Софи Кинсела
Повелителката на метлата (21)

21

И така. Едната възможна пречка е паролата на Арнолд. Ако не успея да я позная, няма да успея да вляза в компютъра му и няма да открия нищо. Да не говорим, че вратата на кабинета му ще бъде заключена. Това ще се окаже проблем.

Значи пречките са две.

Освен това не беше ясно как ще вляза в сградата, при това без никой да ме познае.

Не бива да допускам някоя чистачка да ме хване, докато ровя в компютъра на Арнолд.

Мама му стара! Какви ги върша?

Отпивам от капучиното с обезмаслено мляко и се опитвам да запазя спокойствие. Само че не е никак лесно.

Щом пристигнах в Лондон, започнах да се паникьосвам. Градът не е какъвто го помнех. Не мога да повярвам колко е мръсно. Да не говорим каква е блъсканица и колко забързани са всички. Днес следобед като слязох на гара Падингтън, се почувствах задушена от тълпите, които се тълпят като мравки. Усещам и миризмата на изгорели газове. Все неща, които не съм забелязвала никога преди. Да не би да съм ги приемала за нещо естествено? Толкова съм била свикнала с тях, че те просто са ми се стрували нещо напълно нормално.

В същото време в мига, в който стъпих на перона, ме обхвана старото безпокойство. Докато стигна метрото, вече крача редом с останалите, пъхвам картата си за пътуване по познатия начин и я вадя с един-единствен замах, защото нямам време за губене.

Настанила съм се в „Старбъкс“, на съседния ъгъл до „Картър Спинк“, седя в един ъгъл до прозореца и наблюдавам как минават костюмирани служители, разговарят, жестикулират и звънят по мобилните. Адреналинът им е заразен. Сърцето ми започва да бие по-бързо, а още не съм прекрачила в сградата.

Само като си помисля какво ми предстои, стомахът ми се обръща. Сега вече разбирам защо престъпниците действат на банди, когато им предстои удар. В момента бандата на Оушън щяха да са ми от помощ, дори само за да ми дадат морална подкрепа.

Отново поглеждам часовника си. Почти е време. Последното, което искам, е да пристигна по-рано. Колкото по-малко време прекарам вътре, толкова по-добре.

Докато допивам капучиното, телефонът ми изпиуква, но аз не му обръщам абсолютно никакво внимание. Сигурно е поредното съобщение от Триш. Тя направо позеленя, когато й казах, че ми се налага да замина за два дни; дори се опита да ме спре. Обясних й, че имам проблем с крака, затова трябва да отида до специалист в Лондон.

Като се замисля, това може и да се окаже грешка, защото тя започна да ме разпитва дори за най-незначителните подробности. Дори ме накара да си сваля обувката, за да й покажа. Наложи се цели десет минути да си измислям за „дислокация на костта“, докато тя ме оглеждаше и накрая заяви, че всичко й се струвало напълно нормално, да не говорим, че стана доста подозрителна.

През целия ден ме наблюдаваше с все същото недоверие. След това остави един брой на „Мари Клер“ на страницата със съвети за неочаквана бременност. Трябва да се оправя с нея, защото в най-скоро време цялото село ще разбере, а Айрис ще започне да плете бебешки ританки.

Отново поглеждам към часовника си и усещам как цялата се превръщам в кълбо от нерви. Тръгвам към дамската тоалетна, оглеждам се и си оправям червилото. Никой досега не ме е виждал с руса коса. Това е добре. Тъмни очила. Сложила съм ги. Яркочервено червило. И това е наред. Изобщо не приличам на себе си от преди.

Като изключим лицето. Естествено. Щом човек се загледа, ще ме познае.

Точно това е задачата ми, да не позволявам на никого да ме оглежда. Тъкмо на това разчитам.

— Здравейте — казвам аз с нисък гърлен глас. — Приятно ми е.

Все едно, че говори някой травестит. Нищо. Поне не приличам на адвокат.

