Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Osudy dobrého vojáka Švejka za světové války, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 76 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Александър Иванов (2008)

Осъвременени са някои правописни форми, например веднъж вместо „веднаж“, батальон вместо „баталион“ и производните им.

 

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1969

Трето издание

Редактор Невена Захариева

 

Naše vojsko. Praha, 1959.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Корекция на маркери за бележка и стихотворения в бележки

Статия

По-долу е показана статията за Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Приключенията на добрия войник Швейк през световната война
Osudy dobrého vojáka Švejka za světové války
АвторЯрослав Хашек
Създаване1921 г.
Чехословакия
Първо издание1923 г.
Чехословакия
Оригинален езикчешки
Жанрсатира, черна комедия
Видроман

Преводачпроф. Светомир Иванчев
Приключенията на добрия войник Швейк през световната война в Общомедия

„Приключенията на добрия войник Швейк през световната война“ (на чешки: Osudy dobrého vojáka Švejka za světové války) е недовършен сатиричен роман на чешкия писател Ярослав Хашек. Това е най-превежданото произведение на чешки език[1].

Книгата е изцяло илюстрирана от Йозеф Лада. Съкратеното название на романа е „Приключенията на добрия войник Швейк“. По първоначален замисъл, романът е трябвало да се състои от шест части. Хашек умира млад от туберкулоза през 1923 година, успява да завърши само четири части от романа, които сега обикновено се издават като една книга:

  1. В тила (V zázemí, 1921)
  2. На фронта (Na frontě, 1922)
  3. Славният побой (Slavný výprask, 1922)
  4. Славният побой продължава (Pokračování slavného výprasku, 1923; незавършена)

Персонажи

  • Йозеф Швейк, наричан просто Швейк
  • Кръчмарят Паливец
  • Бретшнайдер, таен полицейски агент
  • Фелдкурат Ото Кац
  • Поручик Лукаш
  • Готвачът Юрайда
  • Фелдфебел Ванек
  • Подпоручик Дуб
  • Сапьорът Водичка, който мрази унгарците, приятел на Швейк
  • Фелдфебел-школникът Биглер
  • Балоун, който по-късно става ординарец на поручик Лукаш

Сюжет

Маршрутът на Швейк

Романът разказва историята на чешкия ветеран Йозеф Швейк и неговите приключения в армията. Разказът започва с новината за атентата в Сараево, довел до избухването на Първата световна война. Швейк е толкова силно ентусиазиран да служи на своята родина, че никой не може да прецени дали просто той е един малоумник или хитро подкопава усилията на австро-унгарската армия. Тази идиотщина на Швейк вкарва в чешкия език думата švejkovina („швейковщина“)[2]

Историята продължава с описание на събитията, случващи се в началото на Първата световна война – присъединяването на Швейк към армията и различните приключения, случващи му се първо в тила и след това по време на настъплението при присъединяването му към неговата част на фронта. Незавършеният роман спира внезапно, преди да ни разкаже дали Швейк е имал възможността да участва в битка или да влезе в окопите. Романът е продължен от чешкия писател Карел Ванек – „Швейк в руски плен“.

Край на разкриващата сюжета част.

Значимост и критика

Ярослав Хашек, авторът на Швейк
Като Диоген, Швейк се лута по краищата на враждебното общество, защитавайки своето независимо съществование.

Петер Щайнер, Цинизъм: Добрият войник Швейк от Ярослав Хашек, Поезията днес 19:4 (1998), стр.469 – 98.

Ярослав Хашек и в частност този роман са обект на нескончаеми статии, есета, изследвания и книги. Те са написани от голямо разнообразие от автори, включващи негови приятели и познати, почитатели и хулители, и литературни критици, появили се почти веднага след публикуването на незавършения роман и ранната смърт на автора през 1923.

Бележки и източници

  1. Jareš, Michal; Tomáš Prokůpek (2010). „Translated Title: The Good Soldier Švejk and His Fortunes in the World War and Comics“. Czech Literature (5): 607 – 625.
  2. Хана Червникова, „Бележки за културата на списъчния състав на Чешката професионализирана армия“ Архив на оригинала от 2008-05-29 в Wayback Machine., Списание на силовите институции в постсъветските общества, 1 издание (2004)

Вижте също

Външни препратки

Отново в ротата

Майорът, който на процеса с Швейк вчера предиобед бе член на съда, беше същото лице, което вечерта у генерала пи брудершафт с фелдкурата и след това дрема в креслото.

Факт е, че за всички остана тайна кога и по какъв начин си отиде той тая нощ от къщата на генерала. Всички бяха в такова състояние, че никой не забеляза отсъствието му, генералът дори беше стигнал дотам, че бъркаше събеседниците си. Майорът от два часа вече не беше в компанията, но генералът въпреки това сучеше мустаците си и с идиотска усмивка викаше:

— Добре го казахте, господин майор.

Сутринта, колкото и да дириха майора, никъде не можаха да го намерят. Шинелът му бе окачен в антрето, сабята му висеше на закачалката, липсваше само офицерската му фуражка. Помислиха, че е заспал някъде в клозета, затова претърсиха всички клозети в къщата, но никъде не го намериха. Вместо него на втория етаж откриха един поручик от компанията на генерала, който спеше клекнал, заврял муцуната си в дупката, както го беше налегнал сънят в момента, когато повръщаше.

Майорът обаче като че ли беше потънал в земята. Но ако някой беше надзърнал през решетката на помещението, в което беше затворен Швейк, щеше да види как под Швейковия руски шинел на единственото войнишко легло спят двама души и как изпод шинела се подават два чифта ботуши.

Ботушите с шпорите бяха на майора, без шпорите бяха на Швейк.

Двамата лежаха, сгушени един до друг като котета. Швейк беше сложил ръка под главата на майора, а пък майорът беше прегърнал Швейк през кръста и се беше гушнал в него като кутре в майка си.

В това нямаше нищо загадъчно. То бе просто проява на осъзнат дълг от страна на господин майора.

Положително ви се е случило някога да се запиете с някого и да пиете чак до късно сутринта на другия ден и тогава изведнъж вашият събеседник да се хване за главата, да скочи и да извика: „Божичко мой, та аз в осем часа трябваше да съм на работа.“ Това е така наречената криза на дълга, която се явява като дериват на угризенията на съвестта. Получи ли такъв човек подобна благородна криза, никой не може да го отклони от святото му намерение незабавно да навакса в работата си всичко пропуснато. Това са същите ония фантоми без шапки, които учрежденските портиери ловят по коридорите и ги слагат на кушетката в портиерната да поотрезнеят.

Подобна криза беше получил и майорът.

Като се сепна по едно време на креслото си, хрумна му изведнъж, че трябва незабавно да разпита Швейк. Този пристъп на кризата дойде така внезапно и майорът така бърже и така решително приведе в изпълнение намерението си, че изобщо никой не забеляза изчезването му.

За сметка на това обаче толкова по-осезателно почувствуваха присъствието на майора в караулното. Той долетя там като снаряд.

Дежурният фелдфебел спеше на масата, а наоколо всички войници бяха задрямали в най-различни пози.

Майорът с килната настрана фуражка вдигна такава патардия, че прозевките застинаха на войнишките лица, който придобиха възглупаво изражение, сякаш не група войници, а стадо оплезени маймуни гледаха отчаяно и гротескно майора.

Майорът блъскаше масата с постника си и ревеше на фелдфебела:

— Безчувствено говедо такова, аз хиляди пъти вече съм ви казвал, че вашите хора са посрана свинска банда!

Като се обърна към смаяните войници, той се разкрещя:

— Войници! В очите ви се чете какви идиоти сте дори и когато спите, а когато се събудите, дръвници с дръвници, тогава вече всеки от вас гледа, като че ли е глътнал цял вагон динамит.

Последва продължителна и внушителна проповед за задълженията на целия наряд в караулното, а накрая и призив да му отворят веднага килията, в която беше Швейк, за да подложи престъпника на нов разпит.

Така попадна тая нощ майорът при Швейк.

Той влезе в килията му в тоя стадий, когато всичко у него се беше вече уталожило. За последен път избухна, когато заповяда да му предадат ключовете на ареста.

В някакъв последен отчаян опит да си припомни своите задължения фелдфебелът отказа и това неочаквано направи отлично впечатление на майора.

— Посрана свинска банда такава — развика се той по двора, — я да ми бяхте дали ключовете в ръчичката, че да ви покажа тогава!

— Господин майор, разрешете да доложа — отговори фелдфебелът, — принуден съм да ви заключа и заради вашата лична безопасност да поставя часовой пред килията. Когато поискате да излезете, господин майор, благоволете да потропате на вратата.

— А бе, глупчо такъв — каза му майорът, — павиан с павиан, камила с камила, ти да не мислиш, че ме е страх от някакъв си арестант, та да ми поставяш часовой, когато ще го разпитвам. Дявол да го вземе, заключете ме и дим да ви няма!

В нишата над вратата газената лампа с мрежест предпазител и със спуснат фитил издаваше мътна светлина и майорът едва успя да намери събудилия се Швейк, който, застанал мирно до войнишкото си легло, търпеливо чакаше да види как ще се развият събитията.

Швейк се сети, че ще бъде най-добре да рапортува на майора и затова енергично извика:

— Господин майор, разрешете да доложа, налице е един затворник, други произшествия съвсем няма.

Майорът в тоя момент забрави каква беше целта на идването му и затова каза:

— Свободно! Къде го тоя затворник?

— Това съм аз, господин майор — гордо каза Швейк.

Майорът не обърна внимание на отговора му, тъй като виното и ликьорите на генерала в този момент предизвикаха в мозъка му последната си алкохолна реакция. Той така страшно се прозина, че всеки цивилен при подобна прозявка би си изкълчил челюстите. У майора обаче тази прозявка премести мисълта му в ония мозъчни гънки, които представляват центърът на пеенето. Той съвсем непринудено се разположи върху Швейковото легло и заквича с такъв глас, какъвто свинчето издава, когато го колят:

O, Tannenbaum! O Tannenbaum!

Wie schön sind deine Blätter![1]

 

Той повтори няколко пъти това, като вмъкваше в песента неразбираеми крясъци.

После се катурна по гръб като малко мече, сви се на кълбо и веднага захърка.

— Господин майор — започна да го буди Швейк, — разрешете да доложа, така ще хванете въшки.

Напразно. Майорът спеше като заклан.

Швейк му хвърли нежен поглед и каза:

— Хайде, спинкай, спинкай, пиянко — и го покри с шинела си.

По-късно и той легна до него и така сгушени ги свари утрото.

Към девет часа, когато акцията за издирване на майора беше в пълния си разгар, Швейк се измъкна от леглото и намери за уместно да събуди майора. Той го раздруса солидно няколко пъти, махна и руския шинел, докато най-сетне майорът седна на войнишкото легло и като загледа тъпо Швейк, потърси у него разгадката на това, което се беше случило с него.

— Господин майор, разрешете да доложа — каза Швейк, — от караулното идваха на няколко пъти да видят дали сте още жив. Затова си позволих сега да ви събудя, та да не би да се успите, нали не знам обикновено в колко ставате. В бирената фабрика в Ухржиневес имаше един дърводелец. Той се будеше редовно в шест часа сутринта, но ако се успеше макар и само с четвърт час, до шест и четвърт, продължаваше да спи чак до обед. Той продължи да прави това дотогава, докато го изхвърлиха от работа, и после от яд извърши престъплението богохулство и обида на един член от управляващата династия.

