Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Osudy dobrého vojáka Švejka za světové války, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 76 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Александър Иванов (2008)

Осъвременени са някои правописни форми, например веднъж вместо „веднаж“, батальон вместо „баталион“ и производните им.

 

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1969

Трето издание

Редактор Невена Захариева

 

Naše vojsko. Praha, 1959.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Корекция на маркери за бележка и стихотворения в бележки

Статия

По-долу е показана статията за Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Приключенията на добрия войник Швейк през световната война
Osudy dobrého vojáka Švejka za světové války
АвторЯрослав Хашек
Създаване1921 г.
Чехословакия
Първо издание1923 г.
Чехословакия
Оригинален езикчешки
Жанрсатира, черна комедия
Видроман

Преводачпроф. Светомир Иванчев
Приключенията на добрия войник Швейк през световната война в Общомедия

„Приключенията на добрия войник Швейк през световната война“ (на чешки: Osudy dobrého vojáka Švejka za světové války) е недовършен сатиричен роман на чешкия писател Ярослав Хашек. Това е най-превежданото произведение на чешки език[1].

Книгата е изцяло илюстрирана от Йозеф Лада. Съкратеното название на романа е „Приключенията на добрия войник Швейк“. По първоначален замисъл, романът е трябвало да се състои от шест части. Хашек умира млад от туберкулоза през 1923 година, успява да завърши само четири части от романа, които сега обикновено се издават като една книга:

  1. В тила (V zázemí, 1921)
  2. На фронта (Na frontě, 1922)
  3. Славният побой (Slavný výprask, 1922)
  4. Славният побой продължава (Pokračování slavného výprasku, 1923; незавършена)

Персонажи

  • Йозеф Швейк, наричан просто Швейк
  • Кръчмарят Паливец
  • Бретшнайдер, таен полицейски агент
  • Фелдкурат Ото Кац
  • Поручик Лукаш
  • Готвачът Юрайда
  • Фелдфебел Ванек
  • Подпоручик Дуб
  • Сапьорът Водичка, който мрази унгарците, приятел на Швейк
  • Фелдфебел-школникът Биглер
  • Балоун, който по-късно става ординарец на поручик Лукаш

Сюжет

Маршрутът на Швейк

Романът разказва историята на чешкия ветеран Йозеф Швейк и неговите приключения в армията. Разказът започва с новината за атентата в Сараево, довел до избухването на Първата световна война. Швейк е толкова силно ентусиазиран да служи на своята родина, че никой не може да прецени дали просто той е един малоумник или хитро подкопава усилията на австро-унгарската армия. Тази идиотщина на Швейк вкарва в чешкия език думата švejkovina („швейковщина“)[2]

Историята продължава с описание на събитията, случващи се в началото на Първата световна война – присъединяването на Швейк към армията и различните приключения, случващи му се първо в тила и след това по време на настъплението при присъединяването му към неговата част на фронта. Незавършеният роман спира внезапно, преди да ни разкаже дали Швейк е имал възможността да участва в битка или да влезе в окопите. Романът е продължен от чешкия писател Карел Ванек – „Швейк в руски плен“.

Край на разкриващата сюжета част.

Значимост и критика

Ярослав Хашек, авторът на Швейк
Като Диоген, Швейк се лута по краищата на враждебното общество, защитавайки своето независимо съществование.

Петер Щайнер, Цинизъм: Добрият войник Швейк от Ярослав Хашек, Поезията днес 19:4 (1998), стр.469 – 98.

Ярослав Хашек и в частност този роман са обект на нескончаеми статии, есета, изследвания и книги. Те са написани от голямо разнообразие от автори, включващи негови приятели и познати, почитатели и хулители, и литературни критици, появили се почти веднага след публикуването на незавършения роман и ранната смърт на автора през 1923.

Бележки и източници

  1. Jareš, Michal; Tomáš Prokůpek (2010). „Translated Title: The Good Soldier Švejk and His Fortunes in the World War and Comics“. Czech Literature (5): 607 – 625.
  2. Хана Червникова, „Бележки за културата на списъчния състав на Чешката професионализирана армия“ Архив на оригинала от 2008-05-29 в Wayback Machine., Списание на силовите институции в постсъветските общества, 1 издание (2004)

Вижте също

Външни препратки

От Хатван към границата на Галиция

През цялото пътуване на батальона, предопределен да пожъне военна слава, след като премине пеша от Лаборец[1] през Източна Галиция до фронта, във вагона, в който бяха школникът и Швейк, продължиха да се водят странни разговори с повече или по-малко родоизменническо съдържание. В по-ограничен мащаб, но, можем да кажем, повсеместно, това ставаше и в другите вагони. Дори и в щабния вагон се беше възцарило някакво недоволство, тъй като във Фюзешабон[2] от армията и от полка се получена заповед, съгласно която порцията вино за офицерите се намаляваше с една осминка. Естествено съставителят на заповедта не беше забравил и войниците, на които дажбата саго се намаляваше с по десет грама на човек. Това беше толкова по-загадъчно, защото от началото на войната досега никой никъде не беше дори и помирисвал саго.

Независимо от това необходимо беше да се съобщи заповедта на фелдфебела Баутанцел, който се почувствува страшно засегнат и ограбен. Той каза, че сагото днес е твърде рядко нещо и че той би могъл да получава за килограм саго поне по осем крони.

Във Фюзешабон бе направено ново откритие: една от ротите си беше загубила походната кухня. Откритието стана във връзка с това, че на тая гара най-сетне щеше да се готви гулаш с картофи, на който толкова държеше „генералът-нужникар“. Проверката установи, че злополучната кухня изобщо не е потеглила с тях от Брук и че вероятно и до днес стои някъде зад барака № 186, изоставена и изстинала.

Причината бе в това, че зачисленият към тази кухня персонал един ден преди заминаването на батальона беше затворен в ареста заради разпуснатото си поведение в града. По някакъв начин той успя да нареди работата така, че остана да лежи затворен и тогава, когато ротата му пътуваше вече през Унгария.

Ротата, която остана без кухня, бе зачислена на храна към втора походна кухня, което, разбира се, не мина без разправии, тъй като между войниците от двете роти, прикрепени към втора походна кухня, за да белят картофи, се стигна до такива контраверсии, че те започнаха взаимно да заявяват, че не са такива будали, та да се бъхтят заради други. Накрая се оказа, че цялата история с гулаша и картофите е била всъщност само маневра с педагогическа цел — когато на фронта пред неприятеля започнат да готвят гулаш, изведнъж идва заповед: „Alles zurück“[3], гулашът се излива от казаните и никой не успява дори да близне от него.

Това беше следователно един вид морална подготовка, не наистина дотам трагична по своите последици, но все пак твърде поучителна. В момента, когато гулашът бе вече готов и предстоеше раздаването му, дадоха заповед: „Качвай се във вагоните!“ и влакът веднага потегли за Мишколц[4]. Но и там гулашът остана нераздаден, защото на гарата беше спрял влак с руски вагони и на войниците забраниха да слизат. За сметка на това предостави им се пълна свобода на фантазията, че гулашът ще бъде раздаден, когато слязат от влака в Галиция, но че там той ще бъде признат за прокиснал, неупотребим и че ще го излеят в помийната яма.

След това гулашът продължи заедно с войниците към Тисалак[5], Зомбор[6] и едва когато никой вече не очакваше да бъде раздаван, влакът спря в Ново место под Шиатор[7], където отново накладоха огън под казаните, гулашът бе стоплен и най-сетне раздаден.

Гарата беше задръстена, най-напред трябваше да бъдат изпратени два влака с муниции, а след тях — два ешелона с артилерия и един влак с понтонни части. Изобщо може да се каже, че тук се бяха струпали влакове с части от всички възможни родове оръжие.

Зад гарата двама полски евреи бяха попаднали в ръцете на хонвед-хусари, които им бяха задигнали цяла каса с ракия и сега, вместо да им платят, изпаднали в добро настроение, ги биеха по мордите. В това очевидно нямаше нищо нередно, защото недалеч от тях стоеше техният ротмистър и наблюдавайки тая сцена, приятно се усмихвате, докато зад склада няколко други хонвед-хусари бъркаха под полите на чернооките щерки на битите евреи.

Тук имаше влак с ято самолети. И вагоните по другите линии бяха натоварени със самолети и оръдия, само че в разнебитено състояние. Това бяха свалени летателни машини, цъфнали гаубични цеви. И докато всичко свежо и ново пътуваше там нагоре към фронта, тия жалки оставки на славата течаха към тила за поправка и реконструкция.

Естествено подпоручик Дуб обясняваше на всички войници, които се бяха натрупали около разнебитените оръдия и самолети, че това е военна плячка. Той забеляза, че малко по-нататък, заобиколен от група войници, беше спрял Швейк и говореше нещо. Подпоручик Дуб се приближи до тази група и чу мъдрия глас на Швейк:

— Каквото и да се приказва, все пак това е военна плячка. Разбира се, когато някой от вас прочете тук например на лафета на това оръдие надписа „На Н. В. артилерийска дивизия“, работата ще му се стори малко съмнителна. Изглежда обаче, че това оръдие е попаднало в ръцете на русите и ние е трябвало да си го възвърнем, а такава плячка винаги е много по-ценна, защото…

— Защото — каза той тържествено, когато забеляза подпоручик Дуб — нищо не бива да се оставя в ръцете на противника. Това прилича на историята с Пршемишъл[8] или с войника, на когото през време на сражение един противников войник отнел манерката. Това било още през Наполеоновите войни. През нощта войникът се промъкнал в позициите на противника и отново си взел манерката, и то с печалба, защото тая нощ на противниковите войници раздали дажба ракия.

Подпоручик Дуб каза само следното:

— Швейк, постарайте се да се изпарите и втори път да не съм ви видял тук!

— Слушам, господин подпоручик.

И Швейк се отправи към други вагони, но ако подпоручик Дуб беше чул какво добави накрая, положително от яд щеше да излезе от униформата си, въпреки че това беше съвсем невинен цитат от библията:

— Ще мине малко, ще ме видите, още малко и — няма да ме видите.

След отдалечаването на Швейк подпоручик Дуб се показа такъв идиот, че обърна внимание на войниците върху един свален австрийски самолет, на металическия корпус на който четливо бе отбелязано „Вийнер Нойщад“[9].

— Тоя руски самолет е бил свален при Лвов — каза той.

Думите му дочу поручик Лукаш, който се приближи и добави високо:

— При което и двамата руски летци изгорели.

Той не каза нищо повече и се отдалечи, като си помисли, че подпоручик Дуб е голямо говедо.

Зад другите вагони поручик Лукаш се натъкна на Швейк и понечи да го отмине, защото от погледа, който Швейк му отправи, разбра, че на сърцето на тоя човек лежат много неща, които той иска да му каже.

Но Швейк се запъти право към него:

— Ich melde gehorsamst! Kompanieordonanz[10] Швейк очаква разпорежданията ви. Търсих ви вече в щабния вагон, господин поручик.

— Я слушайте, Швейк — каза Лукаш с абсолютно отблъскващ и враждебен тон. — Знаете ли как се казвате? Забравихте ли как ви нарекох?

— Съвсем не, господин поручик, не съм забравил, защото не съм фелдфебел-школник като оня Железни. Това беше отдавна, преди войната, бяхме в Карлинските казарми. Там имаше един полковник Флидлер фон Бумеранг или тъй няканк.

Поручик Лукаш неволно се усмихна на това „няканк“, а Швейк продължи по-нататък:

— На височина, господин поручик, нашият полковник беше наполовина колкото вас, носеше голяма брада като княз Лобковиц, така че приличаше на маймуна, а когато се ядосаше, скачаше двойно повече от ръста си, така че го наричахме „гумения дядка“. Случи се веднъж, преди един първи май, бяхме в пълна бойна готовност, той държа голяма реч на плаца. На първи май, казва, всички трябвало да останем в казармата и да не мръднем оттам, за да можем при заповед отгоре и в случай на нужда да изпозастреляме цялата социалистическа банда. И затова всеки войник, който е получил отпуск за днес вечерта, но не се върне да нощува в казармата и се върне чак на сутринта, ще се смята, че е извършил измяна към родината, защото такъв насвяткан негодник нямало да може да улучи никого, когато се изкомандува залпов огън, и се стреля на всичкото отгоре във въздуха. Та тоя фелдфебел-школник Железни, дето ви казвам, влиза в помещението и казва, че все пак идеята на гумения дядка била много свястна. Та това, казва, е точно така, утре наистина никого няма да пуснат в казармата и затова най-добре ще бъде човек изобщо да не се връща. И знаете ли, господин поручик, той така и направи. Ама полковникът, бог да го прости, беше такова мръсно животно, че на следния ден тръгна да обикаля улиците на Прага, та да открие някого, който се е осмелил да напусне района на полка. Някъде около Прашна брана той се натъкнал благополучно на Железни и веднага се разфучал: „Ще ти там аз та разпереш, ще те науча аз, прес нос ти ислесе тааси рапота!“ Надумал му още много други неща и го подбрал към казармата. Из целия път му говорил всевъзможни гнусотии и заплахи и непрекъснато го питал как се казва. „Шелесний, Шелесний, има та патиш ти, аз много тофолен, че хванат, аз покаше един ersten[11] май. Шеелесни, Шеелесни, пипнах аз тепе, сатфоря теп, файн сатфоря!“ На Железни всичко му било вече все едно. И затова, като минал през Поржич[12] покрай „Розваржилови“, той с един скок се намерил в пасажа и изчезнал от другата страна. Така той развалил удоволствието на гумения дядка, защото вече нямало да може да го сложи в ареста. Полковникът толкова се ядосал, задето Железни избягал, че от яд забравил как се казва провиненият, съвсем го объркал и когато се върнал в казармата, започнал да подскача чак до тавана, а той бил нисък. Дежурният по батальон не можел да разбере защо дядката изведнъж започнал да говори на чешки език и да вика: „Метений сатворйат, Метений не сатфорйат, Олофений сатфорйат, Цинкофий сатфорйат!“ И така дядката тормозеше всички ден след ден и непрекъснато питаше хванали ли са вече Медени, Оловни, Цинкови. Той даже нареди да строят целия полк, но през това време Железни, историята на когото беше станала общоизвестна, го бяха преместили в лазарета, защото беше зъботехник. Но веднъж един от нашия полк успя да намушка някакъв драгун в пивницата „При буките“, задето задявал момичето му. Заповядаха да се строим в каре и тогава вече трябваше да излезем всички, даже и лазаретът, а които бяха много болни, придържаха ги по двама души. Та нямаше какво да се прави и Железни трябваше да цъфне на плаца. Там ни прочетоха заповед по полка в смисъл, че драгуните са също войници и че е забранено да ги мушкаме, защото били наши бойни другари. Един фелдфебел-школник превеждаше заповедта на чешки, а полковникът пулеше очи като тигър. Най-първо се разходи по фронта, след това мина отзад, започна да обхожда карето и изведнъж откри Железни, а той — същинска планина, така че беше много комично, господин поручик, когато го домъкна в средата на карето. Фелдфебел-школникът престана да превежда, а полковникът заскача пред Железни като куче, когато се дърли на някоя кобила, и при това ревеше с всичка сила: „А-а-а, пипнах ли те аз, ти не можеш на мене изпяга, а сека каасфа, че си Шеелесни, а аз се касфа Метени, Цинкофи, Олофени, а той бил Шелесни, тоя келеш, той бил Шелесни, ще науча ас теп Олофени, Цинкофи, Метени, ти, Mistvieh, du, Schwein, du Schelesny!“[13] После му друсна един месец казармен арест, но след две седмици го заболяха нещо зъби и той се сети, че Железни е зъботехник и нареди да го доведат от ареста в лазарета, та да му извади болния зъб. Железни вадил зъба половин час, така че на три пъти ставало нужда да поливат дядката със студена вода, но въпреки това дядката омекна нещо и прости на Железни останалите две седмици. Та такава е работата, господин поручик, когато началникът забрави името на подчинените си, но подчиненият никога не бива да забравя името на своя началник. Именно както ни казваше нашият полковник, че даже и след много години няма да забравим, че сме имали някога за началник полковник Флидлер. Струва ми се, че излезе много дълго и ви отегчих, господин поручик, а?