Навеждам глава, излизам от „Старбъкс“ и тръгвам по улицата към стълбите от гранит и огромните врати на „Картър Спинк“. Поглеждам познатата фасада и нещо в гърдите ми се стяга. Все едно, че не аз, а някой друг е застанал на входа. Последния път, когато видях тези врати, беше на излизане, бях завладяна от паника, убедена, че съм съсипала кариерата си, убедена, че с живота ми е свършено.

В гърдите ми избликва гняв, затварям очи за миг и се опитвам да се овладея. Все още не разполагам с доказателство. Трябва внимателно да обмисля всеки ход. Хайде! Мога и ще се справя. Пресичам и решително се отправям към стълбите. Спомням си как изглеждах — бях като призрак, тичах по улицата, обхваната от сляп ужас. Сякаш това се е случило незнайно кога. Не че сега изглеждам различно. Просто се чувствам различно. Все едно, че съм преродена.

Поемам си дълбоко дъх, загръщам се в шлифера и отварям стъклената врата. Надниквам във фоайето и не мога да повярвам. Наистина ли ще го направя? Наистина ли ще се вмъкна тайно, инкогнито, в „Картър Спинк“?

Точно така. Ще го направя. Краката ми треперят, ръцете ми са лепкави от пот, въпреки това решително се отправям напред по лъскавия мраморен под, навела очи надолу. Тръгвам към рецепцията и новото момиче Мелани, което постъпи две седмици, преди да си тръгна.

— Здрасти — казвам аз с гласа на травестит.

— Мога ли да ви помогна? — усмихва се Мелани. По нищо не личи, че ме е познала. Не мога да повярвам, че ще стане толкова лесно.

Дори се чувствам обидена. Толкова ли съм била незабележима?

— Тук съм за партито — мрънкам аз с наведена глава. — Сервитьорка съм. От „Бъртрам“ — добавям, за да се получи по-достоверно.

— А, да. Партито ще бъде на четиринайсетия етаж. — Тя изписва нещо на компютъра. — Как се казвате?

— Ами… Триш — представям се аз. — Триш Гайгър. — Мелани се взира в екрана, мръщи се и захапва химикалката.

— Не ви виждам в списъка — заявява накрая тя.

— Би трябвало. — Продължавам да стоя с наведена глава. — Сигурно е станала някоя грешка.

— Чакайте… ще повикам… — Мелани вдига телефона и провежда кратък разговор с някоя Джан, след това вдига поглед.

— Тя ще дойде ей сега — посочва ми кожените кресла с усмивка. — Заповядайте, седнете.

Тръгвам към канапетата и бързо се врътвам в обратна посока, когато забелязвам, че Дейвид Спелмън от „Корпоративно право“ се е настанил там с клиент. Не че ще ме познае. Тръгвам към стойката с лъскави брошури за дейността на „Картър Спинк“ и се зачитам.

Никога досега не бях чела брошурите на „Картър Спинк“. Господи, големи глупости пишат.

— Триш?

— Ъъъ… да? — Обръщам се към румена жена във фрак. Тя държи някакви листа и ме гледа намръщена.

— Джан Мартин, отговарям за обслужващия персонал. Не ви виждам в списъка. Работили ли сте за нас преди?

— Нова съм — отвръщам аз и се старая да не говоря много високо. — Работила съм за „Ибъри кетъринг“. Фирмата е в Глостър.

— Не съм чувала. — Тя отново поглежда листата, обръща страницата и се мръщи. — Миличка, няма те в този списък. Как попадна тук?

— Говорих с един — отвръщам аз, без да трепна. — Каза, че още някой и друг човек ще ви бъде от помощ.

— Мъж ли? — Тя май е учудена. — Кой? Да не би да е Тони?

— Не помня името му. Каза да дойда тук.

