Михаел Енде
Приказка без край (25)

ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Дамата Аиуола

Шушукаше се какво ли не за края на Ксайде и като много неща във Фантазия той може лесно да се опише, но е трудно да се разбере, защото е изпълнен с противоречия. И до днес учените и хроникьорите си блъскат главите, как е било възможно да се случи всичко това, някои поставят под съмнение фактите или се опитват да ги тълкуват по друг начин. Тук ще разкажем накратко какво стана в действителност, а нека всеки сам се опита да си обясни нещата, доколкото може.

В същото време, когато Бастиан пристигна в град Искал при моряците, Ксайде достигна с черните си великани онова място сред полето, където металният кон на Бастиан се бе разпаднал на парчета. В този момент тя вече предчувстваше, че не ще го намери. Когато малко по-късно съгледа земния насип, към който водеха следите на Бастиан, разбра, че предчувствието й не я е излъгало. Щом като бе попаднал в Града на бившите царе, той беше загубен за нейните планове, независимо дали ще остане в него завинаги, или ще му се удаде да се измъкне. В първия случай е станал безсилен като всички там и не може нищо повече да си пожелае, във втория — не ще го блазни ни власт, ни величие. И в двата случая тя, Ксайде, бе загубила играта.

Тя заповяда на бронираните си великани да спрат, но неизвестно защо те не се подчиниха на волята й, а продължиха да маршируват. Тогава тя се ядоса, с разперени ръце скочи от носилката и се изпречи на пътя им. Ала и пехотинците, и конниците продължиха да настъпват, сякаш изобщо не бяха я забелязали, и като тракаха с крака и копита, преминаха отгоре й.

Едва след като Ксайде издъхна, цялата дълга колона изведнъж спря, подобно на часовник, чиято пружина се е развила докрай.

Когато по-късно Хисбалд, Хидорн и Хикрион пристигнаха с остатъците от войската и видяха какво се бе случило, те не можаха да го проумеят. Та нали именно волята на Ксайде, движеше кухите великани и следователно тя ги бе оставила да я стъпчат. Ала размишляването не беше голямата сила на тримата рицари, така че в края на краищата те вдигнаха рамене и оставиха нещата каквито са. Обсъдиха какво да правят сега и стигнаха до заключението, че явно походът е завършен. Освободиха останалата войска и разпратиха всички по домовете им. Колкото до самите тях, те решиха да търсят Бастиан из цяла Фантазия, за да не потъпчат клетвата, която бяха дали пред него. Но не можаха да се споразумеят в каква посока да тръгнат. Сметнаха, че е най-добре всеки да тръгне накъдето иска. Сбогуваха се и всеки закуцука накъдето му видят очите. Тримата преживяха много приключения и във Фантазия сега се разказват безброй предания за тяхното безсмислено търсене. Но това са други приказки и ще бъдат разказани друг път.

А колкото до черните кухи метални великани, оттогава те не са помръднали от онова място в полето, близо до Града на бившите царе. Върху тях се изваля много дъжд и сняг, те ръждясаха и постепенно затънаха в земята, прави или изкривени на една страна. И до днес могат да се видят много от тях. Това място има лоша слава и всеки странник го заобикаля. Но нека сега се върнем при: Бастиан.

Докато следваше лъкатушещата пътека из розовия гъсталак, той съгледа нещо, което много го учуди. През нито едно от странстванията си по пътищата на Фантазия не бе видял пътепоказател. Този имаше формата на ръка, която сочеше в определена посока.

„Към Къщата на промените“ беше написано на нея.

Без да бърза, Бастиан тръгна накъдето показваше стрелката, Наслаждаваше се на уханието на многобройните рози и все повече се развеселяваше. Имаше чувството, че му предстои някакво радостно събитие.

Накрая той достигна права алея с топчести дървета, целите окичени с напращели червени ябълки. В края на алеята се показа къща и когато се приближи, Бастиан забеляза, че тя има много странен вид — той никога не бе виждал по-смешна къща. Висок остър покрив стърчеше като палячовска шапка върху една сграда, наподобяваща по-скоро грамадна тиква, защото беше топчеста, а стените й — осеяни с много подутини, които стърчаха като шкембета и придаваха на къщата закръглен и добродушен вид. Имаше и няколко прозорци, и врата, всичките някак си криви и изкорубени, сякаш отворите им бяха изрязани недотам умело в тиквата.

