Михаел Енде
Приказка без край (16)

ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
Граограман, Пъстрата смърт

Пробуди го гръмкият глас на лъва:

— Господарю, тук ли прекара цялата нощ?

Бастиан се надигна и разтърка очи. Той се намираше между лапите на лъва, животното бе навело към него грамадната си глава. В погледа на Граограман се четеше изненада, козината му все още беше черна като скалния блок, върху който лежеше, но очите му искряха. Висящите лампи в пещерата отново светеха.

— Ах — промълви Бастиан, — аз… мислех, че си се вкаменил.

— Наистина бях вкаменен — отговори лъвът. — Когато настъпи нощта, умирам и всяка сутрин отново се събуждам.

— Пък аз си мислех, че е завинаги — рече Бастиан.

— Всеки път е завинаги — добави Граограман загадъчно.

Той се изправи, изтегна се и почна да обикаля из пещерата напред-назад, както обикновено правят лъвовете. Огнената му козина се отразяваше с все по-искрящи цветове в пъстрите плочки. Той спря внезапно и погледна момчето.

— Нима си проливал сълзи за мен?

Бастиан кимна безмълвно.

— Тогава ти си не само единственият, който е спал в лапите на Пъстрата смърт — продължи лъвът, — но и единственият, който е плакал, че Граограман е умрял.

Бастиан погледна лъва, който отново закрачи напред-назад, и накрая попита тихо:

— Ти винаги ли си сам?

Лъвът спря, но този път не погледна към Бастиан. С извърната назад глава той гръмко повтори:

— Сам…

Отговорът му отекна в пещерата.

— Моето царство е пустинята… но тя е и мое дело. Каквото и да докосна, се превръща в пустиня. Нося я със себе си, аз съм смъртоносният огън. Та какво друго може да ми е отредено освен вечна самота?

Бастиан млъкна изумен.

— Господарю — продължи лъвът, като пристъпи към момчето и го погледна с огнените си очи, — ти, който носиш знака на Детската царица, единствен можеш да ми отговориш защо е нужно да умирам, когато идва нощта.

— За да може в Пустинята на цветовете да израсне Нощната гора Перелин — отговори Бастиан.

— Перелин? — повтори лъвът. — Та какво е това?

Сега Бастиан разказа какви чудеса крие джунглата от жива светлина. Докато Граограман слушаше изумен, без да мръдне, той му описа многообразието и великолепието на блещукащите и фосфоресциращи растения, които се размножават от само себе си, техния неспирен безшумен растеж, приказната им красота и величие. Той се въодушевяваше и говореше ли, говореше, а очите на Граограман блестяха все по-ярко.

— И всичко това може да съществува само докато ти си вкаменен. Ала Перелин би погълнала всичко и сама би се задушила, ако не трябваше отново да умре и да се превърне в прах в момента, в който ти се събудиш. Перелин и ти сте едно цяло.

Граограман мълча дълго.

— Господарю, сега разбирам — каза той накрая, — че моята смърт дава живот, а моят живот носи смърт и че и двете са нужни. Сега проумявам смисъла на моето съществуване. Благодаря ти.

Той отиде бавно и тържествено в най-тъмния ъгъл на пещерата. Бастиан не можа да види какво прави там, но чу, че иззвънтя някакъв метален предмет. Когато се върна, Граограман държеше нещо в зъбите си и го остави с дълбок поклон в краката на Бастиан. Това беше един меч.

Външният му вид не издаваше нищо особено. Желязната му ножница бе ръждясала и имаше дръжка като на дървена детска сабя, издялкана сякаш от първото срещнато парче старо дърво.

— Ще му дадеш ли име? — попита Граограман.

Бастиан го разгледа замислено.

— Сиканда! — рече той.

И в същия момент мечът изсъска, излезе от ножницата си и буквално скочи в ръката му. Сега той видя, че острието се състоеше от сноп светлинни лъчи, които бяха толкова ярки, че не можеше да се гледат. Мечът имаше две остриета и беше лек като перце.

— Този меч те чака отдавна — каза Граограман. — Само онзи, който като теб е яздил на гърба ми, ял и пил от огъня ми и се е къпал в него, може да го докосне, без да му се случи нещо лошо. Но той ти принадлежи и защото успя да му дадеш подобаващо име.

— Сиканда! — прошепна Бастиан и се загледа замечтан в искрящата светлина, докато размахваше бавно меча във въздуха. — Това е вълшебен меч, нали?