— Знаете ли, Швейк — отговори поручик Лукаш, — колкото повече ви слушам, толкова повече се убеждавам, че вие никак не уважавате началниците си. Войникът трябва винаги да говори само хубаво за началниците си, дори и да са изминали много години от момента, когато е бил в казармата.

Личете, че поручик Лукаш е започнал да се забавлява.

— Та той, господин поручик — прекъсна го Швейк с извинителен тон, — полковник Флидлер, отдавна е умрял, но щом желаете, аз ще говоря само хвалебствия за него. Той, господин поручик, беше истински ангел за войниците. Той беше добър като свети Мартин, който раздавал мартински гъски на сиромасите и гладните. Та той беше готов и обеда, който му се полагаше в офицерския стол, да раздели с първия срещнат на двора войник и когато на всички ни омръзнаха кнедлите с мармелад, той нареди в кухнята да ни готвят гренадирмарш[14] със свинско. Но той особено се отличи с добрината си през време на маневрите. Когато стигнахме в Долни Краловице, отдаде заповед да изпием за негова сметка цялата долнокраловицка бирена фабрика, а пък когато имаше имен или рожден ден, даваше нареждане да се сготви за целия полк заек със сметана и кнедли. Той беше толкова добър към войниците, че знаете ли, господин поручик, веднъж…

Поручик Лукаш плесна леко Швейк по ухото и му каза с приятелски тон:

— Хайде върви, тарикат с тарикат, остави го на мира!

— Zum Befehl, Herr Oberleutnant![15] — и Швейк се отдалечи по посока на своя вагон.

През това време в предната част на ешелона, във вагона, в който бяха заключени телефонните апаратни кабели, се разигра следната сцена: пред вагона беше поставен часовой, тъй като по нареждане на капитан Загнер всичко трябваше да бъде feldmässig[16]. Часовои следователно се поставяха от двете страни на ешелона, което съответствуваше на ценността на товара във вагоните, и получаваха Feldruf и Losung[17] от канцеларията на батальона.

Този ден Feldruf беше „Капе“, а Losung — „Хатван“. Часовоят при телефонните апарати, който трябваше да помни двете думи, беше някакъв поляк от Коломея, който по някаква странна случайност беше попаднал в 91-ви полк.[18]

Не ще и съмнение, че не знаеше какво е това „Капе“, но понеже у него имаше известен зародиш от мнемотехника, все пак беше запомнил, че думата започва с „К“ и когато подпоручик Дуб, който този ден беше дежурен по батальон, се приближи и го запита за паролата, той гордо му отговори:

— Кафе.

Това беше напълно естествено, тъй като полякът от Коломея все още не можеше да забрави сутрешното и вечерно кафе, което му сервираха в лагера в Брук.

И след като изрева още веднъж: „Кафе“, а подпоручик Дуб продължаваше да се приближава към него, тогава, помнейки клетвата, която беше положил, и обстоятелството, че се намира на пост, той извика заплашително:

— Halt![19]

Но когато подпоручик Дуб направи още две крачки към него и не преставаше да го пита за паролата, той взе за стрелба и се прицели в него. Понеже не знаеше добре немски език, послужи си със странна смесица от полски и немски език и извика:

— Bendze scheissen, bendze scheissen![20]

Подпоручик Дуб разбра и започна да се оттегля назад, като викаше:

— Wachkommandant! Wachkommandant![21]

Появи се подофицерът Елинек, който беше поставил поляка на тоя пост, и също го попита за паролата, след това подпоручик Дуб пак повтори въпроса си, но полякът от Коломея им отговаряше с отчаян вик, който се носеше но цялата гара:

— Кафе, кафе!

Войниците от всички ешелони започнаха да изскачат от вагоните с канчета в ръка. Създаде се страшна паника, която завърши с това, че добросъвестният и изпълнителен войник бе разоръжен и заведен в арестантския вагон.

Но у подпоручик Дуб заседна известно съмнение по отношение на Швейк, когото видя да излиза пръв от вагона си с канче в ръка. Готов беше да се обзаложи, че го беше чул и да вика:

— Излизай с канчетата, излизай с канчетата!

След полунощ влакът потегли към Ладовце–Требишов[22], където на заранта бе посрещнат от дружеството на ветераните. А те бяха направили погрешна сметка и бяха взели ешелона за 14-и батальон на унгарския хонведски полк, който беше минал през гарата през нощта. Едно беше положително: ветераните бяха се насвяткали и със своя рев: „Isten áld meg a királyt!“[23] събудиха целия ешелон. Неколцина от по-съзнателните се наведоха от прозорците и им отговориха:

— Цунете ни гъза. Eljen![24]

Последва гръмогласен вик, от който прозорците на сградите потрепераха:

— Eljen! Eljen a tizenegyedik regiment![25]

След пет минути влакът продължи пътя си към Хуменна[26]. Тук вече много добре и много ясно личаха следите на боевете, водени тук, когато русите бяха минали по долината на Тиса. По склоновете се бяха проточили примитивни окопи, тук-таме се виждаше опожарен чифлик, а паянтовата колиба край него говореше, че стопаните му вече са се върнали.

Към пладне, когато пристигнаха на гара Хуменна, на която личаха също така следи от сражения, започнаха приготовления за обяд. Войниците от ешелона през това време имаха възможност да надзърнат в публичната тайна как властите след оттеглянето на русите се държат с местното население, което по език и религия беше сродно на руските войници.

На перона, заобиколена от унгарски полицаи, стоеше група арестувани руси от Унгария. Тук имаше няколко попа, учители и селяни от широката далечна околност. Ръцете на всички бяха вързани отзад с въже, а освен това пленниците бяха вързани двама по двама. Повечето от тях бяха с разбити носове и върги по главите от побоя, нанесен им от полицаите непосредствено след арестуването.

Малко по-нататък унгарски полицай се гавреше с един поп. Той беше вързал с въже левия крак на попа, а другия край на въжето държеше в ръка и с приклада си подканяше попа да играе чардаш. При това обаче полицаят подръпваше въжето, така че попът падна по едно време на носа си и тъй като ръцете му бяха вързани на гърба, не можа да стане, а започна да прави отчаяни опити да се обърне по гръб, та дано някак си да може да се попривдигне от земята. При тая гледка полицаят се смееше толкова сърдечно, че чак сълзи потекоха от очите му, и когато попът успя да се изправи, той пак дръпна въжето и попът отново се стовари върху носа си.

Най-сетне един полицейски офицер тури край на тая игра, като заповяда, докато пристигне влакът, да заведат арестуваните в една празна барака зад гарата и там да ги бият и налагат, без да ги гледа някой.

По този повод в щабния вагон се завърза разговор и може да се каже, че повечето офицери осъждаха станалото. Офицерският кандидат Крауз изказа мнение, че щом като са изменници на родината, те би трябвало веднага да се обесят, без каквито и да било мъчения. Подпоручик Дуб обаче веднага изказа задоволството си, одобри това, което бяха наблюдавали, и незабавно свърза всичко със сараевския атентат. Според него унгарските полицаи на гара Хуменна отмъщавали за смъртта на ерцхерцог Франц Фердинанд и неговата съпруга. За да придаде тежест на думите си, той добави, че на времето бил абонат на едно списание („Четирилистната детелинка“ на Шимачек) и там още преди войната в юлския брой било писано, че безподобното сараевско престъпление за дълго време ще остави дълбока рана в сърцата на хората. Тази рана била още по-болезнена и поради това, че престъпниците отнели живота не само на представителя на изпълнителната власт в държавата, но и живота на вярната му и любима дружка и че с тяхното убийство било разтурено едно щастливо образцово семейство, а обичаните от всички деца били превърнати в сирачета.

Поручик Лукаш измърмори на себе си, че вероятно тукашните полицаи също са били абонати на „Четирилистната детелинка“ на Шимачек и също са чели трогателната статия. Изобщо той почувствува внезапно отвращение от всичко и бе обладан от страшна жажда да пие, да се освободи от обхваналата го мирова скръб. Ето защо излезе от вагона, за да издири Швейк.

— Слушайте, Швейк — каза му той, — не знаете ли някъде да има бутилка коняк? Мене нещо не ми е добре.

— Всичко това, господин поручик, се дължи на смяната на климата. Може да се предполага, че като пристигнем на фронта, ще ви стане още по-лошо. Колкото повече се отдалечава човек от първоначалната си военна база, толкова по-мръсно му става. Един градинар от Страшнице, някой си Йозеф Коленда, също се отдалечил веднъж от дома си и от Страшнице отишъл във Винохради[27]. Там се отбил в пивницата „Приятелска среща“, но тогава все още му нямало нищо, обаче щом стигнал до резервоара на Корунния булевард и изредил една по една всички кръчми чак до тая зад църквата „Света Людмила“, почувствувал се вече не добре. Но не се предавал, защото предната вечер в Страшнице в пивницата „При ремизата“ се обзаложил с един ватман, че ще обиколи света пеш за три седмици. И затова той се отдалечавал все повече и повече от дома си, докато се дотътрил до „Червеният пивовар“ на Карловия площад, оттам пък отишъл в Мала страна в бирената фабрика при „Свети Томаш“, а оттам през ресторанта „При Монтагите“ и по-нагоре през кръчмата „При брабантския крал“ — в „Прекрасният пейзаж“, а оттам и в бирената фабрика при Страховския манастир. Но там вече смяната на климата престанала да му се отразява добре. Стигнал чак на Лоретанския площад, но там изведнъж го обхванала такава носталгия, че се лупнал на земята, започнал да се търкаля по тротоара и да вика: „Чувате ли, добри хора, не мърдам по-нататък. Плюл съм — с извинение, господин поручик — на околосветското пътешествие.“ Но ако желаете, господин поручик, аз ще ви намеря коняк отнякъде, само че ме е страх да не изпусна влака през това време.

Поручик Лукаш го увери, че влакът ще потегли едва след два часа и че непосредствено зад гарата се продава контрабанда коняк в бутилки. Капитан Загнер изпратил там вече Матушич и той му донесъл за 15 крони бутилка съвсем приемлив коняк. Поручик Лукаш даде 15 крони на Швейк и го подкани да побърза, но да не казва на никого, че конякът е за него или пък че той го е пратил, защото всъщност това било забранено.

— Бъдете уверен, господин поручик — каза Швейк. — че всичко ще се нареди, аз много обичам забранените работи, на мен винаги така ми се случва, че без да зная, все ще се забъркам в нещо забранено. Веднъж в Карлинската казарма ни бяха забранили…

— Kehrt euch! Marschieren — marsch![28] — прекъсна го поручик Лукаш.

И така Швейк се отправи отвъд гарата. Из пътя той си повтаряше всички подробности на своята мисия: конякът трябва да бъде добър — и затова трябва да го опита по-напред; тая работа е забранена — и затова трябва да бъде предпазлив.

Но тъкмо когато сви зад перона, той отново се сблъска с поручик Дуб.

— Какво се шляеш тук? — попита той Швейк. — Познаваш ли ме?

— Господин подпоручик, разрешете да доложа — изкозирува Швейк. — Аз съвсем не желая да ви опозная откъм опакото.

Подпоручик Дуб се вцепени от смайване, но Швейк стоеше спокойно, ръката му все още беше на козирката и продължаваше:

— Аз, господин подпоручик, искам да ви опозная само откъм лицето, за да не ме разплачете, както казахте последния път.

От това нахалство подпоручик Дуб съвсем се сащиса и от устата му се откъсна само яростният вик:

— Махай се оттук, негодник неден, ние има да си говорим още с тебе!

Швейк се отдалечи зад перона, а подпоручик Дуб, след като се опомни, тръгна да го проследи. Зад гарата, непосредствено край шосето, бяха наредени цяла редица каси, върху които в плетени кошчета бяха сложени различни лакомства, съвсем невинни на глед, като че ли бяха определени само за училищната младеж, дошла тук на излет. Там имаше захарни пръчици, ролки, купички кисели бонбони, тук-таме в някое от кошчетата имаше и резенчета черен хляб с парче салам, съвсем положително от конски произход. Касите отдолу обаче съдържаха различни видове алкохол, бутилки с коняк, ром, ержабинка и разни други ликьори и ракии.

Непосредствено зад канавката на шосето имаше една барака и в нея всъщност се извършваха всички забранени сделки.

Войниците най-напред се пазаряха пред касата, след това евреинът с бакембардите изваждаше изпод касата съвсем невинната на глед ракия и като я мушваше под кафтана си, занасяше я в дървената барака, където вече войникът най-незабелязано я скриваше някъде в панталоните или под куртката си.

