Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Undomestic Goddess, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 159 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2008)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)

Издание:

Софи Кинсела. Повелителката на метлата

ИК „Кръгозор“, София, 2006

Американска. Първо издание

Редактор: Ангел Йорданов

Коректор: Мария Тодорова

ISBN: 978-954-771-128-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция sonnni

9

Всичко ще се оправи.

Ако си повтарям тези думи достатъчно често, те ще се сбъднат.

Знам, че трябва да позвъня на Гай. Няколко пъти отварях капачето на телефона. Всеки път унижението ме възпираше, въпреки че той ми е приятел, въпреки че е най-близкият ми човек във фирмата. Аз съм уволнена. Срамувам се. Той няма подобни проблеми.

Най-сетне ставам, потривам бузи и се опитвам да си върна настроението. Хайде. Обади се на Гай. Той ще иска да се чуе с мен. Ще предложи сам да ми помогне. Отварям капачето на телефона и набирам директния му номер. След секунда чувам стъпки по дървените стълби.

Трябва да е Триш.

Затварям безшумно телефона, пъхвам го в джоба и посягам към глава броколи.

— Как върви? — обажда се Триш. — Напредваш ли?

Щом влиза в кухнята, изненадано забелязва, че съм все още на същото място, на което ме е оставила.

— Наред ли е всичко?

— Просто преценявам… продуктите — опитвам се да импровизирам аз. — Опитвам се да ги почувствам.

В същия момент някаква руса жена се появява на вратата до Триш. Слънчевите очила, боднати в косата, са обсипани с камъчета. Наблюдава ме с огромен интерес.

— Аз съм Петула — представя се тя. — Приятно ми е.

— Петула опита сандвичите ти — обяснява Триш. — Каза, че са великолепни.

— Вече чух за гъшия дроб с медена глазура. — Петула извива вежди. — Много съм впечатлена!

— Саманта може да готви всичко! — хвали се Триш, поруменяла от гордост. — Възпитаничка е на Мишел дьо ла Ру дьо ла Блан! Най-великият!

— И как точно глазираш гъшия дроб, Саманта? — пита с огромно любопитство Петула.

Настъпва мълчание. И двете жени чакат отговора ми.

— Ами… — Прочиствам гърлото си няколко пъти. — По… обичайния начин. Думата „глазирам“ очевидно произлиза прозрачното естество на… ъъъ… завършека… и допълва… дроба. Гъши — опитвам се да измисля нещо аз — дроб. В него се събира… букет аромати.

Казаното няма никакъв смисъл, но май нито Триш, нито Петула са забелязали. Май и двете са силно впечатлени.

— Откъде я изкопа? — обръща се Петула към Триш с шепот, който би трябвало да мине за дискретна забележка. — Моята хубавица е тежък случай. Освен че не може да готви, не разбира и дума от онова, което казвам.

— Сама дойде! — прошепва Триш, все още румена от задоволство. — „Кордон Бльо“! Говори английски! Не можахме да повярваме!

И двете ме наблюдават, сякаш съм някое рядко животно, на което са му поникнали рога на главата. Не мога да ги търпя повече.

— Да ви приготвя ли чай? Ще го сервирам в хола — предлагам отчаяно аз.

— Не, ще отскочим да ни направят маникюра — отвръща Триш. — Ще се видим по-късно, Саманта.

Следва мълчание и аз разбирам, че има нещо, което пропускам. Със закъснение се сещам, че Триш очаква да направи реверанс. Идва ми да се сгърча от неудобство. Защо ми трябваше да правя реверанси? Кой дявол ме накара?

— Разбира се, госпожо Гайгър. — Навеждам глава в нещо средно между поклон и кимване и правя задължителния реверанс. Когато поглеждам към двете жени, забелязвам, че очите на Петула са като варени яйца.

Докато излизат, чувам Петула да шепти:

— Тя направи реверанс! Видях я как направи реверанс пред теб!

— Просто засвидетелства уважението си — отвръща небрежно Триш. — Изключително подходящо. Трябва и ти да пробваш твоята…

Господи! Какво направих!

