Софи Кинсела
Повелителката на метлата (24)

24

Оказва се, че съм сгрешила. Интересът на медиите не намалява. Когато на следващата сутрин се събуждам, откривам тълпа журналисти и два вана на телевизионни станции. Когато слизам на долния етаж с подноса празни чаши от кафе, заварвам Мелиса, облегната на перваза.

— Здрасти — започва тя. — Ти видя ли журналистите?

— Да. — Не мога да се въздържа и заставам до нея, за да погледна отново. — Това е истинска лудост.

— Сигурно е много вълнуващо. — Тя отмята коса назад и поглежда ноктите си. — Да знаеш, че… аз съм на твое разположение.

В първия момент ми се струва, че не съм чула.

— Ъъъ… моля?

— На твое разположение съм. — Мелиса вдига поглед. — Аз съм ти приятелка. Ще ти помогна да се справиш.

Прекалено слисана съм дори за да се изсмея.

— Мелиса, ти не си ми приятелка — отвръщам аз, доколкото е възможно любезно.

— Напротив! — Тя не е ни най-малко притеснена. — Винаги съм ти се възхищавала, Саманта. Всъщност… от самото начало знаех, че не си просто икономка. Знаех, че има още нещо.

Не мога да повярвам. Как е възможно да е толкова нагла?

— Най-неочаквано ми стана приятелка. — Изобщо не се опитвам да прикрия скептичното си отношение. — И това няма нищо общо с факта, че съм адвокат, така ли? Или, че ти си решила да ставаш адвокат?

— Винаги съм те харесвала — настоява тя.

— Стига, Мелиса. — Поглеждам я строго и с огромно удоволствие забелязвам, че тя започва да се изчервява. Въпреки това се опитва да не се издаде.

Не ми е приятно да го кажа, но… истината е, че от това момиче ще излезе страхотен адвокат.

— Значи… искаш да ми помогнеш? — намръщвам се аз.

— Именно! — Тя кимва и по лицето й заблестява въодушевление. — Мога да се свържа с „Картър Спинк“… или да ме наемеш за говорителка…

— Защо не вземеш това? — Подавам й подноса с мила усмивка. — Освен това има една риза, която трябва да се изглади. И да внимаваш с яката, нали?

Намръщеното й лице ми доставя невероятно удоволствие. Опитвам се да сдържа смеха си, докато продължавам надолу по стълбите към кухнята. Еди е седнал на отрупаната с вестници маса и вдига поглед, когато влизам.

— Пишат за теб във всички вестници — уведомява ме той. — Виж! — Показва ми двойна страница в „Сън“. На нея има монтаж. Застанала съм пред тоалетна чиния с четка в ръка. „Предпочитам да чистя тоалетни“ е написано с едри букви до лицето ми.

— Господи! — Стоварвам се на един стол и зяпвам снимката. — Защо!

— Август е — обяснява Еди и разлиства „Телеграф“. — Във вестниците няма нищо интересно. Няма за какво друго да пишат. Казват, че си „жертва на обществото, обсебено от желание за издигане“ — обръща вестника към мен и ми показва заглавието.

„Звездата на «Картър Спинк» предпочита домакинската работа след слуховете за скандал…“

— Пишат, че си „Юда на жените, посветили се на кариерата“.

Зад мен Мелиса тръшва подноса на плота и дръпва „Хералд“.

— Я виж, журналистката Минди Малоун ти е много ядосана.

— Ядосана ли? — повтарям аз и не мога да повярвам. Защо трябва някой да е ядосан?

— Затова пък в „Дейли уърлд“ те наричат спасителка на традиционните ценности. — Еди посяга към вестника и го отваря. — „Саманта Суитинг вярва, че жените трябва да са край огнището в името на собственото си здраве и благополучието на обществото.“

— Какво? Никога не съм казвала подобно нещо! — Грабвам вестника и поглеждам написаното. Не мога да повярвам. — Всички са полудели!

— Такъв е сезонът — отвръща Еди и посяга към „Експрес“. — Истина ли е, че сама си разкрила, че мафията има връзки в твоята фирма?

— Не! — Поглеждам го ужасена. — Кой го казва?

— Не си спомням къде го видях — отвръща той и разравя страниците. — Тук има снимка на майка ти. Симпатична жена.

— Майка ми ли? — Това вече е истински ужас.

