Михаел Енде
Приказка без край (15)

ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА
Гоаб, Пустинята на цветовете

Отваряйки очи, след като дълго и дълбоко бе спал в блещукащия грамаден червен цвят, Бастиан видя, че над него все още е надвиснало черното кадифено нощно небе. Протегна се и усети със задоволство необикновената сила на тялото си.

И отново, без дори да забележи, в него бе настъпила промяна. Изпълнило се беше желанието му да бъде силен.

Когато стана и се огледа над ръба на огромния цвят, той установи, че Нощната гора Перелин явно постепенно бе престанала да расте. Тя вече не се бе променила особено много. Бастиан не знаеше, че и това беше свързано с изпълнението на желанието му и че едновременно с него се бе заличил споменът за неговата предишна слабост и несръчност. Той беше красив и силен, но това някак си не му беше достатъчно. Дори му се струваше едва ли не мекушаво. Да бъдеш хубав и силен имаше стойност само ако си закален, жилав и със спартанско тяло и дух. Също като Атрею. Но как да станеш такъв сред тези светещи цветя, където само да си протегнеш ръката, и ще хванеш някой плод.

На изток, на хоризонта на Перелин, започнаха да играят първите нежни седефени тонове на зората. И колкото по-светло ставаше, толкова по-бледо светеха нощните растения.

— Най-сетне! — възкликна Бастиан. — Вече си мислех, че тук никога няма да дойде ден.

Той седна на дъното на цвета и се замисли какво му се иска да прави сега. Да слезе отново долу и да продължи да се разхожда? Е, разбира се, като господар на Перелин можеше да си проправи път накъдето поиска. Можеше да обикаля с дни, месеци, а дори и с години. Джунглата беше твърде голяма, за да може някой ден да напусне пределите й. Колкото и красиви да бяха нощните растения, Бастиан не можеше да остане сред тях цял живот. Е, друго щеше да бъде да преброди например някоя пустиня — най-голямата пустиня на Фантазия. Ето ти нещо, с което човек спокойно би могъл да се гордее!

И в този момент той усети, че грамадното растение силно се разтърси. Стеблото се сведе и се чу някакъв шум, сякаш нещо се пречупи и започна да се сипе пясък. Бастиан трябваше да се хване, за да не се изтърколи от цвета, който продължаваше да се накланя и вече стоеше в хоризонтално положение. Ужасна беше гледката, която се разкриваше към Перелин.

Междувременно слънцето бе изгряло и се виждаше, че навред цари разрушение. От огромните нощни растения не бе останала и следа. Много по-бързо, отколкото се бяха образували, сега те се разпадаха под ярките лъчи на слънцето и се превръщаха в прах от фин цветен пясък. Само тук-там се подаваха пъновете на някои огромни дървета, които се свличаха като изсъхнали пясъчни кули. Единственото растение, което все още сякаш успяваше да устои на разрушението, беше онова, в чийто цвят седеше Бастиан. Но когато той се опита да се хване за листата на цвета, те се превърнаха в песъчинки и се разпиляха като облак прах. Сега, когато вече нищо не му пречеше да види земята, той разбра на каква шеметна височина се намира. Ако не искаше да падне, трябваше да слезе колкото може по-бързо.

Той се смъкна внимателно от цвета, за да не предизвиква ненужни сътресения, възседна стеблото, което сега се бе огънало като рибарска пръчка. Едва сторил това, зад гърба му целият цвят се срина и се разпръсна като облак червен пясък.

Бастиан продължи много предпазливо. Друг не би издържал на страшната гледка от тази шеметна височина и би паднал от ужас, но на него изобщо не му се виеше свят и той запази пълно самообладание. Знаеше, че едно-единствено необмислено движение може да прекърши растението. Не биваше да допуска опасността да го тласне към безразсъдни постъпки. Бавно се придвижваше напред. Най-сетне достигна мястото, където стеблото почна да се изправя и най-накрая стана съвсем отвесно. Той го обгърна и започна да се плъзга сантиметър по сантиметър по него. Отгоре често го застигаха облаци цветен прах. Вече нямаше странични клони, а там, където се подаваше някой чеп и Бастиан се опиташе да го използва като опора, той веднага се изронваше. Надолу стеблото ставаше все по-дебело и Бастиан вече не можеше да го обхване с ръце, а все още беше много далече от земята. Той спря, за да обмисли как да продължи.

