Михаел Енде
Приказка без край (2)

ПЪРВА ГЛАВА
Фантазия в беда

Абсолютно всички животни в Чуруликащата гора се бяха скрили в бърлогите, гнездата и дупките си.

Беше полунощ и по върховете на прастарите грамадни дървета свистеше и бушуваше вихърът. Дебелите като кули стволове скърцаха и стенеха.

Една слаба светлина се стрелна внезапно на зигзаг между дърветата, поспря тук-там, трептейки, после полетя нагоре, приседна на един клон и веднага забърза по-нататък. Беше светещо кълбо с размерите на детска топка. Придвижваше се с големи подскоци, от време на време докосваше земята и пак политаше нагоре. Това обаче не беше никаква топка.

Беше една блуждаеща светлинка, която на всичко отгоре бе объркала пътя. Така че всъщност имахме работа с някаква заблудена блуждаеща светлинка, а това дори и във Фантазия се среща доста рядко. Обикновено тъкмо блуждаещите светлинки карат другите да се заблудят…

Във вътрешността на светещото кълбо се виждаше малко, подвижно създание, което скачаше и тичаше колкото сили има.

Не беше нито от мъжки, нито от женски пол, защото при блуждаещите светлинки не съществуват такива различия. В дясната си ръка държеше миниатюрно бяло знаменце, което се вееше след него. Следователно ставаше дума за пратеник или посредник.

Нямаше опасност по време на големите си подскоци в тъмнината да се блъсне в някой дънер, защото блуждаещите светлинки са невероятно чевръсти и бързи, дори умеят да сменят посоката и по време на скоковете си. Оттам произлизаше и зигзагообразната й траектория, въпреки че тези същества винаги се движат в определена посока.

Така продължи до момента, когато подмина една издадена скала и уплашено се върна назад. Квичейки като кученце, блуждаещата светлинка се настани в хралупата на едно дърво и премисли малко, преди да се реши да излезе и предпазливо да погледне иззад ръба на скалата.

Пред нея се простираше малка горска полянка и там, осветени от неголям огън, седяха три създания, различни на вид и по ръст. По корем се беше излегнал един великан, дълъг почти три метра, който изглеждаше така, сякаш всичко по него е направено от сив камък. Той се беше опрял на лакти и гледаше огъня. Пред набразденото му от вятъра каменно лице — някак неестествено малко на фона на грамадните рамене — стърчаха подредени като стоманени длета зъби. Блуждаещата светлинка разбра, че той е от рода на каменоядите. Това бяха същества, които живееха в една планина на невероятно голямо разстояние от Чуруликащата гора, но те не само живееха в тази планина, те живееха от нея, защото малко по малко я изяждаха. Препитаваха се със скали. За щастие се задоволяваха с малко и им стигаше веднъж на няколко седмици или месеца да поемат една-единствена хапка от тази много питателна за тях храна. Пък и нямаше кой знае колко каменояди, а освен това планината беше голяма. Обаче, тъй като тези същества живееха там от дълго време и достигаха далече по-дълбока старост от повечето други създания във Фантазия, в течение на годините планината беше придобила доста странен вид. Осеяна с дупки и пещери, тя наподобяваше голямо парче сирене ементал. Затова и се наричаше Проядената планина.

Но каменоядите не само се хранеха със скалите, те правеха от тях всичко, което им е нужно — мебели, колиби, обувки, инструменти, та дори и часовници с кукувички. Затова не бива да се учудваме, че зад този каменояд стоеше велосипед, който изцяло беше направен от въпросния материал и притежаваше две колела, наподобяващи грамадни воденични камъни. По външен вид той май повече приличаше на парен локомотив с педали.

Второто същество, което седеше вдясно от огъня, беше един добър нощен дух. Той бе най-много два пъти по-голям от блуждаещата светлинка и наподобяваше черна като катран, покрита с козина гъсеница, приседнала на земята. Докато говореше, оживено размахваше двете си мънички розови ръчички, а там, където под черната чорлава коса вероятно се криеше лицето, грееха като месечина две кръгли очи.

Във всички краища на Фантазия имаше различни по форма и големина добри нощни духове, така че не можеше веднага да се отгатне дали този идва от близо или от далече. Той, изглежда, обаче също беше тръгнал на път, защото нощните духове обикновено яздят прилепи, а на клона зад него с главата надолу висеше един голям прилеп, увит в крилата си като събран чадър.

