Софи Кинсела
Повелителката на метлата (25)

25

Новината излиза на първа страница на „Дейли мейл“. Станала съм истинска знаменитост.

„Саманта избира правото пред тоалетните.“

Когато на следващата сутрин влизам в кухнята, Триш чете задълбочено, а Еди е грабнал друг вестник.

— Публикували са интервюто на Триш! — показва ми той. — Ела да видиш!

— „Открай време знаех, че Саманта е нещо повече от най-обикновена икономка, казва Триш, 37-годишна — чете гордо тя. — Често разговаряхме за философия и етика, докато чистехме.“

Тя вдига поглед и изражението й се променя.

— Саманта, добре ли си? Изглеждаш ми много изтощена.

— Не спах добре — признавам аз и пускам чайника.

Прекарах нощта у Натаниъл. Повече не отворихме дума за заминаването ми. В три, когато погледнах към него, забелязах, че и той е буден и гледа в тавана.

— Трябва ти енергия! — заявява притеснена Триш. — Днес е големият ти ден. Трябва да изглеждаш зашеметяваща.

— Добре. — Опитвам се да се усмихна. — Просто ми трябва чаша кафе.

Наистина ще бъде голям ден. Отделът за връзки с обществеността на „Картър Спинк“ се задейства веднага щом им съобщих решението си и са си наумили да превърнат завръщането ми в медийно събитие. По обяд ще има пресконференция пред къщата на семейство Гайгър, а аз ще съобщя, че с радост се връщам в „Картър Спинк“. Някои от партньорите ще стиснат ръката ми пред камерите и ще ми се наложи да дам няколко кратки интервюта. След това ще се върнем в Лондон с влака.

— И така — започва Еди, докато сипвам кафе. — Приготви ли си багажа?

— Почти. А, да… госпожо Гайгър… заповядайте. — Подавам на Триш синята униформа. — Чиста и изгладена. Готова е за следващата ви икономка.

Триш поема униформата и ме поглежда уплашено.

— Разбира се — отвръща тя неубедително. — Благодаря ти, Саманта. — След тези думи притиска салфетка към очите си.

— Стига, стига — обажда се Еди и я гали по гърба. И неговите очи са влажни. Господи, и на мен ми идва да заплача.

— Много съм ви благодарна за всичко. — Опитвам се да не се разхлипам. — Съжалявам, че ви изоставям така.

— Знаем, че си взела правилното решение. Не е това. — Триш бърше очи.

— Много се гордеем с теб — добавя Еди с дрезгав глас.

— Както и да е! — Триш се стяга и отпива от кафето. — Реших да изнеса реч на пресконференцията. Сигурна съм, че от пресата очакват да кажа няколко думи.

— Разбира се — отвръщам аз малко учудена. — Добра идея.

— Ето че се превръщаме в медийни звезди…

— Медийни звезди ли? — прекъсва я объркан Еди. — Не сме никакви медийни звезди!

— Разбира се, че сме! За мен пишат в „Дейли мейл“! — Триш се изчервява. — Това е само началото, Еди. Ако си намерим подходящ имиджмейкър, може да ни поканят в някое риалити шоу! Или пък… да рекламираме кампари!

— Кампари? — възкликва Еди. — Триш, ти не пиеш кампари!

— Ще започна да пия! — решава Триш, когато на вратата се звънва. — Може дори да използват оцветена вода…

Прикривам усмивката си и се отправям към антрето. Оправям халата си. Надявам се да е Натаниъл, дошъл да ми пожелае късмет.

Щом отварям, пред мен се изправя целият екип от „Връзки с обществеността“ на „Картър Спинк“, всички до един в еднакви костюми с панталони.

— Саманта? — Хилари Грант, шефката на отдела, ме оглежда. — Готова ли си?

В дванайсет вече съм облечена в черен костюм, черни чорапи, черни обувки на висок ток и най-колосаната бяла блуза, която някога съм виждала. Гримираха ме професионално и прибраха косата ми на кок.

Хилари донесе дрехи, беше се погрижила за фризьорка и гримьорка. Сега сме в хола и тя ме наставлява какво да говоря пред журналистите. Това се повтаря поне за милионен път.

— Кое е най-важното, което не бива да забравяш? — пита тя. — Най-важното?

— Да не споменавам за тоалетни — отвръщам отегчено аз. — Обещавам, нито дума.

— Ами ако те питат за рецепти? — Тя не спира да се върти като пумпал.

— Ще отговоря: „Аз съм адвокат. Единствената рецепта, която използвам, е рецептата за успех“. — Незнайно как успявам да остана сериозна.