— Ти бил луд, да? — каза майорът не без примес на известно отчаяние, тъй като главата му след вчерашния ден беше като тъпан и той по никакъв начин не можеше да си отговори защо всъщност седи тук, защо са идвали от караулното и защо тоя дръвник пред него дрънка глупости, в които няма капка разум. Всичко това му се струваше страшно чудно. Той смътно си спомняше, че тая нощ вече беше идвал тук, но защо?

— Аз бил тук вече тази нощ? — попита той не много уверено.

— Тъй вярно, господин майор — отговори Швейк. — доколкото разбрах от думите ви, господин майор, вие дойдохте да ме разпитате.

В тоя миг главата на майора се просветли, той погледна себе си, после се огледа наоколо, като че ли търсеше нещо.

— Бъдете спокоен, господин майор — каза Швейк. — Вие се събудихте в същото състояние, в което дойдохте. Дойдохте без шинел, без сабя и с фуражка. Фуражката ви е хе там, аз трябваше да я взема, понеже вие искахте да си я подложите под главата. Парадната офицерска фуражка е нещо като цилиндъра. Да спи на цилиндър, беше в състояние само един господин от корабостроителниците, казваше се Кардераз. Той се просваше на някоя пейка в кръчмата, подлагаше цилиндъра си под главата — той, знаете ли, ходеше да пее по погребенията и затова носеше цилиндър, — та ви казвам, подлагаше цилиндъра си под главата и си внушаваше, че не бива да го смачква, така че цяла нощ един вид се носеше като облак над него и това ни най-малко не можеше да повреди цилиндъра, напротив, оказваше се полезно за него, защото, като се обръщаше от една страна на друга, господин Кардераз го четкаше, така да се каже, с косата си, докато съвсем го оглаждаше.

Майорът, който вече си беше спомнил каква е работата, не преставаше да гледа тъпо Швейк и само повтаряше:

— Ти бил идиот, да? Аз бил тук, аз отишъл оттук.

Стана, отиде до вратата и затропа.

Преди да дойдат да му отворят, той каза още следното на Швейк:

— Ако телеграм не дошъл, че ти бил ти, тогава ти обесил!

— Сърдечно благодаря, господин майор — каза Швейк. — Аз знам, че сте много загрижен за мен, но позволете ми да ви обърна внимание върху нещо: ако сте хванали някоя тук в леглото и ако е малка, с червеникаво задниче, бъдете уверен, че е мъжка и ако е само една и не намерите друга по-дълга, сива, с червеникави ивички на коремчето, работата е наред, защото в обратен случай биха били двойка, а те, пущините, знаете ли, ужасно се плодят, повече от зайците.

— Lassen Sie das[2] — каза майорът отчаяно, когато му отваряха вратата.

В караулното майорът не прави вече никакви скандали, съвсем сдържано се разпореди да му повикат файтон и докато файтонът го друсаше по безобразния паваж на Пршемишъл, в главата му се рояха куп мисли: че обвиняемият е идиот първа категория, но че все пак той трябва да е невинна гадина, а колкото се отнася до самия него, майора, не му остава нищо друго, освен да се застреля веднага щом се върне в къщи, или да изпрати да му донесат шинела и сабята от генерала, да иде да се изкъпе в градската баня и след банята да се отбие в аперитива на Фолгрубер, за да си възстанови апетита и да си поръча по телефона билет за вечерното представление в градския театър.

Преди да пристигне в къщи, той взе решение да направи второто.

В къщи го очакваше малка изненада. Връщаше се тъкмо навреме…

В коридора на жилището му стоеше генерал Финк. Хванал за яката ординареца му, той го ругаеше нечовешки и му ревеше:

— Къде го твоя майор, добитък с добитък? Говори, животно!

Животното обаче не говорете, тъй като лицето му беше започнало да посинява, толкова го беше стиснал генералът за гушата.

Още с влизането си майорът забеляза, че нещастната му свръзка здраво държеше под мишница шинела и сабята му, които беше донесъл очевидно от жилището на генерала.

Тая сцена му се стори твърде забавна, затова той се спря на полуотворената врата и продължи да гледа страданията на верния си ординарец, който се отличаваше с тази ценна черта, че майорът отдавна вече му имаше зъб заради различни безобразия.

За момент генералът пусна посинялата свръзка, за да извади от джоба си една телеграма, с която след това започна да удря свръзката по лицето и устата, като викаше:

— Къде го твоя майор, добитък с добитък, къде го твоя майор-съдия, добитък с добитък, за да му предадеш тая важна служебна телеграма?

— Тук съм — извика от вратата майор Дервота, комуто комбинацията от думите „майор-съдия“ и „телеграма“ припомни отново известни негови задължения.

— Ах — извика генерал Финк, — връщаш ли се?

В тона му имаше толкова язвителност, че майорът се подвоуми какво да отговори и остана нерешително на вратата.

Генералът го покани да влезе с него в стаята и когато седнаха, хвърли на масата измачканата от удрянето на свръзката телеграма и с трагичен глас му каза:

— Чети, това е твое дело!

Докато майорът четеше телеграмата, генералът стана и започна бясно да тича по стаята, като събаряше столове и табуретки и викаше:

— И все пак аз ще го обеся!

Телеграмата имаше следното съдържание:

„Пехотинецът Йозеф Швейк, ординарец на 11-а бойна рота, изчезна на 16-и т. м. през време на прехода Хиров–Фелдщин, когато служебно бе изпратен като настанител. Незабавно да се изпрати в бригадното комендантство във Воялич.“

Майорът дръпна чекмеджето на масата, извади оттам карта и се замисли върху обстоятелството, че Фелдщин се намира на четиридесет километра югоизточно от Пршемишъл, така че тук изникваше ужасната загадка откъде пехотинецът Швейк е взел руската униформа в тия места, отдалечени на сто и петдесет километра от фронта, когато позициите се намират на линията Сокал — Туже — Козлув.

Когато майорът сподели това с генерала и му посочи на картата мястото, на което Швейк преди няколко дни се е загубил според телеграмата, генералът изрева като бик, тъй като разбра, че всичките му надежди за процес по съкратената процедура изчезват яко дим.

Той се запъти към телефона, свърза се с караулното и заповяда незабавно да му доведат в жилището на майора арестанта Швейк.

Докато изпълнят заповедта му, генералът безброй пъти с ужасни ругатни изрази съжалението си, че не е заповядал на свой риск веднага да обесят престъпника без всякакво следствие.

Майорът му опонираше и говореше нещо за това, че правото и справедливостта си били подали ръце и изобщо в блестящи периоди държа реч за справедливия съд, за юридическите убийства и изобщо за всичко възможно, което му дойдеше на езика, тъй като след снощното пиянство се чувствуваше страшно махмурлия и имаше нужда да се наприказва.

Когато най-сетне доведоха Швейк, майорът поиска от него да обясни какво се е случило при Фелдщин и как стои всъщност работата с руската униформа.

Швейк обясни както следва и подкрепи разказа си с няколко примера от своята история на човешките мъки и страдания. Когато по-късно майорът го попита защо не е съобщил всичко това пред съда, Швейк отговори, че никой всъщност не го е питал по какъв начин е намерил руската униформа и че всички въпроси са били в следния дух: „Признавате ли, че доброволно и без всякакъв натиск сте облекли противниковата униформа?“ и тъй като това било самата истина, той не могъл да им отговори нищо друго освен: „Разбира се — да — наистина — тъй вярно — безспорно.“ Затова и отхвърлил с огорчение обвинението, което било отправено срещу него в съда, че бил изменил на негово величество императора.

— Тоя човек е пълен идиот — каза генералът на майора. — Да се преоблече на яза на някакво езеро в руска униформа, захвърлена там бог знае от кого, и да позволи да бъде включен в група руски пленници, това може да направи само идиот.

— Разрешете да доложа — обади се Швейк, — аз наистина понякога наблюдавам у себе си малоумие, особено надвечер…

— Трай, говедо — каза му майорът и се обърна към генерала с въпрос, какво следователно ще правят сега с Швейк.

— Да си го бесят в неговата бригада — реши генералът.

Едип час по-късно конвоят водеше Швейк към гарата, за да го съпроводи до щаба на бригадата във Воялич.

В ареста Швейк остави малък спомен за себе си, като с една клечица надраска на стената в три колони списъка за всички супи, сосове и гарнитури, които беше ял някога като цивилен. Това беше своего рода протест, загдето двадесет и четири часа не му бяха дали да сложи нито троха в устата.

Заедно с Швейк за бригадата бе отправено и следното писмо:

„На основание телеграма 469 изпращаме на разпореждане на щаба на бригадата пехотинеца Йозеф Швейк, избягал от 11-а бойна рота.“

Самият конвой, който се състоеше от четирима дути, представляваше смес от различни националности. Тук имаше един поляк, един унгарец, един немец и един чех, който водеше конвоя, имаше чин ефрейтор и страшно се „фукаше“ пред своя сънародник арестант, като искаше да му покаже ужасното си превъзходство. На гарата Швейк изяви желание да му се разреши да пикае, но ефрейторът съвсем грубо му каза, че ще пикае, когато стигнат в бригадата.

— Хубаво — каза Швейк, — но вие трябва да ми дадете това писмено, та като се пукне пикочният ми мехур, да се знае кой е виновен. За това има закон, господин ефрейтор.

Ефрейторът, който беше голям дръвник, се уплаши от пикочния мехур, така че на гарата целият конвой тържествено поведе Швейк към клозета. Изобщо ефрейторът през целия път правеше впечатление на свиреп човек и се държеше така надуто, като че ли още утре трябваше да получи в най-лошия случай длъжност командир на армия.

През време на пътуването по линията Пршемишъл–Хирув Швейк се обърна към него:

— Господин ефрейтор като ви гледам така, винаги си спомням за ефрейтора Бозба, който служеше в Тридент. Той, щом го произведоха ефрейтор, още първия ден започна да расте по обем. Бузите му отекоха, а коремът му така се наду, че на следния ден вече панталонът не можеше да го побере. Но най-лошото беше, че и ушите му започваха да растат на дължина. Пратиха го в болницата и полковият лекар каза, че това се случва с всички ефрейтори. Отначало те се надували и на някои скоро им минавало, но този бил тежък случай и можел да се пукне, защото имало някаква пряка връзка между нашивката на пагона и пъпа му. За да го спасят, трябвало да отрежат нашивката и той веднага се отпуснал.

От този момент Швейк напразно се мъчеше да поддържа разговор с ефрейтора и приятелски да му обясни защо всички казват, че ефрейторът бил нещастието в ротата.

От време на време ефрейторът отговаряше само с мрачни заплахи — щяло уж да се види кой от двамата ще се смее, като стигнат в бригадата. С една дума, землякът на Швейк не излезе човек и когато Швейк го попита откъде е, отговори му, че не било магарешка грижа.

Швейк прави най-различни опити да завърже разговор. Разказа, че не му е за пръв път да го водят под конвой, но че досега винаги и с всички, които са го придружавали, се е забавлявал много добре.