Докато Бастиан се приближаваше към къщата, забеляза, че тя бавно и непрекъснато се променя. Това ставаше с такова спокойствие, с каквото само охлювът подава рогцата си. Например върху дясната страна се образува малка издатина, която постепенно се превърна в еркер с кула. Едновременно с това един от прозорците на лявата страна се затвори и постепенно изчезна. От покрива израсна комин, а над входната врата се образува малко балконче с метален парапет.

Бастиан бе спрял и с удивление и радост наблюдаваше непрекъснатите изменения. Сега му стана ясно защо се казваше Къщата на промените.

Той още беше там, когато от вътрешността на къщата Долетя топъл, приятен женски глас:

 

О, значи ти си гостът мил,

когото чакаме от сто лета.

Не друг, а точно ти си бил,

щом спрял си ти на таз врата.

Глад и жажда засити,

всичко тук за тебе пита,

всичко, що си търсил ти,

от бедите си защита

и разтуха след злините.

Лош или добър си бил,

прав си бил и си ни мил,

че без път ти дълго скита.

 

— Ах — помисли си Бастиан, — колко приятен глас! Де тази песен да беше за мен!

Гласът отново започна да пее:

 

Малък от голям стани,

с детски взор ме погледни!

На вратите ни почукай,

че добре дошъл си тука.

Всичко тук за теб е скрито

и за теб отдавна пита.

 

Гласът покори Бастиан. Той беше убеден, че така може да пее само много добър човек. Почука на вратата и оттам се чу:

— Влез! Влез, прекрасно мое момче!

Бастиан отвори вратата и видя пред себе си уютна, не особено голяма стая, през чиито прозорци проникваха лъчите на слънцето. В средата имаше кръгла маса, а на нея — различни подноси и кошници, препълнени с непознати за Бастиан цветни плодове. До масата седеше жена, която също приличаше малко на ябълка, така червени и закръглени бяха бузите й, толкова здраве и обаяние излъчваше тя.

Още от първата секунда Бастиан изпита силно желание да се затича към нея и с протегнати ръце да извика: „Мамо! Мамо!“, но се овладя. Майка му беше мъртва, а и едва ли беше тук, във Фантазия. Макар тази жена да се усмихваше също така мило и да го гледаше по същия вдъхващ доверие начин, приликата между тях бе в най-добрия случай като на сестри. Майка му беше дребна, а тази жена тук беше едра и някак си представителна. Носеше широкопола шапка, отрупана с цветя и плодове, а роклята й бе от пъстър плат, осеян с много цветя. Едва след като я разгледа по-подробно, той забеляза, че в действителност и тя самата се състои от листа, цветя и плодове.

Докато стоеше така и я гледаше, го обзе чувство, каквото отдавна не го бе спохождало. Той не можеше да си спомни кога и къде, знаеше само, че така се бе чувствал понякога, докато беше още малък.

— Защо не седнеш, мило мое момче? — каза жената и му посочи един стол. — Ти сигурно си гладен, защо не хапнеш?

— Извинявай — отвърна Бастиан, — навярно чакаш гости. Аз просто минавам съвсем случайно оттук.

— Така ли? — попита жената и се подсмихна. — Е, какво от това? Но да похапнеш все пак можеш, нали? Аз ще ти разкажа през това време една малка приказка. Вземи си, не ме карай дълго да те моля!

Бастиан свали черната си мантия, сложи я върху стола, седна и боязливо посегна към един от плодовете. Преди да го захапе, той се осведоми:

— А ти? Ти не ядеш ли? Или не обичаш плодове?

Жената се засмя топло и сърдечно. Бастиан не знаеше защо.

— Добре — каза тя, след като се овладя. — Щом като настояваш, ще ти правя компания и ще си хапна нещо, но както аз си знам. Не се стряскай!

Тя взе една лейка, която стоеше до нея на пода, надвеси я над главата си и започна да се полива.

— Ах! — възкликна тя. — Как ме ободри!

Сега дойде ред на Бастиан да се засмее. После захапа плода и веднага установи, че никога не бе ял толкова хубаво нещо. След това изяде друг, който беше дори още по-сладък.

— Вкусно ли е? — попита жената, която го наблюдаваше внимателно.