Бях забравила колко сериозно приемат работата си хората от „Връзки с обществеността“. Нали това им е работата. Да не говорим, че днешното събитие е истински кошмар за тях. Хилари се държа очарователно, откакто пристигна… но ми се струва, че на бюрото й има малка парцалена кукла с моя образ, която редовно набожда с карфици.

— Просто искаме да сме сигурни, че няма да кажеш нещо… неподходящо — тя ми се усмихва малко зловещо.

— Няма. Ще се придържам към сценария.

— После екипът на „Нюз тудей“ ще те придружи до Лондон. — Тя веднага прави справка в джобния си компютър. — Позволихме им да са с теб до края на деня. Нали няма проблем?

— Не… няма.

Не мога да повярвам в какво се превърна всичко това. Някаква телевизия иска да направи документален филм за връщането ми в „Картър Спинк“. Нищо ли друго не се случва по света?

— Не гледай в камерата — предупреждава ме Хилари. — Трябва да си в добро настроение и да излъчваш положителна енергия. Можеш да говориш за възможностите в „Картър Спинк“, за нетърпението, с което се завръщаш. Да не споменаваш и дума за заплатата.

Вратата се отваря и чувам гласа на Мелиса от антрето.

— Значи мога да ти се обадя в офиса. Можем да излезем да пийнем по нещо.

— Разбира се. Ъъъ… чудесна идея. — Гай влиза и бързо затваря вратата, без да даде възможност на Мелиса да го последва. — Тази пък коя е?

— Мелиса — извивам очи. — Хич не питай.

— Каза, че е твое протеже. Била си я научила на всичко, което трябва. — Гай ме поглежда развеселен. — Това корпоративно право ли е или готварско училище?

— Ха-ха — смея се любезно аз.

— Хилари, навън става нещо — обръща се към нея Гай. — Някакви телевизионни журналисти вдигат пара.

— По дяволите. — Хилари ме поглежда. — Може ли да те оставя за малко, Саманта?

— Разбира се! — Старая се да не проличи колко ми се иска да се отърва от нея. — Ще се справя.

Щом излиза, въздъхвам облекчено.

— Кажи сега — Гай извива вежди. — Как си? Вълнуваш ли се?

— Аха! — усмихвам се аз.

Имам чувството, че съм попаднала в сюрреалистичен сън, в който отново съм облечена в черен костюм, заобиколена от служители на „Картър Спинк“. От часове не съм виждала нито Триш, нито Еди. „Картър Спинк“ напълно са превзели къщата.

— Взе правилното решение — казва Гай.

— Знам — Избърсвам бяло петънце от костюма.

— Изглеждаш страхотно. Направо ще ги смаеш. — Той се настанява на канапето срещу мен и въздъхва. — Господи, Саманта, да знаеш само колко ми липсваше. Не беше същото без теб.

Оставам загледана в него. Той чувал ли е какво е ирония? Или в Харвард са ликвидирали този дребен, но напълно излишен проблем?

— Значи пак ми стана най-добрият приятел? — Не успях да се сдържа да се позаяждам с него. — Странно.

Гай ме наблюдава.

— Това пък какво трябва да означава?

— Стига, Гай. — Идва ми да се изсмея. — Не искаше и да чуеш за мен, когато бях загазила. Сега изведнъж пак станахме дружки.

— Не е честно — отвръща разгорещено Гай. — Направих каквото можах, Саманта. Борих се за теб на онова събрание. Арнолд отказа да те върнат на работа. През всичкото това време нямахме представа…

— Ти не желаеше да припаря до къщата ти, нали? — усмихвам му се аз. — Не сме били чак такива приятели.

Гай ми се струва сломен. Приглажда си косата и с двете ръце.

— Чувствам се ужасно заради това — отвръща той. — Не бях аз. Виновна е Шарлот. Бях й бесен…

— Разбира се.

— Така е!

— Да, сигурно — отвръщам саркастично аз. — Значи сте се скарали страшно и сте се разделили.

— Да — отвръща Гай.

Това просто не може да бъде.

— Какво! — хлъцвам аз.

— Разделихме се. — Той свива рамене. — Ти не знаеше ли?

— Не! Нямах представа. Много съжалявам. Наистина не… — Млъквам объркана. — Нали… надявам се, не е било заради мен.

Гай не отговаря. Кафявите му очи стават все по-настойчиви. Дълбоко в себе си тръпна в очакване.

— Саманта — отвръща той, без да откъсва очи от мен. — Винаги ми се е струвало, че… — Той натъпква ръце в джобовете си. — Открай време имам чувството, че… двамата с теб пропуснахме шанса си.

