Софи Кинсела
Повелителката на метлата (15)

15

Към седем вечерта настроението на Триш е претърпяло необясним обрат. Може би не чак толкова необясним. Когато слизам в антрето, я заварвам да се мотае из хола с коктейлна чаша в ръка, кървясали очи и доста поруменяла.

— Казвай веднага! — нарежда благосклонно тя. — Значи ще излизаш с Натаниъл.

— Точно така. — Поглеждам се в огледалото. Облечена съм доста небрежно. Дънки, съвсем обикновена блуза и сандали. Имам си и нова прическа. Тръсвам коса.

— Той е много привлекателен младеж. — Тя ме поглежда любопитно над чашата. — Доста е мускулест.

— Ами… да. Май да.

— Така ли ще излезеш? — Тя оглежда дрехите ми. — Не е много шик. Чакай, ще ти дам нещо назаем.

— Нищо, че не е шик… — Започвам да се колебая, но Триш вече е хукнала нагоре по стълбите. След малко се връща, стискала кутия за бижута.

— Готово. Трябва ти малко блясък. — Тя вади диамантена фиба във формата на водно конче. — Купих си я от Монте Карло!

— Ъъъ… прелестна е! — казвам аз и я поглеждам ужасена. Преди да успея да я спра, тя отмята косата ми на една страна и я забожда. Поглежда ме преценяващо.

— Не става… Трябва ти нещо по-голямо. Ето. — Вади огромен бръмбар, обсипан със скъпоценни камъни, и ми го бодва в косата. — Така. Виждаш ли как смарагдите подчертават очите ти?

Поглеждам се онемяла. Не мога да изляза с лъскав бръмбар на главата.

— Сега вече имаш вид! — Ето че започна да усуква лъскава верига на кръста ми. — Чакай само да сложа висулките…

Висулки ли?

— Госпожо Гайгър… — започвам аз, тъкмо когато Еди се показва от кабинета.

— Дадоха ми цената за банята — обръща се той към Триш.

— Това лъскаво слонче е великолепно, нали? — казва Триш и го закачва на колана. — Ами жабката!

— Моля ви — започвам нещастно аз. — Не съм сигурна, че ми трябват слонове…

— Седем хиляди — прекъсва ме Еди. — Доста добра цена, нали? Плюс ДДС.

— И колко е с ДДС? — пита Триш, докато рови в кутията. — Къде отиде маймунката?

Чувствам се като коледна елха. Тя закачва нови и нови дрънкулки по колана, а пък бръмбарът… А Натаниъл ще пристигне всеки момент… и ще ме види…

— Не знам! — отвръща Еди нетърпеливо. — Колко е седемнайсет и половина процента от седем хиляди?

— Хиляда двеста двайсет и пет — отвръщам разсеяно аз.

Настъпва шокирано мълчание.

По дяволите! Как можах да допусна такава грешка? Вдигам поглед и виждам, че и Триш, и Еди са ме зяпнали.

— Или нещо… такова. — Разсмивам се гузно. — Просто предположих. Има ли още… висулки?

Те двамата май не ме забелязват. Еди е забол поглед в листа. Бавно вдига глава и мърда беззвучно устни.

— Тя е права — казва той след малко, а гласът му е дрезгав. — Тя е абсолютно права. Точно толкова е. — Посочва листа. — Ето го, тук е написано!

— Тя е права? — възкликва Триш. — Ама как…

— Нали сама видя! — изревава Еди. — Тя пресметна наум! — И двамата се врътват към мен и ме зяпват отново.

— Тя да не би да е аутистка? — Триш не може да дойде на себе си.

За бога! Вината е изцяло на „Рейнман“^[1].

— Не съм аутистка! — отвръщам аз. — Аз просто… Оправям се добре с цифрите… не е кой знае какво…

За мое огромно облекчение на вратата се звънва и аз отивам да отворя. Натаниъл е застанал на прага, малко по-елегантен от обикновено, в бежови дънки и зелена риза.

