Ярослав Хашек
Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война (21)

III

Поручик Лукаш беше представител на действуващото офицерство в скапаната австрийска монархия. Военното училище бе създало от него особен род земноводно. В обществото говореше на немски, пишеше на немски, четеше чешки книжки, а когато преподаваше в школата за запасни офицери, той казваше поверително на школниците, които всички без изключение бяха чехи: „Да си останем чехи, но не е нужно никой да знае за това. И аз съм чех.“

Принадлежността към чешката нация той смяташе за нещо като членуване в някаква тайна организация, от която е по-добре да се стои настрана.

Иначе той беше добър човек, не се боеше от началниците си и на маневри се грижеше както подобава за ротата си. Винаги я настаняваше колкото се може по-удобно из плевните и често поръчваше със скромните си средства бъчонка бира за войниците.

По време на поход той обичаше войниците му да пеят песнички. Караше ги да пеят и когато отиваха, и когато се връщаха от учение. И движейки се с ротата си, той пееше заедно с всички:

Полунощ кога минала,

рипва овес от чувала,

жупайдия, хайде де!

Радваше се на любовта на войниците си, защото бе необикновено справедлив и нямаше обичай да тормози никого.

Подофицерските чинове в ротата трепереха пред него. И най-грубият фелдфебел, след като престоеше месец при него, ставаше кротък като агънце.

Той умееше да крещи наистина, но никога не псуваше. Служеше си с подобрани думи и изрази.

— Виждате ли — казваше той, — наистина никак не ми е приятно, дето ви наказвам, момчето ми. Но друг изход не виждам, тъй като от дисциплината зависи годността на войската, храбростта ѝ. Без дисциплина армията представлява тръстиково стъбло, което се огъва на вятъра. Щом като облеклото ви не е в ред, щом копчетата не са хубаво зашити и изобщо липсват, ясно е, че забравяте за задълженията, които имате към армията. Може би вие не разбирате защо е нужно да ви затворят заради едничкото копче, което липсваше вчера на куртката ви, заради такава незначителна дреболия, която в цивилния живот не се и забелязва. Вие виждате, че и такова незначително занемаряване на външността във войската влече след себе си наказание. И защо? Тук работата не е в това, че ви липсва едно копче, а в това, че трябва да свикнете на ред. Представете си, днес не си зашиете копчето и тръгвате по пътя на лентяйството. Утре вече ще ви се стори трудно да си разглобите пушката и да я почистите, в други ден ще си забравите щика в някоя кръчма и най-после ще заспите на пост и всичко това, защото с незашиване на откъснатото копче вие сте започнали да живеете живота на лентяй. Така е, мойто момче, затова ви наказвам. Именно за да ви предпазя от по-тежко наказание за простъпка, която бихте могли да извършите, забравяйки постепенно, но сигурно за своите задължения. Наказвам ви с пет дни затвор и желая, като останете на хляб и вода, да помислите за това, че наказанието не е отмъщение, а само възпитателно средство, с което се преследва поправяне на наказания войник и вкарването му в правия път.

Отдавна вече той трябваше да бъде произведен капитан, но тук предпазливостта му по отношение на националния въпрос не му помогна, тъй като държането му към началствата беше в истинския смисъл на думата открито. В служебните си отношения той не познаваше никакво подлизурство.

Това му беше останало от характера на чешкия селянин от Южна Чехия, където се бе родил в едно село, разположено сред гъсти гори и изкуствени рибни езера.

Но ако той беше справедлив към войниците си и не ги тормозеше, в характера му имаше и една особена черта. Ненавиждаше свръзките си, защото беше имал нещастието да попада винаги на най-противната и най-подла свръзка.

Той ги биеше по устата, удряше им плесници и се стремеше да ги възпитава с думи и дела, като не ги смяташе за войници. Ред години той водеше с тях безнадеждна борба, сменяваше ги непрекъснато и накрая въздъхваше: „Пак попаднах на подла гад.“ Свръзките си той смяташе за низш животински вид.

Особено много обичаше животните. Притежаваше канарче от Харц, ангорска котка и един пинчер. Всички свръзки, които беше сменил, гледаха животните не по-зле, отколкото поручик Лукаш се държеше с тях самите, когато извършеха някоя дивотия.

Канарчето моряха от глад, една от свръзките извади едното око на ангорската котка, колчем видеха пинчера, редовно го налагаха, а най-подир един от предшествениците на Швейк закара клетото животно на живодера в Панкрац и го остави да го убият, без да се поскъпи да плати за това от джеба си десет крони. След това той просто съобщи на поручика, че кучето избягало, когато го разхождал. Още на другия ден въпросната свръзка отиде на учение с ротата.