Блуждаещата светлинка откри третото същество от лявата страна на огъня едва след известно време, защото то беше толкова малко, че трудно можеше да се види от такова разстояние. Спадаше към рода на дребосъците и беше доста фино създание с шарено костюмче и червен цилиндър на главата.

Блуждаещата светлинка не знаеше почти нищо за дребосъците. Само веднъж беше чувала, че този народ строял цели градове по клоните на дърветата, като къщичките били свързани помежду си с въжени и дървени стълби и пързалки. И все пак тези същества живееха в съвсем друга част от безкрайния свят на Фантазия, много по-далече и от каменоядите. Толкова по-изумително беше, че присъстващото тук дребосъче бе дошло, яздейки не друго, а един охлюв. Той се намираше зад него. Върху розовата му къщичка блестеше малко сребърно седло, а юздата и поводите, прикрепени към рогцата му, просветваха като сребърни нишки.

Блуждаещата светлинка се учуди, че точно тези три толкова различни същества седяха така кротко едно до друго, защото във Фантазия съвсем не беше обичайно отделните народи и животински видове да живеят в мир и съгласие. Често се стигаше до боеве и войни, а между някои племена векове наред съществуваха раздори, не всички бяха честни и хрисими създания, имаше и разбойници, пакостници и злодеи. А и самата блуждаеща светлинка принадлежеше към едно семейство, което, що се отнася до хрисимостта и надеждността, също търпеше критика.

Едва след като наблюдава известно време сцената край огъня, блуждаещата светлинка забеляза, че всяко от трите същества там или имаше бяло байраче, или пък носеше бяла лента, преметната през гърдите. Следователно те също бяха пратеници или посредници, а това естествено обясняваше защо се държаха така миролюбиво.

Да не би пък накрая да се окаже, че те са тръгнали със същата мисия, както и самата блуждаеща светлинка?

От това разстояние не можеше да се разбере за какво говорят, понеже вятърът свистеше и бушуваше в короните на дърветата. Но след като те взаимно зачитаха неприкосновеността си на пратеници, може би щяха да приемат и блуждаещата светлинка по същия начин и нямаше да й направят нищо лошо. Пък и в края на краищата все някого трябваше да попита за пътя. Едва ли би й се удала по-благоприятна възможност насред гората и посред нощ. И така, тя събра смелост, излезе от скривалището си, развя бялото байраче и увисна, потрепвайки във въздуха.

Каменоядът, който беше обърнат с лице към нея, я забеляза пръв.

— Много свят се извървя тази нощ оттук — каза той с боботещ глас. — Ето че идва още нещо.

— Ау-ау, една блуждаеща светлинка! — промълви добрият нощен дух и очичките му месечинки светнаха. — Радвам се, радвам се!

Дребосъчето стана, пристъпи няколко крачки към новодошлата и изписука:

— Ако правилно виждат очите ми, и вие сте тук в качеството на пратеник?

— Да — отговори блуждаещата светлинка.

Дребосъчето свали червения си цилиндър, направи лек поклон и изчурулика:

— О, заповядайте, моля ви. И ние сме пратеници. Седнете при нас.

И я покани, като посочи с шапчицата си свободното място край огъня.

— Много ви благодаря — каза блуждаещата светлинка и пристъпи свенливо, — ще си позволя да приема поканата ви. Разрешете ми да се представя, казвам се Флюп.

— Много се радвам — отговори дребосъчето, — наричат ме Пю-Пю.

Както седеше, добрият нощен дух се поклони.

— Името ми е Чорльо-Морльо.

— Приятно ми е! — избоботи каменоядът. — Аз съм Прас-Фрас-Трас.

И тримата погледнаха блуждаещата светлинка, която чак се извърна от стеснение. Блуждаещите светлинки се чувстват крайно неловко, когато са в центъра на вниманието.

— Няма ли да седнете, драга Флюп? — попита дребосъчето.

— Аз всъщност много бързам — отговори блуждаещата светлинка — и исках само да ви попитам дали можете да ми кажете в каква посока трябва да тръгна за Кулата от слонова кост.

— Ау-ау — възкликна добрият нощен дух, — да не би да отивате при Детската царица?

— Точно така — каза блуждаещата светлинка, — трябва да й предам важно послание.