Устата на Бастиан беше пълна и той не можа да отговори, а само кимна, дъвчейки.

— Радвам се — рече жената. — Значи ненапразно съм се старала. Вземи си още, наяж се хубаво!

Бастиан посегна към нов плод — той беше истинско вълшебство. Момчето възкликна от наслада.

— А сега искам да ти разкажа приказката — продължи жената, — но ти си яж, не спирай.

Бастиан трябваше да положи голямо усилие, за да слуша думите й, защото всеки нов плод предизвикваше в него все по-голям възторг.

— Преди много, много време — започна Жената на цветенца — нашата Детска царица беше на смъртно легло. Тя трябваше да получи ново име, а това име можеше да й даде само представител на човешкия род. Но във Фантазия вече не идваха хора и никой не знаеше защо. Ако умреше, това щеше да е краят на Фантазия. Но един ден или по-точно една нощ отново дойде човек. Той беше едно малко момче, което даде на Детската царица името Месечка. Тя оздравя напълно и от благодарност обеща на момчето, че в царството й ще се сбъднат всичките му желания… докато той открие истинската си воля. И тогава малкото момче тръгна на дълго пътуване от едно към друго желание, всяко от тях се изпълняваше, но после идваше ново. Това бяха не само добри желания, а и лоши, но Детската царица не прави разлика, за нея всичко е еднакво важно и това важи и за царството й. Дори когато накрая по вина на момчето беше разрушена Кулата от слонова кост, тя не предприе нищо, за да го спре. Ала с всяко изпълнено желание малкото момче забравяше част от спомените си за света, от който бе дошло. Това не го интересуваше особено, защото то така и така не искаше да се върне там. Продължаваше да си пожелава различни неща, но по този начин пожертва почти всички свои спомени и от човек щеше да стане жител на Фантазия. А все още не знаеше каква е истинската му воля. Имаше опасност, без да разбере, да изразходва и последните си спомени. Но тогава никога нямаше да може да се върне в своя свят. Ето че накрая пътят му го отведе в Къщата на промените, за да остане там, докато открие истинската си воля. Да, Къщата на промените не се казва така само защото самата тя се променя, а защото преобразява и онзи, който живее в нея. Но това е много важно за малкото момче, тъй като досега хем му се искаше да стане друг, хем нищо не правеше, за да го постигне.

На това място Жената на цветенца прекъсна разказа си, защото посетителят й бе престанал да дъвче. Той държеше в ръката си наяден плод и я гледаше със зяпнала уста.

— Ако не ти харесва — рече тя загрижено, — можеш спокойно да го оставиш и да си вземеш друг!

— Какво? — заекна Бастиан. — О, не, много е вкусен.

— Тогава всичко е наред — каза жената доволна. — Но аз забравих да ти кажа името на малкото момче, очаквано толкова отдавна в Къщата на промените. Мнозина във Фантазия го наричаха просто Спасителя, други — Рицаря на свещника със седемте рамена или Големия учен, или пък Господар и повелител, но истинското му име е Бастиан Балтазар Букс.

След това жената дълго гледа госта, като се усмихваше. Той преглътна няколко пъти и после каза тихо:

— Аз се казвам така.

— Ето, виждаш ли! — жената изглеждаше малко изненадана.

Пъпките по шапката и роклята й внезапно се разтвориха и цъфнаха до една.

— Та аз не съм от сто години във Фантазия — възрази Бастиан несигурно.

— О, в действителност ние те чакаме много по-отдавна — отвърна дамата, — още моята баба и бабата на моята баба са те чакали. Виждаш ли, сега слушаш една приказка, която е нова и въпреки това разказва за прастари времена.

Бастиан си спомни думите на Граограман в началото на пътуването си. Сега наистина му се струваше, че всичко е станало преди сто години.

— Между другото аз все още не съм ти казала името си. Наричай ме Дамата Аиуола.

Бастиан повтори името, но малко мъчно успя да го изговори правилно. Тогава взе нов плод. Отхапа и както досега, пак му се стори, че тъкмо този, който яде, е най-прекрасен. Малко разтревожен, той забеляза, че е взел предпоследния.

— Искаш ли още? — попита Дамата Аиуола, която бе уловила погледа му. Бастиан кимна. Тогава тя посегна към шапката и роклята си и започна

да бере плодове, докато подносът отново се напълни.

