Михаел Енде
Приказка без край (11)

ДЕСЕТА ГЛАВА
Полетът към Кулата от слонова кост

Когато Атрею пристъпи мрачните порти на Града на призраците и започна странстването си из криволичещите улички, завършило така фатално в онзи мръсен заден двор, Фухур, Драконът на щастието, направи много необичайно откритие. Продължавайки неуморно да търси малкия си господар и приятел, той се бе издигнал високо в небето, чак до облаците, и се оглеждаше. Надлъж и шир се простираше море. То бавно се успокояваше след страхотната буря, разлюляла го чак до дъното. И Фухур ненадейно видя в далечината нещо, което не можеше да си обясни — един златист лъч светлина ту проблясваше, ту изгасваше през равни интервали от време. Струваше му се, че е насочен точно към него, Фухур.

Той се приближи колкото можеше по-бързо към това място и когато накрая започна да кръжи над него, установи, че този сигнал идва може би от самите глъбини на морето.

Драконите на щастието, това беше казано и по-рано, са творения на въздуха и огъня. За тях мокренето е не само непривично, а дори и опасно. Във водата те могат направо да изгаснат като пламък, ако преди това не се задушат, защото дишат непрестанно през стотиците хиляди седефени люспи на цялото си тяло. Те се хранят не с друго, а с въздух и топлина едновременно, така че без тях могат да живеят съвсем кратко време.

Фухур не знаеше какво да прави. Той дори не знаеше какво е това странно святкане там долу, в глъбините на морето, и дали изобщо има нещо общо с Атрею.

Без да мисли много, се стрелна високо във въздуха, после се обърна с главата надолу, прилепил лапите си плътно към тялото, се изпъна като върлина и се хвърли в бездната. Със страшно пляскане, което накара водата да изригне като огромен гейзер, той се гмурна в морето. Най-напред едва не загуби съзнание от удара, но после се съвзе и отвори рубиненочервените си очи. Сега видя мигащата светлина пред себе си — деляха ги само няколко негови дължини. Водата обливаше тялото му и започна да образува въздушни мехурчета, също както в съд, преди да заври. Едновременно с това той усети как изстива и силите му постепенно го напускат. С последно усилие се наложи да се гмурне още по-надълбоко и ето че видя източника на светлината толкова близо, че можеше да го хване. Това беше Златин, Сиянието! За щастие верижката на амулета се бе закачила за едно коралово разклонение, което се подаваше от отвесната стена на скалист овраг — иначе Съкровището е щяло да потъне в бездънните глъбини.

Фухур посегна към него, откачи го и надяна верижката на врата си, за да не го загуби — усещаше, че всеки момент ще изпадне в безсъзнание.

 

Когато дойде отново на себе си, най-напред не можа да разбере какво става, защото за свое голямо учудване сега отново летеше в небето, а морето бе останало под него. Носеше се с бясна скорост в една определена посока, много по-бързо, отколкото позволяваха изчерпаните му сили. Опита се да лети по-бавно, но скоро разбра, че тялото му не го слуша. Друга, много по-силна воля бе завладяла плътта му и я водеше сега. Тази воля идваше от Златин, който Носеше на врата си.

Денят преваляше и наближаваше вечерта, когато Фухур най-сетне съзря в далечината морски бряг. От сушата под него не се виждаше особено много, изглежда, беше скрита в мъгла. Когато се приближи, той откри, че големи части от нея са погълнати от същото онова Нищо, от което те заболяват очите, защото се чувстваш сляп.

Ако можеше да решава по своя воля, тук вероятно Фухур щеше да се върне назад. Но тайнствената сила на Съкровището го заставяше да лети по-нататък. И той скоро разбра каква е причината, защото сред безкрайното Нищо внезапно откри малко островче, което все още се държеше, едно островче от къщи с остри покриви и наклонени кули. Фухур предполагаше кого ще намери там и сега не само всемогъщата воля, която му се предаваше от амулета, а и собствената му го караха да лети към тази цел. В мрачния заден двор, където Атрею лежеше до мъртвия върколак, беше вече почти тъмно. Сивкавият здрач, стелещ се, в тясната четириъгълна дупка, образувана от къщите, едва позволяваше да се различи светлото тяло на момчето от черната козина на чудовището. И колкото по-тъмно ставаше, толкова повече те се сливаха един с друг.