Насам се насочи и Швейк. През това време подпоручик Дуб с детективския си талант го наблюдаваше откъм гарата.

Швейк пристъпи към работа още при първата каса. Най-напред си избра бонбони, които плати и мушна в джоба си. В този момент господинът с бакембардите му прошепна:

— Schnaps hab ich auch, gnädiger Herr Soldat.[29]

Пазарлъкът стана много лесно, Швейк отиде в бараката и не даде парите, докато господинът с бакембардите не му отвори бутилката и той не я опита. Остана доволен и след като мушна бутилката под куртката, тръгна обратно към гарата.

— Къде си ходил бе, негодник! — препречи му пътя към перона подпоручик Дуб.

— Ходих да си купя бонбони, господин поручик. Швейк бръкна в джоба си и извади шепа мръсни прашни бонбони.

— Ако не ви е гнус, господин подпоручик. Аз ги опитах вече, не са лоши. Имат един такъв приятен, особен вкус, като на мармалад, господин подпоручик.

Под куртката му се очертаваха кръглите форми на бутилката.

Подпоручик Дуб потупа Швейк по куртката:

— Ами това какво е, негодник? Я го измъкни да видим.

Швейк измъкна бутилката с жълтеникаво съдържание и съвсем четлив етикет „Коняк“.

— Господин подпоручик — безстрашно отговори Швейк, — ходих на помпата да си налея малко вода за пиене в това празно шише от коняк. Страшна жажда ме мъчи от снощния гулаш. Само че водата там, господин подпоручик, е, както виждате, нещо жълта, трябва да съдържа железни соли. Тия води са много полезни за здравето.

— Щом си толкова жаден, Швейк — каза му подпоручик Дуб с пъклена усмивка на лицето и с желание да удължи колкото се може повече тази сцена, в която Швейк според него щеше да се провали с гръм и трясък. — напий се тогава, ама както трябва. Изпий я всичката наведнъж.

Подпоручик Дуб си правеше сметка, че Швейк ще сръбне няколко глътки и след това няма да може повече и че тогава именно той, подпоручик Дуб, ще удържи славна победа над него и ще каже: „Дай бутилката да пийна и аз, и аз съм жаден.“ Представяше си как тоя нехранимайко Швейк има да мига в този ужасен за него момент, а след това и батальонният рапорт и така нататък.

Швейк отпуши бутилката, сложи гърлото ѝ на устата си и глътка по глътка жълтеникавата течност започна да се губи в стомаха му. Подпоручик Дуб замръзна на мястото си. Пред очите му Швейк изпи всичкия коняк, без дори да му трепне окото, след това хвърли празната бутилка в езерото отвъд шосето, плю и като че ли беше изпил чаша минерална вода, каза:

— Тая вода наистина има вкус на желязо, господин подпоручик. В Камик над Вълтава един гостилничар приготвяше минерална вода за клиентите, като хвърляше стари подкови в кладенеца.

— Ще ти дам аз едни стари подкови! Ела ми покажи помпата, откъдето си налял водата.

— Тя е малко по-нататък, господин подпоручик, ей там зад дървената барака.

— Върви пред мене, негоднико, та да погледам как ще вървиш!

„Интересно наистина! — помисли си подпоручик Дуб. — На тоя мръсен тип съвсем нищо не му личи!“

И така Швейк тръгна пред подпоручик Дуб, предал се на волята божия, но все пак нещо не преставаше да му нашепва, че там трябва да има някакъв кладенец и затова не остана никак учуден, когато се оказа, че там наистина имаше кладенец. Дори и помпа имаше и когато стигнаха до нея и Швейк започна да помпа, оттам потече жълтеникава вода, така че той тържествено можа да заяви:

— Ето тук е минералната вода, господин подпоручик.

Мъжът с бакембардите се приближи ужасен и Швейк му каза на немски да донесе някаква чаша, че господин подпоручикът иска да пие.

Подпоручик Дуб се беше толкова объркал от всичко станало, че изпи цялата чаша вода, която остави в устата му вкус на конска пикоч и тор. Съвсем втрещен от това, което беше преживял, той даде на евреина с бакембардите пет крони за чашата и като се обърна към Швейк, каза:

— Какво зяпаш, махай се оттук!

След пет минути Швейк се появи в щабния вагон при поручик Лукаш и с тайнствени знаци го повика да излезе от вагона. Долу той му съобщи:

— Господин поручик, разрешете да доложа. След пет, най-много след десет минути ще бъда кьоркютюк пиян, но ще лежа във вагона си и бих ви помолил, господин поручик, поне три часа да не ме търсите и да не ми възлагате никакви задачи, докато не ми мине. Иначе всичко е наред, господин поручик, само подпоручик Дуб ме хвана, аз му казах, че това е вода, а той ме накара да изпия пред него цялата бутилка коняк и аз я изпих, за да му докажа, че това наистина с вода. Всичко е наред, господин поручик, нищо не съм издал, както бяхте изявили желание, а бях и предпазлив, но сега, господин поручик, чувствувам вече, че краката ми взеха нещо да изтръпват. Разбира се, господин поручик, аз съм свикнал да жуля ракия, защото с господин фелдкурат Кац…

— Върви, дяволе! — извика поручик Лукаш, но без какъвто и да било гняв, за сметка на това обаче подпоручик Дуб му стана петдесет на сто по-несимпатичен от по-рано.

Швейк предпазливо се вмъкна във вагона и като легна върху шинела и раницата си, каза на фелдфебела и на останалите:

— Знаете ли, веднъж един човек се натряскал и помолил да не го будят…

След тези думи той се обърна на едната си страна и захърка.

Парите, които излизаха от устата му при оригване, скоро изпълниха целия вагон, така че готвачът-окултист Юрайда, като подуши въздуха с нос, заяви:

— Дявол да го вземе, тук мирише на коняк.

На сгъваемата масичка седеше школникът Марек, който най-сетне след всички премеждия беше стигнал до длъжността батальонен летописец.

В този момент той съчиняваше резерв от героични дела на батальона и личеше с каква наслада отправя поглед към бъдещето.

Фелдфебелът Ванек наблюдаваше с интерес школника, който пишеше и в същото време се превиваше от смях. Затова Ванек отиде и се наведе над него и школникът с готовност се зае да му обяснява:

— Брей, то било цяла комедия да се запасяваш предварително със случки от историята на батальона. Главното е да разгъваш последователно събитията. Да имаш система в работата. Във всичко трябва да има система.

— Систематична система — подхвърли фелдфебелът Ванек с повече или по-малко презрителна усмивка.

— Да — отговори му безразлично школникът, — систематизирана систематична система при писане на историята на батальона. Не можем да започнем направо с една голяма победа. Всичко трябва да се развива бавно и плавно, по известен план. Нашият батальон не може да спечели изведнъж Световната война. Нихил низи бене.[30] За един добросъвестен историк, какъвто съм аз, главното е да си направи първо план на победите. Тук например аз описвам как нашият батальон — това навярно ще се случи след два месеца — насмалко ще прекрачи руската граница, отбранявана твърде добре — е, да кажем, от донските полкове на противника. В същото време няколко противникови дивизии ще обходят нашите позиции и ще ги изненадат в тил. На пръв поглед изглежда, че батальонът е загубен и че ще ни направят на кайма, но в този момент капитан Загнер издава следната заповед по батальона: „Бог не желае да загинем тук, да бягаме!“ И така нашият батальон ще си плюе на петите, но противниковата дивизия, която вече ни се е явила в тил, като вижда, че ние се насочваме с всички сили срещу нея, започва панически да бяга и без да се пролее капка кръв, попада в ръцете на нашите резерви. С това собствено ще започне и историята на батальона ни. От една незначителна на глед случка, да се изразя пророчески, господин Ванек, ще се развият грандиозни събития. Нашият батальон жъне победа след победа. Интересно ще бъде, когато нашият батальон нападне спящия противник. За това е необходим естествено стилът на „Илюстрованият военен дописник“, който излизаше през Руско-японската война в издателство „Вилимек“. Нашият батальон ще нападне лагера на спящия неприятел. Всеки от нашите войници ще си намери по един противников войник и с всичка сила ще забие щика си в гърдите му. Отлично наточеният щик ще влезе мазно-мазно като в буца масло и само тук-таме ще поизпращи някое ребро, спящите противници ще се гърчат в конвулсии, за миг ще изцъклят учудените си, но вече нищо невиждащи очи, ще изхъркат и ще опънат петалата. По устните на спящите противници ще се появи кървава пяна. С това всичко ще се свърши и победата ще бъде на страната на нашия батальон. Но още по-славно ще завърши работата след около три месеца. Тогава батальонът ще плени руския цар. Но за това, господин Ванек, ще приказваме малко по-късно. Сега за сега трябва да си осигурим запас от редица по-дребни епизоди, които говорят за безпримерен героизъм. Ще ми бъдат необходими някои съвсем нови военни термини. Аз измислих вече един от тях. Ще пиша например за жертвоготовната решимост на нашите войници, прошпиковани със снарядни шрапнели. Една избухнала противникова мина ще откъсне главата на някой от нашите подофицери, да кажем, на подофицера на дванайсета или тринайсета рота.

Апропо — каза школникът, като се плесна по челото. — насмалко щях да забравя, господин фелдфебел, или граждански казано, господин Ванек, трябва да ми набавите списък на подофицерите. Назовете ми някой подофицер от дванайсета рота. Хоуска! Добре, мината, значи, ще отнесе главата на Хоуска. Главата му ще отхвръкне, тялото му обаче ще направи още няколко крачки, ще се прицели и ще свали още един противников самолет. Напълно естествено е, че в бъдеще ехото на тези победи ще трябва да бъде тържествено ознаменувано в тесен семеен кръг в Шьонбрун. Австрия има много батальони, обаче нашият батальон ще бъде единственият, който ще се отличи и в чиято чест ще се устрои малко интимно тържество в императорския дом. Аз си представям работата така. Семейството на ерцхерцогиня Мария-Валерия[31] по този случай ще се пресели от Валзее в Шьонбрун. Тържеството става в тесен кръг и ще се състои в салона до спалнята на монарха, илюминиран с бели свещи. Известно е, че в императорския двор не обичат електрическите крушки поради опасността от късо съединение, по отношение на което престарелият монарх страда от някои предразсъдъци. В шест часа вечерта тържеството в чест и възхвала на нашия батальон започва. В този момент в салона въвеждат внуците на негово величество[32]. Салонът е всъщност част от покоите на императрицата, вечна ѝ памет. Сега въпросът е кой още да присъствува освен императорското семейство. Трябва и наистина ще присъствува генералният адютант на монарха, граф Паар. Тъй като при такива семейни и интимни тържества се случва да прилошее на някого — с това аз, разбира се, ни най-малко не искам да кажа, че граф Паар може да вземе да повръща, — ще бъде необходимо присъствието на личния лекар на Н. В. придворния съветник доктор Керцъл. За да бъде всичко както му е редът и да не би придворните лакеи да си позволят някакво интимничене с придворните дами, които ще присъствуват на пиршеството, ще бъде необходимо да се осигури присъствието и на върховния хофмайстор барон Ледерер, на камериера граф Белегарде и на главната придворна дама графиня Бомбелес, която между придворните дами играе ролята на „мадам“ от бардака „При Шухите“. Височайшите господа се събират, за това уведомяват императора и той веднага се появява, придружен от своите внуци, сяда на трапезата и произнася тост в чест на нашия батальон. След него взема думата ерцхерцогиня Мария-Валерия, която с особена признателност и особено похвално говори за вас, господин фелдфебел. Естествено, както се вижда от моите бележки, нашият батальон ще понесе тежки и чувствителни загуби, тъй като батальон без убити не е никакъв батальон. Ще бъде необходимо да се напише и нова статия за нашите паднали. Историята на батальона не бива да се състои само от сухи факти за победите, каквито предварително съм набелязал четиридесет и две. Вие например, господин Ванек, ще паднете край една малка рекичка, а Балоун, виждате ли го колко страшно се е зазяпал в нас, той ще загине от съвършено друга смърт, а не от куршум, шрапнел или бомба. Той ще бъде удушен с ласо, хвърлено от противников самолет тъкмо в момента, когато лапа обеда на своя поручик Лукаш.

Балоун се дръпна назад, отчаяно разпери ръце и каза потиснат:

— Какво да правя, като ми е такъв характерът. Още на времето, като млад войник, случваше се по три пъти да ходя в кухнята за храна, докато не ме хванеха и затвореха в ареста. Веднъж на обяд изядох три ребра, заради което после лежах цял месец в ареста. Да става, каквото е рекъл господ.

— Не се бойте, Балоун — утеши го школникът, — в историята на батальона няма дори и с една думичка да се спомене, че сте загинали през време на ядене по пътя от офицерския стол към окопите. Вие ще бъдете изброен наред с всички останали бойци на батальона, паднали за славата на нашата империя, един от които е и фелдфебелът Ванек.

— На мене каква смърт сте ми определили, Марек?

— Само без бързане, господин фелдфебел, те тия работи не стават толкова бърже.

Школникът се замисли:

— Вие сте от Кралупи, нали така? Тогава може да пишете в къщи, че ще изчезнете безследно, но пишете им го някак си предпазливо. А може би вие желаете да бъдете тежко ранен, да останете проснат някъде зад телените мрежи! Много ефектно, оставате да лежите цял ден със счупен крак. През нощта противникът осветява с прожектори нашите позиции и ви забелязва. Помисля, че сте тръгнали на разузнаване и почва да ви пердаши със снаряди и картеч. По такъв начин вие ще направите неоценима услуга на нашата армия, защото противникът ще изразходва само за вас толкова муниции, колкото би изразходвал за цял батальон, И най-малките частици от вас, които ще се реят във въздуха след всички тия експлозии, ще се въртят и ще пеят песента на голямата победа. С една дума, никой няма да бъде забравен, всеки от нашия батальон ще се отличи в боевете, така че славните страници на нашата история ще бъдат препълнени с победи — и въпреки че не бих искал да прекалявам в това отношение, няма какво да се прави, всичко трябва да се извърши най-добросъвестно, за да остане някакъв спомен за нас, когато — да речем, през месец септември — от батальона останат само славните страници на тая история, които ще трогнат сърцата на австрийците и ще ги уверят, че всички тия, които никога вече няма да видят родния си дом, са се били еднакво храбро и мъжествено. И, господин Ванек, знаете ли, аз вече съставих края на некролога. „Вечна слава на падналите! Тяхната любов към монархията е най-святата любов, защото се е увенчала със смъртта. Техните имена, например името Ванек, нека бъдат изговаряни с почит и уважение. Тези пък, които най-чувствително са били засегнати от загубата на своите близки, нека гордо избършат сълзите си, тъй като падналите са герои на нашия батальон.“

Телефонистът Ходоунски и готвачът Юрайда слушаха с голям интерес обясненията на школника за подготвяната история на батальона.

