Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die unendliche Geschichte, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 75 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2008)

Издание:

Михаел Енде. Приказка без край

Немска. Трето издание

Издателство „Дамян Яков“, 2005

 

Превод: Николай Краев, 1990

Редактор Даниела Гакева

Технически редактор Екатерина Такова

Предпечат и експонация „Дедракс“ ООД

Формат 70×90/16. Печатни коли 20

Печат ПК „Димитър Благоев“ ООД — София

ISBN 954-527-284-8

 

The first edition of the book was published in 1979

Cover illustration: Claudia Seeger

Cover design: Michael Kimmerle

Thienemann Verlag GmbH, Stuttgart / Wien

История

  1. — Добавяне

ПЕТА ГЛАВА
Двамата заселници

Дали Играмул все пак не го бе измамил? В продължение на един ужасен миг съмнението прониза Атрею, който, след като дойде на себе си, видя, че все още се намира сред каменната пустиня. Той с мъка се изправи. И откри, че макар наистина да се намираше сред планинска пустиня, тази все пак беше съвсем различна. Тук сякаш нямаше нищо друго, освен ръждивочервеникави скални плочи, които, натрупани или нахвърляни една върху друга, образуваха множество причудливи кули и пирамиди. Земята помежду им беше покрита с ниски храсти и буренаци. Цареше зноен пек. Местността бе потънала в сияйна, дори крещяща слънчева светлина, която заслепяваше очите.

Атрею засенчи лицето си с ръка и на около два километра разстояние съгледа в скалите врата с неправилна форма, чийто свод, висок може би над триста метра, беше образуван от хоризонтално разположени каменни плочи.

Нима това беше входът към Южния оракул? Доколкото можеше да види, зад вратата се простираше безкрайна пуста равнина и нямаше ни сграда, ни храм, ни дъбрава — нищо, което да наподобява характерните за оракулите места.

Докато все още размишляваше какво да направи, той изведнъж чу нисък меден глас:

— Атрею! — и после още веднъж. — Атрею!

Момчето се обърна и видя как иззад извисяващите се като кули ръждивочервеникави скали се показа белият Дракон на щастието. Кръв се лееше от раните му и той беше толкова омаломощен, че се влачеше с голяма мъка към него. Въпреки това весело му намигна с едно от рубиненочервените си очи и каза:

— Не се чуди много, че и аз съм тук, Атрею. Макар да бях като парализиран, докато висях в паяжината, аз чух всичко, което каза Играмул. А нали и аз съм ухапан от него, защо да не се възползвам от тайната, която ти повери? Така избягах.

Атрею се зарадва.

— Мъчно ми беше да те оставя на Играмул — каза той, — но какво можех да направя?

— Нищо — отговори Драконът на щастието. — Ти въпреки това ми спаси живота, макар и не без моята помощ.

И той пак му смигна, този път с другото око.

— Спасил съм ти живота — повтори Атрею, — но за един час, защото и на двамата не ни остава повече. Усещам как отровата на Играмул с всяка изминала минута ми действа все по-силно.

— За всяка отрова има и противоотрова — отвърна драконът, — ще видиш, че всичко ще свърши добре.

— Не виждам как — рече Атрею.

— И аз също, но точно това е хубавото. Отсега нататък все ще ти върви. Нали в края на краищата съм Дракон на щастието. Не загубих надежда дори и когато висях в мрежата… и както виждаш — с право.

Атрею се усмихна.

— Кажи ми защо поиска да дойдеш тук, а не на друго, по-добро място, където може би щеше да намериш лек?

— Животът ми принадлежи на теб — каза драконът, — ако искаш, ще ти бъда верен слуга. Помислих си, че ще ти е нужно животно, което да те носи, докато трае Голямото търсене. И ще видиш, че не е все едно дали пъплиш на два крака, та дори и дали препускаш на добър кон, или с бясна скорост летиш из небесата на гърба на някой Дракон на щастието. Съгласен ли си?

— Съгласен съм! — отговори Атрею.

— Впрочем името ми е Фухур — допълни драконът.

— Добре, Фухур — каза Атрею, — но докато говорим, тече и малкото време, което ни остава. Трябва да направя нещо, но какво?

— Да повикаш щастието, какво друго? — отвърна Фухур.

Но Атрею вече не го чуваше. Той бе паднал и лежеше неподвижно в меките гънки на драконовото тяло.

Отровата на Играмул бе започнала да действа.

Когато Атрею — кой знае след колко време — отвори очи, не видя най-напред нищо друго, освен едно много странно лице, наведено над него. Беше най-набръчканото и набраздено лице, което някога бе виждал. Голямо приблизително колкото юмрук, то беше с цвета на печена ябълка, а очичките му блестяха като звезди. На главата имаше някакви сухи листа, наподобяващи шапка.

