Софи Кинсела
Повелителката на метлата (11)

11

Докато Триш се върне от кухнята, аз съм успяла малко да се стегна. Мога да се справя. Разбира се, че мога. Това да не би да е ядрена физика. Става въпрос за домакинска работа.

— Саманта, страхувам се, че днес ще те изоставим — казва Триш притеснена. — Господин Гайгър отиде да играе голф, а аз ще пробвам новия мерцедес на една приятелка. Нали ще се справиш сама?

— Разбира се! — отвръщам аз и се старая да прикрия радостта си. — Не се притеснявайте за мен. Честна дума. Просто ще продължа да си върша работата.

— Ти свърши ли с гладенето? — Тя оглежда мокрото помещение силно впечатлена.

Да съм свършила ли? Тя да не би да е решила, че съм жената чудо?

— Реших да оставя гладенето за по-късно и да се справя с останалата част от къщата — обяснявам аз и се старая гласът ми да звучи спокойно. — Така съм свикнала.

— Както кажеш! — Тя кима енергично. — Както ти е най-удобно. Няма да съм до теб, за да отговарям на въпросите ти, но поне Натаниъл ще бъде наоколо. — Тя посочва към вратата. — Нали се запозна с Натаниъл?

— Ами… — започвам аз, когато той влиза, обут в скъсани дънки. Косата му е рошава. — Ъъъ… да. Здравей отново.

Това е малко неестествено. Видяхме се на сутринта след разигралата се снощи драма. Щом среща погледа ми, по устните му трепва тънка усмивка.

— Здрасти — отвръща той. — Как върви?

— Супер! — заявявам безгрижно аз. — Много добре.

— Натаниъл знае кое къде е в тази къща — обяснява Триш, докато си слага червило. — Ако не успееш да намериш нещо… ако някоя врата заяжда… каквото и да е… той ще ти помогне.

— Добре — отвръщам аз. — Благодаря.

— Натаниъл, не искам да притесняваш Саманта — добавя Триш и го поглежда строго. — Очевидно тя си има свой начин на работа.

— Очевидно — казва Натаниъл и кима сериозно. Когато Триш се обръща, той ме поглежда, без да крие колко е развеселен, и аз се изчервявам.

Това пък какво трябваше да означава? Как е разбрал, че нямам свой начин на работа? Просто защото не готвя, не означава, че не мога да върша нищо друго.

— Значи ще се справиш сама, нали? — Триш грабва чантата си. — Намери ли препаратите?

— Ами… — Оглеждам се неуверено.

— В мокрото! — Тя изчезва за момент, след това излиза, стиснала в ръка туба, пълна със синя почистваща течност, и я стоварва на масата. — Заповядай! И не забравяй гумените! — добавя весело тя.

— Какво?

— Гумените ръкавици — уточнява Натаниъл. Грабва огромен розов чифт от ваната и ми ги подава с нещо като поклон.

— Да, благодаря — отвръщам аз с всичкото достойнство, което притежавам. — Знам за какво става въпрос.

Никога през живота си не съм слагала гумени ръкавици. Опитвам се да не се мръщя, докато бавно ги нахлузвам на ръцете си.

Господи, никога не съм се допирала до нещо толкова лепкаво и гумено, и… противно. Целия ден ли трябва да ги нося?

— Чау-бау! — провиква се Триш от антрето и хлопва входната врата.

— Така — заявявам аз. — Сега се захващам за работа.

Чакам Натаниъл да си тръгне, но той се обляга на масата и ме поглежда любопитно.

— Ти имаш ли представа как се чисти къща?

Започвам да се обиждам. Да не би да приличам на човек, който не знае как се чисти къща?

— Разбира се, че знам как се чисти къща — извивам очи аз.

— Снощи разказах на мама за теб. — Той се усмихва, сякаш си е спомнил разговора, и аз го поглеждам подозрително. Какво каза той? — Както и да е. — Натаниъл вдига поглед. — Тя няма нищо против да те научи да готвиш. Подхвърлих й, че ще се наложи да ти даде и съвети за чистене…

— Нямам нужда от съвети за чистене! — отвръщам аз. — Стотици пъти съм чистила къщи. Трябва да започвам.

— Не ми обръщай внимание — свива рамене Натаниъл.

Ще му покажа аз на него. С бизнес настървение грабвам някаква опаковка от ваната и пръсвам на плота. Ето. Кой казва, че не знам какво да правя.

— Значи си чистила стотици къщи — подпитва Натаниъл и ме наблюдава.