— „Преуспяла щерка на преуспяла майка — чете на глас Еди. — Дали напрежението, съпътстващо успеха, не е прекалено много?“

Господи, мама ще ме убие.

— Виж, тук има и телефон за обществено мнение. — Еди отваря друг вестник. — „Саманта Суитинг: героиня или глупачка? Позвънете и гласувайте.“ Ето го номерът. — Той посяга към телефонната слушалка и се намръщва. — За кое от двете да гласувам?

— За глупачката — отвръща Мелиса и дръпва слушалката. — Аз ще се обадя.

— Саманта! Ти си станала?

Вдигам глава към Триш, стиснала вестници в ръка. Поглежда ме със същото объркано изражение като вчера, сякаш съм безценна творба на изкуството, която най-неочаквано се е озовала в кухнята.

— Тъкмо четях за теб!

— Добро утро, госпожо Гайгър. — Оставям „Дейли уърлд“ и бързо се изправям. — Какво да ви направя за закуска? Искате ли първо кафе?

— Няма да правиш никакво кафе, Саманта! — отвръща тя силно притеснена. — Еди, ти ще направиш кафето!

— Как ли пък няма да направя кафе! — възмущава се Еди.

— Тогава… Мелиса! — решава Триш. — Направи ни по едно кафе. Саманта, седни поне веднъж! Ти си ни гостенка! — Тя се изкисква много неестествено.

— Не съм ви гостенка! — протестирам аз. — Аз съм ви икономка!

Виждам, че Еди и Триш се споглеждат. Те какво си мислят? Че се каня да напусна ли?

— Нищо не се е променило! — настоявам аз. — Все още съм ви икономка! Просто искам да продължа да си върша работата както обикновено.

— Ти си луда. — Мелиса извива презрително очи. — Не знаеш ли колко искат да ти плащат „Картър Спинк“?

— Ти няма да разбереш — сопвам й се аз. — Господин Гайгър, госпожо Гайгър… вие ще ме разберете. Докато живеех при вас, научих много. Промених се като човек. Животът ми стана смислен. Да, ще изкарвам много повече пари като адвокат в Лондон. Да, щях да имам блестяща кариера и всеки ден щеше да е наситен със стрес. Само че не искам. — Разпервам ръце към кухнята. — Искам да се занимавам с това. Искам да остана тук.

Очаквам Триш и Еди да се разчувстват от речта ми. Вместо това те ме поглеждат глупаво и се обръщат един към друг.

— Според мен трябва да обмислиш предложението — отвръща Еди. — Във вестника пишат, че отчаяно се опитват да те привлекат.

— Няма да се обидим, ако си тръгнеш — добавя Триш и кима. — Ще те разберем.

Само това ли ще ми кажат? Не се ли радват, че искам да остана? Не искат ли да продължа да работя като икономка?

— Не искам да си тръгвам! — заявявам ядосано аз. — Искам да остана тук и да се радвам на смислен, спокоен живот.

— Ясно — заявява накрая Еди и след кратко мълчание поглежда питащо Триш.

Телефонът звънва и Триш се обажда.

— Ало? — остава заслушана в гласа. — Разбира се, Мейвис. И Труди. Ще ви чакам! — Тя затваря. — Още две гостенки за благотворителния обяд.

— Така — поглеждам часовника си. — Трябва да се заема с ордьоврите.

Докато вадя тестото, телефонът звънва отново и Триш въздиша.

— Ако има още желаещи да дойдат… Ало? — Докато слуша, изражението й се променя и тя прикрива слушалката с длан.

— Саманта — съска тя. — Искаш ли да участваш в телевизионна реклама за „Тоалетно пате“? Ще бъдеш със съдийска перука и тога и ще трябва да кажеш…

— Не! — отвръщам остро аз. — Не, разбира се!

— Не трябваше да отказваш на телевизията — укорява ме Еди. — Това щеше да е невероятна възможност.

— Нищо подобно. Не желая да имам нищо общо с рекламите по телевизията! — Виждам, че Еди се кани да спори. — Не искам да давам интервюта — добавям бързо аз. — Не искам да ме сочат с пръст. Просто искам животът ми да стане отново нормален.

 

 

По обяд нищо не е нормално. Нещата стават още по-сюрреалистични от преди.