Когато Швейк дойде да се представи и да постъпи на служба, поручик Лукаш го заведе в стаята си и му каза:

— Препоръча ви господин фелдкурат Кац и аз бих искал да не го изложите. Имал съм досега цяла дузина свръзки и никоя не се задържа дълго при мен. Предупреждавам ви, че съм строг и наказвам най-сурово всяка подлост и лъжа. Искам да говорите винаги истината и да изпълнявате безропотно всичките ми заповеди. Като кажа: „Удавете се“, вие трябва да се удавите, даже и да не ви се иска. Какво гледате нататък?

Швейк с любопитство се беше загледал встрани към стената, дето висеше кафезът с канарчето, и сега, отправяйки добродушните си очи към поручика, отговори с мил и добросърдечен тон:

— Гледам харцкото канарче, господин поручик.

И след като прекъсна по тоя начин речта на поручика, Швейк продължи да стои по войнишки и да го гледа право в очите, без да мига.

Поручикът поиска да го среже, но като видя невинния израз на Швейковото лице, можа да каже само:

— Господин фелдкуратът ви препоръча като голям дръвник и, струва ми се, не е сгрешил.

— Тъй вярно, господин поручик, господин фелдкуратът наистина не е сгрешил. През време на редовната военна служба аз бях освободен заради идиотство, и то истинско. В полка ни тогава освободиха двама души по тая причина: мене и капитан фон Кауниц. Той, с извинение, господин поручик, като вървеше по улицата, с пръста на лявата ръка бъркаше в лявата си ноздра и в същото време с другата си ръка бъркаше в дясната. Когато идваше с нас на учение, винаги ни строяваше като за церемониален марш и казваше: „Войници, хм, помнете хм, че днес е сряда, защото утре ще бъде четвъртък, хм.“

Поручик Лукаш сви рамене като човек, който не намира веднага думи, за да изрази известна своя мисъл.

Той се разходи от вратата до срещуположния прозорец, мина покрай Швейк и обратно, при което Швейк, в зависимост от това, къде се намираше в момента поручикът, изпълняваше „глави надясно“ и „глави наляво“, и то с така подчертано невинно изражение на лицето си, че поручикът склопи очи и заби поглед в килима, каза нещо, което нямаше никаква връзка с бележката на Швейк за идиота капитан:

— Да, у мене трябва да има ред, чистота. Никой не бива да ме лъже. Обичам честността. Ненавиждам лъжата и я наказвам без милост, разбирате ли ме добре?

— Тъй вярно, господин поручик, разбирам. За човека няма нищо по-лошо от лъжата. Щом започне да усуква, загубен е. В едно село отвъд Пелхржимов имаше един учител на име Марек, който ходеше с дъщерята на горския Шнера. Последният поръча да съобщят на учителя, че ако продължава да се среща с момичето му в гората, щом го видел, щял да му вкара в задника четина и сол с пушката си. Учителят казал да го уверят, че всичко, което разправят за него, не е истина. Но веднъж, когато пак имал среща с момичето, горският се натъкнал на него и поискал да пристъпи към изпълнение на обещаната операция. Учителят започнал да се оправдава, че бил дошъл да бере цветя, после пък взел да разправя, че дошъл да лови някакви буболечки и колкото повече приказвал, толкова повече се обърквал, докато най-после, както бил уплашен, се заклел, че бил дошъл да слага примки за зайци. Тогава нашият горски го пипнал и хайде в участъка. Оттам работата стигна до съда и учителя за малко щяха да го затворят. А ако си беше казал истината, горският щеше да му вкара само малко четина и сол в задника и край. Аз съм на мнение, че е най-добре човек винаги да си признава, да е открит и когато забърка някоя каша, да дойде и да каже: „Разрешете да доложа, направих това и това.“ А що се отнася до честността, тя е много хубаво нещо, защото с нея най-далече се отива. Също като при състезанията за дълго ходене. Щом човек започва да хитрува и да потичва, веднага го елиминират. Моят братовчед излезе такъв Марко Тотев. Честният човек е уважаван, почитан навсякъде и винаги е доволен от себе си. Когато ляга да спи и може да си каже: „Днес аз пак бях честен“, той се чувствува като възроден.

