Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die unendliche Geschichte, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 75 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2008)

Издание:

Михаел Енде. Приказка без край

Немска. Трето издание

Издателство „Дамян Яков“, 2005

 

Превод: Николай Краев, 1990

Редактор Даниела Гакева

Технически редактор Екатерина Такова

Предпечат и експонация „Дедракс“ ООД

Формат 70×90/16. Печатни коли 20

Печат ПК „Димитър Благоев“ ООД — София

ISBN 954-527-284-8

 

The first edition of the book was published in 1979

Cover illustration: Claudia Seeger

Cover design: Michael Kimmerle

Thienemann Verlag GmbH, Stuttgart / Wien

История

  1. — Добавяне

ОСМА ГЛАВА
Страната от кол и въже

Зеленокожото момче Атрею продължаваше своето пътуване из небесната шир. Червената мантия се диплеше зад гърба му. Кичурът синкавочерна коса, прихванат с кожени връзки, се вееше на вятъра. Фухур, белият Дракон на щастието, се плъзгаше бавно и равномерно с вълнообразни движения през изпъстреното с облачета небе.

Ту нагоре, ту, надолу, и пак нагоре и надолу, нагоре и надолу…

Откога ли бяха на път? Дни и нощи и пак дни и нощи — Атрею вече не знаеше колко време е минало. Драконът можеше да лети и когато спи, тъй че те пореха въздуха напред и все напред. От време на време Атрею задрямваше, вкопчил се здраво в бялата грива на дракона. Но това беше лек и неспокоен сън. И след време, дори и когато беше буден, всичко му беше мътно като насън.

Долу, в глъбините, се редуваха като сенки планини, земи и морета, острови и реки… Атрею вече и не внимаваше откъде минават. Не подканваше дракона да бърза, както правеше в началото, когато тръгнаха от Южния оракул. Тогава той все още беше нетърпелив, защото смяташе, че върху гърба на Дракона на щастието няма да е особено трудно да достигне пределите на Фантазия… а после и Другото царство — това, в което живееха хората.

Той не знаеше колко голяма е Фантазия.

Ето, че сега се бореше с ужасната умора, която искаше да го надвие. Тъмните му очи, иначе зорки като на млад орел, вече не виждаха далечината. От време на време Атрею мобилизираше цялата си воля, надигаше глава и оглеждаше околността. Но скоро главата му пак клюмваше и той гледаше втренчено пред себе си към дългото гъвкаво тяло на дракона, чиито люспи със седефен цвят блещукаха в розово и бяло. Фухур също беше изтощен. Дори и неговите сили, които по-рано сякаш нямаха край, сега постепенно се изчерпваха.

По време на този дълъг полет те неведнъж съзираха под себе си онези петна върху повърхността на Фантазия, където се разпростираше Нищото, и като ги гледаха, изпитваха чувството, че са ослепели. Много от петната изглеждаха от тази височина сравнително малки, но вече имаше и други, които достигаха чак до хоризонта. Обзети от ужас, Драконът на щастието и ездачът му се отклоняваха от пътя си и поемаха в друга посока, за да не гледат тази ужасна картина. Но странно, и най-страшното престава да бъде страшно, когато постоянно се повтаря. И тъй като местата на унищожението не ставаха по-малко, а се множаха все повече и повече, Фухур и Атрею постепенно свикнаха с тях — или по-скоро ги обхвана нещо като равнодушие. Те почти не им обръщаха внимание.

Не бяха разговаряли отдавна, когато Фухур ненадейно се обади със звънкия си глас:

— Атрею, мой малки господарю, спиш ли?

— Не — рече Атрею, макар в действителност да бе сънувал лош сън. — Какво има, Фухур?

— Питам се дали няма да е по-умно да се върнем.

— Да се върнем? Къде?

— В Кулата от слонова кост, при Детската царица.

— Искаш да кажеш да отидем при нея, без да сме свършили работа?

— Е, така не бих го нарекъл, Атрею. Че каква беше твоята задача?

