Софи Кинсела
Повелителката на метлата (16)

16

На следващата сутрин ме буди силното почукване на Триш по вратата.

— Саманта! Трябва да говоря с теб! Веднага!

Още няма осем. Да не говорим, че е събота сутринта. Какво ли е станало?

— Добре! — обаждам се сънено аз. — Само секунда!

Ставам от леглото, навличам халат, главата ми все още е пълна с чудесни спомени от снощи. Ръката на Натаниъл е в моята… Ръцете на Натаниъл ме прегръщат…

— Слушам ви, госпожо Гайгър. — Отварям вратата и заварвам Триш по халат, лицето й е поруменяло, а очите — кървясали. Покрива с ръка телефона.

— Саманта. — Присвила е очи повече от обикновено и в гласа й личи някакво странно задоволство. — Ти ме измами, нали?

Усещам как шокът приижда на вълни и стомахът ми се свива. Как ли е… Как е разбрала…

— Не си ли? — Тя ме поглежда остро. — Сигурна съм, че знаеш за какво говоря.

Започвам да прехвърлям наум всички лъжи, които съм изръсила пред Триш, включително и най-голямата „Аз съм икономка“. Кой знае какво е открила. Може да се окаже нещо дребно и незначително. А може да е разбрала всичко.

— Нямам представа за какво намеквате — отвръщам аз смутено, — госпожо.

— Виж сега. — Триш пристъпва към мен и коприненият халат гневно се завърта около глезените й. — Сама ще разбереш колко съм разстроена, като никога не си споменала, че си приготвяла паеля за испанския посланик.

Зяпвам я недоумяващо. Испанският какъв?

— На интервюто специално те попитах дали си готвила на известни личности. — Триш извива неодобрително вежди. — Дори не си направи труд да споменеш, че си организирала банкет за триста човека.

Какво? Тази да не би да се смахна напълно?

Тя да не би да се окаже някоя шизофреничка. Това ще обясни доста неща.

— Госпожо Гайгър — започвам нервно аз. — Искате ли да поседнете?

— Не, благодаря — сопва се тя. — Все още разговарям по телефона с лейди Еджърли.

Земята под мен се разтърсва. Тя говори с Фрея по телефона?

— Лейди Еджърли… — Триш лепва слушалката на ухото си. — Напълно права сте, тя е толкова скромна… — Госпожата вдига поглед. — Лейди Еджърли иска да говори с теб.

Тя ми подава телефона и макар че не мога да повярвам, се обаждам.

— Ало?

— Саманта? — Познатият дрезгав глас на Фрея долита заедно с някакво пращене. — Добре ли си? Какво, по дяволите, става?

— Добре съм! — поглеждам Триш, която е само на два метра от мен. — Просто… ще отида някъде… където…

Без да обръщам внимание на намръщената Триш, бързо се качвам в стаята си и затварям вратата. След това отново се обаждам.

— Добре съм! — Усещам прилив на радост, че отново говоря с Фрея. — Не мога да повярвам, че си ти.

— Какво, за бога, става? — пита отново тя. — Получих съобщението ти, но нищо не разбрах! Станала си домашна помощница? Това ли измисли?

— Не. — Поглеждам към вратата, след това се скривам в банята и пускам вентилатора. — Работя като икономка на пълен работен ден — обяснявам тихо аз. — Напуснах „Картър Спинк“.

— Напуснала си! — повтаря шокираната Фрея. — Напуснала си просто така?

— Не. Изхвърлиха ме. Направих една грешка и ме изхвърлиха.

Все още ми е трудно да го кажа. Трудно ми е дори да мисля.

— Изхвърлили са те заради една нищо и никаква грешка? — Фрея е вбесена. — Мили боже, тези хора…

— Не беше нищо и никаква — прекъсвам я аз. — Грешката беше… ужасна, много неприятно стана. Както и да е, станалото станало. Реших да пробвам нещо различно. Станах икономка за известно време.