После Атрею усети, че към устата му поднасят малка чашка.

— Хубаво лекарство, добро лекарство — мърмореха малките устни на набръчканото лице, — пийни, моето дете, само си пийни. Ще ти помогне!

Атрею сръбна. Имаше странен вкус — леко сладникав, но и тръпчив.

— Какво става с Белия дракон? — изрече той с голямо усилие.

— Вече всичко е наред — отвърна шепнещото гласче, — не се грижи за него, момчето ми. Ще оздравее. И двамата ще оздравеете. Най-лошото мина. Пийни само, пийни!

Атрею отпи още една глътка и веднага се унесе в сън, но това вече беше дълбокият, ободряващ сън на оздравяването.

 

Часовникът на кулата удари два.

Бастиан не можеше да търпи повече — налагаше се бързо да отиде до тоалетната. Отдавна трябваше да го стори, но просто не можеше да остави книгата. А освен това малко се боеше да слезе долу в училището. Сам си казваше, че няма никаква причина за това, сградата беше празна, а и никой не би могъл да го види. И все пак се страхуваше, сякаш училището беше някакво същество, което го следи.

Но вече нямаше накъде, трябваше да отиде!

Той сложи книгата на гимнастическия дюшек както беше разтворена, стана и се отправи към вратата. С разтуптяно сърце се ослушва известно време. Наоколо бе тихо. Вдигна резето и бавно завъртя големия ключ в бравата. Когато натисна дръжката, вратата се отвори със силно скърцане.

Както беше по чорапи, момчето се втурна навън и остави вратата отворена, за да не вдига излишен шум. После се промъкна по стълбището до първия етаж. Пред него зееше дългият коридор със спаначенозелено боядисаните врати на класните стаи. Ученическата тоалетна беше в другия край. Не търпеше и секунда отлагане и Бастиан се затича с всички сили. Достигна спасителното място буквално в последния момент.

Докато седеше в тоалетната, той си мислеше защо всъщност героите от приказките никога не се сблъскват с подобни проблеми. Веднъж, когато беше много по-малък, в час по вероучение той дори попита дали и господин Христос е ходил по нужда като обикновените хора. Нали е ядял и пиел като всеки друг. Класът се заля в смях, а учителят по вероучение му писа в дневника забележка за „неприлично държане“. Но отговор Бастиан така и не получи. При това наистина не бе искал да се държи неприлично.

— Вероятно — каза си сега Бастиан — тези неща са чисто и просто твърде второстепенни и незначителни, за да трябва да се споменават в подобни приказки.

Макар за него понякога да бяха толкова важни, та чак да те хване срам и да се отчаеш.

Бастиан беше готов, дръпна синджира на казанчето и тъкмо искаше да излезе, когато изведнъж чу стъпки отвън по коридора. Вратите на класните стаи се отваряха и затваряха една след друга и стъпките се приближаваха все повече и повече.

Сърцето на Бастиан се качи в гърлото му. Къде да се скрие? Той остана като вцепенен на мястото си.

Вратата на тоалетната се отвори, но за щастие така, че да скрие Бастиан. Влезе домакинът на училището. Надникна във всяка една от кабините. А когато стигна онази, в която все още течеше водата и синджирът се клатеше, той се стъписа за малко. Изръмжа нещо под носа си, но когато видя, че водата спира да тече, вдигна рамене и излезе. Стъпките му отекнаха по стълбището.

През цялото време Бастиан не смееше да диша и сега си пое дълбоко въздух. Когато понечи да излезе, забеляза, че колената му треперят.

Предпазливо и колкото можеше по-бързо пресече коридора със спаначенозелените врати, изкачи стълбите и се втурна в тавана. Успокои се едва след като затвори и залости вратата.

С дълбока въздишка се отпусна пак в постелята си от гимнастически дюшеци. Зави се с войнишките одеяла и взе книгата.

 

Когато Атрею се събуди, той се чувстваше напълно здрав и бодър. Надигна се.

Беше нощ, луната сияеше с ярка светлина и той видя, че се намира на същото място, до Белия дракон, където бе припаднал. И Фухур беше все още

там, но дишаше спокойно и дълбоко и по всичко личеше, че спи здрав сън. Всичките му рани бяха превързани.

Атрею забеляза, че някой се бе погрижил и за неговото рамо, то беше превързано, но не с плат, а с билки и лико от растения.

Само на няколко крачки в скалата имаше малка пещера, от чийто вход се процеждаше мъждива светлина.