— Трябваше да разбера коя е причината за болестта, от която линее Детската царица, и какъв лек има за нея.

— Но не е твоя задача — прекъснато Фухур — сам да занесеш лекарството.

— Какво искаш да кажеш?

— Може би правим голяма грешка, като се опитваме да прекрачим пределите на Фантазия, за да търсим представител на човешкия род.

— Не разбирам какво имаш предвид, Фухур. Обясни ми по-точно.

— Детската царица е на смъртно легло — каза драконът, — защото се нуждае от ново име. Тази тайна ти издаде прастарата Морла. Но това могат да направят само хората от Другия свят. Туй ти довери Уйулала. С това твоята задача е изпълнена и на мен ми се струва, че трябва веднага да докладваш за всичко на Детската царица.

— Но с какво ще й помогна — извика Атрею, — ако само й съобщя тези неща, а не заведа с мен някой човек, който да я спаси?

— Откъде можеш да знаеш ти това? — отвърна Фухур. — Тя е в състояние да направи много повече от теб и мен. Може би за нея е лесно да извика някой представител на човешкия род. Може би тя притежава средства и начини, които са непознати на теб и мен, и на всички други жители на Фантазия. Но за да го направи, тя трябва да знае това, което сега знаеш ти. Приеми, че е така. Тогава ще е не само безсмислено да търсим на своя глава някой човек, за да го заведем при нея, но дори е възможно тя да умре, а ние да продължаваме да търсим, след като сме могли да я спасим, ако сме отишли веднага при нея.

Атрею мълчеше. Онова, което каза драконът, несъмнено беше вярно. Можеше да е така, но можеше да е и другояче. Напълно възможно беше, когато се върне с известието, тя да му каже: „Каква полза от всичко това? Ако бе довел спасителя, щях да бъда излекувана. Но сега е вече твърде късно да те пращам още веднъж за него.“

Не знаеше какво да прави. А беше изморен, твърде изморен, за да вземе някакво решение.

— Знаеш ли, Фухур — каза тихо, но драконът го чуваше добре, — може да си прав, а може и да не си. Нека продължим да летим още малко. И ако не стигнем до някаква граница, ще се върнем.

— Какво разбираш под „малко“? — попита драконът.

— Няколко часа, какво пък, още един час — промърмори Атрею.

— Добре, значи още един час — отговори Фухур.

Но този час беше фатален.

 

Двамата не бяха забелязали, че на север небето е почерняло от облаци. На запад, където беше слънцето, то бе заприличало на жарава, а по хоризонта се стелеха злокобни ивици, наподобяващи кървави водорасли. Бурята напираше от изток като стена от сиво олово. Пред нея пълзяха, подобни на вадички разлято синьо мастило, разнищените краища на облаците. От юг настъпваха кълба отровножълти пари, прорязани от проблясващите светкавици.

— Изглежда, че ще ни застигне буря — рече Фухур.

Атрею се огледа на всички страни.

— Да, времето не вещае нищо добро — съгласи се той. — Но въпреки това трябва да продължим.

— По-разумно ще е да се скрием някъде — отвърна Фухур. — Ако е това, което предполагам, работата няма да е никак приятна.

— А какво предполагаш? — попита Атрею.

— Че са четиримата Ветрове великани, които пак ще мерят силите си — поясни Фухур. — Те винаги се карат кой от тях е най-силен, за да властва над другите. За тях това е нещо като игра, защото нищо не може да им се случи, но тежко и горко на онзи, който попадне помежду им, докато спорят. Той обикновено става на пух и прах.

— Не можеш ли да се издигнеш по-нависоко? — попита Атрею.

— Искаш да кажеш, където няма да ни стигнат? Не, толкова високо не мога да полетя. А под нас, доколкото виждам, е само вода, някакво огромно море. Не виждам място, където бихме могли да се скрием.

— Тогава не ни остава нищо друго, освен да ги изчакаме — отсече Атрею. — Аз и без това искам да ги питам нещо.

