Михаел Енде
Приказка без край (13)

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА
Старецът от Странстващия хълм

Между зъберите на скованите в лед хребети бушуваха снежни бури, по насечените планински склонове с гръм и трясък се свличаха лавини, вятърът виеше из пещери и оврази и освободил се от техните прегръдки, отново зафучаваше по безбрежните глетчери. Това време беше съвсем обичайно за тези места, защото Планината на съдбата — така се наричаше тя — бе най-голямата и най-високата в цяла Фантазия, а нейният първенец достигаше буквално самите небеса.

В това царство на вечния лед не смееха да припарят дори най-смелите алпинисти. Или по-точно казано, от последното сполучливо изкачване бе минало неимоверно много време и никой вече не си спомняше за него. Да, това беше един от непонятните закони, каквито имаше колкото щеш във Фантазийското царство. Планината на съдбата можеше да бъде покорена от някой смел катерач едва след като напълно бъдеше забравен предшественикът му и когато никакъв каменен или бронзов надпис не напомняше вече за него. Така онзи, който я изкачваше, винаги беше първи.

Тук горе не можеше да вирее никакво живо същество освен няколкото огромни ледени канари, ако изобщо те могат да се причислят към живите същества, защото се движеха невъобразимо бавно и им бяха нужни години, за да направят една-единствена крачка, и столетия — за малка разходка. Оттук става ясно, че те можеха да общуват само помежду си и нямаха ни най-малка представа за съществуването на останалия фантазийски свят, а се смятаха за единствените живи същества във вселената.

Сега те слисано се бяха вторачили в онази микроскопична точица, която, движейки се по лъкатушещи пътеки, по почти недостъпни скални издатини, стърчащи от блесналите в ледена премяна отвесни стени, по островръхи зъбери, през дълбоки клисури и проломи, все повече се приближаваше до върха.

Това беше стъклената носилка, в която лежеше Детската царица, обкръжена от своите четири невидими сили. Тя едва се открояваше на фона на местността, защото стъклото беше като прозрачно парче лед, а бялата одежда и косите на Детската царица почти не се различаваха от снега наоколо.

Отдавна бе тръгнала на път, отминали бяха много дни и нощи, прекарани в дъжд и под лъчите на палещото слънце, в мрак и на лунна светлина. Четирите сили продължаваха да я носят, както им бе заповядала, където им видят очите. За нея нямаше поносими и непоносими неща, също както по-рано еднакво бе зачитала всичко в своето царство — мрака и светлината, красотата и грозотата. Тя беше готова да понесе всичко, защото Старецът от Странстващия хълм можеше да е навсякъде и никъде.

Въпреки това изборът на пътя, по който вървяха четирите й невидими сили, не беше съвсем случаен. Все по-често Нищото, което бе погълнало вече цели страни, им оставяше само една-единствена пътека, по която да продължат. Понякога това беше мост, възвишение или врата, през която едва можеха да се промъкнат, понякога силите трябваше да пренесат носилката със смъртно болната дори по вълните на някое езеро или проток, защото за тях нямаше значение, дали ходят по земя или по вода.

И така накрая те попаднаха сред скования в лед свят на високата Планина на съдбата и продължиха неуморно да се изкачват. Те щяха да носят господарката все така нагоре, докато тя не им наредеше противното… Но тя лежеше сред възглавниците си, затворила очи, и не помръдваше. Отдавна вече лежеше така. И последните изговорени от нея думи бяха „където ви видят очите“ — така бе заповядала, когато напускаха Кулата от слонова кост.

Сега носилката се движеше сред дълбок скалист пролом, врязан между две отвесни каменни стени, разстоянието между които беше точно колкото да мине. Земята беше покрита с пухкав сняг, дълбок може би метър, но невидимите носачи не затъваха и не оставяха дори и следа. В дъното на този скален процеп беше много тъмно, защото дневната светлина беше като тясна ивица високо в небето. Пътят водеше постепенно нагоре и колкото по-високо се изкачваше носилката, толкова повече се приближаваше ивицата дневна светлина. После съвсем неочаквано каменните стени се разтвориха и се разкри гледка към една широка равнина, която искреше цялата в бяло. Това беше най-високото място, защото Планината на съдбата не завършваше с връх, както повечето планини, а с едно безкрайно плато.

