занимавахте? — попита той, след като помълча малко.

— Виж, това няма да ви кажа. Имам право.

— Лъжете — каза Андрей. — Вие не сте ме видели там. Собствените ви думи бяха: „Ако се съди по вида ти, ти си бил в Червеното здание…“ Следователно вие не сте ме видели там. Защо лъжете?

— И през ум не ми е минавало да лъжа — с лекота отвърна Изя. — Просто се срамувах за вас и реших да ви оставя с впечатлението, че не съм ви видял там. Ама сега, разбира се, работата е друга. Сега съм длъжен да говоря истината.

Андрей се отпусна назад и провеси ръка зад облегалката на стола.

— Казвате, че това е нещо като сън. Тогава какво значение има дали сте ме видели, или не сте ме видели насън? Защо е трябвало да оставам с някакво впечатление?

— Ама не — каза Изя. — Просто се стеснявах да ви кажа какво мисля за вас понякога. Ама напразно съм се притеснявал.

Андрей невярващо поклати глава.

— Добре, така да е. А папката, и нея ли изнесохте от Червеното здание? Така да се каже, от собствения си сън?

Лицето на Изя се вкамени.

— Каква папка? — нервно рече той. — За каква папка говорите през цялото време? Никаква папка не е имало у мене.

— Стига, Кацман — рече Андрей, уморено затваряйки очи. — Аз видях папката, полицаят видя папката, онзи старец… пан Ступалски и той видя папката. Така или иначе ще се наложи да давате обяснение пред съда… Не си утежнявайте положението!

Лицето на Изя беше все така застинало и само очите му шареха по стените. Той мълчеше.

— Да предположим, че папката не е била от Червеното здание — продължаваше Андрей. — В такъв случай сте я получили извън чертите на града? Кой ви я даде, Кацман?

Изя мълчеше.

— Какво имаше в папката? — Андрей стана и тръгна да се разхожда из кабинета с ръце, скръстени зад гърба. — Представете си човек с папка в ръце. Задържат го. По пътя към прокуратурата той се отървава от папката. Тайно. Защо? Очевидно в папката е имало документи, които го компрометират… Следите ли мисълта ми, Кацман? Папката е получена извън чертите на Града. Какви документи, получени извън чертите на Града, могат да компрометират един жител на нашия град? Кажете какви, Кацман?

Изя безмилостно дръгнеше брадавицата си и гледаше в тавана.

— Само не се опитвайте да се измъкнете, Кацман — предупреди го Андрей. — Не се опитвайте да ми пробутате някоя от поредните си измишльотини. Аз ви знам и кътните зъби. Какво имаше в папката? Списъци? Адреси? Инструкции?

Изя внезапно хлопна с длан по коляното си.

— Слушай бе, идиот! — закрещя той. — Чуваш ли се какви глупости дрънкаш? Абе, наивник такъв, кой ти е внушил тия дивотии в глупавата тиква? Какви списъци, какви адреси? Виж го ти какъв кирлив майор Пронин^[2] се извъди! Абе ти ме познаваш от три години, знаеш, че се ровя в развалините и изучавам историята на града. За какъв дявол през цялото време се мъчиш да ми припишеш някакъв идиотски шпионаж? Я си размърдай мозъка кой може да шпионира тука? За кого? За какво?

— Какво имаше в папката?! — ревна с все сила Андрей. — Престанете да го усуквате и отговаряйте направо: какво имаше в папката?

И тогава Изя не издържа. Очите му се изцъклиха и се наляха с кръв.