— Не е възможно да каже…

— Това ли е „Картър Спинк“? — Оглеждам се. — „Чийпсайд“ 95, нали? Парти по случай пенсиониране.

— Да. — Забелязвам, че по лицето на жената се прокрадва съмнение.

— Казаха ми да дойда тук. — В гласа ми зазвучава недоволство. Не много, колкото да разберат, че няма да се откажа просто така.

Забелязвам, че жената преценява положението. Ако ме отпрати, може да вдигна скандал, а пък я чакат по-неотложни въпроси, докато една допълнителна сервитьорка…

— Добре. — Решава се най-сетне тя и сумти раздразнена: — Ще трябва да се преоблечеш. Кажи ми пак името си.

— Триш Гайгър.

— Точно така. — Тя го записва. — Хайде, Триш, тръгвай.

 

 

Господи! Влязох. Май съм родена за престъпник! Следващия път ще вдигна залозите. Ще взема да обера някое казино във Вегас или нещо подобно.

Обзема ме неестествен възторг, докато се возя в асансьора с Джан, а на ревера ми се мъдри значка с името „Триш Гайгър“. Сега вече трябва да стоя с наведена глава и когато настъпи моментът, да се кача на единайсетия етаж. Това може да стане, като открия някой незахванат добре панел от окачения таван, ще се покача и ще пропълзя по вентилационната шахта.

Или пък просто ще взема асансьора.

Влязохме в кухнята, свързана с кабинетите на изпълнителните директори, и аз се огледах учудена. Нямах представа, че има подобно помещение тук. Все едно, че бях минала зад кулисите на някой театър. Готвачите се трудеха, без да вдигат глави от печките, а сервитьорите се стрелкаха наоколо в униформи на зелено и бяло райе.

— Дрехите са тук — посочи Джан огромен кош от ракита, пълен със сгънати униформи. — Трябва да се преоблечеш.

— Добре. — Порових, за да открия униформа в моя размер, и я занесох в дамската тоалетна, за да се преоблека. Докоснах яркочервеното червило, сресах косата си така, че да пада над лицето ми и си погледнах часовника.

Беше пет и четирийсет и пет. Партито започваше в шест. Към шест и десет единайсетият етаж сигурно щеше да е празен. Арнолд го обичат всички; никой няма да пропусне прощалната му реч. Освен това в „Картър Спинк“ прощалните речи са в началото на тържеството, така че след това хората могат да се върнат на работните си места, ако имат нещо неотложно.

Докато всички слушат, ще се промъкна в кабинета на Арнолд. Трябва да се получи. Налага се. Докато се оглеждам, усещам как ме обзема решителност. Няма да го оставя да се измъкне и всички да продължат да вярват, че е безобиден веселяк. Няма да позволя да му се размине.

 

 

В шест без десет всички се събираме в кухнята, за да получим инструкции. Горещи канапета… студени канапета… изобщо не слушам внимателно. Освен това нямам намерение да се правя на сервитьорка. След като Джан приключва с лекцията си, аз излизам заедно с многобройния персонал. Връчват ми поднос чаши с шампанско, а аз се отървавам от тях при първия удобен случай. Тръгвам обратно към кухнята, грабвам отворена бутилка шампанско и някаква салфетка. След това, веднага щом съм сигурна, че никой не гледа, се мушвам в дамската тоалетна.

Така. Сега идва трудното. Заключвам се в една от кабинките и чакам петнайсет минути, докато настъпи тишина. Не мърдам, не дишам, не кихам и не се кикотя, докато някакво момиче репетира речта си за пред някой Майк. Това са най-дългите петнайсет минути в живота ми.

Най-сетне предпазливо отключвам вратата, измъквам се навън и надничам в коридора. От мястото, на което съм застанала, виждам и коридора, и вратите. Тълпата вече се е скупчила, чуват се смехове и шумни разговори. Сервитьорите обикалят, а служителите продължават да прииждат. Зървам момичетата от отдела за връзки с обществеността… двама стажанти… Оливър Суон, един от старшите партньори… всички са тръгнали на тържеството и още с влизането посягат към подносите с шампанско.