— Решила си да станеш икономка — повтаря бавно след мен Фрея. — Саманта, ти да не би да си откачила?

— Какво лошо има? — опитвам да се измъкна аз. — Нали ти сама ми каза да си дам малко почивка.

— Ама защо икономка? Ти не можеш да готвиш!

— Знам.

— Ама ти наистина не можеш да готвиш! — Тя вече се залива от смях. — Опитвала съм манджите ти. Да не говорим, че не си чистила през живота си.

— Знам! — усещам, че истерията ми ще избликне всеки момент. — Отначало беше истински кошмар. Но вече… научих много. Няма да повярваш колко много.

— Трябва ли да си слагаш престилка?

— Трябва да нося една противна синя полиестерна униформа… — Вече хълцам от смях. — И ги наричам госпожо… и господине… и правя реверанс…

— Саманта, това е пълна лудост — успява да каже Фрея, когато спира да се кикоти. — Пълна лудост. Не можеш да останеш там. Аз ще те спася. Още утре се връщам…

— Недей! — Спирам я аз по-разпалено, отколкото възнамерявах. — Недей! Прекарвам… чудесно. Всичко е наред.

Следва подозрително мълчание. По дяволите. Фрея ме познава прекалено добре.

— Има ли мъж? — пита закачливо тя.

— Може би. — По лицето ми се разлива усмивка. — Да, има.

— Разказвай веднага.

— Все още сме в началото. Само че той е… нали се сещаш. Много е сладък. — Нахилила съм се като глупачка и не откъсвам очи от образа си в огледалото на банята.

— Въпреки това… Знаеш, че щом кажеш, веднага пристигам. Можеш да останеш у нас…

— Благодаря ти, Фрея — обичам това момиче.

— Пак заповядай. Саманта?

— Кажи? — Следва дълго мълчание и аз започвам да си притеснявам, че е прекъснала.

— Ами правото? — пита най-сетне Фрея. — Ами партньорството? Знам колко много те използваха. Но нали това ти беше мечтата? Ще я забравиш просто така ли?

Бодва ме болка и съжаление.

— Приключих с тази мечта — заявявам аз. — Партньорите не правят грешки за по петдесет милиона лири.

— Петдесет милиона лири?

— Аха.

— Мили боже! — възкликва тя напълно шокирана. — Не знаех. Не мога да си представя как си се справила с всичко това…

— Всичко е наред — прекъсвам я аз. — Преживях го. Честна дума.

Фрея въздиша.

— Знаеш ли, имах чувството, че нещо не е наред. Опитах се да ти пусна имейл през уебсайта на „Картър Спинк“. Само че страницата ти вече я нямаше.

— Така ли? — Всичко в мен се свива.

— След това си помислих… — Тя замълчава и аз чувам някаква шумотевица около нея. — По дяволите. Превозът ни пристига. Виж, ще ти звънна по-късно…

— Чакай! — спирам я аз. — Преди да затвориш, Фрея, кажи ми какво, за бога, си казала на Триш за испанския посланик?

— А, това ли? — Тя се изкисква. — Тя ме бомбардира с въпроси, затова прецених, че е най-добре да измисля нещо. Казах й, че можеш да сгъваш салфетки като за „Лебедово езеро“, че правиш ледени скулптури… а производителят на мебели Дейвид Линли веднъж те е помолил да му дадеш рецептата си за чийз кейк…

— Фрея… — затварям отчаяно очи.

— Май попрекалих, а? Тя обаче се върза! Трябва да затварям, сладурче. Обичам те.

— И аз те обичам.

Тя затваря и в първия момент оставам неподвижна. Банята внезапно притихва без дрезгавия глас на Фрея и шумотевицата в Индия.

Поглеждам часовника си. Девет и четирийсет и пет. Имам време колкото да погледна.

