Софи Кинсела
Повелителката на метлата (13)

13

Той няма гадже.

Изкопчих го от Триш снощи, докато се преструвах, че разпитвам за съседите. Имало някакво момиче в Глостър, но той приключил с нея преди месеци. Пътят е чист. Сега ми трябва стратегия.

Докато се къпя и обличам на следващата сутрин, съм обсебена от мисли за Натаниъл. Знам, че се държа като четиринайсетгодишна глупачка, че в скоро време ще започна да пиша по стените „Саманта обича Натаниъл“ и ще рисувам сърчица. Пет пари не давам. Да не би докато бях зряла, хладнокръвна професионалистка, да ми вървеше повече?

Сресвам се, поглеждам към зелените поля, обгърнати в мъгла, и кой знае защо ми става леко на сърцето. Няма причина да съм щастлива. Ако погледнем внимателно, при мен е пълна катастрофа. С успешната ми кариера е свършено. Семейството ми няма представа къде съм. Изкарвам нищожна трошица в сравнение с преди и върша работа, която се състои в прибиране на мръсното бельо, което работодателите ми са разхвърляли по земята.

Въпреки това си тананикам, докато оправям леглото.

Животът ми се е променил, променям се и аз с него. Сякаш старата праволинейна Саманта се е превърнала в парцалена кукла. Хвърлила съм я във водата и тя започва да се разпада пред очите ми. На нейно място се появявам аз. Това ново „аз“ има много възможности.

Никога преди не ми се е случвало да преследвам мъж. Но до вчера никога не бях скубала пиле. След като можах да направя това, нищо не ми пречи да поканя един мъж да излезем, нали? Старата Саманта щеше да чака той да направи първата крачка. Не и новата Саманта. Гледала съм филми за ходенето по срещи по телевизията. Знам какви са правилата. Трябва да изглеждаш добре, да използваш подходящия език на тялото и да флиртуваш до насита.

Изправям се пред огледалото и за пръв път от пристигането оглеждам външния си вид напълно безпристрастно.

Веднага съжалявам. По-добре да си живея в невежество.

Първо, нима е възможно някой да изглежда добре в синя униформа? Посягам към колан, стягам го на талията и вдигам престилката така, че полата да се скъси няколко сантиметра. Нали така правехме в училище.

— Здрасти — казвам аз на отражението си и лекомислено отмятам коса. — Здрасти, Натаниъл. Здрасти, Нат.

Сега ми трябва очна линия — колкото повече, толкова по-добре, дори нескопосано сложена, и ще стана отново на четиринайсет във всяко отношение.

Посягам към тоалетната чантичка и цели десет минути ту слагам грим, ту го бърша, докато най-сетне постигам сравнително естествен ефект, който успешно подчертава каквото трябва. Може пък да се окаже, че съм пропиляла напразно тези десет минути. Нямам представа.

Сега да се заема с езика на тялото. Намръщвам чело и се опитвам да си спомня правилата от телевизията. Ако някой мъж привлича дадена жена, зениците й се разширяват. Освен това тя, без да мисли, се навежда напред, смее се на шегите му и открива китките и дланите си.

Навеждам се за опит към отражението си и показвам ръце.

Приличам на Христос.

Ще се опитам да се засмея като изкусна флиртаджийка.

— Ха-ха-ха! — пробвам аз. — Невероятно смешно!

Сега пък приличам на Христос в ролята на някой веселяк. Не съм сигурна дали това ще ми помогне.

Слизам долу, дръпвам завесите и оставям яркото утринно слънце да нахлуе, докато прибирам вестниците от изтривалката. Тъкмо оглеждам „Котсуолд пропърти магазин“, за да се ориентирам в цените на къщите, когато на вратата се звънва. Някакъв тип в униформа, стиснал папка, е застанал отпред, а на алеята е спрял камион.

— Доставка от „Кухнята на майстора“ — заявява той. — Къде да оставя кашоните?

— А, да — отвръщам неуверено аз. — В кухнята, ако обичате. Благодаря.

Това е професионалното оборудване. Май е за мен, за професионалната готвачка. Надявах се да се забави още някой и друг ден.

— Какъв е този камион, Саманта? — провиква се Триш и слиза по стълбите в халат и пухкави пантофи. — Цветя ли носят?

— Кухненското оборудване, което сте ми поръчали! — Успявам да се представя като невероятно ентусиазирана.

