Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die unendliche Geschichte, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 75 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2008)

Издание:

Михаел Енде. Приказка без край

Немска. Трето издание

Издателство „Дамян Яков“, 2005

 

Превод: Николай Краев, 1990

Редактор Даниела Гакева

Технически редактор Екатерина Такова

Предпечат и експонация „Дедракс“ ООД

Формат 70×90/16. Печатни коли 20

Печат ПК „Димитър Благоев“ ООД — София

ISBN 954-527-284-8

 

The first edition of the book was published in 1979

Cover illustration: Claudia Seeger

Cover design: Michael Kimmerle

Thienemann Verlag GmbH, Stuttgart / Wien

История

  1. — Добавяне

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Виждащата ръка

Фини капчици роса, осветени от утринното слънце, блестяха по цветовете и листата на орхидеите. Керванът потегли отново на път. През нощта нямаше никакви произшествия, като се изключи пристигането на нови пратеници. Така че дружината вече наброяваше триста души. Наистина си струваше да се види тази колона от тъй различни същества.

Колкото повече навлизаха в Гората от орхидеи, толкова по-невероятни форми и багри придобиваха цветовете й. Скоро рицарите Хикрион, Хисбалд и Хидорн установиха, че тяхното безпокойство, накарало ги да поставят постове, не е било съвсем неоснователно. Много от тези растения бяха хищници. Големината им позволяваше да нагълтат цяло теле. Наистина орхидеите не можеха сами да се движат дотолкова постовете бяха ненужни, — но ако някой се допреше до тях, те го сграбчваха като с железни клещи. На няколко пъти рицарите трябваше с мечовете си да освободят ръката или крака на някой спътник, като за тая цел накълцваха на парчета целия цвят.

Бастиан яздеше Иха и непрекъснато бе обграден от всевъзможни фантазийски същества, които искаха да му направят впечатление или най-малкото да го зърнат. Но Бастиан яздеше мълчаливо, а лицето му дори не трепваше. В него се бе събудило ново желание, което за първи път го правеше навъсен и дори недостижим.

Макар и да се помириха, имаше нещо в поведението на Атрею и Фухур, което много го дразнеше. Те се отнасяха към него като към невръстно дете, за което се чувстват отговорни и трябва да го бавят и поучават. Ако правилно си спомняше, това започна още от първата им среща. От къде на къде си го позволяваха? Явно нещо ги караше да мислят, че го превъзхождат. Макар че всъщност му желаеха доброто. Несъмнено Атрею и Фухур го смятаха за безобидно момче, което се нуждае от закрила. Но това не му се нравеше, да, наистина не му се нравеше! Той не беше така безобиден! Те ще видят! Искаше да бъде опасен, опасен и да всява страх! Човек, пред когото другите да треперят… дори Фухур и Атрею.

Синият арабски дух — той между другото се казваше Илуан — си проправи път сред тълпата около Бастиан и се поклони, скръстил ръце на гърдите си.

Бастиан спря.

— Какво има, Илуан? Говори!

— Господарю — каза арабският дух с орловия си глас, — поослушах се сред новодошлите ни спътници. Някои от тях твърдят, че познават тази местност и знаят накъде се движим. Те всички треперят от страх, господарю.

— Защо? Какво й е на местността?

— Господарю, тази гора от орхидеи хищници се нарича градината Оглайс и принадлежи на вълшебния замък Хорок, или Виждащата ръка, както още го наричат. Там живее най-голямата и зла магьосница на Фантазия. Казва се Ксайде.

— Добре — отвърна Бастиан. — Кажи на страхливците да се успокоят. Аз съм с тях.

Илуан се поклони още веднъж и се отдалечи.

Малко по-късно Фухур и Атрею, които бяха летели напред, се приземиха до Бастиан. Колоната спря за обедна почивка.

— Не знам какво да мисля — започна Атрею. — На три до четири часа път от нас насред Гората от орхидеи видяхме сграда, която прилича на голяма ръка, стърчаща от земята. Прави зловещо впечатление. Ако продължим в същата посока, ще излезем точно там.

Бастиан им разказа какво бе научил междувременно от Илуан.

— В такъв случай е по-разумно да променим посоката, какво ще кажеш? — предложи Атрею.

— Не — отговори Бастиан.

— Но защо да се срещаме с Ксайде? По-добре е да избегнем всякаква среща с нея.