Получих още три предложения да се появя по телевизията, да направя „изискана“ фотосесия за „Сън“ в униформа на прислужница. Триш вече даде ексклузивно интервю за „Мейл“. Мелиса настоя да слуша радиопредаване и слушателите, които се обаждаха, ме нарекоха „антифеминистка и тъпачка“, „задръстена готвачка“ и „паразит за данъкоплатците, платили за образованието ми“. Бях толкова вбесена, че едва се сдържах да не позвъня.

Вместо това изключих радиото и си поех дълбоко дъх. Няма да се оставя на това. Имам други работи, за които трябва да мисля. Вече пристигнаха четиринайсет от гостите за благотворителния обяд и сега са на поляната пред къщата. Трябва да опека тарталетите с гъби, да довърша соса с аспержи и да гарнирам филето от сьомга.

Отчаяно ми се иска Натаниъл да е тук, за да ми вдъхне спокойствие. Само че той е заминал за Бъкингам, за да купи златни рибки за езерото, тъй като Триш реши, че трябва спешно да се купят. Очевидно струват стотици лири и всички знаменитости имали. Това е смешно. Кой ти гледа езерото?

На вратата се звънва тъкмо когато отварям фурната. Въздишам. Не е възможно да идва още един гост. И без това тази сутрин приехме още четири заявки за участие, което напълно обърка програмата ми. Да не говорим за журналистката от „Мирър“, облечена в розов флорален костюм, която се опита да пробута на Еди, че наскоро се била преместила да живее в селото.

Пъхвам тарталетите във фурната, събирам остатъците от тестото и избърсвам точилката.

— Саманта? — Триш чука на вратата. — Имаме още един гост!

— Още един? — Обръщам се и забърсвам брашното от бузата си. — Току-що сложих ордьоврите да се пекат…

— Твой приятел е. Казва, че спешно трябва да говори с теб. По работа. — Триш извива многозначително вежди и отстъпва. В следващия момент застивам от учудване.

Та това е Гай. Застанал е в кухнята на Триш. Както обикновено е в безупречен костюм и колосани ръкави.

Гледам го и не мога да проговоря, защото съм напълно слисана.

Съдейки по изражението му, той също е слисан.

— Господи боже мой! — започва бавно той и оглежда униформата, точилката и покритите ми с брашно ръце. — Ти наистина си икономка.

— Да — вирвам брадичка аз. — Точно така.

— Саманта… — подвиква Триш от вратата. — Не ми се иска да ви прекъсвам, но… би ли поднесла ордьоврите след десет минути?

— Разбира се, госпожо Гайгър. — Автоматично правя реверанс. Триш излиза, а Гай остава ококорен.

— Ти правиш реверанси?

— Реверансите бяха грешка — признавам аз. Забелязвам ужасения му поглед и усещам как смехът ми се надига. — Гай, какво правиш тук?

— Дошъл съм да те убедя да се върнеш.

Естествено. Трябваше сама да се сетя.

— Няма да се върна. Сега би ли ме извинил? — Посягам към метлата и лопатата и започвам да събирам поръсеното по пода брашно и падналите парчета тесто. — Внимавай къде стъпваш!

— Да, добре. — Гай внимателно се отдръпва. Изхвърлям събраното в кофата за боклук, след това вадя соса от аспержи от хладилника, пресипвам го в тенджера и пускам печката. Гай ме наблюдава с огромно любопитство.

— Саманта — започва той, когато се обръщам. — Трябва да поговорим.

— Заета съм. — Часовникът звънва пронизително и аз отварям долната фурна, за да извадя чесновите рулца с розмарин. Усещам невероятна гордост, когато ги виждам — апетитни, златистокафяви, с прекрасен билков аромат. Не мога да се сдържа да не опитам и подавам едно на Гай.

— Ти ли си ги направила? — струва ми се изумен. — Не знаех, че можеш да готвиш.

— Не можех, но се научих. — Бръквам в хладилника и вадя безсолното масло, за да добавя бучка в соса с аспержи. След това поглеждам застаналия до шкафа Гай. — Ще ми подадеш ли телта за разбиване?

Той поглежда безпомощно.

— Ъъъ… кое е…

— Не се притеснявай — цъкам с език аз. — Ще я взема сама.

— Има предложение за теб — продължава Гай, когато започвам да разбивам маслото. — Трябва да го чуеш.