— Чудесно! Най-сетне! — Триш ми се усмихва доволно. — Сега ще можеш да ни впечатлиш с готварските си умения! Довечера ще похапнем печена лакирана риба със задушени зеленчуци, нали става?

— Ами… да! — възкликвам отчаяно аз. — Защо не. Внимавайте!

И двете отскачаме, докато двамата носачи минават с огромни кашони. Следвам ги в кухнята и наблюдавам как куповете се увеличават. Какво толкова са поръчали семейство Гайгър?

— Купихме ти абсолютно всичко — казва Триш, сякаш е прочела мислите ми. — Хайде! Отваряй! Знам, че нямаш търпение!

Грабвам един нож и започвам да разрязвам първия кашон, докато Триш се опитва да отвори друг с острите си като бръснач нокти. Изпод уплътнителите вадя блестящо… нещо от неръждаема стомана. Какво, за бога, е това? Поглеждам етикета. Тава за саварини.

— Тава… за саварини! — възкликвам аз. — Чудесно. Точно каквото ми трябваше!

— Поръчали сме само осем — обяснява притеснена Триш. — Дали ще са достатъчни?

— Ами… — Поглеждам я безпомощно. — Би трябвало да са достатъчни.

— Сега тенджерите. — Триш е отворила кашон с лъскави алуминиеви тигани и ми подава един. В очите й гори нетърпение. — Казаха ни, че тези са най-качествените. Така ли е наистина? Кажи ми като опитна готвачка.

Поглеждам тигана. Нов и лъскав е. Не мога да кажа друго.

— Нека да погледна — обаждам се аз и се опитвам да се представя като компетентен човек.

Вдигам тенджерата, за да я преценя, оглеждам дъното, прокарвам пръст по ръба и почуквам по повърхността с нокът.

— Да, качеството е много добро — заявявам накрая аз. — Добър избор.

— Чудесно! — грейва Триш и се заравя в следващия кашон. — Погледни тук! — Тя вади безразборно стиропора и някаква джаджа с дървена дръжка. — Никога не съм виждала подобно нещо! Какво е това, Саманта?

Зяпвам нещото и не смея да кажа и дума. Прилича на кръстоска между сито, ренде и тел за разбиване на яйца. Поглеждам кутията, за да се измъква, само че етикетът е скъсан.

— Какво е това? — пита отново Триш.

Хайде! Нали съм опитна готвачка? Очевидно трябва да знам какво е това.

— Използва се за високо специализирана техника при готвенето — решавам най-сетне аз. — Високо специализирана.

— Какво се прави с това? — Триш го гледа недоумяващо. — Покажи ми! — Тя ми подава непознатата вещ.

— Ами… — Поемам я от нея. — Това е нещо като разбивачка… кръгови движения… за да не се натоварва китката… — Замахвам няколко пъти във въздуха. — Нещо такова. Трудно ми е да ти покажа без… ами… трюфелите.

Трюфели ли казах? Това пък откъде дойде?

— Когато се случи да го използвам, ще ви покажа — бързам да обясня аз и го оставям на плота.

— На всяка цена. — Триш е очарована. — Как се казва?

— Знам го като… разбивачка на трюфели — отвръщам най-сетне аз. — Може да има и друго име. Да направя ли по едно кафе? — питам бързо аз. — Ще разопаковам по-късно.

Включвам чайника, посягам към кафеника и поглеждам навън. Натаниъл е отпред в градината.

Господи! Трябва да действам с повишено внимание. Та аз съм си паднала по него сто процента и не знам какво да правя.

Не мога да откъсна очи от този мъж. Слънчевите лъчи си играят с краищата на кестенявата му коса. Облечен е в някакви стари, протрити дънки. Докато го наблюдавам, той вдига някаква купчина, пренася я и я хвърля на нещо като торище.

Веднага си го представям как ме грабва на ръце по съвсем същия начин. Завърта ме без всякакво усилие в едрите си силни ръце. Ами да, не е възможно да тежа повече от чувал с картофи…

— Как мина уикендът ти, Саманта? — Гласът на Триш прекъсва мислите ми. — Почти не беше тук. Да не би да си ходила до града?

— Бях у Натаниъл — отвръщам аз, без да мисля.

— Натаниъл ли? — Триш ми се струва силно учудена. — Градинарят ли? Защо?

Веднага осъзнавам грешката си. Не мога да й обясня, че съм била при майка му, за да ми дава уроци по готварство. Зяпвам я глупаво и се опитвам да измисля някаква убедителна причина.