— Нима плодовете растат върху шапката ти? — осведоми се Бастиан изумен.

— Защо върху шапката? — Дамата Аиуола го погледна с недоумение. После прихна да се смее високо и от сърце. — А, ти смяташ, че това на главата ми е шапка? О, не, мое прекрасно момче, всичко това расте от мен. Както ти имаш коса. От това можеш да разбереш колко се радвам, че най-сетне дойде. Затова цъфнах. Ако бях тъжна, всичко щеше да повехне. Но, моля те, не забравяй да ядеш!

— Но аз не знам — рече Бастиан смутено — яде ли се нещо, което расте от някого?

— Защо не? — попита Дамата Аиуола. — Малките деца също сучат мляко от майките си. Та това е прекрасно.

— Права си, но това е само докато са съвсем малки — възрази Бастиан и леко се изчерви.

— Тогава ще трябва да станеш отново съвсем малък, мое прекрасно момче — рече Дамата Аиуола, сияейки.

Бастиан взе и захапа нов плод, а Дамата Аиуола се радваше и разцъфна още по-прекрасно. След кратко мълчание тя се обади:

— Все ми се струва, че тя иска да се преместим в съседната стая. Вероятно е приготвила нещо за теб.

— Кой? попита Бастиан и се огледа.

— Къщата на промените — обясни му Дамата Аиуола, сякаш се разбираше от само себе си.

И наистина. Случило се беше нещо странно. Без Бастиан да усети, стаята се бе преобразила. Таванът се беше изместил нагоре, три от стените бяха дошли доста близо до масата, а четвъртата се намираше все още на известно разстояние от нея и там имаше врата, която беше отворена. Аиуола се надигна — сега можеше да се види колко е висока — и предложи:

— Да вървим! Много е твърдоглава. Като си науми нещо, няма смисъл да й се опъваш. Нека бъде волята й! А освен това в повечето случаи намеренията й са добри.

Тя мина през вратата в съседната стая. Бастиан я последва, за всеки случай взе и подноса с плодовете.

Помещението беше голямо колкото зала, но представляваше всъщност трапезария, която някак си беше позната на Бастиан. Объркващо бе само това, че всички мебели, които се намираха в нея, включително масата и столовете, бяха грамадни, твърде големи, за да може Бастиан да седне на тях.

— Я виж! — каза Дамата Аиуола развеселена. — Къщата на промените все ще се сети нещо ново. Сега ти е приготвила една стая такава, каквато я виждат малките деца.

— Защо? — попита Бастиан. — Тази зала преди това нямаше ли я?

— Естествено, че не — отвърна Дамата Аиуола. — Знаеш ли, Къщата на промените е много общителна. Тя участва както може в нашия разговор. Мисля, че с това иска да ти каже нещо.

Тогава тя седна на един от столовете до масата, но Бастиан напразно се опитваше да се качи на другия стол. Дамата Аиуола трябваше да му помогне и да го вдигне, но и тогава носът му едва стигаше до плота на масата. Много се радваше, че е взел подноса с плодовете, и го остави в скута си. Ако беше сложен на масата, не би могъл да го достигне.

— Често ли трябва да се местиш? — попита той.

— О, не — отвърна Дамата Аиуола, — най-много три-четири пъти на ден. Понякога Къщата на промените си прави просто шега и изведнъж всички стаи се обръщат наопаки, подът е горе, а таванът — долу, или нещо от този род. Но това си е чиста лудория и щом започна да я увещавам, тя веднага се вразумява. Всъщност това е една мила къща и на мен ми е добре в нея. Да знаеш само колко сме се смели двете.

— Та това не е ли опасно? — осведоми се Бастиан. — Искам да кажа нощем, когато човек спи и стаята започне да става все по-малка и по-малка?

— Какво си мислиш, прекрасно момче — извика Дамата Аиуола едва ли не възмутена, — та тя ме обича, а и теб те обича. Тя ти се радва.

— А ако не обича някого?

— Нямам представа. Що за въпрос поставяш! Досега тук не е имало друг освен теб и мен.

— Ах, така ли! — възкликна Бастиан. — Тогава аз съм първият ти гост?

— Естествено.

Бастиан огледа огромното помещение.

