Ярослав Хашек
Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война (35)

Marschieren! Marsch!^[1]

 

Когато пристигнаха в Санок^[2], оказа се, че хората от вагона-кухня на единайсета рота, където самодоволно пърдеше наситеният Балоун, са имали, общо взето, право, като казаха, че в Санок ще им раздадат вечеря и дори че там ще им бъде раздаден хлябът за дните, през които батальонът не бе получил нищо. Когато излязоха от вагоните, оказа се също така, че в Санок се намира щабът на „желязната бригада“, към която съгласно кръщелното си свидетелство принадлежеше батальонът на 91-ви полк. Въпреки че железопътната връзка не беше прекъсната оттук чак до Лвов и на север чак до Велики Мости, все пак си оставаше загадка защо всъщност щабът на Източния фронт беше дал нареждания, съгласно които „желязната бригада“ със своя щаб трябваше да концентрира батальоните, отправяни за фронта, на сто и петдесет километра в тила, когато по това време фронтът минаваше от Броди към Буг и надлъж по реката на север към Сокал.

Този твърде интересен стратегически въпрос бе разрешен по страшно прост начин, когато капитан Загнер след пристигането в Санок отиде да рапортува в щаба на бригадата за пристигането на бойния батальон.

Офицер за свръзка там беше батальонният адютант капитан Тайрле.

— Много съм изненадан — каза капитан Тайрле, — че не сте получили указания. Маршрутът е определен. За посоката на движението си естествено трябваше да ни съобщите предварително. Съгласно разпорежданията на главния щаб вие пристигате два дни по-рано.

Капитан Загнер се поизчерви, но не му дойде на ум да повтори всички шифровани телеграми, които беше получил по време на пътуването.

— Изненадвате ме — каза адютантът Тайрле.

— Струва ми се — отговори капитан Загнер, — че офицерите си говорят на „ти“.

— Така да бъде — каза капитан Тайрле, — но я ми кажи, ти действуващ офицер ли си или запасен? Действуващ? Това е съвсем друга работа… Човек просто не може да се ориентира. Оттук минаха вече толкова идиоти — запасни подпоручици. Когато отстъпвахме от Лиманов и Красник, всички тия уж подпоручици загубиха ума и дума, щом видяха казашкия разезд. Ние в щаба не обичаме тия паразити. Представяш ли си, тия шантави типове издържат матура и в края на краищата остават и на действителна служба. Или полагат офицерски изпит, без да помиришат казарма, и продължават да щуреят като цивилни, а през време на война от тях се излюпват не подпоручици, а посерковци!

Капитан Тайрле плю и интимно потупа капитан Загнер по гърба:

— Тук ще престоите около два дни. Всички ви ще разведа, ще потанцуваме. Имаме прекрасни курвета. „Engelhuren“^[3]. Тук е дъщерята на един генерал, която по-рано е карала лесбийска любов. Ще вземем да се преоблечем в женски дрехи, че да видиш тогава на какво е способна! Тя е една такава мършава, свинята със свиня, няма да кажеш. Но си разбира от работата, мойто момче. Същинска пиявица — впрочем сам ще се убедиш.

— Пардон — сепна се той по едно време, — трябва да ида да повърна, днес вече за трети път.

За да докаже колко весело се живее тук, след като се върна, той сподели с капитан Загнер, че това е последица от снощната забава, в която взели участие и офицерите от техническо-строителната част.

С командира на тази част, също капитан, капитан Загнер има възможност да се запознае твърде скоро. Почти в същия момент в канцеларията се втурна един дългуч в униформа с три златни звезди и като насън, без да забелязва присъствието на капитан Загнер, съвсем интимно се обърна към Тайрле:

— Какво правиш бе, свиня! Как можа снощи да наредиш така графинята?

Той седна на стола, като шибаше с тънка пръчица ботушите си, и прихна да се смее:

— Като си спомня само как повърна в скута ѝ…

— Да — каза Тайрле, — много весело беше снощи.

След това той запозна капитан Загнер с офицера с пръчицата и тримата се отправиха от канцеларията на административния отдел на бригадата към кафенето, в каквото беше прераснала бившата пивница.

Когато минаха през канцеларията, капитан Тайрле взе тръстиковата пръчица от командира на строителната част и шибна с нея по дългата маса, около която като по заповед се строиха дванадесетте военни писари. Те бяха поклонници на тихата безопасна работа в тила на армията, всички с големи самодоволни кореми и в екстра униформи.

