Софи Кинсела
Повелителката на метлата (20)

20

Не мога да го направя. Просто не мога. Как да напиша имейл, който ще накара всеки да се усъмни, че съм луда параноичка?

След десетия опит съм напълно отчаяна.

„Скъпи Гай,

Трябва да ми помогнеш. Мисля, че Арнолд ме е натопил. Той е оставил докладната записка на бюрото ми. Нещо става. Той има семейни връзки и с «БЛК холдинг», и с «Глейзърбрукс». Ти знаеше ли? Защо не е казал на никого? Забранил е да ме пускат в сградата, което също е подозрително…“

Все едно, че го е писала някоя луда. Типично в стила на огорчена, измъчена служителка, която се чуди на кого да си отмъсти.

А това е самата истина.

Докато чета отново написаното, пред погледа ми изниква образът на ококорената старица, която стоеше на ъгъла и непрекъснато повтаряше „Те идват да ме отведат“.

Сега вече изпитвам искрено съчувствие към жената. Сигурно някой наистина е идвал да я отведе.

Гай ще се изсмее. Още отсега си го представям. Арнолд Савил мошеник? Че това си е наистина шантаво. Може би аз съм лудата. Това е просто една теория. Не разполагам с доказателство; нямам нищо, на което да разчитам. Навеждам се напред и безпомощно отпускам чело на дланите си. Никой няма да ми повярва. Няма дори да ме изслушат.

Поне да имах някакво доказателство. Откъде да го взема?

Мобилният ми изпиуква и аз трепвам, а след това вдигам подпухналите си очи. Бях забравила къде съм. Грабвам телефона и преглеждам есемеса.

„Долу съм. Имам изненада.

Нат.“

Докато слизам долу, не успявам да се съсредоточа. Обладана съм от заслепяващ гняв всеки път, когато си представя усмивката на Арнолд, начинът, по който ме поощряваше да не се притеснявам от хаоса по бюрото ми, приказките, че щял да направи най-доброто за мен, как ме изслушваше, докато се самообвинявах, извинявах и унижавах…

Най-лошото е, че дори не се опитах да се защитя. Дори не подложих на съмнение факта, че не помнех да съм виждала онзи документ. Веднага бях предположила най-лошото за себе си, че сама съм виновна, защото на бюрото ми няма никакъв ред.

Арнолд ме познава отлично. Може би тъкмо на това е разчитал.

Копеле. Копеле мръсно.

— Здрасти. — Натаниъл размахва ръка пред лицето ми. — Земята вика Саманта.

— О… Извинявай. Здрасти! — Незнайно как успявам да му се усмихна. — Каква е тази изненада?

— Ела насам. — Той се ухилва и ме повежда към колата си, стар фолксваген костенурка кабриолет. Както трябва да се очаква, на задната седалка са поставени саксии с разсад и е пъхната стара дървена лопата.

— Госпожо. — Галантно ми отваря вратата.

— Какво си решил да ми покажеш? — питам аз, когато се качвам.

— Това е пътуване към тайнства и загадки. — Той ми се усмихва и пали мотора.

Подкарва към Долно Ибъри, след това завива по непознат път, минава през малко съседно селце и поема през хълмовете. Весел е, разказва ми клюки за всяка ферма и кръчма, покрай която минаваме. Не чувам почти нищо. Умът ми сякаш е задръстен.

Не знам какво да направя. Няма да успея дори да вляза в сградата. Вече не съм никоя. Безпомощна съм. Разполагам само с три дни. Щом Арнолд се покрие на Бахамите, всичко е свършено.

— Пристигнахме! — Натаниъл завива по алея, посипана с чакъл. Паркира до ниска тухлена стена, след това изключва двигателя. — Какво ще кажеш?

С усилие се опитвам да насоча вниманието си към настоящето.

— Ами… — Оглеждам се глупаво. — Да. Чудесно е. Какво трябва да гледам?

— Саманта, добре ли си? — Той ме поглежда любопитно. — Струваш ми се много напрегната.

— Добре съм. — Опитвам се да се усмихна. — Просто съм малко уморена.