— Просто да не повярваш, че тази стая може да се побере в къщата. Отвън тя не изглеждаше толкова голяма.

— Къщата на промените — обясни Дамата Аиуола — е по-голяма отвътре, отколкото отвън.

Междувременно се бе здрачило и в стаята постепенно започна да се смрачава. Бастиан се облегна назад в големия си стол и подпря глава. Някак си странно му се доспа.

— Мила Дама Аиуола — попита той, — защо ме чакаш толкова отдавна?

— Винаги съм искала да имам дете — отвърна тя, — малко детенце, което да глезя, което да се нуждае от моята нежност, за което да се грижа… някое като теб, мое прекрасно момче.

Бастиан се прозя. Чувстваше, че топлият й глас го приспива и че не може да му устои.

— Но ти нали каза — отвърна той, — че твоята майка и твоята баба също са ме чакали?

Лицето на Дамата Аиуола вече бе изчезнало в мрака.

— Да, и майка ми, и баба ми са желали да имат дете — чу той гласа й. — Но едва аз се сдобих.

Очите на Бастиан се затваряха. С мъка той попита:

— Защо, та нали майка ти е имала теб, когато си била малка, а баба ти — майка ти? Значи и те са имали деца?

— Не, мое прекрасно момче — отвърна тихо гласът, — при нас е другояче. Ние не умираме и не се раждаме. Макар и да сме различни, си оставаме все същата Дама Аиуола. Когато майка ми остаря, тя изсъхна, листата й опадаха както на дърветата през зимата и тя се затвори в себе си. Това продължи дълго, но един ден започнаха да покарват нови листа, пъпки, цветове, а накрая и плодове. Така се появих аз, защото новата Дама Аиуола бях аз. Същото се е случило и с моята баба, когато майка ми се появила на този свят. Ние, Дамите Аиуола, можем да се сдобием с дете едва след като повехнем. Но тогава ние сме деца на самите себе си и не можем вече да бъдем майки. Затова толкова се радвам, че сега си при мен, мое прекрасно момче…

Бастиан не каза нищо повече. Беше се унесъл в сладка дрямка и думите й минаваха като напевна реч покрай ушите му. Чу как тя стана, приближи се към него и се наведе. Погали го нежно по косата и го целуна по челото. После усети, че го вдига и го изнася на ръце. Той облегна глава на рамото й като малко дете. Все по-дълбоко и по-дълбоко потъваше в топлата тъма на съня. Стори му се, че го събличат и го поставят в меко и приятно ухаещо легло. Последното нещо, което чу сякаш някъде много, много отдалече, беше как приятният глас тихичко запява една песничка:

 

Нани-на, заспи ми, сине!

През главата ти какво не мина.

Малък от голям стани,

спи ми, сине, подремни!

 

Когато се събуди на следващата сутрин, той се чувстваше така добре и толкова доволен, както никога досега. Огледа се и видя, че се намира в уютна малка стаичка, при това в детско креватче! Всъщност то беше много голямо или по-точно така сигурно изглежда леглото в очите на едно малко дете. За миг това му се стори смешно, защото съвсем не беше вече малко дете. Все още притежаваше всички сили и способности, с които го бе дарила Фантазия, а и знакът на Детската царица висеше на врата му. В следващия момент обаче му стана безразлично дали някому ще се стори смешно, че лежи тук, или не. И бездруго никой освен него и Дамата Аиуола нямаше да научи за това, а те двамата знаеха, че всичко е наред.

Той стана, изми се, облече се и излезе. Слезе по дървената стълба и се озова в голямата трапезария, която обаче през нощта се бе превърнала в кухня. Дамата Аиуола го чакаше вече със закуската. И тя беше в прекрасно настроение, всичките й цветя цъфтяха, тя пееше, смееше се и дори затанцува с него около кухненската маса. След като се наяде, го прати навън да подиша чист въздух.

В обширния розов гъсталак, сред който се намираше Къщата на промените, май цареше вечно лято. Бастиан поскита наоколо — наблюдаваше пчеличките, които неуморно обикаляха из цветовете, заслуша се в птичките, чуруликащи от всички храсталаци, игра си с гущерите, а те бяха толкова доверчиви, че пълзяха по ръката му, както и със зайчетата, които се оставяха да ги гали. Понякога полягаше под някой храст и се наслаждаваше на сладкия мирис на розите, гледаше с притворени очи слънцето и оставяше времето да ромоли като поточе, без да мисли за нищо определено.