— Има причина — каза Бастиан.

— Каква е?

— Защото искам — рече Бастиан.

Атрею замълча и го изгледа учудено. Те не продължиха разговора, тъй като от всички страни се тълпяха фантазийци, за да видят Бастиан.

Но след като се наобядваха, Атрею се върна и предложи на Бастиан с привидно безразличен тон:

— Не ти ли се иска да полетим заедно върху Фухур?

Бастиан разбра, че на Атрею нещо му тежи на сърцето. Те се хвърлиха върху гърба на Дракона на щастието, Атрею — отпред, а Бастиан — зад него, и се издигнаха в небето. За първи път летяха заедно.

Веднага щом се отдалечиха така, че другите да не могат да чуят, Атрею каза:

— Сега е трудно да се говори с теб насаме, но ние непременно трябва да обсъдим нещо, Бастиан.

— Така си и мислех — отвърна Бастиан, усмихвайки се, — какво има?

— Кажи ми — започна Атрею колебливо, — това, че попаднахме тук и се движим към вещицата… да не би да е свързано с някое ново твое желание?

— Вероятно — отвърна Бастиан малко хладно.

— Да — продължи Атрею, — така си и мислехме с Фухур. И какво е то? Бастиан мълчеше.

— Не ме разбирай погрешно — добави Атрею, — не става дума за това, че ме е страх от нещо или от някого. Но като приятели ние сме загрижени за теб.

— Не е нужно — гласът на Бастиан беше студен.

Атрею замълча. Накрая Фухур обърна глава към тях и каза:

— Атрею иска да ти предложи нещо много разумно, Бастиан Балтазар Букс, не е зле да го чуеш.

— Отново ли ще ми давате съвети? — попита Бастиан с насмешка.

— Не, няма да ти даваме съвети, Бастиан — отвърна Атрею. — Това е предложение, което в първия момент сигурно няма да ти хареса. Но все пак помисли, преди да го отхвърлиш. През цялото време ние се чудехме как можем да ти помогнем. Всичко се дължи на влиянието, което има над теб знакът на Детската царица. Без силата на Златин ти не би могъл да желаеш все нови и нови неща, но с нея все повече губиш себе си и все по-малко си спомняш накъде си се запътил. Ако не предприемем нещо, ще дойде моментът, в който ти изобщо няма да знаеш това.

— Вече говорихме по този въпрос — рече Бастиан. — Е, и какво после?

— Когато носех на времето Съкровището — продължи Атрею, — нещата бяха други. То ме водеше, но нищо не ми отнемаше. Може би защото не съм човек и няма как да загубя спомените си за човешкия свят. Искам да кажа, то не ми вредеше, а напротив — помагаше ми. Затова искам да ти предложа да ми дадеш Златин и да се оставиш аз да те водя. Ще търся пътя вместо теб. Какво ще кажеш?

— Не съм съгласен! — каза Бастиан студено.

Фухур отново извърна глава:

— Не искаш ли поне за малко да размислиш?

— Не — отвърна Бастиан, — не си струва!

Тогава Атрею за първи път се ядоса:

— Бастиан, вразуми се! Разбери, че повече не може да продължава така! Не забелязваш ли, че съвсем си се променил? Нищо не е останало от теб! А какъв ли ще станеш тепърва?

— Благодаря — рече Бастиан, — много съм ви признателен, че непрекъснато се грижите за мен. Но, честно казано, бих предпочел най-сетне да ме оставите на мира. Ако случайно сте забравили, не друг, а аз спасих Фантазия. Месечка повери силата си не другиму, а на мен. И все трябва да е имала някакво основание за това, иначе щеше да остави Златин на теб, Атрею. Но тя ти взе знака и го даде на мен. Казваш, че съм се променил. Да, драги Атрею, сигурно си прав! Не съм вече онзи безобиден, нищо неподозиращ наивник, за какъвто ме мислите! Да ти кажа ли защо всъщност искаш Златин? Чисто и просто защото ми завиждаш, и още как. Вие не ме познавате, но ако продължавате така — още веднъж ви го казвам с добро, — тогава ще ме опознаете!

Атрею не отвърна нищо. Фухур изгуби сякаш всичките си сили и започна едва-едва да лети из въздуха и да пропада надолу като простреляна птица.