Ефрейторът обаче упорито мълчеше и Швейк продължи опитите си:

— Струва ми се, господин ефрейтор, че трябва да ви се е случило някакво голямо нещастие, като сте си глътнали така езика. Аз познавам мнозина тъжни ефрейтори, но толкова разкиснат човек като вас, господин ефрейтор, извинявайте, ама прощавайте, досега не съм срещал. Доверете ми се, кажете ми какво ви измъчва, може и да ви дам добър съвет, защото войникът, когото водят под конвой, има винаги по-богат опит, отколкото тези, които го пазят. Или знаете ли какво, господин ефрейтор, я вземете да разкажете нещо, за да убием скуката, примерно нещо за вашия край, как е там, има ли езера или пък може да има останки от някоя стара крепост и в такъв случай бихте могли да ни разправите какви легенди се носят за нея.

— Хайде стига, наситих се вече — извика ефрейторът.

— Щастлив човек сте вие — каза Швейк, — някои хора не се насищат никога.

— В бригадата ще ти дадат да разбереш, аз няма да се разправям с тебе. — Ефрейторът потъна в абсолютно мълчание.

Изобщо развлеченията в конвоя бяха твърде оскъдни. Унгарецът се забавляваше с немеца по странен начин, тъй като знаеше само две немски думи „iawohl“ и „was“[3]. Когато немецът му говореше нещо, унгарецът кимаше само с глава и казваше: „jawohl“, а когато немецът млъкваше, унгарецът казваше: „Was“ и немецът започваше отначало. Полякът се държеше аристократично, не обръщаше внимание на никого и се самозабавляваше, като се секнеше на земята. За тая цел той твърде майсторски си служеше с палеца на дясната ръка. След като се изсекнеше, той замислено разтриваше сопола на земята с приклада на пушката си и накрая твърде възпитано изтриваше изцапания приклад о панталоните си, при което непрекъснато мърмореше: „Света Богородице.“

— Чудо голямо — обърна се към него Швейк. — На Боище в един сутерен живееше метачът Махачек. Той се изсекваше на прозореца и го размазваше тъй изкусно, че се получаваше картината как Либуше вещае славата на Прага[4]. За всяка картина получаваше от жена си такава държавна субсидия, че муцуната му отичаше като патладжан, но той не се отказваше и не преставаше да се усъвършенствува. Това беше и единственото му развлечение.

Полякът не му отговори и накрая целият конвой потъна в мълчание, като че ли отиваше на погребение и с дълбок пиетет се беше замислил за покойния.

Така те се приближаваха към щаба на бригадата във Воялич.

 

През това време в щаба бяха станали някои твърде съществени промени.

С ръководството на щаба на бригадата беше натоварен полковник Гербих. Този господин имаше големи военни заложби, които се бяха разположили в краката му във вид на подагра. Той обаче имаше твърде влиятелни лица в министерството и те бяха причината да не го пенсионират и сега се мотаеше из разните щабове на по-големите военни формации, получаваше заплата, завишена с най-различни военни добавки, и оставаше на едно място, докато в припадък на подагра не извършваше някоя идиотщина. Тогава го преместваха другаде и обикновено това беше нещо като повишение. С офицерите в стола той обикновено не говореше за нищо друго освен за стеклия си палец, които от време на време придобиваше застрашителни размери, така че полковникът беше принуден да носи специална обувка. Най-приятното му развлечение през време на ядене беше да разказва на всички как палецът му се мокри от непрекъснатото потене, така че винаги трябвало да бъде увит в памук, а пък потта му миришела на прокиснала говежда супа.

Затова и всякога, когато го преместваха, всички офицери от частта се разделяха с него с твърде искрена радост. Иначе той беше голям веселяк и се държеше много приятелски с по-низшите офицерски чинове. Разказваше им какви хубави неща е изпил и изял на времето, преди да го хване подаграта.

Когато докараха Швейк в бригадата и по заповед на дежурния офицер го заведоха със съответната преписка при полковник Гербих, при него в канцеларията се намираше подпоручик Дуб.

През няколкото дни, изтекли от похода Санок–Самбор, подпоручик Дуб бе преживял ново приключение. Работата се състоеше в следното. Отвъд Фелдщин 11-а рота срещна един транспорт коне, които караха на драгунския полк в Садова-Вишня.

Подпоручик Дуб — той сам дори не знаеше как се случи това, по всяка вероятност искаше да покаже на поручик Лукаш ездаческото си изкуство — изведнъж се метна на един от конете, който изчезна с него в долината на потока. По-късно там намериха подпоручик Дуб, насаден в едно малко тресавище, така както и най-добрият градинар не би могъл да го насади. След като го измъкнаха с помощта на ласо, подпоручик Дуб не се оплакваше от нищо, само стенеше тихо, като че ли беше на издъхване. Така го докараха в щаба на бригадата, когато минаваха оттук, и го стовариха в малкия лазарет.

За няколко дни той се съвзе и лекарят заяви, че само още два-три пъти ще му намажат гърба и корема с йод и след това той смело ще може да догони поделението си.

В момента, значи, той седеше у полковник Гербих и двамата си говореха за най-различни болести.

Като зърна Швейк, той извика гръмогласно, тъй като знаеше вече за тайнственото му изчезване пред Фелдщин:

— Пипнахме ли те пак! Мнозина тръгват като зверове, а се връщат още по-големи хищници, и ти си един от тях.

За пояснение следва да се допълни, че подпоручик Дуб при своето приключение с коня получи и слабо сътресение на мозъка, затова не бива да ни учудва, че като се доближи до Швейк, закрещя в мерена реч, призовавайки бога на единоборство с Швейк:

— Ето виж, отче, зова те, дим оръдеен забулва ме плътно, съскат страхотно опасни снаряди, зова те, зова аз, отче мой святи, сили ми дай, за да бия мерзавеца гнусен… Къде бе досега бе, дръвнико? Каква е тая униформа на тебе?

Следва да се добави още, че страдащият от подагра полковник, когато нямаше пристъпи, се явяваше проводник на твърде демократичен ред в канцеларията си. При него се изреждаха офицери от най-различен ранг, за да слушат възгледите му за стеклия палец с дъх на прокиснала говежда супа.

По времето, когато полковник Гербих не страдаше от пристъпи на подагра, канцеларията му беше пълна с най-различни офицери, защото в такива изключителни случаи той беше извънредно весел и разговорлив човек и обичаше наоколо му да има слушатели, на които да разправя мръсни вицове. Това му действуваше много добре, на останалите пък той доставяше удоволствието да се смеят насила на брадати вицове, които са в обръщение още от времето на генерал Лаудон[5].

В такива моменти службата при полковник Гербих беше много лека, всеки си вършеше, каквото му скимне, изобщо за всеки щаб, в който се появеше полковник Гербих, можеше да се твърди с положителност, че там се вършат кражби и безобразия от най-различен вид.

Така и сега заедно с доведения Швейк в щаба нахлуха най-различни чинове, които чакаха да видят какво ще стане, докато полковникът проучваше писмото до щаба на бригадата, съчинено от майора в Пршемишъл.

Подпоручик Дуб обаче продължи да разговаря с Швейк по обичайния си прелестен маниер:

— Ти още не ме познаваш, но като ме опознаеш, ще се смръзнеш от страх.

Полковникът не можеше да разбере нищо от това, което му съобщаваха, тъй като майорът в Пршемишъл беше диктувал писмото все още под влияние на остатъците от алкохолната отрова.

Въпреки това обаче полковник Гербих беше в добро настроение, защото вчера и днес нямаше никакви болки и палецът му се държеше като кротко агънце.

— Е, кажете, какво е всъщност вашето провинение? — попита той Швейк с такъв ласкав тон, че просто нещо прободе подпоручик Дуб в сърцето и го накара да отговори вместо Швейк.

— Този човек, господин полковник — започна той да представя Швейк, — се прави на идиот, за да оправдава по тоя начин безобразията, които върши. Аз наистина не съм запознат с полученото заедно с него писмо, но все пак не се съмнявам, че този негодник пак е извършил нещо, и то в по-голям мащаб. Ако позволите, господин полковник, да се запозная със съдържанието на писмото, аз положително бих могъл да ви дам евентуално известни директиви как да постъпите с него.

Като се обърна към Швейк, той му каза на чешки:

— Ти ще ми пиеш кръвчицата, а?

— Тъй вярно — отговори му с достойнство Швейк.

— Вижте го, господин полковник — продължи вече на немски подпоручик Дуб. — Просто не можеш да го попиташ за нещо, изобщо не можеш да поговориш с него човешки. Ясно е, че неговият въпрос трябва да се разреши веднъж за винаги и той ще трябва да бъде наказан както се полага. Позволете, господин полковник…

Подпоручик Дуб се задълбочи в писмото, което беше съставил майорът от Пршемишъл, и след като го дочете, извика тържествуващ:

— Сега вече с тебе е свършено, къде ти е униформата?

— Оставих я на яза на езерото, когато изпробвах тия парцали, за да видя как се чувствуват руските войници в тях — отговори Швейк, — всъщност тая работа не е нищо друго освен грешка.

Швейк започна да разказва на подпоручик Дуб през какви премеждия беше преминал заради грешката си и когато приключи, подпоручик Дуб му изрева:

— Сега вече ще разбереш кой съм аз! Знаеш ли ти какво значи да загубиш формата, която ти е зачислена? Знаеш ли ти, разбойнико, какво значи да си загубиш униформата през време на война?

— Тъй вярно, господин подпоручик — отговори Швейк, — когато си загуби униформата, войникът трябва да получи нова.

— Божичко, света Дева Марийо — извика подпоручик Дуб, — дурак с дурак, животно такова, докога ще си играеш с мене? За всичко това след войната ти ще трябва да дослужваш сто години след другарите си.

Полковник Гербих, който досега беше седял спокойно и великодушно на масата, изведнъж сгърчи лице в страшна гримаса, тъй като спокойният до тоя момент палец на крака му изведнъж, вследствие на подагрена атака, се превърна от кротко и спокойно агънце в ревящ тигър, в електрически ток с напрежение от шестстотин волта, в част от човешкото тяло, раздробявана бавно с чакълджийски чук. Полковник Гербих махна само с ръка и изрева с ужасния глас на човек, когото пекат на шиш:

— Всички вън! Подайте ми револвера!

Това беше известно вече на всички и затова те до един се втурнаха навън заедно с Швейк, когото часовоят отмъкна в коридора. Остана само подпоручик Дуб, понеже поиска да се възползува от момента, който му се струваше така подходящ, и да насади Швейк на пачи яйца. Той каза на полковника:

— Господин полковник, позволявам си да ви обърна внимание, че този човек…

Полковникът измяука и хвърли по него мастилницата, след което сащисаният подпоручик изкозирува и каза:

— Слушам, господин полковник — и изчезна зад вратата.

След това от канцеларията на полковника дълго време се чуваше рев и вой, докато накрая болезнените му стонове стихнаха. Палецът на полковника отново се превърна в кротко агънце, подагрената атака премина и полковникът позвъни и заповяда отново да му доведат Швейк.

— Каква е всъщност тая работа? — попита полковникът Швейк, сякаш се беше отърсил от всичко неприятно и сега му беше така хубаво и се чувствуваше така свободен и волен, като че ли бе се изтегнал някъде на плажа край морето.

С приятелска усмивка Швейк разказа на полковника цялата си одисея. Каза му, че е свръзка на 11-а бойна рота от 91-ви полк и че не знае какво ще правят в ротата без него.