— И какво е то? — избоботи каменоядът.

— Ами — блуждаещата светлинка пристъпи от крак на крак, — посланието е тайно.

— Ние тримата сме пратени със същата цел, ау-ау — отвърна нощният дух Чорльо-Морльо, — не се намирате сред случайни хора.

— Възможно е и посланията ни да са едни и същи — предположи дребосъчето Пю-Пю.

— Седни и говори — изръмжа Прас-Фрас-Трас.

Блуждаещата светлинка седна на свободното място.

— Моята родина — започна тя след кратко колебание — се намира доста далече оттук, не съм сигурна дали някой от присъстващите я знае. Името й е Тлеещото тресавище.

— Аууу! — въздъхна възхитено добрият нощен дух. — Прекрасно кътче! Блуждаещата светлинка се поусмихна.

— Да, нали?

— И това ли е всичко? — избоботи Прас-Фрас-Трас. — За какво са те изпратили, Флюп?

— При нас в Тлеещото тресавище — продължи блуждаещата светлинка със запъване — се случи нещо… нещо непонятно… всъщност то продължава да се случва… трудно може да се опише… започна с това, че… И така, в източната част на страната ни има едно езеро… или по-точно го имаше… наричаше се Врящата вода. И така, всичко започна с това, че Врящата вода един ден изчезна… нали разбирате, ей така, няма я!

— Искате да кажете — осведоми се Пю-Пю, — че е пресъхнало?

— Не — отвърна блуждаещата светлинка. — В такъв случай то щеше да е именно едно пресъхнало езеро. Там, където по-рано беше езерото, днес вече няма нищо, нали разбирате, ей така, абсолютно нищо!

— Дупка ли? — изръмжа каменоядът.

— Не, и дупка няма — блуждаещата светлинка придобиваше все по-безпомощен вид, — дупката все пак е нещо, а там няма нищо.

Тримата други пратеници се спогледаха.

— И как изглежда това нищо, ау-ау? — попита добрият нощен дух.

— Точно туй е най-трудното да се опише — въздъхна тъжно блуждаещата светлинка. — Всъщност то изобщо никак не изглежда. То е… то е като… ах, няма думи, с които да го опишеш!

— То е сякаш си сляп, когато го гледаш, нали? — намеси се дребосъчето. Блуждаещата светлинка го зяпна с отворена уста.

— Точно така! — викна тя. — Но откъде… искам да кажа, как така… ама и вие ли знаете за това?…

— Момент! — избоботи каменоядът. — Я кажи, и дотук ли спря?

— Първоначално — да — обясни блуждаещата светлинка. — Ще рече, мястото постепенно ставаше все по-голямо. Някак си започна да изчезва все повече и повече от местността. Един ден изчезна внезапно и прастарият Жаб-Жабок, който живееше с народа си във Врящата вода. Другите жители почнаха да бягат. Но постепенно същото взе да се случва и на други места в Тлеещото тресавище. Понякога в началото то беше съвсем малко, едно нищо, голямо колкото яйце на блатна кокошка. Но тези места се разрастваха. Ако някой, без да иска, стъпеше в тях, кракът му изчезваше… или пък ръката… или каквото беше попаднало вътре. Между другото то не боли… само дето изведнъж някаква част от тялото ти липсва. Имаше и такива, които дори нарочно се хвърляха в Нищото, когато то беше наблизо. То има притегателна сила, на която не можеш да устоиш. Колкото по-обширно е мястото, толкова повече те привлича. Никой от нас не можа да си обясни каква е тази ужасна работа, откъде ни дойде до главата и какво трябва да се направи срещу нея. И тъй като не изчезна от само себе си, а продължи да се разпростира, накрая взехме решение да изпроводим пратеник до Детската царица, за да я помолим за съвет и помощ. И аз съм този пратеник.

Другите трима гледаха мълчаливо пред себе си.

— Ау-ау! — отекна за известно време плачливият глас на добрия нощен дух. — Там, откъдето идвам аз, е съвсем същото. И мен ме пратиха с такава цел… ау-ау!

Дребосъчето извърна лице към блуждаещата светлинка:

— Всички ние идваме от различни краища на Фантазия — изписука то. — Срещнахме се съвсем случайно, но всички носим на Детската царица една и съща вест.