 

 

Три минути по-късно седя на бюрото на Еди и барабаня нервно с пръсти, докато чакам да вляза в интернет. Помолих Триш да пусна имейл до лейди Еджърли и тя с огромно удоволствие ми отключи кабинета и застана любопитно зад стола, докато я помолих любезно да ме остави.

Вече мога да действам и бързо написвам: www.carterspink.com.

Появява се познатото до болка пурпурно лого и описва кръг на екрана. Усещам как старото напрежение се надига, също като листа, изплували от дъното на езеро. Поемам си дълбоко дъх, прескачам уводната страница и се насочвам към сътрудниците. Списъкът се появява. Да, Фрея е права. Преглеждам имената от Снел до Тайлър. Няма Суитинг.

Въздъхвам и си казвам, че трябва да мисля разумно. Естествено, че са премахнали името ми. След като съм уволнена, какво друго да очаквам? Това бе старият ми живот и вече нямам връзка с него. Би трябвало просто да изключа компютъра, да отида у Айрис и да забравя цялата тази работа. Така би трябвало да постъпя.

Вместо това посягам към мишката и изписвам „Саманта Суитинг“, а след това пускам търсене. След малко на екрана се появява „Няма резултат“ и аз зяпвам удивена.

Как така? В целия уебсайт ли? Ами архивите?

Бързо маркирам „Сделки“ и се опитвам да открия „Евро Сал“, сливане с „Дан Ко“. Това бе значителна сделка от миналата година и аз се занимавах с финансовата част. Отчетът излиза на екрана със заглавие: „Картър Спинк“ — юридически съветник в сделка за 20 милиарда лири. Погледът ми пробягва по познатия текст.

„Екипът на «Картър Спинк» бе представляван от Арнолд Савил и сътрудниците Гай Ашби и Джейн Смайлингтън.“

Не мога да повярвам. Ръката ми застива, а след миг препрочитам текста отново и се опитвам да открия липсващата част „… и Саманта Суитинг“. Би трябвало да го пише. Само че името ми го няма. Изхвърлили са ме. Бързо написвам друга сделка — закупуването на „Конлон“. Със сигурност ме пишеше в този доклад. Чела съм го, за бога. Бях включена в екипа, имам и грамота, която го потвърждава.

Само че името ми не се споменава и там.

Сърцето ми отчаяно блъска, докато проверявам сделка след сделка назад в годините. Две години назад. Пет години назад. Просто са ме изхвърлили. Някой си е направил труда да прегледа целия уебсайт и да свали името ми. Заличили са ме от всички сделки, в които съм участвала. Все едно, че никога не съм съществувала.

Поемам си дълбоко дъх и се опитвам да запазя спокойствие. Само че гневът напира, жарък и настойчив. Как смеят да променят историята? Как смеят да ме изхвърлят с лека ръка? Дала съм им седем години от живота си. Не могат да ме заличат просто така, не могат да се престорят, че никога не съм работила за тях…

И тогава ми хрумва друга мисъл. Защо са се постарали да го направят? Други са напускали фирмата и не са постъпвали по този начин с тях. Защо се оказвам толкова неудобна? За минутка оставам загледана в екрана. След това бавно изписвам www.google.com и вписвам „Саманта Суитинг“. Добавям „адвокат“, за да съм сигурна и зачаквам търсенето да приключи.

След миг екранът се изпълва. Преглеждам бързо статиите и имам чувството, че някой ме е ударил по главата.

„… фиаското със Саманта Суитинг…“

„… откритие, Саманта Суитинг изчезна безследно и остави колегите си да…“

„… чул за Саманта Суитинг…“

„… вицове за Саманта Суитинг. Как се нарича адвокат, който…“

„… Саманта Суитинг е уволнена от «Картър Спинк»…“

Предложенията нямат край. Има уебсайтове на прависти, правни новини, съобщения, пуснати от студенти. Сякаш всички, които имат нещо общо с правото, говорят за мен зад гърба ми. Като в мъгла се прехвърлям на следващата страница, а има и още. Следва нова страница, след това още една.