— Абе що не си… мамата с твоите папки! — изпищя той с тънък глас. — Нищо няма да ти кажа! Глупак си ти, идиот, жандармска мутра!…

Той крещеше, псуваше, показваше му среден пръст и тогава Андрей извади един чист лист и написа отгоре: „Показания на подследствения Й. Кацман относно видяната у него и впоследствие безследно изчезнала папка“, почака Изя да миряса и му рече с добро:

— Виж какво, Изя. Говоря ти неофициално. Разбери, че работата ти е спукана. Знам, че си се оплел в тази история от лекомислие и затова е виновно глупавото ти любопитство. Ако искаш да знаеш, от половин година вече те държат на мушката. Затова те съветвам: седни ей там и напиши всичко, както си е. Не мога да ти обещая много, но ще направя всичко, което е по силите ми, за теб. Сядай и пиши. Аз ще се върна след половин час.

Като се стараеше да не гледа към изнемощелия и притихнал Изя, с чувство на отвращение към самия себе си заради лицемерието си, но насърчавайки се, че в случая целта несъмнено оправдава средствата, Андрей заключи чекмеджето на бюрото, стана и излезе.

В коридора повика с ръка помощника на дежурния, постави го на пост пред вратата, а той самият тръгна към барчето. Чувствуваше се гадно, устата му беше пресъхнала и му се струваше, че сякаш е ял лайна. Разпитът беше някак едностранчив, неубедителен. Всичките му намерения да разнищи версията за Червеното здание се провалиха напълно, сега изобщо не биваше да се захваща с това. А папката — единственото реално доказателство! — бе изпусната по най-позорен начин. За такъв хлапашки пропуск трябваше направо да го изритат от прокуратурата… Фриц никога не би я изтървал, Фриц веднага би разбрал къде е цаката на цялата работа. Проклета сантименталност. Ама как да не се подлъжеш — заедно сме пили, заедно сме лафили, наш човек, съветски… А какъв сгоден случай — можеше да спипа всички наведнъж! Ама то и шефът е един: слухове, сплетни… Тук цяла мрежа работи под носа ни, а пък аз съм длъжен да издирвам източниците на слухове…

Андрей си взе от бармана чаша водка и отпи от нея с отвращение. Къде все пак я дяна той тая папка? Нима просто е успял да я изхвърли на паважа? Сигурно… Не я е изял я. Дали да пратя някого я потърси? Късно е. Кой ли не скита по улиците — луди, павиани, портиери… Не, лошо, погрешно е организирана нашата работа! Защо такава важна информация като съществуването на Антиграда се пази в тайна дори от работниците в следствения апарат? Та за това трябва да пишат всеки ден във вестника, плакати да разлепват по улиците, да подготвят показни процеси! Аз на тяхно място отдавна щях да разбера що за птица е този Кацман… Разбира се, от друга страна, пипето ти трябва да сече, щом има такова грандиозно мероприятие като Експеримента, щом в него са въвлечени хора от най-различни класи и с всевъзможни политически убеждения, неизбежно ще възникне разслояване… ще се появят противоречия… диалектически противоречия, ако щете дори… антагонистична борба… Рано или късно открито трябва да се проявят и противниците на Експеримента, хората, класово несъгласни с него, а следователно и тези, които те ще привличат на своя страна — декласираните елементи, морално неустойчивите, нравствено разложените, такива като Кацман… всякакви там космополити… Това е естествен процес. Нали и сам би могъл да схванеш как трябва да се развива всичко това…

Малка силна длан легна на рамото му и той се обърна. Беше репортерът от криминалната хроника на „Градски вестник“ Кенши Убуката.

— За какво си се замислил, следователю? — попита той. — Разплиташ някое объркано дело, а? Я сподели с обществеността. Обществеността много обича заплетени дела. Какво ще кажеш?

— Здрасти, Кенши — уморено рече Андрей. — Водка ще пиеш ли?

— Да, ако има и информация.

— Нищо друго няма освен водка.

— Добре, давай тогава водка без информация.

Те пиха по чашка и хапнаха по една омекнала кисела краставичка.

— Току-що бях при вашия шеф — каза Кенши, като изплю края на краставицата. — Брей, че хитър човек. Едната крива вървяла нагоре, другата крива падала надолу, скоро щяло да завърши монтирането на клозетни чинии в единичните килии — и нито дума по интересуващия ме въпрос.