Атрею отдавна се бе отказал от мисълта, че може да се освободи от сграбчилите го като клещи челюсти на върколака. Изпаднал беше в унес и отново виждаше пред себе си пурпурния бизон и Тревното море. От време на време викаше другите деца, с които бе ходил на лов. Те сигурно бяха станали вече истински ловци. Ала никой не отговаряше. Само огромният бизон стоеше, без да помръдне, насреща му и го гледаше. Атрею повика и своето конче Артакс. То обаче също не дойде, не долетя и звучното му цвилене. Накрая потърси Детската царица, но пак напразно. Ето че нямаше да може нищо да й обясни. Не бе станал ловец, вече не беше и пратеник, беше Никой.

Атрею се бе предал.

После усети и нещо друго — Нищото! Изглежда, беше много близо. Той отново почувства страшната му притегателна сила, чак свят му се зави. Изправи се и стенейки, започна да дърпа крака си, но зъбите не го пускаха.

И в случая това беше късметът му. Защото, ако зъбите на Гморк не го държаха тъй здраво, Фухур въпреки всичко щеше да дойде твърде късно.

Изведнъж Атрею чу от небето над себе си звънливия глас на Дракона на щастието:

— Атрею! Тук ли си, Атрею?

— Фухур! — извика Атрею. След това сложи пред устата двете си ръце като фуния и изкрещя нагоре: — Тук съм, Фухур! Фухур! Помогни ми! Тук съм!

И продължи все така да крещи.

После видя как бялото, виещо се като пламък тяло на Фухур се приближава, просичайки подобно светкавица малкото гаснещо късче небе, първоначално много далече и високо горе, после значително по-близо. Атрею крещеше ли, крещеше, а Драконът на щастието му отговаряше със звънкия си като камбана глас. Накрая летящият горе съзря приятеля си на земята, захвърлен като нищожно бръмбарче в тъмната дупка.

Фухур започна да се приземява, но задният двор беше тесен, вече беше почти нощ и той бутна при спускането си един от островърхите покриви. Гредите се сринаха с гръм и трясък. Остра болка проряза Фухур, на едно място той бе одрал тялото си и сега там зееше дълбока рана. Този път не успя да се приземи елегантно както обикновено, а падна в двора и се строполи на мократа мръсна земя до Атрею и мъртвия Гморк.

Отърси се като куче, което излиза от водата, кихна и рече:

— Най-сетне! Значи тук си бил! Тъкмо навреме идвам.

Атрею не каза нищо. Той уви ръцете си около шията на Фухур и зарови лице в сребърнобялата му грива.

— Ела! — подкани го Фухур. — Седни на гърба ми! Нямаме време за губене.

Атрею само поклати глава. Едва сега Фухур забеляза, че кракът му е в устата на вълколака.

— Веднага ще го освободим — каза той и завъртя рубиненочервените си очи. — Не се тревожи!

Той хвана с двете си лапи челюстите на Гморк и се опита да ги отвори. Зъбите обаче не помръднаха нито на милиметър.

Фухур пъшкаше и фучеше от напрежение, но нищо не помагаше. И сигурно нямаше да успее да освободи малкия си приятел, ако съдбата не му се бе притекла на помощ. Но Драконите на щастието имат късмет, а с тях и всички, които те обичат.

Когато Фухур спря изтощен и се наведе над главата на Гморк, за да види в тъмнината по-добре какво може да се направи, амулетът на Детската царица, който висеше на врата му, докосна челото на мъртвия върколак. И в този момент устата се разтвори и пусна крака на Атрею.

— Хей! — извика Фухур. — Видя ли?

Атрею не отговори.

— Какво става с теб? — попита Фухур. — Къде си, Атрею?

Той заопипва в тъмата, за да намери приятеля си, но него вече го нямаше. И докато се опитваше да пробие нощния мрак с нажежените си до червено очи, самият той усети онова, което бе отвлякло току-що освободения Атрею. Но Златин го пазеше от злото.

Напразно се съпротивляваше Атрею. Неговата воля беше нищожна в сравнение с тази могъща стихия. Той удряше с ръце, бореше се, риташе, но тялото не се подчиняваше на него, а на онази непреодолима притегателна сила. Само няколко крачки го деляха от пълното унищожение.

В този момент Фухур връхлетя върху него като лъкатушеща бяла светкавица, грабна го за дългия синкавочерен перчем, вдигна го нагоре и отфуча в черното нощно небе.

 

Часовникът на кулата удари девет.

 

Никой от двамата — нито Фухур, нито Атрею — не можеше после да каже колко дълго са летели през тази непрогледна тъмнина и дали тя е била само нощ. Може би за тях времето бе спряло да тече и те висяха, без да помръднат в безкрайния мрак. Това беше най-дългата нощ в живота не само на Атрею, но и на Фухур, а той беше много, много по-стар.