— Приближете се, господа — каза школникът, като прелистваше бележките си, — ето на страница петнайсета: „Телефонистът Ходоунски падна на трети септември заедно с батальонния готвач Юрайда.“ Чуйте и по-нататък. „Безпримерен героизъм. Първият, с риск на живота си, спасява телефонната жица в блиндажа си, без да е бил сменен цели три дни от своя пост при телефона. Вторият, виждайки опасността противникът да го обходи във фланг, се хвърля срещу него с казана с врящата чорба, като всява ужас сред противника и му нанася смъртоносни изгаряния. И двамата умират от красива смърт. Първият — разкъсан от мина, вторият — задушен от отровни газове, които противникът поднася под носа му, след като не с имал вече с какво да се защищава. И двамата умират с възгласа: «Es lebe unser Batalionskommandant!»“[33] Главното командуване е принудено ежедневно да ни поднася своите благодарности във форма на заповеди, за да могат и други части от нашата армия да се запознаят с героизма на батальона ни и да вземат пример от нас. Мога да ви прочета извадки от военната заповед, която ще бъде прочетена по всички поделения на армията. Тази заповед наистина твърде много прилича на заповедта на ерцхерцог Карл, когато през 1805 година стигнал под стените на Падуа, а един ден след заповедта ял страхотен пердах. Чуйте, моля ви се, какво ще се чете за нашия батальон като поделение, което може да служи за образен на цялата армия. „… Надявам се, че цялата армия ще вземе пример от гореспоменатия батальон и особено, че ще усвои оня дух на самоувереност, лична храброст и твърда воля пред лицето на опасността, оня образцов героизъм, любов и вяра в своите началници, които качества водят батальона към достойни за възхищение дела за благото и победата на нашата империя. Да последваме всички неговия пример!“

Откъм мястото, където лежеше Швейк, се чу прозявка. Швейк говореше насън:

— Права сте, госпожа Мюлерова, всички хора си приличат. В Кралупи по едно време взе да строи помпа някой си господин Ярош. В Пардубице пък имаше един часовникар Лейхана. Двамата си приличаха като две капки вода. Часовникарят пък приличаше изумително на Пискора от Ичин, а пък четиримата приличаха на непознатия самоубиец, когото намериха обесен и съвсем разложен в езерото край Индржихув Храдец, тъкмо под железопътната линия, където той навярно се е хвърлил под колелата на влака.

Последва нова прозявка, а после и добавка към предишното:

— След това всички останали бяха осъдени да заплатят голяма глоба, а утре, госпожа Мюлерова, ще ви помоля да ми сварите юфка.

Швейк се обърна на другата страна и продължи да хърка. През това време между готвача-окултист Юрайда и школника се завърза разговор по въпросите на бъдещето.

Окултистът Юрайда смяташе, че макар и на пръв поглед да изглежда глупаво, когато човек, за да убива скуката, пише за събития, които ще се случат в бъдеще, но положително е, че дори и в такива забавни писания често се съдържат пророчески факти, когато духовното ни зрение под влияние на тайнствени сили прониква зад завесата на неизвестността и вижда бъдещето. От този момент речта на Юрайда се изпъстри с всевъзможни завеси. Завесата, която засланя бъдещето, се явяваше у него във всяко второ изречение. Най-сетне той стигна дори до регенерацията, тоест до способността на човешкото тяло да се възобновява, свърза всичко това със способността на инфузориите да възстановяват тялото си и завърши с декларацията, че всеки човек може да откъсне опашката на който и да било гущер и тя след това отново щяла да порасне.

Телефонистът Ходоунски пък добави, че хората биха били царе, ако тая работа можеше да става и при тях както при гущера. Ето например, да кажем, на война отнесат на някого главата или друга част от тялото — за командуването това би било добре дошло, защото в такъв случай не би имало никакви инвалиди. Един австрийски войник например, на когото непрекъснато биха се възстановявали краката, ръцете, главата, би бил по-ценен от цяла бригада.

Школникът заяви, че днес, благодарение на големия напредък на военната техника, противникът може да бъде разсечен дори и на три напречни части. Съществува природен закон за регенерация на телата на пръчковидните от вида на инфузориите. Всяка от разсечените части се подновява, в нея се оформят нови органи и тя продължава да се развива самостоятелно като ново пръчковидно. Аналогично на това след всяко сражение участвувалата в него австрийска армия би се утроявала, удесеторявала, към всеки откъснат крак би се развивал нов и свеж пехотинец.

— Ако можеше да ви чуе Швейк — отбеляза фелдфебелът Ванек, — положително би ни привел и някой пример.

Чул името си, Швейк реагира и измърмори:

— Hier![34]

И като даде по тоя начин израз на войнишката си дисциплинираност, продължи да хърка.

В полуотворената врата на вагона се подаде главата па подпоручик Дуб.

— Тук ли е Швейк? — попита той.

— Тъй вярно, спи, господин подпоручик — отговори школникът.

— Щом като го търся, школник, вие трябва веднага да скочите и да го извикате.

— Как да го извикам, господин подпоручик, като спи?

— Събудете го веднага! Чудно колко сте недосетлив, школник!? Вие би трябвало с по-голяма готовност да услужвате на своите началници. Вие, изглежда, не ме познавате още. Но след като ме опознаете…

Школникът започна да буди Швейк.

— Швейк, ставай, че изгоряхме.

— Едно време, когато горяха мелниците на фирмата „Отколек“ — замърмори Швейк и се обърна на другия си хълбок, — дойдоха пожарникари чак от Височани…

— Заповядайте да видите, господин подпоручик — любезно се обърна школникът към подпоручик Дуб, — аз го будя, но не помага.

Подпоручик Дуб се разсърди.

— Как се казвате, школник? Марек? Ах, вие сте оня, дето непрекъснато лежеше в ареста, нали?

— Да, господин подпоручик. Аз прекарах едногодишния курс на школата, така да се каже, в ареста и бях редеградиран, тоест след освобождаването ми от дивизионния съд, където беше установена моята невинност, аз бях назначен за батальонен летописец със запазване на званието школник.

— Няма да останете за дълго такъв! — изрева подпоручик Дуб целият почервенял. Тая промяна в цвета на лицето му създаде впечатлението, като че ли бузите му са се подули, след като здравата са били напляскани. — За това вече аз ще се постарая!

— Господин подпоручик, моля да ме представите за рапорт — сериозно му отговори школникът.

— Я не си играйте с мене! — каза подпоручик Дуб. — Ще ви дам аз един рапорт. Ние пак ще се срещнем с вас, но тогава вие дяволски ще съжалявате, защото ще разберете кой съм аз, щом още не ме познавате!

Подпоручик Дуб напусна разгневен вагона и в яда си забрави за Швейк, макар че малко преди това бе имал най-доброто намерение да го повика и да му каже: „Дъхни ми!“ като последна мярка за установяване на незаконния алкохолизъм. Сега обаче бе вече късно. След половин час, когато той се върна при вагона, бяха раздали на войниците черно кафе с ром, Швейк се беше събудил и при повикване от страна на подпоручик Дуб изскочи навън като сърна.

— Дъхни ми! — изрева подпоручик Дуб. Швейк издуха в лицето му целия запас на дробовете си и сякаш горещ вятър понесе в полето миризмата на цяла спиртна фабрика.

— Ах, негодник, на какво миришеш, а?

— Мириша на ром, господин подпоручик!

— Видя ли бе, момченцето ми! — победоносно извика подпоручик Дуб. — Най-сетне ми падна в ръчичките!

— Тъй вярно, господин подпоручик — каза Швейк без какъвто и да било признак на безпокойство. — Току-що получихме ром за кафето и аз най-напред изпих рома. Но ако има някакво ново нареждане, господин подпоручик, че трябва да пием най-напред кафето, а след това рома, моля за извинение, в бъдеще няма да се повтори.

— А защо хъркаше преди половин час, когато те потърсих във вагон? Не можеха да те събудят.

— Аз, господин подпоручик, не съм спал цяла нощ. Спомних си маневрите при Веспрем[35] и не можах да заспя. Тогава предполагаемите първи и втори армейски корпус тръгнаха през Щирия и Западна Унгария и обкръжиха четвъртия ни корпус, който беше на лагер във Виена и околността, където бяхме изградили укрепленията си. Но те ни обходиха и се озоваха на моста, който в момента пионерите правеха на десния бряг на Дунава. Ние трябваше да предприемем офанзива, на помощ трябваше да ни дойдат войски от север, а след това и от юг от Восек. Прочетоха ни и заповед, че на помощ ни се изпраща третият армейски корпус, за да не ни разбият между Балатонското езеро и Пресбург, когато атакуваме втория армейски корпус. Ама каква полза, точно когато щяхме да спечелим играта, свириха отбой и спечелиха ония с белите ленти.

Подпоручик Дуб не каза нито дума и се отдалечи, клатейки смутено глава. По едно време обаче той се сепна и от самия щабен вагон се върна, за да каже на Швейк:

— Запомнете, ще дойде време и всички вие ще се натъркаляте в краката ми!

Той не можа да каже нищо повече и отново се отдалечи към щабния вагон. Там капитан Загнер тъкмо разпитвате един нещастник от 12-а рота, доведен от подофицера Стьрнад. Войникът още отсега се беше загрижил за своята безопасност в окопите и беше домъкнал някъде от гарата вратичка на свинарник, обкована с ламарина. Сега той стоеше тук съвсем сащисан, с изблещени очи, като се извиняваше с това, че искал да вземе вратичката със себе си, за да я използува по-късно като прикритие против артилерийския огън.

Подпоручик Дуб използува случая, за да му дръпне голяма проповед за това, как трябва да се държи войникът, какви са задълженията му към родината и монарха, върховен началник и главнокомандуващ. И ако в батальона имало подобни елементи, те трябвало да бъдат изтръгнати из корен, да бъдат наказани и затворени. Дрънкането му беше толкова неуместно, че капитан Загнер потупа провинения по рамото и му каза:

— Е хайде, щом сте имали добри намерения, друг път недейте прави такива работи, що за глупости, върнете обратно вратичката на мястото, откъдето сте я взели, и вървете по дяволите.

Подпоручик Дуб прехапа устни и реши, че всъщност спасяването на упадащата дисциплина в батальона зависи само от него. Затова той още веднъж обходи района на гарата и при един склад, на който имаше голям унгаро-немски надпис, че не бива да се пуши, намери някакъв войник, който седеше и четеше вестник. Вестникът така го беше закрил, че не се виждаха пагоните му. Подпоручик Дуб му кресна:

— Habt acht![36]

Войникът беше от унгарски полк, който се намираше тук в резерв. Подпоручик Дуб го раздруса, унгарският войник стана, но не намери за нужно дори да изкозирува, мушна си само вестника в джоба и тръгна към шосето. Подпоручик Дуб го последва като замаян, но унгарският войник забърза, а после се обърна и вдигна подигравателно ръце, за да не остане у подпоручик Дуб и капка съмнение, че войникът беше познал принадлежността му към един от чешките полкове. След това унгарецът изчезна бегом зад близките къщи край шосето.

За да покаже, че няма нищо общо с тази сцена, подпоручик Дуб влезе величествено в малкото дюкянче край шосето, смутено посочи една голяма макара с черни конци и като я сложи в джоба си, плати и се върна в щабния вагон. Там той поръча на батальонната свръзка да повика ординареца му Кунерт. Когато Кунерт се яви, той му предаде конците и каза:

— За всичко аз да се грижа, сигурен съм, че сте забравили да вземете.

— Съвсем не, господин подпоручик, имаме цяла дузина.

— Хайде, покажете ми ги тогава, след една минута да сте тук. Да не мислите, че ви вярвам?

След като Кунерт се върна с цяла кутия макари, бели и черни, подпоручик Дуб му каза:

— Слушай сега какво ще ти кажа, погледни конците, които ти донесе, и моята голяма макара! Виждаш ли колко тънки са твоите конци, колко лесно се късат, а сега виж моите колко трудно се късат. На фронта боклуци не ни трябват, на фронта всичко трябва да е солидно. Хайде, вземи сега конците със себе си и чакай заповедите ми. Помни: друг път недей предприема нищо на своя глава и когато решиш да купуваш нещо, ела предварително да ме попиташ! Ти ме познаваш, лошо ще бъде, когато ме опознаеш откъм опакото.

След като Кунерт си отиде, подпоручик Дуб се обърна към поручик Лукаш:

— Моята свръзка е много интелигентен човек. От време на време ще направи и той някоя грешка, но иначе е много схватлив. Главното у него е абсолютната му честност. В Брук получих колет от къщи, шуреят ми беше изпратил няколко хубави млади печени гъски и, вярвате ли, свръзката ми не се и докосна до тях и тъй като аз не можах да ги изям своевременно, той предпочете да ги остави да се вмиришат. Това се дължи, разбира се, на дисциплината. Офицерът е длъжен да възпитава войниците си.

За да даде да разбере, че не слуша дрънкането на тоя идиот, поручик Лукаш се обърна към прозореца и каза:

— Да, днес е сряда.

Но тъй като подпоручик Дуб изпитваше нуждата да говори нещо на всяка цена, той се обърна към капитан Загнер и със съвсем интимен, приятелски тон му каза:

— Я слушайте, капитан Загнер, как мислите…

— Пардон, един момент — каза капитан Загнер и излезе от вагона.

 

През това време Швейк се забавляваше с Кунерт. Говореха за господаря му.

— Къде се губиш толкова време, не се виждаш никакъв? — попита Швейк.

— Ама нали знаеш, с тоя моя стария идиот човек все се намира на работа. Всеки час те вика при себе си и те пита за неща, дето не са му работа. Пита ме също дали сме приятели с тебе, а аз му казах, че много рядко се виждаме.

— Много хубаво от негова страна, че се интересува за мене. Аз много го обичам, твоя господин подпоручик. Той е толкова внимателен, добросърдечен, а пък с войниците се държи като истински баща — каза Швейк сериозно.