— А какво те интересува — разсеяно попита Андрей.

— Сега ме интересуват изчезванията. През последните петнадесет дни в града безследно са изчезнали единадесет души. Може би ти знаеш нещо по този въпрос, а?

Андрей сви рамене.

— Знам, че са изчезнали. И знам, че не са намерени.

— А кой следовател се занимава с това дело?

— Едва ли делото е едно — каза Андрей. — Ти по-добре питай шефа.

Кенши поклати глава.

— Твърде често напоследък господа следователите взеха да ме препращат ту при шефа, ту при Гайгер… Май доста тайни се навъдиха в нашата малка демократична община. Вие случайно да не сте се превърнали тук покрай другото в тайна полиция? — Той надникна в празната чаша и се оплака: — Какъв е смисълът да имаш приятел сред следователите, когато никога не можеш да научиш нищо?

— Дружбата си е дружба, службата си е служба.

Те помълчаха.

— Впрочем знаеш ли, че арестуваха Уан? — каза Кенши. — Предупреждавах го аз, ама не ме послуша вироглавецът.

— Нищо, аз вече оправих работата — каза Андрей.

— Че как стана?

Андрей с удоволствие му разказа колко ловко и бързо е възстановил справедливостта. Приятно му беше да описва единствената си сполука през този глупав ден, дето толкова не му вървеше.

— Хм — рече Кенши, след като изслуша всичко докрай. — Любопитна история… „Когато пристигам в чужда страна — взе да цитира той древните мъдреци, — не питам добри ли са там законите или лоши. Питам само дали ги спазват…“

— Какво искаш да кажеш? — навъсено попита Андрей.

— Искам да кажа, че законът за разнообразния труд, доколкото ми е известно, не предвижда никакви изключения.

— С една дума, смяташ, че трябва да пратя Уан в блатата, така ли?

— Ако това го изисква законът — да.

— Че това е глупост! — ядосан рече Андрей. — За какъв дявол му е на Експеримента лош директор на комбинат вместо добър портиер?

— Законът за правото на разнообразен труд…

— Този закон е измислен за благото на Експеримента, а не да му вреди. Законът не може да предвиди всичко. Ние, изпълнителите на закона, трябва да мислим с главите си.

— Аз си представям изпълнението на закона по̀ иначе — сухо възрази Кенши. — Или поне във всеки случай тези въпроси трябва да ги решаваш не ти, а съдът.

— Съдът би го изпратил в блатата — каза Андрей. — А той има жена и малко дете.

— Дура лекс, сед лекс^[3] — отсече Кенши.

— Тази поговорка е измислена от бюрократите.

— Тази поговорка — авторитетно заяви Кенши — е измислена от хората, които са се стремели да запазят единни правилата за съвместен живот в пъстрата свободна човешка общност.

— Ето на, в пъстрата общност! — подхвана Андрей. — Единен закон за всички няма и не може да има. Няма единен закон за експлоататора и за експлоатирания. Виж, ако Уан беше отказал от директор да стане портиер…

— Не е твоя работа да тълкуваш закона — студено рече Кенши. — За тази работа има съд.

— Но нали съдът не познава и не може да познава Уан така, както го познавам аз!

Кенши поклати глава с презрителна усмивка.

— Боже мой, какви вещи специалисти си имаме в прокуратурата!

— Добре, добре — промърмори Андрей. — Можеш и статия да напишеш. Некадърен следовател освобождава престъпен портиер.

— Бих написал, но ми е жал за Уан. А за тебе, глупако, изобщо не ми пука.

— Та нали и аз правя всичко заради Уан! — рече Андрей.

— Но ти си следовател — възрази Кенши. — А аз не съм. Аз нямам нищо общо със законите.

— Знаеш ли какво — каза Андрей. — Я ме остави на мира за бога. И без това ми се вие свят.

Кенши вдигна очи и се усмихна.