Коридорът е чист. Давай!

С разтреперани крака минавам покрай входа към залата, насочвам се към асансьорите и вратата към аварийните стълби. След трийсет секунди се измъквам надолу по стълбите. Никой в „Картър Спинк“ не използва стълбите, но за всеки случай трябва да внимавам.

Стигам на единайсетия етаж и надничам през стъклената врата. Никой не се мярка. Това обаче не означава, че няма никой. Може да са се събрали цяла група, просто да са застанали така, че аз да не ги виждам.

Налага се да поема риска. Поемам си дълбоко дъх и се опитвам да се настроя. Никой няма да ме познае в тази премяна на зелено и бяло райе. Освен това си имам готов отговор, ако някой ме спипа. Дошла съм на този етаж, за да оставя бутилка шампанско в стаята на господин Савил. Изненада е.

Хайде! Не мога да си позволя да губя повече време.

Бавно отварям вратата, стъпвам на синия килим в коридора и въздишам облекчено. Празно е. Целият етаж е притихнал. Сигурно всички са на партито. Чувам, че някой говори по телефон, но докато минавам покрай офисите, забелязвам, че са празни. Всичките ми сетива са наострени. Никога през живота си не съм се притеснявала толкова.

Важното е да използвам времето си ефективно. Ще започна от компютъра. Дали да не преровя първо папките? Точно така, докато компютърът включва, ще погледна там. Не е ли по-добре да прегледам чекмеджетата на бюрото му? Сигурно и миникомпютърът му е там. За това дори не се бях сетила.

Честно казано, не бях обмислила как да действам, когато вляза в кабинета му. От една страна, дори не очаквах да успея да се вмъкна в сградата, камо ли да се добера чак в офиса на Арнолд. Да не говорим, че дори нямам представа какво търся. Може би става дума за кореспонденция. Или за някакви цифри. Или пък за дискета, надписана „Уличаващи доказателства“. Да, няма да е зле…

Спирам рязко. Зад мен, откъм асансьорите долитат гласове. По дяволите. Трябва да се вмъкна в офиса на Арнолд, преди да ме видят.

Обзета от паника, аз ускорявам крачка. Стигам до кабинета на Арнолд, отварям вратата, хлопвам я и се навеждам ниско, за да не ме види никой през стъклената преграда. Чувам, че гласовете приближават. Това са Дейвид Елдридж и Кийт Томпсън, заедно с още някой, когото не познавам. Минават покрай вратата и аз не смея дори да дишам. След това се отдалечават. Благодаря ти, Господи.

Въздъхвам, изправям се бавно и надничам през стъклената преграда. Не виждам никой наоколо. Вече съм в безопасност. Едва тогава се завъртам и оглеждам кабинета.

Празен е.

Всичко е изнесено.

Правя няколко крачки навътре напълно слисана. Бюрото е празно. Полиците са празни. По стените са се отпечатали квадрати, където са били поставени снимките в рамки. В този кабинет няма нищо, освен няколко бележки, все още закачени на таблото.

Не мога да повярвам. След толкова много усилия… След като стигнах чак дотук. Няма дори какво да претърся.

Трябва да има някакви кашони, казвам си аз, обзета от вдъхновение. Точно така. Всичко е прехвърлено в кашони, които трябва да бъдат изнесени, и те сигурно са натрупани отвън… Бързо излизам от кабинета и се оглеждам като подивяла. Кашони няма. Няма и кутии. Няма нищо. Трябва да приема истината. Закъсняла съм. Мама му стара, закъсняла съм. Имам желание да ударя нещо от разочарование.

Връщам се задъхана в стаята и отново се оглеждам. Нищо не пречи да проверя какво има тук. За всеки случай.