Все едно че оглеждам взривен мост. Преценявам щетите и едва сега разбирам колко е зле положението.

Никога повече няма да мога да се върна.

Знам го със сигурност.

Май досега не го знаех. Изглежда съм се заблуждавала. Не съм мислила трезво.

Усещам, че бузите ми са мокри, когато скачам от стола, но поне съобразявам да изтрия сайтовете, в които съм влизала, да не би Еди да погледне от любопитство. Изключвам компютъра и оглеждам тихата стая. Това е мястото ми. Нямам повече работа там. С онази част от живота ми е свършено.

 

 

Както и предишните пъти, къщата на Айрис ми прилича на излязла от вълшебна приказка. Затичвам се задъхана към вратата. Дори по-красива е от обикновено, защото заедно с кокошките из двора се разхождат гъски.

— Здравей — поздравява ме тя с усмивка от стъпалата, стиснала чаша чай. — Защо си така запъхтяна?

— Исках да дойда навреме. — Оглеждам градината, но Натаниъл не се мярка.

— Натаниъл трябваше да отиде да поправи някаква тръба в един от пъбовете — обяснява Айрис, все едно прочела мислите ми. — Двете с теб ще направим хляб.

— Супер! — отвръщам аз. Тръгвам след нея към кухнята и си слагам вече познатата престилка.

— Аз започнах — казва Айрис и се приближава към стара купа, оставена на масата. — Мая, топла вода, разтопено масло и брашно. Смесваш ги и се получава тесто. Само че трябва да го омесиш.

— Добре — отвръщам аз и впивам невиждащ поглед в тестото. Тя ме поглежда любопитно.

— Добре ли си, Саманта? Защо ми се струва, че нямаш настроение.

— Добре съм. — Опитвам се да се усмихна. — Извинявай.

Права е. Не съм на себе си. Я стига! Съсредоточи се!

— Знам, че хората имат уреди за тази работа — обяснява тя и слага тестото на масата. — Така се прави по старомодния начин. И е много по-вкусно.

Тя започва да меси.

— Видя ли как? Прегъваш и притискаш. Трябва да вложиш малко сила и енергия.

Предпазливо притискам ръце в мекото тесто и се опитвам да повторя движенията й.

— Точно така — поощрява ме Айрис и ме наблюдава внимателно. — Трябва да си изработиш ритъм и да го следваш. Месенето е чудесен начин да се освободиш от стреса — продължава тя насмешливо. — Представи си, че мачкаш най-злия си враг.

— Дадено! — успявам да отвърна весело аз.

Само че в гърдите ми се е затегнал възел, който не се отпуска, докато меся. Истината е, че колкото повече мачкам тестото, толкова по-стегнат става. Не мога да прогоня от мислите си уебсайта. Не мога да се преборя с чувството, че с мен е извършена несправедливост.

Толкова много съм направила за тази фирма. Печелила съм клиенти. Договаряла съм сделки. Не съм била безгласна буква.

— Колкото повече мачкаш тестото, толкова по-вкусен ще стане хлябът — обяснява Айрис и приближава усмихната до масата. — Усещаш ли как се затопля и става по-еластично в ръцете ти?

Поглеждам полепналото по пръстите ми тесто, но не мога да осъществя връзка с него. Не разбирам какво ми говори. Сетивата ми отказват да работят. Умът ми се стрелка безцелно.

Отново започвам да меся, влагам повече усилия от преди, опитвам се да овладея техниката. Искам да постигна същото задоволство, което усетих миналия път, докато бях тук, да се насладя на простите земни неща. Въпреки това продължавам да губя ритъма; изругавам отчаяно, когато тестото полепва по пръстите ми. Горната част на ръцете ме боли, лицето ми е потно. В мен бушува безпокойство, което прави нещата още по-зле.