— Какво искаш? — възкликна драконът и подскочи във въздуха.

— Ако те са четиримата Ветрове великани — поясни Атрею, — не може да не познават всички краища на Фантазия. Никой не би могъл да ни каже по-добре къде се намират границите й.

— О, небеса! — извика драконът. — И ти смяташ, че можеш да си поговориш с тях ей така?

— Какви са техните имена? — поинтересува се Атрею.

— Онзи от север се казва Лир, този от изток — Баурео, онзи от юг — Ширк, а този от запад — Майестрил — отвърна Фухур. — Но, кажи ми, Атрею, какво всъщност си ти? Малко момче или къс желязо, което не знае що е страх?

— Когато минах през Вратата на сфинксовете — отговори Атрею, — аз изгубих чувството си за страх. Освен това нося знака на Детската царица. Всички същества във Фантазия го признават. Защо не и Ветровете великани?

— О… о, и те ще го признаят! — извика Фухур. — Но са толкова глупави, че не ще можеш да ги възпреш да се бият един с друг. Ще видиш какво означава това.

Междувременно буреносните облаци се бяха събрали от всички страни и Атрею се озова в нещо като огромна фуния, голяма колкото кратер на вулкан, чиито стени започнаха да се въртят все по-бързо и по-бързо, така че отровножълтото, оловносивото, кървавочервеното и гарваново-черното се смесиха.

И той самият започна да се върти с Белия дракон в кръг, като сламка, увлечена от страшен вихър. Чак сега съгледа буреносните великани.

Те всъщност имаха само лица, защото ръцете и краката им се променяха тъй бързо и бяха толкова много — ставаха ту дълги, ту къси, ту стотици на брой, ту изобщо изчезваха, понякога се открояваха ясно, после потъваха като в мъгла, — а телата им така се бяха вплели едно в друго в това страшно хоро или в тази ожесточена борба, че беше напълно невъзможно да се разпознаят очертанията им. Лицата им също се променяха непрекъснато, веднъж се издуваха и ставаха дебели, после се удължаваха нагоре и встрани, но все пак си оставаха лица, които се различават едно от друго. Те отваряха широко уста и викаха, крещяха, виеха и се смееха един на друг. И май дори не забелязваха дракона и неговия ездач, защото в сравнение с тях той беше като комар.

Атрею се надигна, хвана златния амулет с дясната си ръка и извика колкото му глас държи:

— В името на Детската царица, млъкнете и ме изслушайте!

И се случи нещо невероятно!

Те млъкнаха, сякаш бяха онемели. Затвориха уста й осем великански очи се впериха в Златин. Дори и вихърът притихна. Настъпи мъртва тишина.

.Я ми кажете — извика Атрею, — къде са границите на Фантазия? Знаеш ли това, Лир?

— Не са на север — отвърна черното облачно лице.

— А ти, Баурео?

— Не са и на изток — отговори оловносивото облачно лице.

— Кажи ти, Ширк!

— И на юг няма никаква граница — рече отровножълтото облачно лице.

— Майестрил, ти знаеш ли нещо?

— Няма граница на запад — каза Огненочервеното облачно лице.

И тогава и четиримата произнесоха в един глас:

— Че кой си ти, който носиш знака на Детската царица, а не знаеш, че Фантазия няма граници?

Атрею замълча. Покрусата му нямаше край. Не беше помислял, че е възможно Фантазия да няма граници. Тогава всичко е било напразно.

Той почти не усети, че великаните отново почнаха да се бият. Пък и му беше все едно какво ще се случи. Но един вихър внезапно подхвърли дракона нагоре и момчето се хвана здраво за гривата му. Обгърнати от светкавици, двамата започнаха да кръжат с бясна скорост, после за малко не се удавиха в бушуващия наоколо порой. Внезапно бяха увлечени от огнен полъх, в който едва не изгоряха, но в следващия миг попаднаха сред градушка. Валяха не ледени топчета, а дълги като копия висулки. Под техните удари те пропаднаха надолу. И отново нещо ги засмука нагоре, подхвърли ти и започна да ги подмята в различни посоки. Ветровете великани се бореха един срещу друг за надмощие.