— Само за да кажа здрасти… — отвръщам най-сетне аз и усещам, че пелтеча. Да не говорим, че бузите ми пламтят.

Триш веднага разбира и започва да се пули.

— Разбирам — отвръща тя. — Колко сте ми сладки.

— Не! — отвръщам бързо аз. — Не че… честно…

— Не се притеснявай! — прекъсва ме тя. — Няма да кажа и думичка. Аз съм изключително дискретна. — Тя поставя пръст пред устните си. — Можеш да разчиташ на мен.

Преди да успея да кажа каквото и да е, тя грабва кафето и се измъква от кухнята. Сядам сред хаоса от кашони и стиропор и започвам да въртя в ръце разбивачката за трюфели.

Колко неловко се получи. Не че има значение. Дано да не се изпусне пред Натаниъл.

След това чак осъзнавам колко глупава съм била. Разбира се, че ще изтърси нещо неподходящо пред Натаниъл. Сигурно няма да се стърпи да му пусне някоя мухичка. А кой знае той какво ще си помисли. Ще стане страшно неудобно. Ще съсипе всичко.

Трябва да измисля нещо и да му обясня. Трябва да му кажа, че Триш не ме е разбрала, че аз не си падам по него.

Нищо, че много си падам по него.

Насилвам се да изчакам, докато Триш и Еди приключат със закуската, която съм им направила, почиствам кухнята и разтребвам, след това избърсвам всичко с малко зехтин и няколко капки лимон и слагам рибните филета за довечера да се мариноват, точно както ми беше показала Айрис.

След това подръпвам униформата, за да стане по-къса, и излизам в градината, стиснала в ръка кошницата, която открих в килера. Ако Триш пита какво правя, ще й кажа, че ми трябват подправки за готвенето.

След като обиколих нерешително градината, открих Натаниъл в овощната градина зад старата стена, стъпил на стълба, да завързва въже около едно дърво. Докато се насочвам към него, ме обзема неестествена нервност. Устата ми пресъхва, краката ми омекват.

Господи, а аз си мислех, че ще бъда достатъчно смела. След като съм била адвокат цели седем години, трябваше да съм по-решителна. Опитвам се да не обръщам внимание на нервните тръпки, пристъпвам до стълбата, отмятам коса назад, усмихвам му се и се мъча да не присвивам очи заради слънцето.

— Здрасти!

— Здрасти — усмихва се Натаниъл. — Как върви?

— Супер! Много по-добре е. Все още няма катастрофа.

Следва мълчание. В този момент разбирам, че съм се зазяпала в ръцете му и следя всяко движение, докато затяга въжето.

— Трябваше ми малко… розмарин. — Свеждам поглед към кошницата. — Имаш ли?

— Разбира се. Ще ти отрежа. — Той скача от стълбата и двамата тръгваме по пътеката към градината с подправките.

Наоколо е съвсем тихо, далече сме от къщата, жужат единствено насекоми, а под краката ни скърца чакълът. Опитвам се измисля нещо приятно и неангажиращо, но главата ми е празна.

— Горещо е — сещам се накрая аз. Браво!

— Аха — кима Натаниъл и се прехвърля през стената в градината с подправките.

Опитвам се да прескоча, но се спъвам. Но дяволите.

— Добре ли си? — Натаниъл се обръща.

— Няма проблем! — Усмихвам се лъчезарно, въпреки че кракът ми изгаря от болка. — Чудесни подправки! — Посочвам градината с искрено възхищение. Засадени са във формата на хексагон с малки пътечки между лехите. — Сам ли я направи? Великолепна е!

— Благодаря. Доволен съм от това, което се получи — усмихва се той. — И така. Розмарин.

Вади ножици от стар кожен калъф и започва да реже от тъмнозеления храст.

Сърцето ми започва да препуска. Трябва да кажа онова, което съм намислила.

— Много е… странно — започвам аз, доколкото е възможно ведро, и докосвам с пръсти ароматните листа на някакъв избуял храст. — Триш изглежда е останала с погрешно впечатление за нас. Изглежда е решила… Нали се сещаш?

— Аха. — Той кима, без да ме поглежда.

— Което е много… смешно! — добавям аз през смях.

— Мхм. — Той отрязва още розмарин и ми го показва. — Това стига ли ти?

Мхм ли? Това ли само ще каже? Това ли е всичко?