— Здрасти — започвам забързано аз. — Да вървим.

— Чакай! — Еди ми препречва пътя. — Млада госпожице, ти може да си значително по-умна, отколкото предполагаш.

О, не.

— Какво става тук? — пита Натаниъл.

— Тя е математически гений! — заявява развълнувано Триш. — Ние я открихме! Не е ли невероятно!

Поглеждам нещастно Натаниъл, сякаш за да му подскажа, че тя говори глупости.

— Какво си завършила, Саманта? — пита Еди. — Като изключим готварската школа.

Господи! Какво казах на интервюто? Наистина не помня.

— Ами… учила съм тук-там. — Разпервам ръце. — Нали знаете как е…

— Това са те, днешните училища. — Триш дръпва от цигарата. — Тони Блеър трябва да бъде разстрелян.

— Саманта — започва тържествено Еди. — Аз ще се заема с образованието ти. Ако си готова да се трудиш здраво… сигурен съм, че ще получиш добра квалификация.

Боже! Става още по-зле.

— Не ми е необходима квалификация, господине — мрънкам аз и забивам поглед в пода. — И така ми е добре. Въпреки това ви благодаря…

— Не приемам „не“ за отговор! — настоява Еди.

— Цели се по-високо, Саманта! — заявява разпалено Триш и ме сграбчва за ръката. — Трябва да си дадеш шанс в този живот! Устреми се към звездите!

Поглеждам я и усещам, че съм истински трогната. Те двамата просто се опитват да направят най-доброто за мен.

— Ъъъ… ами… може би. — Тайно се отървавам от животните, накичени по мен, и ги пъхвам в кутийката за бижута. След това поглеждам Натаниъл, който чака търпеливо на стълбите. — Ще тръгваме ли?

 

 

— Каква беше цялата тази работа? — пита Натаниъл, докато вървим по улицата. Въздухът е свеж, топъл, новата ми коса се стеле като коприна на всяка крачка, а лакът на краката ми — розов като на Триш, пролъсква. — Наистина ли си математически гений?

— Не. — Не се въздържам и избухвам в смях. — Не съм, разбира се.

— Разкажи ми за себе си, тогава.

— Не ти трябва… да знаеш. — Усмихвам се незаинтересувано. — Отегчителна работа.

— Изобщо не вярвам на тези приказки. — Той говори привидно небрежно, ала не престава да настоява. — Работила ли си нещо, преди да дойдеш тук?

Правя няколко крачки, без да отговоря, забола очи в земята, и се опитвам да измисля какво да кажа. Усещам погледа на Натаниъл, но извивам смутено глава настрани.

— Не искаш да говориш по този въпрос — сеща се накрая той.

— Просто… трудно ми е.

Натаниъл въздъхва дълбоко.

— Толкова ли неприятно е било?

Господи, той продължава да си мисли, че съм била тормозена.

— Не! Нищо такова! — Прокарвам пръсти през косата си. — Дълга история…

Натаниъл свива рамене.

— Цялата вечер е наша.

Срещам спокойния му поглед и усещам как нещо подръпва гърдите ми, все едно, че съм риба, закачила се на нечия въдица. Иска ми се да му кажа. Иска ми се да сваля този товар от плещите си. Иска ми се да му кажа коя съм, какво се е случило, колко трудно ми е било. Ако мога да се доверя на някого, то това е на него. Сигурна съм, че няма да каже на никого. Ще ме разбере. Ще опази тайната ми.

— И така. — Той спира по средата на улицата, пъхнал пръсти в джобовете. — Ще ми кажеш ли коя си?

— Може би — решавам най-сетне аз и се усмихвам.

Натаниъл също се усмихва и очите му се присвиват весело.