Ала един нов трус, който премина през огромния ствол, му спести всякакви по-нататъшни размишления. Онова, което бе останало от стеблото, рухна като подсечено и образува островърх хълм, по който Бастиан се търколи с бясна скорост, преметна се няколко пъти и накрая се озова в подножието му. Падащият след него цветен прах почна да го затрупва, но той се измъкна, изтърси пясъка от ушите и дрехите си и плю няколко пъти силно. После се огледа.

Пред очите му се разкриваше невиждана гледка. Наоколо пясъкът бе почнал да се движи бавно като река. Стичаше се на потоци, образуваше въртопи и поемаше в различни посоки, за да се събере на хълмове и дюни с най-различна височина и размери, но винаги с един и същи цвят. Светлосиният пясък се отправяше към светлосиня купчина, зеленият пясък — към зелена, а виолетовият — към виолетова. Перелин чезнеше и на негово място изникваше пустиня, и то каква!

Бастиан се бе изкачил на една дюна с пурпурночервен пясък и докъдето стигаше погледът му, не се виждаше нищо друго, освен хълмове с всевъзможни цветове. Всеки от тях имаше неповторима окраска. Най-близо до него се намираше един кобалтовосин, после се издигаше шафрановожълт, зад тях сияеха в пъстрата си премяна карминеночервен, друг — с цвят на индиго, трети — като зелена ябълка, после — небесносин, оранжев, прасковенорозов, синьо-лилав, тюркоазеносин, лилавовиолетов. Имаше и зелен като мъх, рубиненочервен, тъмнокафяв, с цвят на старо злато, яркочервен и лазурносин. И това продължаваше от единия до другия край на хоризонта, така че той просто не можеше да повярва на очите си. Златни и сребърни поточета от пясък течаха между хълмовете и разделяха цветовете един от друг.

— Това е Гоаб, Пустинята на цветовете — каза Бастиан на глас.

Слънцето се издигаше все по-високо и по-високо и горещината стана убийствена. Въздухът над пъстро обагрените пясъчни дюни започна да трепти и Бастиан осъзна, че сега положението действително бе станало сериозно. Едно бе ясно — в тази пустиня той не можеше да остане. А ако не успееше да се измъкне от нея, много скоро щеше да загине.

Несъзнателно той посегна към знака на Детската царица върху гърдите си с надежда, че той ще го поведе. След това тръгна смело напред.

Изкачваше дюните една след друга и слизаше от тях, напредваше крачка по крачка, без да вижда нищо друго, освен хълмове. Само цветовете непрекъснато се сменяха. За какво ли му беше това силно тяло, когато не е по силите на сам човек да се пребори с безкрайната пустиня? Знойният въздух се поклащаше тежко и лъхаше сякаш от преизподнята. Едва дишаше. Езикът залепваше за небцето, а по лицето се стичаха вадички пот.

Слънцето висеше като огнено кълбо насред небето. Стоеше там вече твърде дълго и сякаш не помръдваше. Този ден сред пустинята беше също така дълъг, както и нощта над Перелин.

Бастиан продължаваше да върви напред и все напред. Очите му горяха, имаше чувството, че езикът му се е втвърдил, но не се предаваше. Бе загубил много вода и кръвта му бе станала толкова гъста, че едва течеше по жилите му. Ала Бастиан продължаваше да върви напред, крачка по крачка, без да бърза, но и без да спира, както правеха опитните покорители на пустинята. Не обръщаше внимание, че жажда мъчи тялото му. Беше обладан от такава желязна воля, че не можеше да го надвият нито умората, нито лишенията.

Спомни си колко бързо се обезкуражаваше по-рано. Бе захващал стотици неща, които зарязваше и при най-малката трудност. Непрекъснато се безпокоеше дали ще има какво да яде и все го обземаше някакъв глупав страх да не се разболее или да не го заболи нещо. Това му беше вече твърде чуждо.