— Бастиан — с мъка прошепна накрая Атрею, — надали сам вярваш в това, което току-що каза. Нека да го забравим. Все едно че никога не си го казвал.

— Добре — отвърна Бастиан. — Както искаш. Аз не започнах пръв. Но от мен да мине — нека го забравим!

Известно време всички мълчаха. В далечината от Орхидеевата гора изплува замъкът Хорок. Той наистина приличаше на огромна ръка с пет стърчащи нагоре пръста.

— Но по един въпрос искам веднъж завинаги да се разберем — рече ненадейно Бастиан. — Реших изобщо да не се връщам у дома. Ще остана завинаги във Фантазия. Тук много ми харесва. Затова спокойно мога да се откажа от спомените си. А що се отнася до бъдещето на Фантазия, мога да дам на Детската царица хиляди нови имена. Човешкият свят вече не ми е нужен!

Изведнъж Фухур зави остро и полетя обратно.

— Ей! — извика Бастиан. — Какво правиш? Лети напред! Искам отблизо да видя Хорок!

— Не мога повече — отвърна Фухур и гласът му секна, — наистина не мога повече!

 

Когато после те се приземиха при кервана, сред спътниците им бе настанала голяма суматоха. Оказа се, че някаква банда от около петдесетина много силни мъжаги, облечени в нещо като брони или доспехи, наподобяващи черупката на бръмбар, бе нападнала колоната. Много от спътниците се разбягаха и сега един по един или на групи се връщаха. Други се бяха били храбро, но безуспешно. Тези бронирани великани стъпквали всеки, който им се изпречел на пътя, като детска играчка. Тримата рицари Хикрион, Хисбалд и Хидорн се били геройски, но без да надвият нито един от противниците. Накрая многочисленият противник ги победил, обезоръжил, оковал ги във вериги и ги отвлякъл. Един от черните грамадни бръмбари казал със странен тенекиен глас:

— Чуйте посланието на Ксайде, господарката на замъка Хорок, към Бастиан Балтазар Букс. Тя приканва Спасителя да се подчини безпрекословно и да се закълне, че ще й служи като верен слуга с цялото си същество, с всичко, което има и може. Ако не е готов да стори това или започне да хитрува, за да осуети волята на Ксайде, неговите приятели Хикрион, Хисбалд и Хидорн ще умрат позорно след дълги зверски мъчения. Той трябва бързо да реши, защото срокът изтича утре при изгрев слънце. Такова е посланието на Ксайде, господарката на замъка Хорок, до Бастиан Балтазар Букс. С това то се смята за предадено.

Бастиан прехапа устни. Атрею и Фухур гледаха втренчено пред себе си, но Бастиан знаеше добре какво мислят. И точно защото не го показваха, той още повече се ядоса. Но сега не беше време да ги накара да си признаят. По-късно щеше да намери подходящ момент.

— Аз в никакъв случай няма да се огъна пред изнудването на Ксайде, това е ясно — каза той високо на заобикалящите го. — Веднага трябва да съставим план, как бързо да освободим тримата пленници.

— Няма да е лесно — обади се Илуан, синият арабски дух с орлов клюн. — Вече е ясно, че ние няма да се справим с тия черни дяволи. И дори ти,-господарю, да ни предвождаш заедно с Атрею и Дракона на щастието, ще е нужно много време, докато превземем замъка Хорок. Тримата рицари са в ръцете на Ксайде и веднага щом разбере, че я нападаме, тя ще ги убие. Повече от сигурно е.

— Точно заради това не бива да разбира — поясни Бастиан. — Ще я изненадаме.

— Как ще го направим? — попита демонът Четири четвърти, който сега бе завъртял напред ядосаното си лице. Той имаше доста страшен вид. — Ксайде е хитра и сигурно е подготвена за всякакви изненади.

— И аз се боя от същото — добави князът на джуджетата, — ние сме твърде много, за да не ни забележат, когато се отправим към замъка Хорок. Такава голяма военна колона не може да се скрие дори и през нощта. Тя положително е пуснала свои съгледвачи.

— Тогава — размисли Бастиан — ще се възползваме именно от това, за да я заблудим.

— Какво искаш да кажеш, господарю?

— Вие ще продължите с целия керван в друга посока. Нека да си помисли, че бягаме. Сякаш сме се отказали да освободим тримата пленници.

— И какво ще стане с тях?