— Само че няма да е точно сега. — Оглеждам селската улица, обляна в златно сияние. — Вечерта е твърде приятна, за да я разваля с разказа си за провал и съжаления. Ще ти кажа по-късно.

Продължаваме да вървим, подминаваме стара каменна стена, прикрита от цъфнали рози. Щом вдъхвам наситения аромат, ме обзема лекота, почти еуфория. По улицата струи мека вечерна светлина, а последните лъчи топлят раменете ми.

— Хубава прическа — подхвърля той.

— О, благодаря — усмихвам се небрежно аз. — Не е нищо особено. — Отмятам доволно коса.

Минаваме по моста и спираме да погледаме реката. Патици се гмуркат, за да клъвнат нещо, а слънчевите лъчи оставят кехлибарени резки по водата. Двойка туристи се снимат и аз усещам как ме бодва гордост. Идва ми да им кажа, че не съм на гости в това красиво място. Аз живея тук.

— Къде отиваме? — питам аз, когато поемаме отново.

— В кръчмата — отвръща той. — Нали нямаш нищо против?

— Супер!

Когато приближаваме „Звънчето“, виждам отпред малка група. Някои са застанали край вратата, други са поседнали на дървените пейки.

— Какво правят? — питам учудено аз.

— Чакат — отвръща той. — Собственикът закъснява.

— Ясно — отвръщам аз. Оглеждам се, но се оказва, че всички пейки са заети. — Няма значение. Можем да седнем тук.

Настанявам се на стар варел, само че Натаниъл вече се е насочил към кръчмата.

И… странна работа. Всички отстъпват, за да го пуснат да мине. Наблюдавам учудена как бърка в джоба си, вади връзка ключове и се оглежда за мен.

— Хайде. — Ухилва се доволно. — Време е да отворя.

Натаниъл е собственик на пъба?

— Кръчмата е твоя? — питам го аз, когато мелето след отварянето е утихнало.

Цели петнайсет минути не можах да се начудя, докато той наливаше бира, бъбреше с клиентите, даваше нареждания на персонала и караше всички да се усмихват. След като поутихна, дойде при мен. Бях се настанила на един от високите столове край бара с чаша вино в ръка.

— Три пъба — поправя ме той. — Не съм единственият собственик. Това е семеен бизнес. „Звънчето“, „Лебеда“ в Бингли и „Двете лисици“.

— Иха. Има… много хора! — оглеждам кръчмата. Няма свободни места. Хората започват да излизат навън в градината или отпред. Шумът е невероятен. — Как успяваш да се занимаваш и с това и да работиш като градинар?

— А, невинаги е така. — Той вдига ръце. — Не сервирам много често. Персоналът е страхотен. Реших, че тази вечер ще бъде забавно.

— Значи не си само градинар.

— Аз съм градинар. — Поглежда ме и оправя една от подложките под халба бира. — Това ми е… работата.

В гласа му се прокрадва същата нотка както преди. Имам чувството, че съм настъпила болното му място. Погледът ми попада на снимката на мъж на средна възраст, закачена на стената. Има квадратна челюст като Натаниъл, сини очи и същите бръчици около тях.

— Това баща ти ли е? — питам предпазливо аз. — Изглежда чудесно.

— Той беше душата и сърцето на това място. — Очите му омекват. — Всички до един го обичаха. — Отпива дълга глътка бира и оставя чашата на бара. — Слушай. Не е нужно да оставаме тук. Ако предпочиташ, можем да отидем другаде, на по-хубаво място…

Оглеждам препълнената кръчма. Над разговорите и смеховете се носи музика. Група редовни посетители се срещат край бара и си разменят весели закачки. Двама възрастни американски туристи в тениски, очевидно купени от Стратфорд, слушат внимателно обясненията на червенокосия барман за местните видове бира. В другия край на заведението е започнала игра на дартс. Не мога да си спомня кога за последен път съм попадала в такава приятна, непринудена атмосфера.