— Отрежи ми още малко — моля го аз и той се обръща отново към храста. — Кажи, не е ли смешно? — питам отчаяно аз и се опитвам да му внуша да отговори според желанието ми.

— Разбира се. — Най-сетне той ме поглежда, а загорялото му лице е начумерено. — Сигурен съм, че поне известно време не би искала нова връзка. Не и след неприятностите, които си имала.

Поглеждам го глупаво. Какво, за бога…

А, да. Нали му бях казала, че съм имала връзка.

— Точно така — заявявам след кратко мълчание аз. — Така е.

По дяволите!

Защо ми трябваше да измислям тази връзка? Къде ми беше умът?

— Ето ти розмарина. — Натаниъл оставя ароматната китка в ръката ми. — Нещо друго?

— Ами… да! — отвръщам бързо аз. — Може ли и малко мента?

Не откъсвам очи от него, докато обикаля подправките, за да стигне до ментата, насадена в широки каменни корита.

— Всъщност… — Насилвам се да говоря непринудено. — Всъщност, връзката не беше чак толкова неприятна. Имам чувството, че вече я преодолях.

Натаниъл вдига поглед и заслонява очите си с длан, за да не му блести слънцето.

— За една седмица си преодоляла връзка, продължила седем години?

Казано по този начин, звучи доста неправдоподобно. Започвам да мисля бързо.

— Аз съм много решителен и издръжлив човек — заявявам накрая. — Също като… ластик съм.

— Ластик — повтаря думата той, а по изражението му не успявам да разбера какви мисли се въртят в главата му.

Ластик ли казах? Не може да бъде. Какво толкова, в ластика има известен сексапил.

Натаниъл ми подава китката мента. Поглежда ме така, сякаш се опитва да разбере какво мисля.

— Мама каза… — Той замълчава и забелязвам, че се чувства неловко.

— Какво? — питам смутено аз. Значи са ме обсъждали.

— Мама се чудеше дали не си била… дали не са те малтретирали. — Той извръща поглед. — Доста си напрегната и стресирана.

— Не съм напрегната и стресирана! — отвръщам веднага аз.

Може и да съм малко напрегната и стресирана.

— По принцип съм напрегната — обяснявам аз. — Не съм малтретирана, няма такова нещо. Просто… през всичкото време се чувствах… бях като в капан.

Думата ме изненадва.

Спомням си живота в „Картър Спинк“. На практика живеех в офиса, седмици наред нямах минута почивка. Носех купове работа вкъщи. Всеки час отговарях на имейли. Може би наистина съм била в капан.

— Сега вече съм добре. — Отмятам косата си назад. — Готова съм да продължа напред… да започна нова връзка… нещо по-неангажиращо… каквото и да е…

И флирт за една нощ ще свърши работа… Вдигам поглед към него и се питам дали зениците ми си разширени, а след това небрежно вдигам ръка към ухото, за да се види добре китката ми. Настъпва неловко мълчание, подчертано единствено от жужащите насекоми.

— Според мен не бива да се впускаш лекомислено в нова връзка — отбелязва Натаниъл. Отдръпва се, без да срещне погледа ми, и започва да оглежда листата на храста.

Гърбът му е стегнат. Усещам как кръвта нахлува в лицето ми. Той ме отряза много тактично. Просто не желае да има нищо общо с мен.

По дяволите. Ужасно. Застанала съм до него, униформата ми е къса, следвам всички указания за езика на тялото, само дето не му се хвърлих на врата… А той ми показва, че не се интересува.

Унизителна работа. Трябва да се махна. Трябва да изчезна.

— Прав си — съгласявам се притеснено аз. — Прекалено рано е… за да мисля за подобно нещо. Може би идеята не е никак добра. Ще се постарая да си върша работата. Готвене и… така нататък. Трябва да продължа напред. Благодаря за подправките.

— Пак заповядай — отвръща Натаниъл.

— Да, добре. Доскоро.

Стискам китката, врътвам се, прекрачвам стената, този път без да се спъна, и се отправям по чакълестата пътека към къщата.

Сломена съм. Ето това е тя, новата Саманта.

За последен път търча след мъж. Няма да се случи повече. Стратегията, на която разчитах досега да си чакам търпеливо, да не ми обръщат внимание и да предпочетат друга, е милион пъти по-добра.