— С тази работа ще се заемем ние с Атрею и Фухур.

— Само вие тримата?

— Да — каза Бастиан, — естествено, ако Атрею и Фухур са съгласни. Иначе ще отида сам.

Очите му срещнаха стотици погледи, изпълнени с възхищение. Стоящите по-близо съобщаваха шепнешком на другите онова, което бяха чули.

— Това, господарю — извика накрая синият арабски дух, — ще влезе в историята на Фантазия. Независимо дали ще победиш, или ще претърпиш поражение.

— Ще дойдете ли с мен? — обърна се Бастиан към Атрею и Фухур. — Или пак ще ми предложите нещо?

— Не — отвърна тихо Атрею, — ще дойдем с теб.

— Тогава колоната да тръгне сега, докато е още светло — заповяда Бастиан. — Трябва да създадете впечатление, че бягате, затова бързайте! Ние ще изчакаме, докато се стъмни. Утре сутринта отново ще се присъединим към вас… с тримата рицари или изобщо няма да дойдем. Хайде, тръгвайте!

Спътниците се поклониха безмълвно на Бастиан и тръгнаха на път. Бастиан, Атрею и Фухур се скриха в гъсталака на орхидеите и мълчаливо и неподвижно изчакаха нощта. Когато се здрачи, те ненадейно чуха тихо тракане и видяха, че петима от черните великани пристигат там, където бе отседнала колоната. Движеха се странно, някак си съвсем като машини, и до един еднакви. Всичко по тях беше от някакъв черен метал, дори и лицата им приличаха на железни маски. Те спряха едновременно, обърнаха се в посоката, накъдето бе тръгнал керванът, и се отправиха по следите му, вървейки в крак, без да разменят нито дума. После отново настъпи тишина.

— Планът май протича успешно — прошепна Бастиан.

— Бяха само петима — отвърна Атрею. — Къде са другите?

— Сигурно петимата ще ги извикат по някакъв начин — рече Бастиан.

Когато най-сетне съвсем се стъмни, те внимателно изпълзяха от скривалището си и Фухур се издигна безшумно във въздуха с двамата си ездачи. За да не го видят, той летеше възможно най-ниско над върховете на Орхидеевата гора. Първоначално посоката беше ясна — същата, в която тръгнаха и следобед. Но след като бяха летели бързо около четвърт час, изникна въпросът, дали и как ще намерят сега замъка Хорок. Тъмнината беше непрогледна. Само след няколко минути пред тях изплува замъкът. Неговите хиляди прозорци грееха в ярка светлина. Изглежда, Ксайде хич не се интересуваше, че ще я видят. Но това беше леснообяснимо, защото тя очакваше Бастиан да отиде при нея, макар и по друг повод.

За всеки случай Фухур се спусна на земята между орхидеите, защото бялата му като седеф премяна искреше и отразяваше силно светлината. А сега-засега не биваше да ги виждат.

Скрити зад растенията, те се приближиха до замъка. Пред голямата входна врата стояха на пост десетима бронирани великани. До всеки от ярко осветените прозорци бе изправен по един от тях. Сенките им изпъкваха черни, неподвижни и застрашителни.

Замъкът Хорок се намираше на малко възвишение, по което нямаше орхидеи, както беше в гъстата гора наоколо. Сградата наистина приличаше на огромна ръка, която се подава от земята. Всеки от пръстите беше кула, а палецът се издигаше като еркер, който също завършваше с кула. Зданието имаше много етажи, всяка фаланга на пръстите образуваше нов, а прозорците имаха формата на светещи очи, които се взират във всички посоки. Не случайно се наричаше Виждащата ръка.

— Трябва да открием къде се намират пленниците — прошепна Бастиан в ухото на Атрею.

Атрею кимна и направи знак на Бастиан да мълчи и да остане при Фухур. След това запълзя по корем, без да издава никакъв шум. Мина доста време, преди да се върне.

— Обиколих целия замък — каза той шепнешком, — само този вход е. Но го охраняват много добре. Горе, на върха на средния пръст, открих капандура, при която май няма брониран великан. Ала ако прелетим с Фухур натам, непременно ще ни видят. Пленниците вероятно са в подземията — чух продължителен писък от болка, идващ някъде отдолу.