Чакам тракането на токчетата им да заглъхне. След това се скривам в килера, за да съм сигурна, че няма да има изненади, и набирам отново телефона на Гай. Той отговаря на третото позвъняване.

— Саманта. — Струва ми се резервиран. — Здравей. Вече…

— Всичко е наред, Гай — стисвам за миг очи. — Говорих с Кетърман. Вече знам.

— Господи, Саманта! — Той въздъхва тежко. — Съжалявам, че се получи така. Много съжалявам…

Не мога да търпя съжалението му. Ако каже още нещо в този дух, ще избухна в сълзи.

— Всичко е наред — прекъсвам го аз. — Честна дума. Да не говорим повече за това. Нека просто… мислим за бъдещето. Трябва да си оправя живота.

— Господи, колко си целеустремена! — В гласа му звучи възхищение. — Не позволяваш нищо да те сломи.

Приглаждам косата си назад. Чувствам се изтощена, лишена от обич и затънала в проблеми.

— Просто трябва да… да продължа напред. — Сама не знам как успях да запазя гласа си спокоен и безизразен. — Трябва да се върна в Лондон. Работата е там, че не мога да се прибера у нас. Кетърман си е купил апартамент в моя блок. Той живее там.

— Да, чух. — Усещам как Гай потръпва от ужас. — Доста неприятно.

— Не мога да го погледна, Гай. — Сълзите отново заплашват да потекат, затова си поемам дълбоко дъх. — Чудех се… Може ни да остана у вас за малко? Само за някой и друг ден.

Той мълчи. Не очаквах мълчание.

— Саманта… с удоволствие бих ти помогнал — подхвърля накрая той. — Само че трябва първо да говоря с Шарлот.

— Разбира се — отвръщам объркана аз.

— Чакай така. Веднага ще й се обадя.

През следващите минути останах да чакам. Докато слушах някакво изпълнение на арфа, се опитвах да не се оставя да се чувствам неудобно. Естествено, че той няма да се съгласи веднага. Не може да не се съобрази с приятелката си.

Най-сетне чувам отново гласа му.

— Саманта, извинявай, но просто няма да стане.

Не мога да повярвам.

— Добре. — Опитвам се да се усмихна, да продължа разговора с напълно естествен глас, сякаш това не е кой знае колко важно. — Няма страшно… Не е важно…

— В момента Шарлот е много заета… пребоядисваме спалните… просто моментът не е подходящ…

Той се колебае и ми се струва, че иска час по-скоро да прекъсне разговора, за да се отърве от мен. И в този момент разбирам истината. Той изобщо не е питал Шарлот. Просто си намери подходящо извинение. Не иска да се мотая около него. Сякаш провалът ми е заразен, сякаш и неговата кариера ще се провали.

Вчера бях най-добрата му приятелка. Вчера, докато знаеше, че ще ме изберат за партньор, непрекъснато ме обикаляше, вечно усмихнат, весел и сърдечен. А днес не иска и да чува за мен.

Знам, че не трябва да си отварям устата, че е най-добре да запазя достойнството си, но просто не успявам да се въздържа.

— Просто не искаш да имаш нищо общо с мен, нали? — избухвам аз.

— Саманта! — Той е обиден. — Не ставай смешна.

— Аз съм все още същият човек. Мислех, че си ми приятел, Гай…

— Аз наистина съм ти приятел! Само че не очаквай да… Трябва да мисля за Шарлот… не разполагаме с много място… Виж, звънни ми след ден-два, може да се видим да пийнем по нещо…

— Не се притеснявай — опитвам се да овладея гласа си. — Извинявай за безпокойството.

— Чакай! — възкликва той. — Не затваряй. Какво ще правиш?

— О, Гай! — Успявам да се изсмея. — Не се прави, че те е грижа.

Прекъсвам връзката и усещам, че ми се вие свят. Не мога да повярвам. Всичко се е променило. Може би той не се е променил. Може би той винаги е бил такъв, но аз не съм го разбрала.