Както и да е. Пет пари не давам. А и така е най-добре. Наистина трябва да се заема с работата си. Щом се върна в къщата, ще отворя дъската за гладене, ще включа ютията, ще пусна радиото и ще си направа едно чудесно силно кафе. Това ще бъде най-важното за мен отсега нататък. Ще се съсредоточа над ежедневните си задължения. Няма да се оставя на някакво тъпо увлечение по градинаря. Плаща ми се, за да си върша работата и точно така ще направя.

Към десет вече бях изгладила десет ризи, бях готова с една пералня пране и бях минала с прахосмукачка хола. По обяд бях избърсала прахта и минала с прахосмукачка стаите на долния етаж, а огледалата блестяха, след като ги изчистих с оцет. Към пет бях приключила с нова пералня дрехи, зеленчуците бяха готови, дългият ориз бе сварен на пара, а плодовете — подредени за желираната торта. Всичко бе изпълнено според указанията на Айрис.

В седем вече бях изхвърлила прегорялото многолистно тесто, бях направила ново и бях готова с тортата, дори й сложих глазура от затоплен конфитюр от кайсии. Зеленчуците бяха задушени в олио и чесън, докато омекнат. Зеленият боб беше бланширан. След това пъхнах рибата в печката. Междувременно пийнах няколко глътки вермут, за да съм сигурна, че няма да хвана колит от притеснение, не че това помогна.

Лицето ми е аленочервено, а сърцето ми бие като за световно, докато шетам из кухнята, и ми се иска времето да спре поне за малко, за да успея… иначе съм добре. Дори съм във възторг. Та аз наистина успях сама да приготвя вечеря… успях! Като изключим гъбеното фиаско. Добре че навреме го изсипах в боклука.

Подредила съм масата с най-хубавия порцеланов сервиз, който открих. Сложих и свещи в сребърните свещници. В хладилника се изстудява бутилка бяло вино, а чиниите са затоплени във фурната. Дори пуснах любимия на Триш Енрике Иглесиас. Това е първата ми вечеря.

Стомахът ме присвива приятно, приглаждам престилката, отварям вратата на кухнята и се провиквам:

— Госпожо Гайгър? Господин Гайгър?

Трябва ми един гонг.

— Госпожо Гайгър? — провиквам се отново аз.

Отговор няма. По това време би трябвало да чакат вечерята. Връщам се в кухнята, вадя чаша и вилица и започвам да звъня.

Нищо не се получава. Ама къде се покриха тези хора?

Надничам във всички стаи на долния етаж, но се оказват празни. Неуверено се качвам по стълбите.

Да ни бе да пробват „Радостта от секса?“ Дали не трябва да ги оставя?

— Ъъъ… госпожо Гайгър? — провиквам се аз, този път по-тихо. — Вечерята е готова.

В другия край на коридора се чуват гласови и аз правя още няколко крачки.

— Госпожо Гайгър?

Неочаквано една врата се отваря рязко.

— За какво са парите? — писва оглушително Триш. — Кажи ми!

— Не е нужно да ти казвам за какво са парите! — отвръща с крясък Еди. — Никога не е било нужно да ти го обяснявам.

— Ти нищо не разбираш!

— Как да не разбирам? — Имам чувството, че Еди ще получи удар. — Не ми казвай, че не разбирам.

Ясно. Очевидно не става въпрос за „Радостта от секса“. Отстъпвам тихо назад, но се оказва късно.

— Ами Португалия? — продължава да пищи Триш. — Спомняш ли си? — Тя изфучава от стаята като розово торнадо и се закована на място, когато ме вижда.

— Ами… вечерята е готова — мрънкам аз, забола поглед в килима. — Госпожо.

— Ако споменеш проклетата Португалия още един проклет път… — Еди изтрополява от стаята.

— Еди! — прекъсва го подивялата Триш и кимва към мен. — Pas devant^[1]…

— Какво? — мръщи се Еди.

— Pas devant! Les… Les… — Тя замахва с ръка, сякаш се опитва да призове липсващата дума.

— Domestiques^[2] — услужливо й подсказвам аз.

— Това е и моята стая! — заявява побеснял Еди, ала вратата вече е хлопната.

— Ъъъ… направила съм вечеря… — осмелявам се да обявя отново аз, само че Еди забързва към стълбите, без да ми обръща внимание.

Обзема ме истински ужас. Ако не седнат да изядат рибата скоро, тя ще се сгърчи и на нищо няма да прилича.

