Софи Кинсела
Повелителката на метлата (1)

1

„Имате ли чувството, че сте подложена на силен стрес?“

Не. Не съм стресирана.

Просто съм… ами заета съм. Малко ли хора са заети? С всички е така. Имам отговорна, високоплатена работа, кариерата ми е особено важна за мен и си я обичам.

Добре, де. Понякога съм малко напрегната. Усещам, че съм под напрежение. Нали съм адвокат в Ситито, за бога? Вие какво очаквате?

Буквите се врязват с такава сила в страницата, че хартията се е скъсала. По дяволите. Няма значение. Да видим сега следващия въпрос.

„Средно по колко часа на ден прекарвате в офиса?“

• 4.

• 2.

• 8.

Зависи.

„Редовно ли спортувате?“

• Ходя редовно на плуване.

• От време на време ходя на плуване.

Наистина ще тръгна редовно на плуване. Когато ми остане време. Напоследък съм доста натоварена в службата, така че няма мърдане.

„Пиете ли по осем чаши вода на ден?“

• Да.

• Понякога.

Не.

Оставям химикалката и си прочиствам гърлото. В другия край на стаята Мая вдига поглед от шишенцата с лак за нокти. Днес въпросната Мая ще ме разкраси. Тя има дълга черна коса, вързана на опашка, сплетена с промъкната в кичурите тънка бяла лента, а на носа й се вижда малка сребърна обица във формата на топче.

— Всичко наред ли е с въпросника? — пита тя с мелодичния си глас.

— Май забравих да кажа, че не разполагам с много време — започвам любезно аз. — Необходими ли са всички тези въпроси?

— Имаме нужда от колкото е възможно повече информация, за да подчертаем красотата ви и да обърнем специално внимание на здравословното ви състояние — отвръща спокойно тя, но по гласа й личи, че няма да успея да се измъкна.

Поглеждам часовника. Станало е девет и четирийсет и пет.

Нямам време за подобни неща. Наистина нямам толкова време. Само че това ми е подарък за рождения ден, освен това обещах на леля Патси.

Ако трябва да съм честна, това е подаръкът за миналия ми рожден ден. Преди почти цяла една година леля Патси ми подари ваучер за „Стресът е минало“. Тя е сестра на мама и много се притеснява за жените, отдадени на работата. Щом се видим, стисва раменете ми, оглежда лицето ми, без да крие загрижеността си, а на картичката към ваучера беше написала: „Намери време за себе си, Саманта!!!“.

Наистина имах намерение да намеря време. Само че в службата ни беше доста натоварено и кой знае как мина цяла година, а на мен не ми остана нито една свободна минутка. Работя като адвокат в „Картър Спинк“ и в момента ни се е събрала доста работа. Пълна лудница. Скоро ще стане по-добре. Налага се да издържа следващите две седмици.

Както и да е, след това леля Патси ми изпрати картичка за тазгодишния рожден ден и аз се сетих, че на стария ваучер скоро ще му изтече срокът. И така, вече съм на двайсет и девет. Седнала съм на едно канапе, увита в бял хавлиен халат и някакви сюрреалистични хартиени бикини. Освободила съм си половината ден. Нито секунда повече.

„Пушите ли?“

Не.

„Пиете ли?“

Да.

„Храните ли се редовно с домашно приготвена храна?“

Вдигам поглед, готова да премина в отбрана. Това пък какво общо има с цялата работа? Защо „домашно приготвената храна“ да е по-хубава?

Храната ми е здравословна и разнообразна, написах най-сетне аз.

Това е самата истина.

Всички знаят, че китайците живеят по-дълго от нас, така че едва ли има по-здравословна храна от тяхната. А пък пицата е от Средиземноморието. Това със сигурност е по-здравословно от домашно приготвените манджи.

„Животът ви хармоничен ли е?“

• Да.

• Не.

Да.

— Готова съм — оповестявам аз и подавам страниците на Мая, която започва да преглежда отговорите ми. Пръстът й преминава надолу досадно бавно. Тя да не би да си мисли, че разполагаме с всичкото време на този свят?

На тази длъжност може и да има достатъчно време, само че до един аз на всяка цена трябва да съм цъфнала в офиса.

— Прочетох отговорите ви много внимателно. — Мая ме поглежда угрижено. — Струва ми се, че сте подложена на огромен стрес.

Какво? Това пък откъде го измисли? Нали специално написах, че не съм подложена на стрес?