— Нека да останем. Мога ли да помогна? — Смъквам се от стола и се пъхвам зад бара.

— Наливала ли си някога бира? — Натаниъл ме наблюдава развеселен.

— Не съм — отвръщам аз, грабвам една чаша и я поставям под чучура. — Мога да се науча.

— Добре. — Натаниъл също идва при мен. — Навеждаш чашата ето така… след това дърпаш ръчката.

Дърпам и избликва пяна.

— По дяволите!

— Бавно… — Той ме обгръща и направлява ръцете ми. — Така е по-добре…

Че то било много приятно. Той ми казва нещо, но не чувам и дума. В момента съм неземно щастлива, защото съм притисната в силните му ръце. Дали да не се престоря, че не успявам да схвана? Тогава той ще остане ли така цялата вечер?

— Знаеш ли… — започвам аз и извивам лице към него.

И в същия момент спирам, защото забелязвам стар надпис, гравиран на дърво: „Забранено влизането с кални ботуши“ и „Никакви работни дрехи“. Отдолу е закован друг надпис. Написан е на жълта хартия, а мастилото е избеляло: „Забранено за адвокати“.

Вглеждам се слисана в надписа. Забранено за адвокати ли? Правилно ли прочетох?

— Готово. — Натаниъл вдига чашата, пълна с блестяща кехлибарена течност. — Това е първата ти халба.

— Браво! — успявам да кажа аз. Насилвам се да не започна да задавам въпроси веднага, след това спокойно посочвам надписа. — Какво е това?

— Не сервирам на адвокати — отвръща сериозно той.

— Натаниъл! Я ела тук! — провиква се някой от другия край на бара и той сумти недоволно.

— Връщам се веднага. — Докосва ръката ми, след това се отдръпва. Отпивам дълга глътка вино. Не сервирал на адвокати. А защо не сервира на адвокати?

Добре… спокойно, казвам си аз. Това е някоя шега. Не може да е друго. Всички мразят адвокатите не по-малко, отколкото мразят брокерите на недвижими имоти и данъчните служители. Това е всеизвестен факт.

Само че никой не закачва подобни надписи в кръчмите, нали?

Червенокосият барман приближава до мястото ми и вади лед.

— Здрасти — подава ръка той. — Аз съм Еймън.

— Саманта. — Стискам ръката му с усмивка. — Тук съм с Натаниъл.

— Той каза. — Очите му искрят. — Добре дошла в Долно Ибъри!

Наблюдавам го как сервира и ми хрумва, че той може и да знае нещо за надписа.

— Я кажи! — започвам приятелски аз, когато се връща. — Този надпис за адвокатите. Шега е… нали?

— Не бих казал — отвръща весело Еймън. — Натаниъл не може да понася адвокатите.

— Ами! — Не знам откъде ми стигат сили да се усмихна. — Ъъъ… защо така?

— Откакто баща му почина. — Еймън вдига каса портокалов сок и аз се вглеждам в него.

— Защо? Какво се е случило?

— Съдеше се с Градския съвет. — Еймън изоставя работата. — Натаниъл все разправя, че не е трябвало да започва, но адвокатите го насъскали да се заеме с тази работа. Стресът беше направо непосилен, това беше причината да получи инфаркт.

— Боже, какъв ужас — отвръщам шокирана аз. — И сега Натаниъл вини адвокатите.

— Според него изобщо не е трябвало да се стига до съд. Най-лошото стана, след като Бен почина, защото се наложи да продадат една от кръчмите. Нали трябваше да платят хонорарите на адвокатите.

Не мога да повярвам. Поглеждам застаналия в другия край на бара Натаниъл, заслушан внимателно в някакъв човек, челото му, прорязано от бръчки.

— Последният адвокат, който влезе в тази кръчма… — Еймън се обляга заговорнически на бара. — Натаниъл му фрасна един.

— Той го е ударил? — писвам аз, без да мисля.

— Беше в деня след погребението. — Еймън снишава глас. — Един от адвокатите на баща му дойде и Натаниъл го размаза. Още го бъзикаме за тоя случай.

Той се обръща да сервира на някого и аз отпивам отново от виното, а сърцето ми прескача от нерви.

Не бива да се паникьосвам. Значи не понася адвокатите. Това не се отнася за мен. Разбира се, че не се отнася за мен. Мога да бъда откровена с него. Мога да му разкажа за миналото си. Той няма да го използва срещу мен. Няма.

Ами ако го направи?

Ами ако ме удари?

— Извинявай. — Ето че Натаниъл е до мен, приятелски усмихнат. — Добре ли си?

— Абсолютно! — отвръщам пресилено аз. — Прекарвам чудесно!

— Кажи, Натаниъл — обажда се Еймън, докато лъска една чаша. Намига ми. — Как се наричат пет хиляди адвокати на дъното на океана?

— Добро начало. — Думите сами се изплъзват от устата ми, преди да успея да се спра. — Да пукнат дано… всички до един.

Следва объркано мълчание. Забелязвам, че Еймън и Натаниъл се споглеждат с извити вежди.

Добре. Крайно време е да променя темата. Веднага!

— Кажи ми… Ъъъ… — Обръщам се бързо към групата мъже, скупчили се на бара. — Може ли да сервирам на някого?

В края на вечерта съм наляла поне четирийсет халби, изяла съм порция пържена риба с пържени картофки и карамелов пудинг, бих Натаниъл на дартс, за искрен възторг и радост на клиентите.

— Нали каза, че не си играла преди! — попита той нещастно, след като забих печелившата стреличка.

— Не съм — отвърнах невинно аз. Не е нужно да му казвам, че пет години тренирах стрелба с лък.

Най-сетне Натаниъл обявява, че е време за последните поръчки с дрънкане на звънеца и след повече от час последните ненаситни клиенти се отправят към вратата. Всеки един спира, за да си вземе довиждане с нас.

— Чао.

— Доскоро, Натаниъл.

Наблюдавах хората, докато си тръгваха, и освен туристите всички казваха нещо мило на Натаниъл. Той познава до един обитателите на селото.

— Ние ще почистим — предлага Еймън, когато Натаниъл посяга към мръсните чаши и поема по пет в една ръка. — Дай ги тук. Върви да се забавляваш.

— Ами… добре. — Натаниъл го шляпва по гърба. — Благодаря, Еймън. — Поглежда ме. — Готова ли си да вървим?

Смъквам се от стола с нежелание.

— Невероятна вечер — обръщам се към Еймън. — Много ми беше приятно да се запознаем.

— И на мен. — Той се ухилва. — Изпрати ни сметката.

Усмихвам се и аз, все още въодушевена от атмосферата, от победата на дартс, от удоволствието, че съм прекарала толкова приятна вечер. Никога не бях излизала и не се бях забавлявала толкова.

Да не говорим, че никой в Лондон не ме бе водил на пъб, когато съм ходила по срещи — камо ли от другата страна на бара. На първата среща Джейкъб ме заведе в „Ле Сифид“ в Ковънт Гардън, а двайсет минути по-късно ме остави, за да говори по телефона с Щатите, и забрави да се върне. На следващия ден каза, че трябвало да оправи някаква клауза и да я съобрази с търговския закон, а после „забравил“, че е излязъл с мен.

Най-лошото бе, че вместо да го нарека „гадно копеле“ и да му прасна един, аз го попитах за коя алинея от търговския закон става дума.

След задимената обстановка на кръчмата вечерта ми се струва свежа и хладна. Докато вървим по улицата, отнякъде долитат гласовете на веселяците, излезли от кръчмата преди нас, и в далечината чувам мотора на кола. Няма улично осветление. Единствената светлина идва от кръглата луна и лампите в къщите.