— Да, да, така ти се струва, защото не го познаваш — възрази Кунерт. — Голяма свиня е той и тъп като галош. До гуша ми е дошло, не ме оставя на мира, все нещо ще измисли.

— Айде бе — учуди се Швейк, — а пък аз мислех, че той е наистина добър човек. Ти някак странно се изразяваш за твоя подпоручик, ама то си им е вродено на всички свръзки. Вземи например свръзката на майор Венцел, няма да каже нещо друго за господаря си, ами само това, че бил загубен и тъп идиот. А пък свръзката на полковник Шрьодер, когато говореше за господаря си, винаги го наричаше само мръсна гад и смрадлив лайнар. Всяка свръзка си знае това, което е научила от господаря си. Ако господарят не псуваше, и свръзката нямаше да повтаря след него тия неща. Когато бях в Будейовице като млад войник, там имаше един поручик Прохазка; той пък много не псуваше, а само казваше на свръзката си: „Ех, каква си ми и ти прелестна крава.“ Друга ругатня свръзката му, на име Хибман, не беше чувал от него. И тоя Хибман така беше свикнал с нея, че когато се уволни, започна да я казва и на баща си, на майка си и сестрите си: „Ех, какви сте ми и вие прелестни крави.“ Той казал това дори и на годеницата си и тя го напуснала, дала го под съд за обида, защото той не ѝ го казал само на нея, ами и на баща ѝ, и на майка ѝ, и то публично на някаква танцова забава. И не му простила, а пред съда заявила, че ако я бил нарекъл крава на четири очи, може би щяла да се помири с него, но че така работата се била превърнала в европейски въпрос. Да ти кажа правичката, Кунерт, за твоя подпоручик никога не бих предположил такива неща. На мене ми направи такова симпатично впечатление още тогава, когато за пръв път говорих с него, той беше като току-що докарана от колбасната фабрика съвсем прясна колбаса, а когато говорих с него за втори път, той ми се стори твърде начетен и някак си, как да ти кажа, одухотворен. Откъде си ти собствено? От самите Будейовице? Браво на тебе, щом си от самия град. А къде живееш там? Под аркадите ли? Хубаво, поне лятно време ти е хладно на сянка. Жена, деца имаш ли? Жена и три деца? Голям щастливец си ти, приятелю, поне ще има кой да те оплаква, както обичаше да се изразява моят фелдкурат Кац през време на литургия. Но това наистина е така, същото нещо чух и от един полковник, който държа подобна реч на запасните, които заминаваха от Брук за Сърбия. Всеки войник, който оставел семейство в родния си край и паднел убит на фронта, щял да скъса наистина всички връзки със семейството си, впрочем той го каза така: „Кока е мрътфец, на семейство мрътфец, семейни фръски прекъснат, пофеч опаче той пъте етин Held[37], понеш hat geopfert[38] сфоя шифотът са по-колям фамилия, са Vaterland[39].“ На четвъртия етаж ли живееш? В сутерена? Вярно бе, сега се сетих, че там на площада в Будейовице няма нито една четириетажна къща. А! Отиваш ли си? Аха, твоят подпоручик е застанал пред щабния вагон и гледа насам. Може да те попита, значи, дали съм говорил и за него. Ти му кажи тогава, че съм говорил за него и недей забравя да му споменеш как хубаво съм се изразил, че рядко съм срещал офицер, който да се държи така бащински и другарски с войниците като него. Не забравяй да му споменеш, че ми се е сторил много начетен, и му кажи също така, че е много интелигентен. Кажи му и това, че съм ти обърнал внимание да го слушаш и да изпълняваш всичко, което прочетеш в погледа му. Ще запомниш ли всичко?

Швейк се прибра във вагона, а Кунерт с конците се отправи към бърлогата си.

След четвърт час влакът потегли към Нова Чабина, като мина през опожарените села Брестов и Велики Ридван. Личеше, че тук положението е било вече доста завързано.

Склоновете и поляните на Карпатите бяха набраздени с окопи, които се точеха от падина до падина покрай железопътната линия с нови траверси, от двете страни на която имаше големи ями от експлодирали снаряди. Нататък, отвъд потоците, вливащи се в Лаборец, покрай чието горно течение минаваше железопътната линия, се виждаха нови мостове и обгорелите греди на старите.

Цялата долина на Медзилаборец[40] беше разорана и разхвърляна, като че ли тук бяха работили армии от огромни къртици. Шосето отвъд рекичката беше разровено, разнебитено, край него личаха утъпкани ивици земя, по които са се придвижвали армиите.

Поройните дъждове бяха открили по краищата на изровените от артилерийските снаряди ями разпокъсаните дрипи на австрийски униформи.

Зад Нова Чабина в клонака на една стара и опожарена борика беше увиснала обувката на австрийски пехотинец с парче пищял в нея.

Виждаха се обезлистени гори, пречупени дървета и разпердушинени колиби — всичко резултат от бесния ураган на артилерийския огън.

По прясно оформените насипи влакът се движеше бавно, така че целият батальон имаше възможност твърде подробно да се запознае с тия прелести, да вдъхне с пълни дробове ароматите на военните радости и взирайки се във военните гробища с кръстовете, които се белееха по високите плата и опустошените склонове, бавно, но сигурно да се подготвя за полетата на славата, финалът на които е изкаляната австрийска фуражка, поклащаща се на бял кръст.

Немците от Кашперските планини, които бяха изпълнили задните вагони и които още в Михалани ревяха с пълен глас при влизането на влака в гарата: „Wann ich kumm, wann ich wieda, wieda kumm…“[41], от Хуменна насам се умълчаха, тъй като разбраха, че мнозина от тези, фуражките на които се виждаха по гробовете, са пеели също така колко хубаво ще бъде, когато се върнат отново и останат завинаги в къщи с любимата си.

В Медзилаборец влакът спря едва след като минаха разрушената и опожарена гара, между опушените стени на която стърчаха разкривени траверси.

Една нова дълга сграда, построена набърже от дърво на мястото на опожарената гара, беше полепена с плакати на всички възможни езици: „Участвувайте в австрийския военен заем!“

В друга продълговата барака се помещаваше пунктът на Червения кръст. Оттам излязоха един дебел военен лекар и две сестрички, които се превиваха от смях, тъй като дебелият военен лекар за тяхно удоволствие имитираше различни животински гласове и несполучливо грухтеше като свиня.

Под железопътния насип в долината на реката се търкаляше една разнебитена походна кухня. Швейк я посочи и каза на Балоун:

— Виж, Балоун, какво ни очаква в недалечно бъдеще. Тъкмо в момента, когато е трябвало да раздават храната, долетял снаряд и ето как е наредил кухнята.

— Ужасно — въздъхна Балоун, — никога не съм си мислил, че ме очаква подобно нещо, но за това е виновна моята горделивост, знаеш ли ти, че последната зима аз си купих в Будейовице кожени ръкавици? Омръзна ми да нося на селските си ръчища стари плетени ръкавици, каквито носеше баща ми, бог да го прости, и забълнувах за кожени, градски. Тате цял живот беше ял грахова каша, аз, разбира се, грах не можех и да помириша, само птици ядях. Обикновеното свинско също не ми беше по кефа, карах жената да го готви, прости ми, господи, с бира.

Изпаднал в пълно отчаяние, Балоун започна генералната си изповед:

— Ох, да знаете как съм богохулствувал аз пред божите светии и светици. В една кръчма в Малше и в Долни Захаи набих свещеника. В бога още вярвах, това не може да се отрече, ама се съмняваха дали е съществувал свети Йосиф. Всички светии търпях в къщи, само иконата на свети Йосиф не можех да понасям и ето сега господ ме наказва за всичките ми грехове, за безпътството ми. А в каква безпътица живеех аз в мелницата, как ругаех баща си, бог да го прости, как огорчих последните му дни, как тормозех жена си!

Швейк се замисли:

— Вие нали сте мелничар? Как тогава не сте знаели, че божите мелници мелят бавно, но сигурно. Ясно е, че Световната война е избухнала само заради вас.

Школникът се намеси в разговора:

— Ех, Балоун, знаете ли колко зле сте си постлали, като не сте признавали светиите и светиците! Трябва да знаете, че нашата австрийска армия още от старо време е чисто католическа армия и върховният главнокомандуващ е неин най-блестящ пример за следване. Как изобщо сте се осмелили да тръгнете на война с отровата на омразата към някои светци и светици в сърцето си? Нима не знаете, че министерството на войната е създало нарочно за господа офицерите от гарнизонните комендантства специални езуитски литургии? Как сте могли да постъпите така, след като сте присъствували и на тържеството на военното възкресение? Разбирате ли ме, Балоун? Съзнавате ли какво провинение сте извършили по отношение на славните традиции на нашата славна армия? Да вземем например случая със свети Йосиф, чиято икона, както казахте, не сте могли да търпите в стаята си. Та той, Балоун, е патрон на всички ония, които искат да отърват военната служба. Той нали е бил дърводелец, с други думи, човек, който прави врати, на вас сигурно ви е известна приказката за задните вратички, през които мнозина се измъкват? Малко ли са ония, които минаха през тия вратички и попаднаха в плен? Като видят, че са обкръжени от всички страни, те се стремят да запазят живота си не от някакви егоистични съображения, да не мислите, искат просто да се спасят само като войници на армията, за да могат след това, когато се завърнат от плен, да кажат на своя император: ние сме тук и очакваме заповедите ви! Разбирате ли сега, Балоун?

— Не разбирам — въздъхна Балоун, — изобщо на мене не ми работи куфалницата. На мене всичко трябва да ми се повтаря по десет пъти.

— Хайде да не е десет пъти — обърна се Швейк към него. — Виж, аз ще ти го обясня още веднъж. Тук ти се казва, че трябва да се държиш така, както повелява духът на армията, трябва да вярват в свети Йосиф и когато те обкръжи противникът, да потърсиш къде дюлгеринът е оставил вратичка, за да се спасиш за своя император и за новите войни. Вярвам, че сега вече си разбрал и че ще ни се изповядаш малко по-подробно, та да научим като какви именно безпътни неща си вършил в мелницата. Ама да не вземеш да ни разкажеш нещо като смешката за оная слугиня, дето отишла да се изповяда на дядо поп и като изброила греховете си, по едно време се засрамила много и казала, че всяка нощ вършила безпътни неща. То се знае, щом попът чул това, веднага му потекли лигите и казал: „Е, хайде, не свенувай се, чедо мое, та аз съм тук наместник на бога, разкажи ми подробно за безпътните си деяния.“ Тя пък се разревала и казала, че това е един много страшен порок, а пък дядо поп продължил да ѝ обръща внимание, че той ѝ е духовен баща и че пред него всичко трябва да се открие. Най-сетне след дълго усукване тя казала, че всяка вечер се събличала и си лягала в леглото. И той пак не можел да изчопли нито дума от нея. Тя само още повече се разревала. Тогава попът взел да я убеждава, че човекът си е грешен по рождение, но че милостта божия е безкрайна. И тя накрая се престрашила и разплакана му разказала: „Като се съблека, значи, вечерно време и си легна, аз започвам да вадя мръсотия измежду пръстите на краката си и да я мириша.“ Та това ѝ бил целият порок. Но аз смятам, Балоун, че ти не си вършил такива работи в мелницата и че ще ни разкажеш нещо по-истинско, за някой истински порок.

Оказа се, че Балоун, както се изрази, е вършил безпътни деяния в мелницата със селянките и порокът му се състоял в това, че слагал в брашното им трици, което с всичкото си простодушие той наричаше порок и безпътица. Най-разочарован остана телеграфистът Ходоунски и затова още веднъж попита Балоун дали наистина не е вършил и нещо друго със селянките върху чувалите с брашно. Балоун размаха ръце и отговори:

— Не ме биваше мене за тия работи.

На войниците бе съобщено, че обедът ще бъде зад Палота в Лупковската клисура[42]. И наистина батальонният фелдфебел заедно с ротните готвачи и подпоручик Цайтхамъл, който имаше грижата за стопанската част на батальона, бяха изпратени в селото. Към тях придадоха патрул от четирима души.

След по-малко от половин час те се върнаха и донесоха три прасета, вързани за задните крака. С тях дойде и ревящото семейство на един унгарски русин, на когото бяха реквизирали свинете, и един дебел военен лекар от бараката на Червен кръст. Лекарят разгорещено обясняваше нещо на подпоручик Цайтхамъл, който свиваше рамене.

Спорът достигна кулминационната си точка пред щабния вагон, когато военният лекар започна да твърди открито в очите на капитан Загнер, че свинете били определени за болницата на Червен кръст. Селянинът обаче не искаше и да чуе за това и настояваше свинете да му бъдат върнати, тъй като те били последното му имущество, и най-решително заявяваше, че за цената, която му предлагат, не може в никакъв случай да им ги даде.

През цялото време той се опитваше да натика получените за свинете пари в шепата на капитан Загнер, другата ръка на когото беше хванала селянката и я целуваше със смиреност, с каквато хората от тоя край винаги са се отличавали.

Капитан Загнер съвсем се обърка от всичко това и едва след известно време успя да се освободи от старата селянка. Но то не му помогна, защото на нейно място дойдоха млади сили и отново му засмукаха ръцете.

Подпоручик Цайтхамъл обаче започна да докладва съвсем делово:

— Тоя селяндур има още дванайсет свине и ние напълно редовно му платихме съгласно последната заповед по дивизията № 12420, стопанска част. Съгласно тази заповед, § 16, в места, незасегнати от войната, за един килограм живо тегло свинско месо не бива да се плаща повече от 2 крони и 16 халера. В места, засегнати от войната, на килограм живо тегло следва да се придават по 36 халера или килограмът да се заплаща по две крони и 52 халера. В забележка към това е казано: ако се установи, че в засегнатите от войната места са останали стопанства с напълно незасегнати свински стада, които могат да бъдат използувани за снабдяване на проходящите части, реквизираното месо да се заплаща така, както се заплаща в местности, незасегнати от войната, със специална добавка от 12 халера на килограм живо тегло. При неизяснена обстановка на самото място да се съставя комисия, състояща се от съответното заинтересовано лице, от командира на частта и от офицера или фелдфебела (при по-малките поделения), натоварен да води стопанската част.

Подпоручик Цайтхамъл прочете всичко това от един препис на заповедта по дивизията, който носеше винаги със себе си и съдържанието на който беше научил наизуст, например това, че на фронтовата територия цената на един килограм моркови се повишава на 15,30 халера, а цената на карфиола за офицерските столове в места в непосредствена близост до фронта се установява на 1 крона и 75 халера за килограм.