Не. Не може да бъде. Това просто не е истина. Били сме изпуснали шанса си ли? Сега ли намери да ми го каже?

— Винаги съм ти се възхищавал. Винаги съм усещал, че между нас има нещо. — Той се колебае. — Питах се дали и ти изпитваш същото.

Това просто не може да бъде. Колко пъти само съм си представяла как Гай ми казва тези думи? Колко пъти съм фантазирала, че ме поглежда с тези топли кафяви очи? Само че, когато най-сетне го казва… е прекалено късно. Няма да стане.

— Саманта?

Разбирам, че съм го зяпнала като зомби.

— А, да. — Опитвам се да се стегна. — Ами… да. Може би и аз съм се чувствала така. — Попипвам нервно полата си. — Работата е там, че… запознах се с един човек, когато дойдох тук.

— Градинарят — отвръща Гай, без да се притеснява.

— Да! — Поглеждам го изненадана. — Ти откъде…

— Журналистите навън говореха.

— Ясно. Да, така е. Казва се Натаниъл. — Усещам как се изчервявам. — Много е… приятен.

Гай се мръщи, сякаш съм казала нещо, което не е трябвало.

— Това е само ваканционен флирт.

— Не е никакъв ваканционен флирт! — отвръщам аз. — Говоря ти за сериозна връзка. Отношенията ни са сериозни.

— Той ще се премести ли в Лондон?

— Ами… не. Той мрази Лондон. Въпреки това ще се справим.

В първия момент Гай не може да повярва, ала след това отмята глава назад и избухва в смях.

— Ти наистина си полудяла. Живееш в свят на фантазии.

— Това пък какво трябва да означава? — питам ядосано аз. — Все някак ще се справим. И двамата го искаме…

— Ти май все още не си наясно с положението. — Той клати глава. — Саманта, ти си заминаваш от това място. Връщаш се в Лондон, там е истинският живот. Повярвай ми, няма начин да запазиш този ваканционен флирт.

— Казах ти, че не е ваканционен флирт! — изкрещявам вбесена аз и в този момент вратата се отваря.

Хилари поглежда подозрително от мен към Гай.

— Наред ли е всичко?

— Наред е — отвръщам аз и се обръщам към него. — Добре съм.

— Браво! — тя поглежда часовника си. — Вече е време.

Имам чувството, че целият свят се е скупчил пред къщата на семейство Гайгър. Когато излизам с Хилари и още двама от отдела за връзки с клиентите, на алеята са се събрали поне сто човека. Към мен са насочени множество телевизионни камери, а фотожурналистите са отзад. Асистентите от „Картър Спинк“ се лутат наоколо, опитват се да подредят хората и раздават кафе и закуски, които са се появили незнайно откъде. Край портата са се изправили група от редовните посетители в пъба и зяпат любопитно, а аз им се усмихвам притеснено.

— Има още няколко минути — казва Хилари и продължава да говори по мобилния. — Чакаме „Дейли телеграф“.

Забелязвам Дейвид Елдридж и Грег Паркър край машини за капучино. И двамата пишат нещо на джобните си компютри. Пиар отделът са искали да доведат колкото е възможно повече от партньорите за фотосесията, но май никой от другите не е успял да дойде. Честно казано, извадили са голям късмет, че са дошли и те двамата. Докато се оглеждам, зървам Мелиса да се приближава към тях, облечена в елегантен бежов костюм, понесла… ама това е автобиография.

— Здравейте! — Чувам гласа й. — Аз съм много добра приятелка на Саманта Суитинг и Гай Ашби. И двамата ми препоръчаха да кандидатствам в „Картър Спинк“.

Не се сдържам и се усмихвам. Това момиче е адски нагло.

— Саманта. — Вдигам поглед към Натаниъл. И лицето, и очите му са напрегнати. — Как си?

— Ами… добре — поглеждам го. — Нали знаеш. Пълна лудница.

Усещам как ръката му стиска моята и пръстите ни се преплитат. Стисвам го с всички сили.

Гай греши. Ще се справим. Няма да погубим тази връзка. Няма, разбира се.

Усещам палецът му да гали моя също както онази първа вечер, когато излязохме заедно. Все едно, че си имаме наш език. Имам чувството, че кожата му говори на моята.

— Ще ни запознаеш ли, Саманта? — Гай се приближава, стиснал чаша капучино в ръка.

— Това е Гай — представям го с неудоволствие аз. — Работим заедно в „Картър Спинк“. Гай… това е Натаниъл.