Никой досега не бе посмял да тръгне из пустинята на цветовете Гоаб, а и след него едва ли щеше да се намери кой да го последва.

А и вероятно никой нямаше да научи за това.

Последното натъжи Бастиан. Но нищо не можеше да се промени. По всичко личеше, че Гоаб е невъобразимо голяма пустиня и той никога няма да достигне края й. Не го плашеше мисълта, че рано или късно въпреки цялата си издръжливост ще трябва да загине. Щеше да посрещне спокойно и с достойнство смъртта, тъй както правеха ловците от народа на Атрею, но щом като никой не смееше да навлезе в тази пустиня, нямаше да се намери и кой да съобщи за кончината на Бастиан. Нито във Фантазия, нито у дома. Щяха да го смятат ей така, за изчезнал, и никой нямаше да допусне, че е идвал във Фантазия и в пустинята Гоаб.

Докато вървеше напред и мислеше за това, внезапно го осени една идея. „Нали цяла Фантазия — каза си той — се съдържа в онази книга, която пише Старецът от Странстващия хълм. И тази книга е самата «Приказка без край»“. Не друг, а той я бе чел на тавана. Може би и сега всички негови преживелици се увековечаваха в тази книга. А това хич не беше лошо, защото един ден някой друг щеше да прочете какво се е случило, а може би даже го четеше в момента. Следователно беше възможно да даде знак на този някой. Цветът на пясъчният хълм, на който Бастиан тъкмо се намираше, беше морскосин. Един малък дол го делеше от разположената насреща огненочервена дюна. Бастиан отиде до нея, загреба в шепите си пясък и го пренесе на синия хълм. После го поръси по склона, така че да се получи линия. Отново се върна, взе червен пясък и продължи да прави същото. След известно време върху синята основа се появиха три огромни червени букви:

 

Той гледаше доволен произведението си. Онзи, който чете „Приказка без край“, не може да подмине този знак. И независимо какво щеше да се случи с него, хората щяха да узнаят къде е останал.

Той седна на върха на огненочервения хълм малко да си почине. Трите букви светеха ярко на силното слънце в пустинята.

Отново част от спомените на Бастиан за човешкия свят потъна в забвение. Той вече не помнеше колко болезнено чувствителен беше по-рано, та понякога дори се разплакваше. Сегашната му издръжливост и твърдост го изпълваха с гордост. Но ето че у него се породи ново желание.

„Макар вече да не ме е страх — каза си той, както му бе станало навик, — на мен все още ми липсва истинска храброст. Да изтърпиш лишения и да преодолееш трудности, не е малко. Но решителността и смелостта са все пак нещо друго! Иска ми се да изживея някое истинско приключение, за което е нужна страшна смелост. Наистина тук, в пустинята, не можеш да видиш жива душа, но трябва да е чудесно да се сблъскаш с някое чудовище… е, да не бъде чак толкоз отвратително като Играмул, но затова пък много по-опасно. Трябва да е красиво и едновременно с това най-страшното създание на Фантазия. И аз ще изляза насреща му и…“

Бастиан не можа да продължи, защото в този миг усети, че земята под него започва да се тресе. Грохотът бе толкова силен, че човек го възприемаше по-скоро с тялото, отколкото е ушите си.

Бастиан се обърна и видя, че в далечината, на хоризонта на пустинята става нещо странно. Някакво огнено кълбо се доближаваше оттам с шеметна бързина. С невероятна скорост то описа няколко кръга около мястото, където седеше Бастиан, и внезапно се отправи право срещу него. В нажежения трептящ въздух, през който очертанията на всички предмети се виеха като пламъци, това същество приличаше на танцуващ огнен демон.

Страх обзе Бастиан и преди да е премислил, той побягна към долчинката между червената и синята дюна, за да се скрие от приближаващото огнено чудовище. Но едва попаднал там, той вече се срамуваше от страха си и го потисна.

Посегна към Златин на гърдите си и усети как цялата смелост, която току-що бе пожелал да притежава, се стича към сърцето му и го изпълва.

Тогава той отново чу силния грохот, който разтърси земята в пустинята, но този път съвсем отблизо. Погледна нагоре.