Бастиан мисли известно време трескаво и после прошепна:

— Ще се опитам да достигна тази капандура. Междувременно ти и Фухур отклонявайте вниманието на пазачите. Направете нещо, което да ги накара да помислят, че ще нападнем входната врата. Трябва да подлъжете всички тук. Но само да ги подлъжете, нали разбираш? Не влизайте в бой. През това време аз ще се опитам да се покатеря от задната страна на ръката. Заблуждавайте тези дяволи колкото може по-дълго. Но никакви рискове! След няколко минути започвайте!

Атрею кимна и стисна ръката му.

Тогава Бастиан свали сребърната мантия и потъна в тъмнината. Промъкна се, като заобиколи отдалече сградата. Едва бе достигнал обратната й страна, когато чу как Атрею извика високо:

— Ей, вие! Познавате ли Бастиан Балтазар Букс, Спасителя на Фантазия? Той дойде не да моли Ксайде за милост, а да й даде последна възможност да пусне пленниците. Ако се покаже благоразумие, ще я остави да води недостойния си живот!

Бастиан едва успя да погледне от гъсталака, какво става зад ъгъла на замъка. Атрею бе наметнал сърмената мантия на раменете си, а синкавочерните му коси бяха вдигнати нагоре като тюрбан. Който не ги познаваше добре, положително нямаше да открие никаква разлика между двамата.

Черните бронирани великани май не знаеха какво да правят. Но това продължи само миг. После побягнаха към Атрею и металният тропот на краката им отекна в тъмнината. Раздвижиха се и сенките край прозорците, те напуснаха постовете си, за да видят какво става. Други се тълпяха на входната врата. Когато първите почти достигнаха до Атрею, той избяга като невестулка и в следващия момент отново се появи над главите им, яхнал Фухур. Бронираните великани започнаха да размахват мечовете си във въздуха и да подскачат, но не можеха да го достигнат.

Бастиан се стрелна като светкавица към замъка и се закатери по фасадата. На места можеше да се хване за первазите на прозорците и издатините в стената, но по-често трябваше да се държи само с върховете на пръстите си. Той се катереше все по-високо и по-високо, веднъж стената дори се изрони на мястото, където се бе опрял с крак, и няколко секунди той вися на една ръка, но после се издърпа и успя да се хване и с другата ръка. Продължи да се катери нагоре. Когато най-сетне достигна кулите, започна да напредва по-бързо, защото разстоянието между тях беше толкова малко, че можеше да се опира на тях и така да се избутва нагоре.

Накрая се добра до капандурата и се пъхна в нея. Действително в тая стаичка, кой знае защо, нямаше пазач. Той отвори вратата и видя тясна вита стълба. Започна безшумно да слиза надолу. Когато стигна долния етаж, видя, че пред прозореца стоят двама черни пазачи и мълчаливо гледат какво става долу. Успя да мине бързо покрай тях, без да го забележат.

Продължи да се промъква по други стълби, през проходи и коридори. Едно беше ясно — бронираните великани може да бяха непобедими, но като пазачи нищо не струваха.

Накрая се добра до подземието. Веднага го почувства по миризмата на спарено и мухъл и по студа, който го лъхна оттам. За щастие пазачите тук явно бяха избягали до един нагоре, за да хванат мнимия Бастиан Балтазар Букс. Във всеки случай нямаше никого от тях. Факлите по стените горяха и осветяваха пътя му. Слизаше все по-надолу и по-надолу. Стори му се, че под земята има толкова етажи, колкото и над нея. Най-сетне достигна най-долния и ето че видя пред себе си тъмницата, в която гниеха Хикрион, Хисбалд и Хидорн. Гледката беше печална.

Те висяха във въздуха, хванати с дебели железни вериги за китките, а под тях зееше черна бездънна яма. Оковите преминаваха през закрепени на тавана ролки и достигаха до една макара, но тя бе заключена с голям стоманен катинар и не можеше да се помръдне. Бастиан стоеше и не знаеше какво да прави. Тримата пленници бяха със затворени очи, сякаш бяха изпаднали в несвяст, но ето че Хидорн Жилавият отвори лявото си око, а след това промълви с пресъхнали устни:

— Ей, приятели, вижте кой е дошъл!

Другите двама също с мъка отвориха очи и когато видяха Бастиан, по устните им се прокрадна усмивка.

— Знаехме, че няма да ни изоставите, господарю — изстена Хикрион.

— Как мога да ви освободя? — попита Бастиан. — Макарата е заключена.