Поглеждам към екранчето на телефона и задъхано наблюдавам как се нижат секундите. Чудя се какво да правя. Неочаквано започва да вибрира в ръката ми и аз трепвам. „Тенисън“ пише на екрана.

Това е мама.

Започвам да се притеснявам. Сигурно вече е разбрала. Трябваше да се сетя, че и това ме чака. Мога да остана при нея за известно време, хрумва ми накрая. Странна работа. Тази възможност дори не ми бе минала през ума. Отварям капачето и си поемам дълбоко дъх.

— Здрасти, мамо.

— Саманта! — Гласът й пронизва ухото ми. — Колко време смяташе да криеш този провал? Оказва се, че трябва да разбера за позора на дъщеря си от вицовете по интернет. — Тя изрича последните думи с отвращение.

— Вицове по интернет ли? — повтарям немощно аз. — Как така?

— Ти не ги ли знаеше? Очевидно в някои среди новият термин за петдесет милиона лири стерлинги е „Саманта“. Държа да ти кажа, че не ми е никак смешно.

— Мамо, съжалявам…

— Добре че поне скандалът няма да излезе извън света на правистите. Разговарях с хората от „Картър Спинк“ и те ме увериха, че няма да предприемат никакви мерки. Трябва да си благодарна, че ще оставят нещата така.

— Да… благодарна съм…

— Ти къде си? — прекъсва ме тя. — Къде се намираш в момента?

Скрила съм се в един килер, заобиколена от пакети ориз, корнфлейкс, боб, леща и какво ли не.

— Ами… у едни хора. Не съм в Лондон.

— Какво смяташ да правиш?

— Не знам. — Потривам лице. — Трябва да си стъпя на краката. Да си намеря работа.

— Работа, значи — съска тя. — Да не би да си въобразяваш, че някоя правна фирма ще те вземе?

Тонът й ме кара да се свия.

— Ами… не знам, мамо. Току-що разбрах, че съм уволнена. Не мога просто да…

— Можеш. Добре че се застъпих за теб.

Тя се била застъпила за мен.

— Какво си…

— Обадих се на всички, които ми дължат услуги. Не ми беше никак лесно. Старшият партньор във „Фортескю“ е готов да се срещне с теб утре в десет.

Слушам и не мога да повярвам.

— Ти си ми уредила интервю?

— Ако всичко мине както трябва, ще започнеш работа като старши сътрудник. — Гласът й е строг. — Този шанс ти се дава като лична услуга, която някой ми дължи. Сама се сещаш, че всички са с огромни резерви. Така че, ако искаш да напреднеш, Саманта, ще се наложи да си седнеш на задните части и да се докажеш. Трябва да отдадеш на тази работа всичкото си време.

— Разбира се. — Затварям очи и мислите ми политат напълно объркани. Чака ме интервю за работа. Ново начало. Та това е изходът от кошмара.

Защо не изпитвам облекчение? Защо не се радвам?

— Ще трябва да дадеш повече от себе си, отколкото в „Картър Спинк“ — продължава да нарежда до ухото ми мама. — Никакво отпускане. Никаква проява на самочувствие. Ще трябва да се доказваш двойно повече. Разбра ли ме?

— Да — отвръщам автоматично аз.

Още часове. Повече работа. Нови безсънни нощи. Имам чувството, че върху гърба ми се стоварва нов товар от бетон. Още по-тежък и невъзможен за носене.

— Тоест… не — Чувам гласа си аз. — Не. Не искам. Просто не искам. Не мога. Прекалено е…

Думите сами се изплъзват от устата ми. Не съм искала да ги кажа. Дори не съм се замисляла досега. Ето че сега са казани и усещам, че съм казала… самата истина.

— Моля, какво? — Гласът на мама е остър. — Какви ги говориш, Саманта?

— Не знам — масажирам челото си и се опитвам да изплувам от собственото си объркване. — Мислех си, че… ами мога да си почина малко.

— Почивката ще сложи край на кариерата ти на правист. — Гласът й ехти застрашително. — Това ще бъде краят.

— Мога да се занимавам с нещо… с нещо друго.