— Госпожо Гайгър? — Почуквам на вратата. — Притеснявам се, че вечерята ще бъде съсипана…

— И какво от това? — долита приглушеният й глас. — Не съм в настроение да ям.

Впивам поглед във вратата и не мога да повярвам. Прекарах целия скапан ден да им приготвям вечеря. Сега всичко е готово. Свещите са запалени, чиниите са във фурната. Не е възможно да откажат да вечерят.

— Трябва да се храните! — провиквам се аз и Еди спира по средата на стълбите. Вратата на спалнята се отваря и Триш ме поглежда изумена.

— Какво?

Добре. Сега трябва много да внимаваш.

— Всички трябва да се хранят — опитвам се да импровизирам аз. — Това е необходимо. Защо не обсъдите мненията си, докато вечеряте? Или поне за известно време забравете за тях! Пийнете по чаша вино, отпуснете се и не споменавайте… Португалия.

Щом казвам думата, усещам, че обстановката се нажежава.

— Да не би аз да съм я споменал — изръмжава Еди. — Мислех, че сме приключили с този случай.

— Споменах я само защото прекаляваше и все настояваше… — Гласът на Триш става по-пронизителен и тя бързо избърсва сълза от окото си. — Ти как мислиш, че се чувствам като… жена за показ?

Жена за показ ли? Не бива да се смея.

— Триш. — За мое изумление Еди бързо се връща по стълбите, колкото е възможно с напъпилото шкембе. — Никога повече не го казвай — той стиска раменете й и я поглежда в очите. — Винаги сме били равностойни партньори. Знаеш, че е така. Сиденам.

Първо Португалия, сега и Сиденам. Някой ден ще трябва да седна с Триш и бутилка вино и да я накарам да ми разкаже живота си.

— Знам — прошепва Триш.

Вдига поглед към Еди, сякаш те са единствените на този свят, и аз усещам как ме бодва болка. Тези двамата наистина са влюбени. Кавгата е забравена, докато се гледат в очите. Все едно, че гледам химическа реакция в действие.

— Да вървим да похапнем — предлага най-сетне Еди. — Саманта беше права. Ще похапнем заедно. Ще седнем и ще поговорим.

Той ме поглежда и аз се усмихвам от облекчение. Добре че стана така. Рибата все още има представителен вид… Остава ми само да пресипя соса в сосиерата…

— Добре, да вървим — подсмърча Триш. — Саманта, тази вечер ще вечеряме навън.

Усмивката замръзва на лицето ми. Какво?

— Не се притеснявай, че си сготвила — добавя Еди и ме потупва приятелски по рамото. — Тази вечер си свободна.

Какво?

— Ама аз съм… сготвила съм! — бързо казвам аз. — Всичко е готово!

— Така ли? Нищо… — Триш махва незаинтересовано с ръка. — Изяж я ти.

Не. Не. Не могат да ми причинят подобно нещо.

— Ама аз съм сервирала! Лакирана риба… задушени зеленчуци…

— Къде ще отидем? — пита Триш, без да чуе нито една моя дума. — Защо не пробваме „Милхауз“?

Стоя като истукана, докато тя излиза от стаята, следвана от Еди. Вратата се затваря и аз оставам на площадката. Край с вечерята.

Когато двамата изфучават с поршето на Еди, аз влизам в трапезарията и започвам бавно да вдигам. Прибирам кристалните чаши, сгъвам салфетките и духвам свещите. След това се връщам в кухнята и поглеждам за момент чиниите, готови да бъдат поднесени. Сосът тихо къкри на котлона. Спирам поглед на лимоновите резенчета, приготвени за украса. Толкова бях горда с постижението си.

Както и да е. Не мога да направя абсолютно нищо.

Рибите също имат тъжен вид, но въпреки това си слагам една и си сипвам чаша вино. Сядам на масата, отрязвам си хапка и я повдигам към устата. След това оставям ножа, без дори да съм я опитала. Не съм гладна.

Пропиляла съм цял ден и защо? При тази мисъл ме обзема желание да отпусна глава в ръцете си и да не я вдигна никога повече.

Какво изобщо правя тук?

Какво, наистина? Къде ми е умът? Защо не си тръгна още сега и не се кача на първия влак за Лондон?

Докато стоя прегърбена над масата, чувам тихо почукване на вратата. Вдигам поглед и виждам Натаниъл, подпрян на вратата, стиснал раницата си. В следващия момент си спомням какво стана сутринта и ми става неудобно. Без дори да мисля, отблъсквам стола от масата и скръствам ръце.