Ония, които бяха изработили тази заповед във Виена, си представяха фронтовата територия като някакво място, осеяно само с моркови и карфиол.

Подпоручик Цайтхамъл естествено прочете това на ядосания селянин на немски и го попита дали е разбрал. Когато последният врътна глава, той му изрева:

— Искаш ли тогава да съставим комисия?

Селянинът разбра думата комисия и затова кимна с глава в знак на съгласие. Свинете му обаче отдавна бяха замъкнати към походните кухни, за да бъдат заклани. Войниците, определени да извършат реквизицията, с натъкнати на пушките си щикове обкръжиха селянина и комисията се отправи към стопанството му, за да установи дали да му се платят по две крони и петдесет и два халера или по две крони и двадесет и осем халера за килограм.

Още не бяха излезли на шосето, което водеше към селото, когато откъм кухните долетя трикратното предсмъртно изквичаване на свинете.

Селянинът разбра, че това е краят на всичко, и отчаяно извика:

— Давайте мне за каждую свиню два ринския!

Четиримата войници още по-плътно го обкръжиха, а цялото му семейство препречи пътя на капитан Загнер и поручик Цайтхамъл, като коленичи в праха на шосето.

Майката и двете ѝ дъщери прегръщаха коленете на двамата офицери, като ги наричаха благодетели, докато най-сетне селянинът не им викна на своя унгарски диалект, на който говорят русите в Унгария, да станат.

— Да ги ядат и да пукнат дано! — добави той. Така комисията стана излишна, а понеже селянинът по едно време пак побесня и започна да заплашва с юмрук, един от войниците така го прасна с приклада, че гърбът на селянина изкънтя, въпреки че беше с кожух… Цялото семейство се прекръсти и заедно с бащата търти да бяга.

Десет минути по-късно батальонният фелдфебел и батальонната свръзка Матушич с голям апетит се гощаваха във вагона със свински мозък. Фелдфебелът мъжки тъпчеше устата си и час по час се обръщаше подигравателно към писарите:

— Лапа ви се и на вас, а? Е да, моите момчета, ама това е само за началствата. За готвачите бъбречета и дробчета, за господа фелдфебелите мозъчета и момици, за писарите остава само по двойна порция месо.

Капитан Загнер също беше дал нарежданията си относно офицерския стол:

— Свинско с кимион. Да се отдели най-хубавото месо, да не бъде много тлъсто!

И стана така, че когато в Лупковската клисура се пристъпи към раздаване на храната, всеки войник намери в чорбата във войнишката си котелка по две малки мръвки месо, а пък тези, които бяха родени под още по-лоша звезда, намериха само по късче кожа.

Това беше нещо нормално. В кухните владееше обикновената военна семейственост, която облагодетелствуваше всички приближени на управляващата клика. В Лупковската клисура свръзките се разхождаха с мазни уста. Търбухът на всеки ординарец беше станал твърд като камък. Изобщо вършеха се неща, въпиещи до небето.

В кухнята школникът Марек предизвика скандал, той поиска да бъде справедлив и когато готвачът заедно с чорбата сипа в котелката му и порядъчно парче варен бут със забележката: „Това е за нашия батальонен летописец“, той заяви, че на война всички са равни помежду си. Това предизвика всеобщо одобрение и даде повод за псувни по адрес на готвачите.

Школникът хвърли месото обратно, като подчерта, че не иска никакви привилегии. В кухнята обаче схванаха това иначе, сметнаха, че батальонният летописец е останал недоволен и затова готвачът го дръпна настрана и му каза да дойде после, след като раздаде храната, щял да му даде краче.

Муцуните на писарите също лъщяха от мазнина, санитарите пръхтяха от удоволствие. Само няколко крачки встрани от този рог на изобилието се търкаляха неразчистените още следи от последните сражения. Навсякъде имаше пръснати сумки за патрони, празни консервени кутии, дрипи от руски, австрийски и немски униформи, части от счупени коли, кървави бинтове и памук.

В старата борика край бившата гара, от която бяха останали само купища развалини, беше се забил неексплодирал снаряд. Навсякъде се виждаха шрапнели, а някъде много наблизо, изглежда, бяха погребани трупове на убити войници, защото страшно вонеше на мърша.

И тъй като тука бяха минавали и лагерували различни части, навсякъде се виждаха купчинки човешки изпражнения от интернационален произход, представени бяха всички националности на Австрия, Германия и Русия. Изпражненията на войниците от всички народности и вероизповедания се намираха едно до друго или се трупаха едно върху друго, без да се счепкат помежду си.

Полуразрушеният резервоар, дървената будка на кантонера и изобщо всичко, което имаше поне една стена, беше направено на решето от пушечни куршуми.

За да бъде по-пълна картината на военните радости, иззад близкия баир се кълбяха облаци дим, като че ли там гореше цяло село, сякаш там беше самият център на военните операции. В момента там бяха запалили холерните и дизентерийни бараки, за голяма радост на ония господа, които се занимаваха с организирането на тая болница под покровителството на ерцхерцогиня Мария[43] и които крадяха и тъпчеха джобовете си, като представяха за изплащане сметките на несъществуващи холерни и дизентерийни павилиони.

Сега горяха част от тези бараки за сметка на всички останали и в тази смрад на горящи сламеници към небето се понесоха и всички безобразия, вършени под покровителството на ерцхерцогинята.

На една скала зад гарата немците от райха бяха избързали да построят паметник на падналите бранденбургци с надпис: „Den Helden von Lubkapass“[44] с голяма германска орлица, изляла от бронз. Върху постамента изрично бе отбелязано, че орлицата е излята от руски оръдия, пленени при освобождаването на Карпатите от полковете на райха.

В тая странна и все още необичайна атмосфера батальонът се отдаде във вагоните на следобедната си почивка. Като си служеха с шифровани телеграми, капитан Загнер и батальонният адютант се мъчеха да се разберат с базата за по-нататъшния маршрут на батальона. Но това все още не им се удаваше. Съобщенията бяха много неясни и те оставаха горе-долу с впечатлението, че изобщо в Лупковската клисура са попаднали по погрешка и че от Ново место под Шиатор е трябвало да пътуват в съвършено друга посока. В телеграмите се споменаваха местата: Чап-Унгвар, Киш-Березна-Ужок[45].

След десет минути стана ясно, че щабният офицер в базата на бригадата, с когото разговаряха, е някакъв кретен, тъй като накрая получиха шифрована телеграма със запитване дали насреща е 8-и батальон и 75-и полк (военнополеви номер Г 3). Кретенът в базата на бригадата остана изненадан от отговора, че става дума за 7-и батальон на 91-ви полк и ги запита кой им е заповядал да пътуват до Мукачево по военната линия за Стрий, когато маршрутът им е през Лупковската клисура към Санок в Галиция. Кретенът остана страшно учуден, че му телеграфират от Лупковската клисура, и им изпрати шифрована телеграма:

„Маршрутът същият, посока Лупковската клисура — Санок, а там допълнителни нареждания.“

След завръщането на капитан Загнер в щабния вагон там се завърза разговор за безмозъчността на известни лица, започнаха да се правят различни намеци в смисъл, че ако не били немците от райха, източната група армии щяла да остане съвсем без ръководство.

Подпоручик Дуб направи опит да защити безмозъчния австрийски щаб и започна да плещи, че местността, през която минавали, била опустошена през време на неотдавнашните боеве и затова ж.п. линията още не могла да бъде приведена в изправност.

Всички офицери го погледнаха със състрадание, като че ли искаха да кажат: „Нима може да го държи човек отговорен за неговата идиотщина!“ След като не намери поддръжка, подпоручик Дуб се раздрънка за отличното впечатление, което оставила у него тая опустошена местност, тъй като всички опустошения наоколо говорели само за силата, с която нанасял ударите си железният юмрук на австрийската армия. Но и сега пак никой не му отговори и той отново повтори:

— Да, разбира се, естествено русите тук са отстъпвали в паническо бягство.

В този момент капитан Загнер взе решение при първия удобен случай, когато положението в окопите стане най-опасно, да изпрати подпоручик Дуб в състава на офицерски патрул отвъд телените мрежи за разузнаване на противниковите позиции.

— Само тия запасняци ни бяха кусур — пошепна той на поручик Лукаш, с когото се бяха навели от прозореца, — колкото по-голям интелигент, толкова по-голямо говедо.

Изглежда, че подпоручик Дуб изобщо нямаше намерение да млъкне. Той продължи да разказва надълго и нашироко на колегите си за всичко, което беше чел във вестниците за карпатските боеве, за всички перипетии, при които беше протекла борбата за карпатските проходи през време на австро-германската офанзива на река Сан.

Той разказваше всичко това така, сякаш не само беше вземал участие в боевете, но дори и сам бе ръководил операциите.

Особено противни бяха някои негови фрази, горе-долу в следния смисъл:

— След това ние се насочихме към Буковско, за да осигурим линията Буковско–Динов, имайки връзка с бардейовската група при Велика Поланка, където бяхме разбили Самарската дивизия на противника…

— За което, както изглежда, още преди войната си разговарял с околийския си началник — прекъсна го поручик Лукаш, който не можа да издържи.

Подпоручик Дуб враждебно го изгледа и излезе от вагона.

Влакът стоеше неподвижен горе на насипа, а долу под него се търкаляха пръснати различни предмети, захвърлени от оттеглящите се руски войници, които, както изглежда, бяха извършили отстъплението си по този овраг. Тук имаше ръждясали чайници и някакви тенджери, сумки за патрони. Наред с най-различни предмети се търкаляха и макари с бодлива тел, а край тях бяха захвърлени валма от кървави бинтове и памук. На едно място на брега на оврага беше застанала група войници и подпоручик Дуб веднага забеляза, че между тях е и Швейк, който приказвате нещо.

Затова се отправи нататък.

— Какво става? — запита строгият глас на подпоручик Дуб, когато се озова непосредствено пред Швейк.

— Гледаме, господин подпоручик — отговори Швейк от името на цялата група.

— Че какво гледате? — изкрещя подпоручик Дуб.

— Оврага гледаме, господин подпоручик.

— Кой ви разреши?

— Такова желание изказа полковник Шрьодер в Брук, господин подпоручик. На прощаване в речта, с която ни изпращаше на бойното поле, той каза: когато минаваме през места, където са ставали боеве, да си отваряме очите на четири, та да видим как са се водили боевете, да се поучим и да усвоим опита на тези, които са се били преди нас. И сега, господин подпоручик, в тоя овраг ние виждаме от колко неща трябва да се освобождава войникът при бягство. Точно така, господин подпоручик, ние виждаме колко е глупаво войникът да мъкне със себе си разни излишни глупости. Те само напразно го обременяват. Така той само се уморява без всякакъв смисъл и като мъкне такъв товар със себе си, не може лесно да се бие.

В този момент в главата на подпоручик Дуб се мярна надеждата, че най-сетне ще му се удаде да изправи Швейк пред военнополевия съд за антимилитаристична и родоизменническа пропаганда и затова побърза да попита:

— Вие, значи, сте на мнение, че войникът трябва да захвърли патроните си, както са направили отстъпващите в този овраг, или щиковете си, както се вижда ей там?

— О, съвсем не, господин подпоручик, съвсем не — отговори Швейк с приятна усмивка, — но заповядайте, погледнете тук долу това захвърлено цукало.

И наистина долу под насипа, наред с парчетии от счупени грънци и тенджери, най-предизвикателно се търкаляше пукало с олющен емайл, разядено от ръжда. Очевидно това бяха все предмети, негодни вече за употреба и складирани тук от началник-гарата, за да се създаде материал за дискусия на бъдещите археолози, които просто ще се побъркат, когато открият това поселище, и ще карат след това децата в училищата да учат за века на емайлираните цукала.

Подпоручик Дуб втренчи поглед в посочения му предмет, по не можа да установи нищо друго, освен че пред тях се намираше наистина един инвалид, прекарал своята младост под кревата.

Това направи поразително впечатление на всички присъствуващи и понеже подпоручик Дуб мълчеше, Швейк отново подхвана:

— Веднъж, господин подпоручик, в Подебрадските бани станал голям майтап с едно такова цукало. Чух веднъж да разказват за това в една пивница във Винохради. В Подебради[46], значи, захванали да издават някакво си списанийце „Независимост“. Главен в това предприятие бил подебрадският аптекар, а пък за редактор назначили някой си Ладислав Хайек Домажлицки. Аптекарят, знаете ли, бил голям чудак, събирал разни стари грънци и тям подобни дреболии и къщата му била заприличала на същински музей. И ето какво се случило. Той, Хайек Домажлицки, поканил веднъж на гости в Подебрадските бани един свой приятел, и той пишурка като него. Напили се те там, защото не се били виждали повече от една седмица, и оня, приятелят му де, обещал да му се отплати за гостоприемството, като напише фейлетон за неговата „Независимост“, независимото списание, от което той бил зависим. И така приятелят му написал фейлетон за един колекционер, който веднъж намерил старо цукало на брега на Елба, помислил, че е открил шлема на свети Вацлав и вдигнал такава аларма около тая история, че сам храдецкият епископ Бриних с голяма процесия с хоругви и тям подобни дошъл да види това чудо. Аптекарят от Подебради помислил, че това са камъни по неговата глава, и взел, та дал редактора под съд.

Подпоручик Дуб имаше най-голямо желание да събори Швейк долу в оврага, но се овладя и кресна на всички присъствуващи:

— Казвам ли ви аз да не се шляете тука и да не зяпате разни глупости! Вие не ме познавате още, но като ме опознаете!…

— А вие, Швейк, останете тук — каза той със заплашителен глас, когато Швейк тръгна с всички останали към вагоните.

Останаха сами един срещу друг и подпоручик Дуб се замисли какво страшно да му каже.

Но Швейк го изпревари:

— Господин подпоручик, разрешете да доложа. Поне временцето да искаше по-дълго да се запази такова хубаво. Дните не са много горещи, а и нощите са приятни, така че, може да се каже, това е най-подходящо време за воюване.

Подпоручик Дуб извади пистолета си и запита:

— Знаеш ли какво е това?

— Тъй вярно, господин подпоручик, знам. Поручик Лукаш има също такъв.

— Щом е така, запомни го добре, говедо недно! — сериозно и с достойнство каза подпоручик Дуб, прибирайки пистолета си отново в кобура. — Трябва да имаш пред вид, че може да ти се случи нещо твърде неприятно, ако продължиш и занапред тая своя пропаганда.