Така минаваха дни, от дните ставаха седмици, а той не се интересуваше за нищо. Дамата Аиуола беше весела, Бастиан се бе оставил изцяло на нейната майчина грижовност и нежност. И му се струваше, че без да е съзнавал, отдавна е жадувал за нещо, което сега получаваше в изобилие. И просто не можеше да му се насити.

За кратко време той преброди цялата Къща на промените от тавана до зимника. Това беше занимание, при което не може да ти доскучае, тъй като помещенията непрекъснато се променят и човек постоянно открива нещо ново. Явно къщата се стараеше да забавлява госта. Предлагаше му стаи за игра, железопътни линии, куклен театър и пързалки, та дори и голяма въртележка.

Понякога пък Бастиан предприемаше целодневни пътешествия из околността. Но той никога не се отдалечаваше много от Къщата на промените, защото често и внезапно го спохождаше страшен глад и трябваше да хапне от плодовете на Аиуола. Едва изтрайваше да се върне при нея и да се наяде до насита.

Вечер те често водеха дълги разговори. Той й разказваше за всичко, което бе преживял във Фантазия, за Перелин и Граограман, за Ксайде и Атрею, когото тежко бе ранил, а може би дори убил.

— Вършех всичко както не трябва — говореше той, — съвсем погрешно разбирах нещата, Месечка ми Даде толкова много, а с даровете й аз донесох само нещастия за мен самия и за Фантазия.

Дамата Аиуола го гледа дълго.

— Не — отвърна тя, — не вярвам да е така. Ти си вървял по пътя на желанията, а той никога не е прав. Вървял си по криви пътеки, но това е твоят път. И знаеш ли защо? Ти си от онези хора, които могат да се върнат едва след като открият извора, от който блика Водата на живота. А това е най-потайното кътче на Фантазия. До него не е лесно да се стигне.

И след кратко мълчание тя добави;

— Всеки път, който води натам, в края на краищата е правилен.

Тогава изведнъж Бастиан се разплака. Той сам не знаеше защо. Но имаше чувството, че от сърцето му падна камък, който се превърна в сълзи. Той плачеше ли, плачеше и просто не можеше да спре. Дамата Аиуола го взе в скута си и започна да го гали нежно, а той зарови лице в цветята на гърдите й — и плака, докато се измори.

Тази вечер те не говориха нищо повече.

Едва на следващия ден Бастиан още веднъж я разпита за пътя, който търсеше:

— Знаеш ли къде се намира Водата на живота?

— На границата на Фантазия — каза Аиуола.

— Но Фантазия няма граници — отвърна той.

— О, не, има, но те не са отвън, а вътре в нея. Там, откъдето Детската царица получава цялата си власт и където тя самата не може да отиде.

— Й аз трябва да намеря това място? — попита Бастиан угрижено. — Не е ли вече твърде късно?

— Има само едно желание, с което можеш да достигнеш дотам — с последното.

Бастиан се уплаши.

— Но, мила Дама Аиуола… за всяко мое желание, което Златин изпълняваше, аз все забравях по нещо. И сега ли ще бъде така?

Тя кимна бавно.

— Но аз още нищо не забелязвам.

— А другите пъти забелязваше ли? Не можеш да се сетиш за нещо, което вече си забравил.

— А какво ще забравя сега?

— Ще ти кажа, когато му дойде времето. Иначе ще се опиташ да спреш хода на нещата.

— Нима трябва всичко да загубя?

— Нищо не се губи, само се превръща в нещо друго.

— Но тогава — Бастиан беше разтревожен — трябва може би да побързам. Сигурно не бива да оставам повече тук.

Тя погали косата му.

— Не се безпокой. Ще продължи колкото трябва. Ти ще разбереш, когато се пробуди последното ти желание, а и аз също.

И от този ден наистина нещо започна да се променя, въпреки че самият Бастиан нищо не усещаше. Преобразуващата сила на Къщата на промените си казваше думата. Но като всички истински промени и тази протичаше бавно, също както никнат растенията.