— Да, дори милиони.

Спреят се е втвърдил на кристални сиви капки. Бързо ги почиствам с парцал, само че те не искат да излязат. По дяволите!

Поглеждам внимателно опаковката. „Да не се използва върху гранит.“ По дяволите.

— Както и да е — заявявам аз и бързо покривам петната с парцала. — Пречиш ми — грабвам пъстроцветната четка за прах, направена от пера, и започвам да събирам трохите от кухненската маса. — Би ли ме извинил.

— Ще те оставя — решава Натаниъл и стисва устни. Поглежда четката за прах. — Не трябва ли за тази цел да използваш четка и лопатка?

Поглеждам неуверено нещото в ръката си. Че какво му е? А той за какъв се мисли, за контрольор на праха ли?

— Имам си собствени методи — вирвам брадичка аз. — Благодаря ти.

— Добре — ухилва се той. — До скоро.

 

 

Няма да му позволя да ме стряска. Мога и сама да почистя къщата. Просто ми трябва… план. Точно така. Трябва да си разпределя времето, също както правя в офиса.

Щом Натаниъл излиза, грабвам химикалка и лист и започвам да пиша списък за деня. Представям си как се прехвърлям от задача на задача, стиснала четка в едната ръка, парцал в другата и въвеждам ред навсякъде. Също като Мери Попинс.

„9.30 — 9.36 ч. — оправи леглата.

9.36 — 9.42 ч. — извади прането от пералнята и го прехвърли в сушилнята.

9.42 — 10.00 ч. — почисти баните.“

Щом написвам и това, прочитам вече готовия списък, обзета от ентусиазъм. Така е по-добре. Така е наистина по-добре. Ако следвам плана, ще свърша към обяд.

9.36 ч. Мамка му. Не мога да оправя това легло. Защо чаршафът не иска да се изпъне?

9.42 ч. Как е възможно да произвеждат толкова тежки матраци?

9.54 ч. Това е истинско мъчение. Ръцете никога не са ме болели толкова много през целия ми живот. Одеялата тежат цял тон, чаршафите не искат да се изпънат, а аз нямам никаква представа къде да завра щръкналите ъгли. Как се оправят камериерките? Как успяват?

10.30 ч. Най-сетне. След цял час неистови усилия успях да оправя едно легло. Вече съм изостанала от графика. Нищо. Трябва да продължа. Прането ме чака.

10.36 ч. Недей, моля те, недей.

Нямам сили дори да погледна. Пълна катастрофа. Всичко в пералнята е станало розово. Всяка една от дрехите.

Какво се е случило?

С треперещи пръсти изтеглям влажна кашмирена жилетка. Беше кремава, когато я пъхнах вътре. Сега е като гнусно оцветен захарен памук. Знаех си аз, че КЗ е лоша работа. Знаех си…

Спокойно! Сигурно има някакво разрешение. Започвам трескаво да преглеждам препаратите по полиците. Белина. „Ваниш“. Трябва да има някакъв начин… Налага се да помисля.

10.42 ч. И така. Намерих отговора. Може и да не се получи съвсем, но е най-добрият вариант.

11.00 ч. Току-що похарчих 852 лири, за да подменя дрехите, съсипани в пералнята. Отдел „Доставки“ в „Хародс“ много ми помогнаха и ще ги изпратят още утре по експресен куриер. Искрено се надявам Триш и Еди да не забележат, че гардеробът ми е набъбнал като с магическа пръчка.

Сега просто трябва да се отърва от розовите дрехи. И да довърша останалите задачи.

11.06 ч. По дяволите! Гладенето. Какво ще правя с него?

11.12 ч. Точно така. Прегледах местния вестник и намерих разрешение. Момиче от селото ще дойде за прането, ще изглади всичко до утре за 3 лири на риза и ще зашие копчето на Еди.

Дотук тази работа ми струва почти хиляда лири. А още не е станало обяд.

11.42 ч. Справям се отлично. Наистина се справям отлично. Включила съм прахосмукачката и обикалям с нея.

По дяволите! Това пък какво е? Какво изсмуках с прахосмукачката? Защо издава този стържещ звук? Да не би да я развалих?

11.48 ч. Колко струва една прахосмукачка?

12.24 ч. Краката ме болят. Коленичила съм на твърдите плочки и чистя банята, както ми се струва от часове. Плочките имат малки ръбчета, които се забиват в коленете ми, горещо ми е, а от препаратите кашлям. Единственото ми желание е да си почина. Само че не мога да спра нито за миг. Толкова съм изостанала.