Подпоручик Дуб си тръгна, като си повтаряше:

— Тъй, казах му го сега най-недвусмислено: пропаганда, да, пропаганда!…

Преди да се прибере във вагона, Швейк продължи известно време да се разхожда отвън и да си мърмори:

— Не мога да разбера само към кой сорт да го причисля!

Но все по-ясно и по-настоятелно в съзнанието на Швейк започна да изниква названието — „полуфукльо“.

Във войнишкия речник думата „фукльо“ се употребява от много отдавна, и то с голяма любов. Тази почетна титла се присвояваше на полковници или по-възрастни капитани и майори и беше с една степен по-силна от названието „мръсен дядка“. Без „мръсен“ думата „дядка“ представляваше само ласкава оценка на стар полковник или майор, който крещеше до безобразие наистина, но в същото време обичаше войниците си и ги защищаваше при спорове с други полкове особено когато ставаше дума за защита от комендантските органи, които измъкваха войниците му от механите, щом ги свареха без билет. Дядката полагаше бащински грижи за войниците си, храната им трябваше да бъде осигурена, но все пак той винаги си имаше някоя слабост, обичаше да се заяжда, затова и получаваше прозвището „дядка“.

Но когато дядката съвсем излишно и без нужда тормозеше войниците и подофицерите, когато без нужда измисляше разни нощни учения и подобни идиотщини, той ставаше „мръсен дядка“.

Мръсният дядка в своето развитие към по-висш етап на дивотия, педантизъм и идиотщина се превръщаше във „фукльо“. Тази дума вече означаваше всичко и имаше голяма разлика между цивилния и военния фукльо.

Първият, цивилният, също е шеф и във всички учреждения бива наричан така от разсилни и чиновници. Той е еснаф-бюрократ, който прави бележка на подчинените си примерно само за неправилно изсушения с попивка препис и за други подобни дреболии. Изобщо той е идиотски безобразно явление в човешкото общество, защото наред с всичко друго подобни мулета се правят и на благородни, пъхат си гагата навсякъде, като че ли разбират от всичко, всичко знаят, за всичко са в състояние да дадат обяснение и от всичко се обиждат.

Който е служил войник обаче, разбира — съвсем естествено — разликата, която съществува между това явление и униформения фукльо. Тук тази дума означава „дядка-мръсник“, истински мръсник, който за всичко се заяжда, но въпреки това се спира пред всяко препятствие; той не обича войниците, но води безуспешна борба с тях, не умее да си създаде никакъв авторитет, с какъвто все пак се ползуват дядката и мръсният дядка.

В някои гарнизони, в Тридент например, вместо фукльо се употребяваше изразът „нашият стар лайнар“. Във всички тези случаи ставаше дума за по-възрастна особа и ако днес Швейк нарече мислено подпоручик Дуб „полуфукльо“, това беше напълно логично, просто той не можеше да не види, че за да бъде истински фукльо, на подпоручик Дуб, както по отношение на възрастта, така и по отношение на чина и на всичко друго, не му достигат поне 50% качества.

Като се връщаше с тези мисли към вагона, Швейк срещна свръзката Кунерт, лицето на когото беше отекло. Кунерт измърмори неразбрано, че току-що се сблъскал с господаря си, който най-неочаквано, просто като гръм от ясно небе, го напляскал, защото разполагал уж с неопровержими доказателства, че Кунерт продължава да се среща с Швейк.

— В тоя случай — спокойно каза Швейк — ще се оплачем. Австрийският войник трябва да позволява да го бият само в определени случаи. Но твоят подпоручик премина всички граници, както казваше старият Евгени Са-войски: „Всичко си има граници.“ Сега ти сам си длъжен да се оплачеш, а ако не го направиш, ще те напляскам пък аз, та да знаеш какво нещо е дисциплината във войската. В Карлинската казарма на времето имаше един подпоручик Хаузнер, той също имате свръзка и също я пляскаше и риташе. Веднъж така напляскал ординареца си, че той съвсем се шашнал и поискал да му разрешат да се оплаче. И както се бил шашнал от побоя, като го приели, казал, че подпоручикът му го сритал като куче. Господарят му, разбира се, доказал, че свръзката му лъже, защото тоя ден той не го ритал, а само го напляскал. И така нещастната свръзка я тикнали три седмици в ареста за клевета.

По същество, разбира се, тук няма никаква разлика — продължи Швейк. — Медикът Хоубичка неведнъж ни е разправял, че в патологията е все едно дали ще нарежат човек, който се е обесил, или човек, който се е отровил. И аз ще дойда с тебе. Една-две плесници във военно време не е малко нещо.

Съвсем объркан и безволен, Кунерт позволи на Швейк да го поведе към щабния вагон.

Като се показа на прозореца, подпоручик Дуб им изрева:

— Какво търсите тук, говеда?

— Дръж се достойно — напомняше Швейк на Кунерт и го тикаше напред във вагона.

В коридора се появи поручик Лукаш, а след него и капитан Загнер.

Поручик Лукаш, който беше натрупал богат опит с Швейк, остана страшно изненадан, тъй като по лицето на Швейк не се четеше вече обикновеното му добродушие, лицето му нямаше известния на всички миловиден израз, по него можеха да се прочетат по-скоро белезите на нови неприятни събития.

— Господин поручик, разрешете да доложа — каза Швейк, — работата стига до рапорт.

— Я остави тия глупости, Швейк, до гуша ми дойде вече от тебе.

— Разрешете да доложа — каза Швейк, — аз съм свръзка на вашата рота, а вие, господин поручик, сте ротен командир на единайсета рота. Аз знам, че работата е много завързана, ама знам и това, че вие сте началство на подпоручик Дуб.

— Вие, Швейк, съвсем сте се побъркали — прекъсна го поручик Лукаш, — вие сте пиян и ще направите най-добре да си отидете. Разбираш ли бе, идиот, говедо!

— Господин поручик, разрешете да доложа — продължи Швейк, като тикаше Кунерт пред себе си, — тя тая работа много ми напомня една история в Прага. Един господин беше изобретил някакъв спасителен пояс, който предпазвал пред сгазване от трамвай. Поясът трябваше да се изпробва, пожертвува се сам изобретателят и след това общината трябваше да плати обезщетение на вдовицата му.

Като не знаеше какво да каже, капитан Загнер кимаше одобрително с глава, а поручик Лукаш през това време имаше най-отчаян вид.

— Тъй вярно, господин поручик, аз трябва да ви доложа за това — неумолимо продължи Швейк. — Още в Брук, господин поручик, вие ми казахте, че щом съм ротна свръзка, аз имам и други задължения, не само да изпълнявам заповедите. Казахте ми, че трябва да бъда осведомен за всичко, което става в ротата. Съгласно това нареждане, господин поручик, разрешете да доложа, че подпоручик Дуб напляска свръзката си, напляска я, без да му мигне окото. Аз, господин поручик, нямаше да ви го кажа, но като виждам, че подпоручик Дуб е подчинен на вашето командуване, реших, че всичко трябва да си върви по законния ред.

— Чудна работа — каза капитан Загнер, — защо мъкнете със себе си и Кунерт, Швейк?

— Тъй вярно, господин капитан, всичко трябва да си върви по законния ред. Кунерт се е шашнал, подпоручик Дуб го напляскал и той не може да си позволи сам да се оплаче. Та той, благоволете да го погледнете, господин капитан, целият се е разтреперал, погледнете как са се разиграли коленете му, душица не е останала в него от страх, че ще трябва да се оплаква от началството си. И ако не бях аз, може би изобщо нямаше да стигне до оплакване, както известният Кудела от Битоухов, който през времена действителната си служба толкова упорито се явяваше пред началствата си да се оплаква, че го преместиха във флотата, където беше произведен корнет, а по-късно на някакъв остров в Тихия океан пък го обявиха за дезертьор. След това той се оженил на тоя остров и там разговарял с пътешественика Хавласа, който съвсем не можал да го познае, че не е туземец. То изобщо е много печална работа да се мъкнеш по рапорти заради няколко шантави плесника. Но той изобщо не искаше да дойде, казваше, че няма да дойде. Него изобщо често го потупват, така че той не знае даже за кой плесник става дума в случая. Та той изобщо не би дошъл, той изобщо не искаше да се оплаква, той е готов да се остави да го бият до сто и едно. Погледнете го, господин капитан, съвсем се е сащисал, може и гащите да напълни. От друга страна пък, той трябваше веднага да се оплаче, че са го напляскали, но не се осмели, защото си знае, че е по-добре, както е писал един поет, да си останеш свенлива теменужка. Знаете ли, работата е там, че той е свръзка на подпоручик Дуб.

Швейк бутна Кунерт пред себе си и му каза:

— Я стига си треперел като трепетлика!

Капитан Загнер се обърна към Кунерт и го попита как собствено е станала цялата работа.

Кунерт обаче, целият разтреперан, заяви, че подпоручик Дуб изобщо не го е докосвал, можели да го попитат.

Тоя юда Кунерт, продължавайки да трепери, заяви дори, че Швейк е съчинил цялата история.

Край на този тягостен епизод тури сам подпоручик Дуб, който изникна отнякъде и изрева на Кунерт:

— Да не искаш да ти извъртя още няколко плесника?

Работата, значи, бе напълно ясна и капитан Загнер просто заяви на подпоручик Дуб:

— От днес Кунерт се командирова в батальонната готварница, а що се отнася до нова свръзка, обърни се към фелдфебела Ванек.

Подпоручик Дуб изкозирува и отдалечавайки се, каза на Швейк:

— Обзалагам се, че един ден ще увиснете на бесилката.

След като подпоручик Дуб се отдалечи, Швейк се обърна към поручик Лукаш с твърде деликатен и приятелски тон:

— В Мнихово Храдище имаше един подобен господин. Той каза същото на един друг господин, който му отговори: „И там, на мястото на екзекуцията, ще се срещнем.“

— Швейк — каза поручик Лукаш, — ама и вие сте голям идиот и моля ви се, да не сте посмели да ми кажете, както имате обичай: тъй вярно, господин поручик, голям идиот съм.

— Фрапантно — обади се капитан Загнер, като се наведе от прозореца. В същия момент той съжали за това, но за щастие нямаше време да се дръпне — под прозореца стоеше подпоручик Дуб.

Той изказа голямото си съжаление, задето капитан Загнер се бил отдалечил, без да изслуша съображенията му за офанзивата на Източния фронт.

— Ако искаме да разберем тази грандиозна офанзива — викаше подпоручик Дуб нагоре към прозореца, — трябва да си дадем сметка за начина, по който се развиваше тя в края на април. Ние трябваше да пробием руския фронт и като най-подходящо място за това бе набелязана територията между Карпатите и Висла.

— Няма да споря с тебе по този въпрос — сухо му отговори капитан Загнер и се отстрани от прозореца.

След половин час, когато отново потеглиха към Санок, капитан Загнер се излегна на пейката и се престори на заспал, за да даде възможност на подпоручик Дуб да забрави за своите изтъркани умозаключения във връзка с офанзивата.

Във вагона на Швейк отсъствуваше Балоун. Той си беше измолил разрешение да отопи с парче хляб казана, след като гулашът бе раздаден.

Във вагона-кухня Балоун се беше озовал в неприятно положение, тъй като, щом влакът тръгна, той влетя в казана с главата надолу и сега само краката му се подаваха навън. Скоро обаче свикна с новото си положение и от казана започна да се чува мляскане, подобно на онова, което издава таралежът, когато гони хлебарки. По-късно се чу и гласът му:

— Моля ви се, другари, хвърлете ми, за бога, парче хляб, тук има още много сос.

Тази идилия продължи до следващата гара, където казанът на 11-а рота пристигна съвсем изчистен и лъсна като тиган на месечина.

— Господ здраве да ви дава, другари — благодареше Балоун от все сърце. — Откак съм на война, сега за пръв път ми се усмихна щастието.

Балоун имаше защо да е доволен. В Лупковския проход му паднаха като изневиделица две порции гулаш; поручик Лукаш също изрази задоволството си, че Балоун му донесе непокътнат обеда от офицерския стол и му остави половината. От всичко това Балоун бе извънредно щастлив и доволно поклащаше провесените си от вагона крака. Изведнъж войната му се стори като топъл семеен кът.

Ротният готвач започна да се шегува с него. Каза му, че като стигнат в Санок, ще им раздадат по още един обед и още една вечеря като компенсация за обеда и вечерята, които не бяха получили. Балоун само одобрително кимна глава и прошепна:

— Ще видите, другари, добър е господ, няма да ни остави той току-така.

Всички се засмяха от сърце, а готвачът, седнал върху походната кухня, запя:

Жупайдия, жупайда,

бог не ще да ни остави във беда.

И загазиме ли с двата крака,

той ще ни измъкне от батака.

 

И от всички наши върли врагове

пак той, таткото наш, ще ни отърве.

Жупайдия, жупайда,

бог не ще да ни остави във беда…

След гара Шчавна в падинките отново започнаха да се мяркат военни гробища. Под Шчавна можеше да се види от влака каменно разпятие с обезглавен Исус, който беше загубил главата си при бомбардировката на железопътната линия.

Втурнал се надолу по долината на Санок, влакът усилваше скоростта си, хоризонтът се разширяваше и разрушените села от двете страни на линията ставаха все по-чести.

Долу в рекичката при Кулашна можеше да се види обърнат и напълно разнебитен влак на Червен кръст.

Балоун опули очи, особено много го учудиха пръснатите долу в най-различни посоки части на локомотива. Коминът му беше забит в железопътния насип и се подаваше от него като дулото на двайсет и осем сантиметрово оръдие.

Тази гледка привлече вниманието на пътниците от вагона на Швейк. Най-много се ядоса готвачът Юрайда.

— Че бива ли да се стреля по влаковете на Червен кръст?