Насочвам се към бюрото и започвам да отварям чекмедже след чекмедже, надничам вътре и дори опипвам да не би някое листче да се е изплъзнало. Обръщам кошчето за боклук наопаки и го изтръсквам. Прокарвам ръка зад таблото за бележки. Никъде няма нищо. И шкафовете са празни… и вграденият гардероб е празен…

— Извинете?

Застивам на място, ръката ми все още е скрита в гардероба на Арнолд. По дяволите. По дяволите.

— Да? — Обръщам се, замятам коса над лицето си и забождам поглед в земята.

— Какво, за бога, правите тук?

Някакъв стажант. Как му беше името… От време на времето му подавах работа.

Стой спокойно. Той не те позна.

— Трябваше да донеса бутилка шампанско, господине — мрънкам аз с най-добрия си дрезгав глас и кимам към оставената на пода бутилка. — Изненада за господина. Просто се чудех къде да я оставя.

— Едва ли най-подходящото място е в гардероба — отвръща подигравателно Бил. — Аз бих я оставил на бюрото. Освен това нямате работа тук.

— Тъкмо се връщах, господине. — Навеждам глава и се измъквам навън. По дяволите. Размина ми се на косъм.

Тръгвам към стълбите и се изкачвам нагоре силно притеснена. Крайно време е да се измъкна от сградата, преди някой да ме види. Така или иначе, няма да открия нищо. Един господ знае какво да правя с Арнолд, но по този въпрос ще мисля по-късно. В момента най-важната ми задача е да се измъкна.

Партито е в разгара си, докато се промъквам на етажа и бързам към стаята, където съм си оставила дрехите. Дори няма да се преобличам. По-нататък ще им пратя униформата по пощата.

— Триш… — Гласът на Джан ме кара да се закова на място. — Ти ли си?

Мамка му. Обръщам се към нея с огромно неудоволствие. Тя май е побесняла.

— Къде, по дяволите, беше?

— Ами… сервирах.

— Не е вярно. Не те видях нито веднъж! — сопва ми се тя. — Мога само да ти кажа, че повече няма да работиш за мен. Вземи този поднос и заминавай. — Пъхва ми в ръцете плато с мини еклерчета и грубо ме блъсва към вратата.

Сграбчва ме паника.

Не, не мога да вляза вътре. Няма начин.

— Разбира се! Просто трябва… да взема малки салфетки… — Опитвам се да се врътна обратно, но тя ме сграбчва.

— Не, не трябва! Искаше тази работа! Така че работи!

Блъсва ме силно и аз се озовавам в препълнената зала.

Чувствам се като гладиатор, изтласкан на арената. Джан е застанала на вратата със скръстени ръце. Няма как да се измъкна. Налага се да се справя. Стисвам здраво подноса, навеждам глава и правя малки крачки навътре в препълнената зала.

Не мога дори да пристъпвам. Краката ми са като дървени. Цялата съм настръхнала; усещам как кръвта пулсира в ушите ми. Промъквам се покрай скъпите костюми и не смея да вдигна поглед; не смея да спра да не би да привлека нечие внимание. Не мога да повярвам, че това се случва. Облечена съм в униформа на зелено и бяло райе и сервирам мини еклери на бившите си колеги.

Най-странното е, че никой не ме забелязва.

Отделни ръце се протягат към еклерите, ала никой не поглежда към мен. Всички са прекалено заети да се смеят и да бърборят. Шумът е оглушителен.

Арнолд не се мярка наоколо. Трябва да е някъде тук. Стомахът ми се свива болезнено при тази мисъл. Не успявам да се овладея и се оглеждам с надеждата да го зърна. Не бива да рискувам. Отново поемам из залата. Заобиколена съм от познати лица. Долавям откъси от разговори.

— Къде е Кетърман? — пита някой, докато минавам.

— Целия ден ще бъде в Дъблин — отвръща Оливър Суон и аз въздъхвам от облекчение. Ако Кетърман беше тук, пронизващият му поглед със сигурност щеше да ме забележи.