— Дръж се здраво! — изкрещя Фухур, когато един пристъп на вятъра го хвърли по гръб.

Но предупреждението закъсня — Атрею бе изпуснал гривата и полетя надолу. Той дълго пропада в бездната, докато накрая загуби съзнание.

 

Когато отново дойде на себе си, лежеше в рохкав пясък. Чуваше се плисък на вълни. Атрею повдигна глава и видя, че е изхвърлен на някакъв морски бряг. Беше мрачен, мъглив ден, но нямаше вятър. Морето беше спокойно и нищо не издаваше, че преди малко тук е бушувала битка между Ветровете великани. Или може би той бе попаднал на съвсем друго, далечно място? Плажът беше равен, никъде не се виждаха скали или дюни, само няколко изкривени дървета стърчаха сред изпаренията като големи ръце с дълги нокти.

Атрею се надигна. На няколко крачки от себе си видя червената мантия от бизонска вълна. Пропълзя до нея и я метна на раменете си. За свое голямо учудване установи, че тя вече почти не е влажна. Лежеше значи отдавна на това място.

Как бе попаднал тук? И защо не се бе удавил?

В него се събуди някакъв смътен спомен за ръце, които го бяха носили, и за странни пеещи гласове: „Горкото момче! Колко е хубаво! Дръжте го! Не го оставяйте да потъне!“

А може би е бил само плисъкът на вълните.

Или пък са били нимфите и водните духове? Вероятно са видели Сиянието и затова са го спасили.

Ръката му машинално посегна към амулета, но той не беше на мястото си! Верижката се бе изхлузила от врата му. Той бе загубил Сиянието.

— Фухур! — извика Атрею колкото му глас държи.

Той скочи на крака. Започна да вика и да тича ту в една, ту в друга посока.

— Фухур! Фухур! Къде си?

Не дойде никакъв отговор. Чуваше се само равномерното бавно плискане на вълните, които обливаха брега.

Кой знае накъде Ветровете великани бяха издухали Белия дракон! Може би Фухур търсеше малкия си господар на съвсем друго място, много далече оттук. Може би изобщо не беше жив.

Ето, че Атрею не беше нито ездач на дракон, нито пратеник на Детската царица, а само едно малко момче, при това останало без другар.

 

Часовникът на кулата удари шест.

Навън вече беше тъмно. Дъждът бе спрял. Цареше тишина. Бастиан впери очи в пламъчетата на свещите.

После потрепери, защото подът изскърца.

Струваше му се, че чува как някой диша. Той притаи дъх и се ослуша. С изключение на малкия ореол около свещите, грамадният таван беше изпълнен с тъмнина.

Не се ли чуваха тихи стъпки по стълбата? Не мръдна ли току-що дръжката на вратата?

Подът отново изскърца.

Ами ако на този таван има духове?…

— Ах, къде ти — промълви Бастиан полугласно. — Нали всички казват, че няма духове.

Но защо ли имаше толкова приказки за тях?

Може би всички, които казват, че няма духове, просто ги е страх да признаят, че има.

 

Атрею се уви хубаво в червената си мантия, защото му беше студено, и се отправи навътре към сушата. Пейзажът, доколкото изобщо можеше да се определи в мъглата, беше еднообразен. Равнинен и все един и същи, само дето между уродливите дървета постепенно се появиха храсталаци, и то такива, които повече приличаха на ръждясала ламарина, а и бяха също така твърди. Ако не внимаваше, човек лесно можеше да се нарани на тях.

След около час Атрею достигна до някакъв път, застлан с неравни каменни блокове, които имаха неправилна форма. Той реши да тръгне по него, защото все щеше да го отведе някъде, но за по-удобно вървеше отстрани в прахта вместо по неравния калдъръм. Пътят се виеше като змия наляво и надясно, без за това да имаше някаква определена причина, защото и тук нямаше нито хълмове, нито река. В тази местност всичко май беше криво.