— Вземете меча — изпъшка Хисбалд — и просто разсечете веригата.

— За да пропаднем в ямата ли? — попита Хикрион. — Това не е особено добро предложение.

— Не мога да го изтегля — рече Бастиан. — Сиканда трябва сам да скочи в ръката ми.

— Хм — промърмори Хидорн, — това им е лошото на вълшебните мечове. Опъват се точно когато са ти нужни.

— Хей — прошепна изведнъж Хисбалд, — нали имаше един ключ за макарата. Къде ли обаче го пъхнаха?

— Една от плочите може да се вдигне — рече Хикрион. — Видях много добре, когато ме качиха тук горе.

Бастиан започна да се взира и не след дълго откри, че една от каменните плочи на пода е малко надигната. Внимателно я отмести и ключът действително беше там. Успя да отвори катинара на макарата и да го свали. После започна бавно да я върти, макарата скърцаше и тракаше толкова силно, че със сигурност се чуваше и на горните етажи от подземието. Ако бронираните великани не бяха съвсем глухи, вече щяха да са чули. Но нямаше как да спре. Бастиан продължи да върти и тримата рицари увиснаха близо до дъното на голямата дупка. След това започнаха да се люлеят напред-назад, докато опряха крака в пода. В този момент Бастиан ги спусна долу и те се сгромолясаха напълно изтощени. Останаха да лежат както бяха паднали. Дебелите вериги все още висяха на китките им.

Бастиан нямаше много време за мислене, защото чу как по каменните стъпала на подземието отекват тежки метални стъпки — в началото единични, после все повече и повече. Идваха пазачите. Снаряжението им блестеше на светлината на факлите като брони на огромни бръмбари. Те изтеглиха едновременно мечове и тръгнаха към Бастиан, който стоеше пред тесния вход на тъмницата.

И най-сетне Сиканда изскочи от ръждивата си ножница и полетя към ръката му.

Като светкавица се нахвърли яркият сноп лъчи върху първия от бронираните великани и преди Бастиан да разбере какво става, го насече на парчета. Чак сега се видя какво представляват тези дяволи. Те бяха кухи брони, които се движеха сами. В тях нямаше нищо, само въздух.

Бастиан бе заел добра позиция, защото през тясната врата на тъмницата пазачите можеха да се приближават към него само един по един, а това позволяваше на Сиканда да ги прави един след друг на пух и прах. На пода скоро се образува цяла купчина от черни черупки, които като че ли бяха изпочупени яйца на някаква грамадна птица. След като бяха насечени двайсетина, останалите май избраха нова тактика. Оттеглиха се, явно за да издебнат Бастиан на по-удобно за тях място.

Бастиан се възползва от случая, за да освободи с острието на Сиканда китките на тримата рицари от оковите. Хикрион и Хидорн бавно се надигнаха и се опитаха да извадят мечовете си, които, странно защо, не им бяха отнети. Искаха да помогнат на Бастиан, но от дългото висене ръцете им бяха изтръпнали, безпомощно отпуснати надолу. Хисбалд, най-нежният от тримата, дори не беше в състояние сам да се изправи.

Двамата му другари трябваше да го подпират.

— Не се безпокойте — каза Бастиан, — Сиканда няма нужда от помощ. Стойте зад мен и не ми създавайте допълнителни трудности, като се опитвате да се намесите в боя.

Те напуснаха тъмницата, бавно се изкачиха по стълбата и стигнаха до голямо помещение, подобно на зала… И ето че изведнъж всички факли угаснаха, но Сиканда ярко светеше. Отново се чу металният тропот на приближаващите се бронирани великани.

— Бързо! — каза Бастиан. — Върнете се на стълбата! Аз ще се отбранявам тук.

Той не можа и да види дали тримата изпълниха заповедта му, не му остана време да се убеди в това, защото мечът Сиканда започна вече да играе в ръката му. И от ярката бяла светлина, която излъчваше, в залата стана светло като ден. Въпреки че нападателите го избутаха към началото на стълбата, а там можеха да го атакуват от всички страни, нито един от страхотните им удари не докосна Бастиан. Сиканда се въртеше с такава бързина, сякаш се състоеше от стотици мечове, които трудно можеха да се различат един от друг. Накрая цялата зала беше осеяна с останки от насечени черни брони. Нищо не помръдваше.