— Еклери. Супер!

Около осем ръце се протягат към подноса и аз спирам. Това са някакви стажанти. Тъпчат се, както обикновено правят стажантите по партита.

— Ще си взема още един.

— И аз.

Започвам да се изнервям. Колкото повече се задържа на едно място, толкова по-голяма е вероятността някой да ме забележи. Не мога да се измъкна. Те непрекъснато се протягат за още.

— Знаете ли дали има още от ягодовите сладки? — пита ме някакъв тип с малки очилца.

— Ами… не знам — мрънкам аз и навеждам поглед.

По дяволите! Ето че започна да ме зяпа. Навежда се и наднича. Не мога да дръпна косата си над лицето, защото държа подноса и с двете ръце.

— Това да не би да е… Саманта Суитинг. — Той се ококорва. — Ти ли си?

— Саманта Суитинг? — Едно от момичетата изпуска еклера си. Друга ахва и покрива устата си с ръка.

— Ами… да — прошепвам аз с пламнало лице. — Аз съм. Само не, моля ви, не казвайте на никого. Не искам да ме забелязват.

— Значи… с това се занимаваш сега? — Момчето с очилата ми се струва ужасен. — Сервитьорка ли си?

Стажантите ме гледат така, сякаш съм призракът на всички провалили се адвокати.

— Не е толкова зле. — Опитвам се да се усмихна аз. — Така мога да похапвам безплатно.

— Значи допусна една грешка и… край? — възкликва момичето, което си изпусна еклера. — С кариерата ти на правист е свършено?

— Ами… може и така да се каже — кимвам аз. — Еклер?

Май никой вече не е гладен. До един са си загубили цвета.

— Аз ще отскоча… до бюрото си — заеква момчето с очилата. — Просто да проверя дали няма нещо важно…

— И аз — отвръща момичето и си оставя чашата.

— Саманта Суитинг е тук! — Чувам гласа на друга стажантка, докато предава клюката на някои от по-младите колеги. — Вижте! Станала е сервитьорка!

— Недей! — съскам на свой ред аз. — Не казвай на никого…

Закъсняла съм. Виждам, че все нови и нови хора започват да се извръщат към мен с изражение на неудобство, примесено с ужас.

В първия момент всичко това ми се струва толкова унизително, че ми идва да изчезна. Това са хората, с които работех. А ето, че сега съм облечена в униформа на райета и им сервирам.

В следващия миг обаче усещам как у мен се надига решителност.

„Майната ви — казвам си аз. — Защо да не работя като сервитьорка?“

— Здравейте — обаждам се аз и отмятам коса назад. — Искате ли десерт?

Все повече хора се обръщат, за да ме зяпат. Чувам как шепотът им се носи из стаята. Останалите сервитьори са се скупчили заедно и също ме зяпат. Сега вече всички се завъртат към мен и имам чувството, че наоколо се разтваря кръг. Как е възможно да няма нито едно приятелско лице тук?

— Господи! — Чувам нечий шепот. — Погледнете я!

— Тя има ли право да влиза тук? — възкликва друг.

— Не — отвръщам аз напълно спокойно. — Прави сте. Нямам право.

Отправям се към вратата, но около мен цари истинско меле. Не мога да изляза. В следващия момент стомахът ми се свива. Сред множеството забелязвам познатата гъста коса, познатите румени бузи, познатата весела усмивка.

Арнолд Савил.

Очите ни се срещат и макар че той се усмихва, в погледи му забелязвам твърдост, която никога досега не бях виждала. Това е гняв, насочен към мен.

Усещам как ми прилошава, докато го наблюдавам. Не ме интересува гневът му, а лицемерието. Та той е успял да заблуди всички. За всички останали в залата Арнолд Савил е като Дядо Коледа. Колегите му правят път и той пристъпва към мен, стиснал чаша шампанско в ръка.