През време на тая реч поручик Лукаш седеше на стола си, гледаше обувките на Швейк и си мислеше: „Боже мой, та и аз често говоря такива идиотщини, разликата е само във формата.“

Но независимо от това, понеже държеше на авторитета си, когато Швейк свърши, той каза следното:

— При мене ще трябва да си почиствате обувките, да поддържате униформата си в изправност, копчетата ви ще трябва винаги да са правилно зашити и изобщо ще трябва да правите впечатление на войник, а не на някакво цивилно леке. Интересно е, че никой от вас не умее да се държи като военен. Между всичките ми свръзки само една имаше вид на военен, но и тя в края на краищата открадна парадната ми униформа и я продаде на евреина.

Поручик Лукаш помисли малко и продължи да разяснява на Швейк предстоящите му задължения, при което не пропусна да сложи особено ударение върху обстоятелството, че Швейк ще трябва да бъде верен и никъде да не говори за това, което става у дома.

— Често ме посещават дами — забеляза той, — понякога, когато на следния ден не съм зает, някоя от тях остава и да нощува. В такъв случай вие само при позвъняване ще ни поднасяте кафе в леглото, разбирате ли?

— Тъй вярно, разбирам, господин поручик. Ако ви се явя без повикване, това може да се стори неприятно на дамата. Един път си бях довел в къщи една госпожица и моята прислужница ни донесе кафето тъкмо в момента, когато се забавлявахме най-добре. Уплаши се и ми заля гърба. На всичкото отгоре каза и „добро утро“. Аз зная много добре какъв е редът, когато някъде спи дама.

— Добре, Швейк, с дамите трябва да бъдете винаги необикновено тактичен — каза поручикът, чието настроение започна да се поправя, тъй като разговорът мина на тема, която занимаваше съзнанието му през цялото свободно време, с което разполагаше, когато не беше в казармата, на плаца или когато не играеше карти.

Жените бяха душата на жилището му. Бяха му създали домашен уют. Те бяха няколко дузини и много от тях през време на престоя си у него се стремяха да украсят жилището му с различни дреболии.

Съпругата на един собственик на кафене, която живя у него цели две седмици, докато дойде съпругът ѝ и си я прибра, му избродира прелестна покривка за маса, снабди бельото му с монограми и щеше да довърши едно ковьорче, ако съпругът ѝ не беше турил край на тази идилия.

Друга дама, която родителите ѝ прибраха след три седмици, поиска да превърне спалнята му в дамски будоар и нацвъка навсякъде различни дреболии и вазички, а над леглото му окачи иконичка на ангел-пазител.

Личеше, че във всяко кътче на спалнята и столовата е пипала женска ръка, която бе проникнала и в кухнята, където можеха да се видят най-различни кухненски принадлежности и прибори, великолепен дар от една влюбена фабрикантка. Последната освен страстта си бе докарала със себе си и машинка за рязане на всички видове зеленчуци и зеле, уред за стъргане на галета и дробчета, тенджери, тави, тигани, черпаци и бог знае още какво.

След една седмица обаче тая дама си беше отишла, понеже не могла да се примири с мисълта, че поручикът освен нея има и още около двадесет други любовници, което естествено оставяше известни следи в дееспособността на благородния самец в униформа.

Поручик Лукаш поддържаше и обширна кореспонденция, имаше албум със снимки на своите любовници и сбирка от различни реликви, тъй като през последните две години бе започнал да проявява наклонност към фетишизъм. Така той притежаваше няколко вида дамски жартиери, четири чифта дамски кюлоти с бродерия и три прозрачни, фини, тънички дамски ризки, батистови кърпички, дори корсет и няколко чорапа.

— Сега аз отивам на работа — каза поручикът, — ще се върна чак през нощта, погрижете се за всичко и приведете жилището в ред. Заради своята некадърност последната ми свръзка замина днес на фронта.

След като предаде нарежданията си и относно канарчето и ангорската котка, той излезе, без да забрави да каже на вратата и няколко думи за честността и реда.

След излизането му Швейк приведе всичко в жилището в най-добър ред. И когато късно вечерта поручик Лукаш се върна у дома, Швейк можа да му доложи:

— Господин поручик, разрешете да доложа: всичко е в най-добър ред, само котката направи беля — изяде канарчето.

— Как може такова нещо? — прогърмя поручикът.