Сега обаче насред тази равнина съвсем ненадейно се образува малък странен хълм. Той беше доста тесен и висок, наподобяваше Кулата от слонова кост, но блестеше в синьо. Състоеше се от много зъбери с причудлива форма, които се извисяваха към небето като безброй грамадни ледени висулки, обърнати нагоре. По средата на този малък хълм беше подпряно върху остриетата на три такива игли яйце с големината на къща.

В полукръг около яйцето и зад него стърчаха нагоре още по-високи сини зъбери, напомнящи тръбите на грамаден орган, и образуваха същински връх. Голямото яйце имаше кръгъл отвор, който приличаше на врата или прозорец. И ето че на този отвор се показа едно лице, което бе обърнато към носилката.

Сякаш почувствала това, Детската царица отвори очи и погледна към него.

— Спрете! — каза тихо тя.

Невидимите сили спряха.

Детската царица се надигна.

— Това е той — продължи тя. — Последната част от пътя до него трябва да извървя сама. Чакайте ме тук каквото и да се случи.

Лицето бе изчезнало от кръглия отвор на яйцето.

Детската царица слезе от носилката и тръгна по широката снежна равнина. Трудно се придвижваше, защото беше боса, а снегът беше покрит с ледена кора. При всяка крачка тя пропадаше и острите като стъкло ръбове се врязваха в нежните й крака. Леденият вятър развяваше бялата й коса и одежда.

Най-сетне тя достигна синия хълм и се изправи пред гладките като стъкло зъбери.

От кръглия тъмен отвор на голямото яйце се спусна дълга стълба, много, много по-дълга, отколкото можеше изобщо да се побере в яйцето. Най-накрая тази стълба достигна до подножието на синия хълм и когато Детската царица се хвана за нея, видя, че тя представлява низ от букви и всяко стъпало е един ред от написаното. Детската царица започна да се катери нагоре и докато се изкачваше стъпало по стъпало, четеше:

 

Върни се ти назад, назад

по никое време и във никой свят

среща с мене не търси,

а послушай ме, върви си —

аз длъжен съм днес за беда

пътя пред теб да преградя,

че върху моите стъпала

те чакат много патила,

началото си търси края,

назад, назад, че аз не зная

какво ли ще те сполети,

ако не ме послушаш ти.

 

Тя спря, за да събере сили, и погледна нагоре. Оставаше още много път. Не бе минала и половината.

— Старецо от Странстващия хълм — каза високо Детската царица, — ако не искаше да се срещнем, нямаше защо да ми пишеш тази стълба. Точно твоята забрана да дойда ме води при теб.

И продължи да се изкачва.

 

Делата ти и теб самата

аз съхранявам във словата,

превръщам в мъртви писмена

на същинския живот звъна,

тук свършва вече твоят свят,

не съм бил като тебе млад.

Дори животът, който сееш ти,

отпращам в забравата да отлети,

на живия отказана е милостта

да види себе си в смъртта.

 

Тя отново трябваше да спре, за да си поеме дъх.

Беше вече много нависоко, а стълбата се превиваше в снежната буря като стрък трева. Вкопчвайки се в ледените пръчки от букви, Детската царица изкачи и последната част от стълбата.

 

Не се ли вслушаш в тези думи

на стълбата добра и умна

и пак със нещо се заемеш,

без да подбираш място, време,

какво да кажа аз освен

едно добре дошла при мен.

 

Когато преодоля и тези последни стъпала, Детската царица тихо въздъхна и погледна надолу. Дългата й бяла рокля беше разкъсана, парцалите от нея висяха по всички бастунчета, ченгелчета и чертички от писаната стълба. Е, за нея не беше нищо ново, че буквите не я обичат. Тези чувства бяха взаимни.

Тя видя пред себе си яйцето и кръглия отвор, пред който свършваше стълбата. Прекрачи го и в същия миг той се затвори зад гърба й. Спря, без да мърда в тъмното, и изчака какво ще се случи.

Отначало дълго време не се случи нищо. Най-накрая тя каза тихо в тъмнината:

— Ето ме тук. — Гласът й отекна като в голяма празна зала… или може би някакъв друг, много по-дебел глас и отговори със същите думи.