Ала и най-дългата и непрогледна нощ все някога има край. И когато бледата утрин започна да просветлява, двамата видяха далече на хоризонта Кулата от слонова кост.

Тук не може да не спрем за момент и да обясним една особеност на фантазийската география. Там земите и моретата, планините и реките не стоят на едно и също място както в света на хората. Затова е почти невъзможно да се начертае географска карта на Фантазия. Там никога не можеш със сигурност да кажеш кои страни граничат една с друга. Дори и посоките на света се сменят в зависимост от местността, в която се намираш в момента. Във всяко кътче на Фантазия лятото и зимата, денят и нощта си имат свои закони. Може, идвайки от някоя нажежена от слънцето пустиня, изведнъж да попаднеш в снежни арктически полета. В този свят разстоянията нямат външно измерение, а думи като „близо“ или „далече“ притежават съвсем друго значение. Всичко зависи от душевното състояние и волята на онзи, който е на път. Тъй като Фантазия няма граници, центърът й може да е навсякъде — или по-точно казано, той е еднакво близо и далече от всяка точка. Колко време е нужно да се стигне до него, зависи само от този, който иска да отиде там. А центърът на Фантазия, нейното сърце е Кулата от слонова кост.

За свое учудване Атрею се намери върху гърба на Дракона на щастието. Не можа да се сети как е попаднал там. Спомняше си само, че Фухур го бе дръпнал нагоре за косата. Когато, треперейки от студ, се сгуши в мантията си, която плющеше отзад, той забеляза, че тя е загубила цвета си и е посивяла. Същото бе станало с кожата и косата му. И докато утрото просветляваше, видя, че и при Фухур нещата не бяха по-различни. Драконът приличаше вече само на сива ивица мъгла и беше също така призрачен като нея. И двамата бяха попаднали твърде близо до Нищото.

— Атрею, мой малки господарю — чу той тихо гласа на дракона, — боли ли те много раната?

— Не — отвърна Атрею, — вече нищо не чувствам.

— Температура ли имаш?

— Не, Фухур, мисля, че нямам. Защо питаш?

— Усетих, че трепериш — отвърна драконът. — Какво ли би могло да накара Атрею да трепери в този час?

Атрею помълча малко, преди да отговори:

— Скоро ще стигнем и тогава ще трябва да кажа на Детската царица, че няма спасение. От всичко, което трябваше да направя, то ще бъде най-трудното.

— Да — каза Фухур още по-тихо, — вярно е.

Те продължиха да летят мълчаливо към Кулата от слонова кост.

След известно време драконът заговори отново:

— Ти виждал ли си я някога, Атрею?

— Кого?

— Детската царица, или по-точно Златооката повелителка на желанията. Защото така трябва да се обърнеш към нея, когато коленичиш в краката й.

— Не, никога не съм я виждал.

— А аз съм я виждал. Беше много отдавна. Прадядо ти тогава е бил невръстно дете. А пък аз все още бях малък палавник, който се гмуркаше из облаците и в главата си нямаше нищо друго, освен щуротии. Една нощ се опитах да сваля Луната от небето, където тя светеше голяма и кръгла. Както вече казах, нямах никаква представа за света. Когато накрая се спуснах разочарован към земята, попаднах съвсем близо до Кулата от слонова кост. Тази нощ Магнолиевият павилион бе разтворил широко листата на своя цвят и в средата аз видях да седи Детската царица. Тя ми хвърли един поглед, един-единствен, но как да ти кажа — от тази нощ аз станах съвсем друг.

— Как изглежда тя?

— Като малко момиченце. Но е много по-възрастна и от най-старите жители на Фантазия. По-точно казано, тя няма възраст.

— Но тя е тежко болна — рече Атрею, — не трябва ли предпазливо да я подготвя за края на всички надежди?

Фухур поклати глава:

— Не, тя веднага ще прозре, че се опитваш да я утешиш. Ти трябва да й кажеш истината.

— Дори и да умре от нея? — попита Атрею.

— Не вярвам да се стигне дотам — рече Фухур.

— Знам, ти си Дракон на щастието — отвърна Атрею.

После отново дълго летяха мълчаливо.

Накрая те за трети път подхванаха разговора. Този път мълчанието наруши Атрею:

— Искам да те питам още нещо, Фухур.

— Питай!

— Коя е тя?