Отварям вратата, за да сляза и да се спася от проницателния му поглед. Затварям вратата, правя няколко крачки и се оглеждам.

Спрели сме в нещо като вътрешен двор, огрян от следобедното слънце. От дясната страна се вижда някаква разнебитена къща и надпис: „Продава се“. Напред са подредени редици парници, които блестят под лъчите на ниското слънце. Има лехи със зеленчуци и нещо като офис с надпис: „Градински център“…

Чакай малко.

Завъртам се удивена и забелязвам, че Натаниъл също е слязъл от колата. Ухилил се е, докато стиска някакви документи в ръка.

— Чудесна възможност за градинарство — чете на глас той. — Четири акра земя, още десет налични, цена по договаряне. 10 000 квадратни метра стъклени парници. Къща с четири спални, има нужда от…

— Ти ще го купуваш? — питам аз, а вниманието ми изцяло е насочено към него.

— Мисля по въпроса. Първо исках да ти го покажа. — Разперва ръце. — Доста добре е разработено. Трябва да се пооправи, но земята е налице. Можем да разширим обработваемата площ, да разширим офисите…

Не разбирам. Откога Натаниъл стана такъв предприемчив?

— Ами пъбовете? Как така изведнъж…

— Ти си виновна. Какво ми каза онзи път в градината? — Замълчава, а лекият бриз разрошва косата му. — Права си, Саманта. Кръчмите не са ми по сърце. Аз съм градинар. Ще бъда много по-щастлив, ако върша тази работа. Така че… Поговорих с мама и тя разбра. И двамата сме на мнение, че Еймън може да поеме работата. Още не сме му казали.

— Браво! — Оглеждам се отново и погледът ми попада на купчина дървени щайги, разкривени табли за разсад, разкъсан плакат с реклама на коледни елхи. — Значи наистина ще се заемеш?

Натаниъл свива рамене, въпреки това виждам възторга по лицето му.

— Човек има само един шанс.

— Според мен това е фантастично. — Грейвам, искрено зарадвана.

— Освен това има и къща. — Той кимва към нея. — Поне ще има къща. Доста е запусната.

— Ясно. — Поглеждам готовата да се срути сграда с усмивка. — Доста унил вид има.

— Исках ти първа да я видиш — казва Натаниъл. — Да одобриш. Един ден може да… — Той замълчава.

В двора настава мълчание. В същия миг сензорите ми, които отговарят за връзките с другия пол, започват бясно да се въртят, все едно, че са доловили присъствието на извънземен кораб. Той за какво намекваше? Какво се канеше да каже?

— Може… да оставам понякога ли? — питам аз, обзета от неудобство.

— Именно. — Натаниъл потрива носа си. — Искаш ли да погледнем?

Къщата е по-голяма, отколкото изглежда отвън, дървеният под е гол, има стара камина и скърцащо дървено стълбище. В една от стаите мазилката е окапала, кухнята е много стара, с шкафове от 1930-те.

— Страхотна кухня — шегувам се аз.

— Сигурен съм, че ще успея да я обзаведа според изискванията ти на майстор готвач, завършил „Кордон Бльо“ — отвръща той.

Качваме се на горния етаж и влизаме в огромна спалня. От нея зеленчуковите лехи приличат на най-обикновена пъстроцветна завивка, просната на ливадата. Виждам тераса и малка, закътана градина към къщата, пълна с клематис и увивни рози.

— Много е красиво — признавам аз и се подпирам на перваза. — Харесва ми.

Докато разглеждам навън, имам чувството, че Лондон се намира на друга планета. „Картър Спинк“, Арнолд и всички останали са станали част от друг живот. Аз все още не съм се освободила от примката, макар вече да съм я разхлабила.

Въпреки че гледам към спокойните хълмове, усещам, че не мога да се отпусна, не мога да си намеря място. Трябва само да позвъня, на когото трябва…

Поне да имах някакво доказателство…

Каквото и да е…

Отново започвам да прехвърлям фактите, също като птица, която обръща празна черупка от охлюв. Ако продължавам така, ще се побъркам.