— Ето как стана, господин поручик… аз знаех, че котките не обичат канарчетата и им пакостят. Затова поисках да ги сприятеля и в случай, че мръсницата се опита да предприеме нещо, да ѝ изтупам кожуха, та да помни цял живот как да се държи с канарчето. Много обичам животните. В нашата къща живееше един шапкар, който така беше обучил котката си, че тя, след като изяде три канарчета, после не смееше дори да погледне канарче. След това то можеше да кацне преспокойно дори на гърба ѝ. Та и аз исках да опитам, извадих канарчето из клетката и ѝ го поднесох да го подуши, а тя, маймуната, преди да се усетя, му отхапа главата. Аз наистина не очаквах такава простащина от нея. Да беше врабец, господин поручик, пак нищо, ама такова хубаво канарче, чак от Харц донесено! И да бяхте видели колко лакомо го ядеше — с все перата — и мъркаше от удоволствие. Разправят, че котките не били музикални и не могли да понасят песните на канарчетата, понеже не ги разбирали, мръсниците. А как я наругах, пустата му котка, но, пазил ме бог, нищо не съм ѝ направил, чаках да се върнете и да решите какво да я правим, поразницата крастава.

Разказвайки всичко това, Швейк така открито гледаше поручика в очите, че последният, след като се бе приближил до него с известни груби намерения, се оттегли, седна на един стол и попита:

— Я слушайте, Швейк, вие наистина ли сте такова говедо?

— Тъй вярно, господин поручик — отговори тържествено Швейк. — Още от малък съм си такъв Марко Тотев. Винаги имам желание да поправя нещо, да стане хубаво, а никога нищо не излиза, само неприятности за мене и околните. Аз наистина исках да ги сприятеля, та да си се разбират, и никак не съм крив, че тя го налапа и по такъв начин свърши с приятелството. Преди години котката на Щупартови изяде дори и папагала им, защото ѝ се присмиваше и маяукаше подир нея. Но те, котките, са много жилави. Ако заповядате, господин поручик, да я очистя, ще трябва да я притисна с вратата и да дърпам, иначе няма да можем да я довършим.

И Швейк с най-невинно лице и с мила добродушна усмивка изложи пред поручика различните начини за убиване на котки. Съдържанието на разказа му бе в състояние да закара в лудницата цялото дружество за закрила на животните.

При това той прояви тънкостта на специалист, така че поручик Лукаш, забравил гнева си, попита:

— Вие, както изглежда, умеете да гледате животни? Обичате ли ги?

— Най-вече обичам кучетата — рече Швейк, — защото търговията с кучета е много износна за тоя, който умее да ги продава. Никога не съм бил добър търговец, тъй като винаги съм бил честен, но въпреки това случваше се хората да ме обвиняват, че съм им продал мърша вместо чистокръвно и здраво куче, като че ли е възможно всички кучета да са чистокръвни и здрави. И всички се интересуват преди всичко от родословието на кучето. Затова аз се принуждавах да си напечатам различни родословия и чрез тях да представям обикновения Мурджо, роден в някоя тухларна, за най-чистокръвен благородник от баварския кучкарник на Арним фон Бархайм. И наистина хората веднага се успокояваха, радваха се, че всичко се е наредило така добре и че те са станали притежатели на чистокръвно животно. Предлагах им вършовицки шпиц за лисичар, а те само изказваха учудването си защо това благородно куче, което произлиза чак от Германия, е толкова космато и няма криви крака. Така постъпват във всички кучкарници. Само да разберете какви мошеничества се правят там по отношение родословията на кучетата, има бая да се чудите, господин поручик. Кучетата, които биха могли да кажат за себе си: „Аз съм чистокръвно животно“, са наистина малко. Все ще се случи или майка му да се е самозабравила с някой изрод, или баба му, или пък да е имал няколко бащи и от всеки от тях да е наследил по нещо: от един — ушите, от друг — опашката, от трети пък — косматата си морда, от четвърти — патравите крака, от пети — ръста. А пък когато е имало дванайсет бащи, можете да си представите, господин поручик, на какво ще прилича кучето тогава. Аз купих веднъж такова куче, Балабан се казваше. Ама толкова грозно беше, нали се беше метнало на бащите си, че всички кучета страняха от него и аз го купих от съжаление, задето беше толкова изоставено. В къщи то се криеше винаги по ъглите и постоянно беше тъжно. Най-после го продадох като пинчер. Най-много зор видях, докато го пребоядисах, та да придобие цвят на сол и черен пипер. С новия си господар то попадна чак в Моравия и оттогава не съм го виждал.