— Много ми е приятно да се запознаем! — Гай подава ръка и Натаниъл пуска моята. — Благодаря ви, че сте полагали толкова грижи за нашата Саманта.

Той да не би да се опитва да му говори покровителствено! И каква е тази „нашата Саманта“?

— За мен беше удоволствие — отвръща вбесен Натаниъл.

— Значи… вие се занимавате с градината. — Гай се оглежда. — Браво. Много хубаво!

Забелязвам как Натаниъл стисва юмрук. Моля те, не го удряй, моля се безмълвно аз. Не го удряй… За мое облекчение се появява Айрис и оглежда журналистите с огромен интерес.

— Виж! — посочвам му я бързо аз. — Майка ти.

Помахвам на Айрис. Тя е с памучен панталон и еспадрили, плитките й са навити на главата. Приближава се, поглежда и кока ми, и черния костюм, и високите обувки.

— Боже господи — прошепва най-сетне тя.

— Знам — отвръщам аз през смях. — Различно е.

— И така, Саманта. — Гледа ме с неподозирана нежност. — Значи откри пътя си.

— Да — преглъщам аз. — Открих го. Това е пътят за мен, Айрис. Трябва да съм луда, ако не тръгна по него.

Айрис кимва сдържано.

— Натаниъл ми каза. Сигурна съм, че си взела правилното решение. — Тя замълчава. — Ами… довиждане, пиленце. И, успех. Ще ни липсваш.

Навеждам се да я прегърна и усещам как очите ми парят от сълзи.

— Айрис… не знам как да ти благодаря — прошепвам аз. — За всичко, което направи.

— Ти се справи отлично. — Тя ме притиска до себе си. — Много се гордея с теб.

— Това не е сбогуване. — Избърсвам очи и се моля гримът да не е потекъл. — Ще се върна скоро. Ще идвам всеки уикенд, когато мога…

— Дай на мен. — Тя дръпва кърпичката от ръцете ми и попива сълзите.

— Благодаря — усмихвам се неуверено аз. — Този грим трябва да издържи до довечера.

— Саманта? — Хилари се провиква от машината за кафе, където говори с Дейвид Елдридж и Грег Паркър. — Би ли дошла за момент?

— Идвам! — провиквам се в отговор аз.

— Саманта, преди да си тръгнеш… — Айрис стисва и двете ми ръце, а по изражението й личи, че е притеснена. — Миличка… сигурна съм, че правиш най-доброто за себе си. Не забравяй, че младостта ще си отиде. — Поглежда ръката ми и я гали. — Тези безценни години няма да се върнат.

— Ще запомня. — Прехапвам устни. — Обещавам.

— Добре. Хайде сега, върви.

Докато вървя към кафе машината, стискам здраво ръката на Натаниъл. Пръстите ни са преплетени. След два часа ще трябва да се сбогуваме.

Не, няма да мисля за това.

Хилари ми се струва силно стресирана.

— Готово ли е изявлението ти? — пита тя. — Чувстваш ли се готова?

— Всичко е готово. — Изваждам сгънати листа. — Хилари, това е Натаниъл.

Хилари го поглежда, без да прояви какъвто и да е интерес.

— Здрасти — казва тя. — Хайде, Саманта, да преговорим всичко отначало. Прочиташ изявлението, следват въпросите, после е фотосесията. Започваме след около три минути. Подготвени са информационни папки за журналистите… — В този момент ме поглежда внимателно. — Какво е станало с грима ти?

— Ами… просто казах „довиждане“ — извинявам се аз. — Не е зле, нали?

— Ще трябва да го направим наново. — Гласът й трепери от раздразнение. — Само това ми липсваше. — Тя се отдалечава и вика асистентите си.

Още три минути. Три минути, преди старият ми живот да започне отново.

— Значи… ще се върна за партито на Еймън — казвам аз и стискам ръката на Натаниъл. — Остават само два дена. Ще хвана влака в петък вечерта и ще прекарам уикенда…

— Няма да стане този уикенд — намесва се Гай и добавя шоколад в капучиното. Вдига поглед. — Ще бъдеш в Хонконг.

— Какво? — питам глупаво аз.

— От „Саматрон“ са във възторг, че си се върнала, и поискаха ти да се занимаваш със сливането. Заминаваме за Хонконг утре. Никой ли не ти е казал?

— Не — отвръщам аз и го поглеждам шокирана — никой не ми е споменал.

Гай свива рамене.

— Мислех, че знаеш. Пет дена ще бъдем в Хонконг, а след това в Сингапур. Двамата с теб ще трябва да спечелим едни клиенти. — Той отпива от кафето. — Трябва да започнеш да водиш клиенти, Саманта Суитинг, вече си пълноправен партньор. Не можеш да разчиташ на стари лаври.