Атрею не бе вървял дълго, когато от далечината се разнесе странен тропот, който постепенно се приближаваше. Наподобяваше приглушени удари на тъпан, а в промеждутъците се чуваха пискливи звуци като от малка свирка или звънчета. Той се скри зад един храст край пътя и зачака.

Странната музика бавно се приближаваше и накрая от мъглата изплуваха първите фигури. Те очевидно танцуваха, но това не бяха весели и грациозни танци, а някакви крайно причудливи движения — те подскачаха, търкаляха се по земята, пълзяха на четири крака, изправяха се и се държаха като луди. При това се чуваха само приглушените бавни удари на тъпана и писукането на свирките, скимтенето и пъхтенето на много гърла.

Идваха все нови и нови — върволица, която нямаше край. Атрею видя лицата на танцьорите. Бяха пепеливосиви и облени в пот, но очите им горяха с див, трескав блясък. Някои шибаха сами себе си с камшици.

„Сигурно са луди“ — помисли си Атрею и студени тръпки го полазиха по гърба.

Между другото той установи, че по-голямата част от шествието се състои от таласъми, духове и призраци. Срещаха се също така вампири и не малко вещици, стари, с големи гърбици и кози бради, а имаше и млади, които бяха красиви, но злобни. Очевидно Атрею бе попаднал в една от частите на Фантазия, която беше населена с творенията на мрака. Ако Златин беше все още при него, той, без да се колебае, щеше да излезе да ги пита какво става тук. Сега обаче предпочете да изчака в скривалището си, докато отмине това чудато шествие и в мъглата изчезнат и последните, които кретаха и куцукаха подир другите.

Едва след това той посмя отново да излезе на пътя и проследи с поглед призрачната върволица. Да тръгне ли след тях или не? Не можеше да вземе решение. Всъщност той изобщо не знаеше дали все още трябва, дали може да направи нещо.

За пръв път почувства осезаемо колко му липсва амулетът на Детската царица и колко е безпомощен без него. Нещата не се свеждаха само до закрилата, която му гарантираше Съкровището — и без това сам трябваше да се справя с всички мъки и лишения, с всички страхове и със самотата, но докато носеше знака, никога не се колебаеше какво трябва да направи. Той като тайнствен компас насочваше волята и решенията му по правилния път. Сега обаче беше съвсем друго, нямаше я вече онази скрита сила, която го ръководеше.

И само за да не остане да стои като вцепенен, той си заповяда да последва призрачното шествие, чиито приглушени удари на тъпан все още се чуваха в далечината.

Докато бързаше през мъглата, внимавайки винаги да е на достатъчно разстояние от последните, той се опита да си изясни положението, в което се намира.

Защо, ах, защо не се бе вслушал в думите на Фухур, когато го посъветва веднага да тръгнат към Детската царица? Той щеше да й предаде посланието на Уйулала и да й върне Сиянието. Без Златин и без Фухур той не можеше вече да се добере до Детската царица. А тя ще го чака до последния си дъх, ще се надява, че той ще се върне, ще вярва, че ще донесе спасение на Фантазия, но напразно.

Това беше достатъчно лошо, но още по-лошо беше онова, което бе научил от Ветровете великани — че Фантазия няма граници. Щом е невъзможно да напуснеш Фантазия, тогава е невъзможно и да извикаш на помощ някой представител на човешкия род извън пределите й. Точно защото Фантазия беше безкрайна, нейният край беше неизбежен!

Докато продължаваше да се препъва по неравния паваж сред талази от мъгла, той още веднъж чу в спомените си кроткия глас на Уйулала. Една малка искрица надежда просветна в сърцето му.

По-рано във Фантазия често са идвали хора, за да назоват и възкачат на трона Детската царица — нали така се пееше в песента. Следователно все пак има някакъв път от единия в другия свят!

 

„За тях ще е близо, далеч е за нас.