И именно към тези дванадесет шишкави апостоли на кръшкачеството се обърна капитан Тайрле, като искаше да блесне пред Загнер и другия капитан:

— Да не мислите, че ви държа тук за угояване? Свине! По-малко лапане и къркане, повече работа!

Сега ще ви демонстрирам и друг номер — съобщи Тайрле на другарите си.

Той отново удари с тръстиковата пръчица но масата и попита дванайсетте:

— Кога ще пукнете, свинчета?

Дванайсетте отговориха в един глас:

— Когато заповядате, господин капитан.

Като се смееше на собствената си идиотщина и глупост, капитан Тайрле излезе от канцеларията.

Тримата се разположиха в кафенето и Тайрле нареди да донесат бутилка ликьор и да повикат някой от свободните госпожици. Оказа се, че кафенето не е нищо друго освен публичен дом и понеже никоя от госпожиците не беше свободна, капитан Тайрле извънредно много се нервира. Като излезе в хола, наруга най-просташки „мадам“^[4] и троснато я попита кой е при госпожица Ела. Когато му отговориха, че при нея е някакъв подпоручик, той се развика още повече.

При госпожица Ела в момента беше подпоручик Дуб. След като батальонът се настани в местната гимназия, той строи взвода си и в дълга реч му обърна внимание върху обстоятелството, че руснаците при отстъплението си организирали навсякъде бардаци със заразен от венерически болести персонал, та по тоя начин да нанесат големи загуби на австрийската армия. Ето защо той предупреди войниците да не търсят подобни заведения. Той лично щял да проверява по заведенията дали се изпълняват заповедите му. Те вече се намирали във фронтовата зона и всеки, който бъде заловен на местопрестъплението, щял да бъде изправен пред военен съд.

Подпоручик Дуб се отправи лично да се увери дали няма нарушения на заповедта му и за изходен пункт на инспекционния си обход, както изглежда, избра кушетката в стаята на Ела, на първия етаж на така нареченото „градско кафене“, и много добре се забавляваше на нея.

През това време капитан Загнер се върна в батальона си.

Компанията на Тайрле бе разпусната. От бригадата бяха пратили да търсят Тайрле. Командирът на бригадата вече повече от час не можеше да открие своя адютант.

Бяха се получили нови нареждания от дивизията. Необходимо беше окончателно да се определи маршрутът на пристигналия 91-ви полк, тъй като съгласно новите нареждания по досегашния му маршрут трябваше да се движи занапред бойният батальон на 102-ри полк.

Всичко беше крайно объркано, в североизточния край на Галиция русите отстъпваха много бързо, така че там австрийските части се бяха измесили. В тая бъркотия на места се забиваха като клинове частите от германската армия. Непрекъснатото прииждане на нови бойни батальони и други военни корпуси увеличаваше хаоса. Същото можеше да се наблюдава и на ония сектори от фронта, които се намираха по-назад в тила. Така беше например тук, в Санок, където неочаквано пристигна резервът на германската хановерска дивизия под командата на един полковник с толкова свиреп поглед, че командирът на бригадата загуби всякакво присъствие на духа. Полковникът от резерва на хановерската дивизия сочеше разпорежданията на своя щаб, съгласно които трябваше да настани войниците си в същата гимназия, в която току-що беше настанен батальонът на 91-ви полк. За да настани щаба си, той искаше да бъде опразнена сградата на Краковската банка, в която в момента се помещаваше щабът на бригадата.

Командирът на бригадата се свърза направо с дивизията и обрисува точно положението, след това с дивизията говори страшният полковник от Хановер и като последица от тоя разговор в бригадата се получи следната заповед:

„Бригадата евакуира града в шест часа вечерта и се отправя в посока Турова–Волска–Лисковец–Старасол–Самбор, където чака нови нареждания. Заедно с бригадата евакуира Санок и бойният батальон на 91-ви полк, който представя охраната ѝ, разчленена съгласно изработената от бригадата схема: челната охрана потегля към Турова в пет и половина. Дистанцията между южната и северната странична охрана три и половина километра. Тилната охрана потегля в шест и четвърт!“

 

Така в гимназията настана голямо оживление. На съвещанието на офицерите липсваше само подпоручик Дуб, издирването на когото бе възложено на Швейк.

— Надявам се — каза му поручик Лукаш, — че вие ще го намерите без особени трудности, защото непрекъснато имате вземане-даване с него.

— Тъй вярно, господин поручик, точно за това ви моля, като ротен командир да ми дадете писмена заповед.