— Чудех се…

В този момент разбирам, че Натаниъл говори нещо. Може и да е започнал да ми казва нещо още преди малко, а пък аз не съм чула и дума. Бързо се обръщам към него. Бузите му са поруменели и е очевидно, че се чувства много неловко. Май онова, което е казал, е изисквало специални усилия.

— … ти изпитваш ли същото, Саманта?

Покашля се и замълчава в очакване на отговора ми.

Гледам го глупаво. За какво става въпрос?

По дяволите! Мама му стара! Да не би да каза нещо важно? Да не би това да бе любовно признание? Как можах да го пропусна?

Това ще ме научи да си отварям ушите, когато трябва. Мъжът, в когото тайно се влюбвам, току-що ми е направил романтично признание… може би единственото, което ще чуя през целия си живот… а аз не го слушах.

Идва ми да се застрелям.

Ето че сега очаква отговора ми. Какво да правя? Той току-що ми е разкрил сърцето си. Не мога да му кажа: „Извинявай, не чух какво каза“.

— Ами… — Отмятам глава назад и се чудя как да спечеля време. — Ти… ти ми даде материал за мислене.

— Но като цяло си съгласна, нали?

С какво? Със смъртната присъда за взломаджиите ли? С тройките ли?

Добре де, пред мен все пак е Натаниъл. Сигурна съм, че мога да се съглася с каквото и да е то.

— Да. — Поглеждам го възможно най-искрено. — Да, съгласна съм. Наистина. Всъщност… И аз съм си мислила често по този въпрос.

Странно изражение преминава по лицето на Натаниъл, докато ме оглежда.

— Значи си съгласна — казва той, сякаш иска да се увери. — С всичко ли?

— Ами… да! — Започвам да се чувствам нервна. С какво се съгласих току-що?

— Дори с шимпанзетата ли?

— Шимпанзета ли? — В този момент виждам, че Натаниъл е свил устни. Бъзика се с мен.

— Не чу нито една дума от онова, което казах, нали? — пита спокойно той.

— Не разбрах, че ми казваш нещо важно! — заявявам отчаяно аз и увисвам глава. — Трябваше да ме предупредиш.

Натаниъл ме поглежда и личи, че не може да повярва.

— Трябваше ми толкова смелост, за да кажа всичко това.

— Кажи го отново — моля аз. — Кажи го отново! Ще слушам много внимателно!

— Ъъъ… не. — Той избухва в смях и клати глава. — Може би някой друг път.

— Извинявай, Натаниъл. Наистина съжалявам. — Обръщам се и отново поглеждам през прозореца и притискам глава към стъклото. — Просто… се разсеях.

— Знам. — Той приближава и ме прегръща. Усещам спокойните удари на сърцето му до моето и започвам да се успокоявам. — Какво има, Саманта? Заради старата връзка ли е?

— Аха — примирено признавам аз.

— Защо не ми разкажеш? Може да успея да ти помогна.

Врътвам се към него. Слънцето блести в очите му и по загорялото лице. Никога не ми се е струвал по-красив. В този момент си го представям как прасва един на Арнолд право в лицето.

Не мога да му разкажа всичко това. Прекалено много е. Прекалено е важно. Прекалено… отвратително е.

— Не искам да намесвам онзи свят в този — признавам най-сетне аз. — Няма да го направя. — Натаниъл отваря уста отново, ала аз му обръщам гръб, преди да е казал и дума. Отново поглеждам към идиличния пейзаж, мигам на слънцето и усещам, че в главата ми цари истински хаос. Защо не зарежа целия този кошмар? Защо не забравя цялата тази работа? Очевидно е, че няма да успея да докажа абсолютно нищо. Цялата сила е в Арнолд. Не мога да се меря с него. А ако разбъркам нещата, има вероятност да се натъкна на още унижения и срам.

Най-лесното е да не направя нищо. Просто ще забравя за станалото. Мога да затворя вратата към стария си живот и да оставя всичко в миналото. Вече си имам нова работа. Имам и Натаниъл. Тук мога да изградя бъдещето си.

Само че още щом си го мислех, знаех, че няма да оставя нещата така. Не можех да забравя. Не можех да се примиря.