На върха на огненочервената дюна стоеше огромен лъв. Той бе застанал точно пред слънцето, така че грамадната грива обгръщаше като с ореол от пламъци лицето му. Но тази грива, а и останалата козина бяха не както е обикновено при лъвовете жълти, а също така огненочервени, както и пясъкът, върху който стоеше.

Лъвът, изглежда, не бе забелязал момчето, което в сравнение с него едва се виждаше долу между дюните. Той по-скоро гледаше червените букви, които покриваха склона на отсрещния хълм. И тогава отново се разнесе могъщият му боботещ рев:

— Кой направи това?

— Аз — отговори Бастиан.

— И какво означава то?

— Това е името ми — отвърна Бастиан. — Казвам Се Бастиан Балтазар Букс. Едва сега лъвът погледна към него и Бастиан имаше чувството, че е обгърнат от пламъци, които ще го превърнат начаса в пепел. Но това усещане веднага изчезна и той издържа погледа на лъва.

— Аз съм Граограман, господарят на Цветната пустиня, име наричат Пъстрата смърт — рече огромното животно.

Те все още се гледаха един друг и Бастиан усещаше смъртоносната сила, която излъчваха тези очи.

Двамата сякаш невидимо си мереха силите. В края на краищата лъвът сведе поглед. С бавни царствени движения слезе от дюната. Когато стъпи на морскосиния пясък, той промени цвета си така, че козината и гривата му също станаха сини. Огромното животно се изправи за момент пред Бастиан, който го гледаше от долу на горе както мишка — стоящата пред нея котка. Тогава изведнъж Граограман се свлече на земята и положи глава в краката на момчето.

— Господарю — рече той, — аз съм твой слуга и чакам заповедите ти!

— Искам да се махна от тази пустиня — каза му Бастиан, — можеш ли да ме изведеш от нея?

Граограман поклати грива.

— Не мога да сторя това, господарю.

— Защо?

— Защото нося пустинята със себе си.

Бастиан не можа да разбере какво иска да каже лъвът и попита:

— Няма ли друго същество, което да ме отнесе оттук?

— Та това е невъзможно, господарю — отвърна Граограман. — Там, където съм аз, надлъж и нашир няма жива душа. Достатъчно е да се появя, за да превърна и най-силните и страшни същества на хиляди километри наоколо в пепел. Затова ме наричат Пъстрата смърт и Царя на Цветната пустиня.

— Ти грешиш — рече Бастиан. — Не всяко същество изгаря в твоето царство. На мен, както виждаш, нищо не ми стана.

— Защото носиш Сиянието, господарю. Златин те пази… дори и от мен, най-смъртоносното същество от всички същества на Фантазия.

— Искаш да кажеш, че ако нямах Съкровището, и аз щях да се превърна в купчина пепел?

— Така е, господарю. И то щеше да стане, макар и против волята ми. Защото ти си първият и единственият, който говори с мен.

Бастиан хвана знака.

— Благодаря, Месечке — каза тихо той.

Граограман отново се изправи в цял ръст и погледна надолу към Бастиан.

— Мисля, господарю, че ние имаме доста да си кажем. Аз може би ще ти разкрия тайни, които не са ти известни. Може би и ти ще ми обясниш загадката на моето битие, останала тайна за мен.

Бастиан кимна.

— Ако е възможно обаче, първо бих те помолил за нещо за пиене. Много съм жаден.

— Твоят покорен слуга е целият в слух и очаква твоите заповеди — отвърна Граограман. — Господарю, ще благоволиш ли да се качиш на гърба ми? Ще те отнеса в двореца си, където ще намериш всичко, което ти е нужно.

Бастиан се метна на гърба на лъва и се хвана с две ръце за гривата му, чиито къдрици се виеха като малки пламъчета. Граограман извърна глава към него.

— Дръж се здраво, господарю, защото аз бягам бързо. И искам да те помоля за още нещо, господарю. Обещай ми, че докато си в моето царство, а още повече с мен, по никакъв повод нито за секунда няма да сваляш Съкровището, което те закриля!

— Обещавам ти — рече Бастиан.