— И това ще рече — изпъшка каменоядът, — че цяла Фантазия е в опасност. Уплашена до смърт, блуждаещата светлинка погледна един след друг останалите.

— Но тогава — извика тя и подскочи — не бива да губим нито секунда повече!

— Ние и бездруго тъкмо искахме да тръгваме — обяви дребосъчето. — Спряхме само да починем заради непрогледната тъма в тази Чуруликаща гора. Но сега, когато и вие сте сред нас, Флюп, бихте могли да ни светите.

— Това е невъзможно! — извика блуждаещата светлинка. — Аз не мога да чакам някой, който язди охлюв. Съжалявам!

— Но той е състезателен охлюв! — каза дребосъчето малко засегнато.

— А освен това, ау-ау — прошепна добрият нощен дух, — иначе няма да ти покажем пътя!

— На кого говорите всъщност? — измърмори каменоядът.

И наистина, блуждаещата светлинка не беше чула последните думи на другите вестоносци, защото вече се отдалечаваше с дълги подскоци през гората.

— Е, какво пък — обади се дребосъчето Пю-Пю и килна червеното си цилиндърче назад, — една блуждаеща светлинка и бездруго не е най-подходящото средство да си осветяваш пътя.

Докато казваше това, той се хвърли на седлото на състезателния си охлюв.

— Между другото и аз бих предпочел — съобщи добрият нощен дух и извика с леко „ау-ау“ прилепа си — да пътуваме поотделно. В края на краищата аз летя.

Фър… и той изчезна.

Каменоядът изгаси лагерния огън, ей така, като го тупна няколко пъти с дланта си.

— И за мен е по-добре — изтрополи той в тъмнината. — Сега поне няма да внимавам да не сгазя някое мъниче.

После се чу как с пращене и тропане той подкара огромното си колело право през гората. От време на време колелото се блъскаше с тъп звук в някое от дърветата великани и се чуваше как скърца и пука. Постепенно шумът се отдалечи в тъмата.

Дребосъчето Пю-Пю остана само. Хвана тънките сребърни юзди и каза:

— Е, добре, ще видим кой ще пристигне пръв. Дий, дърто, дий! И то зацъка с език.

След това не се чуваше вече нищо друго, освен виенето на вятъра, който бушуваше по върховете на Чуруликащата гора.

 

Наблизо часовникът на кулата удари девет.

Мислите на Бастиан се върнаха с неудоволствие към действителността. Той се радваше, че Приказката без край няма нищо общо с нея.

Не обичаше книги, в които се разказва за съвсем делнични неща от съвсем делничния живот на някои съвсем делнични хора. При това с мръщене и мърморене. Достатъчно ги имаше във всекидневието, защо трябва и да четеш за тях? Освен това мразеше, когато забележи, че се опитват да му натрапят мнението си. А в този род книги винаги малко или повече се опитват да те поучават.

Бастиан обичаше книги, които са увлекателни или смешни или които те карат да мечтаеш, книги, където измислени герои изживяват чудесни приключения и където можеш да дадеш воля на въображението си.

Защото именно там бе силата му, може би това беше единственото, на което наистина бе способен — да си представя разни неща, и то така ясно, сякаш направо ги вижда и чува. Когато сам си разказваше приказки, той понякога дотолкова забравяше къде се намира, че накрая се пробуждаше като от сън. А тази книга беше точно като неговите собствени приказки! Докато четеше, той чу не само как пропукват дебелите дънери и как свири вятърът в короните на дърветата, но и различните гласове на четиримата странни вестоносци, дори си въобрази, че долавя мириса на мъх и горска почва.

Долу в клас скоро щеше да започне часът по природознание, който преминаваше най-вече в изброяване на съцветия и тичинки. Бастиан беше щастлив, че седи тук горе, в скривалището си, и може да си чете. Това беше книга точно като за него, тъкмо такава му трябваше!

 

След една седмица малкият нощен дух Чорльо-Морльо достигна пръв целта. Или по-скоро беше убеден, че е пръв, тъй като единствен пътуваше по въздуха.

