Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die unendliche Geschichte, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 75 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (2008)
Корекция
NomaD (2008)

Издание:

Михаел Енде. Приказка без край

Немска. Трето издание

Издателство „Дамян Яков“, 2005

 

Превод: Николай Краев, 1990

Редактор Даниела Гакева

Технически редактор Екатерина Такова

Предпечат и експонация „Дедракс“ ООД

Формат 70×90/16. Печатни коли 20

Печат ПК „Димитър Благоев“ ООД — София

ISBN 954-527-284-8

 

The first edition of the book was published in 1979

Cover illustration: Claudia Seeger

Cover design: Michael Kimmerle

Thienemann Verlag GmbH, Stuttgart / Wien

История

  1. — Добавяне

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Игдрамул Мнозината

Глад и жажда започнаха да измъчват Атрею. Преди два дни се бе измъкнал от Блатата на скръбта и оттогава се луташе из една скалиста пустиня, в която нямаше жива душа. Малкото провизии, които имаше, потънаха с Артакс в черната вода. Напразно ровеше Атрею между камъните да намери поне някакъв корен. Тук нищо не растеше, дори и мъх и лишеи не се срещаха.

В началото се зарадва, че поне има твърда земя под нозете си, но полека-лека трябваше да признае, че положението му по-скоро се е влошило. Беше се заблудил. Не можеше вече да определи даже и посоката, в която се движи, защото навсякъде цареше здрач и той нямаше по какво да се ориентира. По скалните зъбери, които го обграждаха отвсякъде, непрекъснато духаше студен вятър.

Той се катереше по планински хребети и скални ридове, изкачваше се и слизаше, но не съзираше нищо друго, освен все по-далечни върхове, зад които се подаваха други планински вериги и така във всички посоки чак до хоризонта. И нито едно живо същество — ни бръмбарче, ни мравчица, нямаше ги дори и лешоядите, които иначе така търпеливо следват всеки обречен, докато се изчерпят силите му.

Нямаше съмнение, че се луташе из Мъртвите планини. Малцина бяха онези, чиито очи ги бяха виждали, и едва ли някой от тях се бе завърнал здрав и читав. Но в легендите на народа на Атрею се разказваше за тях. Той си спомняше един куплет от някаква стара песен:

 

За ловеца най-добре ще бъде

някъде в блатата да погине,

че отвъд, сред планините Мъртви,

бездна безпросветна се раззинва,

многолики Играмул там чака —

дебнещо чудовище във мрака.

 

Дори и да знаеше в коя посока да върви, вече беше невъзможно да се върне. Твърде навътре бе навлязъл. Не му оставаше нищо друго, освен да продължи напред. Ако се отнасяше само до него, той може би просто щеше да седне и спокойно да изчака смъртта в някоя скална пещера, както би направил всеки ловец от народа му, но той беше пратен на Голямо търсене и трябваше да открие спасение за Детската царица и света Фантазия. Не му беше позволено да се отказва.

Тъй че Атрею продължи да се изкачва и да слиза по планинските върхове, осъзнавайки от време на време, че дълго е ходил като насън и духът му неохотно се е върнал от приказните полета на виденията.

 

Бастиан се стресна. Часовникът на кулата удари един. За днес часовете бяха свършили.

Той се заслуша в шума и глъчката на децата, които се блъскаха пред вратите на класните стаи и по коридорите. По стълбището се чуваше тропот от много крака. После за кратко време от улицата долитаха викове. Накрая тишината изпълни училището.

Тази тишина обви душата на Бастиан като тягостно, тежко покривало, което сякаш искаше да го задуши. Отсега нататък работата ставаше сериозна.

Другите си отиваха вкъщи да обядват. И Бастиан беше гладен, беше му студено, макар да се бе наметнал с войнишките одеяла. Изведнъж загуби всякаква смелост. Неговият план му се стори напълно безумен и безсмислен. Прииска му се да се върне вкъщи, и то веднага, на минутата! Все още не беше късно. До този момент баща му едва ли бе забелязал нещо. Дори нямаше да има нужда да признава, че е избягал днес от училище. Естествено, все някой ден щеше да се разбере, но дотогава имаше време. А и тази работа с откраднатата книга? Да, и това ще трябва някой ден да си признае. В края на краищата баща му все някак ще го понесе, също както бе понесъл всички разочарования, причинени му от Бастиан. Вероятно щеше да отиде без много приказки при господин Кореандер и да уреди въпроса.

Бастиан даже посегна към книгата с цвят на стара мед, за да я пъхне в чантата, но после се отказа.