Че аз дори не съм започнала работа, а те вече заговориха, че разчитам на стари лаври.

— И кога се връщаме?

Гай отново свива рамене.

— След две седмици.

— Саманта! — намесва се Елдридж и се приближава. — Гай спомена ли ти за лова през септември. Ще бъдем един уикенд в Шотландия. Ще си прекараме чудесно.

— Да, наистина е чудесно. — Потривам носа си. — Работата е там, че се опитвам да освободя някои от уикендите си… за да имам някакъв баланс в живота…

Елдридж ме поглежда учуден.

— Ти вече си почина, Саманта — заявява весело той. — Сега е време да се захващаш за работа. Освен това трябва да поговорим за Ню Йорк. — Той ме потупва по рамото и се обръща към един от асистентите: — Още едно еспресо, ако обичате.

— Ако трябва да сме реалисти, до Коледа няма да имаш свободни уикенди — продължава Гай. — Предупредих те. — Извива многозначително вежди и се дръпва към Хилари.

Настъпва мълчание. Не знам какво да кажа. Всичко се случва прекалено бързо. Мислех си, че този път ще бъде различно, че ще успея да овладея положението.

— Коледа — повтаря шокиран Натаниъл.

— Не — отвръщам веднага аз. — Той преувеличава. Няма да е чак толкова зле. Ще си променя програмата. — Потривам чело. — Виж, Натаниъл… ще се върна преди Коледа. Обещавам. Независимо какво ми коства.

По лицето му се мярва странно изражение.

— Не го приемай като задължение.

— Задължение ли? — зяпвам го аз. — Съвсем не исках да кажа подобно нещо. Много добре знаеш какво се опитвах да кажа.

— Две минути! — Хилари пристига с гримьорката, но аз не й обръщам никакво внимание.

— Натаниъл…

— Саманта! — повишава глас тя и ме дръпва. — Нямаш време за подобни неща.

— Върви — махва с ръка Натаниъл. — Заета си.

Това е ужасно. Все едно, че всичко между нас се разпада. Трябва да направя нещо, да го прегърна.

— Натаниъл, искам да ми кажеш нещо. — Гласът ми трепери. — Кажи ми, преди да тръгна. Онзи ден в разсадника… какво ми каза?

Той вдига поглед към мен, след това притваря очи.

— Беше дълго и скучно и не го казах както трябва. — Обръща ми гръб и свива рамене.

— Много те моля, направи нещо с тези петна! — съска Хилари. — Може ли да се дръпнеш? — обръща се тя към Натаниъл.

— Няма да ви преча. — Натаниъл пуска ръката ми и си тръгва, преди да успея да кажа и дума.

— Не ми пречиш! — провиквам се след него, но не съм сигурна дали ме чува.

 

 

Докато гримьорката се заема с мен, мислите ми препускат толкова бързо, че ми прилошава. В този момент цялата ми самоувереност се стопява.

Правилно ли постъпвам?

Господи! Правилно ли постъпвам?

— Затворете очи, ако обичате. — Гримьорката оправя клепачите ми. — Сега отворете…

Когато отварям очи, забелязвам Натаниъл и Гай заедно. Гай обяснява нещо, а Натаниъл го слуша напрегнато. Започвам да се притеснявам. Какво толкова има да му казва Гай?

— Затворете отново — нарежда гримьорката. Затварям очи с нежелание и усещам, че ми слага още сенки. За бога! Няма ли най-сетне да свърши? Има ли значение как изглеждам?

Най-сетне тя се дръпва.

— Отворете.

Отварям очи и забелязвам Гай на същото място както преди. Натаниъл обаче го няма. Къде е отишъл?

— Стиснете устни… — нарежда гримьорката и вади четка за червило.

Не мога да говоря, не мога да мърдам. Очите ми панически се стрелкат към тълпата на алеята в отчаян опит да зърна Натаниъл. Той ми трябва. Задължително трябва да поговоря с него преди пресконференцията.

Имам един живот. Така ли искам да протече? Премислила ли съм внимателно нещата?

— Готова ли си за събитието? В теб ли е изявлението? — Хилари започва отново и усещам, че скоро се е пръснала с парфюм. — Така е по-добре! Вдигни брадичка! — Тя перва брадичката ми толкова силно, че аз се свивам. — Някакви последни въпроси?

— Ъъъ… да — отвръщам отчаяно. — Питах се… не може ли малко да отложим? Само с няколко минути.

Лицето на Хилари замръзва.