Как смеят да заличат името ми? Аз бях добър адвокат. Мама им стара, бях много добър адвокат.

— Искаш ли да си починеш? — Айрис се приближава и ме докосва по рамото. — Трудно е, ако не си свикнала.

— Няма никакъв смисъл! — Думите ми се изплъзват, преди да успея да се спра. — Искам да кажа, че в цялата тази работа няма никакъв смисъл. Да меся хляб. Правиш го, изяждаш го. После… после го няма.

Спирам рязко и сама не мога да обясня какво ми става. Дишам учестено и накъсано. Не съм на себе си.

Айрис ме поглежда внимателно.

— Същото важи за всяка гозба, която приготвиш — изтъква нежно тя. — А също и за живота.

— Именно. — Избърсвам чело с престилката. — Именно.

Не знам какво говоря. Защо се опитвам да се скарам с Айрис? Трябва да се успокоя. Само че усещам как безпокойството в мен набъбва.

— Стига му толкова — спира ме тя и дръпва тестото, за да го превърне в заоблена топка.

— И сега какво? — питам аз и се опитвам да говоря нормално. — Да го сложа ли във фурната?

— Още не. — Айрис оставя тестото върху печката. — Сега ще почакаме.

— Да чакаме ли? — поглеждам я учудено. — Защо да чакаме?

— Ще чакаме. — Покрива купата с кърпа. — Половин час е достатъчен. Ще направя чай.

— Ама… какво ще чакаме?

— Да бухне и маята да направи магията си. — Тя се усмихва. — Под тази кърпа става едно малко чудо.

Поглеждам към купата и се опитвам да мисля за чудеса. Само че не се получава. Нито ми е спокойно, нито съм в състояние да мисля трезво. Цялата съм като кълбо от нерви. Преди умеех да се владея във всяка ситуация. Контролирах всяка секунда от живота си. А сега ми се налага да чакам някакво тесто. Трябва да остана тук, препасана в престилка, и да чакам някаква… плесен да си свърши работата.

— Извинявай. — Чувам гласа си аз. — Не мога да го направя — тръгвам към вратата на кухнята и излизам в градината.

— Какво? — Айрис тръгва след мен, докато бърше ръце в престилката. — Миличка, кажи ми какво има?

— Не мога да го направя! — врътвам се аз. — Не мога просто… не мога да седя и да чакам търпеливо тестото да бухне.

— Защо да не можеш?

— Защото е пълна загуба на време! — Стискам главата си, обхваната от заслепяващо разочарование. — Това е пълна загуба на време. Всичко това е загуба на време!

— И какво предлагаш да направим? — пита любопитно тя.

— Нещо… важно. Става ли? — Пристъпвам към ябълковото дърво и бързо се връщам, защото не мога да си намеря място. — Нещо истинско.

Поглеждам Айрис и разбирам, че тя не е обидена. Напротив, станало й е весело.

— Че какво по-истинско от месенето на хляб?

Боже господи! Имам желание да изпищя. На нея всичко й е наред — има си кокошките, има си престилката, не е оставила зад гърба си съсипана и напълно провалена кариера, за която е разбрала от интернет.

— Ти не разбираш — казвам аз, готова да ревна. — Съжалявам, но просто не разбираш. Виж… Просто ще си тръгна.

— Не си тръгвай — гласът й е стряскащо категоричен. В следващия миг застава пред мен, поставя ръце на раменете ми и ме поглежда с проницателните си сини очи.

— Саманта, преживяла си травма — казва мило тя. — Засегнали те е дълбоко…

— Не съм преживяла никаква травма! — Дръпвам се рязко от нея. — Аз просто… не мога да го направя, Айрис. Не мога да се преструвам. Не съм човек, който може да меси хляб, разбираш ли? Нищо не разбирам от домакинска работа. — Поглеждам нещастно градината, сякаш търся нещо, което да ми помогне. — Вече дори не знам коя съм. Нямам никаква представа.