— Какво искаш да кажеш?

— Златин има власт над всички живи същества във Фантазия, независимо от това дали са, творения на светлината или на мрака. Той има власт и над теб, и над мен. И въпреки това Детската царица никога не е управлявала. Сякаш изобщо я няма, а е навсякъде. Тя като нас ли е?

— Не, не е като нас — каза Фухур. — Не е творение на Фантазия. Всички ние съществуваме само защото тя е на този свят, но тя е нещо друго.

— Да не би тогава — поколеба се Атрею да изговори въпроса си — тя да е нещо като представител на човешкия род?

— Не — рече Фухур. — Тя не е като хората.

— Ами щом е така — повтори Атрею, — коя е тя?

Едва след дълго мълчание Фухур отговори:

— Никой във Фантазия не знае и никой не може да знае. Това е най-голямата тайна на нашия свят. Чух веднъж един мъдрец да казва, че онзи, който успее да я разгадае, е обречен на гибел. Не знам какво е имал предвид. Нищо повече не мога да ти кажа.

— Ами сега? — рече Атрею. — Нима тя и всички ние ще умрем, без да сме узнали тайната й?

Този път Фухур замълча, но около устата му, наподобяваща лъвска муцуна, се прокрадна усмивка, сякаш искаше да каже: „Дотам няма да се стигне.“

Повече те не говориха.

Скоро след това прелетяха над покрайнините на Лабиринта — онази равнина С лехи от цветя, храсти и преплитащи се алеи, която образуваше широк пояс около Кулата от слонова кост. За свой ужас установиха, че и тук Нищото се бе заело да опустошава. Всъщност сега-засега това бяха само сравнително малки места, пръснати из Лабиринта, но ги имаше навсякъде. Останалите между тях лехи от цветя и цъфнали храсти бяха загубили пищните си цветове и сивееха и линееха. Малките изящни дръвчета протягаха голи криви клони към дракона и ездача му, сякаш се молеха за помощ. Зелените и пъстри по-рано полянки бяха посърнали и към пришълците се носеше лек мирис на мухъл и гнило. Единствените багри, които все още пъстрееха, бяха тези на набъбналите грамадни гъби и на изродените, ярко оцветени отровни цветя, приличащи по-скоро на изчадия на безумието и покварата. Макар обхванато от гърчове и безсилие, сърцето на Фантазия все още се съпротивляваше срещу окончателното унищожение, което го обсаждаше и разяждаше от всички страни.

Но в центъра Кулата от слонова кост приказно блестеше в бялата си девствена премяна.

Фухур не се приземи с Атрею на долните тераси, предвидени за пристигащите летящи пратеници. Чувстваше, че нито той, нито Атрею ще намерят сили да се изкачат оттам по дългата спираловидна главна улица, която водеше до върха на кулата. Струваше му се също, че положението позволява да се пренебрегнат всички предписания и етикецията. Той реши да направи аварийно кацане. Профуча покрай еркери, мостове и балюстради от слонова кост, като успя в последния момент да открие най-високата част от главната улица — там, където тя свършваше пред самия дворец, — спусна се, плъзна се нагоре, няколко пъти се превъртя и накрая спря с опашката напред.

Атрею, който се държеше с две ръце за врата на Фухур, се изправи и се огледа на всички страни. Той очакваше, че някой ще го посрещне, надяваше се да види поне свита дворцови пазачи, които да го попитат кой е и какво търси тук… Но надлъж и шир не се виждаше никой. Сияйните бели сгради наоколо бяха сякаш запустели.

„Всички са избягали! — мина му през ума. — Оставили са Детската царица сама. Или тя вече не е…“

— Атрею — прошепна Фухур, — трябва да й върнеш Съкровището.

Той свали от врата си златната верижка. Тя падна на земята.

Атрею скочи от гърба на Фухур… и се свлече на улицата. Бе забравил за раната. Както лежеше, се пресегна към амулета и го сложи на врата си. После се изправи с мъка, като се подпираше на дракона.

— Накъде да тръгна, Фухур? — попита той.

Но Драконът на щастието нищо не отговори. Лежеше като мъртъв.

Главната улица завършваше пред висока кръгла бяла стена. Насреща й бе отворила широко крила голяма врата, украсена с прекрасна резба.

Атрею закуцука натам, опря се на вратата и видя, че зад нея започва широко снежнобяло стълбище, което му се стори, че води към небето. Той започна да се изкачва. Понякога спираше, за да събере сили. Капки кръв оставаха след него по белите стълби.