Полковникът също се усмихваше и след това даде следните нареждания:

— На Швейк да се изготви войнишки кредитен билет за пътуване през Лвов до гара Зултанка, където утре ще пристигне ротата му, да му се даде от склада нов мундир и 6 крони и 82 халера за из пътя вместо храна.

Когато по-късно Швейк, облечен в нова австрийска униформа, излизаше от щаба на бригадата, за да отиде на гарата, зърна го подпоручик Дуб и зяпна от учудване. Спазвайки строго военния ред, Швейк му рапортува и като му показа документите си, загрижено го попита да предаде ли нещо на поручик Лукаш.

Подпоручик Дуб намери сили да каже едничка дума:

— Abtretten![6]

А след това, като гледаше подир отдалечаващия се Швейк, той измърмори на себе си:

— Ще видиш ти кой съм аз, бога ми, ще видиш…

 

На гара Зултанка се беше събрал целият батальон на капитан Загнер с изключение на „тилната охрана“, която се загуби някъде, когато заобикаляха Лвов.

С влизането си в града Швейк се озова в напълно нова обстановка, тъй като от общото оживление тук вече личеше, че бойните позиции не са много отдалечени. Наоколо навсякъде имаше артилерия и обози, от всяка къща излизаха войници от най-различни полкове, между тях — като някакъв военен елит — се разхождаха немците от райха и аристократично раздаваха на австрийците цигари от богатите си запаси. Кухните на немците от райха, намиращи се на площада, разполагаха дори и с бъчонки, от които обед и вечер точеха бира на войниците. Около тия бъчонки се навъртаха и се облизваха като гладни котки занемарените австрийски войници, коремите на които бяха набъбнали от мръсната отвара на подсладената цикория.

Групички евреи с бакембарди и дълги кафтани сочеха облаците дим на запад и оживено ръкомахаха. Навсякъде се носеха викове, че там, на река Буг, горят селата Учишкув, Буск и Деревяни.

Ясно се чуваха топовни гърмежи. Не след дълго започнаха да викат, че русите бомбардират Камионка Струмилова откъм Грабова, че боевете се водят надлъж по целия Буг и че войниците задържат всички бежанци, които искат да се върнат отново в домовете си отвъд Буг.

Навсякъде цареше хаос и никой нищо положително не можеше да каже, не се знаеше дали русите не са преминали отново в офанзива и не са спрели непрекъснатото си отстъпление по целия фронт.

В главното комендантство на градчето патрулите на военната полиция всеки миг довеждаха някоя наплашена еврейска душа с обвинението, че е разпространявала лъжливи и неоснователни слухове. Там биеха до кръв нещастните евреи и ги пускаха в къщи с окървавени задници.

В тоя хаос, значи, попадна Швейк и започна да търси ротата си из градчето. Още на гарата той насмалко щеше да влезе в конфликт с етапното комендантство. Когато се приближи до масата, където се даваха справки на войниците, които търсеха частите си, някакъв подофицер се разкрещя насреща му. Какво си въобразявал Швейк, да не иска да тръгне да търси ротата му? Швейк му отговори, че иска да знае само на кое място в града е разквартирувана 11-а рота на 91-ви полк от еди-кой си батальон.

— За мене е много важно — подчерта Швейк — да зная къде е 11-а рота, защото аз съм неин ординарец.

За нещастие на съседната маса седеше някакъв фелдфебел, който подскочи като тигър и загърмя срещу Швейк:

— Ах, свиня блатска такава, свръзка бил той, а не знае къде му е ротата!

Преди Швейк да може да отговори, фелдфебелът хлътна в съседната канцелария и само след малко доведе оттам един дебел поручик, така величествен на вид, като че беше собственик на фирма за търговия с месо на едро.

Етапните комендантства играеха ролята и на капан за различни скитащи се войници, които, ако останеше на тях, можеха през цялата война да търсят загубените си части, да се мъкнат от етап на етап и с най-голямо удоволствие да се редят на опашки пред ония маси на етапните пунктове, над които имаше табелка: „Minagegeld“[7].

Когато дебелият поручик влезе, фелдфебелът извика:

— Мирно!

Поручикът попита Швейк:

— Къде ти са документите?

Когато Швейк му ги представи и поручикът се убеди в правилността на следвания от него маршрут от щаба на бригадата до Зултанка в ротата му, той му ги върна и благосклонно се обърна към подофицера на масата:

— Дайте му справката — и отново хлътна в съседната канцелария.

Когато вратата подир него се затвори, фелдфебелът хвана Швейк за рамото и отвеждайки го към вратата, му даде следната справка:

— Хайде, дрисльо, гледай да те няма!

Така Швейк отново се озова всред хаоса навън и започна да търси сега някой познат от батальона. Той дълго ходи по улиците, докато най-сетне заложи всичко на една карта.

Спря един полковник и на разваления си немски език го помоли, ако знае, да му каже къде се намират батальонът и ротата му.

— Можеш да говориш на чешки — каза полковникът, — аз съм чех. Твоят батальон се е разположил в съседното село Климентув отвъд линията. На другарите ти е забранено да влизат в града, защото още с пристигането си войниците на една от вашите роти се сбиха с баварците на площада.

Швейк се отправи към Климентув.

Полковникът го извика обратно, бръкна в джоба си и му даде пет крони да си купи цигари. Сбогува се още веднъж любезно с него и се отдалечи с мисълта: „Какво симпатично войниче.“

Швейк продължи към селото и като си мислеше за срещата с полковника, стигна до заключението, че преди дванайсет години в Тридент имало някой си полковник Хабермайер, който се държал също така любезно с войниците и накрая се оказало, че е хомосексуалист. Веднъж в баните при Адиже поискал да обезчести един фелдфебел-школник, като го заплашвал с дисциплинарно наказание.

С тези мрачни мисли Швейк лека-полека стигна в близкото село. Не му струваше много труд да намери щаба на батальона, тъй като макар и селото да беше твърде голямо, в него имаше само една свястна сграда, голямото първоначално училище, което галицийската администрация беше построила в тоя чисто украински край за по-успешното полонизиране на селото.

През войната училището беше преминало през различни перипетии. Тук бяха настанявани повечето руски и австрийски щабове, по едно време гимнастическият салон беше превърнат в операционна зала, това беше през време на големите сражения, в които се решаваше съдбата на Лвов. Тук се режеха крака и ръце и се правеха трапанации на черепи.

В градината зад училището имаше голяма фуниевидна яма, образувана от избухването на снаряд от голям калибър. В ъгъла на градината имаше стара круша, на единия клон на която висеше парче въже. На него неотдавна беше увиснал местният православен свещеник, обесен по донесение на местния директор на училището — поляк, който го беше наклеветил, че бил от групата староруси и че през време на руската окупация служил литургия в черквата за победата на руското оръжие и за православния цар. Всъщност това не беше истина, тъй като обвиняемият по това време изобщо не се намираше в селото, бидейки на бани в Бохня Заморувана, малко селище, незасегнато от войната, където се лекуваше от камъни в жлъчката.

За обесването на православния свещеник изиграха роля няколко обстоятелства: неговата националност, религиозният спор и една кокошка. Бедният поп непосредствено преди войната беше убил в градината си една от кокошките на учителя, която му кълвеше посаденото динено семе.

След смъртта на православния поп църковното здание остана празно и може да се каже, че всеки си взе от него по нещо за спомен.

Един полски селяк беше закарал в къщи дори и старото пиано, капака на което използува, за да поправи вратичката на свинарника си. Една част от мебелите бяха нацепени и изгорени от войниците, както си беше вече обичаят, и по една щастлива случайност остана непокътната само голямата хубава печка в кухнята с много колела и отлична фурна. Православният поп никак не бе се отличавал от своите католически колеги и обичаше да си похапва, разполагаше с много тенджери и тави, наредени по печката и във фурната.

Беше станало някаква традиция всички войскови части, които минаваха през селото, да настаняват тук офицерската си кухня. Горе пък в голямата стая се устройваше нещо като офицерско казино. Необходимите маси и столове се вземаха от жителите на селото.

Тъкмо днес офицерите от батальона организираха тържествена вечеря. Те бяха направили кооперация, купиха една свиня и сега готвачът Юрайда приготвяше разни свински специалитети, заобиколен от различни паразити измежду офицерските свръзки. Фелдфебелът Ванек обаче надминаваше във всяко отношение свръзките и съветваше Юрайда как да нареже свинската глава, та да остане и за него парче от зурличката.

Най-жадно гледаше готвача ненаситният Балоун, просто очите му щяха да изтекат. Със същата лакомия навярно людоедите наблюдават как от печения на шиш мисионер капе мазнина, която мирише приятно, когато гори на огъня. Балоун се чувствуваше горе-долу така, както се чувствува млекарско куче, когато тегли количката си, а покрай него минава чирак колбасар с пълен кош пресни, току-що взети от работилницата колбаси на главата си. Представете си, че при това една дълга ловджийска наденица се е измъкнала от коша и се клатушка на гърба на чирака, стига кучето да подскочи с отворена уста, да тракне със зъби и — само да не са тия проклети ремъци, с които е омотано, бедното, и тоя безобразен намордник.

А каймата от свински дроб и други дреболии, тая първа фаза от рождението на кървавицата, тоя огромен неин ембрион във вид на голяма купчина, струпан на масата, ухаеше на пипер, мазнина и дроб.

Юрайда пък със запретнати ръкави беше толкова важен, че можеше да послужи като модел за картината как бог от хаоса създава земята.

Балоун не издържа и се разхленчи. Хленчовете му се засилиха до сърцераздирателен плач.

— Какво си се разревал като магаре? — попита го готвачът Юрайда.

— Спомних си за в къщи — отговори разхълцан Балоун. — Винаги съм присъствувал на тази операция и винаги ми се свидеше да изпратя по малко свинско дори и на най-близките си съседи, защото исках сам да излапам всичко, както и правех. Веднъж така се натъпках с кървавица, сарфалади и варена кайма, та всички помислиха, че ще се пукна и ме подгониха по двора с камшик, както се гони крава, когато се надуе от много люцерна. Господин Юрайда, позволете ми да бръкна в каймата, пък след това нека да ме вържат на козел; няма да мога да изтрая на тия мъки.

Балоун стана от пейката, на която седеше, приближи се до масата, залитайки като пиян, и посегна с лапата си по посока на големия куп кайма.

Последва ожесточена борба. С голяма мъка всички присъствуващи го възпряха да не се нахвърли върху каймата. Само когато го изтикваха от кухнята, не можаха да му попречат в отчаянието си да бръкне в тенджерата, където бяха натопени червата за кървавицата.

Готвачът Юрайда толкова се ядоса, че хвърли подир бягащия Балоун цяла връзка клечки за връзване на кървавица и изрева:

— На, наяж се с клечки, звяр такъв!

По това време офицерите от батальона се бяха събрали вече горе и докато очакваха тържествено онова, което се раждаше долу в кухнята, при липсата на друг алкохол пиеха най-проста житна ракия, обагрена жълто с люспи от лук, за която евреинът, от когото я бяха купили, твърдеше, че е първокачествен и оригинален френски коняк, който той наследил от баща си, а последният пък го имал още от своя дядо.

— Слушай — каза му по тоя случай капитан Загнер, — ако кажеш още, че прадядо ти го е купил от французите, когато бягали от Москва, ще заповядам да те затворят и ще лежиш в ареста, дордето най-младият от семейството ти стане най-стар.