— Не ме интересува. — Дори не вдигам глава.

— Все още не знаеш какво е. — Той бръква във вътрешния си джоб и вади писмо. — Ето. Погледни.

— Не ме интересува! — повтарям отчаяно аз. — Не разбираш ли? Не искам да се връщам. Не искам да работя като адвокат.

— Предпочиташ да работиш като икономка ли? — Тонът му е толкова презрителен, че ми става обидно.

— Да! — Оставям телта. — Точно така! Тук съм щастлива. Спокойна съм. Нямаш представа какво е. Тук животът е различен.

— Да, това е очевидно — отвръща той и поглежда метлата.

— Ти просто не разбираш! — Увеличавам котлона, обръщам се към него и се облягам на плота. — Върша си задълженията за деня… и това е. Свободна съм. Не нося документи вкъщи. Не се налага телефонът и компютърът да са включени двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Мога да отида в пъба, мога да се забавлявам през уикенда, мога да поседя в градината половин час и да си вдигна краката… и никой няма да ми направи забележка. Вече не съм под непрекъснато напрежение. Вече не съм стресирана. И така ми е добре. — Посягам към една чаша, пълня я с вода и пия на големи глътки, а след това си избърсвам устата. — Гай, аз се промених. Създадох си приятели. Опознах хората, които живеят тук. Също като… като „Семейство Уолтън“ е.

— „Семейство Уолтън“ ли? — Той ми се струва объркан. — Тук няма деца, нали?

— Не! — отвръщам с досада аз. — Ти не разбираш! Ами… преди две седмици ми организираха най-чудесното парти по случай рождения ми ден. Те наистина ме обичат.

— Не знаех, че си имала рожден ден. — Гай ме гледа любопитно.

— Нямах… — признавам аз след малко. — Само че те не знаеха.

— За бога! — възкликва той. — Това е някаква измислица! Не го ли виждаш, Саманта?

— Не е никаква измислица! Аз съм различен човек! Харесва ми! Не мога да се върна към стария си живот. Просто не мога.

Фурната започва да пиука и двамата се стряскаме.

— Трябва да сервирам ордьоврите. — Обръщам му гръб. — Трябва да работя. Това е част от задълженията ми.

Отварям долната фурна, изваждам тарталетите и започвам да ги подреждам в малки затоплени чинии.

— Ще ти помогна. — Гай се приближава.

— Не можеш да ми помогнеш — извивам очи аз.

— Разбира се, че мога. — За моя изненада той си сваля сакото, навива ръкавите и си слага престилка, украсена с череши. — Какво да правя?

Едва сдържам кикота си. Не мога да го позная.

— Добре. — Подавам му подноса. — Ще занесем ордьоврите заедно.

Отправяме се към трапезарията с гъбените тарталети и рулата. В момента, в който влизаме под импровизирания балдахин, дванайсетте боядисани, напудрени дами млъкват като по команда и се обръщат към нас. Гостенките на Триш са се настанили, пият шампанско, всяка една облечена в костюм в пастелен цвят. Все едно, че са на изложба за цветове.

— А това е Саманта! — представя ме поруменялата Триш. — Всички познавате икономката ми Саманта… тя е известна адвокатка.

За мое изумление всички започват да ръкопляскат.

— Видяхме те във вестника! — обажда се дама в кремаво.

— Трябва да говоря с теб. — Друга жена, наконтена в светлосиньо, с напрегнато изражение, се навежда напред. — За развода.

Ще се престоря, че не съм я чула.

— Това е Гай. Днес ще ми помогне със сервирането — представям го аз и двамата започваме да сервираме гъбените тарталети.

— И той е партньор в „Картър Спинк“ — уточнява гордо Триш.

Забелязвам колко са впечатлени всички на масата. Възрастна гостенка в края на масата се обръща учудена към Триш.

— Всичките ти домашни помощници ли са адвокати?

— Не всички — отвръща небрежно Триш и отпива шампанско. — Само че след като веднъж свикнеш с икономка, учила в Кеймбридж… няма връщане назад.

— Откъде ги намираш? — пита любопитно червенокоса жена. — Да не би да има някаква специална агенция?

— Нарича се „Помощници от Оксбридж“ — отвръща Гай и поставя чинията с тарталети пред нея. — Разполагат с много добри кадри. Предпочитат единствено завършилите с отличие.