По бузата ми се стича сълза и аз грубо я избърсвам. Няма да плача пред Айрис.

— Не знам коя съм — въздъхвам аз, вече по-спокойно. — Нямам представа каква е целта ми… нито пък накъде върви животът ми. Нищо не знам.

Енергията ми се е стопила и аз се отпускам на сухата трева. След малко Айрис коленичи до мен.

— Няма значение — успокоява ме тихо тя. — Не се самоизмъчвай, защото не знаеш отговорите. Човек невинаги знае кой е. Не е нужно да си наясно с това, накъде си се отправила. Понякога ти стига да разбереш каква е следващата стъпка.

Известно време и двете мълчим. Оставям думите й да се загнездят в главата ми.

— И каква ще бъде следващата ми стъпка? — питам накрая аз и свивам безпомощно рамене.

— Ще ми помогнеш да почистим боба за обяд. — Тя звучи толкова делово, че не се въздържам и се усмихвам.

Послушно следвам Айрис към къщата, поемам огромна купа шушулки и започвам да вадя боба както тя ми показа. Шушулките остават в кошницата на пода. Бобът остава в купата. Посягам и чистя и така отново и отново.

Чувствам се по-спокойна, докато действам. Не съм знаела, че бобът расте в такива шушулки.

Честно казано, всичко, което знаех, бе, че мога да си взема пакет от супермаркета, да го сложа в хладилника, а седмица след като срокът му на годност е изтекъл, да го изхвърля.

Това вече е нещо истинско. Прясно набран от градината. По-точно от стеблото. Все едно.

Всеки път, когато отворя поредната шушулка, имам чувството, че попадам на нанизани зелени скъпоценни камъни. А когато лапвам едно бобче, има вкус на…

Добре де. Трябва да се свари.

Каква гадост.

 

 

Когато приключих с боба, отново се заемаме да месим тестото. Оформяме го на самуни, слагаме ги във форми и след това трябва да чакаме още половин час, за да бухне отново. Само че този път нямам нищо против. Седя на масата с Айрис, похапваме ягоди и слушаме радио, докато стане време да пъхнем формите във фурната. След това Айрис нарязва сирене в една чиния, прави бобена салата, после бисквити, мием ягоди и изнасяме всичко навън на маса под сянката на едно дърво.

— Така — казва тя и налива леден чай във висока чаша. — По-добре ли си?

— Да. Благодаря — отвръщам с неудобство аз. — Извинявай за одеве. Просто…

— Саманта, всичко е наред. — Тя ме поглежда, докато реже сиренето. — Не е нужно да се извиняваш.

— Напротив. — Поемам си дълбоко дъх. — Искрено ти благодаря, Айрис. Беше толкова мила с мен… а и Натаниъл…

— Доколкото разбрах, те е завел в кръчмата.

— Беше невероятно! — възкликвам възторжено аз. — Сигурно се гордееш, че е ваша.

Айрис кимва.

— Семейство Блулет държи тези кръчми от поколения. — Тя сяда и си сипва бобена салата, полята с олио и поръсена с различни подправки. Хапвам и аз. Невероятно вкусна е.

— Сигурно ти е било трудно, когато съпругът ти е починал — решавам се да отбележа аз.

— Всичко беше безкрайно занемарено — признава Айрис. Една от кокошките се приближава до масата и тя я прогонва. — Имахме финансови проблеми. Аз не се чувствах добре. Ако не беше Натаниъл, щяхме да загубим всичките заведения. Той оправи нещата. В памет на баща си. — Очите й се насълзяват, тя се поколебава и вилицата застива пред устата й. — Човек няма представа как ще се стекат нещата, независимо какво възнамерява да направи. Но ти и сама го знаеш.

— Винаги съм си мислила, че животът ми ще протече по определен начин — обяснявам аз, забола поглед в чинията. — Бях планирала и предначертала всичко.