— Какво? — пита най-сетне тя. Имам чувството, че ще избухне.

— Малко съм объркана. — Преглъщам. — Не съм сигурна, че съм взела правилното решение. Трябва ми още време, за да помисля… — Млъквам в мига, в който забелязвам изражението на Хилари.

Тя пристъпва към мен, приближава лице до моето. Усмихва се, ала очите й са присвити, ноздрите — разширени и побелели. Отстъпвам крачка назад, ала тя ме сграбчва за раменете толкова силно, че ноктите й се забиват в кожата ми.

— Саманта — съска тя. — За малко да загубя работата си заради теб. Няма да позволя това да се случи. Ще излезеш веднага, ще си прочетеш изявлението и ще кажеш, че „Картър Спинк“ е най-добрата правна фирма на света. Ако не го направиш… ще те убия.

Май говори сериозно.

— Всички сме объркани, Саманта. На всички ни трябва повече време за мислене. Такъв е животът. — Тя ме разтърсва. — Стегни се — въздъхва дълбоко и приглажда костюма си. — Така. Ще обявя, че си готова да започнеш.

Тя тръгва по ливадата. Оставам разтреперана на мястото си.

Имам трийсет секунди. И през тези трийсет секунди трябва да реша какво да правя с живота си.

— Дами и господа! — Гласът на Хилари прогърмява по микрофоните. — Приветствам ви с добре дошли.

В този момент забелязвам Гай да си сипва минерална вода.

— Гай! — провиквам се нетърпеливо аз. — Гай? Къде е Натаниъл?

— Нямам представа. — Той свива апатично рамене.

— Какво му каза? За какво говорехте преди малко?

— Нямаше много за казване — отвръща Гай. — Той сам разбра накъде духа вятърът.

— Как така? — зяпвам го аз. — Наникъде не духа.

— Не бъди наивна, Саманта — Гай отпива от водата. — Той е възрастен човек. Разбира отлично.

— … най-новият ни старши партньор в „Картър Спинк“, Саманта Суитинг! — Гласът на Хилари заглъхва сред аплодисментите, ала това не ме интересува.

— Какво разбира? — питам ужасена аз. — Ти какво му каза?

— Саманта? — Хилари ме прекъсва със зловеща усмивка. — Всички чакаме! Всички сме заети хора! — Тя стисва ръката ми като в менгеме и с впечатляваща сила ме тегли напред. — Върви! Забавлявай се! — Блъска ме в гърба и се отдалечава.

Добре. Трийсетте секунди не бяха достатъчни. Изправила съм се пред журналисти от цялата страна и не знам какво искам. Не знам какво да правя.

През целия си живот не съм се чувствала толкова объркана.

— Започвай! — Съскането на Хилъри ме кара да трепна. Все едно, че са ме качили на поточна линия. Единственият път е напред.

С разтреперани крака се изправям в средата на поляната, където е поставен микрофон. Слънцето блести в обективите на камери и фотоапарати и усещам как ме заслепява. Оглеждам тълпата с надеждата да зърна Натаниъл, ала него го няма. Триш е застанала на няколко метра встрани в розов костюм и ми маха. До нея Еди е стиснал камера.

Бавно отварям листа, на който е написано изявлението ми, и го приглаждам.

— Здравейте — започвам аз напълно спокойно. — За мен е удоволствие да споделя с вас чудесната новина. След като „Картър Спинк“ ми направиха чудесно предложение, днес се връщам във фирмата като партньор. Не е нужно да казвам, че съм… изключително щастлива.

Незнайно как успявам да накарам гласа си да звучи убедително щастлив. Само че думите ми се струват празни.

— Останах силно впечатлена от топлотата и благородството, което проявиха в „Картър Спинк“ — продължавам колебливо аз, — и за мен е чест, че мога да се радвам на престижно партньорство…

Продължавам да се оглеждам за Натаниъл. Не мога да се съсредоточа над думите.

— На което да отдам таланта… — подсказва ми Хилари.

— Ъъъ… да. — Откривам мястото на листа. — На което да отдам заслужен талант.

Сред тълпата журналисти се понася кикот. Май не се справям блестящо.

— „Картър Спинк“ предлагат ъъъ… неповторимо обслужване — продължавам напълно неубедително аз.

— Качеството по-добро ли е, отколкото при почистването на тоалетни? — подвиква журналист с румени бузи.

— Още не е дошло времето за въпроси! — Хилари ядно пресича поляната. — И няма да отговаряме на въпроси за тоалетни, бани или други сервизни помещения. Продължавай, Саманта.

— Сигурно защото положението е трагично — подвиква розовобузестият и се залива от смях.