— Няма да изкараш и две минути на друга работа! — Тя май е приела думите ми като лична обида. — Саманта, ти си правист. Учила си за правист.

— Има и други професии на този свят, освен правото — изплаквам аз, напълно загубила самообладание.

Следва зловещо мълчание.

— Саманта, ако ще ми правиш някоя от онези нервни кри…

— Няма! — повишавам глас още повече. — Просто защото задавам въпроси за живота си, не означава, че имам нервна криза! Не съм те молила да ми търсиш нова работа. Самата аз не знам какво искам. Трябва ми малко време, за да… за да помисля…

— Утре да си отишла на интервюто, Саманта, и без повече приказки. — Гласът на мама е като камшик. — Утре в десет да си там.

— Няма.

— Кажи ми къде си! Ще ти изпратя веднага кола.

— Няма. Остави ме на мира.

Прекъсвам връзката, излизам от килера и със свиреп замах стоварвам телефона на масата. Лицето ми пламти. Горещи сълзи напират в очите ми. Телефонът започва гневно да вибрира на масата, но аз се правя, че не забелязвам. Няма да се обадя. С никого няма да говоря. Ще си пийна нещо. А след това ще сготвя проклетата вечеря.

Сипвам си малко бяло вино в една чаша и отпивам няколко глътки. След това се обръщам към натрупаните на масата продукти.

Мога да готвя. Мога да се справя. Нищо, че всичко в живота ми се разпада. Ще успея, все някак ще се справя.

Без да се колебая и бавя повече, скъсвам опаковката на агнешкото. Ще го пъхна във фурната. Трябва да го сложа в някакъв съд. Много просто. И грахът да върви с него. След това ще го смачкам на пюре и готово!

Отварям шкафа и вадя натрупани едно в друго плата и тавички за печене. Избирам едно плато и изсипвам в него граха. Няколко зрънца се търкулват на пода, но на мен не ми пука. Грабвам олиото от плота и поливам граха. Вече се чувствам като майстор готвач.

Натъпквам платото във фурната и я пускам на максимум. След това прехвърлям агнешкото в елипсовидна тава и слагам и него във фурната.

Дотук добре. Сега просто трябва да разлистя готварските книги на Триш, за да открия как се прави гъши дроб с медна глазура.

Тук никъде не се споменава гъши дроб с медена глазура. Най-близката рецепта е за пита с кайсии и малини. Просто ще заимствам някои идеи.

„Смесете мазнината и брашното, докато получите ронливо тесто“, чета аз.

Първо, това няма никакъв смисъл. Ронливо, казват. И как ще стане ронливо, след като е направено от масло и брашно?

Взирам се невиждащо в страницата, а мислите ми препускат. Току-що отхвърлих единствената възможност да си върна живота. Дори не разбирам защо го направих. Аз съм адвокат. Това ми е в кръвта. Какво друго мога да правя? Какво става с мен?

Мама му стара. Защо тази фурна бълва дим?

 

 

В седем вечерта все още готвя.

Поне си въобразявам, че готвя. И двете фурни са горещи. На котлоните бълбукат разни неща. Отдушникът бръмчи уморено. Вече два пъти успях да си изгоря дясната ръка, докато вадех разни неща от фурната. Отворила съм осем книги с рецепти и съм ги пръснала из цялата кухня. Едната е залята с олио, а друга е оплескана с жълтък. Лицето ми е станало червеникавокафяво, цялата съм потна и на всеки няколко минути тичам до мивката, за да топна ръце под студената вода.

Така е от цели три часа. А все още нямам представа каква ще бъде вечерята. Досега вече изхвърлих шоколадовото суфле, което се скапа, два тигана с прегорял лук и една тенджера със замразени праскови, от които ми се догади само като ги гледах.

Нямам представа какво ще излезе. Нямам и достатъчно време, за да разбера какво не е наред. Нямам и желание да правя анализ. Всеки път, щом нещо не се получи, аз изхвърлям проблемното нещо и започвам отново.

Семейство Гайгър нямат представа какво става в кухнята им. Двамата пият кротко шери в хола. Мислят си, че всичко е наред. Преди около половин час Триш се опита да влезе в кухнята, но аз успях да я прогоня навън.