— Не — отсече той изведнъж и гласът му проряза тишината на тавана, — Атрею не би се отказал толкова бързо само защото е станало малко по-трудно. Трябва да довърша това, което съм захванал. Вече отидох твърде далече, за да се връщам назад. Независимо какво ще излезе от всичко, мога да вървя напред.

Той се чувстваше много самотен и все пак в чувството му се таеше едновременно и нещо като гордост — гордост от това, че се е показал силен и не се е поддал на изкушението.

Все пак имаше, макар и малка, прилика с Атрею!

 

Дойде моментът, когато Атрею действително не беше в състояние да продължи по-нататък.

Величието и ужасът на тази гледка не могат да бъдат описани с думи. Насред Мъртвите планини земята се бе разтворила в пукнатина, широка може би половин миля. Дъното й изобщо не се виждаше.

Атрею лежеше на ръба на пропастта върху една издадена скала и гледаше втренчено надолу в тъмнината, която сякаш стигаше чак до сърцето на земята. Взе един камък с размери на човешка глава и го хвърли с все сила. Камъкът пада ли, пада, докато мракът го погълна. Атрею се ослуша, но никакъв шум от удар не достигна до ушите му, въпреки че дълго чака.

И тогава направи единственото, което му оставаше — тръгна по края на дълбоката пропаст. При това всеки миг беше готов да срещне най-ужасното от всичките изчадия, за което се разказваше в старата песен. Той не знаеше що за създание е това, знаеше само, че името му е Играмул.

Дълбоката пропаст пресичаше планинската пустиня, като образуваше остри зъбери. По края, естествено, нямаше път, там се издигаха високи грамади, по които Атрею трябваше да се катери, а понякога те застрашително се люлееха под краката му. От време на време му се изпречваха огромни каменни късове и той с мъка ги заобикаляше или пък надолу по урвата се спускаха сипеи, които започваха да се свличат, щом минеше по тях. На няколко пъти като по чудо не падна.

Да знаеше, че по дирите му има враг, който с всеки час се приближава към него, може би щеше да се впусне в някоя необмислена постъпка и тя да му струва скъпо в този труден час. Става дума за създанието на мрака, което го преследваше, откакто бе тръгнал. Междувременно то се бе сгъстило дотолкова, че се виждаха очертанията на тялото му. Беше вълк, черен като катран и голям колкото вол. Той постоянно душеше следите на Атрею и тичаше през скалната пустиня на Мъртвите планини. Езикът му висеше, изплезен чак до земята, а в ъглите на полуотворената уста се белееха ужасните му зъби. От пресните следи разбираше, че жертвата е само на няколко мили. А преднината неумолимо се топеше.

Но Атрею не подозираше нищо за преследвача си и търсеше внимателно и бавно път между скалите.

Точно когато се намираше в една тясна пещера, която водеше като извита тръба през скалния масив, той внезапно чу някакво боботене, което не можа да си обясни, защото не приличаше на нито един от познатите шумове. Беше някаква смесица от бучене, рев и звънтене. В същия момент Атрею усети как скалата, в която се намираше, започва да се тресе. Чу грохота на каменните блокове вън, които се свличаха с трясък от отвесните стени. Изчака малко да позатихне земетресението или каквото там беше и когато спря, продължи да пълзи, достигна накрая изхода и внимателно подаде глава.

И какво да види: над мрака на дълбоката пропаст, опъната от единия до другия й край, висеше чудовищна паяжина. А в лепкавите нишки на тази мрежа, дебели колкото въжета, се гърчеше един огромен бял Дракон на щастието, който размахваше лапи и опашка и така се оплиташе още по-безнадеждно.

Драконите на щастието са едни от най-редките животни във Фантазия. Те нямат никаква прилика с обикновените дракони или змейове, които както всички грамадни и гнусни влечуги живеят в дълбоките подземни пещери, издават неприятна миризма и пазят някакви истински или мними съкровища; тези изчадия на хаоса имат в повечето случаи проклет, сприхав и сърдит нрав, ципести криле като прилепите, с които тромаво и шумно се издигат във въздуха, и бълват огън и жупел. Противно на това, Драконите на щастието са творения на небето и топлината, творения на неукротимата радост и макар с грамадни тела, те са леки като летен облак. Затова нямат нужда от крила да летят. Те плуват из небесните висини така, както рибите в глъбините на морето. Когато ги гледаш от земята, приличат на бавни светкавици. Най-прекрасното в тях са песните. Гласът им звучи като медения звън на голяма камбана, а когато говорят тихо, ти се струва, че този камбанен звън долита отдалече. Онзи, който е имал щастието да чуе тези песни, не ги забравя през целия си живот и разказва и на внуците си за тях.