И докато поручик Лукаш пишеше нещо в бележника си, съгласно което подпоручик Дуб незабавно трябваше да се яви в гимназията на съвещание, Швейк продължи да докладва:

— Тъй вярно, господин поручик, вие, както винаги, можете да бъдете напълно спокоен. Аз ще го намеря, тъй като на войниците е забранено да скитат по бардаците, а той сто на сто ще бъде в някой от тях, за да се увери лично, че никой от неговия взвод няма намерение да бъде съден от военен съд, с който подпоручик Дуб обикновено заплашва войниците си. Сам той заяви пред войниците си, че ще претърси всички бардаци и да му мислят, ако намери някого в бардак, тогава те щели да го опознаят и откъм опакото. Впрочем аз знам къде е. Той е в онова кафене отсреща, всички войници го проследиха и видяха, че най-напред отиде там.

„Обединени увеселителни заведения и Градско кафене“ — предприятието, за което спомена Швейк, бе разделено на две части. Който не искаше да мине през кафенето, минаваше отзад, където на припек седеше някаква стара госпожа, която говореше на немски, полски и унгарски горе-долу в следния смисъл:

— Ела, войниче, имам хубави госпожици.

Когато войничето влизаше, тя го завеждаше през един коридор в някакъв хол и повикваше някоя от госпожиците, която незабавно се явяваше, вече по риза. Тя искаше да получи парите предварително — и сумата още на самото място, докато войничето си снемаше поясока с ножа, биваше инкасирана от „мадам“ — управителката на заведението.

Офицерите минаваха през кафенето. Пътят на господа офицерите беше свързан с трънливи перипетии, той водеше през стаите отзад, където изборът ставаше от втория състав, определен за офицерските чинове, и където ризите бяха украсени с дантели и се пиеше вино или ликьор. Освен това „мадам“ не разрешаваше там да се върши нищо, всичко ставаше горе в стаичките. В един подобен райски кът на диван, гъмжащ от дървеници, се търкаляше по долни гащи поручик Дуб. Госпожица Ела му разказваше, както винаги в подобни случаи, измислената трагедия на своя живот, а именно, че баща ѝ бил фабрикант, а тя — преподавателка в лицея в Пеща и че всичко извършила поради нещастна любов.

На малка масичка зад подпоручик Дуб имаше бутилка оскорушова ракия и чашки. Тъй като бутилката бе вече полуизпразнена, както Ела, така и подпоручик Дуб бяха започнали да говорят доста несвързано. Личеше, че подпоручик Дуб не носи. От думите му се виждаше, че е объркал вече всичко и че смята Ела за своята свръзка Кунерт. Той се обръщаше към нея и по стар навик заплашваше мнимия Кунерт:

— Кунерт, Кунерт, говедо с говедо, ще ме опознаеш ти откъм опакото…

Съгласно установения ред Швейк също трябваше да бъде подложен на подобна процедура както всички войници, които влизаха в тоя дом през задния вход. Той обаче любезно се отскубна от полуголото момиче, което го посрещна. След като то се развика, довтаса полякинята „мадам“, която най-нахално излъга Швейк в очите, че в заведението нямало никакъв подпоручик.

— Много-много не си отваряйте устата, милостива госпожо — любезно се обърна Швейк към нея, като при това се усмихна сладко, — защото може да ви врътна някоя по плювалника. У нас на улица Платнарска на времето така набиха една „мадам“, че тя припадна. Тогава един син търсеше там баща си, някой си Вондрачек, който имаше магазин за автомобилни гуми. А „мадам“ се казваше Кршованова. Като я свестиха, попитаха я как се казва, а тя не можа да си спомни, каза само, че името ѝ започвало с „Х“. Вашето именце как е, милостива?

А когато след тези думи Швейк я блъсна настрана и важно-важно се заизкачва към първия етаж, достопочтената матрона нададе ужасен писък.

Долу се появи самият собственик на публичния дом, някакъв изпаднал полски шляхтич, който изтича подир Швейк по стълбите и започна да го дърпа за куртката, като му викаше на немски, че било забранено на войници да ходят горе, горе било само за офицери, а войскарите си вършели работата долу.