— Елате! — извика Бастиан на другарите си.

Тримата рицари се подадоха от стълбището и опулиха очи.

— Брей! — мустаците на Хикрион потрепериха. — Кълна се, че не бях виждал такова нещо.

— Ще разказвам и на внуците си за това — промълви Хисбалд.

— Те за съжаление няма да ни вярват — прибави Хидорн с прискърбие.

Бастиан стоеше нерешително с меча в ръка, когато внезапно той се върна в ножницата си.

— Опасността, изглежда, е преминала — каза момчето.

— Поне тази, която можеш да надвиеш с меч — отбеляза Хидорн. — Какво ще правим сега?

— Сега — отвърна Бастиан — искам лично да се запозная с Ксайде. Ще си поговоря с нея.

Четиримата се качиха по стълбището, което извеждаше от подземието, и стигнаха приземния етаж. Там ги очакваха Атрею и Фухур в нещо като обширно преддверие.

— Добре го направихте, приятели! — каза Бастиан и потупа Атрею по рамото.

— Какви бяха тия бронирани великани? — поинтересува се Атрею.

— Кухи орехи — отвърна Бастиан, без много да мисли. — Къде е Ксайде?

— Горе, във вълшебната зала — отвърна Атрею.

— Елате с мен! — Бастиан си наметна сърмената мантия, която Атрею държеше. После всички заедно се отправиха по широкото каменно стълбище към горните етажи. Дори и Фухур отиде с тях.

Когато Бастиан, последван от хората си, влезе в голямата вълшебна зала, Ксайде стана от своя трон, направен от червени корали. Тя беше доста по-висока от Бастиан и много красива. Беше с дълга дреха от виолетова коприна, косите й бяха червени като огън и сплетени на малки и големи плитки, образуваха твърде своеобразна вдигната нагоре фризура. Лицето и грациозните й ръце бяха бледи като мрамор. Погледът й беше странен и объркващ. След известно време Бастиан разбра каква е причината. Тя имаше две различни по цвят очи — едното зелено, а другото червено. Изглежда, че се страхуваше от Бастиан, защото трепереше. Бастиан издържа погледа й и тя сведе дългите си мигли.

Помещението беше изпълнено с различни причудливи предмети, чието предназначение трудно можеше да се разгадае. Имаше големи глобуси, изрисувани с картини, звездни часовници и махала, които висяха от тавана. Между тях се виждаха изящни кадилници, от които се надигаха кълбета разноцветен дим и се стелеха като мъгла по пода.

До този момент Бастиан не бе казал нито дума и това, изглежда, съвсем обърка Ксайде, защото тя внезапно изтича до него и се хвърли на пода. После взе единия му крак и го постави на тила си.

— Господарю и учителю мой — рече тя, а гласът й бе плътен, кадифен и звучеше по някакъв странен начин, сподавено, — на тебе не може да устои никой във Фантазия. Ти си по-могъщ от всички могъщи и по-опасен от всички демони. Ако искаш да ми отмъстиш, задето бях достатъчно глупава да не позная твоето величие, можеш да ме стъпчеш с крака си. Аз заслужих гнева ти. Но ако притежаваш онова великодушие, с което се славиш, и го проявиш и към мен, недостойната, позволи ми да стана твоя послушна робиня и да се закълна, че ще ти служа с цялото си същество, с всичко, което имам и мога. Научи ме на каквото желаеш, аз смирено ще следвам всички твои наставления и ще изпълнявам всеки знак на очите ти. Разкайвам се за онова, което исках да сторя, и прося милост.

— Стани, Ксайде! — каза Бастиан. Беше го яд на нея, но словата на магьосницата му харесаха. Ако тя наистина не е знаела какво прави и ако действително така горчиво се разкайва, щеше да е под достойнството му да я наказва. И тъй като тя беше готова дори да учи това, което той сметне за нужно, всъщност не виждаше никаква причина да отхвърли молбата й.

Ксайде се изправи на крака и застана пред него с наведена глава.

— Ще ми се подчиняваш ли безпрекословно? — попита той. — Дори и да ти е трудно да изпълняваш заповедите ми… без да възразяваш и без да мърмориш?

— Да, господарю и учителю — отвърна Ксайде, — ще видиш, че ние можем всичко да постигнем, ако обединим моето изкуство с твоето могъщество.