Момчето стана внимателно, без да мърда ръката си, и се отправи към ниския вход на пещерата. Наведе се и във вътрешността съгледа помещение, което приличаше на миниатюрна алхимична лаборатория. В една камина в дъното пращеше весел огън. Навред бяха поставени или се търкаляха тигани, гърнета и шишета със странна форма. На една лавица бяха натрупани на връзки най-различни сушени растения. Масичката в средата, а и останалите мебели като че ли бяха направени от пънове. Като цяло стаята изглеждаше много уютна.

Едва след като чу покашляне, Атрею забеляза, че пред камината в кресло с облегало седи едно малко човече. На главата си носеше нещо като шапка от коренище, наподобяваше обърната чашка на лула. Лицето му беше също така тъмнокафяво и набръчкано, като онова, което бе видял надвесено над себе си при първото си пробуждане. Но на носа си това човече имаше големи очила и чертите му бяха по-изострени и угрижени. То четеше една голяма книга, която лежеше на скута му.

После от едно друго, разположено по-навътре помещение, влезе, клатейки се, някакво джудже, в което Атрею веднага разпозна съществото, заело се преди това с неговото лекуване. Едва сега той видя, че то е жена. Освен шапката си от листа тя, подобно на човечето от креслото до камината, носеше нещо като калугерско расо, което също беше направено сякаш от сухи листа. Тананикаше си щастливо, потриваше ръце, а после се захвана да шета около котлето, което висеше над огъня. Двете човечета едва ли достигаха и до коляното на Атрею. Явно, че и двамата бяха представители на многочленното семейство на джуджетата, макар и доста необичайни.

— Не ми закривай светлината, жено! — каза начумерено човечето. — Пречиш ми на научната работа.

— Стига с тая твоя научна работа! — отговори женицата. — Кой ли се интересува от нея. Сега е важно да приготвя моя чудотворен цяр. Двамата навън се нуждаят от него.

— Двамата навън ще се нуждаят много повече от моя съвет и помощ — прекъсна я троснато човечето.

— Така да е — отвърна женицата, — но едва след като оздравеят. Направи ми място, старче!

Ръмжейки, човечето се премести с креслото малко настрани от огъня.

Атрею се изкашля, за да го забележат. Джуджетата погледнаха към него.

— Той вече е здрав — каза човечето, — сега аз съм на ред!

— Нищо подобно! — сгълча го женицата. — Дали е здрав, ще реша аз. Ти ще бъдеш на ред, когато аз кажа.

После тя се обърна към Атрею:

— С удоволствие бихме те поканили да влезеш, но май ще ти е малко тясно. Момент само! Сега ще изляза при теб.

Тя стри още нещо в едно малко хаванче, после го хвърли в котлето. След това си изми ръцете и ги избърса в расото. Едновременно с това заповяда на човечето:

— А ти ще останеш да седиш тук, Енгивук, докато те извикам, ясно ли е?

— Стига вече, Ургъл — изръмжа човечето.

Женицата излезе от пещерата. Изпитателно изгледа отдолу Атрею с присвити очи.

— Е? Май вече сме доста добре, а?

Атрею кимна.

Жената се изкатери върху една издатина в скалата, която се намираше на същата височина, както и лицето на Атрею, и седна.

— Нямаш ли никакви болки вече? — поинтересува се тя.

— Не си струва да се говори за тях — отвърна Атрею.

— Е, какво — сопна му се женицата с искрящи очи, — боли ли те, или не те боли?

— Все още ме боли — обясни Атрею, — но това няма никакво значение…

— За мен обаче има! — изфуча Ургъл. — Най обичам, когато пациентите почнат да ми обясняват кое има значение! Какво разбираш ти от това? Още имаш жълто около устата! За да оздравееш, трябва още да те боли. Защото, ако не те болеше, щеше да е свършено с ръката ти.

— Извинете! — каза Атрею, който се почувства като дете, на което се карат. — Исках само да кажа… тоест да благодаря.

— И дума да не става! — прекъсна го Ургъл сопнато. — В края на краищата аз съм лечителка. Направих само онова, което изисква от мен професията. А Енгивук, моят старец, видя, че амулетът е на врата ти. След това нямаше място за колебание.

— А Фухур? — попита Атрею. — Как е той?

— Кой?

— Белият дракон на щастието.

— А, той ли? Не знам още. Повечко е изпатил от теб. Всъщност би трябвало да оздравее. Почти съм сигурна, че ще се оправи. Известие време ще се наложи да почива. Ама откъде успяхте да си навлечете тази отрова, брей? И откъде довтасахте така внезапно? И къде искате да отидете? И кои сте вие?