— Боже! — Червенокосата жена го е зяпнала.

— Аз обаче съм учил в Харвард — продължава той. — Затова идвам от „Помощници от Харвард“. Мотото ни е: „Това е целта на образованието в Айви Лийг“^[1]. Нали така, Саманта?

— Млъквай — съскам аз. — Просто сервирай.

Най-сетне успяваме да сервираме на всички и се връщаме в кухнята.

— Много смешно. — Трясвам подноса на плота. — Толкова си забавен.

— За бога, Саманта! Нали не очакваш да се отнасям сериозно? Господи! — Той сваля престилката и я подхвърля на масата. — Да сервираш обяда на тези празноглавки. Как може да им позволяваш да се отнасят така снизходително с теб?

— Имам си работа — отвръщам напрегнато аз и отварям фурната, за да проверя сьомгата. — Значи няма да ми помогнеш…

— Не е редно да вършиш тази работа! — избухва неочаквано той. — Саманта, това е някакво извращение! Имаш повече мозък от всички в онази стая, а им сервираш! Правиш реверанси. Чистиш им баните!

Толкова разпалено говори, че се обръщам към него. Поруменял е целият и закачливото му настроение се е стопило.

— Саманта, ти си сред най-умните хора, които познавам. — Гласът му трепери от гняв. — Ти си най-способният адвокат, когото познавам. Не можеш да зарежеш живота си заради тази… простотия.

Гледам го, без да трепна.

— Това не е простотия! Само защото не работя по специалността си и не съм затворена в някакъв офис, не означава, че си пропилявам живота. Гай, аз съм щастлива тук. Животът ми преди беше съвсем различен. Приятно ми е да готвя. Приятно ми е да се занимавам с къщата. Приятно ми е да бера ягоди от градината…

— Ти живееш в страната на мечтите! — крясва той. — Саманта, това е нещо ново за теб! Забавно ти е, приятно ти е, защото не си го правила никога преди! Ами когато ти омръзне? Какво ще стане тогава?

Усещам как в мен се надига несигурност, но се опитвам да не й обръщам внимание.

— Няма да ми омръзне. — Разбърквам решително соса от аспержи. — Този живот ми харесва.

— Дали ще продължи да ти харесва, след като чистиш бани десет години? Я ела на себе си. — Той се приближава до печката и аз се обръщам. — Значи ти е била необходима почивка. Трябвало ти е да се откъснеш за малко. Добре. Само че е крайно време да се върнеш към истинския живот.

— За мен това тук е истинският живот — отвръщам разпалено аз. — Много по-истински е от живота ми преди. — Гай клати глава.

— Тази година двамата с Шарлот ходихме в Тоскана и се научихме да рисуваме с акварели. Много ми допадна. Маслиновите горички… залезите… всичко. — Той среща погледа ми и се привежда напред. — Това не означава, че ще стана художник.

— Различно е! — откъсвам поглед от неговия. — Гай, не искам да поемам същата работа. Няма да се подложа отново на същото напрежение. Работех седем дни в седмицата в продължение на седем проклети години…

— Именно. Именно! И тъкмо когато голямата награда става твоя, ти се измъкваш. — Той се хваща за главата. — Саманта, не съм сигурен, че разбираш в какво положение си. Предложиха ти да станеш пълноправен партньор. Вече можеш да разчиташ на огромни приходи. Ти ще контролираш всичко!

— Какво? — питам стреснато аз. — Как така?

Гай изпуска сдържания въздух и извива очи към тавана, сякаш призовава на помощ бога на адвокатите.

— Ти разбираш ли — продължава весело той — каква буря се разрази? Не разбираш ли колко зле се отразява всичко това на „Картър Спинк“? Тази седмица критиката в пресата беше унищожителна, много по-зле от скандала със Соренсън през 80-те.

— Не съм искала да стане така — опитвам се да се защитя аз. — Не съм викала журналистите да ми висят пред вратата.

— Знам. Само че те са надушили. А репутацията на „Картър Спинк“ е направо срината. Отдел „Кадри“ не са на себе си. След всички специални програми и толкова много семинари за набиране на служители… ти да вземеш да кажеш, че предпочиташ да чистиш тоалетни. — Той изсумтява. — А пък „Връзки с обществеността“ са полудели.