— Добре — отвърна Бастиан. — Тогава ще те взема на служба. Ще напуснеш този замък и ще тръгнеш с мен към Кулата от слонова кост, където смятам да се срещна с Месечка.

В очите на Ксайде просветнаха за миг червени и зелени пламъчета, но тя отново сведе дългите си мигли и каза:

— Ще изпълня заповедта ти, господарю и учителю мой.

Всички тръгнаха надолу по стълбите и излязоха от замъка.

— Първо трябва да намеря нашите спътници — реши Бастиан. — Кой знае къде се намират сега.

— Не са много далече оттук — каза Ксайде, — аз ги позаблудих малко.

— За последен път — предупреди Бастиан.

— За последен път — повтори тя, — но как ще отидем дотам? Нима трябва да ходя пеш? През нощта и в тази гора?

— Фухур ще ни носи — заповяда Бастиан, — той е достатъчно силен, за да отлети с всички ни дотам.

Фухур надигна глава и погледна Бастиан. Рубиненочервените му очи святкаха.

— Да, достатъчно съм силен, Бастиан Балтазар Букс — избоботи меденият му глас, — но аз не желая да нося тази жена.

— Ти ще го направиш, защото ти заповядвам! — каза Бастиан.

Драконът на щастието погледна към Атрею и той му кимна едва забележимо. Бастиан обаче видя това. Всички седнаха на гърба на Фухур, който веднага се издигна във въздуха.

— Накъде? — попита той.

— Ей там, направо — каза Ксайде.

— Накъде? — попита повторно Фухур, сякаш не беше чул.

— Направо — извика му Бастиан, — много добре разбра!

— Направи го — каза тихо Атрею.

Фухур потегли.

След около половин час, вече призори, те видяха под себе си много лагерни огньове и Драконът на щастието се приземи. Междувременно се бяха присъединили нови жители на Фантазия и мнозина от тях бяха донесли и палатките си. Станът им се бе превърнал в истински град от палатки и шатри; разпростираше се в края на Орхидеевата гора върху широка, покрита с цветя поляна.

— Колко станаха вече? — поинтересува се Бастиан.

Синият арабски дух Илуан, който междувременно предвождаше колоната, бе дошъл да ги приветства. Той обясни на Бастиан, че точният брой на

участниците не е известен, но сигурно са около хиляда. Имало и нещо друго, доста странно — малко след като разгънали стана, тоест още преди полунощ, при тях се появили петима от бронираните великани. Но те се държали мирно и останали малко настрана. Разбира се, никой не се осмелил да се приближи до тях. Носели голяма червена коралова носилка, която обаче била празна.

— Това са моите носачи — каза Ксайде, като се обърна към Бастиан с умолителен тон, — аз вчера ги изпратих напред. Така се пътува най-удобно. Разбира се, ако ми разрешиш, господарю.

— Това не ми харесва — прекъсна я Атрею.

— Защо не? — попита Бастиан. — Какво имаш против?

— Нека да си пътува както иска — отвърна Атрею остро, — но щом е изпратила носилката още снощи, значи е знаела отпреди, че ще дойде тук. Бастиан, всичко това е влизало в плановете й. Твоята победа всъщност е поражение. Тя нарочно се е оставила да я победиш, за да може да те спечели за своите цели.

— Престани! — изрева Бастиан, почервенял от гняв. — Не съм те питал за мнението ти! Ще полудея от тези твои непрекъснати наставления. Сега пък искаш да оспорваш победата ми и да направиш моето великодушие за смях.

Атрею понечи да му отговори, но Бастиан изкрещя:

— Млъкни и ме остави на мира! Ако на вас двамата не ви харесва това, което правя, и това, което съм, прав ви път! Не ви задържам! И вървете където щете! Омръзнахте ми вече!

Бастиан скръсти ръце на гърдите си и обърна гръб на Атрею. Тълпата наоколо притаи дъх. Атрею стоя известно време, без да каже нито дума. До този момент Бастиан не му бе правил забележки пред другите. Гърлото му така се бе свило, че той с мъка си поемаше въздух. Изчака още малко, но тъй като Бастиан не се обърна повече към него, завъртя се бавно и си тръгна. Фухур го последва. Ксайде се усмихваше. Тази усмивка не вещаеше нищо добро.

В този миг в съзнанието на Бастиан се заличи споменът, че в своя свят той е дете.