Но на този Дракон на щастието, който Атрею виждаше сега, наистина не му беше до песен. Дългото му гъвкаво тяло, чиито люспи с вид на седеф искряха в розово и бяло, висеше сгърчено и омотано в грамадната паяжина. Големите челюсти със ситни зъби, буйната грива и ресните по опашката и крайниците бяха оплетени в лепкавите въжета така, че почти не можеха да се движат. Само кръглите му очи блестяха с рубиненочервени пламъчета върху лъвската му глава и издаваха, че все още е жив.

Прекрасното животно беше покрито с много кървящи рани, защото там имаше още нещо, нещо гигантско, което като светкавица непрекъснато се стрелкаше към бялото тяло на дракона. Приличаше на тъмен облак и непрекъснато сменяше формата си. Веднъж наподобяваше великански паяк с дълги крака и с множество очи като нажежени въглени, с дебело тяло, покрито с черна, сплъстена козина. После се превръщаше в една-единствена грамадна лапа с дълги нокти, която се опитваше да смачка Дракона на щастието, а в следващия момент се преобразяваше в огромен черен скорпион, който забива отровното си жило в нещастната жертва.

Страшна беше борбата между двете гигантски същества. Драконът на щастието все още се защитаваше, като бълваше синкави пламъци, които пърлеха четината на облакоподобното създание. Издигаха се кълба пушек и на талази се носеха през процепа в скалата. Атрею едва дишаше в тази смрад. Драконът на щастието успя дори веднъж да отхапе един от дългите крака на своя противник. Но откъснатата част съвсем не падна в дълбоката пропаст, а за миг се превъртя из въздуха сама, после се върна на предишното си място и отново се свърза с тъмното облачно тяло. И това постоянно се повтаряше — сякаш драконът захапваше празно пространство, когато попаднеше със зъбите си на някой крайник.

Едва тогава Атрею забеляза нещо, което досега му бе убягвало — тялото на това всяващо ужас създание не беше цяло и плътно, а се състоеше от безброй малки стоманеносини насекоми, които бръмчаха като разгневени стършели и образуваха с гъстия си рояк все нови и нови форми.

Това беше Играмул и Атрею чак сега разбра защо го наричаха още Мнозината.

Той изскочи от своето скривалище, сграбчи амулета на гърдите си и извика колкото му глас държи:

— Спри! В името на Детската царица! Спри!

Обаче ревът и фученето на борещите се животни заглушиха гласа му. И самият той едва го чу.

Без много да мисли, Атрею се затича по лепкавите въжета на паяжината към биещите се. Мрежата затрептя под нозете му. Той загуби равновесие и политна пред една от дупките, но успя да се хване с ръце и увисна над черните глъбини, после отново се покатери нагоре, залепна. Пак се освободи и бързо продължи към целта си.

Играмул почувства обаче, че нещо се приближава. Той светкавично се завъртя и се появи в още по-ужасен вид. Сега представляваше грамадно стоманеносиньо лице с едно-единствено око над носа, чиято отвесно разположена зеница се бе вторачила с невъобразима злоба в Атрею.

 

Бастиан изпищя от уплаха.

 

Вик на ужас огласи урвата и се обади като ехо още няколко пъти. Играмул завъртя окото си наляво и надясно, за да види дали не е дошъл и някой друг, защото парализираното от ужас момче, което стоеше пред него, надали можеше да извика. Наоколо обаче нямаше никой.

 

„Нима онова, което се разнесе накрая, беше моят писък? — помисли си Бастиан, дълбоко обезпокоен. — Но това съвсем не е възможно.“

 

Сега Атрею чу гласа на Играмул. Беше тънък, малко дрезгав и съвсем не подхождаше на грамадното му лице. Освен това той не движеше устата си, докато говореше. Думите му се образуваха от бръмченето на грамаден рояк стършели.

— Я, един двукрак! — чу Атрею. — След толкова много, много дни на глад — две лакомства наведнъж! Какъв щастлив ден за Играмул!

Атрею се овладя със сетни сили. Той показа Сиянието на едноокото чудовище и попита:

— Познавате ли този знак?

— Приближи се, двукраки! — изжужа многогласният хор. — Играмул не вижда добре.

Атрею пристъпи още една крачка към лицето. Сега то отвори уста. Вместо език имаше безброй трепкащи пипала, щипци и крачета.

— Още по-близо! — избръмча роякът.

Атрею направи втора крачка напред и вече се озова толкова близо до лицето, че ясно можеше да види безбройните стоманеносини животинки, които кръжаха безразборно. И все пак като цяло страшното лице не помръдваше.

— Аз съм Атрею — каза той. — Изпратен съм от Детската царица.