— Продължавай, Саманта — съска побеснялата Хилари.

— Как ще е трагично? — Триш пристъпва на поляната и токчетата на розовите й сандали потъват в тревата. — Не позволявам да злословите за тоалетните ми! Всичките са от „Роял Долтън“. Точно така, „Роял Долтън“ — повтаря тя в микрофона. — От най-добро качество. Много добре се справяш, Саманта! — Тя ме потупва по рамото.

Всички журналисти се заливат от смях. Лицето на Хилари е станало мораво.

— Извинете! — обръща се тя към Триш и едва сдържа гнева си. — В момента провеждаме пресконференция. Може ли да се дръпнете?

— Че това е моята градина! — вирва брадичка Триш. — Журналистите ще искат да чуят и моето мнение! Еди, къде ми е речта?

— Няма да има никаква реч! — прекъсва я ужасена Хилари, когато Еди се появява с листа.

— Бих искала да благодаря на съпруга си Еди за подкрепата — започва Триш, без да обръща внимание на Хилари. — Искам да благодаря и на „Дейли мейл“…

— Това да не са проклетите „Оскари“! — Хилари всеки момент ще получи удар.

— Да не си посмяла да ругаеш пред мен! — озъбва се Триш. — Аз съм собственичката на тази резиденция. Нали не си забравила?

— Госпожо Гайгър, видяхте ли Натаниъл? — Аз продължавам да се оглеждам. — Той изчезна.

— Кой е Натаниъл? — пита един от журналистите.

— Градинарят — обяснява червенобузестият. — Любовничето. Значи тая работа приключи, така ли? — пита ме той.

— Не е! — отвръщам обидено аз. — Връзката ни ще продължи.

— И как точно ще стане?

Журналистите се оживяват.

— Просто ще го направим. — И ето че в този момент ми се доплаква.

— Саманта — съска отново побеснялата Хилари. — Върни се на официалното изявление! — Тя изблъсква Триш настрани.

— Да не си посмяла да ме буташ! — писва Триш. — Ще те съдя. Саманта Суитинг ми е адвокат, да знаеш.

— Ей, Саманта! Какво казва Натаниъл за връщането ти в Лондон? — изкрещява някой от тълпата.

— Значи избра кариерата пред любовта — припява весело девойче.

— Не! — отвръщам отчаяно аз. — Просто… трябва да поговоря с него. Той къде е? Гай? — Забелязвам Гай, застанал отстрани. — Къде отиде той? Какво му каза? — Тръгвам бързо към него и за малко да падна. — Кажи ми веднага. Какво му каза?

— Посъветвах го да запази достойнството си. — Гай свива арогантно рамене. — Казах му истината на човека. Ти няма да се върнеш.

— Как смееш? — ахвам вбесена аз. — Как може да му кажеш подобно нещо? Ще се върна! Освен това той може да идва в Лондон…

— Я стига. — Гай извива очи. — Да не би да си мислиш, че той ще се мотае около теб като някой нещастник, че ще ти се пречка и ще те поставя в неловко положение…

— В неловко положение ли? — Поглеждам Гай ужасена. — Това ли му каза? Той затова ли си тръгна?

— За бога, Саманта, престани — сопва се нетърпеливо Гай. — Той е градинар.

Юмрукът ми замахва, без дори да помисля. Прасвам Гай по брадичката.

Хората наоколо ахват, разнасят се викове, камери и фотоапарати се завъртат към нас, но на мен не ми пука. Това е най-разумното, което направих досега.

— Ау! По дяволите! — Той започва да разтрива удареното място. — Това пък защо беше?

Журналистите се скупчват около нас, задават въпроси един през друг, но аз не им обръщам внимание.

— Ти си този, който ме постави в неловко положение — озъбвам се на Гай. — Ти си едно нищо в сравнение с него. Нищо, чу ли? — С огромен ужас разбирам, че в очите ми бликват сълзи. Трябва да открия Натаниъл. Веднага.

— Всичко е наред! Всичко е наред! — Хилари притичва да спаси положението. — Днес Саманта е малко напрегната! — Тя стисва ръката ми с всички сили, оголила зъби в изкуствена усмивка. — Това е просто приятелски спор между партньори! Саманта няма търпение да се заеме с предизвикателствата на работата. Нали така, Саманта? — Имам чувството, че ще ми откъсне ръката. — Нали така, Саманта?

— Не знам — отвръщам аз. — Просто не знам. Съжалявам, Хилари. — Изтръгвам ръката си.

Хилари отчаяно се спуска към мен, но аз успявам да се отдръпна навреме и хуквам по тревата към портата.