— Саманта — започва той с приятелски глас. — Смяташ ли, че е редно?

— Ти си забранил да влизам в сградата — чувам нападката си аз. — Не ми остави друг избор.

Господи! Нова грешка. Не биваше да отговарям толкова остро.

Трябва да се овладея, иначе ще загубя. И без това вече съм в неблагоприятно положение заради сервитьорската униформа, да не говорим, че всички са ме зяпнали, сякаш съм дресирано куче от цирка. Трябва да се успокоя, да се стегна и да му дам да се разбере.

Само че, като виждам Арнолд след толкова време, не успявам да се контролирам. Макар да се опитвам да запазя спокойствие, не успявам. Лицето ми е пламнало, гърдите ми се надигат тежко. Всички чувства и травми от последните няколко седмици избухват в мен като заряд от омраза.

— Ти ме уволни. — Думите излизат сами, преди да успея да се спра. — Ти ме излъга.

— Саманта, знам, че ти е било много трудно. — Арнолд се държи като директор, заел се с непослушен ученик. — В интерес на истината… — Обръща се към непознат за мен мъж и извива очи. — Бивша служителка — обяснява тихо той. — Не е съвсем наред с главата.

Какво? Какво каза?

— Напълно наред съм с главата! — изкрещявам аз. — Просто искам да ми отговориш на един незначителен въпрос. Съвсем простичък въпрос. Кога точно остави онази докладна записка на бюрото ми?

Арнолд избухва в смях.

— Саманта, пенсионирам се. Смяташ ли, че моментът е подходящ? Няма ли кой да ме отърве от нея? — обръща се той към гостите.

— Затова не искаше да се връщам в офиса, нали? — Гласът ми трепери от възмущение. — Защото можех да започна да задавам неудобни въпроси. Защото можех да се сетя какво става.

В залата се усеща раздвижване. Само че то не вещае нищо добро за мен. Чувам как мърморят: „За бога“ и „Тя как е успяла да влезе?“. Ако искам някой някога да ми повярва и да запазя достойнството си, трябва да замълча веднага. Само че не мога.

— Не съм допуснала никаква грешка, нали? — Пристъпвам към него. — Ти си ме използвал! Ти съсипа кариерата ми и стъпка всичко, което бях постигнала…

— Стига вече! — сопва се Арнолд. — Просто прекали. Не е смешно.

— Просто ми отговори на въпроса! — изкрещявам аз. — Кога остави докладната записка на бюрото ми? Кажи, Арнолд? Защото не е била там преди крайния срок.

— Разбира се, че беше там. — Арнолд се обръща, изпълнен с досада и пренебрежение. — Беше на бюрото ти на 28 май.

28 май ли?

Това пък откъде се взе? Защо ми се струва, че нещо не е наред?

— Не ти вярвам — отвръщам аз, обзета от безпомощен гняв. — Просто не ти вярвам. Според мен си ме натопил. Мисля…

— Саманта? — Някой ме докосва по рамото и аз се обръщам към Ърнест от охраната. Познатото му сбръчкано лице е намръщено от неудобство. — Налага се да те помоля да напуснеш сградата.

Усещам унижението. Те наистина ме гонят. А седем години бях отдала живота си на тази фирма. Последните остатъци самообладание ме напускат. Горещи сълзи парят очите ми.

— Върви си, Саманта — подканя ме със съжаление Оливър Суон. — Не се унижавай повече.

Оставам загледана в него няколко секунди, след това местя поглед към всеки един от старшите партньори.

— Бях добър адвокат — заговарям аз с треперещ глас. — Вършех си добре работата. Всички го знаете. Само че вие ме изхвърлихте и се държите така, сякаш никога не съм съществувала. — Преглъщам буцата, събрала се в гърлото ми. — Вие губите.

В залата цари пълна тишина, когато оставям подноса с еклерите на една от масите и тръгвам към вратата. В мига, в който излизам, зад мен започват оживени разговори.