Докато те след всяка глътка псуваха предприемчивия евреин, Швейк беше вече успял да се разположи в батальонната канцелария, където нямаше никой друг освен школника Марек. Като батальонен историк, той беше използувал спирането на батальона в Зултанка, за да опише в резерв някои победоносни сражения, които по всяка вероятност щяха да се разиграят в бъдеще.

В момента той скицираше отделни положения и когато Швейк влезе, току-що беше написал следното:

 

„Ако пред душевния ни поглед изникнат всички герои, които взеха участие в боевете при село Н., където рамо до рамо с нашия батальон се би и един батальон от Н-ти полк и друг батальон от Н-ти полк, ще видим, че нашият Н-ти батальон прояви блестящи стратегически способности и даде неоспорим принос за победата на Н-та дивизия, която имаше за задача да укрепи окончателно нашите позиции в сектора Н.“

 

— Е, виждаш ли — каза Швейк на фелдфебел-школника, — аз пак съм тук.

— Дай да те помириша — каза мило трогнат школникът Марек, — хм, наистина ми миришеш на дранголник.

— Както обикновено — каза Швейк, — то беше само малко недоразумение. А ти какво правиш?

— Както виждаш — отвърна Марек — фиксирам на хартия имената на героичните спасители на Австрия, но днес някак не ми върви. Подчертавам в случая буквата „Н“, защото тая буква допринася за необикновеното съвършенство както на настоящето, така и на бъдещето. Наред с известните ми качества капитан Загнер откри у мене необикновен математически талант. Натоварен съм да упражнявам финансов контрол върху сметките на батальона и сега за сега съм стигнал до заключението, че батальонът е в пълен дефицит и чака само момента, в който ще може по някакъв начин да разчисти сметките си със своите руски кредитори. Известно е, че след поражение и след победа стават най-големите кражби. Впрочем всичко това няма значение. Дори и да ни изтребят до крак, ще останат документите за нашата победа, тъй като в ролята си на батальонен летописец аз съм удостоен с честта да мога да пиша: „Отново се обърна срещу противника, който вече смяташе, че победата е на негова страна. Нападението на нашите бойци и атаката на нож беше въпрос на мигове. Противникът бяга най-отчаяно, хвърля се в собствените си окопи, ние го мушкаме без всякаква милост, така че той в безпорядък напуска окопите си, като оставя в наши ръце ранените и неранени пленници. Това е един от най-славните моменти.“ Всеки, който остане жив, ще изпрати в къщи пощенска картичка: „Скъпа жено, ядоха боя! Аз съм здрав. Отби ли хлапето? Само да не го учиш да казва «татко» на чужди хора, защото трудно ще го понеса.“ После цензурата задрасква израза „ядоха боя“, защото не се знае кой го е ял и поради неяснотата на израза биха могли да се правят различни предположения.

— Главното е да се говори ясно — подхвърли Швейк. — Когато през 1912 година дошли в Прага мисионерите на „Свети Игнатий“, между тях имало един проповедник, който казал от амвона, че вероятно с никого няма да се срещне на небето. На вечернята присъствувал и тенекеджията Кулишек. След службата той разправял в кръчмата, че на мисионера навярно му тежали много неща на съвестта, щом обявил в църква като на публична изповед, че с никого нямало да се срещне на небето. И защо ли, казва, изпращат такива хора на амвона? Тъкмо затова винаги трябва да се говори ясно и разбрано, без усуквания. В пивницата „У Брейшковци“ преди години имаше един майстор винар, който беше свикнал на връщане от работа, и то когато беше на градус, да се отбива в един нощен локал и да се чука там с непознатите посетители. При всяко чукане той казваше: „Ние да ви, вие да ни…“ И затова веднъж един възпитан господин от Ихлава така го халоса по мутрата, че на заранта, когато рекли да изметат зъбите, съдържателят повикал дъщеря си, ученичка в пети клас, и я попитал колко зъба има възрастният човек в устата си. Тя не знаела и той ѝ изкарал два зъба, а на третия ден получил писмо от майстора винар. Извинявал му се за всички неприятности, които му причинил, и изтъквал, че не искал да каже нищо лошо, но че изобщо публиката не го разбрала. Всъщност той искал да каже: „Ние да ви извиним, вие да ни извините.“ Та така, който реши да говори двусмислици, трябва да помисли най-напред. На откровения човек, който си казва всичко направо — каквото му на сърцето, това му и на устата, — рядко ще се случи да му обършат някой по мутрата. А в краен случай, ако това му се случи няколко пъти, той си взема бележка и предпочита да си затваря устата, когато е в общество. Вярно е, че за подобни хора всеки може да си помисли, че са скрити и бог знае още какви. Именно затуй, че си мълчат, такива хора понякога ядат боя, но това вече е свързано със самата им сдържаност, със самообладанието им, защото те трябва да държат сметка, че са сами, а срещу тях има много хора, които могат да се почувствуват засегнати, и ако започнат да се бият с тях, ще ядат два пъти повече пердах. Такива хора трябва да бъдат скромни и търпеливи. В Нусле имаше един господин Хаубер. Една неделя, когато се връщал от екскурзия — ходил бил на Бартунковата мелница, — на шосето в Кундратице[8] го намушкали с нож. Домъкнал се той чак в къщи с ножа в гърба и когато му събличала палтото, жена му внимателно го извадила. Още същия следобед тя използувала ножа да нареже месото за гулаша, защото бил от чиста солингенска стомана и бил хубаво наточен, а пък техните ножове в къщи били все назъбени и тъпи. Тя поискала да си набави цял комплект от такива ножове и затова взела да изпраща мъжа си всяка неделя на екскурзия в Кундратице, но той бил толкова скромен, че стигал само до „Банзет“ в Нусле. Там бил сигурен, че като седне в кухнята на пивницата, никой няма да може да го пипне и преди още някой да се опита да направи това, самият Банзет ще го изхвърли.

— Ама ти никак не си се променил — каза му школникът.

— Не съм я — отвърна Швейк, — нямаше време за такива работи. По едно време искаха да ме застрелят, но това не беше най-лошото, аз не съм си получил заплатата от дванайсети, там е работата.

— И тук няма да си я получиш, защото отиваме към Сокал и заплатите ще се изплащат чак след сражението, трябва да се пести. Ако приемем, че тая работа ще стане след две седмици, от всеки убит войник ще може да се спести по 24 крони и 72 халера, като се сметнат и добавките.

— Иначе какво ново има по вас?

— Преди всичко загуби се тилната ни охрана, след това офицерята са се събрали днес на ешмедеме в попската къща, а войниците са плъзнали по селото и вършат най-различни неморални деяния с местното женско население. Преди обяд вързаха един войник от вашата рота, задето се беше покатерил на един таван подир една седемдесетгодишна бабичка. Тоя човек обаче е невинен, тъй като в заповедта по батальона не беше определена възрастта, до която се разрешава тая работа.

— Разбира се, — каза Швейк, — невинен е, защото, когато такава бабичка се качва по стълба нагоре, човек не може да види лицето ѝ. Точно такъв случай имаше и на маневрите край Табор. Един от нашите взводове го бяха разквартирували в кръчмата и там в коридора някаква жена миела пода. Някой си Храмоста от нашите се завъртял около нея и я потупал по — как да го кажа — по полата. Ама полата ѝ била една такава, много развита, и като я плеснал първия път, тя нищо, плесне я втори път, тя пак нищо, плесне я трети път, тя пак нищо, като че ли не я засяга, и тогава той се решил да действува, а тя спокойно продължила да си мие пода. След това обърнала към него лицето си и му казала: „Хвана ли се на въдицата, а, войниче?“ Бабата била над седемдесет години и после разправяла за това из цялото село. А сега бих си позволил да ви попитам, не ви ли затвориха и вас в мое отсъствие?

— Нямаше подходящ случай — извини се Марек, — но що се отнася до тебе, трябва да ти съобщя, че в батальона беше издадена заповед за арестуването ти.

— Няма значение — отбеляза Швейк, — напълно правилно са постъпили, батальонът е бил длъжен да постъпи така и да издаде заповед за арестуването ми, това го налага дългът, нали толкова дълго време не са имали никакви известия за мене. От страна на батальона тук няма никакво престараване. Та ти казваш, че всички офицери били в попската къща на ешмедеме, а? В такъв случай трябва да ида да се представя, да знаят, че отново съм си тук, и без туй поручик Лукаш трябва да е много загрижен за мене.

Швейк тръгна към попската къща със сигурна войнишка стъпка, като си тананикате:

Погледни ме, пиле,

радост моя мила,

погледни ме, пиле,

и кажи ми право

хубав ли съм станал…

След това Швейк влезе в попската къща и се заизкачва по стълбите, които водеха към горния етаж, откъдето се чуваха гласовете на офицерите.

Говореха най-различни работи и тъкмо перяха кирливите ризи на бригадата, разправяха за безредието в щаба; адютантът на бригадата поиска също да налее масло в огъня, на който пържеха бригадата, и забеляза:

— Нали телеграфирахме заради оня, Швейк, Швейк…

— Hier! — извика зад полуотворената врата Швейк, влезе вътре и повтори: — Hier! Melde gehorsamst, Infanterist Schweik. Kompanieordonanz elfter Marschkompanie.[9]

Като видя слисаните лица на капитан Загнер и поручик Лукаш, по които се четеше някакво тихо отчаяние, без да чака въпроси, той извика:

— Разрешете да доложа, искаха да ме застрелят, защото съм изменил на негово величество императора.

— Господи боже мой, какво говорите, Швейк? — отчаяно извика пребледнелият поручик Лукаш.

— Тъй вярно, господин поручик, работата беше такава…

И Швейк подробно започна да разказва какво се беше случило с него.

Гледаха го като втрещени. Той разказваше с всевъзможните му подробности, не забрави да отбележи дори, че на яза, на който го беше сполетяло нещастието, имало много хубави незабравки. След това, когато започна да изброява татарските имена, с които се беше запознал по време на пътешествието си, като например Халимулабалибей, към които той добави и цял ред имена, измислени от него самия, като Валиволаваливей, Малимуламалимей, поручик Лукаш не можа да се сдържи и му направи бележка:

— Ще те ритна, говедо. Продължавай кратко, но ясно.

Ала Швейк продължи и по-нататък с всичката си последователност, докато стигна до процеса, в който искаха да го осъдят по съкратената процедура, и до генерала и майора. Не забрави да спомене, че генералът бил кривоглед с лявото око, а пък майорът имал сини очи.

— Гледа ме с тях и фучи — добави той, римувайки „очи“ с „фучи“.

Командирът на 12-а рота Цимерман хвърли по Швейк канчето, с което пиеше купената от евреина силна ракия.

Швейк продължи съвсем спокойно и разказа как се стигнало след това до духовната му утеха и как майорът спал до заранта в обятията му. После по блестящ начин защити бригадата, където го бяха изпратили, след като батальонът си го беше изискал като изчезнал. И накрая, като представи на капитан Загнер документите, от които се виждаше, че е бил освободен от висшата инстанция на бригадата, без да се хвърля каквото и да било съмнение върху него, добави:

— Позволявам си да доложа, че господин подпоручик Дуб се намира в бригадата със сътресение на мозъка и поръча да поздравя всички. Моля да заповядате да ми платят заплатата и джебните пари.

Капитан Загнер и поручик Лукаш си размениха въпросителни погледи, но в тоя миг вратата се отвори и в стаята внесоха в някакъв чебър димяща супа от свински дреболии.