Тогава лъвът потегли — отначало бавно и достолепно, после все по-бързо и по-бързо. Бастиан наблюдаваше с удивление, как при всеки нов пясъчен хълм козината и гривата на лъва променяха цвета си, всякога в съответствие с цвета на дюната. Накрая Граограман започна да прави грамадни

скокове от връх на връх и се движеше с такава скорост, че огромните му лапи едва допираха земята. Цветът на козината му взе да се сменя все по-бързо и по-бързо, докато накрая очите на Бастиан се замрежиха и той започна да вижда едновременно всички цветове. Сякаш грамадното животно се бе превърнало в един опал, през който пробягваха цветовете на дъгата. Очите на момчето неволно се затвориха. Вятърът, горещ като в преизподнята, свиреше покрай ушите му и сякаш искаше да изтръгне мантията му, която се развяваше отзад. Той чувстваше как се движат мускулите в тялото на лъва и вдишваше дивата, възбуждаща миризма на гъстата грива. Бастиан нададе пронизителен, тържествуващ вик, който прозвуча като крясък на граблива птица, а Граограман му отговори с рев, разтърсващ пустинята. Колкото и различи да бяха, в този момент те станаха едно цяло. Бастиан бе изпаднал в опиянение и дойде отново на себе си, когато чу Граограман да казва:

— Пристигнахме, господарю. Ще благоволиш ли да слезеш?

С един скок Бастиан се озова на пясъка. Пред себе си видя хълм, по който стърчаха черни чукари — или това бяха някакви развалини? Не можеше да каже кое от двете е вярно, защото камъните, които или лежаха безразборно по земята, полузатрупани от цветен пясък, или образуваха порутени сводове, зидове, колони и тераси, бяха прорязани от дълбоки цепнатини и пукнатини и издълбани по своеобразен начин, сякаш от прастари времена пясъчни бури бяха заглаждали ръбовете и неравностите им.

— Това, господарю — чу Бастиан гласа на лъва, — е моят дворец… и гроб. Влез, бъди добре дошъл, ти си първият и единствен гост на Граограман.

Слънцето бе загубило вече своята знойна сила и стоеше голямо и бледожълто над хоризонта. Очевидно бяха яздили много по-дълго, отколкото се бе сторило на Бастиан. Останките от колони или скалните зъбери, независимо какво беше това в действителност, вече хвърляха дълги сенки. Скоро щеше да се свечери.

Когато Бастиан последва лъва през една порта с тъмен свод, водеща към вътрешността на двореца, му се стори, че Граограман не стъпва вече така енергично, както преди и дори че в походката му се крие някаква умора и тромавост.

По един тъмен коридор и различни стълбища, които водеха нагоре и после надолу, те стигнаха до голяма врата, която май също беше изработена от черна скала. Когато Граограман пристъпи към нея, тя сама се отвори и щом Бастиан я прекрачи, отново се затвори зад гърба му.

Те попаднаха в обширна зала или по-точно в една пещера, която беше осветена от стотици висящи лампи. Огънят в тях наподобяваше играта на цветните пламъци по козината на Граограман. В средата на покрития с цветни плочки под имаше стъпала, които образуваха кръгла площадка, а върху нея се намираше къс черна скала. Граограман извърна бавно очи към Бастиан — те бяха помръкнали.

— Моят край идва, господарю — промълви той, — не ни остана време да поговорим. Но не се тревожи, изчакай утрешния ден. Онова, което винаги се е случвало, ще се случи и сега. Дано само можеш да ми кажеш защо е така.

После той се обърна към една малка врата в другия край на пещерата.

— Влез там, господарю, ще намериш всичко, което ти е нужно. Тези покои те чакат от незапомнени времена.

Бастиан се отправи към вратата, но преди тя да се отвори, той извърна поглед назад. Граограман бе легнал на черния каменен блок и сега и самият той беше черен като скалата. С тих глас, почти шепнешком, той каза:

— Чуй, господарю, възможно е да чуеш звуци, които ще те стреснат. Но не се безпокой. Докато носиш знака, нищо няма да ти се случи.

Бастиан кимна и прекрачи прага на вратата.