Пътувам с Ърнест в асансьора в пълно мълчание. Ако кажа дори една дума, ще избухна в сълзи. Не мога да повярвам, че прецаках плана си. Така и не разбрах нищо. Да не говорим, че ме познаха. Изпуснах си нервите пред целия персонал. Сега има да ми се смеят още повече, отколкото преди.

 

 

Щом излизам от сградата, проверявам мобилния си. Имам есемес от Нат, за да разбере как вървят нещата. Прочитам го няколко пъти, но не ми стигат силите да отговоря. Не мога и да се обадя в дома на семейство Гайгър. Сигурно ще успея да се кача на последния влак, но няма да стане тази вечер.

На автопилот се насочвам към метрото. Виждам отражението си в един от прозорците бледо и напълно безизразно. През цялото време мислите не ме оставят на мира. 28 май. 28 май.

Отговорът изниква сам едва когато съм пред сградата. 28 май. Цветното изложение в Челси. Разбира се. На 28 май бяхме в Челси през целия ден. Арнолд, Кетърман, Гай и аз. Беше ден за забавления. Арнолд пристигна направо от Париж, а след това го откараха у тях. Дори не е ходил в офиса.

Той излъга. Разбира се, че излъга. Усещам как гневът ми кипва отново. Само че не мога да направя нищо. Никой няма да ми повярва. До края на живота ми хората ще смятат, че грешката е била моя.

Слизам на моя етаж, опитвам се да извадя ключа и се надявам искрено госпожа Фарли да не ме чуе. Представям си с какво удоволствие ще се накисна във ваната. И в този момент се заковавам на място. Оставам неподвижна в продължение на няколко секунди, потънала в мисли.

Бавно се обръщам и тръгвам към асансьора. Имам още един шанс. Няма какво да губя.

Качвам се два етажа и слизам от асансьора. Тук е почти същото както на моя етаж — мокетът е същият, тапетите са същите, дори лампите са същите. Само номерата по вратите на апартаментите са различни. 31 и 32. Не мога да си спомня кой от двата беше, затова се настанявам на изтривалката през 31. Просто тя е по-меката. Отпускам се, оставям си чантата и се подпирам на вратата, за да чакам.

Когато най-сетне Кетърман слиза от асансьора, аз съм напълно изтощена. Преседях на пода цели три часа, без да хапна и да пийна нещо. Вие ми се свят и съм наистина изтощена. Щом го виждам, скачам на крака и се подпирам на стената, за да не падна.

В първия момент Кетърман е шокиран. След това лицето му придобива обичайното каменно изражение.

— Саманта? Какво правиш тук?

Докато стоя пред него, се питам дали е чул за случката в офиса. Сигурно. Сигурно знае дори най-противните подробности. Не че ще се издаде по някакъв начин.

— Какво правиш тук? — повтаря той. Стиска огромен метален куфар в едната си ръка и лицето му е в сянка заради слабата светлина. Пристъпвам към него.

— Знам, че съм последният човек, когото би искал да видиш. — Потривам чело. — Можеш да ми вярваш, че и аз нямам желание да съм тук. От всички хора на този свят, към които бих се обърнала за помощ… ти си последният. Но, както се оказа, просто не остана друг.

Замълчавам. Кетърман дори не е трепнал.

— Това, че съм тук, че се обръщам към теб… би трябвало да ти докаже… — поглеждам го отчаяно. — Говоря сериозно. Трябва да ти кажа нещо, а ти трябва да ме изслушаш. Налага се.

Следва дълго мълчание. Чувам как някаква кола спира рязко на улицата и след това се разнася смях. Лицето на Кетърман продължава да е все така безизразно. Не мога дори да предположа за какво мисли. Накрая бърка в джоба си и вади ключа. Минава покрай мен, отваря апартамент 32 и най-сетне се обръща към мен.

— Влез.