След по-малко от час двамата с Еди ще се настанят в трапезарията в очакване на изискана вечеря. Ще разстелят салфетките, изпълнени с очакване, ще си сипят минерална вода.

Усещам как ме обзема истерия. Знам, че няма да успея. Въпреки това не мога да се откажа. Все си мисля, че ще стане някое чудо. Нещата ще се подредят. Все някак ще се справя.

Господи, сосът извира!

Затварям вратата на фурната, грабвам лъжица и започвам да бъркам. Та той представлява доста гнусна на пръв поглед кафява вода на буци. Отварям трескаво шкафовете, за да открия нещо, което да сипя вътре. Брашно. Царевично брашно. Нещо такова ми трябва. Това ще ми свърши работа. Грабвам малко бурканче и сипвам енергично от бялата пудра, а след това избърсвам потта от челото си. Добре. Ами сега какво?

В този момент си спомням за белтъците, забравени в купата. Грабвам готварската книга и прокарвам пръст по страницата. Промених десерта на целувки с яйчен крем, след като прочетох, че се правели много лесно.

Дотук добре. Ами после?

„Поставете стегналите се целувки в соса, пресипан върху готварско фолио.“

Поглеждам в купата. Да са се стегнали, значи. Моите са в течно състояние.

Трябва да се получат, повтарям си отчаяно аз. Просто трябва да се получат. Следвах инструкциите много внимателно. Може би течността е по-гъста, отколкото изглежда. Може би като започна да я пресипвам, ще се стегне, както обикновено става според кулинарните закони на физиката.

Започвам бавно да пресипвам в тавичката.

Не се сгъстява. Разлива се на бяло лепкаво езерце и започва да капе по пода.

Нещо ми подсказва, че целувките с яйчен крем няма да са готови за вечерята в осем.

Лепкава капка пльосва върху крака ми и аз надавам отчаян вик. Готова съм да ревна. Защо не се получи? Толкова внимателно изпълних всичко! В гърдите ми започва да се надига дълго потискана ярост и заплашва да изригне. Яростта е насочена към мен, към противните подли белтъци, към готварските книги, към готвачите и към храната… Насочена е най-силно към онзи, посмял да напише, че целувките са „лесна работа“…

— Не са! — крясвам аз. — Изобщо не е вярно! — Запокитвам книгата към другия край на кухнята и тя се удря във вратата.

— Какво по дяволите! — възкликва мъжки глас, пълен с изненада. В следващия миг вратата се отваря и на прага застава Натаниъл. Краката му са като яки дървета, а косата му блести на залязващото слънце. Носи раница и изглежда, се кани да се прибира. — Всичко наред ли е?

— Наред е — отвръщам стреснато аз. — Всичко е наред. Благодаря ти. Много ти благодаря. — Махвам пренебрежително с ръка, но той дори не трепва.

— Чух, че приготвяш изискана вечеря — отбелязва той, докато оглежда хаоса.

— Да, точно така. В момента съм в най… най-сложния етап от… ъъъ… — Поглеждам към котлона и писвам. — Мама му стара. Сосът!

Нямам представа какво става. От тигана извират кафяви мехурчета, потекли са по печката и преливат към пода. Все едно, че варя каша във вълшебно гърне, което не спира да бълва.

— Дръпни го от огъня, за бога! — възкликва Натаниъл. Грабва тигана и го премества. — Какво, по дяволите, е това чудо?

— Нищо! — отвръщам аз. — Най-обикновени съставки…

Натаниъл вече е забелязал малкото бурканче на плота. Грабва го и го зяпва изумен.

— Бакпулвер? Сипала си бакпулвер в соса? На това ли ви учат в… — Той млъкна и подушва. — Чакай малко. Нещо изгаря.

Наблюдавам безпомощно как отваря долната фурна, грабва домакинска ръкавица и с един замах вади платото, пълно с нещо като дребни черни куршуми.

Господи! Грахът. Съвсем го забравих.