Постепенно започна да различава в мрака слаба червеникава светлинка. Тя струеше от една разтворена книга, която висеше във въздуха точно в средата на яйцето. Беше наклонена така, че се виждаше корицата й. Подвързията беше копринена и с цвят на стара мед. Също както върху Съкровището, което Детската царица носеше на врата си, и на книгата бяха изрисувани две змии. Те бяха захапали опашките си и образуваха елипса. А в тази елипса беше написано заглавието

 

 

Бастиан се обърка. Та това беше книгата, която четеше в момента! Той я погледна още веднъж. Да, нямаше съмнение, че книгата, за която ставаше дума, беше същата, която държеше в ръцете си. Но как бе възможно в книгата да се разказва за самата нея?

 

Детската царица пристъпи по-близо и видя от другата страна на висящата книга лице на мъж. Отворените страници го озаряваха със синкаво сияние. Тази светлина идваше от шрифта на книгата, който беше синкавозелен.

Лицето на мъжа приличаше на кората на прастаро дърво — толкова беше набраздено от бръчки. Брадата му беше бяла и дълга, а очите тъй дълбоко хлътнали, че направо не се виждаха. Той носеше синьо монашеско расо, имаше качулка на главата и държеше в ръката си калем, с който пишеше в книгата. Дори не погледна нагоре.

Детската царица дълго мълча и го наблюдава. Той всъщност не пишеше, а плъзгаше калема по празните страници, а буквите и думите се образуваха сякаш от само себе си, като изплуваха едновременно от тъмнината.

Детската царица прочете какво е написано, то беше точно това, което ставаше в момента, а именно: „Детската царица прочете какво е написано…“

— Всичко, което става, ли записваш? — попита тя.

— Всичко, което запиша, става — беше отговорът. И това отново бе онзи дебел, мрачен глас, който тя бе доловила като ехо на собствените си думи.

Странното беше, че Старецът от Странстващия хълм не отвори устата си. Той записа нейните и своите думи и тя ги чу така, сякаш само си спомняше, че току-що ги е изговорил.

— Нима записваш всичко, което правим ти, аз и цялата Фантазия… — попита тя.

Той записа и тя веднага чу отговора му:

— Не, точно обратното. Тази книга е всичко, което прави цялата Фантазия, ти и аз.

— Тогава къде се намира тази книга?

— В книгата — гласеше отговорът, който той написа.

— Тогава тя е само отблясък и негово отражение? — попита Детската царица.

Той записа нещо и тя го чу да казва:

— Какво показва едно огледало, което е изправено срещу друго огледало? Знаеш ли това, Златоока повелителко на желанията?

Детската царица помълча известно време и старецът записа, че тя мълчи.

После тя каза тихо:

— Нужна ми е твоята помощ.

— Знам — отговори и написа той.

— Да, така и трябва да бъде — рече тя. — Ти си споменът на Фантазия и знаеш всичко, което е станало до този момент, но дали не би могъл да разлистиш книгата напред и да видиш какво предстои да се случи?

— Бели листа! — бе отговорът. — Аз мога само да гледам назад към онова, което се е случило. Прочетох го, докато го пишех. И го знам, защото го прочетох. А го написах, защото се случи. Така Приказка без край се пише сама чрез моята ръка.

— Значи ти не знаеш защо съм дошла при теб?

— Не — чу се мрачният му глас, докато той пишеше, — бих предпочел да не го бе правила. Чрез мен всичко става невъзвратимо и окончателно — ти също, Златоока повелителко на желанията. Това яйце е твоят гроб и ковчег. Ти влезе в спомените на Фантазия. Как искаш да излезеш някога оттук?

— Всяко яйце — отговори тя — е начало на нов живот.

— Вярно — написа и каза старецът, — но само ако черупката му се разчупи.

— Ти можеш да я отвориш — извика Детската царица, — ти ме пусна вътре.

Старецът поклати глава и го записа.

— Това беше твоята сила, тя го направи. Но тъй като си тук, вече не я притежаваш. Ние сме затворени завинаги. Ей Богу, не биваше да идваш! Това е краят на Приказката без край.

Детската царица се усмихваше и изглежда не се безпокоеше ни най-малко.

— Ти и аз — рече тя — не сме в състояние, но има един, който може.

— Да постави ново начало — написа Стареца, — може само рожба на човешкия род.

— Да, рожба на човешкия род — отвърна тя.

Старецът от Странстващия хълм повдигна бавно лице и за пръв път погледна Детската царица. Този поглед идваше сякаш от другия край на вселената, толкова отдалече и от такава тъма идваше той. Тя го посрещна със златните си очи, без да ги отмести. Това беше безмълвна борба, нито един от двамата не помръдна. Накрая Старецът се наведе над книгата и записа:

— Не нарушавай границите, които съществуват и за теб!