— Забавно ли ти беше? — Струва ми се, че Натаниъл се притеснява. — Нямах намерение да оставаме цялата вечер…

— Много ми хареса, честна дума — отвръщам възторжено аз. — Страхотна кръчма. Невероятно приятелска обстановка. Всички те познават. Ама каква атмосфера само! Всички държат един на друг. Веднага си личи.

— Как така личи? — На него му става забавно.

— Всички се пошляпват по гърбовете — обяснявам аз. — Ако някой изпадне в беда, останалите ще му се притекат на помощ. Очевидно е.

Натаниъл не успява да сдържи смеха си.

— Миналата година спечелихме наградата за „Най-сърдечно село“ — обяснява той.

— Можеш и да се смееш — отвръщам аз, — но в Лондон няма такива сърдечни отношения. Дори да се строполиш мъртъв на улицата, ще те прескочат и ще те подритнат в канавката. Това обаче ще стане, след като ти опразнят портфейла и ти откраднат самоличността. Тук подобно нещо няма да се случи, нали?

— Ами, не — отвръща Натаниъл. Поколебава се. — Ако умреш, цялото село ще се събере около леглото ти и ще изпеят прощална песен.

Усмихвам се.

— Едно време я знаех. „Пръсни розови листенца.“

— Именно. — Той кимва. — И ще направят сладки за след опелото.

Известно време вървим смълчани. Дребно животинче пресича пътя, спира, поглежда ни с две яркожълти кръгли очички като фарчета и хуква към храстите.

— Припомни ми прощалната песен — моля го аз.

— Беше нещо такова. — Натаниъл прочиства гърлото си, след това запява тъжно и немелодично: „О, не. Той си отиде завинаги“.

Едва успявам да сдържа кикота си.

— Ами ако е жена?

— Добър въпрос. Тогава пеем друга прощална песен. — Той си поема дълбоко дъх и запява пак така немелодично: „О, не. Тя си отиде завинаги“.

Стомахът ми ще се пръсне, докато се напъвам да не се изсмея.

— В Лондон няма прощални песни — обяснявам аз. — Просто продължаваме напред. Нас, лондончаните много ни бива по продължаването напред. Трябва да сме все първи.

— Знам какви са лондончаните. — Натаниъл става мрачен и сериозен. — Известно време живях в Лондон.

Зяпвам го учудена. Натаниъл е живял в Лондон? Опитвам се да си го представя как се вози в метрото и чете вестник.

— Сериозно? — питам накрая аз и той кимва.

— Беше ми безкрайно неприятно. Честна дума.

— Ама какво… защо…

— Една година, преди да кандидатствам в университета, бях сервитьор. Апартаментът ми беше срещу един денонощен супермаркет. По цяла нощ светеше и флуоресцентните лампи не спираха да мигат. А пък шумът… — той се мръщи. — За десет месеца там нямах нито миг спокойствие. Нито веднъж не чух птича песен. Така и не видях звездите.

Веднага вдигам поглед към ясното нощно небе. Очите ми бавно свикват с тъмнината и започват да се появяват ситни точици, да образуват форми, които не познавам. Той е прав. Над Лондон никога не съм виждала звезди.

— Ами ти? — Гласът му ме връща обратно на земята.

— Какво аз?

— Щеше да ми разкажеш за себе си — настоява той. — Как се озова тук?

— Аха. — Отново ставам нервна. — Да, така беше — въпреки че той не може да ме види добре в тъмното, аз извръщам поглед и умът ми действа на пълни обороти, доколкото това е възможно след три чаши вино.

Трябва да му кажа нещо. Може би да разкажа някои дребни неща. Ще му кажа истината, но няма да споменавам, че съм адвокат.

— Ами… — започвам най-сетне аз. — Бях в Лондон. Бях започнала…

— Връзка — подсказва ми той.

— Ами… да. — Преглъщам. — Виж, всичко се обърка. Качих се на влака и… се озовах тук.