— И какво се предполага, че е това? — пита той, изпълнен с почуда. — Заешки барабонки ли?

— Грах — отвръщам аз. Бузите ми горят, но аз вирвам брадичка и се опитвам да спася поне малка част от достойнството си. — Полях го с олио и го пъхнах във фурната, за да се… разтопи.

Натаниъл ме е зяпнал.

— Да се разтопи?

— Да омекне — бързам да се поправя аз.

Натаниъл оставя подноса и скръства ръце.

— Ти имаш ли някаква представа от готвене? — пита той.

Преди да му отговоря, откъм микровълновата долита впечатляващ трясък.

— Господи! — писвам ужасена аз.

— Боже господи! Това пък какво беше?

Натаниъл наднича през прозорчето.

— Какво си сложила вътре? — пита той. — Нещо току-що се взриви.

Опитвам се да си спомня. Какво бях сложила в микровълновата? Всичко ми се струва като в мъгла.

— Яйцата! — спомням си аз. — Трябваха ми твърдо сварени яйца за канапето.

— И си ги сложила в микровълновата? — пита натъртено той.

— Исках да стане по-бързо! — изкрещявам аз. — Опитвах се да си спестя малко време!

Натаниъл изключва микровълновата от контакта, обръща се към мен и дори не крие колко е изумен.

— Нямаш никакво представа от готвене! Всичко това е лъжа и измама! Ти не си никаква икономка. Нямам представа какво си намислила…

— Нищо не съм намислила! — отвръщам шокирана аз.

— Семейство Гайгър са добри хора. — Той не откъсва очи от мен. — Няма да ти позволя да ги използваш.

В този момент забелязвам, че е готов да ги защити на всяка цена. Господи! Какво ли си мисли? Сигурно е решил, че съм отявлена мошеничка.

— Виж… моля те. — Потривам потното си лице. — Не се опитвам да ги обера и измамя. Наистина не мога да готвя. Озовах се тук, защото стана… недоразумение.

— Недоразумение ли? — Той се намръщва подозрително.

— Да — отвръщам аз малко по-остро, отколкото ми се иска. Отпускам се на стола и разтривам кръста си, защото е започнал да се схваща. Едва сега усещам колко съм изтощена. — Трябваше да избягам от… нещо. Трябваше да намеря къде да прекарам нощта. Семейство Гайгър решиха, че съм икономка. На следващата сутрин се почувствах виновна. Казах си, че е най-добре да издържа до обяд. Нямам намерение да остана. Няма да взема пари от тях, ако това си мислиш.

Той мълчи. Най-сетне вдигам поглед. Натаниъл се е облегнал на плота и е скръстил едрите си ръце. Мрачното му лице се е поотпуснало. Той бърка в раницата и вади бутилка бира. Подава ми я, но аз клатя глава.

— И от какво се опитваш да избягаш? — пита той, докато отваря бирата.

Усещам как нещо в мен се свива. Не мога да му разкажа истината.

— Просто… така се случи… — Свеждам поглед.

Той отпива дълга глътка бира.

— Неприятна връзка ли?

В първия момент не смея да проговоря. Мисля си за безкрайните години, прекарани в „Картър Спинк“, за всичко, което съм пожертвала, на което бе сложен кръст с един триминутен телефонен разговор.

— Да — отвръщам бавно аз. — Доста неприятна връзка.

— Колко време продължи?

— Седем години. — За свой ужас усещам как сълзите ми потичат сами. Нямам представа откъде се взеха. — Извинявай — хлипам аз. — Денят беше доста стресиращ.

Натаниъл рови в раницата, вади пакетче кърпички и ми подава една.

— Добре че си се отървала — заявява спокойно той. — Няма смисъл да търпиш. Както няма смисъл да гледаш назад.

— Прав си — избърсвам очи. — Просто трябва да реша какво ще правя оттук нататък. Не мога да остана тук. — Посягам към бутилката коантро, от което трябваше да сипя в шоколадовото суфле, сипвам в първата черупка от яйце и го изпивам.

— Семейство Гайгър са добри работодатели — казва Натаниъл и леко свива рамене. — Можеше да попаднеш на лоши хора.