— Че то си е така — вирвам брадичка аз. — Така е.

— Това е лудост! — Той отчаяно стоварва юмрук по масата. — Направо съсипваш „Картър Спинк“! Искат целият свят да види как се връщаш на работа. Готови са да ти платят колкото поискаш! Трябва да си напълно луда, за да откажеш!

— Парите не ме интересуват — отвръщам аз. — Имам достатъчно пари…

— Ти просто не разбираш! Саманта, ако се върнеш, ще изкарваш толкова, че след десет години спокойно можеш да се пенсионираш. Ще си уредиш живота! След това върви да береш ягоди и да миеш подове.

Отварям уста, за да отговоря, но ето че не намирам думи. Мислите ми кръжат безсистемно и хаотично. Объркана съм.

— Ти си извоюва мястото на партньор — продължава Гай по-тихо. — Сама си го извоюва, Саманта. Използвай го.

 

 

Гай не казва нито дума повече. Винаги е знаел къде трябва да прекъсне; трябвало е да стане съдия. Помага ми да сервираме сьомгата, след това ме прегръща и ме моли да му се обадя веднага след като ми остане време да помисля. После си тръгва и аз оставам сама в кухнята, а мислите ми са все така объркани.

Бях напълно сигурна. Бях убедена, че постъпвам както трябва. Ето че сега…

Аргументите му не ми дават мира. Прав е, разбира се. Може би наистина съм се побъркала. Може би това е новото. Сигурно след няколко години простичкият живот няма да ми е достатъчен, ще се превърна в разочарована жена, изпълнена с горчивина. Представям си как мия подове в изкуствена униформа и разказвам на хората: „Казах ли ви, че едно време бях адвокат по корпоративно право.“

Аз имам мозък. Предстоят ми много години.

Той е прав. Извоювала съм си партньорството. Заслужила съм си го.

Заравям глава в ръце и подпирам лакти на масата, заслушана в ударите на сърцето и всеки един звучи като въпрос. Какво да правя? Как да постъпя?

И през всичкото време отговорът е само един. Това е разумният отговор. Той е най-смислен.

Знам какъв е отговорът. Само че все още не съм готова да го приема.

 

 

Не мога да си намеря място чак до шест. Обядът приключи и аз отсервирах. Гостенките на Триш се разходиха из градината, пиха чай и се изнесоха. Когато излизам навън в топлата приятна вечер, заварвам Триш и Натаниъл край езерцето. При краката на Натаниъл е стоварен огромен зелен аквариум.

Имам чувството, че нещо в мен се свива, когато отивам при него.

— Тази е от северните морета — обяснява Натаниъл, докато вади от аквариума някаква риба. — Искате ли да погледнете? — Приближавам и виждам огромна риба на петна да се мята диво в мрежата. Той я поднася пред Триш и тя се дръпва с писък.

— Махни я! Пусни я в езерото!

— Струваше ви двеста лири — обяснява Натаниъл и свива рамене. — Реших, че ще искате да кажете „здрасти“. — Поглежда ме развеселен над рамото на Триш и аз успявам също да му се усмихна.

— Изсипи ги всичките вътре — потръпва Триш. — Ще се върна да ги видя, когато плуват.

Тя се врътва и се отправя към къщата.

— Всичко наред ли е? — Натаниъл ме поглежда. — Как мина великият благотворителен обяд?

— Ами… добре.

— Ти чу ли? — Той загребва нова риба и я прехвърля в езерцето. — Еймън се е сгодил! Този уикенд ще прави парти в пъба.

— Браво… чудесно.

Устата ми е пресъхнала. Хайде! Просто му кажи.

— Знаеш ли, трябва и ние да направим езерце с риби в разсадника — подхвърля Натаниъл. — Знаеш ли какви пари се изкарват…

— Натаниъл, аз ще се върна — затварям очи и се опитвам да притъпя болката. — Връщам се в Лондон.

В първия момент той не помръдва. След това бавно се обръща, все още стиска мрежата, а лицето му е безизразно.

— Добре — отвръща той.

— Ще се върна на старата си работа като адвокат. — Гласът ми трепери. — Гай от старата фирма дойде днес и ме убеди… Той ми показа… Накара ме да разбера… — Млъквам и разпервам безпомощно ръце.