— Да, виждам. И на челото ти е изписано. Хайка ли имаше?

— Не — каза Андрей. — Просто се спънах. — Той погледна часовника си. — Ще пием ли по още една?

— Благодаря, стига — каза Кенши, като се надигна. — Не мога да пия толкова много с всеки следовател. Пия само с тези, които ми дават информация.

— Майната ти тогава — каза Андрей. — Ей го на, дойде Чачуа. Иди го питай за „Падащите звезди“. Той е постигнал голе-еми успехи, днес се хвалеше… Само че имай предвид: той е много скромен и ще отрича, но ти не го оставяй на мира, пораздрусай го и ще получиш материал!

Кенши, размествайки столовете, тръгна към Чачуа, които унило бе свел глава над тънка пържолка, а Андрей, отмъстително усмихнат, бавно се насочи към изхода. Хубаво би било да остана и да погледам как Чачуа ще се развика след малко, помисли си той. Жалко, че нямам време… И тъй, господин Кацман, интересно ми е как вървят работите при вас! И да не ви дава господ, господин Кацман, пак да почнете да ме мотаете. Няма да допусна това, господин Кацман…

В стая тридесет и шеста беше включено цялото възможно осветление. Господин Кацман стоеше, подпрял се с рамо на разтворената огнеупорна каса, и разлистваше припряно някакво дело, като по навик си подръпваше брадавицата и, кой знае защо, се хилеше.

— Мътните да те вземат! — продума Андрей объркан. — Кой ти разреши? Как си позволяваш, дявол да го вземе!…

Изя го погледна с безизразни очи, ухили се още по-широко и каза:

— Никога не съм предполагал, че сте натрупали такъв куп материали за Червеното здание.

Андрей дръпна папката от ръцете му, с трясък захлопна желязната врата на касата, хвана го за рамото и го тласна към табуретката.

— Седнете, Кацман — Андрей едва се сдържаше. Всичко наоколо се замъгли пред очите му от ярост. — Написахте ли каквото трябваше?

— Виж какво — рече Изя. — Вие тук всички сте просто идиоти!… Седите си сто и петдесет кретени и изобщо не можете да разберете…

Но Андрей вече не го гледаше. Той беше вперил поглед в листа с надписа „Показания на подследствения Й. Кацман…“. Там нямаше никакви показания. На листа се мъдреше рисунка с перо — мъжки полов орган в естествена големина.

— Мръсник — каза Андрей задъхано. — Гадина.

Той грабна телефонната слушалка и с треперещи пръсти набра номера.

— Фриц? Обажда се Воронин… — със свободната си ръка Андрей разкопча яката на ризата си. — Много ми трябваш. Моля те, ела веднага при мен.

— Какво има? — недоволно попита Гайгер. — Тъкмо се канех вече да си ходя в къщи.

— Много те моля! — Андрей повиши глас. — Ела при мен.

Той затвори телефона и погледна към Изя. Установи, че не може да го гледа, и се вторачи някъде зад него. Изя, седнал на табуретката, кълколеше и се хилеше, потриваше ръце и непрекъснато ломотеше, дрънкаше нещо с отвратително самодоволна безцеремонност, нещо за Червеното здание, за съвестта, за глупаците свидетели — Андрей нито слушаше, нито чуваше. Решението, което бе взел, го изпълваше със страх, но и с някаква дяволска радост. Всяка фибра на тялото му потрепваше от възбуда, той очакваше и вече нямаше търпение да дочака кога най-сетне ще се отвори вратата, кога мрачният зъл Фриц ще прекрачи прага и това отвратително самодоволно лице ще се измени и ще се изкриви от ужас и позорен страх… Особено ако Фриц се появи с Румер. Само видът на Румер ще бъде достатъчен, неговата зверска космата мутра със сплескан нос. Андрей изведнъж почувствува, че по гърба го полазват тръпки. Целият беше плувнал в пот. В края на краищата все още можеше да промени решението си. Все още можеше да каже: „Всичко е наред, Фриц, нещата се оправиха, извинявай за безпокойството…“

Вратата се отвори широко и в стаята влезе намръщеният и недоволен Фриц Гайгер.