Поручикът започна да проявява голям интерес към тая кинологична беседа и така Швейк можа безпрепятствено да продължи по-нататък:

— Кучетата сами не могат да си боядисват космите, както правят дамите. За това трябва да се погрижи оня, който иска да ги продаде. Когато кучето е толкова старо, че е цялото побеляло, а вие искате да го продадете за едногодишно или даже да представите старчето за деветмесечно кутренце, тогава купувате гърмящо сребро, разтваряте го и боядисвате кучето черно, така че след това то изглежда като ново. И за да добие сила, ще вземете да го храните, както се хранят конете, с арсеник, а пък зъбите му ще изчистите с шкурка, дето чистят ръждиви ножове с нея. А преди да тръгнете да го продавате на клиента, взимате и наливате в мордата му малко сливовица, за да го напиете. Кучето веднага става пъргаво, весело, лае радостно и се сприятелява с всекиго, сякаш е пиян общински съветник. Но главното си остава следното: на хората, господин поручик, трябва да им се говори, да им се говори непрекъснато, докато на клиента му се надуе главата. Ако някой поиска да купи от вас мишелов, а вие нямате под ръка нищо друго освен някое ловджийско куче, трябва да умеете да го придумате така, че той вместо мишелов да си купи ловджийско куче. Ако пък случайно имате под ръка само мишелов и някой дойде при вас да си купи зъл немски дог за пазач, тогава вие трябва да го видиотите до такава степен, че той да отнесе в джеба си джуджето мишелов вместо дога. Веднъж, още когато търгувах с животни, при мене дойде една дама, която имала папагал и папагалът един ден хвръкнал в градината. Тъкмо тогава пред вилата ѝ няколко момченца играели на индианци. Те го уловили, изскубали всичките пера от опашката му и се украсили с тях като полицаи. Папагалът не могъл да понесе тоя позор, разболял се от срам, че останал без опашка, а ветеринарният лекар пък го довършил с праховете си. Та беше дошла при мене да си купи нов папагал, възпитан, не някой простак, който знае само да псува. Какво можех да направя, като нямах никакъв папагал и не знаех да има някъде за продан. В къщи в тоя момент имах само един зъл булдог, напълно сляп. Започнах тогава, господин поручик, да навивам госпожата и ѝ говорих от четири часа след обяд до седем часа вечерта. И в края на краищата тя купи слепия булдог вместо папагала. Но това беше по-трудно и от най-трудните дипломатически преговори. Когато дамата си тръгна, аз ѝ казах: „Нека се опитат сега момчетата да му изскубнат опашката!“ Друг случай да говоря с госпожата не ми се удаде, защото тя трябваше да напусне Прага заради булдога, който изпохапал всичко живо в къщата, където живеела. Вярвате ли, господин поручик, че е много трудно да купите хубаво животно?

— Много обичам кучетата — каза поручикът. — Някои приятели, които са на фронта, взеха със себе си и кучетата си и ми пишат, че войната била поносима в обществото на такова вярно и предано животно. Вие, значи, познавате всички видове кучета и вярвам, че ако притежавах куче, вие бихте го гледали много добре. Коя порода е най-добра според вас? Говоря, разбирате ли, за такова куче, което да ми бъде другар. Имах веднъж един пинчер, но не зная…

— Според мене, господин поручик, пинчерът е много мило куче. Някои, разбира се, не го харесват заради твърдата четина около муцуната му, което го прави да прилича на току-що освободен затворник. Пинчерът е толкова грозен, че е чак красив, а при това е и хитър. Не може и да се сравнява с някакво си санбернарско куче. По-хитър е и от фокстериера. Аз знаех един…

Поручик Лукаш погледна часовника си и тури край на разговора с Швейк:

— Късно е вече, трябва да легна да се наспя. Утре пак съм зает, така че целия ден ще може да го прекарате в търсене на някой подходящ пинчер.

Поручикът отиде да спи, а Швейк легна на кушетката в кухнята и зачете вестника, който началникът му беше донесъл от казармата.

— Я гледай — учуди се той, като преглеждаше с интерес дневните новини, — султанът наградил император Вилхелм с военен медал, а аз нямам още даже и малък сребърен.

Той се замисли и изведнъж подскочи:

— Насмалко щях да забравя…

Швейк отиде в стаята на поручика, който вече беше заспал дълбоко, и го събуди:

— Господин поручик, разрешете да доложа: вие не ми казахте какво да направя с котката.

И поручикът в полусън се обърна на другата страна и измърмори:

— Три дни под оръжие! — и продължи да спи.

Швейк тихо излезе от стаята, измъкна нещастната котка изпод кушетката и ѝ каза:

— Три дена под оръжие. Abtretten!^[1]

Ангорската котка отново се вмъкна под кушетката.