Това бе началото на удоволствията, които очакваха.

— Слушай какво ще ти кажа, негодник с негодник — рече на Швейк капитан Загнер, който поради предстоящото пиршество беше в приятно настроение, — тебе те спасява само нашият банкет.

— Швейк — добави поручик Лукаш, — ако се случи още нещо, лошо ви се пише, да знаете.

— Тъй вярно, господин поручик, лошо ми се пише — изкозирува Швейк, — когато е на война, човек трябва да знае и познава…

— Изчезвайте! — изрева му капитан Загнер.

Швейк изчезна и отиде долу в кухнята. Там смазаният Балоун се беше върнал вече и молеше да му разрешат да прислужва на поручика си през време на банкета.

Швейк пристигна тъкмо навреме, за да присъствува на полемиката между готвача Юрайда и Балоун.

При това Юрайда си служеше с доста неразбрани изрази.

— Ти си продънено банкетно черво — казваше той на Балоун, — тебе да те оставят, ще плюскаш до изпотяване, а пък ако ти дам да занесеш горе кървавицата, ще вземеш да светотатствуваш с нея по стълбите.

Кухнята сега имаше друг вид. Фелдфебелите на батальона и ротите лапаха тук това, което им се полагаше според длъжностите и съгласно предварително изработения план от готвача Юрайда, батальонните писари, ротните телефонисти и няколко подофицери ядяха лакомо от един ръждив леген супа от дреболии, разредена с гореща вода, за да стигне за всички.

— Наздар! — каза фелдфебелът Ванек на Швейк, като глождеше едно свинско краче. — Преди малко идва школникът Марек и съобщи, че сте се върнали вече и че сте облекли нов мундир. Хубава каша ми забъркахте вие. Уплаши ме, че сега нямало да можем да уредим е бригадата въпроса за мундира ви. Вашият мундир се намира на яза на езерото и ние вече съобщихме за това чрез батальонната канцелария в бригадата. При мене се водите като удавен при къпане, вие изобщо нямате нужда да се връщате и да ни създавате неприятности с двете си униформи. Нямате представа каква каша забъркахте на батальона. Всяка част от вашата униформа се води на отчет у нас. Намира се в списъка на мундирите, зачислени на ротата, и се води на приход. Ротата разполага с един мундир повече. За това аз направих съобщение до бригадата. Сега от бригадата ще ни съобщят, че там сте получили нов мундир. А тъй като през това време аз съобщих в редовния си отчет за състоянието на облеклото, че имаме един мундир в повече… Знам ги аз тия работи, могат да ми направят и ревизия. Заради такава дреболия ще довтасат чак от интендантството. Но когато се загубят две хиляди чифта обувки, никой не го е еня…

— Но у нас, виждате ли, се губи вашият мундир — трагично продължи Ванек, изсмуквайки мозъка от кокала, който му беше попаднал в ръката, и вадейки загнездилите се в него остатъци с кибритена клечка, която му служеше вместо клечки за зъби — и заради тая дреболия тук положително ще ни изпратят контролна комисия. Когато бях в Карпатите, бяха ни пратили контролна комисия само защото не спазвахме строго наредбата за ботушите, съгласно която ботушите на умрелите от измръзване войници трябваше да се събуват, без да им се нанася повреда. Събувахме ги ние, събувахме — е, и в два случая ботушите се разпраха по шевовете, а пък един ги беше разнебитил още преди смъртта си. И ето ти нещастието готово. Веднага довтаса един полковник от интендантството и ако не го беше бухнал един руски снаряд в главата още с пристигането му, ако не го беше съборил долу в ямата, не знам какво щеше да излезе от тая работа.

— Смъкнаха ли и неговите ботуши? — попита Швейк с интерес.

— Смъкнаха ги — каза замислено Ванек, — но никой не можа да разбере кой ги е смъкнал, така че дори и ботушите на полковника не можаха да бъдат включени в отчета.

Готвачът Юрайда се върна отгоре и погледът му падна първо върху смазания Балоун, който, огорчен и съсипан, седеше на пейката до печката и в страшно отчаяние наблюдаваше отслабналия си корем.

— Като те гледам такъв, приличаш на исихаст — съжали го ученият готвач Юрайда. — Привържениците на тая секта също по цели дни гледали пъпа си, докато в края на краищата започвали да забелязват нимбус около него. Тогава те смятали, че са постигнали третата степен на съвършенството.

Юрайда бръкна във фурната и извади оттам една кървавица.

— На, лапай, Балоун — любезно му каза той, — налапай се, дано пукнеш, дано се задавиш, ненаситнико.

Балоун се просълзи.

— У дома, когато заколехме свиня — плачливо изтъкна той, като консумираше малката кървавица, — аз най-напред изяждах цяла чиния кайма за кървавици, цялата зурла, сърцето, едното ухо, парче дроб, един бъбрек, парче кълка, езика, че след това…

И с тих глас, сякаш разказваше приказка, той добави:

— Че след това идваха наред кървавиците, шест, десет парчета, едните с булгур, другите с галета, просто не знаеш кои да наченеш, дали тези с булгура, или тези с галетата. Всичко ти се топи на езика, всичко благоухае — а човек лапа ли, лапа.

— Мисля си аз понякога — продължи да нарежда Балоун, — че куршумът ще ме пощади и само гладът ще ме вкара в гроба, никога вече в своя живот няма да видя такива тави, пълни с кайма за кървавица, каквито имахме у дома. Пачата, виж, не я обичах толкова, защото е една такава друслива и не засища, но жената умираше за пача, аз пък не ѝ давах дори и парченце от ушенце, защото исках да излапам всичко сам — такъв апетит имах. Не го ценях аз този живот, тая сладост, това благоденствие. Веднъж заклах свинята и я изядох, а пък излъгах тъста си, който живееше в малката стаичка, че не съм я заклал, досвидя ми да пратя на бедния старец макар и малко месце — след това той ми предрече, че някой ден ще пукна от глад.

— И ето пророчеството му се сбъдва, брат — каза Швейк, от устата на когото днес излизаха само рими.

Готвачът Юрайда се беше освободил вече от внезапния пристъп на състрадание към Балоун, тъй като Балоун някак много бързо се усука около печката, извади от джоба си парче хляб и се опита да го натопи цялото в соса, който заобикаляше от всички страни голямата маса свинско печено в широката тава.

Юрайда го удари през ръката, така че парчето хляб цопна в соса, също както когато плувец скача от трамплин в басейна.

Без да му даде възможност да извади това лакомство от тавата, Юрайда хвана Балоун и го изблъска навън.

Покрусеният Балоун можа да види през прозореца как Юрайда извади с вилица парчето хляб, станало кафяво от попития сос, и го подаде на Швейк, като прибави към него и парче месо, което отряза от горния край на печеното, със следните думи:

— Яжте, мой скромни приятелю!

— Света Богородице! — изохка Балоун зад прозореца. — Отиде, та се не видя хлебецът ми.

Той разклати дългите си ръце и тръгна да търси нещо за ядене из селото.

Като ядеше благородния дар на Юрайда, Швейк проговори с пълна уста:

— Така се радвам, че отново съм между свои. Много щеше да ми е мъчно, ако не можех и занапред да оказвам на ротата ценните си услуги.

Той отри потеклите по брадата си капки сос и мазнина и довърши:

— Не знам, не знам какво щяхте да правите без мене, ако бяха ме задържали там някъде, а войната беше продължила няколко години.

Фелдфебелът Ванек попита заинтригуван:

— Как мислите, Швейк, колко време ще продължи войната?

— Петнайсет години — отговори Швейк. — Това е напълно естествено. Нали знаете, че на времето имало една трийсетгодишна война, сега ние сме двойно по-умни оттогава, значи 30: 2 = 15.

— Свръзката на вашия капитан чул — намеси се в разговора Юрайда, — че щом окупираме цяла Галиция, ще спрем, нямало да ходим по-нататък. Тогава русите щели да почнат да молят за мир.

— В такъв случай какъв смисъл има да се воюва? — подчерта Швейк. — Ако ще е война, да е война. Аз заявявам най-категорично, че няма да заговоря за мир, преди да влезем в Москва и Петроград. На какво прилича тая работа? Световна война, а пък ние ще си връткаме задниците само около границата. Вземете шведите през време на Трийсетгодишната война. Откъде дойдоха — от другия край на света, — а стигнаха чак до Немски брод и Липница, където направиха такива поразии, че и до ден днешен в кръчмите по тоя край след полунощ се говори шведски, така че никой никого не разбира. Или да вземем прусите например, и те не бяха дошли някъде от комшулука, а в Липница останаха за спомен сума прусаци. И стигнаха чак до Едоухов и до Америка и оттам се върнаха обратно.

— Впрочем — каза Юрайда, който днес се беше съвсем побъркал от свинския банкет — всички хора са произлезли от шараните. Да вземем, приятели, еволюционната теория на Дарвин…

По-нататъшните му разсъждения бяха прекъснати от влизането на школника Марек.

— Спасявай се, както знаеш — извика Марек; — поручик Дуб пристигна с една кола в щаба на батальона и докара със себе си посрания фелдфебел-школник Биглер.

Просто ужасно — продължи да ги информира Марек, — щом излезе от колата, и веднага се втурна в канцеларията. Нали помните — когато излязох оттук, казах ви, че ще ида да подремна малко. Излегнал съм се, значи, на пейката в канцеларията и тъкмо бях започнал да заспивам, когато той се нахвърли върху мене. Фелдфебел-школникът Биглер изрева: „Мирно!“, подпоручик Дуб ме изправи на крака и започна: „Какво ще кажете, а, хубаво ви изненадах аз в канцеларията при неспазване на задълженията ви! Спи се след тръбата“, а Биглер добави: „Раздел 16, § 9 от устава на вътрешния ред.“ След това подпоручик Дуб удари с юмрук по масата и кресна: „Може би вие в батальона сте искали да се отървете от мене, но недейте си въобразява, че съм получил сътресение на мозъка, черепът ми издържа на всякакви неща.“ През това време фелдфебел-школникът Биглер прелистваше книжата на масата и както се беше задълбочил, изведнъж прочете гласно за себе си: „Заповед по дивизията № 280.“ Подпоручик Дуб сметна, че го подиграва заради последното му изречение, че черепът му издържал на всякакви неща, започна да го упреква в недостойно и нахално държане спрямо по-старшите офицери и сега го е повел насам при капитана, за да се оплаква от него.

След малко те дойдоха в, кухнята, през която трябваше да минат, за да отидат горе, където беше събран целият офицерски състав и където след свинското печено топчестият офицерски кандидат Мали беше запял ария от „Травиата“, като се оригваше от киселото зеле и тлъстия обед.

Когато подпоручик Дуб влезе, Швейк извика:

— Мирно, стани!

Подпоручик Дуб се приближи съвсем до Швейк, за да може да кресне в лицето му:

— Сега мисли му, свършено е с тебе! Ще заповядам да те препарират за спомен на 91-ви полк.

— Zum Befehl[10], господин подпоручик — изкозирува Швейк, — някога бях чел, че в едно голямо сражение един шведски крал паднал заедно с верния си кон. И двете мърши били пренесени в Швеция и сега двата трупа стоят препарирани в Стокхолмския музей.

— Отде ги знаеш тия неща, простако? — кресна подпоручик Дуб.