— Е, какво има? — осведоми се той и в същия миг съзря Кацман. — А, здрасти! — каза той и се усмихна. — Какво сте си наумили да правите посред нощите? Време е да спим, скоро ще съмне…

— Слушай, Фриц! — радостно изкрещя Изя. — Я поне ти обясни на този дръвник! Нали ти си тука голямо началство…

— Подследственият да млъкне! — изрева Андрей, като тресна с юмрук по бюрото.

Изя млъкна, а Фриц мигновено се стегна и вече го погледна някак по друг начин.

— Тази гадина се подиграва със следствието — процеди през зъби разтрепераният Андрей, като се стараеше да се успокои. — Този мръсник отказва да си признае. Вземи го, Фриц, и нека каже всичко, което го питат.

Прозрачните арийски очи на Фриц се разшириха.

— А какво го питат? — делово и радостно се осведоми той.

— Това не е важно — отговори Андрей. — Дай му лист и той сам ще си напише всичко. И нека каже какво е имало в папката.

— Ясно — каза Фриц и се обърна към Изя.

Изя все още не разбираше какво го чака. Или не вярваше. Той бавно потриваше ръце и плахо се хилеше.

— Е, хайде, еврейче мое, да вървим, а? — нежно го подкани Фриц. Цялата му мрачност и навъсеност изчезнаха като с магическа пръчка. — Размърдай се, драги мой!

Изя продължаваше да се бави и тогава Фриц го хвана за яката, обърна го и го тикна към изхода. Изя загуби равновесие и се хвана за касата на вратата. Лицето му побеля като платно. Той разбра.

— Момчета — примоли се Изя сподавено. — Момчета, почакайте…

— Ако има нещо, ние ще бъдем в мазето — с кадифен глас изтананика Фриц, усмихна се на Андрей и изхвърли Изя в коридора.

Край. С чувството, че му се гади и го пронизват ледени тръпки, Андрей се разходи из кабинета, като гасеше излишното осветление. Това е. Той седна зад бюрото и известно време седя, оборил глава в шепите си. Беше плувнал в пот, сякаш всеки миг щеше да започне да го тресе. Ушите му бучаха и сред този тътен непрекъснато долавяше беззвучния, но оглушителен, тъжен, отчаян и сподавен глас на Изя: „Момчета, почакайте… Момчета, почакайте…“ И освен това ехтеше тържествена гръмогласна музика, чуваха се тропот и тътрузене на крака по паркета, дрънкане на чинии и неясно фъфлене: „… чаша кюхасо и а-ня-няс!…“. Той свали длани от лицето си и безсмислено се загледа в изображението на мъжкия член. После взе листа и го накъса на дълги, тесни ивици, омеси на топка книжната кайма, изхвърли я в кошчето за боклук и отново скри лицето си в шепите. Край. Сега трябва да чака. Да прояви търпение и да чака. Тогава всичко ще има оправдание. Виенето на свят ще изчезне и ще може да въздъхне с облекчение.

— Да, Андрей, понякога се налага човек да прибегне и до това — дочу той познатия спокоен глас.

От табуретката, където до преди няколко минути седеше Изя, сега, кръстосал крак връз крак и преплел тънките си бели пръсти на коляното, към Андрей гледаше тъжен и посърнал Наставника. Той кротко кимаше с глава, а ъгълчетата на устата му изглеждаха печално отпуснати.

— В името на Експеримента ли? — дрезгаво попита Андрей.

— И в името на Експеримента — каза Наставника. — Но преди всичко в името на самия себе си. Околни пътища няма. Трябваше да минеш и през това. Та нали не са ни нужни какви да е хора. Нужни са ни особен тип хора.