Дните в Къщата на промените отминаваха, а лятото все още продължаваше. Бастиан не преставаше да се радва като дете на милувките на Дамата Аиуола. Нейните плодове му бяха вкусни също както в самото начало, но постепенно гладът му се утоли. Сега ядеше по-малко. И тя го забеляза, но не му каза нищо. Той започна да се насища и на грижите, и на нежността й. А колкото повече намаляваше нуждата му от тях, толкова повече зажадняваше за нещо съвсем друго, което не бе изпитвал никога досега и което коренно се различаваше от всичките му досегашни желания — той копнееше сам да може да обича. С учудване и тъга осъзна, че никога не е можел да обича. Но това го караше още по-силно да жадува за това.

И една вечер, когато отново седяха заедно, той разказа на Дамата Аиуола за желанието си.

След като го изслуша, тя дълго мълча. Погледът й се задържа върху Бастиан, но той не разбираше изражението на очите й.

— Сега вече намери последното си желание — рече тя, — твоята истинска воля е да обичаш.

— Но, мила Дама Аиуола, кажи ми защо не мога да обичам?

— Ще можеш едва след като пиеш от Водата на живота — отвърна тя — и ти не ще можеш да се върнеш в твоя свят, без да занесеш и другиму от нея.

Смутен, Бастиан млъкна.

— А ти? — попита той. — Ти също ли си пила от нея?

— Не, при мен е другояче — каза Дамата Аиуола. — На мен ми е нужен само някой, когото да обсипя с изобилието си.

— Нима това не беше любов?

Дамата Аиуола помисли малко и отговори:

— То беше онова, което ти си пожела.

— Създанията на Фантазия също ли не могат да обичат като мен? — попита той боязливо.

— Казват, че във Фантазия имало някои създания, на които било разрешено да пият от Водата на живота, но никой не знае кои са те — отвърна тя тихо. — А има и една поличба, за която рядко говорим. Според нея след много, много години ще дойде време, когато хората ще донесат любовта във Фантазия. Тогава двата свята щели да се слеят. Но какво значи това, аз не знам.

— Мила Дама Аиуола — Бастиан говореше също така тихо, — ти обеща да ми кажеш, когато му дойде времето, какво е трябвало да забравя, за да намеря последното си желание. Сега вече настъпи ли този момент?

Тя кимна.

— Трябваше да забравиш баща си и майка си. Сега нямаш нищо друго, освен своето име.

Бастиан се замисли.

— Баща си и майка си? — повтори той бавно. Но тези думи вече не му говореха нищо. Той не можеше да си спомни за тях. — Какво да правя сега? — попита той.

— Трябва да ме напуснеш — отвърна тя, — престоят ти в Къщата на промените свърши.

— И къде трябва да отида?

— Твоето последно желание ще те води. Гледай да не го загубиш!

— Веднага ли трябва да тръгна?

— Не, вече е късно. Утре рано, когато пукне зората. Остава ти още една нощ в Къщата на промените. Хайде да вървим да спим.

Бастиан стана и пристъпи към нея. Едва сега, когато се доближи, той забеляза в тъмнината, че всичките й листа бяха повехнали.

— Не се безпокой! — каза тя. — И утре сутринта изобщо не ме поглеждай. Тръгни по своя път! Всичко е както трябва. Лека нощ, мое прекрасно момче.

— Лека нощ, мила Дама Аиуола — измърмори Бастиан.

После той се качи в стаята си.

Когато на следващия ден слезе долу, видя, че Дамата Аиуола все още седи на същото място. Всичките й листа, цветове и плодове бяха изпопадали. Тя бе затворила очи и приличаше на черно изсъхнало дърво. Бастиан стоя дълго пред нея и я гледа. Тогава вратата, която водеше навън, изведнъж се отвори.

Преди да излезе, той пак се обърна назад и каза, без да знае дали го казва на Дамата Аиуола, на къщата или и на двете:

— Благодаря, благодаря за всичко!

После прекрачи прага на вратата. За една нощ навън бе настъпила зима. Снегът стигаше до колене и от цветущия скат, осеян с рози, бяха останали само черни трънливи храсти. Не подухваше никакъв ветрец. Беше ужасно студено и цареше гробна тишина.

Бастиан понечи да се върне в къщата, за да вземе мантията си, но всички врати и прозорци бяха изчезнали. Тя бе затворена отвсякъде. Тракайки със зъби, той тръгна на път.