— Знам — усмихвам се немощно. — За съжаление не мога да готвя.

Той оставя бутилката на плота и избърсва уста. Ръцете му са чисти, но под ноктите се е набила кал, а също и на местата, където кожата му е напукана.

— Ще поговоря с мама. Тя умее да готви. Може да те научи на най-основното.

Поглеждам го недоумяващо и едва сдържам смеха си.

— Да не би да искаш да кажеш, че трябва да остана? Аз съм просто една измамница, която си призна, защото нямаше накъде. — Клатя глава и се мръщя заради вкуса на коантрото, полепнал по небцето ми. — Трябва да си вървя.

— Жалко. — Той свива рамене. — Щеше да е приятно тук да работи човек, който знае английски и прави такива страхотни сандвичи — добавя той напълно сериозно.

Не се сдържам и се усмихвам.

— Доставиха ги.

— Аха. Чудех се аз…

Някой почуква тихо на вратата и двамата с него вдигаме очи.

— Саманта? — Гласът на Триш е тих и настойчив. — Чуваш ли ме?

— Ами… да — провиквам се аз. Гласът ми е напрегнат.

— Не се безпокой, няма да вляза. Не искам да те притеснявам! Сигурно си на много важен етап от процеса.

— Може и така да се каже…

Срещам погледа на Натаниъл и усещам как ме сграбчва истерия.

— Просто исках да те попитам — продължава Триш — дали ще сервираш сорбе между ястията.

Поглеждам Натаниъл. Раменете му се тресат в беззвучен смях. Не успявам да се въздържа и прихвам. Притискам отчаяно длан към устата си и се опитвам да се овладея.

— Саманта?

— А… не — успявам да изрека най-сетне аз. — Няма да има сорбе.

Натаниъл е взел един от тиганите с прегорял лук. Показва ми с мимика как загребва, а после преглъща. Вкуснотия, изрича безмълвно той. От очите ми избликват сълзи. Почти се задушавам в опитите си да не се изсмея на глас.

— Добре. Чакаме те!

Токчетата на Триш чаткат по коридора, а аз избухвам в безпомощен смях. През целия си живот не съм се смяла толкова много. Ребрата ме болят, започвам да кашлям, имам чувството, че ще повърна.

Най-сетне успявам да се успокоя, избърсвам очи и издухвам носа си в кърпичката на Натаниъл. Той също се е успокоил и оглежда кухнята, в която сякаш е паднала бомба.

— Давай сериозно — казва той. — Какво ще правиш с всичко това? Те очакват специална вечеря.

— Знам. — В гърдите ми напъва нова вълна от истерия и аз се опитвам да я овладея. — Знам какво очакват. Просто трябва да измисля нещо.

В кухнята настъпва мълчание. Виждам как подозрително Натаниъл оглежда целувчените петна по пода.

— Добре — въздъхвам, потръпвам и отмятам назад влажната си коса. — Ще спася положението.

— Ще спасиш положението ли? — Той не може да повярва.

— Според мен така ще разрешим всички проблеми. — Ставам и започвам да изсипвам съсипаната храна в боклука. — Първо трябва да почистя кухнята…

— Ще ти помогна. — Натаниъл се изправя. — Трябва да видя как ще го направиш.

Двамата заедно изпразнихме тенджери и тигани в боклука. Аз изтърках мазните изцапани плотове, докато Натаниъл бършеше потеклите целувки.

— Това тук още ли трябва да се пече? — Той отваря горната фурна и вади агнешкото, забулено в облак дим. Покрито е с тъмнокафява коричка.

— По дяволите! — притискам ръка към устата си. — Съвсем го забравих!

— Откога е вътре?

— Ами… от три часа.

Той се опитва да го бодне с вилица.

— Твърдо е като камък. Ще го взема за кучката. Тя ще реши, че е кокал.

След около половин час кухнята има по-приличен вид. Хващам яйчената черупка, сипвам си още малко коантро и си поемам дълбоко дъх.

— Добре.

Време е шоуто да започне.