— Така и ще направя — отговори тя, — но онзи, за когото говоря и когото очаквам, отдавна ги прекрачи. Той чете в тази книга, в която ти пишеш, и чува всяка дума, която изговаряме. Следователно е при нас.

— Вярно — чу тя гласа на Стареца, който пишеше, — и той вече принадлежи неотменно към Приказката без край, защото тя е негова съдба.

— Разкажи ми я! — заповяда Детската царица. — Ти, който си споменът на Фантазия, разкажи ми я от самото начало и дума по дума, както си я записал!

Пишещата ръка на Стареца започна да трепери.

— Ако го сторя, трябва да записвам всичко отново. А това, което пиша, ще се случи пак.

— Така да бъде! — рече Детската царица.

 

Бастиан се почувства неловко.

Какво смяташе да прави тя? По някакъв начин това го засягаше. Но щом като дори и на Стареца от Странстващия хълм започна да му трепери ръката…

 

Старецът написа и рече:

 

— Ако Безкрайната история

сама във себе си попадне,

светът във книгата разтворена

на пух и прах ще се разпадне.

 

И Детската царица отговори:

 

— Но ако нашият герой

дойде при приятелите свои,

тук животът пак ще закипи,

нека само да се престраши.

 

— Ей Богу, ти си ужасна — каза и написа Стареца, — това означава край без край. Ще попаднем във въртопа на вечния кръговрат. Откопчване от него няма.

— За нас не — отвърна тя и гласът й вече не беше благ, а твърд и ясен като диамант, — но и за него не… освен ако спаси всички ни.

— Нима искаш да оставиш всичко в ръцете на един представител на човешкия род?

— Точно това искам.

А после тя тихо добави:

— Или знаеш друг изход?

Дълго цари тишина, преди мрачният глас на Стареца да каже:

— Не.

Той се бе навел ниско над книгата, в която пишеше. Лицето му беше закрито от качулката и вече не се виждаше.

— Стори тогава онова, за което те помолих!

Старецът от Странстващия хълм се подчини на волята на Детската царица и започна да й разказва Приказка без край от началото.

В този момент светлината, която струеше от страниците на книгата, смени цвета си. Стана червеникава като буквите, които се образуваха под калема на стареца. Също и монашеското расо, и качулката му сега имаха цвят на стара мед. И докато пишеше, се чу и дебелият му глас.

 

Бастиан го чу също съвсем ясно.

Въпреки това първите думи, които каза Старецът, бяха за него неразбираеми. Те прозвучаха горе-долу така:

„Ацинражинк анравкитна реднаерок дарнок лрак киневтсбос.“

„Странно — помисли си Бастиан. — Защо Старецът изведнъж проговори на чужд език? Или това е може би някакво заклинание.“

Гласът на Стареца продължи да звучи и Бастиан се вслуша в него.

 

— Този надпис стоеше върху стъклената врата на едно малко магазинче и, разбира се, изглеждаше така само ако човек гледа от вътрешността на полутъмното помещение към улицата.

Навън беше сив, студен ноемврийски ден и валеше като из ведро. Капките се стичаха по стъклото и по изписаните с много заврънкулки букви. През вратата се виждаше само зидът от другата страна на улицата, целият в мокри петна от дъжда.

 

„Та аз не зная подобна приказка — помисли си Бастиан разочаровано, — изобщо я няма в книгата, която четох досега. И ето, сега се разбра, че през цялото време съм се заблуждавал. Вече наистина смятах, че Старецът ще започне да разказва Приказката без край от началото.“

Внезапно врата се отвори така рязко, че висящият над нея грозд от малки месингови звънчета тревожно задрънча и дълго не можа да утихне.

Виновникът за тази тупурдия беше едно пълно момченце, на около десет-единайсет години. Мокрите кичури на тъмнокестенявата коса падаха върху лицето му, палтото му беше подгизнало и от него капеше вода, а ученическата му чанта висеше, преметната през рамо. Пребледняло и задъхано, то стоеше като приковано на прага на отворената врата…

 

Докато Бастиан четеше това и в същото време слушаше гласа на Стареца от Странстващия хълм, ушите му забучаха и му причерня пред очите.

Та тук се разказваше онова, което се бе случило със самия него! И то беше включено в Приказката без край. Той, Бастиан, беше герой от книгата, на която досега бе смятал, че е само читател. И кой ли друг четеше за него и също мислеше, че е само читател — и така нататък, без край.