— Дали ще е стомана или скала — отвърна Граограман, — във Фантазия няма нищо, което да му устои. Но ти не бива да упражняваш насилие върху него. Можеш да го използваш единствено ако той сам скочи в ръката ти… няма значение какво те заплашва. Той ще води ръката ти и ще направи всичко, което трябва. Изтеглиш ли меча по свое желание, ти ще довлечеш голяма беда на себе си и на Фантазия. Никога не забравяй това.

— Няма да го забравя — обеща Бастиан.

Мечът се върна обратно в ножницата си и сега пак заприлича на стара и никому ненужна вещ. Бастиан препаса кожения колан, на който висеше ножницата.

— А сега, господарю — предложи Граограман, — хайде, ако искаш, заедно да полетим из пустинята. Качи се на гърба ми, защото трябва да тръгвам!

Бастиан се метна върху гърба му и той излезе с тежки стъпки навън. Утринното слънце надничаше иззад хоризонта на пустинята, Нощната гора се бе превърнала отдавна в пясък. И те запрепускаха по дюните като танцуващ пламък, като нажежен вихър. Бастиан имаше чувството, че е възседнал огнена комета и лети из море от светлина и багри. И отново го обзе диво опиянение.

Към обяд Граограман внезапно спря.

— Господарю, това е мястото, където вчера се срещнахме.

Бастиан беше все още малко зашеметен от лудото препускане. Той се огледа, но не можа да открие нито морскосиния, нито огненочервения пясъчен хълм. Нямаше нито следа и от буквите. Дюните бяха сега оцветени в маслиненозелено и розово.

— Но днес всичко е съвсем друго — каза той.

— Да, господарю — отвърна лъвът, — така е всеки ден… винаги е различно. Досега не знаех каква е причината, но след като ти ми разказа, че Перелин израства от пясъка, разбирам защо е така.

— Но по какво разбра, че точно тук се срещнахме вчера?

— Чувствам го, както усещам всяка част от тялото си. Пустинята е част от мен.

Бастиан слезе от гърба на Граограман и седна на маслиненозеления връх. Лъвът се разположи до него. Той също беше маслиненозелен. Бастиан подпря брада на ръката си и погледна замислено към хоризонта.

— Ще ми разрешиш ли да те попитам нещо, Граограман? — каза той след дълго мълчание.

— Твоят слуга те слуша — отговори лъвът.

— Ти действително ли си тук, откакто свят светува?

— Откакто свят светува — потвърди Граограман.

— А пустинята Гоаб, и тя ли съществува оттогава?

— Да, и пустинята също. Защо питаш?

Бастиан помисли известно време.

— Нещо не разбирам — призна той накрая. — Бях готов да се обзаложа, че тя съществува едва от вчера сутринта.

— Какво искаш да кажеш, господарю?

Тогава Бастиан му описа какво му се бе случило след срещата с Месечка.

— Всичко е много странно — приключи той разказа си. — На мен ми се приисква нещо и ето че веднага се случва точно онова, което съм помислил, и желанието ми се сбъдва. И знаеш ли, не аз измислям нещата. Не бих и могъл. Никога не бих успял да изнамеря всички тези различни нощни растения в Перелин. Или цветовете на Гоаб… а и теб! Всичко е много по-величествено и по-реално, отколкото бих могъл да си го представя. И въпреки това то се появява едва след като съм пожелал нещо.

— Така е, защото носиш Златин, Сиянието — каза лъвът.

— Не мога да разбера и нещо друго — опита се да обясни Бастиан. — Дали всичко това се появява, когато го пожелая? Или пък то е съществувало и преди, а аз само по някакъв начин отгатвам, че го има?

— И двете — рече Граограман.

— Че как става това? — извика Бастиан едва ли не припряно. — Ти си знае откога тук, в Цветната пустиня Гоаб, а стаята в твоя дворец ме чака, откакто свят светува. Също и мечът Сиканда е определен за мен от незапомнени времена… ти сам го каза!

— Така е, господарю!

— Но аз дойдох едва снощи във Фантазия! Тогава всичко това трябва да се е появило, откакто съм тук.

— Господарю — отговори спокойно лъвът, — не знаеш ли, че Фантазия е царството на приказките? Една приказка може да е нова и все пак в нея да се говори за прастари времена. Миналото оживява с нея.

— Тогава и Перелин съществува откакто свят светува — рече Бастиан безпомощно.