12.30 ч. Какво й става на тази бутилка с белина? Защо е този стърчащ накрайник? Въртя го, оглеждам стрелките по пластмасата, но така и не излиза нищо. Добре. Значи ще го стисна с всички сили…

По дяволите! За малко да ми влезе в окото.

12.32 ч. Мамка му. Какво е направила гадната белина на косата ми?

 

 

В три часа съм като пребита. Не само че не съм преполовила списъка, но не виждам как ще успея да свърша всичко докрай. Нямам представа как хората чистят къщи. Това е най-трудната работа, която някога ми се е налагало да върша.

Не успявам да свърша задачите бързо и безпроблемно като Мери Попинс. Зарязвам една недовършена работа, за да се втурна на друга, и се мотая също като муха без глава. В момента съм застанала на един стол и се опитвам да избърша огледалото в хола. Това е някакъв кошмар. Колкото повече търкам, толкова повече петна се появяват.

Виждам отражението си. Никога не съм имала по-убит вид през живота си. Косата ми е щръкнала във всички посоки, да не говорим, че съм се обзавела с една зеленикаво руса резка там, където попадна белината. Лицето ми е алено, лъскаво, ръцете ми са червени, болят ме от лъскането и търкането, очите ми са кървясали.

Защо не иска да се изчисти? Защо?

— Изчисти се! — викам аз и заридавам от безсилие. — Изчисти се, проклето… проклето…

— Саманта.

Спирам да търкам и забелязвам застаналия на вратата Натаниъл, който гледа мърлявото огледало.

— Пробва ли с оцет?

— Оцет ли? — поглеждам го подозрително.

— Така се премахва мръсотията — обяснява той. — Добре действа на огледала.

— Така ли? Добре. — Оставям парцала и се опитвам да си възвърна самообладанието. — Знам.

Натаниъл клати глава.

— Не, не знаеш.

Поглеждам сериозното му лице. Няма смисъл от повече преструвки. Той знае, че никога досега не съм чистила.

— Прав си — признавам най-сетне аз. — Не знам.

Ако сляза от стола, ще припадна от слабост. Стискам полицата над камината и се опитвам да изправя глава.

— Трябва да си починеш — настоява Натаниъл. — Не си седнала цял ден. Нали те видях. Обядва ли?

— Нямам време.

Отпускам се на един стол и усещам, че съм толкова изтощена, че не мога да мръдна. Всеки мускул от тялото ме боли, включително и мускулите, които не съм подозирала, че имам. Все едно, че съм участвала в маратон. Или съм преплувала Ламанша. А още не съм полирала дървениите, нито съм изтупала килимите.

— Много по-трудно е, отколкото предполагах — признавам най-сетне аз. — Много по-трудно.

— Аха. — Той кима и ме поглежда внимателно. — Какво е станало с косата ти?

— Белина — отвръщам аз. — Докато чистех тоалетната.

Той се засмива, но аз не вдигам глава. Честно казано, в момента изобщо не ме интересува.

— Ти се трудиш много упорито — казва той. — Не мога да го отрека. Ще стане по-лесно…

— Не мога да го направя. — Думите ми се изплъзват, преди да успея да се спра. — Не мога да я върша тази работа. Безнадеждно е…

— Как да не можеш? — Той разтърсва раницата си и вади кутийка кока-кола. — Вземи. Така ще имаш повече сили.

— Благодаря. — Поемам кутийката с огромна благодарност. Отварям я и отпивам и това ми се струва най-вкусната напитка, която съм опитвала. След това отпивам отново и отново.

— Предложението е още в сила — добавя след малко той. — Майка ми ще ти дава уроци, ако желаеш.

— Наистина ли? — Избърсвам устата си, приглаждам назад потната коса и го поглеждам. — Тя наистина ли…

— Мама обича предизвикателствата. — Натаниъл се усмихва. — Ще те научи как да се оправяш в кухнята… и всичко друго, от което имаш нужда. — Той поглежда любопитно омазаното огледало.

Унижението ми е толкова силно, че извръщам поглед. Не искам да съм безполезна. Не искам да ми дават уроци. Аз не съм такъв човек. Трябва да се справя сама, без да моля за помощ.

Налага се да приема истината. А истината е, че се нуждая от помощ.

Освен всичко друго, ако продължавам като днес, ще фалирам след две седмици.

Обръщам се към Натаниъл.

— Чудесно — казвам примирено аз. — Много ще ти бъда благодарна.