— Какво да разбереш? — пита Натаниъл и смръщва чело. Не се усмихва. Не се кани да каже „Чудесна идея, и аз се канех да ти предложа същото“. Защо не ме улесни?

— Не мога да остана икономка цял живот! — Май изпитвам нужда да се защитавам. — Аз съм отличен адвокат! Имам мозък!

— Знам, че имаш мозък — сега той май минава в отстъпление. Господи! Не се справям никак добре.

— Извоювала съм си партньорството. Пълноправен партньор съм в „Картър Спинк“. — Поглеждам го и се опитвам ли разбера какво искам да му кажа. — Това е много престижно, свързано е с добри доходи… удивително… За няколко години мога да изкарам достатъчно, за да се пенсионирам.

Натаниъл не е никак впечатлен. Продължава да ме гледа.

— И каква цена ще платиш?

— Какво искаш да кажеш? — Избягвам погледа му.

— Когато се появи тук, беше една развалина. Приличаше на гърмян заек. Беше бледа като платно. Напрегната. Имаше вид на човек, който никога не е виждал слънцето, който не знае какво е да се повесели…

— Преувеличаваш.

— Не преувеличавам. Не виждаш ли колко си се променила? Вече не си нервна и напрегната. Не си онова кълбо от нерви. — Той хваща ръката ми и я пуска. — Преди ръката ти щеше да си остане като вкаменена във въздуха.

— Добре де… малко по-спокойна съм! — Разпервам ръце. — Знам, че съм се променила. Наистина съм по-спокойна, научих се да готвя, да гладя, да наливам бира… и прекарах чудесно. Само че това беше нещо като почивка. Не може да продължава вечно.

Натаниъл отчаяно клати глава.

— Значи въпреки всичко ще се върнеш, ще хванеш юздите и ще продължиш, все едно, че нищо не се е случило, така ли?

— Този път ще бъде различно! От мен зависи. Ще установя някакъв баланс.

— Ти кого се опитваш да заблудиш? — Натаниъл ме стиска за раменете. — Саманта, става дума за същия стрес, за същия начин на живот…

В гърдите ми се надига гняв към него, защото отказва да прояви разбиране, защото не ме подкрепя.

— Поне опитах нещо ново! — Думите ми се изливат като порой. — Поне за малко опитах нов живот.

— Това пък какво трябва да означава? — Той отпуска шокиран ръце.

— Означава, че ти дори не си се опитал, Натаниъл. — Гласът ми е станал писклив и агресивен, но не мога да се овладея. — Как е възможно да си толкова ограничен? Живееш в същото село, в което си роден, управляваш семейния бизнес, купуваш си разсадник на две крачки… ти още не си се откъснал утробата. Така че преди да ми изнасяш лекции за моя начин на живот, опитай се сам да си го създадеш.

Замълчавам задъхана и забелязвам, че Натаниъл ме гледа така, сякаш съм го ударила. Идва ми да си прехапя езика.

— Не исках… не исках да го кажа — измърморвам аз.

Отстъпвам няколко крачки и усещам, че ще заплача. Не трябваше да става така. Натаниъл трябваше да ме подкрепи, да ме прегърне и да ми каже, че постъпвам правилно. Вместо това се отдръпваме един от друг и дори не се поглеждаме.

— Мислех да разперя криле — заговаря неочаквано той. — В Корнуол има един разсадник, за който съм готов на какво ли не. Чудесна земя, добре разработен бизнес… само че дори не отидох да го разгледам. Предпочетох да не бъда на шест часа път с кола от теб. — Той свива рамене. — Май си права. Наистина съм много задръстен.

Не знам какво да кажа. Няколко минути се чува единствено гукането на гълъбите в градината. В този момент осъзнавам, че вечерта е прекрасна. Вечерното слънце промъква лъчи сред клоните на върбата, а наоколо се разнася аромат на свежест.

— Натаниъл… трябва да се върна. — Гласът ми потреперва. — Нямам избор. Въпреки всичко можем да останем заедно. Двамата с теб ще се справим. Ще ходим заедно във ваканция… уикендите… Ще дойда за партито на Еймън… Дори няма да усетиш, че ме няма!

В първия момент той не казва нищо. Продължава да стиска дръжката на кофата. Когато най-сетне вдига глава, изражението му кара сърцето ми да прескочи.

— Точно така — отвръща тихо той. — Точно така.