Това стана на залез-слънце и облаците върху вечерното небе сияеха като разтопено злато, когато той съгледа, че приятелят му вече кръжи над Лабиринта. Така се наричаше обширната равнина, която се простираше от единия до другия край на хоризонта и всъщност представляваше грамадна цветна градина, изпълнена с омайни ухания и приказни цветове. Между храстите, живия плет, полянките и лехите с най-редки и причудливи цветове минаваха широки алеи и тесни пътечки, подредени така изящно и с толкова много разклонения, че образуваха един парк лабиринт с невиждани размери. Естествено, този парк лабиринт беше създаден само за игри и забавления, а не да изложи някого на сериозна опасност или пък да отблъсне евентуални нападатели. Той изобщо не беше пригоден за това, а и Детската царица хич и не се нуждаеше от подобна закрила. В целия безграничен фантазийски свят нямаше същество, от което тя да трябваше да се пази. Причината за това ще разберем скоро.

Докато малкият нощен дух се носеше върху гърба на прилепа си съвсем безшумно над този лабиринт от цветя, той успя да види и доста странни твари. На една полянка сред люляк и златен дъжд си играеха под лъчите на залязващото слънце група млади ликорни^[1], веднъж дори му се стори, че зърна под една грамадна синя камбанка прочутата птица Феникс в гнездото й, но не беше съвсем сигурен, а да се върне и да провери, не искаше, за да не губи време. Защото в този момент пред него в центъра на Лабиринта изплува в искряща, феерична белота Кулата от слонова кост, сърцето на Фантазия и мястото, където живееше Детската царица.

За онзи, който не я е виждал, думата „кула“ може да създаде погрешна представа, например за кула на църква или кула на крепост. Кулата от слонова кост беше голяма колкото цял град. Отдалече приличаше на остър, конусообразен планински връх, усукан по оста си като черупка на охлюв и толкова висок, че достигаше облаците. Едва когато приближиш, се виждаше, че тази грамадна захарна пръчка е съставена от безброй кули, кулички, куполи, покриви, еркери, тераси, сводове, стълбища и балюстради, които се застъпваха едни други ту отгоре, ту отстрани. Всичко това беше направено от най-бялата фантазийска слонова кост и всеки елемент беше украсен с толкова изящна резба, че наподобяваше фина дантела.

Във всички тези сгради живееха придворните, които заобикаляха Детската царица — камериери и прислужници, премъдри жени и астролози, магьосници и шутове, вестоносци, готвачи и акробати, въжеиграчи и разказвачи на приказки, глашатаи, градинари, стражи, шивачи, обущари и алхимици. Най-горе, на самия връх на огромната кула, живееше в един павилион Детската царица. Той имаше формата на пъпка от бял магнолиев цвят. В нощите, когато пълната месечина грееше особено красиво на звездния небосклон, листата от слонова кост се разтваряха широко и разцъфваше прекрасен цвят, в средата на който сядаше Детската царица.

Малкият нощен дух се приземи с прилепа си на една от най-долните тераси, там, където бяха оборите за животните, с които пристигаха ездачите. Явно някой беше съобщил за неговото пристигане, защото вече го очакваха пет царски стражи, които му помогнаха да слезе от седлото, поклониха се и мълчаливо му поднесоха да пие за добре дошъл. Чорльо-Морльо допря едва-едва устни до чашата от слонова кост, за да не наруши приетия обичай, и я върна. Стражите отпиха също по глътка, след това отново се поклониха и отведоха прилепа в обора. Всичко това стана при пълно мълчание.

Когато пристигна на определеното за него място, прилепът, без дори да хапне и да пийне нещо, веднага се уви като пашкул, увисна на краката си с главата надолу и напълно изтощен, потъна в дълбок сън. Малкият нощен дух беше попресилил нещастното животно. Стражите го оставиха да спи и си отидоха на пръсти.

В този обор впрочем имаше и много други животни за езда — розов и син слон, грамадна птица Гриф, чието тяло в горната част наподобяваше орел, а в долната — лъв, бял крилат кон с име, известно по-рано дори извън пределите на Фантазия, но днес напълно забравено, няколко летящи кучета, а слон, грамадна птица Гриф, чието тяло в горната част наподобяваше орел, а в долната — лъв, бял крилат кон с име, известно по-рано дори извън пределите на Фантазия, но днес напълно забравено, няколко летящи кучета, а също и други прилепи, даже водни кончета и пеперуди за особено малките ездачи. Останалите животни, които не летяха, а ходеха, пълзяха, подскачаха или плуваха, бяха настанени в други обори. Всяко от тях си имаше специален гледач, който се грижеше за него.