— Какви?

— Виж това и ние не знаем — рече Наставника и в гласа му се прокрадна съжаление. — Знаем само какви хора не са ни нужни.

— Такива като Кацман ли?

Наставника само с очи каза „да“.

— А такива като Румер?

Наставника се усмихна.

— Такива като Румер не са хора. Те са просто живи сечива, Андрей. Такива като Румер трябва да се използват в името и за благото на такива като Уан и чичо Юра… разбираш ли?

— Да. И аз така мисля. И друг път няма, нали така?

— Така е. Околни пътища няма.

— А Червеното здание?

— Без него също не може. Ако го няма, всеки би могъл, без да забележи, да стане като Румер. Нима още не си почувствувал, че Червеното здание е нужно? Нима сега си такъв, какъвто беше вчера?

— Кацман казва, че Червеното здание е бълнуване на неспокойната съвест.

— Какво пък, Кацман е умен. Надявам се, че няма да го отречеш.

— Разбира се — каза Андрей. — Именно затова е опасен.

И Наставника пак изрази съгласие с очи — „да“.

— Боже мой — тъжно рече Андрей. — Ако можеше все пак човек точно да знае каква е целта на Експеримента? Пък сега толкова лесно можеш да се объркаш, всичко е такава мешаница… Аз, Гайгер, Кенши… Понякога ми се струва, че разбирам кое е общото между нас, а някой път оставам с впечатление, че май сме в безизходица, всичко ми изглежда абсурдно… Та нали Гайгер е бивш фашист, той и сега… Случва се той и сега да ми е много неприятен — не като човек, а именно като тип, като… Или Кенши. Той пък е нещо като социалдемократ, пацифист някакъв, толстоист… Не, не разбирам.

— Експериментът си е Експеримент — каза Наставника. — От теб се изисква не да разбираш, а нещо съвсем друго.

— Какво!?

— Ако знаехме…

— Но нали всичко това е в името на мнозинството? — попита Андрей почти отчаян.

— Естествено — каза Наставника. — В името на невежото, потиснатото, невинното и безпросветно мнозинство…

— Което трябва да се вдигне — подхвана Андрей, — да се просвети, да се направи стопанин на земята! Да-да, това го разбирам. В името на това човек може да направи много… — Той млъкна, мъчително събирайки разпилените си мисли. — А отгоре на това и този Антиград — плахо попита Андрей. — Той нали е много опасен?

— Много — каза Наставника.

— В такъв случай, дори и да не съм съвсем сигурен по отношение на Кацман, все пак съм постъпил правилно. Ние нямаме право да рискуваме.

— Безусловно! — каза Наставника. Той се усмихваше. Той беше доволен от Андрей. Андрей чувствуваше това. — Не греши само този, който нищо не прави. Не грешките са опасни — опасна е пасивността, лъжливата чистоплътност е опасна, привързаността към старозаветните заповеди! Докъде могат да доведат старозаветните заповеди? Само до стария свят.

— Да! — развълнувано рече Андрей. — Това много добре го разбирам. Всички сме длъжни тъкмо за това да се борим. Какво представлява личността? Обществена единица! Сама по себе си една голяма нула. Не за единиците трябва да става дума, а за общественото благо. В името на общественото благо сме длъжни да поемем всякакъв товар върху старозаветната си съвест, да нарушим всички писани и неписани закони. Ние имаме един закон: общественото благо.

Наставника стана.

— Ти израстваш и възмъжаваш, Андрей — каза той почти тържествено. — Бавно, но възмъжаваш!

Наставника вдигна ръка за поздрав, безшумно прекоси стаята и изчезна зад вратата.

Известно време Андрей поседя, без да мисли, отпуснат на стола, само пушеше и гледаше как синкавият дим бавно се вие около голата жълта лампа на тавана. Усети, че се усмихва. Вече не чувствуваше умората, отлетя и сънливостта му, дето го мъчеше от вчера. Обзе го желание да действува, да работи, мярна му се досадната мисъл, че все пак ще се наложи да поспи няколко часа, та да не ходи после цял ден кисел.