Енгивук вече бе излязъл от входа на пещерата и слушаше как Атрею отговаря на въпросите на старата Ургъл. После пристъпи напред и извика:

— Я си затваряй устата, жено, сега аз съм на ред.

После се обърна към Атрею, свали шапката си, наподобяваща чашка на лула, почеса се по плешивата главица и каза:

— Не й се сърди за тона, с който говори. Старата Ургъл често е малко невъзпитана, но мислите й не са лоши. Името ми е Енгивук. Наричат ни също двамата заселници. Чувал ли си за нас?

— Не — призна Атрею.

Енгивук май се обиди малко.

— Е, добре — рече той, — нали не се движиш из научните кръгове, иначе положително щяха да ти кажат, че не можеш да намериш по-добър съветник, ако искаш да отидеш при Уйулала в Южния оракул. Дошъл си където трябва, момчето ми.

— Само не се фукай — прекъсна го старата Ургъл. После слезе по скалата и изчезна в пещерата, като мърмореше нещо под носа си.

Енгивук се направи, че не е чул забележката й.

— Мога всичко да ти обясня — продължи той, — цял живот изследвам този проблем най-обстойно. Затова специално си изградих обсерватория. В скоро време ще публикувам голям научен труд за оракула. Озаглавен е „Загадката Уйулала, разрешена от професор Енгивук“. Не звучи лошо, нали? За съжаление още ми липсват някои дреболии. Би могъл да ми помогнеш, момчето ми.

— Обсерватория ли? — попита Атрею, комуто тази дума беше непозната.

Енгивук кимна с искрящи от гордост очички. С движение на ръката той подкани Атрею да го последва.

Между грамадните каменни плочи се виеше нагоре малка пътечка. На някои места, където беше особено стръмно, бяха издълбани стъпалца, които, естествено, бяха малки за краката на Атрею. Той чисто и просто ги прескачаше с големи крачки. Въпреки това му беше доста трудно да следва джуджето, което пъргаво ситнеше пред него.

— Каква ясна лунна нощ — каза Енгивук, — ще видиш всичко.

— Какво? — заинтересува се Атрею. — Уйулала ли?

Но Енгивук махна раздразнено с ръка и продължи да върви, клатейки се като пате.

Най-сетне стигнаха върха на скалното възвишение. Отгоре то беше равно, само от едната страна се издигаше каменна плоча, която наподобяваше естествен парапет. В средата на плочата имаше дупка, явно издълбана впоследствие. Пред дупката върху статив от коренище беше поставен малък далекоглед.

Енгивук погледна през него и го настрои, като повъртя малко няколко винтчета, после кимна доволен и подкани Атрею да направи същото. Той го послуша, но трябваше да легне на скалата и да гледа опрян на лакти.

Далекогледът беше насочен към голямата врата сред скалите, и то така, че да се вижда долната част на дясната колона. И Атрею видя, че до колоната, огрян от лунната светлина, без да помръдва, стои изправен на предните си крака грамаден сфинкс. Имаше лапи на лъв, задната част от тялото му беше на бик, на гърба бяха разперени огромни орлови крила, а лицето му беше човешко, поне що се отнася до формата, защото изражението не беше на човек. Трудно беше да се разбере дали лицето изразяваше усмивка, неизмерима скръб или пълно равнодушие. След като Атрею го наблюдава известно време, то му се стори изпълнено с безгранична злоба и жестокост, но в следващия момент му се наложи да промени впечатлението си — вече не откриваше в него нищо друго, освен непомрачено веселие.

— Хайде, стига толкова! — прозвуча гласът на джуджето в ухото му. — Няма да го разгадаеш. С всички е така, с мен — също. Цял живот го наблюдавам и не мога да го разбера. А сега другият!

И той завъртя едно от винтчетата. Картината премина през отвора на сводестата врата, зад която се бе ширнало празно поле, после Атрею съзря лявата колона — и там в същата поза бе седнал втори сфинкс. На лунната светлина грамадното му тяло блестеше странно, бледо, като че беше направено от разтопено сребро. И той сякаш втренчено се взираше в първия сфинкс, който също не сваляше очи от него.

— Това статуи ли са? — попита тихо Атрею, без да може да откъсне поглед от тях.

— О, не — отговори Енгивук и се закиска, — те са истински живи сфинксове — да знаеш само колко са живи! Засега видя достатъчно. Хайде да слизаме долу! Ще ти обясня всичко.

И той постави ръката си пред далекогледа така, че Атрею да не вижда повече. Те мълчаливо поеха по обратния път.