Всъщност можеше да се очаква, че тук има голяма гюрултия и се чуват ревове, крясъци, чуруликане, писукане, квакане и крякане, но цареше пълна тишина.

Малкият нощен дух стоеше все още на мястото, където го бяха оставили стражите. Изведнъж, без да знае защо, се почувства опечален и унил. Той също беше много изтощен от тъй дългото пътуване. Не можеше да го ободри дори и фактът, че е пристигнал пръв.

— Хей, това не е ли приятелят Чорльо-Морльо? — чу той изведнъж едно пискливо гласче. — Колко хубаво, че най-сетне и вие сте тук.

Нощният дух се озърна и очите му грейнаха като месечини от учудване, защото на едно от перилата стоеше небрежно облегнато на саксия от слонова кост дребосъчето Пю-Пю и махаше с червения си цилиндър.

— Ау-ау! — възкликна слисано добрият нощен дух и след малко повтори още веднъж: — Ау-ау! — просто не знаеше какво да каже.

— Другите двама — обясни дребосъчето — не са пристигнали до този момент. Аз съм тук от вчера сутринта.

— Ами как, ау-ау, как успяхте да направите това? — попита нощният дух.

— Е — отвърна дребосъчето и се усмихна малко високомерно, — нали ви казах, имам състезателен охлюв.

Добрият нощен дух се почеса с малката си розова ръчица по гъстата черна козина на главата.

— Трябва веднага да отида при Детската царица — каза той с плачлив глас.

Дребосъчето го погледна замислено.

— Хм, е, аз се записах още вчера — въздъхна то.

— Записали сте се? — попита добрият нощен дух. — Не може ли да се явиш веднага пред нея?

— Боя се, че не — изписука дребосъчето. — Трябва дълго да чакаш. Как да кажа, има голям наплив от вестоносци.

— Ау-ау, а защо? — изстена нощният дух.

— Най-добре ще е — изчурулика дребосъчето — сам да видите как стоят нещата. Елате, драги Чорльо-Морльо, елате!

И двамата тръгнаха.

Главната улица, която се издигаше по една постепенно стесняваща се спирала около Кулата от слонова кост, беше претъпкана с множество странни същества.

Големи, украсени с тюрбани джинове, малки домашни духове, триглави планински демони, брадати джуджета, сияещи феи, фавни с кози крака, диви свине със златна къдрава четина, искрящи снежни духове и безброй други твари ходеха напред-назад по улицата, стояха на групички и разговаряха тихо или клечаха мълчаливо на земята и гледаха печално пред себе си.

Когато ги видя, Чорльо-Морльо се сепна и спря.

— Ау-ау — промълви той, — какво става тук? Защо се е насъбрал този народ?

— Всички те са вестоносци — обясни му тихо Пю-Пю. — Пратеници от различните краища на Фантазия. И до един носят същото послание, както и ние. Аз вече говорих с много от тях. Изглежда, че навсякъде се е появила същата напаст.

Нощният дух въздъхна дълбоко и жално.

— А знае ли се тогава — попита той — какво е това бедствие и откъде ни дойде до главата?

— Боя се, че не. Никой не може да го обясни.

— Дори и Детската царица ли?

— Детската царица е много, много болна — каза тихо дребосъчето. — Може би туй е причината за необяснимото нещастие, което сполетя Фантазия. Но досега никой от многото лекари, събрани там горе, в Магнолиевия павилион на двореца, не е открил от какво е болна и какво може да се направи срещу това. Никой не знае лек за тази болест.

— Та това е цяла катастрофа — промърмори глухо нощният дух.

— Да, така е — отвърна дребосъчето.

При тези обстоятелства Чорльо-Морльо се отказа на първо време да се записва в списъка на желаещите да посетят Детската царица.

Между другото два дни по-късно дойде и блуждаещата светлинка Флюп, която беше тръгнала, разбира се, в погрешна посока и поради това бе обикаляла напразно.

И накрая, след още три дни, пристигна и каменоядът Прас-Фрас-Трас. Той се дотътри пешком, защото във внезапен пристъп на глад беше изял каменния си велосипед вместо провизии, така да се каже.

По време на дългото чакане четиримата вестоносци се сприятелиха много и останаха и после заедно.

Но това е друга приказка и ще бъде разказана друг път.