— Здрасти — казвам аз и свивам леко рамене, сякаш искам да му кажа, че ако си въобразява, че се интересувам от него, много греши.

— Наминах да видя дали нямаш нужда от помощ. — Оглежда кухнята, чиниите и недокоснатата храна. — Какво става?

— Не вечеряха. Излязоха на ресторант.

Натаниъл ме гледа няколко секунди, след това затваря очи и поклаща глава.

— А ти цял ден си готвила.

— Храната си е тяхна. Къщата си е тяхна. Могат да правят каквото пожелаят. — Опитвам се да омаловажа нещата. Въпреки това разочарованието ми отказва да си отиде и сърцето ми продължава да тежи.

Натаниъл оставя раницата, пристъпва към фурната и поглежда рибата.

— Изглежда добре.

— Прилича на превряла спечена риба — поправям го аз.

— Точно така я обичам. — Той се ухилва, но аз не съм в настроение да отвърна на усмивката му.

— Тогава хапни малко. — Посочвам чиниите. — Никой друг няма да вечеря.

— Добре тогава. Ще бъде жалко да я хвърлиш. — Той си сипва от всичко, отрупва чинията, след това налива чаша вино и се настанява срещу мен.

Отначало и двамата мълчим. Аз дори не го поглеждам.

— За теб. — Натаниъл вдига чашата. — Поздравявам те.

— Да, като че ли има защо.

— Говоря сериозно, Саманта. — Той ме изчаква търпеливо да вдигна очи от пода. — Независимо дали са вечеряли или не, това е постижение. Говоря сериозно. — Той извива устни. — Помниш ли последната вечеря, която приготви в тази кухня?

Усмихвам се, макар и с нежелание.

— За обречената агнешка плешка ли говориш?

— За граха. Никога няма да го забравя. — Лапва парче риба и поклаща учуден глава. — Много е вкусна, между другото.

Спомням си черните топчета, как се стрелках напред-назад сред хаоса, целувките в течно състояние, които се изливаха на пода… и въпреки всичко ме напушва смях. Колко много научих оттогава.

— Аз, разбира се, щях да се оправя онази вечер — обяснявам небрежно аз. — Ако ти не беше настоял да ми помогнеш. Всичко беше наред, докато ти не дойде да ми се пречкаш.

Натаниъл оставя вилицата и продължава да дъвче. Няколко секунди той просто ме гледа, а сините му очи блестят весело. Усещам издайническа топлина по бузите си, когато забелязвам, че съм отпуснала ръце на масата с дланите нагоре.

Освен това съм се привела напред. Какъв ужас. Сигурно зениците ми са станали по-големи от очите. Едва ли има по-ясен начин да му кажа, че го харесвам.

Бързо свивам ръце в скута, изправям се и си придавам строго изражение. Все още не ми е минало унижението от сутринта. Защо не използвам възможността да кажа нещо?

— Значи… — започвам аз в мига, в който Натаниъл също започва да говори.

— Кажи ти. — Дава ми знак с ръка и лапва ново парче риба. — Първо ти.

— Ами… — прочиствам гърлото си. — След разговора ни… тази сутрин. Исках само да ти кажа, че си напълно прав за връзките. Очевидно не съм готова за нищо ново. Дори не се интересувам. Ама никак.

Ето. Казах му го. Не съм сигурна дали бях достатъчно убедителна, но поне опазих достойнството си.

— А ти какво искаше да кажеш? — питам аз и наливам още вино в чашата му.

— Щях да те поканя да излезем — казва Натаниъл и аз за малко да излея виното на масата.

Какво?

Да не би тази работа с ръцете да се е получила?

— Не се притеснявай. — Той отпива. — Разбирам те напълно. Лоша работа. Трябва много бавно да оправя работата.

Много трябва да внимавам, за да не разбере той.

По дяволите, просто ще се проявя като капризна жена. Такива сме жените. Позволено ни е да бъдем капризни.

— Натаниъл… — Насилвам се да говоря спокойно. — С удоволствие ще изляза с теб.

— Чудесно. — Не ми се струва притеснен. — Какво ще кажеш за петък вечерта?

— Супер.

Усмихвам се щастливо и в същия момент усещам колко съм гладна. Придърпвам чинията с риба към себе си, стисвам ножа и вилицата и започвам да се храня.