Далеч е Фантазия от техния свят.“

 

Такива бяха думите на Уйулала. Само че хората бяха забравили този път. Но не можеше ли поне един-едничък да си го спомни?

Че за него самия нямаше вече никаква надежда, това не го интересуваше. Важното беше някой представител на човешкия род да чуе вика на Фантазия за помощ и да дойде, както винаги бе ставало. А може би, може би някой вече е тръгнал и е на път!

 

— Да! Да! — извика Бастиан. Той се уплаши от собствения си глас и тихо добави: — Аз бих ви се притекъл на Помощ, само че не зная как! Не зная пътя, Атрею, наистина не го зная.

 

Глухите удари на тъпана и острото подсвиркване бяха заглъхнали и без да забележи, Атрею бе отишъл толкова близо до шествието, че едва не застигна последните. Той беше бос и стъпваше безшумно, но не това беше причината тези създания изобщо да не го забележат. Дори да тропаше с подковани ботуши и да крещеше силно, никой нямаше да му обърне внимание.

Създанията не образуваха вече шествие, а се бяха разпръснали по едно поле, цялото в сива трева и кал. Някои се клатушкаха леко напред-назад, други стояха или клечаха неподвижно, но очите на всички излъчваха трескавия блясък на заслепението и бяха отправени в една и съща посока.

Сега и Атрею видя в какво са втренчили поглед, изпаднали в някакъв ужасен унес — от другата страна на полето беше Нищото.

Гледката беше същата, каквато Атрею бе виждал и преди — при дървесните духове в гората, в равнината, където се намираха вълшебните врати на Южния оракул, или на гърба на Фухур, докато летяха на голяма височина — но до този момент беше виждал Нищото все отдалеко. Сега обаче той се сблъска с него съвсем отблизо, без да е подготвен за срещата. Нищото се простираше върху цялата местност, то беше огромно и макар и бавно, неудържимо настъпваше.

Атрею забеляза, че призрачните създания по полето започнаха да треперят, че краката и ръцете им се сгърчиха и те зяпнаха, сякаш искаха да крещят или да се смеят, но наоколо цареше мъртвешка тишина. После всички вкупом се втурнаха към Нищото и търкаляйки се, летейки и подскачайки, подобно на изсъхнали листа, увлечени от внезапен пристъп на вятъра, потънаха в него.

Тъкмо и последният от тази призрачна дружина бе изчезнал безследно, без да гъкне дори, когато Атрею с ужас забеляза, че и собственото му тяло, тласкано сякаш от някого, малко по малко пристъпва към Нищото. Бе започнало да го обзема някакво неимоверно желание също да се втурне към него. Той напрегна цялата си воля и му се противопостави. Наложи си да спре. Бавно, съвсем бавно успя да се обърне и крачка по крачка, борейки се сякаш с някакво невидимо и могъщо водно течение, тръгна назад. Силата, която го дърпаше, намаля и Атрею се затича, побягна колкото му държат краката по неравния паваж. Той се подхлъзна, падна, бързо се съвзе и продължи да бяга, без изобщо да мисли къде го води този път, губещ се в мъглата.

Непрекъснато следваше безсмислените му завои и спря чак когато от мъглата пред него изплува висока, черна като катран крепостна стена. В сивото небе зад нея стърчаха няколко наклонени кули. Дебелите дървени крила на градската порта бяха прогнили и разкъртени и висяха накриво на ръждивите си панти.

Атрею влезе.

 

На тавана взе да става все по-студено. Бастиан започна да трепери от студ.

Какво щеше да прави, ако се разболееше? Можеше например да го хване бронхопневмония, както стана с едно момче от техния клас на име Вили. Ами тогава щеше да умре сам-самичък на този таван. Няма да има кой да му се притече на помощ.

Колко хубаво щеше да бъде, ако баща му сега го намереше и спасеше.

Но да се върне вкъщи — не, това не можеше да стори. По-добре беше да умре!

Той взе и останалите войнишки одеяла и се уви в тях като пашкул. Полека-лека се стопли.