— То че не бива — не бива, ама може — каза Швейк. — Попадението е много добро. След това всеки ще се извини, че грешката е станата нощно време, когато червеният кръст не е личал. То на тоя свят има много неща, които не бива да се вършат, ама могат да се правят. Въпросът тук е да опиташ дали ще ти се удаде да го направиш, като е забранено. През време на императорските маневри в Писекско дойде заповед, според която на поход войниците не бивало да се връзват на козел. Но нашият капитан откри, че това може да се прави, защото такава заповед била необикновено смешна: за всекиго е ясно, че вързаният на козел войник не може да марширува. И затова всъщност той не заобикаляше заповедта, а просто и много умно заповядваше завързаните на козел войници да ги хвърлят в колите на обоза и така походът продължаваше заедно с тях. Или пък да вземем друга случка, която стана преди пет-шест години на нашата улица. На първия етаж там живееше някой си господин Карлик. Един етаж над него живееше един много добър човек, студент в консерваторията, казваше се Микеш. Той си падаше по жените и между другото започна да се усуква и около дъщерята на господин Карлик, който имаше експедиторска фирма и сладкарница, а пък някъде в Моравия притежаваше под чуждо име и кииговезница. Като се научил, че студентът се е усукал около дъщеря му, господин Карлик го посетил в жилището му и му казал: „Вие, нахал с нахал, не бива да се жените за дъщеря ми. Аз няма да ви я дам!“ — „Добре — отговорил му господин Микеш, — като не бива да се женя за нея, какво да правя, да взема да се хвърля от петия етаж ли!“ След два месеца господин Карлик дошъл отново при него, тоя път заедно с жена си и двамата единодушно му казали: „Негоднико, вие обезчестихте нашата дъщеря.“ — „Наистина — отговорил им той — аз си позволих да я направя курва, милостива госпожо.“ Тогава господин Карлик започнал напълно излишно да му крещи; нали му бил казал, че не бива да се жени за нея, че няма да му я даде, а студентът много правилно му отговорил, че той наистина няма да се ожени за нея, че когато идвал баща ѝ първия път, не е ставало дума какво може и какво не може да прави с нея. Освен за женитбата за нищо друго не било ставало дума и той, разбира се, си устоял на думата. Те да не се безпокоят, той не я иска, защото е човек с характер, не като някои, които, щом задухал друг вятър, веднага си променяли убежденията, той държал на думата си и щом кажел нещо, това за него ставало закон. Даже и да го преследват, на него му било все едно, защото съвестта му била чиста. Майка му, бог да я прости, и на смъртното си легло го накарала да се закълне, че никога в живота си няма да лъже и той тържествено ѝ обещал. А такава клетва току-така не се нарушава. В семейството му никой никога не бил лъгал и в училище той винаги бил имал отлична бележка по поведение. Ето ви, значи, че много неща могат да станат, въпреки че не бива да стават, и че пътищата могат да бъдат различни, важното е волята ни да бъде единна.

— Драги приятели — каза школникът, който прилежно си водеше бележки, — всяко зло за добро. Този хвърлен във въздуха, полуизгорял и сгромолясал се от насипа влак на Червения кръст ще обогати славната история на нашия батальон с ново героично дело. Представям си, че към 16 септември, както си и отбелязах вече в дневника, по няколко войника от всяка рота на нашия батальон под командуването на един подофицер ще изявят доброволно желание да хвърлят във въздуха бронирания влак на противника, който ни обстрелва и ни пречи да преминем реката. Войниците, преоблечени като селяни, изпълняват с чест задачата си…

— Но какво е това? — извика школникът, като се взираше в бележника си. — Как е попаднал тук нашият господин Ванек?

— Слушайте, господин фелдфебел — обърна се той към Ванек, — каква прекрасна глава ще има за вас в историята на батальона. Струва ми се, че ви имаше и на друго място, но това положително ще бъде по-хубаво и по-импозантно.

Школникът започна да чете с тържествен глас:

— „Геройската смърт на фелдфебела Ванек. Да участвува в смелата акция, а именно хвърлянето във въздуха на противниковия брониран влак, изяви желание и фелдфебелът Ванек. И той, както останалите, е облечен в селски дрехи. Станалата експлозия го зашеметява. Когато идва на себе си, вижда, че е заобиколен от противникови войници, които незабавно го завеждат в щаба на противниковата дивизия. Там той лице срещу лице със смъртта отказва да даде каквито и да било сведения за разположението и силите на нашата армия. Тъй като го залавят преоблечен, осъждат го като шпионин на смърт чрез обесване, което наказание с оглед на високия му чин бива заменено с разстрел. Екзекуцията бива изпълнена незабавно при гробищната стена и там храбрият фелдфебел пожелава да не му завързват очите. На въпроса няма ли някакво последно желание той отговаря: «Предайте по парламентьор моя последен поздрав на батальона и съобщете, че умирам с твърдата вяра, че нашият батальон ще продължи да върви по победния си път. Освен това предайте на капитан Загнер, че съгласно последната заповед по бригадата дневната дажба консерви се увеличава на две и половина консерви на човек.» Така загина нашият фелдфебел Ванек, след като с последните си думи събуди панически страх у противника, който мислеше, че като ни пречи да преминем реката, ни е откъснал от снабдителните ни пунктове и така ще предизвика глад и деморализация в нашите редове. За спокойствието, с което е гледал смъртта в очите, говори и обстоятелството, че непосредствено преди екзекуцията е играл «цвик» с противниковите щабни офицери. «Спечелената от мене сума предайте на руския Червен кръст» — казал той, изправен пред дулата на пушките. Благородното му великодушие трогнало до сълзи присъствуващите военни. «Простете, господин Ванек — продължи школникът, — че си позволих да разполагам със спечелените от вас пари. Аз наистина се колебаех дали не би трябвало да се предадат на австрийския Червен кръст, но в края на краищата от гледище на човещината това е все едно, важното е да се предадат на някакъв хуманен институт.»“

— Нашият покойник — каза Швейк — е могъл да предаде сумата и на пражката общинска организация за варене на супа за бедните, но все пак така е по-добре, защото иначе може би кметът е щял да си купи с парите кървавица и да закуси с нея.

— Е да, кражби стават навсякъде — каза телефонистът Ходоунски.

— Но преди всичко в Червения кръст — с голямо ожесточение заяви готвачът Юрайда. — В Брук имах един познат готвач, който готвеше за сестричките от павилионите, та той ми разправяше, че началничката на сестричките и главните сестри изпращали в къщи по цели сандъци малага и шоколад. Всичко зависи от случая, падне ли ти — не прощаваш, такава си е човешката природа. В своя безкраен живот всеки човек преминава през безброй превращения и неминуемо през известни периоди от своята дейност трябва да се появи на тоя свят и като крадец. Аз самият минах вече през една такава фраза.

Готвачът-окултист Юрайда извади от раницата си бутилка коняк.

— Тук виждате — каза той, като отваряше бутилката — неопровержимо доказателство на моето твърдение. Преди заминаването го взех от офицерския стол. Конякът е най-добра марка и беше предназначен за приготвяне на захарни глазури за торти добуш. Предопределено е било обаче да бъде откраднат от мене също както е било предопределено аз да стана крадец.

— Не би било лошо също така — обади се Швейк — да бъдем предопределени за ваши съучастници, аз поне имам такова предчувствие.

Предчувствието на Швейк наистина излезе вярно. Бутилката тръгна от уста на уста въпреки протестите на фелдфебела Ванек, който твърдеше, че конякът трябва да се пие от канче и справедливо да се разпредели, тъй като те били пет души. При този им нечетен брой лесно можело да се случи някой да изпие една глътка повече от другите. Швейк веднага му отговори:

— Вярно, вярно, ако господин Ванек иска да станем чифт, нека напусне дружеството, та да няма неприятности и разправии.

Тогава Ванек се отказа от първоначалното предложение и направи ново, великодушно, именно дарителят Юрайда да заеме такова място, че да може да пие два пъти. Но това предизвика цяла буря от протести, тъй като Ванек беше пил вече веднъж, опитвайки коняка при отварянето му.

Най-сетне бе прието предложението на школника да пият по азбучен ред. Той обоснова предложението си с това, че всеки носел известно име и в него той също виждал известно предопределение.

Бутилката бе довършена от Ходоунски, първия по азбучен ред, и това бе съпроводено от заплашителния поглед на Ванек, който си беше правил сметка, че щом е последен, ще изпие една глътка повече от другите. Това, разбира се, беше груба математическа грешка, защото глътките се оказаха двадесет и една.

След това играха обикновен цвик с три карти. При всяко вземане школникът се изказваше с цитати от светото писание. Като взе момче, той извика:

— Господи, остави ми това момче и това лято, та като го окопая и наторя, да даде плод.

Като го упрекнаха, че се е осмелил да вземе осмак, той извика с мощен глас:

— Но ако някоя жена, която има десет гроша, загуби един от тях, не би ли запалила свещ и не би ли го търсила усърдно, докато го намери! И като го намери, ще събере съседи и приятелки и ще каже: „Радвайте се с мене, защото взех осмак и получих поп с асо коз!“ Хайде давайте картите, хлътнахте всички.

На школника наистина много му вървеше на карти. Докато другите взаимно се надцакваха с козовете си, той ги биеше с най-силния коз, така че те един след друг се предаваха и той прибираше всичко заложено, като викаше на победените:

— И големи земетресения ще настъпят по различни места, и ужасен глад и мор, и големи чудеса ще дойдат от небето.

Най-сетне това им омръзна и след като телефонистът Ходоунски проигра заплатата си за половин година напред, престанаха да играят. Телефонистът Ходоунски беше съвършено смазан, школникът поиска да му даде черно на бяло, че при изплащане на заплатата фелдфебелът Ванек ще даде парите на него.

— Не се безпокой, Ходоунски — опита се Швейк да го утеши. — Ако имаш късмет, ще паднеш още в първото сражение и Марек ще остане с пръст в устата, карай, подписвай.

Забележката на Швейк засегна твърде неприятно Ходоунски и го принуди да заяви категорично:

— Аз не мога да бъда убит, защото съм телефонист и телефонистите са винаги в блиндаж, а пък кабелите се прокарват и поправят само след сраженията.

Школникът обърна внимание, че, напротив, телефонистите винаги са изложени на голяма опасност и че противниковата артилерия търси преди всичко тях. Никои телефонист не можел да бъде напълно сигурен в блиндажа си. И десет метра под земята да се завре, противниковата артилерия винаги щяла да го намери. Няма никакво съмнение, че телефонистите на фронта гинат като мухи есенно време и най-доброто доказателство за това било, че когато школникът напускал Брук, там тъкмо откривали 28-и курс за телефонисти.

Ходоунски гледаше измъчен пред себе си и това накара Швейк да му каже две приятелски и добри думи:

— С една дума, загазил си ти и с двата крака.

Ходоунски любезно му отговори:

— Гледай си работата.

— Я да видя какво съм отбелязал под буква „Х“ в бележките за историята на батальона… Ходоунски, Ходоунски, хм, аха, ето го: „Телефонистът Ходоунски затрупан от мина. От гробницата си той телефонира в щаба: «Умирам и поздравявам батальона си с победата!»“

— Е, сега вече не можеш да не бъдеш доволен — каза Швейк — или искаш да допълниш нещо? Помниш ли телефониста от „Титаник“[47], който дори и в момента, когато параходът вече потъвал, все още продължавал да телефонира в изпълнената с вода кухня, за да разбере кога ще приготвят обеда.

— На мен ми е все едно — каза школникът, — предсмъртните думи на Ходоунски могат евентуално да се допълнят така, че накрая той да извика в слушалката: „Привет на нашата желязна бригада!“

Бележки

[1] Река в Източна Словакия. — Б.пр.

[2] Градче в Унгария. — Б.пр.

[3] Назад! — Б.пр.

[4] Град на северната граница на Унгария. — Б.пр.

[5] Град в Северна Унгария. — Б.пр.

[6] Град в Северна Унгария. — Б.пр.

[7] По унгарски Шаторая Уйхей — град в Северна Унгария. — Б.пр.

[8] Градът преминавал на няколко пъти от австрийски ръце в руски и обратно. — Б.пр.

[9] Град в Долна Австрия край унгарската граница. — Б.пр.

[10] Разрешете да доложа, ротната свръзка. — Б.пр.

[11] Първи. — Б.пр.

[12] Улица в центъра на Прага. — Б.пр.

[13] Говедо, ти, свиня, ти, Железни. — Б.пр.

[14] Картофи, задушени с масло и смесени с фиде и пържен лук. — Б.пр.

[15] Слушам, господин поручик! — Б.пр.

[16] Като на фронта. — Б.пр.

[17] Парола и отзив. — Б.пр.

[18] 91-ви полк — чешки полк. — Б.пр.

[19] Стой! — Б.пр.

[20] Ще сера, ще сера! Игрословица: на немски schiessen — стрелям; scheissen — сера. — Б.пр.

[21] Караулният началник! Караулният началник! — Б.пр.

[22] Град в Източна Словакия. — Б.пр.

[23] Боже, царя пази! — Б.пр.

[24] Да живее! — Б.пр.

[25] Да живее четиринайсети полк! — Б.пр.

[26] Град в Източна Словакия. — Б.пр.

[27] Страшнице и Винохради ‒ противоположни квартали в Прага. ‒ Б.пр.

[28] Кръ-гом! Ходом март! — Б.пр.

[29] Имам и ракия, уважаеми господин войнико, — Б.пр.

[30] Нищо освен добро (латинска мъдрост). — Б.пр.

[31] Семейството на Мария-Валерия, дъщеря на Франц Йосиф, било многобройно — тя имала девет деца. — Б.пр.

[32] През 1914 год. в Хабсбургския род имало 32 ерцхерцози и 43 ерцхерцогини, от които 12 били внуци на императора. Всеки пълнолетен ерцхерцог имал право на 100 000 австрийски крони джебни пари годишно.

[33] Да живее нашият батальонен командир! — Б.пр.

[34] Тук! — Б.пр.

[35] Старинен унгарски град на Балатонското езеро. — Б.пр.

[36] Мирно! — Б.пр.

[37] Герои. — Б.пр.

[38] Е пожертвувал. — Б.пр.

[39] Родина. — Б.пр.

[40] Град по горното течение на р. Лаборец. — Б.пр.

[41] Когато дойда, когато отново, отново си дойда… — Б.пр.

[42] Един от трите карпатски прохода, които свързват Галиция със Словакия и Унгария. — Б.пр.

[43] Неизвестно коя от единадесетте живи през 1914–1915 г. ерцхерцогини Марии. — Б.пр.

[44] На героите от Лупковската клисура. — Б.пр.

[45] Села в Закарпатска Украйна. — Б.пр.

[46] Минерални бани в Чехия. — Б.пр.

[47] Голям английски презокеански параход, натъкнал се на айсберг в 1912 г. и потънал. Загинали над 850 души. — Б.пр.