— Не съм — поглеждам я спокойно и се усмихвам, за да се увери сама, че не съм стресирана. Май не успях да я убедя.

— Очевидно работата ви е свързана с огромно напрежение.

— Напрежението ми дава сили — обяснявам аз. Това е самата истина. Това е така още откакто…

Ами, да. Така е, откакто мама ми го каза; тогава бях на около осем. „Ти разцъфваш, когато си под напрежение, Саманта.“ Цялото ни семейство разцъфва, когато е подложено на напрежение. Това ни е нещо като семейно мото… И аз не знам как точно да го обясня.

С всички ни е така, като изключим брат ми Питър, разбира се. Той прекара нервен срив. Останалите сме добре.

Обичам работата си. За мен е истинско удоволствие да забележа вратичката в някой договор. Обожавам тръпката по време на преговори, споровете, държа мнението ми да е най-удачното.

Е, понякога, много рядко, имам чувството, че някой е стоварил огромен товар върху мен. Говоря за нещо като бетонни панели, поставени един върху друг, които се налага да мъкна, независимо от това колко съм скапана…

Само че всички си имат подобни моменти. Това е напълно нормално.

— Кожата ви е силно дехидратирана — Мая клати глава. Прокарва опитни пръсти по бузата ми, спира на врата и виждам, че започва да се притеснява. — Ускорена сърдечна дейност. Това не е здравословно. В момента напрегната ли сте?

— В момента имам доста работа — свивам рамене. — Просто моментът е такъв. Добре съм — може ли най-сетне да продължим?

— Добре — Мая става. Натиска някакво копче на стената и се разнася нежна музика. — Мога само да ви кажа, че сте попаднали точно където трябва, Саманта. Целта ни е да стопим стреса, да ви вдъхнем нови сили и да почистим токсините.

— Чудесно — отвръщам аз, макар че я слушам с половин ухо. Току-що си спомних, че така и не се обадих на Дейвид Елдридж за договора с украинския петрол. Трябваше да му позвъня вчера. По дяволите.

— Целта на център „Разлистено дърво“ е да създаде неповторимо спокойствие и да ви откъсне от ежедневните грижи. — Мая натиска друго копче на стената и светлината става по-мека. — Преди да започнем — казва тихо тя, — имате ли някакви въпроси?

— Имам, да — привеждам се напред.

— Чудесно! — тя засиява. — Искате да разберете повече за днешните процедури или нещо по-общо?

— Може ли да изпратя един бърз имейл? — питам любезно аз.

Усмивката на Мая замръзва на лицето й.

— Много набързо — уточнявам аз. — Няма да отнеме повече от две сек…

— Саманта, Саманта… — Мая клати глава. — Тук сте, за да си починете и да се отпуснете. Посветете това време единствено на себе си. Не бива да изпращате имейли. Това е истинска лудост! Пристрастяване! Не по-малко вредно е от алкохола. Или кофеина.

За бога, не съм нито луда, нито пристрастена. Та това е смешно. Проверявам си имейлите веднъж на… май по веднъж на всеки трийсет секунди.

Работата е там, че за трийсет секунди могат да се променят много неща.

— Освен това, Саманта — продължава Мая, — в тази стая виждате ли компютър?

— Не — отвръщам аз и послушно оглеждам малката стая с приглушена светлина.

— Затова ви молим да оставите електронните уреди в сейфа. Не се допускат и мобилни телефони. Нито миникомпютри. — Мая разперва ръце. — Това е убежище. Място, където човек може да избяга от света.

— Разбира се — кимам послушно аз.

Май сега не му е времето да призная, че съм скрила джобен компютър в хартиените бикини.

— И така, да започваме — усмихва се Мая. — Отпуснете се на кушетката, завийте се с хавлиената кърпа. Ще ви помоля да си свалите часовника.

— Часовникът ми трябва!

— Поредното пристрастяване. — Тя започва да цъка неодобрително с език. — Докато сте тук, не е необходимо да гледате колко е часът.

Тя се обръща дискретно и аз свалям часовника с огромно неудоволствие. След това, със също толкова огромно нежелание, се настанявам на кушетката, като се старая да не отпусна цялата си тежест върху безценния си миникомпютър.

Разбира се, че видях надписа, че електронните устройства са забранени. Затова послушно си оставих диктофона. Само че нямаше начин да се лиша от миникомпютъра за цели три часа.

Ами ако изникне нещо важно? Ами ако случаят се окаже спешен?