Сега вече Бастиан истински се уплаши. Започна да му се струва, че не може да си поеме въздух. Имаше усещането, че е окован в невидими вериги. Искаше му се да сложи край на това, да престане да чете.

 

Но плътният глас на Стареца от Странстващия хълм продължи да разказва…

 

И Бастиан не можеше да промени нищо. Той запуши ушите си, но това не помогна, защото гласът звучеше в самия него. Макар отдавна да знаеше, че не е така, той започна да се утешава с мисълта, че това съвпадение със собствените му преживелици е само безумна случайност…

 

… но басовият глас продължи неумолимо да говори…

 

и ето че момчето съвсем ясно го чу да казва:

 

… обноски нямаш и за пет пари, иначе щеше първо да се представиш.

— Името ми е Бастиан — каза момчето, — Бастиан Балтазар Букс.

 

В този момент Бастиан научи нещо твърде важно. Стига да знае, че желанието му е неизпълнимо, човек може да бленува години наред за него. Но изправи ли се изведнъж пред възможността да осъществи мечтата си, му се приисква само едно — никога да не е пожелавал подобно нещо.

Така поне се случи с Бастиан.

Сега, когато нещата станаха сериозни, му се искаше да избяга някъде. Само дето в случая нямаше „къде“. Ето защо той направи точно онова, което естествено изобщо не можеше да му помогне — престори се на умрял… като бръмбар, който лежи по гръб. Щеше му се да потъне вдън земя, да стане малък като мравка, да се свие някъде и да не гъкне.

 

Старецът от Странстващия хълм продължи да разказва и заедно с това отново да записва как Бастиан бе откраднал книгата, как бе избягал на тавана в училище и бе започнал да чете. И ето че Атрею пак тръгна да търси спасение, отиде при прастарата Морла и намери Фухур в мрежата на Играмул, опъната над дълбоката пропаст, където чу как Бастиан изкрещя от уплаха. Още веднъж го лекува старата Ургъл, а Енгивук го поучаваше. Той премина през трите вълшебни врати и влезе в образа на Бастиан, а сетне говори с Уйулала. После дойдоха Ветровете великани, Градът на призраците и Гморк, спасението на Атрею и връщането в Кулата от слонова кост. А междувременно се случи и всичко, което бе преживял Бастиан — запалването на свещите и как бе видял Детската царица, която напразно чакаше той да дойде. И тя потегли още веднъж да търси Стареца от Странстващия хълм, още веднъж се изкачи по стълбата от букви и влезе в яйцето и още веднъж дума по дума се проведе целият разговор, който двамата водиха помежду си и който завърши с това, че Старецът от Странстващия хълм започна отново да пише и да разказва Приказка без край.

И тук всичко започна пак отначало — все така непроменено, неизменно — и отново завърши със срещата на Детската царица и Стареца от Странстващия хълм, който пак започна да пише и да разказва Приказка без край…

 

… И всичко щеше да продължи така во веки веков, защото беше абсолютно невъзможно да се промени каквото и да е в хода на събитията. Само той, Бастиан, можеше да предприеме нещо. И трябваше да го направи, ако не искаше да остане затворен в този кръговрат. Струваше му се, че приказката се бе повтаряла вече хиляди пъти, нещо повече — че не може да се каже кое е станало по-рано и кое по-късно и че всичко ще съществува едновременно чак до края на света. Той едва сега разбра защо трепереше ръката на Стареца. Кръгът на вечното повторение беше краят, който няма край!

Бастиан не усещаше, че по лицето му се стичат сълзи. Почти в несвяст, той ненадейно изкрещя:

— Месечке! Аз идвам!

И в същия момент се случиха едновременно няколко неща.

 

Някаква чудовищна сила разби на парчета черупката на голямото яйце. Това беше съпроводено от неясен тътен и гръм. После нейде отдалече връхлетя буря.

 

И от страниците на книгата, която Бастиан държеше върху коленете си, задуха вятър, така че те лудешки почнаха да плющят. Бастиан почувства как този вятър шиба лицето и косите му, едва си поемаше дъх. Седемте пламъчета на свещника затанцуваха и застанаха хоризонтално. След това един още по-мощен пристъп връхлетя върху книгата и свещите изгаснаха.

Часовникът на кулата удари дванайсет.