— Спрете я — изкрещява Хилари към помощниците си. — Пресечете й пътя.

Костюмирани момичета се спускат към мен също като екип от частите за бързо реагиране. Незнайно как успявам да им избягам. Една от тях сграбчва сакото ми и аз свивам рамене назад, за да остане в ръцете й. Изритвам и обувките на ток, забързвам и се намръщвам, когато усещам острия чакъл по стъпалата си.

Когато се добирам до портата, сърцето ми препуска. Три от помощничките са застанали там и ми препречват пътя.

— Хайде, Саманта — започна едната също като ченге. — Не ставай глупава.

— Да се върнем на пресконференцията. — Другата пристъпва към мен с протегнати ръце.

— Пуснете я да мине! — разнася се вик зад нас. Обръщам се и с огромно учудване виждам Триш да се приближава, олюлявайки се на високите си розови сандали. — Помогнете ми, глупаци такива — призовава тя журналистите.

Само след миг трите помощнички на Хилари са претопени сред журналистите, портата е отворена и пътят ми е чист. Изскачам на улицата, без дори да погледна назад.

Докато пристигна в пъба, чорапогащникът ми е станал целият на бримки. Косата ми вече не е на кок, гримът ми е потекъл заради жегата, а гърдите ме болят от бързината.

Пет пари не давам. Трябва да намеря Натаниъл. Трябва да му кажа, че той е най-важният човек в живота ми, по-важен дори от работата.

Трябва да му кажа, че го обичам.

Как съм могла да не го разбера досега, защо не съм му го казала? Очевидно е, че съм била сляпа.

— Еймън! — провиквам се аз, когато приближавам, и той вдига изненадан поглед. — Трябва да говоря с Натаниъл. Къде е?

— Сега ли? — Еймън ми се струва объркан. — Саманта, изпусна го. Вече тръгна.

— Тръгна ли? — Спирам задъхана. — Къде е тръгнал?

— Да огледа разсадника, който искаше да купи. Тръгна преди малко с колата.

— За разсадника в Бингли ли говориш? — въздъхвам облекчено. — Би ли ме закарал? Много е важно да говоря с него!

— Не е там… — Еймън потрива поруменялото си лице и поглежда напред. Не смея да откъсна очи от него и усещам някакво лошо предчувствие. — Саманта… той тръгна за Корнуол.

Шокът ме разтърсва. Не мога да кажа и дума. Не мога да помръдна.

— Мислех, че знаеш. — Еймън пристъпва към мен и заслонява очи от слънцето. — Каза, че щял да остане там две седмици. Мислех, че ти е казал.

— Не е — едва успявам да отвърна аз. — Не ми е казал.

Краката ми омекват. Отпускам се на един от варелите и усещам, че главата ми ще се пръсне. Заминал е за Корнуол просто така. Дори не сме си казали „довиждане“. Дори не сме говорили по този въпрос.

— Остави ти бележка, ако минеш. — Еймън рови в джобовете си и вади плик. Подава ми го и се мръщи притеснен. — Съжалявам, Саманта.

— Няма нищо. — Успявам да се усмихна. — Благодаря ти, Еймън. — Поемам плика и вадя листа.

„С.

Май и двамата знаем, че това е краят. Нека спрем дотук. Искам само да ти кажа, че това лято бе наистина съвършено.

Н.“

По бузите ми се стичат сълзи, докато препрочитам бележката отново и отново. Не мога да повярвам, че е заминал. Как може да се откаже от връзката ни? Как е могъл да се вслуша в думите на Гай, какво ли си мисли? Как може да си тръгне просто така?

Щяхме да се справим. Нима не разбираше? Не усещаше ли, че щеше да се получи?

Чувам някакъв звук и виждам Гай и тълпа журналисти да се скупчват около мен. Дори не съм ги забелязала.

— Махайте се — прошепвам аз. — Оставете ме на мира.

— Саманта — започва тихо Гай. — Знам, че си наранена. Съжалявам, че те разстроих.

— Ще те прасна още веднъж. — Избърсвам очите си с опакото на ръката. — Сериозно говоря.

— В момента положението може и да ти се струва лошо. — Гай поглежда бележката, — но те чака блестяща кариера.

Не му отговарям. Раменете ми са отпуснати, носът ми тече, обилно напръсканата ми с лак коса е паднала над лицето ми.

— Бъди разумна. Няма да се хванеш отново да чистиш тоалетни. Вече нищо не те задържа тук. — Гай пристъпва напред и оставя лъскавите обувки до мен. — Хайде, старши партньоре! Всички чакат.