— Само че не стана така.

В продължение на няколко секунди не мога да отговоря. Спомням си момента, когато научих, че съм партньор. Това бе миг на най-искрена радост. И тъкмо тогава си помислих, че животът ми си идва на мястото, че съм постигнала съвършенството.

— Не — казвам аз и се опитвам да не се издам. — Наистина не стана така.

Айрис ме наблюдава с ясните си очи, пълни със съчувствие и разбиране. Имам чувството, че умее да чете чужди мисли.

— Не се обвинявай, пиленце — прошепва тя. — Всички имаме провали.

Не мога да си представя Айрис да се провали в нещо. Тя ми се струва толкова спокойна и организирана.

— И на мен ми се е случвало — отвръща тя, разбрала по изражението ми за какво мисля. — Случи се, след като Бенджамин си отиде. Стана толкова неочаквано. За една нощ загубих всичко, което имах.

— И така… ти какво… — Разпервам безпомощно ръце.

— Намерих друг начин — отвръща тя. — Само че ми отне време. — За няколко секунди задържа погледа ми, след това свежда очи към часовника. — Време е да си направим по едно кафе. Ще видя какво става с хляба. — Ставам, за да й помогна, но тя настоява да седна.

— Стой, стой. Почини си.

Седя на шарената сянка, отпивам леден чай и се опитвам да се отпусна. Опитвам да се насладя на прекрасната градина. Само че в гърдите ми бушуват чувства.

Друг начин.

Не познавам никакъв друг начин. Нямам представа какво правя; нямам представа накъде да тръгна. Имам чувството, че светлината е угаснала и опипвам пътя; правя бавни ситни крачки незнайно накъде. Единственото, в което съм сигурна, е, че не мога да се върна към миналото.

Затварям очи и се опитвам да избистря мислите си. Изобщо не трябваше да проверявам уебсайта. Изобщо не трябваше да чета онези коментари. Това за мен вече е далечен свят.

— Подай ми ръката си, Саманта. — Гласът на Айрис прозвучава зад мен. — Не отваряй очи. Хайде!

Нямам представа какво е намислила, но затварям очи и протягам ръце. Наоколо се разнася мирис на мая. Отварям ги и виждам самун хляб.

Гледам го и не мога да повярвам на очите си. Прилича на истински хляб. Истински добре опечен хляб, изложен на витрината на пекарната. Пухкав, златистокафяв, с леки резки и хрупкава коричка. Ароматът му е фантастичен и аз усещам как устата ми се пълни със слюнка.

— И сега ми кажи, че това е нищо. — Айрис стиска ръката ми. — Ти го направи, миличка. Трябва да се гордееш със себе си.

Не мога да отговоря. В гърлото ми набъбва нещо горещо, докато държа топлия хляб. Аз съм направила този хляб. Сама. Аз, Саманта Суитинг, която не бе сигурна как да сложи в микровълновата пакет супа. Същата Саманта, която отдаде седем години от живота, за да се окаже нищо, за да бъде заличена отвсякъде. Същата Саманта, която не бе сигурна коя е.

Направила съм самун хляб. В момента това е единственото, за което мога да се хвана.

За мой ужас сълзите потичат по бузите ми. Това е смешно. Трябва да се овладея.

— Изглежда много хубав. — Чувам гласа на Натаниъл зад себе си и се завъртам към него стресната. Той е застанал до Айрис и косата му блести на слънцето.

— Здрасти — обаждам се притеснено аз. — Мислех, че оправяш… някаква тръба.

— Не съм я оправил още — кима той. — Просто се отбих до нас.

— Ще отида да извадя и останалия хляб. — Айрис ме потупва по рамото и тръгва към къщата.

Изправям се и поглеждам Натаниъл над хляба. Само като го зърна, и в гърдите ми нахлуват какви ли не чувства.