По мълчанието му разбирам, че очаква да чуе още нещо.

— Няма друго — завършвам аз.

— Няма ли? — Той не може да повярва. — И това ли беше дълго за разказване?

Господи!

— Виж. — Обръщам се към него и усещам колко бързо бие сърцето ми. — Знам, че щях да ти разкажа още. Подробностите не са важни. Има ли значение какво съм правила… или каква съм? Важното е, че сега съм тук. Току-що прекарах най-хубавата вечер в живота си. Никога не ми е било по-приятно.

Виждам, че му се иска да ме предизвика; дори отваря уста, за да заговори. След това изражението му омеква и той се извръща, без да каже и дума.

Обзема ме отчаяние. Дали не съсипах всичко? Може би трябваше да му кажа истината. Защо не измислих нещо за някакво гадже?

Продължаваме да вървим смълчани. Рамото на Натаниъл се отрива в моето. След това усещам ръката му. Пръстите му докосват моите отначало случайно, след това бавно се промъкват.

Цялата потръпвам и се стягам, но не мога да си наложа да си поема дъх. Нито един от двамата не проговаря. Чуват се само стъпките ни и далечно бухане на сова. Ръката на Натаниъл е топла и стиска уверено моята. Усещам грубите мазоли, когато палецът му започва да ме милва.

Все още мълчим. Не съм сигурна дали изобщо ще мога да заговоря.

Спираме на алеята пред къщата на семейство Гайгър. Той поглежда към мен и ми се струва строг и много сериозен. Усещам как дъхът не ми достига. Не ме интересува колко е очевидно, че го желая.

И без това не ме бива да спазвам правилата.

Той пуска ръката ми и ме прегръща през кръста. След това бавно ме притегля към себе си. Затварям очи и се приготвям да се отдам на целувката.

— За бога! — провиква се познат глас. — Няма ли най-сетне да я целунеш?

Трепвам рязко и отварям очи. Натаниъл е не по-малко шокиран и се отдръпва. Завъртам се и с истински ужас забелязвам Триш, облегната на прозореца на горния етаж, стиснала неизменната цигара, докато ни наблюдава.

— Не съм моралистка — обажда се отново тя. — Позволено ти е да я целунеш.

Поглеждам я вбесена. Тя да е чувала за „дискретност“ или „право на личен живот“?

— Хайде, давай! — Върхът на цигарата й тлее, докато размахва ръка. — Не ми обръщайте внимание.

Да не й обръщаме внимание ли? Съжалявам, но не мога да го направя, докато Триш е зрител. Поглеждам страхливо към Натаниъл, който е не по-малко стреснат от мен.

— Дали да… — замълчавам, защото не съм сигурна какво да предложа.

— Не е ли чудесна лятна нощ? — добавя Триш, очевидно готова да си поприказваме.

— Наистина е чудесна — отвръща любезно Натаниъл. Срещам погледа му и усещам как смехът ми напира. Пълен провал. Романтичният момент отлетя.

— Ами… благодаря ти за прекрасната вечер — казвам аз и се опитвам да остана сериозна. — Кажи! Да зарадваме ли госпожа Гайгър или да я оставим разочарована?

И двамата се обръщаме към любопитно надвесената на прозореца Триш. Все едно, че беше на театър, а аз всеки момент щях да изпълня пред Натаниъл еротичен танц.

— Ами… според мен заслужава да я оставим разочарована — обяснявам с усмивка аз.

— Значи ще се видим утре.

— Ще бъда у майка ти в десет.

— Ще те чакам.

Той протяга ръка и едва докосваме пръстите си, а след това се обръща и си тръгва. Наблюдавам го как се скрива в мрака и тръгвам към къщата. Цялото ми тяло тръпне.

Доволна съм, че не доставихме удоволствие на Триш. Само че какво да кажа за разочарованието, което изпитвах аз?