— Да, господарю, от момента, в който си дал име на Нощната гора, тя съществува от незапомнени времена — отвърна Граограман.

— Искаш да кажеш, че аз съм я създал?

Лъвът мълча известно време, преди да отговори:

— Това може да ти каже само Детската царица. От нея си получил всичко. Той се надигна.

— Време е, господарю, да се върнем в моя дворец. Слънцето вече залязва, а ни чака дълъг път.

 

Тази нощ Бастиан остана при Граограман, който отново легна на черния скален блок. Не говориха особено много. Бастиан донесе ястията и питието от своите покои, където ниската масичка отново беше подредена сякаш от вълшебна ръка. Той яде, седнал на стъпалата, които водеха нагоре към каменния блок.

Когато светлината на лампите започна да мъждее и да пулсира като сърце, което бие все по-бавно и по-бавно, той стана и мълчаливо обви с ръце врата на лъва. Гривата му беше твърда и приличаше на застинала лава. Тогава отново отекнаха онези ужасни звуци, но Бастиан не знаеше вече какво е страх. Това, което просълзи очите му, беше скръбта, че мъките на Граограман няма да имат край.

По-късно през нощта Бастиан излезе пипнешком навън и дълго гледа безшумния растеж на светещите нощни растения. После се върна в пещерата и отново легна да спи между лапите на вкаменения лъв.

Много дни и нощи остана той на гости при Пъстрата смърт и те станаха приятели. Не малко часове лудуваха в пустинята. Бастиан се криеше между пясъчните дюни, но Граограман винаги го намираше. Надбягваха се, обаче лъвът беше хиляди пъти по-бърз. Дори се биеха на шега, търкаляха се и се боричкаха… ала тук Бастиан не се даваше. Въпреки че това, естествено, беше само игра, Граограман трябваше да напрегне сили, за да не го надвие момчето. Никой от тях не можа да победи другия.

Веднъж, след като бяха беснели така, Бастиан седна задъхан и попита:

— Не мога ли завинаги да остана при теб?

Лъвът поклати грива.

— Не, господарю.

— Защо не?

— Тук има само живот и смърт, само Перелин и Гоаб, но не и приказка. Ти трябва да изживееш своята приказка. Не бива да оставаш тук.

— Но нали не мога да отида другаде — рече Бастиан. — Пустинята е твърде голяма, за да може някой да достигне края й. А ти не можеш да ме отведеш оттук, защото носиш пустинята със себе си.

— Ти ще откриеш пътищата на Фантазия — каза Граограман — само чрез желанията си. И при това можеш да си поискаш нещо едва след като предното се е сбъднало. Не ще постигнеш онова, към което не се стремиш. Какво означават тук думи като „близко“ и „далече“? А не е и достатъчно само да поискаш да напуснеш едно място. Трябва нещо да те влече другаде. Остави да те водят желанията.

— Но на мен хич и не ми се иска да си отида — отвърна Бастиан.

— Ти ще трябва да разбереш кое е следващото ти желание — отговори Граограман едва ли не строго.

— А ако не разбера — попита Бастиан, — как тогава ще си отида оттук?

— Чуй, господарю — каза тихо Граограман, — във Фантазия има едно място, което води навсякъде и докъдето може да се стигне отвсякъде. Храмът на хилядата врати. Никой не го е виждал отвън, защото той няма външна страна. Затова пък отвътре е лабиринт от врати. Който иска да го опознае, трябва да има смелостта сам да влезе в него.

— Как би могъл да го стори, след като изобщо не е в състояние да го достигне отвън?

— Всяка врата — продължи лъвът, — всяка врата в цяла Фантазия, и най-обикновената врата на някой обор или кухня, та дори и на гардероб, може в определен момент да стане вход към Храма на хилядата врати. Отмине ли този момент, тя отново става онова, което е била преди. Затова никой не може два пъти да мине през една и съща врата. И никоя от хилядата врати не води там, откъдето си дошъл. Няма връщане назад.

— А след като вече си вътре — попита Бастиан, — може ли пак да излезеш отнякъде?

— Да — отговори лъвът, — но то не е така просто, както при обикновените сгради. Защото през лабиринта на хилядата врати може да те води само едно истинско желание. Който го няма, ще се лута, докато разбере какво иска. А това понякога трае много дълго.

— Как може да се намери входната врата?

— Трябва да го пожелаеш.