Пред него се намираше помещение, което беше приказно украсено. Подът бе застлан с меки пъстроцветни килими. Тънките колони, които подпираха свод с много чупки, бяха покрити със златна мозайка. Тя отразяваше хилядократно светлината на висящите лампи, които и тук грееха във всевъзможни цветове. В единия ъгъл имаше широк диван с най-различни пухкави покривки и възглавници, над които падаше балдахин от лазурносиня коприна. В другия ъгъл каменният под беше издълбан така, че образуваше голям плувен басейн, в който димеше течност, блестяща като злато. На ниска масичка бяха подредени блюда и подноси с ястия, също и гарафа с рубиненочервено питие и златна чаша.

Бастиан седна на масата и започна да яде. Питието беше тръпчиво, ухаеше на диви плодове и утоляваше прекрасно жаждата. Ястията му бяха напълно непознати. Той дори не можеше да каже дали са приготвени от месо, зеленчуци или ядки. Някои всъщност приличаха на тикви и пъпеши, но вкусът беше съвсем различен — лютив и пикантен. В него имаше нещо необикновено и много приятно. Бастиан яде до насита.

След това се съблече, не свали само знака на Детската царица, и влезе в басейна. Известно време пляска с ръце в огнената клокочеща вода, изкъпа се, после започна да се гмурка и да изпуска шумно въздуха като морж. След това в края на басейна откри някакви странни шишета. Реши, че са пълни с благовонни масла. Без много да мисли, той сипа от всеки вид във водата. Появиха се зелени, червени и жълти пламъчета, които пълзяха напред-назад по повърхността, вдигна се и малко пушек. Миришеше на смола и горчиви билки.

Накрая той излезе от басейна, избърса се с меките кърпи, които бяха оставени там, и пак се облече. При това му се стори, че лампите в помещението изведнъж засветиха по-слабо. Тогава до ушите му достигнаха странни звуци, при които го побиха студени тръпки. Нещо пращеше и скърцаше, сякаш огромна скала се пукаше от студ. Този шум прерасна в стонове, които постепенно заглъхнаха.

Бастиан се ослуша, сърцето му биеше лудо. После се сети за думите на Граограман, че не бива да се тревожи.

Звуците не се повториха. Но тишината беше едва ли не още по-страшна. Трябваше да разбере какво се е случило!

Отвори вратата на покоите и надникна в голямата пещера. Първоначално не откри никаква промяна, освен че лампите светеха по-слабо и светлината им пулсираше като сърце, което започва да бие все по-бавно и по-бавно. Лъвът още лежеше в същата поза върху черния скален блок и сякаш гледаше към Бастиан.

— Граограман! — извика тихо Бастиан. — Какво става тук? Какъв беше този шум? Ти ли беше?

Лъвът не отговори и не помръдна, но когато момчето се приближи към него, го проследи с очи.

Бастиан протегна бавно ръката си, за да погали гривата му, но щом я докосна, се дръпна уплашен. Тя беше твърда и леденостудена като черната скала. Същото усети и когато пипна лицето и лапите на Граограман.

Не знаеше какво да прави. Той видя, че черната скална врата бавно се отваря. Едва когато вече вървеше по дългия тъмен коридор, се запита какво всъщност търси навън. Нали в тази пустиня нямаше никой, който би могъл да спаси Граограман.

Но там нямаше никаква пустиня.

Навред в нощната тъмнина започнаха да проблясват светлинки. Безброй малки кълнове надигаха чела от пясъчните зрънца. Нощната гора Перелин отново растеше!

Бастиан изведнъж се досети, че това е свързано по някакъв начин с вкаменяването на Граограман.

Той отново се върна в пещерата. Светлината на висящите лампи едва-едва проблясваше. Отиде до лъва, прегърна грамадния му врат и притисна лицето си към муцуната на животното.

Ето че вече и очите на лъва бяха станали черни и мъртви като скалата. Граограман се бе вкаменил. Светлинките трепнаха за сетен път и стана тъмно като в гроб.

Бастиан заплака горчиво и каменното лъвско сърце беше обляно от сълзите му. Накрая момчето се сгуши между огромните лапи и заспа.