— Пожелавам ти успех. — Натаниъл извива вежди. Отварям вратата на кухнята и виждам, че Триш и Еди се мотаят из трапезарията, стиснали чаши с шери в ръце.

— А, Саманта! Готово ли е всичко? — Лицето на Триш е светнало в очакване и аз усещам как ме пробожда чувство на вина заради онова, което се каня да й причиня.

Само че друг начин няма.

Поемам си дълбоко дъх, готова да вляза в битка.

— Госпожо Гайгър, господин Гайгър… — Поглеждам от единия към другия, за да се уверя, че ме слушат внимателно. — Аз съм сломена.

Затварям очи и клатя глава.

— Сломена ли? — повтаря невярващо Триш.

— Постарах се, наистина се постарах. — Отварям очи. — Страхувам се, че не мога да работя с вашите уреди. Вечерята не отговаря на професионалните ми стандарти. Не мога да допусна подобно нещо да излезе извън кухнята. Аз, разбира се, ще възстановя всичките ви разходи… Смятайте, че това е оставката ми. Утре сутринта ви напускам.

Ето. Готово. Няма жертви.

Не се сдържам и поглеждам застаналия на вратата на кухнята Натаниъл. Той клати глава с нещо като усмивка и вдига палци.

— Как така напускаш! — Триш ме наблюдава ужасена, а сините й очи всеки момент ще изскочат. — Не можеш да напуснеш! Ти си най-добрата икономка, която някога сме имали! Еди, направи нещо!

— Госпожо Гайгър, след провала тази вечер просто нямам избор — обяснявам аз. — Честно признавам, че вечерята не беше годна за ядене.

— Не си виновна ти! — бърза да ме оправдае тя. — Вината е изцяло наша. Незабавно ще ти поръчаме нови уреди.

— Ама…

— Просто направи списък с нещата, от които се нуждаеш. Не се притеснявай за разходите! Освен това ще ти повишим заплатата! — В същия момент тя се сеща за нещо друго. — Кажи колко искаш. Кажи на каква заплата ще бъдеш доволна!

Разговорът не протича по начина, по който на мен ми се искаше.

— Ами… никога не сме говорили за заплата… — Свеждам притеснено очи.

— Еди! — Триш се извръща гневно към него. — Ти си виновен! Саманта иска да напусне, защото не й плащаш достатъчно!

— Не съм казала подобно нещо… — започвам безпомощно аз.

— Освен това има нужда от нови тенджери и тигани. И то от най-добрите. — Тя сръчква Еди в ребрата и настоява: — Кажи нещо!

— Ами… Саманта. — Еди прочиства гърлото си. Очевидно е, че се чувства много неловко. — Много ще ни бъде приятно, ако останеш при нас. Харесва ни как се грижиш за къщата и каквито и да са очакванията ти за заплата… ще се съобразим с тях. — Триш отново го сръчква в ребрата. — Дори ще ти дадем повече.

— И здравно осигуряване — добавя Триш.

И двамата ме гледат, очите им са изпълнени с очакване. Извръщам се към Натаниъл, който е наклонил глава, сякаш иска да каже „Защо не?“.

Обзема ме странно чувство. Трима човека за десет минути ми казаха, че искат да остана при тях.

Мога да остана. Съвсем просто е.

Не можеш да готвиш, напомня ми тъничък гласец. Не знаеш как да чистиш. Ти не си икономка.

Мога да се науча. Мога да науча всичко необходимо.

Мълчанието прераства в напрежение. Дори Натаниъл не откъсва очи от мен.

— Ами… добре. — Усещам, че се усмихвам. — Добре. Щом искате… ще остана.

 

 

По-късно същата вечер, след като изядохме поръчаната по телефона китайска храна, аз изваждам мобилния, обаждам се в офиса на мама и изчаквам да се включи телефонният секретар.

— Всичко е наред, мамо — започвам аз. — Не е нужно да използваш връзките си и да молиш за услуги. Вече си осигурих работа. — След тези думи затварям.

Все едно, че съм изгорила моста с миналото.

Чувствам се свободна.