Бастиан размишляваше дълго, после каза:

— Странно, че не можеш да си пожелаеш ей така онова, което искаш. Откъде всъщност идват желанията? И какво изобщо е едно желание?

Граограман погледна учудено момчето, но не отвърна.

Няколко дни по-късно те пак говориха за много важни неща.

Бастиан бе показал на лъва надписа върху обратната страна на Съкровището.

— Какво ли значи това? попита той. — „ПРАВИ КАКВОТО ТИ СЕ ИСКА“, нали то означава да правиш всичко, което ти се ще, не мислиш ли?

Изведнъж лицето на Граограман стана странно сериозно, а очите му почнаха да пламтят.

— Не — изръмжа той със своя дебел, тътнещ глас, — това ще рече, че трябва да действаш съобразно Истинската си воля. А няма нищо по-трудно.

— Истинската ми воля? — повтори Бастиан поразен. — Туй пък какво е?

— Това е твоята най-съкровена тайна, която все още не си узнал.

— А как да я науча?

— Като тръгнеш по пътя на желанията и преминеш през всяко едно от тях, та чак до последното. То ще те заведе при Истинската ти воля.

— Та то не било трудно! — възкликна Бастиан.

— Този път крие най-много опасности — каза лъвът.

— Защо? — попита Бастиан. — Мен не ме е страх.

— Не става дума за това — изръмжа Граограман, — за него трябва най-много честност и съобразителност, никъде другаде не може да се загубиш така лесно и безвъзвратно.

— Искаш да кажеш, че човек невинаги има добри желания? — подпита го Бастиан.

Лъвът плесна с опашката си по пясъка, на който лежеше. Отпусна уши, набърчи нос и очите му засвяткаха. Бастиан неволно се дръпна и Граограман изрева така, че отново разтърси земята:

— Какво знаеш ти за желанията! Какво знаеш ти за доброто!

През следващите дни Бастиан размишлява дълго над всичко онова, което му бе казал Пъстрата смърт. Но има неща, които не можеш да разбереш само с размисъл, на тях те учи животът. И така стана, че едва много по-късно, след като той бе преживял не малко, се сети за думите на Граограман и започна да ги разбира.

През тези дни Бастиан отново се бе променил. Към всички дарове, които той получи след срещата си с Месечка, сега се прибави и храбростта. И както по-рано, за сметка на това му беше отнето нещо, а именно споменът за предишната му страхливост.

И тъй като вече нямаше нищо, от което да се бои, първоначално смътно, а после все по-ясно в него започна да се пробужда ново желание. Не му се искаше повече да е сам. Макар и с Пъстрата смърт, той в определен смисъл все пак беше сам. Щеше му се да покаже и на другите на какво е способен, щеше му се да буди възхищение, да се прослави.

И една нощ, когато отново наблюдаваше как расте Перелин, той усети, че е за последен път, че трябва да се раздели с величието на светещата Нощна гора. Някакъв вътрешен глас го теглеше другаде.

Той погледна за последен път пламналото великолепие от цветове, после слезе в Граограмановата пещера гробница и седна в тъмното на стъпалата. Не можеше да каже какво чака, но знаеше, че тази нощ не бива да ляга да спи. Сигурно бе задрямал, както седеше, защото изведнъж се сепна и скочи, сякаш някой бе извикал името му.

Вратата, която водеше към покоите, беше открехната. Ивица червена светлина се промъкваше през процепа в тъмната пещера.

Бастиан се надигна. Нима в момента вратата се бе превърнала във вход към Храма на хилядата врати? Той се приближи с несигурни стъпки към процепа и опита да погледне през него, но не можа нищо да разпознае. После процепът започна бавно да се стеснява. Скоро щеше да отлети единствената му възможност да си отиде оттук!

Той се обърна още веднъж към Граограман, който, без да помръдва, лежеше на своя пиедестал, облещил мъртви каменни очи. Ивицата светлина, която идваше от вратата, падаше точно върху него.

— Сбогом, Граограман. Благодаря ти за всичко! — каза Бастиан тихо. — Аз ще се върна пак, честна дума. Ще дойда отново.

След това се шмугна през процепа на вратата, която веднага се затвори зад гърба му.

 

Бастиан не знаеше, че няма да спази обещанието си. Едва много, много по-късно един човек щеше да дойде от негово име и да го изпълни.

Но това е друга приказка и ще бъде разказана друг път.