Да не говорим, че в тази работа няма никаква логика. Ако тук наистина са решили да накарат хората да се отпуснат, значи трябва да им позволят да държат при себе си и джобните компютри, и мобилните телефони, а не да им ги конфискуват.

Какво толкова, тя така и няма да види какво имам под кърпата.

— Ще започна с успокояващ масаж на стъпалата — обяснява Мая и аз усещам как размазва някакъв лосион. — Опитайте се да се освободите от всички мисли.

Послушно зяпвам в тавана. Прочисти мислите си. Мислите ми са чисти и прозрачни като… стъкло…

Какво да правя с Елдридж? Трябваше да му се обадя. Той ще чака да му отговоря. Ами ако се оплаче на останалите партньори, че съм немарлива? Ами ако това повлияе върху шансовете ми да ме изберат за партньор?

Обзема ме паника. Сега не е моментът да оставям нещата на случайността.

— Опитайте се да се освободите от всички мисли… — повтаря Мая. — Веднага ще почувствате как напрежението ви напуска…

Може би ще успея да му изпратя един бърз имейл. Ще го напиша под кърпата.

Тайничко промъквам ръка и напипвам ръбчето на миникомпютъра. Бавно и незабележимо го измъквам от хартиените бикини. Мая продължава да масажира стъпалото ми и не забелязва абсолютно нищо.

— Тялото ви натежава… би трябвало мислите вече да са отлетели…

Примъквам компютърчето върху гърдите си и надничам под кърпата, за да видя екрана. Добре че стаята не е добре осветена. Опитвам се да не шавам много и скришом започвам да пиша имейла с една ръка.

— Отпуснете се… — не се отказва Мая. — Представете си, че се разхождате по плажа…

— Ъъъ… — въздишам аз.

„Дейвид — пиша аз. — Относно петролната сделка. Прегледах поправките. Според мен отговорът ни трябва…“

— Какво правите? — пита Мая, неочаквано застанала нащрек.

— Нищо — отвръщам аз и пъхвам компютърчето под кърпата. — Просто се опитвам… опитвам се да се отпусна.

Мая заобикаля кушетката и впива поглед в надигнатото място под кърпата, където съм стиснала устройството.

— Да не би да криете нещо? — пита тя, неспособна да повярва на очите си.

— Не!

Изпод кърпата компютърчето тихо изпиуква. По дяволите.

— Според мен това беше алармата на някакъв автомобил — отбелязвам аз, като се старая да омаловажа чутото. — Дойде отвън, от улицата.

Мая присвива очи.

— Саманта — започва тя бавно и зловещо. — Да не би да криете електронно устройство под кърпата?

Имам чувството, че ако не си призная, тя ще дръпне кърпата с един замах.

— Просто изпращах имейл — признавам най-сетне аз и гузно показвам миникомпютъра.

— Това сте вие, работохолиците! — Тя грабва възмутена компютъра. — Имейлите ще почакат. Всичко може да почака. Вие просто не знаете как да се отпуснете!

— Не съм работохоличка! — отвръщам възмутено. — Аз съм адвокат! Това е различно!

— Не се опитвайте да отричате — тя клати глава.

— Не отричам! Вижте, предстои ни много важна сделка. Просто не мога да го изключа! В момента е невъзможно. Аз съм… точно сега очаквам да ме направят партньор.

В момента, в който изричам тези думи, усещам как всичките ми нерви се свиват на твърда топка. Искам да стана партньор в една от най-големите правни фирми в страната. Това е единственото, което някога съм желала, честно.

— Искам да ме направят партньор — повтарям аз, вече по-спокойно. — Утре им предстои да вземат решение. Ако се случи, ще бъда най-младият партньор в историята на фирмата. Имате ли представа какво означава това? Имате ли някаква предста…

— Всеки може да отдели за себе си няколко часа — прекъсва ме Мая. Поставя длани на раменете ми. — Саманта, вие сте невероятно напрегната и нервна. Раменете ви са схванати, сърцето ви препуска… струва ми се, че сте на ръба.

— Добре съм.

— Та вие сте истинско кълбо от нерви!

— Не е вярно!

— На всяка цена трябва да намалите темпото, Саманта — тя ме поглежда съчувствено. — Вие сама можете да промените живота си. Ще го направите ли?

— Ами… аз…

Спирам и трепвам изненадана, защото нещо в хартиените ми бикини започва да вибрира.

Мобилният телефон. Напъхах го вътре заедно с миникомпютъра и го включих да „вибрира“, за да не вдига шум.

— Какво е това? — Мая поглежда гърчещата се кърпа. — Какво е това… трептене?

Не мога да призная, че съм вмъкнала и телефон. Не и след като тя откри джобния компютър.

— Ами… — прочиствам гърлото си. — Това е специалната ми играчка.

— Какво? — Мая не може да повярва.

Телефонът отново започва да вибрира в бикините. Налага се да отговоря. Може да ме търсят от офиса.

— Ами… нали се сещате… в момента достигам до един доста интимен момент — поглеждам Мая многозначително. — Дали не може за малко да излезете от стаята?

В очите й заблестява подозрение.

— Чакайте малко! — Тя отново поглежда към кърпата. — Това да не би да е телефон? Как е възможно да вмъкнете и мобилен телефон?

Господи! Тя май е вбесена.

— Вижте — започвам аз в опит да се извиня. — Знам какви са правилата тук, наистина съм готова да ги уважа, да се съобразя с тях, само че работата е там, че… мобилният ми трябва — пъхвам ръка под кърпата.

— Оставете го! — викът на Мая ме стряска. — Саманта — казва тя и се опитва да запази спокойствие. — Вие чухте ли поне една дума от онова, което ви казах? Изключете веднага телефона.

Телефонът продължава да вибрира в ръката ми. Поглеждам изписалия се на екранчето номер и стомахът ми започва да се свива.

— От офиса е.

— Ще ви оставят съобщение. Могат да почакат.

— Ама…

— Това време е посветено само на вас — тя се привежда напред и стиска разпалено ръцете ми. — Единствено и само на вас.

Господи, тя май наистина не разбира. Идва ми да се изсмея.

— Аз работя в „Картър Спинк“ — обяснявам аз. — Не разполагам с време, което да е само и единствено за мен — отварям капачето на телефона и в ухото ми гръмва разгневен мъжки глас:

— Къде, по дяволите, се намираш, Саманта?

Усещам как всичко в мен се свива. Обажда се Кетърман. Шефът на отдела по корпоративно право. Сигурно си има и малко име, но никой не го използва, обръщаме се към него с Кетърман. Той има черна коса, носи очила с метални рамки, очите му са воднистосиви, а навремето, когато постъпих на работа в „Картър Спинк“, заради него сънувах кошмари.

— Сделката на „Фалънс“ отново е на дневен ред. Връщай се веднага. Срещата е за десет и половина.

Как така отново на дневен ред?

— Връщам се веднага — затварям телефона и поглеждам гузно Мая. — Съжалявам.

 

 

Не съм пристрастена към часовника си.

Работата е там, че много разчитам на него. И вие щяхте да разчитате, ако времето ви е разграфено на сегменти от по шест минути. На всеки шест минути от живота ми на работното място получавам пари от някой клиент. Всичко, разбира се, е компютъризирано и грижливо подредено.

11.00 — 11.06 ч. — подготвяне на договор за проект А.

11.06 — 11.12 ч. — поправка на документи за клиент Б.

11.12 — 11.18 ч. — консултации за споразумение В.

В началото, когато започнах работа в „Картър Спинк“, този натоварен график направо ми вадеше душата, още повече, че се налагаше да записвам над какво работя и да давам обяснение за всяка минута от деня. Тогава си мислех: „Ами ако не правя нищо в продължение на шест минути? Какво ще запиша?“

11.00 — 11.06 ч. — зяпам безгрижно през прозореца.

11.06 — 11.12 ч. — фантазирам си как се сблъсквам с Джордж Клуни на улицата.

11.12 — 11.18 ч. — опитвам се да си докосна носа с език.

Истината е, че човек свиква да е натоварен. Свикваш да разпределяш живота си по минути. Освен това свикваш да работиш. По всяко време на денонощието.

Ако си адвокат в „Картър Спинк“, не можеш да си позволиш да се мотаеш и да си губиш времето. Не ти остава време да зяпаш през прозореца, да фантазираш и да мечтаеш. Не е възможно, след като всеки шест минути са толкова важни. Ще ви го кажа по друг начин. Ако позволя да минат шест минути, без да съм свършила нищо, това означава, че съм загубила 50 лири стерлинги на фирмата. Дванайсет минути са 100 лири. Осемнайсет минути стават 150 лири.

Както вече ви казах, адвокатите в „Картър Спинк“ не се размотават.