Най-сетне стигна горе и пред очите му се откри дълъг балкон. Продължи, залитайки, по него, като се хващаше за колоните. После мина през един двор с водоскоци и фонтани. Очите му вече се замъгляваха. Придвижваше се със сетни сили като в кошмарен сън. Стигна до втора, по-малка врата, след това трябваше да се изкачи по висока, но този път тясна стълба и попадна в градина, където всичко — дървета, цветя и животни — беше резба от слонова кост, пропълзя на ръце и крака по няколко извити моста без парапет, които водеха към трета врата, най-малката от всички. Легнал по корем, той продължи да се придвижва с ръце, после бавно вдигна поглед и видя един блестящ като огледало грамаден конус от слонова кост, на чийто връх сияеше белият Магнолиев павилион. Нагоре не водеше нито път, нито стълба.

Атрею отпусна глава върху ръцете си.

Надали някой, който се е добрал или тепърва ще се добере дотам, ще може да каже как е изминал тази последна част от пътя. Тази част от пътя всекиму бива подарявана.

Изведнъж Атрею се озова пред вратата, която водеше към павилиона. Той пристъпи… и ето че застана лице срещу лице със Златооката повелителка на желанията.

Подпряна с много възглавници, тя седеше на кръгло канапе в средата на кулата с форма на магнолиев цвят и го гледаше. Имаше извънредно нежен и изящен вид. Че е много болна, Атрею разбра от бледото й лице, което беше почти прозрачно. Нейните очи с формата на бадеми блестяха като тъмно злато. Не издаваха нито загриженост, нито безпокойство. Тя се усмихваше. Слабата й, дребна фигурка беше покрита с широка копринена одежда, която беше толкова бяла, че в сравнение с нея дори и листата на магнолиевия цвят тъмнееха. На вид беше неописуемо красиво малко момиченце, на възраст не повече от десет години, но добре сресаната й дълга коса, която падаше върху раменете, гърба и канапенцето, беше бяла като сняг.

 

Бастиан се стресна.

В този момент му се случи нещо, с което не се бе сблъсквал никога.

Досега той съвсем ясно си представяше онова, което се разказваше в Приказката без край. Е, не можеше да се отрече, че при четенето на тази книга срещна няколко странни неща, но човек можеше все някак да си ги обясни. Той съвсем ясно си представяше как Атрею, възседнал Дракона на щастието, лети над Лабиринта, как те достигат Кулата от слонова кост. И все пак до този момент това ставаше само благодарение на фантазията му.

Когато обаче стигна до онова място, където се разказваше за Детската царица, той за части от секундата — както когато проблясва светкавица — видя пред себе си лицето й. И то не само в мислите, а и с очите си! Бастиан беше напълно сигурен, че не си въобразява. Той забеляза дори подробности, които изобщо ги нямаше в описанието. Например веждите, които се извиваха като две нарисувани с туш дъги над златоцветните й очи… или ушите, които сякаш завършваха с естествени обици… или пък леко сведената върху нежната й шия глава. Бастиан беше убеден, че никога през живота си не е виждал по-красиво лице. И в същия момент той вече знаеше как се казва тя — МЕСЕЧКА. Нямаше ни най-малко съмнение, че това е нейното име.

Да, и Месечка го бе погледнала, него — Бастиан Балтазар Букс.

Погледнала го беше по такъв начин, че просто да не знаеш какво да мислиш. Нима и тя беше учудена? Или в погледа й имаше и молба? А може би копнеж? Или… да, какво всъщност се криеше в него?

Той се опита да си припомни очите на Месечка, но не успя.

В едно обаче беше сигурен — този поглед премина през очите му, слезе по врата му и го прободе в самото сърце. Все още усещаше парещата диря, която остави там, и чувстваше, че този поглед се е загнездил сега в сърцето му и блести като тайнствено съкровище. И по някакъв странен и едновременно прекрасен начин това му причиняваше болка.

Дори и да желаеше, Бастиан не можеше вече да се противопостави на онова, което се случи с него. Но той и не искаше.

О, не! Точно обратното. Не би отстъпил това богатство за нищо на света. Сега имаше само едно желание — да продължи да чете, за да срещне пак Месечка, да я види отново.

Той не допускаше, че с това се впуска в най-невероятното, а и най-опасното приключение. Но даже да бе допускал, това едва ли би го накарало да затвори книгата, да я остави и никога вече да не я пипне.

С треперещи пръсти потърси мястото, където бе спрял да чете, и продължи.

Часовникът на кулата удари десет.