— Не си избрал подходящ момент — отвърна след малко гневното жужене. — Какво искаш от Играмул? Както виждаш, той си има работа.

— Искам Дракона на щастието — отвърна Атрею. — Дай ми го!

— За какво ти е, двукраки Атрею?

— В Блатата на скръбта загубих коня си. Трябва да отида в Южния оракул, защото само Уйулала може да ми каже кой ще даде ново име на Детската царица. Ако не го получи, тя ще умре, а с нея и цялата Фантазия — вие също, Играмул, наречен още Мнозината.

— Аха! — измърмори проточено лицето. — Това ли е причината да се появят онези места, където вече няма нищо?

— Да — отвърна Атрею. — Значи и вие знаете, Играмул. Но Южният оракул е много далече и аз не мога да стигна до него за времето, което ми е отредено да живея. Затова искам от вас този Дракон на щастието. Ако той ме пренесе по въздуха, може би ще успея.

От кръжащия рояк, образуващ лицето, се дочу нещо, което приличаше на многогласно кикотене.

— Заблуждаваш се, двукраки Атрею. Ние не знаем нито за Южния оракул, нито за Уйулала, но знаем, че драконът вече не може да те носи. А дори и да не беше ранен, пътуването ви би продължило толкова дълго, че Детската царица междувременно ще умре от болестта си. Не трябва да изчисляваш колко ще продължи търсенето по твоя живот, двукраки Атрею, а по нейния.

Трудно можеше да се устои на поглед като този на око с отвесна зеница и Атрею сведе глава.

— Това е вярно — каза той тихо.

— Освен това — Продължи лицето, без да помръдне, — отровата на Играмул е в тялото на дракона. Остава му да живее най-много още един час.

— Тогава — промърмори Атрею, — няма никаква надежда нито за него, нито за мен, а и за вас, Играмул.

— Не — избръмча гласът. — Е, Играмул поне ще се наяде още веднъж до насита. А й все още не се знае дали това ще е последното му ядене. Докато се усетиш, той би могъл да те пренесе при Южния оракул. Въпросът е само дали ще ти допадне начинът, двукраки Атрею.

— За какво говорите?

— Туй е тайната на Играмул. И творенията на преизподнята си имат тайни, двукраки Атрею. Досега Играмул никога не я е издавал. И ти също ще трябва да се закълнеш, че никому няма да я кажеш. Защото това много би навредило на Играмул, охо… и още как би му навредило, ако се разбере.

Стоманеносиньото великанско лице се наведе малко напред и едва чуто прожужа:

— Трябва да се оставиш Играмул да те ухапе.

Атрею се сепна от ужас.

— Отровата на Играмул — продължи гласът — убива за един час, но тя едновременно с това придава на онзи, който я носи, силата да се премести на всяко място във Фантазия, където пожелае. Помисли си само какво би станало, ако се узнаеше! Всички жертви на Играмул щяха да му избягат!

— Един час? — извика Атрею. — Но какво мога да направя само за един час?

— Е — избръмча роякът, — все пак той е повече от всички часове, които ти остават на този свят. Решавай сам!

Атрею явно се бореше със себе си.

— Ще освободите ли Дракона на щастието, ако ви помоля за това от името на Детската царица? — попита накрая той.

— Не — отговори лицето, — ти нямаш право да молиш Играмул за това, макар и да носиш Златин, Сиянието. Детската царица ни оставя да бъдем такива, каквито сме. Затова и Играмул се прекланя пред знака й. И ти го знаеш много добре.

Атрею продължаваше да стои с наведена глава. Онова, което казваше Играмул, беше самата истина. Следователно не можеше да спаси белия Дракон на щастието. Неговите собствени желания нямаха никакво значение.

Той се изправи и каза:

— Направи това, което предложи!

Като стрела се спусна стоманеносиният облак върху него и го заобиколи от всички страни. Той почувства нетърпима болка в лявото си рамо и успя само да каже: „При Южния оракул!“

После му причерня пред очите.

 

Когато малко по-късно вълкът достигна до мястото, той не видя нищо друго, освен грамадната паяжина. Следата, която бе преследвал досега, изведнъж изчезна и въпреки всичките си усилия той не можа да я открие отново.

 

Бастиан спря да чете. Чувстваше се ужасно зле, сякаш отровата на Играмул беше в собственото му тяло.

— Слава Богу, че не съм във Фантазия — промърмори той под носа си. — За щастие подобни чудовища не съществуват на този свят. Това все пак е само приказка.

Но дали наистина беше само приказка? Как стана така, че Играмул, а вероятно и Атрею, чуха писъка на уплашения Бастиан?

Постепенно започна да го обзема страх от тази книга.