— От своя брат учителя, господин подпоручик.

Подпоручик Дуб се обърна и плю, като тикаше фелдфебел-школника Биглер пред себе си нагоре към салона. Все пак той не се сдържа, на вратата още веднъж се обърна към Швейк и с неумолимата строгост на римски цезар, който решава съдбата на ранен гладиатор в цирка, вдигна нагоре палеца на дясната си ръка, наведе го надолу и извика на Швейк:

— Палци долу!

— Слушам, господин подпоручик — извика подире му Швейк, — ето спуснах ги.

Фелдфебел-школникът Биглер едва се държеше на краката си. Той беше минал през няколко холерни станции и след всички манипулации, на които го бяха подложили като съмнителен за холера, бе започнал — с пълно право — съвсем несъзнателно да се изпуща в гащите. Това продължи, докато в една от изолационните станции не попадна най-сетне в ръцете на някакъв специалист, който не можа да установи в изпражненията му холерни бацили, укрепи червата му с танин, както обущарят укрепва разнебитените папуци с насмолен канап, и го изпрати в най-близкото етапно комендантство, намирайки Биглер, който беше станал като сянка, за „frontdiensttauglich“[11].

Лекарят беше сърдечен човек.

Когато фелдфебел-школникът Биглер му обърна внимание върху това, че се чувствува твърде слаб, той му отговори с усмивка:

— Златният медал за храброст не тежи много, вие ще можете да го носите. Нали сте се записали доброволно за фронта?

Така фелдфебел-школникът Биглер се отправи на лов за златен медал.

Укрепналите му черва вече не църкаха рядка течност в гащите, но все пак му останаха честите напъни, така че от последната етапна гара до щаба на бригадата, където се срещна с подпоручик Дуб, пътуването му приличаше всъщност на триумфална обиколка на всевъзможни клозети. На няколко пъти изпуска влака, защото се застояваше твърде дълго в клозетите и през това време влакът офейкваше. На няколко пъти изпусна момента за прекачване в друг влак, тъй като но това време се намираше в клозета.

Но въпреки това, въпреки всички клозети, които му се изпречваха на пътя, фелдфебел-школникът Биглер все пак се приближаваше към бригадата.

Подпоручик Дуб трябваше да остане още няколко дена под наблюдение в бригадата, но същия ден, когато Швейк замина за батальона, щабният лекар коригира решението си, когато научи, че следобед по посока на бойния батальон на 91-ви полк заминава санитарна кола.

Той беше много доволен, че се отърва от подпоручик Дуб, който и тук както винаги подкрепяше различните си твърдения с думите:

— По този въпрос съм разисквал още преди войната с господин околийския управител.

„Mit deinem Bezirkshaupmann kannst du mir Arsch lecken“[12] — помисли си щабният лекар и беше благодарен на случая, че няколко санитарни коли тръгнаха нагоре през Зултанка към Камионка-Струмилова.

Швейк не можа да види фелдфебел-школника Биглер, когато пристигна в бригадата, защото от два часа той пак седеше на едно от съоръженията с автоматично подмиване, предназначено за офицерите от бригадата.

Може смело да се каже, че на подобни места фелдфебел-школникът Биглер никога не си губеше времето, понеже си преповтаряше всички славни сражения на славните австроунгарски войски, като се почне от битката при Ньордлинген на 6 септември 1643 година и се свърши със Сараевската битка на 19 август 1878 година.

Когато дръпваше за не знам кой път верижката на клозета и водата с шум нахлуваше в легенчето, примижавайки, той си представяше рева на боевете, кавалерийските атаки и оръдейния тътнеж.

Срещата на подпоручик Дуб с фелдфебел-школника Биглер не беше от най-симпатичните и положително стана причина служебните и извънслужебните им отношения в бъдеще да нагарчат.

Работата се състоеше в следното. Подпоручик Дуб, който за четвърти път се опитваше да влезе в клозета, извика крайно ядосан:

— Кой е там?

— Фелдфебел-школникът Биглер, 11-а рота, Н-ти батальон, 91-ви полк — гласеше гордият отговор.

— Тук — представи се конкурентът зад вратата — подпоручик Дуб от същата рота.

— Веднага ще свърша, господин подпоручик!

— Чакам!

Подпоручик Дуб нетърпеливо поглеждаше часовника си. Никой няма да повярва колко енергия и упоритост са необходими, за да се издържи в такова положение още петнайсет минути пред вратата, след това още пет и след това нови пет и на чукането, тропането и ритането по вратата да се получава все един и същ отговор:

— Веднага ще свърша, господин подпоручик.

Подпоручик Дуб бе обхванат от истинска треска особено когато след обнадеждаващото прошумоляване на хартията изминаха нови седем минути, без вратата да се отвори.

Фелдфебел-школникът Биглер на всичко отгоре беше и толкова нетактичен, че все още не пускаше водата.

В лека треска подпоручик Дуб започна да мисли дали не би трябвало да се оплаче на командира на бригадата, който може би ще заповяда да се изкърти вратата и да изнесат оттам фелдфебел-школника Биглер. Хрумна му също така, че това може би е нарушение на чинопочитанието.

Едва след нови пет минути подпоручик Дуб забеляза, че всъщност вече няма работа тук, тъй като всичко отдавна му беше минало. Той остана обаче пред клозета заради принципа, като продължаваше да рита вратата, зад която се чуваше все същото.

— In einer Minute fertig, Herr Leutnant![13]

Най-сетне той чу как Биглер пусна водата и след миг двамата застанаха лице срещу лице.

— Господин фелдфебел — загърмя срещу него подпоручик Дуб, — да не мислите, че идвам тук със същата цел като вас? Аз дойдох, защото вие при пристигането си в бригадата не ми се представихте. Не знаете ли устава? Знаете ли пред кого сте ме пренебрегнали?

Известно време фелдфебел-школникът Биглер съобразява на ум дали наистина не е извършил нещо, което би било несъвместимо с дисциплината и чинопочитанието.

В това отношение в неговите знания имаше чудовищна празнина и пропаст.

В школата никой не им беше чел как трябва да се държи в такъв случай низшият офицерски чин по отношение на по-висшия. Дали не трябваше, без да се е доизходил, да излети през вратата на клозета, придържайки с една ръка панталоните си, а с другата отдавайки чест?

— Хайде, отговаряйте, господин фелдфебел! — предизвикателно викаше подпоручик Дуб.

В този момент фелдфебел-школникът измисли твърде прост отговор, който разреши въпроса.

— Господин подпоручик, когато пристигнах в бригадата, аз не знаех, че вие се намирате тук, а като уредих работата си в канцеларията, веднага отидох в клозета, където останах до вашето идване.

Веднага след това той добави тържествено:

— Господин подпоручик Дуб, представя ви се фелдфебел-школникът Биглер.

— Сам виждате, че това не е дребна работа — каза подпоручик Дуб с горчивина, — според мен, господин фелдфебел, вие още с идването си в щаба на бригадата трябваше да попитате в канцеларията дали случайно тук не се намира и някой офицер от вашия батальон, от вашата рота… За вашето държане ще вземем решение в батальона. Заминавам там с кола и вие ще дойдете с мене. Никакво „но“!

Да, фелдфебел-школникът Биглер възрази, че в щаба на бригадата са му изработили маршрут за пътуване с влака. С оглед на рефлексите на ануса му този начин на пътуване му се струваше много по-изгоден. Та всяко дете знае, че автомобилите не са пригодени за такива неща. Преди да пропътуваш 180 километра, гащите ти отдавна да са се напълнили.

Дявол знае как се случи, но друсането на автомобила отначало, след потеглянето им, не упражни никакво особено влияние върху Биглер.

Подпоручик Дуб беше съвсем отчаян, че няма да му се удаде да приведе в изпълнение своя план за отмъщение.

При потеглянето той си мислеше: „Почакай ти, господин фелдфебел-школник, да не мислиш, че ще заповядам да спират, като ти се приходи!“

В тази насока именно, доколкото позволяваше бързината, с която гълтаха километрите, той завърза приятен разговор по въпроса, че военните автомобили поради строго определения им маршрут не бива да прахосват бензина, затова не бивало да спират никъде.

Фелдфебел-школникът Биглер възрази напълно основателно, че когато колата чака някъде, тя не хаби бензин, тъй като шофьорът спира мотора.

— Ако колата трябва да пристигне в определеното време на местоназначението си — продължи невъзмутимо подпоручик Дуб, — тя не бива да спира никъде.

От страна на фелдфебел-школника Биглер не последва вече никаква реплика.

Така те продължиха да порят въздуха повече от четвърт час, когато по едно време подпоручик Дуб почувствува, че коремът му е надут и че не би било зле да спре колата, да излезе от нея, да слезе в канавката отстрани, да си смъкне панталоните и да потърси облекчение.

Той се държа като герой до 126-ия километър, където енергично дръпна шофьора за шинела и извика на ухото му:

— Halt![14]

— Господин фелдфебел — милостиво каза подпоручик Дуб, като скочи бързо от автомобила и се отправи към канавката, — отдава ви се благоприятна възможност.

— Благодаря — отговори фелдфебел-школникът Биглер, — не искам да задържам излишно колата.

И фелдфебел-школникът Биглер, който също получаваше вече позиви, си каза, че предпочита да се надриска, отколкото да пропусне прекрасния случай да бламира подпоручик Дуб.

Преди да стигнат до Зултанка, подпоручик Дуб още два пъти спира колата и след последното спиране троснато каза па Биглер:

— На обед ядох бигош по полски[15]. От батальона ще изпратя телеграфическо оплакване в бригадата. Развалено кисело зеле и негодно за употреба свинско. Нахалството на готвачите е преминало всички граници. Който не ме познава още, ще ме опознае.

— Фелдмаршал Ностиц-Ринек, елитът на запасната кавалерия — отговори му Биглер, — издаде съчинение: „Was schadet man dem Magen im Kriege“[16], в което изобщо не препоръчва при военните несгоди и трудности да се яде свинско месо. Злоупотребата с каквото и да било през време на поход вреди.

Подпоручик Дуб не отговори нито дума, само си помисли: „Ще ти излезе през носа тая твоя ученост, хлапако.“ След това размисли и все пак му отвърна със съвършено глупавия въпрос:

— Вие, значи, господин фелдфебел, мислите, че офицерът, по отношение на когото вие според чина си би трябвало да се смятате за младши, злоупотребява с яденето? Да не би да искате да кажете, господин фелдфебел, че съм преял? Благодаря ви за тая простащина. Уверявам ви, че ще си разчистя сметките с вас, вие още не ме познавате, но когато ме опознаете, ще си спомняте за подпоручик Дуб.

При последната дума той едва не си прехапа езика, защото в този момент колата мина през някаква дупка на шосето.

Фелдфебел-школникът Биглер пак не отговори нищо и това отново ядоса подпоручик Дуб, така че той грубо го попита:

— Вижте какво, господин фелдфебел, струва ми се, в Школата са ви учили, че трябва да отговаряте на въпросите на своите началници.

— Разбира се — каза фелдфебел-школникът Биглер, — има такова положение. Необходимо е обаче предварително да се анализират нашите отношения. Доколкото ми е известно, аз не съм зачислен още никъде, така че въпросът за непосредственото ми подчинение на вас, господин подпоручик, отпада. Най-важното, разбира се, е, че в офицерските кръгове се отговаря на началствуващите лица само по служебни въпроси. Така както сме седнали с вас в колата, ние двамата не представляваме никаква бойна единица с определена военна манипулация. Между нас няма никакви служебни отношения. Ние и двамата пътуваме за своите поделения и решително не би било в служебния стил да ви отговоря на въпроса дали съм искал да кажа, че сте преял, господин подпоручик.