Припряно приближи телефона до себе си, вдигна слушалката и тутакси си спомни, че в мазето няма телефон. Стана, заключи огнеупорната каса, провери дали са заключени чекмеджетата на бюрото и излезе в коридора.

Коридорът беше пуст и дежурният полицай клюмаше зад бюрото си.

— Спите на пост! — укори го Андрей, минавайки покрай него.

Както винаги по това време — няколко минути преди да включат слънцето, — в сградата цареше кънтяща тишина. Сънената чистачка лениво движеше по циментовия под влажния си парцал. Прозорците по коридорите бяха разтворени и вонящите изпарения на стотици човешки тела се разсейваха и изпълзяваха в тъмнината, прогонвани от студения утринен въздух.

Андрей изтрополи по хлъзгавата метална стълба надолу към мазето, с небрежен жест накара готовия да скочи охраняващ да остане на мястото си и отвори ниската желязна врата.

Фриц Гайгер, без куртка, по риза със запретнати ръкави, подсвирквайки някакъв полупознат марш, стоеше до ръждясалия умивалник и търкаше косматите си костеливи ръце с одеколон. Фриц беше сам в стаята.

— А, ти ли си — каза той. — Чудесно. Тъкмо се канех да се качвам при теб. Дай една цигара, че моите свършиха.

Андрей му подаде пакета. Фриц измъкна една цигара, поомачка я, пъхна я в устата си и, усмихнат, взе да гледа Андрей.

— Е? — не издържа Андрей.

— Какво е? — Фриц запали цигарата и с наслада си дръпна. — Не си улучил, това е. Той не е никакъв шпионин, дори и помен няма от такова нещо.

— Че как така? — продума Андрей, замрял от изненада. — А папката?

Фриц се изсмя шумно, прехвърли цигарата в ъгъла на голямата си уста и изсипа в широката си длан нова порция одеколон.

— Нашето еврейче се оказа изключителен женкар — рече той назидателно. — В папката му имало любовни писма. Връщал се от някаква жена — сдърпали се и си прибрал писмата. А пък той, да знаеш, толкова се страхува от неговата вдовица, че чак се подмокря, и, сам разбираш, понеже не е глупав, в първия удобен момент се постарал да се отърве от тази папчица. Казва, че я хвърлил по пътя през решетката в някакъв канал… Много жалко! — продължи Фриц още по-назидателно. — Тази папчица, господин следователю Воронин, е трябвало веднага да му я вземеш — от нея щеше да излезе първокласен компрометиращ материал и ето къде щяхме да държим тогава нашето еврейче!… — Фриц показа къде щяха да държат нашето еврейче. Чуканчетата на пръстите му бяха прясно ожулени. — Впрочем той ни подписа едно протоколче, така че от краставата овца все пак добихме поне един фъндък вълна…

Андрей напипа стола и седна. Краката му не го държаха. Той отново се огледа.

— Виж какво… — каза Фриц, като спусна запретнатите си ръкави и ги захвана с копчетата за ръкавелите. — Гледам, че имаш цицина на челото. Тъй че иди при лекаря да ти направи протокол за тая цицина. На Румер вече му разбих носа и го изпратих в медицинския кабинет. Това е за всеки случай. По време на разпита подследственият Кацман нападнал следователя Воронин и младши следователя Румер и им нанесъл телесни повреди. Така че, принудени да се отбраняват, те… и така нататък. Разбра ли?

— Разбрах — промърмори Андрей, машинално опипвайки цицината си. Той се огледа още веднъж и се насили да попита: — А къде е… той?

— Ами Румер, нали го знаеш каква горила е, пак се престара… — с досада каза Фриц, закопчавайки куртката си. — Счупи му ръката, ето тука… Наложи се да го изпратя в болницата.