Като се замисля, те са все едни и същи, с много малка разлика.

— Ти добре ли си? — пита той, когато забелязва сълзите ми.

— Разбира се. Денят ми бе много необикновен — отвръщам аз и бърша издайническата влага от бузите. — Обикновено не съм толкова чувствителна, когато видя хляб.

— Мама казва, че си малко разочарована. — Той извива едната си вежда. — Заради месенето ли е?

— Заради бухването — обяснявам с крива усмивка. — Чакането. Не ме бива да чакам.

— Аха. — Спокойните сини очи на Натаниъл се впиват в моите.

— За всичко е така. — Май с всяка дума се доближавам до него, въпреки че не съм сигурна как става. — Трябва да имам каквото реша на момента.

— Аха.

Сега вече сме на няколко сантиметра един от друг. Когато вдигам поглед към него, усещам, че дишам бързо и разочарованията, натрупани през последните две седмици, сякаш избуяват в мен. Напрежението набъбва и знам, че повече не мога да го изтърпя. Трябва ми отдушник. Тъй като не мога да се спра, посягам към него и придърпвам лицето му към своето.

Не съм се целувала така, откакто бях тийнейджърка. Прегърнати сме и останалата част от света сякаш не съществува за нас. Напълно забравяме за него. Триш може да застане на две крачки с видеокамера, да нарежда какво да правим и аз пак няма да я забележа.

Сякаш часове по-късно отварям очи и се отдръпвам. Устните ми са подпухнали, не мога да се държа на краката си. Натаниъл също е разтърсен. Очите му са станали лъскави и той диша по-тежко.

В този момент забелязвам, че хлябът се е смачкал. Опитвам се да върна формата му и го оставям на масата също като на изложба за несполучливи глинени изделия, докато се опитвам да си поема дъх и да се успокоя.

— Нямам много време — казва Натаниъл. — Трябва да се връщам в кръчмата. — Плъзва ръка по гърба ми и аз усещам как тялото ми се устремява към неговото.

— Не ми трябва много време — отвръщам аз, гласът ми е дрезгав от желание.

Кога станах толкова дръзка?

— Наистина нямам много време. — Той поглежда часовника си. — Около шест минути.

— Трябват ми точно шест минути — прошепвам аз и го поглеждам примамливо, а Натаниъл ми се усмихва в отговор, сякаш се шегувам. — Сериозно — казвам аз и се опитвам гласът ми да прозвучи хем сериозно, хем сексапилно. — Много съм бърза. Приблизително шест минути.

За няколко секунди цари мълчание. По лицето на Натаниъл се изписва недоверие. Защо ли не е толкова впечатлен, колкото си мислех?

— Ами… ние тук го даваме малко по-бавно — казва накрая той.

— Ясно — отвръщам аз и се опитвам да не покажа колко съм разочарована. Какво се опитва да ми подскаже той? Да не би да има някакъв проблем? — Ъъъ… ами… сигурна съм… — Гласът ми пресеква.

Изобщо не трябваше да започвам това изречение. Той отново поглежда часовника си.

— Трябва да вървя. Довечера ще пътувам до Глостър.

Усещам как се отдръпва от мен и тонът му става делови.

Почти не ме поглежда. Изобщо не биваше да споменавам за време, осъзнавам ужасена аз. Всички знаят, че по време на разговор за секс с някой мъж не бива да се споменава времето. Това е основно правило. Също както не бива да се посяга към дистанционното, освен ако звукът не е изключен.

— И така… доскоро — подхвърлям аз и се старая да говоря напълно естествено. — Какво ще правиш утре?

— Още не знам. — Той свива рамене. — Ти тук ли ще бъдеш?

— Предполагам. Може би.

— Може да се видим.

След тези думи той тръгва, а аз оставам със смачкания самун хляб напълно объркана.

Все още ли нещата между нас са наред? Да не би току-що да съсипах всичко?

Нямам никаква представа.