— Свършихте ли? — изрева му подпоручик Дуб. — Ах, вие…

— Да — твърдо заяви фелдфебел-школникът Биглер, — недейте забравя, господин подпоручик, че за това, което става между нас, вероятно ще вземе решение офицерският съд на честта.

Малко остана подпоручик Дуб да излезе от кожата си от яд и злоба. Той имаше един особен обичай, че когато се ядосваше, започваше да говори още по-големи глупости, отколкото в спокойно състояние.

Затова и измърмори:

— А за вас ще реши военният съд.

Фелдфебел-школникът Биглер се възползува от този случай, за да го доубие съвсем, и затова каза с най-приятелски тон:

— Ти се шегуваш, колега.

Подпоручик Дуб извика на шофьора да спре.

— Един от нас трябва да върви пеша — изломоти той.

— Аз ще се возя с колата — спокойно отговори фелдфебел-школникът Биглер, — а ти, колега, прави, каквото щеш.

— Карай по-нататък — извика като в делириум подпоручик Дуб на шофьора и се забули в достойно мълчание, както направил Юлий Цезар, когато към него се приближили съзаклятниците с ками, за да го убият.

Така те пристигнаха в Зултанка, където откриха следите на батальона.

Междувременно, докато подпоручик Дуб и фелдфебел-школникът Биглер спореха по стълбите дали фелдфебел-школникът, който все още не е зачислен никъде, има право на кървавица от количеството, определено за офицерите от отделните роти, долу в кухнята вече се бяха наситили и разположени по широките пейки, заприказваха за всевъзможни неща, димейки с лулите си като същински комини.

Готвачът Юрайда заяви:

— Знаете ли, днес направих знаменито откритие. Струва ми се, че с него настъпва истинска революция в кулинарното изкуство. Та нали знаеш, Ванек, че никъде в това проклето село не можах да намеря джоджен за кървавиците?

— Херба майоране — уточни фелдфебелът Ванек, припомняйки си, че е дрогерист.

Юрайда продължи:

— Все още си остава непроучено това свойство на човешкия дух да се използуват в трудни моменти най-различни средства. Интересно как именно тогава пред него се откриват нови хоризонти, как започва да изнамира невъзможни досега неща, за които човечеството не е и сънувало… Търся, значи, аз по всички къщи джоджен, бягам, потя се, обяснявам им за какво ми е необходим, как изглежда…

— Трябвало е да опишеш и миризмата — обади се от пейката си Швейк, — трябвало е да им кажеш, че джодженът мирише също като шишенце с мастило в алея от цъфнали акации. Навръх Бохдалец край Прага…

— Моля ти се, Швейк — умоляващо го прекъсна школникът Марек, — остави Юрайда да довърши.

Юрайда продължи:

— В една от къщите попаднах на стар запасен войник от времето на окупацията на Босна и Херцеговина, който служел редовната си служба като улан в Пардубице[17] и до днес още не е забравил чешки. Той започна да спори с мене, че в Чехия в кървавиците не слагали джоджен, ами, лайкучка. И така аз наистина не знаех какво да правя — все пак всеки разумен и непредубеден човек ще оцени джоджена като истински принц между останалите подправки, които се слагат в кървавиците. Налагаше се много бърже да се намери такъв заместител, който да придаде особена, специфична джодженова миризма на кървавиците. И така в една къща под иконата на някакъв светия аз намерих окачено сватбено венче от мирта. В къщата, изглежда, живееха младоженци, защото клонките на миртата бяха все още доста свежи. И аз сложих в кървавиците мирта. Естествено предварително трябваше да топя три пъти венчето във вряла вода, за да омекнат листчетата и да загубят прекалено острата си миризма и вкус. От само себе си се разбира, че когато вземах миртовото венче за кървавиците, не се мина без плачове. Изпратиха ме с уверение, че за това богохулство — венчето беше светено — аз ще бъда убит от първия куршум. Вие нали ядохте от кървавичната супа, е, позна ли някой, че вместо на джоджен мирише на мирта?

— Преди години — обади се Швейк — в Индржихув Храдец[18] живееше един колбасар, Йозеф Линек. На полицата си той имаше две кутии. В едната държеше смес от всички подправки, които слагаше в колбасите и кървавиците. В другата кутия държеше прах срещу насекоми, защото на няколко пъти беше установил, че клиентите му бяха схрускали дървеница или хлебарка в приготвените от него колбаси. Обикновено той казваше, че колкото се касаело до дървениците, те миришели на горчиви бадеми, които се слагат в козунаци, но хлебарките в колбаси смърдели на стара мухлясала библия. Затова той държеше на чистотата в работилницата си и ръсеше навсякъде от тоя прах против насекоми. Веднъж се заловил да прави кървавици, а пък бил хремав. Взема кутията с праха против насекоми и го изсипва в каймата за кървавиците. Оттогава в Индржихув Храдец всички започнали да купуват кървавици само от Линек. Хората просто се трупали в магазина му. Но и той не бил прост, разбрал, че причината била в праха против насекомите, и оттогава взел да си поръчва по цели сандъчета от него. Предварително обаче предупредил фирмата, от която го вземал, да пишат върху сандъчетата „Индийски подправки“. Това си беше негова тайна и той я занесе със себе си в гроба, но най-интересното беше там, че от къщите, където купуваха кървавиците му, изчезнаха всички хлебарки и дървеници. Оттогава Индржихув Храдец спада към най-чистите градове в цяла Чехия.

— Свърши ли? — попита школникът Марек, които очевидно искаше също да се намеси в разговора.

— Кажи-речи — отговори Швейк, — зная и един друг подобен случай в Бескидите[19], но ще ви го разкажа чак когато влезем в сражение.

Думата взе школникът:

— Кулинарното изкуство най-добре се изпробва през време на война, особено на фронта. Ще си позволя малко сравнение. В мирно време всички сме чели и слушали за така наречените ледени супи, тоест супите, в които се слага лед и които се консумират особено много в Северна Германия, Дания и Швеция. Но виждате ли, дойде войната и тая зима в Карпатите войниците имаха толкова замръзнала супа, че макар и да минава за специалитет, престанаха да я ядат.

— Замръзнал гулаш се яде — намеси се фелдфебелът Ванек, — но не продължително време, най-много една седмица. Нали заради него нашата девета рота напусна позициите си.

— Още в мирно време — каза Швейк необикновено сериозно — цялата военщина се въртеше около кухнята и около най-различните ястия. В Будейовице имахме един поручик, Закрейс се казваше, непрекъснато се навърташе около офицерската кухня. Когато пък някой войник сгазваше нещо лука, той го накарваше да застане мирно и го зачесваше: „Виж какво, дръвник с дръвник, ако това се повтори още веднъж, ще превърна муцуната ти в солидно начукана пържола, ще те смачкам на картофено пюре и накрая ще те накарам да го изядеш. От тебе ще потече дроб-сарма, ще замязаш па прошпекован заек на тава. Ето виждаш ли, че трябва да се поправиш, ако не искаш хората да помислят, че съм направил от тебе мусака със зеле.“

По-нататъшният разказ на Швейк и изобщо интересният разговор за менюто и използуването му за възпитание на бойците преди войната бе прекъснат от голямата олелия горе, където банкетът привършваше.

На фона на монотонната глъчка се открояваха виковете на фелдфебел-школника Биглер:

— Войникът още в мирно време трябва да знае какви изисквания ще постави пред него войната, а през време на война не бива да забравя наученото на плаца.

След това се чу сумтенето на подпоручик Дуб:

— Моля да се отбележи, че вече за трети път ми се нанася обида.

Горе ставаха големи работи.

Подпоручик Дуб, който, както ни е известно, имаше нечисти намерения по отношение на фелдфебел-школника Биглер и искаше да ги разкрие пред лицето на батальонния командир, още с влизането си бе посрещнат от офицерите с голям рев. Еврейската ракия беше подействувал знаменито на всички.

Офицерите се надпреварваха да викат, като правеха различни намеци по адрес на ездаческото изкуство на подпоручик Дуб:

— Без жокея няма да мине!

— Подплашеният мустанг!

— Колега, колко време си бил между ковбоите на Дивия Запад?

— Майстор на художествената езда!

Капитан Загнер набърже го накара да изпие една чаша от проклетата ракия и обиденият подпоручик Дуб седна на масата. Сложи един стар разнебитен стол до поручик Лукаш, който го посрещна приятелски:

— Всичко изядохме вече, колега.

Печалният образ на фелдфебел-школника Биглер остана някак незабелязан, въпреки че фелдфебел-школникът точно по устава заобиколи масата, за да се представи служебно на капитан Загнер и на другите офицери, повтаряйки няколко пъти, макар че всички го бяха видели и го познаваха:

— Фелдфебел-школникът Биглер се завръща в батальона.

Биглер взе пълна чаша, седна съвсем скромно до прозореца и зачака подходящ момент, за да може да подхвърли някоя от своите прочетени в учебниците премъдрости.

Подпоручик Дуб, когото тая ужасна ракия удари в главата, започна да чука с пръст по масата и ни в клин, ни в ръкав се обърна към капитан Загнер:

— Ние с околийския началник винаги си казвахме: „Патриотизмът, верността към дълга, самодисциплината, това са най-силните оръжия във войната.“ Спомням си за това особено днес, когато нашите армии в недалечно бъдеще ще прекрачат границата.

 

 

Дотук болният вече Ярослав Хашек можа да продиктува „Приключенията на добрия войник Швейк през време на Световната война“. Смъртта му на 3 януари 1923 година затвори завинаги устата му и му попречи да завърши един от най-прочутите и най-четени романи, написани след Първата световна война.

Бележки

[1]

О, коледна елха! О, коледна елха!

Колко хубави са клонките ти!

— Б.пр.

[2] Оставете това. — Б.пр.

[3] „Тъй вярно“ и „какво“. — Б.пр.

[4] Либуше според преданието е основателка на Прага. До омъжването си за първия чешки княз Пршемисъл е била владетелка на чехите. — Б.пр.

[5] Генерал Лаудон (1717–1790) — известен австрийски генерал, станал герои на многобройни военни маршови песни. — Б.пр.

[6] Свободен си!

[7] Порционни пари. — Б.пр.

[8] Място за излети край Прага. — Б.пр.

[9] Тук! Представя ви се пехотинецът Швейк, ординарец на 11-а бойна рота. — Б.пр.

[10] Слушам! — Б.пр.

[11] Годен за фронтова служба. — Б.пр.

[12] Ти и твоят околийски управител можете да ме цунете отзад. — Б.пр.

[13] След една минута ще свърша, господин подпоручик. — Б. пр

[14] Стой! — Б.пр.

[15] Гулаш, подобен на сегединския. Тлъсто свинско месо с кисело зеле. — Б.пр.

[16] Какво вреди на човешкия стомах през време на война. — Б.пр.

[17] Град в Чехия. — Б.пр.

[18] Град в Чехия. — Б.пр.

[19] Планини в Западна Украйна. — Б.пр.

Край
Читателите на „Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война“ са прочели и: