Софи Кинсела
Повелителката на метлата (22)

22

Събуждам се и пред погледа ми се показва напуканият мръсен таван. След това забелязвам огромна паяжина в един от ъглите, разкривената библиотека, натъпкана до пръсване с книги, касетки, писма, стари украшения за Коледа и пръснато навсякъде бельо.

Как е възможно да съм живяла в тази какофония седем години?

Как е възможно да не съм я забелязала?

Отмятам завивката, ставам от леглото и се оглеждам. Килимът ми се струва мръсен и аз се намръщвам. Тук трябва да се мине с прахосмукачка. Сигурно чистачката е престанала да идва, след като няма кой да й плаща.

По пода са разхвърляни дрехи и аз трябва да поровя малко, преди да открия халат. Намятам го и се отправям към кухнята. Бях забравила колко е голо и спартанско. В хладилника няма нищо, разбира се. Откривам пакетче чай от лайка и пълня чайника, след това се настанявам на един стол и поглеждам тухлената стена отсреща.

Вече е девет и петнайсет. Кетърман сигурно е в офиса. Вече е предприел каквото трябва. Чакам да усетя как нервите ми се опъват… но не чувствам нищо. Необичайно спокойна съм. Вече нищо не зависи от мен; не мога да направя нищо.

Той ме изслуша. Изслуша ме внимателно и задаваше въпроси. Дори ми направи чаша чай. Стоях у тях повече от час. Не ми каза какво мисли, нито какво ще направи. Дори не каза дали ми вярва или не. Само че нещо ми подсказа, че ми вярва.

Тъкмо заливах пакетчето с гореща вода, когато на вратата се звънна. Поколебах се, след това завързах халата и отидох боса в коридора. През шпионката видях госпожа Фарли да се вглежда в мен, натоварена с пакети.

Разбира се. Кой друг би могъл да бъде?

Отворих широко вратата.

— Здравейте, госпожо Фарли.

— Саманта, знаех си, че си ти! — възкликва тя. — След толкова време! Нямах представа… Не знаех какво да мисля…

— Наложи се да замина — усмихвам се аз. — Съжалявам, че не ви предупредих. Стана неочаквано.

— Ясно. — Госпожа Фарли бързо оглежда новостите — и русата ми коса, и лицето, а след това наднича навътре, за да разбере нещо повече.

— Благодаря ви, че сте приемали пощата и доставките. — Протягам ръце. — Искате ли да…

— А, да! Разбира се. — Тя ми подава две торби и кашон. По всички личи, че е обзета от любопитство. — Вие, младите момичета заемате отговорни длъжности и ви пращат без предупреждение в чужбина…

— Не съм била в чужбина. — Оставям кутиите на земята. — Още веднъж ви благодаря.

— Няма нищо! Знам какво е, когато… човек си има неприятности със семейството — опитва се да отгатне тя.

— Не съм си имала неприятности със семейството — отвръщам любезно аз.

— Не, разбира се! — Тя прочиства гърлото си. — Както и да е. Вече се върна. Откъде… където и да си била.

— Госпожо Фарли. — Старая се да не се изсмея. — Искате ли да разберете къде съм била?

Възрастната дама едва не подскача от ужас.

— Мили Боже! Не! Това съвсем не ми влиза в работата! Наистина, дори не бих помислила… Трябва да вървя… — Тя започва да отстъпва.

— Още веднъж ви благодаря! — провиквам се аз, докато тя се шмугва в апартамента си.

Тъкмо затварям вратата, и телефонът звънва. Грабвам слушалката и се питам колко човека са звънели на този номер през последните няколко седмици. Телефонният секретар е пълен със съобщения, но след като изслушах първите три, всичките от мама, кое от кое по-гневно, се отказах.

— Ало?

— Саманта. — Прозвучава делови глас. — Обажда се Джон Кетърман.

— Аха. — Нервите ме сграбчват. — Здрасти.

— Искам да те помоля днес да бъдеш на разположение. Може да се наложи да поговориш с едни хора.

— Какви хора?

Следва кратко мълчание, след това Кетърман признава:

— Следователи.

Господи! Боже господи! Идва ми да размахам ръце във въздуха или да заподскачам. Незнайно как успявам да запазя спокойствие.

— Значи сте открили нещо?

— В момента не мога да ти кажа нищо повече. — Кетърман ми се струва резервиран и официален както винаги. — Просто трябва да съм сигурен, че си на разположение.

— Разбира се. Няма къде да ходя.

— Бихме искали да дойдеш тук, в „Картър Спинк“ — обяснява той без следа от ирония.

Поглеждам телефона и ми идва да се изсмея. Да не би да става дума за същото място, откъдето ме изхвърлиха вчера? Много ми се иска да задам този въпрос. Да не би да става дума за същото място, където ми беше забранено да стъпвам?

— Ще ти позвъня — добавя Кетърман. — Дръж мобилния си под ръка. Може да отнеме няколко часа.

— Добре. — Поемам си дълбоко дъх. — Моля те, кажи ми само… Не искам подробности, но… теорията ми правилна ли беше?

Настъпва мълчание и се чува само пукот по линията. Не смея дори да дишам.

— Не във всички подробности — отвръща най-сетне Кетърман и аз усещам как ме залива задоволство. Това означава, че някои от подробностите са били верни.

Той затваря. Аз оставям слушалката и се оглеждам в малкото огледало в антрето. Бузите ми са порозовели, очите ми блестят.

Права съм била. Те вече знаят.

В този момент ми хрумва, че сега ще ми предложат старата ми работа. Ще ми предложат партньорство. Тази мисъл ме опиянява, а в същото време поражда неестествен страх.

Ще премина и този мост, когато му дойде времето.

Влизам в кухнята толкова развълнувана, че не мога дори да седна. Какво ще правя през следващите няколко часа? Заливам пакетчето с гореща вода, изчаквам малко и разбърквам с лъжичка. След това ми хрумва нещо.

 

 

Отнема ми само двайсет минути, за да изляза и да купя необходимите продукти. Масло, яйца, брашно, ванилия, ванилена захар, форми за печене. Миксер и везна. Всичко. Не мога да повярвам, че в кухнята ми няма нищо. Как изобщо съм готвила в тази кухня?

Всъщност, никога не съм го правила.

Нямам престилка, затова решавам да импровизирам със стара риза. Нямам купа, а забравих да купя — затова използвам един леген, който ми беше подарък към комплект за ароматерапия. След час тортата бе готова. Три реда блат, напоен и разделен от маслен крем, отгоре с лимонова глазура, украсена със захарни цветя.

Поглеждам я и усещам искрено задоволство. Това е петата ми торта и за пръв път успях да разрежа блата на три. Свалям старата риза и излизам от апартамента.

Госпожа Фарли ме поглежда стреснато.

— Здравейте! — казвам аз. — Донесох ви нещо. За да ви благодаря, че прибирахте пощата ми.

— О! — Тя поглежда изумена тортата. — Саманта! Сигурно е била много скъпа!

— Не съм я купила — отвръщам гордо аз. — Направих я сама.

Госпожа Фарли е още по-учудена.

— Ти ли я направи?

— Аха — грейвам аз. — Може ли да я внеса и да направя кафе?

Възрастната дама е толкова слисана, че дори не ми отговаря, а аз използвам момента и се вмъквам в апартамента й. Със срам се сещам, че никога преди не съм влизала тук. През трите години, откакто я познавам, нито веднъж не бях идвала. Всичко е подредено безупречно, има няколко малки масички, антики, на масата за кафе е поставена купа с розови листенца.

— Вие седнете — подканвам я аз. — Аз ще се оправя в кухнята. — Тя не може да повярва. Отпуска се в едно от креслата.

— Моля те — прошепва тя. — Не чупи нищо.

— Нищо няма да счупя! Искате ли капучино с пяна?

Десет минути по-късно излизам от кухнята с две чаши кафе и торта.

— Заповядайте. — Отрязвам парче на госпожа Фарли. — Кажете какво мислите.

Тя поема чинийката и я поглежда.

— Наистина ли ти си я направила?

— Аха!

Поднася парченце към устата си. След това спира. Струва ми се невероятно нервна.

— Няма страшно! — окуражавам я аз и опитвам от моето парче. — Виждате ли? Мога да готвя! Честна дума!

Госпожа Фарли лапва първото парче много внимателно. Докато дъвче, ме поглежда учудена.

— Великолепна е! Толкова е лека! Наистина ли ти я направи?

— Разбих жълтъците и белтъците отделно — обяснявам аз. — Така тортите стават съвсем леки. Мога да ви кажа рецептата, ако искате. Опитайте кафето. — Подавам й чашата. — Използвах миксера за млякото. Нали нямате нищо против? Става чудесно, стига да уцелите подходящата температура.

Госпожа Фарли ме поглежда все едно, че съм се превърнала в призрак.

— Саманта — успява да заговори най-сетне тя. — Ти къде беше през последните няколко седмици?

— Бях… далече. — Погледът ми попада на парцал и спрей за прах. Сигурно е почиствала, когато звъннах. — На ваше място не бих използвала тези парцали — обяснявам любезно аз. — Мога да ви препоръчам по-подходящи.

Госпожа Фарли оставя чашата и се привежда напред. Челото й е намръщено.

— Саманта, да не си влязла в някоя секта?

— Не! — Не успявам да се сдържа и избухвам в смях. — Просто се занимавах с различни неща. Искате ли още кафе?

Връщам се в кухнята и донасям още мляко с пяна. Когато влизам в хола, госпожа Фарли довърша второто си парче торта.

— Много е вкусна — заявява тя. — Благодаря ти.

— Ами… нали знаете… — Свивам рамене и усещам, че ми е неудобно. — Благодаря ви, че ми отделяхте толкова време.

Госпожа Фарли дояжда тортата, оставя чинията на масичката и остава загледана в мен няколко секунди, главата й е наклонена на една страна като на птица.

— Миличка — решава се най-сетне тя. — Не знам къде си била. Нямам представа с какво си се занимавала. Каквото и да е било, много си се променила.

— Знам, че косата ми е различна… — започвам аз, ала тя клати глава.

— Преди непрекъснато фучеше напред-назад, прибираше се късно, вечно изглеждаше уморена, загрижена. Приличаше ми на празна черупка… Беше като сухо листо.

„Сухо листо ли? — помислих си възмутено аз. — Черупка ли!“

— Сега си разцъфнала! Изглеждаш по-стегната, по-здрава… по-щастлива… — Тя оставя чашката и се привежда напред. — С каквото и да си се занимавала, отразило ти се е чудесно.

— Много благодаря — усмихвам се смутено. — Чувствам се различно. Просто съм по-спокойна напоследък — отпивам от кафето, отпускам се назад на стола и се замислям. — Наслаждавам се на живота повече, отколкото преди… Забелязвам повече от преди…

— Не забеляза, че телефонът ти звъни — прекъсва ме тихо тя и посочва с брадичка джоба ми.

— Така ли? — Грабвам изненадана телефона. — Трябва да се обадя. Извинете ме.

Отварям мобилния и чувам гласа на Кетърман:

— Саманта!

 

 

Прекарвам три часа в „Картър Спинк“, докато разговарям първо с представител на адвокатската колегия, след това с двама от старшите партньори и накрая с някакъв от Трета обединена банка. По обяд вече съм изтощена да повтарям едно и също пред безизразните лица. От осветлението в офиса ме заболя глава. Бях забравила колко потискащо е тук и колко е сух въздухът.

Все още не мога да си обясня какво точно става. Адвокатите са толкова противно дискретни. Знам, че някой е ходил до дома на Арнолд и нищо повече. Макар че никой няма да си признае, знам, че съм права. Вече съм оправдана.

След последното интервю донесоха чиния със сандвичи, бутилка минерална вода и руло. Изправих се, протегнах ръце и пристъпих до прозореца. Чувствам се като затворничка тук. На вратата се почуква и Кетърман влиза.

— Не приключихме ли вече? — попитах аз. — Тук съм от три часа.

— Може да се наложи отново да говорим с теб. — Той ми посочва сандвичите. — Трябва да обядваш.

Не мога да остана в тази стая нито миг повече. Трябва да се пораздвижа.

— Първо ще се освежа — заявявам аз и се измъквам от стаята, за да не му дам възможност да протестира.

Когато отварям вратата на дамската тоалетна, всички жени вътре млъкват. Влизам в една от кабинките и чувам развълнувания шепот навън. Когато излизам, всички са още тук. Наблюдават ме, не смеят да откъснат очи от мен.

— Върна ли се, Саманта? — пита една колежка, Луси.

— Не бих казала. — Обръщам се притеснена към мивката.

— Изглеждаш различно — казва друго момиче.

— Ръцете ти! — отбелязва Луси, докато се мия. — Толкова са загорели. И си стегната. Да не би да си ходила в някой център за красота?

— Ами… не. — Усмихвам се тайнствено. — Благодаря. Как я карате тук?

— Добре. — Луси кимва няколко пъти. — Много работа. Миналата седмица докарах шейсет и шест часа. Две нощи не мръднах.

— А аз три — обажда се друго момиче. Опитва се да говори небрежно, но аз забелязвам гордостта по лицето й. Забелязвам и тъмните кръгове под очите й. И аз ли съм изглеждала по този начин? Бледа, напрегната и изнервена?

— Супер! — отвръщам любезно аз, докато си суша ръцете. — Трябва да се връщам. Ще се видим.

Излизам от дамската тоалетна, потънала в мислите си, когато чувам глас:

— Господи, Саманта!

— Гай? — Вдигам шокирана поглед към него. Той крачи забързано към мен. Изглежда стегнат, загорял, а усмивката му е още по-пленителна от преди.

Не очаквах да го видя. Дори съм малко притеснена.

— Я да те видя! — Той стисва страхотно.

— Мислех, че си в Хонконг.

— Върнах се днес сутринта. Току-що ми казаха какво става. По дяволите, Саманта, невероятно е. — Той снишава глас: — Единствено ти би разбрала какво става. Кой да предположи, че не друг, ами Арнолд би направил подобно нещо. Направо не можах да повярвам. Никой не може да повярва. От хората, които са запознати със случая — уточнява той и зашепва: — Очевидно още не се е разчуло.

— И аз не знам още какъв е „случаят“ — отвръщам недоволно. — Нищо не ми казват.

— Ще ти кажат. — Гай бърка в джоба, вади миникомпютъра и се взира в екрана. — Ти си определено събитието на деня. Знаех си аз. — Той вдига поглед. — Сигурен бях, че не можеш да допуснеш грешка.

Зяпвам го. Как е възможно да каже подобно нещо?

— Не е вярно — отвръщам бързо аз. — Абсолютно не е вярно. Доколкото си спомням, сам каза, че съм допуснала грешка. Освен това каза, че на мен не можело да се разчита.

Усещам как в душата ми нахлува старият гняв, болката и унижението, затова извръщам поглед.

— Казах ти, че други са казали, че си допуснала грешка. — Гай набира нещо на миникомпютъра и вдига намръщен поглед. — По дяволите, Саманта. Аз се застъпих за теб. Бях на твоя страна. Попитай, когото искаш!

Да. Сигурно. Затова не ме пусна да припаря до вас.

Не казвам нищо на глас. Няма смисъл. Това е вече минало.

— Хубаво — отвръщам най-сетне аз. — Все едно.

Тръгваме заедно по коридора. Гай продължава да пише нещо на джобния си компютър. Господи, той не може без това чудо, казвам си раздразнена аз.

— Къде, по дяволите, изчезна? — Най-сетне престава да пише. — Какво прави през всичкото това време? Нали не си наистина сервитьорка?

— Не съм. — Не мога да не се усмихна на изражението му. — Не съм. Имам си работа.

— Знаех, че веднага ще те лапнат. — Той кима доволно. — Къде постъпи?

— Ами… не ги познаваш — отвръщам след кратко колебание аз.

— Но си в същата област, нали? — Той прибира миникомпютъра. — Със същата работа ли се занимаваш?

В този момент си представям изкуствената материя на синята униформа и как мия банята на Триш.

— Ами, не точно. — Успявам да остана сериозна. Гай ми се струва изненадан.

— Все още се занимаваш с банково право, нали? Не ми казвай, че си се заела с нещо друго. — В този момент му става интересно. — Нали не си се насочила към търговското право?

— Ъъъ… не… не е търговско право. Трябва да вървя — прекъсвам го и отварям вратата на залата. — Доскоро.

 

 

Изяждам сандвичите и изпивам минералната вода. Цял половин час никой не ме притеснява. Все едно, че съм поставена под карантина заради някоя заразна болест. Поне да ми бяха дали някое и друго списание. Напоследък клюките започнаха доста да ми се услаждат, особено след куповете „Хийт“ и „Хелоу“, с които разполага Триш.

Най-сетне някой чука на вратата и влиза Кетърман.

— Саманта! Бихме искали да се видим с теб в заседателната зала.

Заседателната зала, значи! Не може да бъде!

Тръгвам след Кетърман по коридора и забелязвам как се споглеждат и побутват всички, покрай които минаваме. Той отваря огромната врата на заседателната зала и влиза. Вътре са се настанили половината партньори и ме чакат. Настъпва мълчание, когато Кетърман затваря вратата. Поглеждам Гай, той се ухилва окуражително, ала не казва нищо.

Дали не трябва аз да кажа нещо? Да не би да съм пропуснала нещо?

Кетърман се настанява сред партньорите. След това се обръща към мен:

— Саманта! Както знаеш, в момента се провежда разследване на… събитията. Окончателният резултат все още не е ясен. — Той спира, струва ми се напрегнат и аз забелязвам, че някои от останалите си разменят погледи. — Стигнахме единодушно до едно заключение. Постъпихме… несправедливо с теб.

Зяпвам го слисана. Той си призна! Да накараш един адвокат да признае грешката си е все едно да накараш кинозвезда да признае, че си е направила липосукция.

— Моля? — Исках само да го чуя още веднъж.

— Постъпихме несправедливо с теб. — Кетърман се мръщи, защото насоката на разговора никак не му допада. Идва ми да се изкискам.

— Аз ли съм била несправедлива? — Настоявам и се ококорвам.

— Ние бяхме несправедливи с теб! — сопва се той.

— А, да, с мен. Благодаря ви. — Усмихвам се любезно. — Много мило.

Сигурно ще ми предложат някой бонус, казвам си аз. Или някой луксозен подарък. Или дори почивка.

— Затова — продължава Кетърман — бихме искали да ти предложим пълноправно партньорство във фирмата. Влиза в сила незабавно.

Толкова съм шокирана, че за малко да седна на земята. Пълноправно партньорство, значи!

Отварям уста, ала не мога да произнеса и дума. Нямам сили. Оглеждам се безпомощно като риба, уловена на въдица. Пълноправно партньорство е най-високото стъпало. Това е мечтаното от всеки правист признание. Не очаквах подобно нещо.

— Добре дошла обратно, Саманта — поздравява ме Грег Паркър.

— Добре дошла — пригласят и останалите. Дейвид Елдридж ми се усмихва топло. Гай вдига доволно палци.

— Имаме шампанско. — Кетърман кимва на Гай и той отваря двойните врати. В следващия миг две сервитьорки внасят подноси с чаши за шампанско. Някой ми подава една.

Всичко става прекалено бързо. Трябва да кажа нещо.

— Ъъъ… извинете! — повишавам глас аз. — Все още не съм казала, че приемам.

Изведнъж всички присъстващи се вкаменяват, все едно, че гледаме видео и някой е натиснал стопкадър.

— Моля? — Кетърман се обръща към мен, а разкривеното му лице издава, че не може да повярва.

Господи. Не съм сигурна, че ще приемат новината много добре.

— Работата е там, че… — Замълчавам и отпивам от шампанското за кураж, като се питам как да им поднеса новината по-тактично.

Цял ден обмислях този въпрос. През целия си съзнателен живот съм мечтала да стана партньор в „Картър Спинк“. Това бе наградата, към която се стремях. Нищо друго не съм желала по-силно.

Само че… оказа се, че има толкова много неща, които допреди няколко седмици не подозирах, че съществуват. Като например чистият въздух. Свободните уикенди. Да обсъждам какво ще правя с приятели. Да седя в пъба, след като съм приключила работа, да пия бяло вино, да знам, че не ме чака работа, да няма за какво да мисля, да не съм натоварена.

Нищо, че ми предлагат да стана пълноправен партньор. Това не променя нещата. Аз няма да се променя. Госпожа Фарли се оказа права. Аз съм разцъфнала. Вече не съм празна черупка.

Защо ми трябва отново да се превръщам в съсухрено листо?

Прочиствам гърлото си и оглеждам стаята.

— Предложението ви е изключителна чест за мен — заявявам искрено аз. — Много ви благодаря. Наистина. Въпреки това… просто не искам старата си работа. Единственото ми желание бе да изчистя името си. Трябваше да докажа, че не съм допуснала грешка. — Не се сдържам и поглеждам Гай. — Истината е, че откакто си тръгнах от „Картър Спинк“, аз… ами… продължих напред. Намерих си работа. Новата работа много ми допада. Затова не мога да приема предложението ви.

Настъпва мълчание. Всички са слисани.

— Благодаря ви — повтарям любезно аз. — И много благодаря за… ъъъ… шампанското.

— Тя сериозно ли говори? — обажда се някой.

Кетърман и Елдридж се споглеждат намръщени.

— Саманта — започва Кетърман и пристъпва към мен. — Възможно е да си намерила поле за изява другаде. Ти обаче си адвокат на „Картър Спинк“. Тук си обучена, мястото ти е тук.

— Ако става въпрос за заплатата — намесва се Елдридж, — надявам се, да успеем да ти предложим нещо повече от сегашната… — Той поглежда към Гай. — В коя фирма е отишла?

— В която и да е, ще разговарям със старшите партньори — прекъсва го решително Кетърман. — С директора на отдел „Кадри“… с когото трябва. Ще оправим тази работа. Кажи ми на кого да се обадя. — Той вади миникомпютъра.

Стискам устни. Отчаяно се опитвам да не се изсмея.

— Няма директор на отдел „Кадри“ — обяснявам аз. — Няма и старши партньори.

— Как така да няма старши партньори? — Кетърман започва да губи търпение. — Как е възможно да няма старши партньори?

— Не съм казала, че работя като адвокат.

Все едно, че им казах, че земята е плоска. Оглеждам присъстващите и разбирам, че никога досега не съм виждала толкова слисани хора.

— Ти… не работиш ли като адвокат? — пита най-сетне Елдридж. — Като каква работиш тогава?

Надявах се да не се стига до този въпрос. Но пък… защо да не им кажа?

— Работя като икономка — усмихвам се аз.

— Икономка ли? — Елдридж ме зяпа като хипнотизиран. — Това да не би да е някакъв нов жаргон за „щети“. Така и не успявам да следя шантавите нови имена.

— Да не би да е в гаранционния фонд? — пита Кетърман. — За това ли става въпрос?

— Не, не е това — отвръщам търпеливо аз. — Икономка съм. Оправям легла. Готвя. Домашна помощница съм.

Цели шейсет секунди никой не трепва. Господи, защо нямах камера? Как ми се иска да запечатам на лента израженията им.

— Ти наистина ли си… икономка! — заеква най-сетне Елдридж.

— Аха. — Поглеждам си часовника. — Работата ме удовлетворява, спокойна съм и съм щастлива. Дори вече е време да се прибирам. Благодаря ти — обръщам се към Кетърман. — Благодаря ти, че ме изслуша. Ти беше единственият, който го направи.

— Отказваш предложението ни? — Оливър Суон така и не може да повярва.

— Да, отказвам. — Свивам гузно рамене. — Съжалявам. Довиждане на всички.

 

 

Докато вървя към вратата, усещам, че краката ми треперят. Да не говорим, че не мога да повярвам. Отказах им. Отказах да стана старши партньор в „Картър Спинк“.

Какво, по дяволите, ще каже майка ми?

При тази мисъл избухвам в истеричен смях.

Нямам нерви да чакам асансьора, затова тръгвам по стълбите и трополя надолу по стъпалата.

— Саманта! — отеква над мен гласът на Гай.

Я виж ти! Той пък какво иска?

— Тръгвам си! — провиквам се аз. — Остави ме на мира!

— Не можеш да си тръгнеш!

Чувам го, че тича надолу по стълбите, затова забързвам и аз. Вече казах каквото имах да казвам. Няма място за повече приказки. Токчетата ми тракат по стълбите, докато тичам. Стискам перилата за опора. Въпреки това Гай успява да ме настигне.

— Саманта, това е истинска лудост!

— Не е!

— Не мога да ти позволя да си съсипеш кариерата… заради някаква прищявка! — изкрещява той и аз се завъртам вбесена и за малко да падна по стълбите.

— Не е никаква прищявка!

— Знам, че си ни сърдита на всички! — Гай ме настига задъхан. — Сигурен съм, че ти достави искрено удоволствие да ни откажеш, да кажеш, че работиш като икономка…

— Наистина работя като икономка! — тросвам се аз. — И не съм отказала, защото съм сърдита или обидена. Отказах, защото не искам тази работа.

— Саманта, най-съкровеното ти желание бе да станеш партньор! — Гай сграбчва ръката ми. — Сигурен съм! Положила си толкова труд. Не можеш да захвърлиш всичко просто така! Прекалено важно е.

— Ами ако вече не ми се струва важно?

— Минали са само няколко седмици! Не може да се промениш току-така!

— Напротив. Може. Променила съм се.

Гай клати глава.

— Ти сериозно ли си станала икономка?

— Напълно — сопвам се аз. — Какво от това?

— За бога… — Той млъква. — Виж, Саманта, върни се горе. Ще поговорим. От отдел „Кадри“ също се качиха. Беше уволнена… отнесоха се зле към теб… нищо чудно, че не можеш да мислиш трезво. Предлагат ти срещи с психолог.

— Не ми трябва психолог! — Врътвам се и продължавам надолу по стълбите. — Да не би да означава, че съм луда единствено защото не искам повече да работя като адвокат?

Стигам до последното стъпало и изскачам във фоайето. Гай не се е отказал да върви след мен. Хилъри Грант от „Връзки с обществеността“ е седнала на едно от кожените канапета с жена, която не познавам. Двете ме поглеждат стреснати.

— Саманта, не можеш да го направиш! — крещи след мен Гай, когато слиза във фоайето. — Ти си една от най-талантливите адвокатки, които познавам. Не можеш да откажеш да станеш старши партньор, за да се правиш на скапана… икономка.

— Защо да не мога, след като това ми е приятно? — Спирам насред мраморното фоайе и се врътвам към него. — Гай… най-сетне открих какво е да живееш наистина! Открих какво е да не ти се налага да работиш всеки уикенд, да не си непрекъснато под напрежение. И да ти кажа… харесва ми!

Гай не чува нито една дума. Дори не се опитва да разбере.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш, че е по-хубаво да чистиш кенефи, отколкото да си съдружник в „Картър Спинк“? — По лицето му се е изписал неподправен гняв.

— Да! — отвръщам предизвикателно аз. — Точно така!

— Коя е тази? — пита любопитно жената с червения костюм.

— Саманта, правиш най-голямата грешка в живота си! — отеква гласът на Гай, докато отварям стъклената врата. — Ако си тръгнеш сега…

Нямам желание да го слушам повече. Вече съм навън. Слизам по стълбите. Тръгвам си завинаги.

 

 

Може би току-що направих най-голямата грешка в живота си. Думите на Гай звучат непрекъснато, докато седя във влака за Глостър и пия вино, за да се успокоя.

Едно време тази мисъл щеше да е достатъчна, за да ме върне. Вече не е така. Идва ми да се изсмея. Той няма никаква представа.

От всичко, което ми се случи, научих едно. Няма такова нещо като най-голямата грешка. Няма такова нещо като съсипвам си живота. Оказва се, че животът не е чак толкова крехък.

Когато пристигам в Долно Ибъри, се отправям към пъба. Натаниъл е зад бара в кадифена риза, която не съм виждала досега, и си говори с Еймън. Оставам на вратата, загледана в него. Радвам се на силните му ръце, на наклонения на една страна врат, на сключените вежди, докато кима. Веднага разбирам, че не е съгласен с онова, което Еймън му казва. Въпреки това изчаква тактично, преди да каже мнението си.

Май съм по-добра, когато става дума за телепатия, отколкото си мислех.

Като че ли и той е телепат, защото вдига поглед и трепва. Усмихва ми се доволно, но аз долавям скритото му напрежение. Последните два дни не бяха лесни за него. Може би се е страхувал, че няма да се върна.

Откъм таблото със стреличките се понася вик, един от клиентите се обръща, забелязва ме и тръгва към бара.

— Саманта! — провиква се той. — Най-сетне! Трябваш ни в отбора!

— Само секунда! — отвръщам през рамо аз. — Здрасти. — Посягам към Натаниъл. — Хубава риза.

— Здрасти — отвръща небрежно той. — Добре ли мина?

— Не беше никак зле — кимам аз. Вдига преградата на бара, за да мога да мина, и забелязвам, че ме оглежда, за да разбере какво става.

— Свърши ли се?

— Аха. — Прегръщам го и го притискам силно до себе си. — Свърши се.

В този момент съм убедена, че му казвам истината.