Швейк му обърна внимание, че идва в интерес на цялата армия и че търси един подпоручик, без който армията няма да може да потегли в поход. Но когато собственикът започна са се държи все по-нахално, Швейк го събори по стълбите и горе продължи проверката на помещенията. Той се убеди, че всички стаички са празни и едва на самия край на еркера, като почука, натисна дръжката и пооткрехна вратата, чу квичащия глас на Ела:

— Bezetzt!^[5]

А непосредствено след това и басовия глас на подпоручик Дуб, който мислеше навярно, че все още се намира в стаята си в лагера:

— Herein!^[6]

Швейк влезе, приближи се до кушетката и като предаде на подпоручик Дуб бележката от поручик Лукаш, отрапортува, поглеждайки косо към различните части на униформата, разхвърляни в единия ъгъл на леглото:

— Господин подпоручик, разрешете да доложа, трябва да се облечете и съгласно заповедта, която ви връчих, незабавно да се явите в казармата ни в гимназията, там имаме голямо военно съвещание!

Подпоручик Дуб изцъкли насреща му очите си с точковидни зеници, но си припомни, че все пак не се е наредил до такава степен, че да не може да познае Швейк. Веднага му мина през ума, че са му изпратили Швейк, за да бъде наказан, и затова заяви:

— Сега ще си разчистим сметките, Швейк. Ще видиш — как — ще — те — на — редя — аз — тебе…

— Кунерт — извика той на Ела, — сипи — ми — още — една!

Той изпи чашката и като взе да къса писмената заповед, ехидно се засмя:

— Това — извинителна бележка ли е? Тук — не важат — никакви извинителни бележки. Намираме се — на война — а не — на училище. Така — значи — хванаха те — в бардака? Ела — по-насам — Швейк — да ти — врътна — някой и друг шамар. В коя година — Филип Македонски — разби — римляните^[7], ха — не знаеш, муле — с муле!

— Господин подпоручик, разрешете да доложа — неумолимо продължаваше Швейк. — Това е върховна заповед от бригадата. Господа офицерите трябва да се облекат и да идат на батальонно съвещание. Въпросът е там, че заминаваме и сега ще се решава коя рота ще бъде в челна, странична или тилна охрана. Сега ще се решава този въпрос и аз мисля, господин подпоручик, че вие също има какво да кажете в случая.

Тази дипломатическа реч поотрезви малко подпоручик Дуб, така че той придоби чувството, че наистина не се намира в казармата и предпазливо попита:

— Къде съм аз?

— С ваше разрешение, господин подпоручик, в бардака. Те пътищата господни са различни.

Подпоручик Дуб въздъхна тежко, слезе от кушетката и започна да търси униформата си. Швейк му помагаше. Когато най-сетне се облече, двамата излязоха вън, но след малко Швейк се сети, че е забравил нещо и за миг се върна. Без да обръща никакво внимание на Ела, която придаде друго значение на завръщането му и от нещастна любов легна в леглото, той бързо изпи оскорушовата ракия, която беше останала в бутилката, и слезе да догони подпоручика.

На улицата беше голяма жега и алкохолът отново удари подпоручик Дуб в главата. Той започна да разказва на Швейк най-различни глупости без каквато и да било връзка. Разказваше му, че притежавал пощенска марка от остров Хелголанд и че веднага след като издържал матура, отишъл със съучениците си да играе билярд и не поздравил класния си наставник. След всяко изречение той добавяше:

— Струва ми се, че добре ме разбирате, нали?

— Разбира се, че ви разбирам много добре — отговори Швейк. — Сега вие говорите също като тенекеджията Покорни в Будейовице. Когато го питаха дали се е къпал вече нея година в река Малша, той отговаряше: „Не съм, но за сметка на това тая година ще се родят много сливи.“ Или го питаха: „Тая година ял ли си вече гъби?“, пък той отговаряше: „Не съм, ама новият марокански султан, разправят, бил много добър човек.“

Подпоручик Дуб се спря и изфъфли:

— Мароканският султан ли? Това е минало величие.

Той изтри потта от челото си и като погледна Швейк с мътни очи, измърмори:

— Даже и зимно време не се потя така, както днес. Съгласен ли сте? Разбирате ли ме?

— Тъй вярно, господин подпоручик. В „При чашата“ идваше един стар господин, някакъв пенсиониран съветник от областния комитет, и той твърдеше точно такова нещо. Винаги твърде много се учудваше на голямата разлика между температурата лятно време и зимно време. Странно му се виждаше, че хората не са могли да открият още тая работа.

На входа на гимназията Швейк изостави подпоручик Дуб, който заплете крака нагоре по стълбите към учителската стая, където беше съвещанието, и веднага рапортува на капитан Загнер, че е съвсем пиян. През време на съвещанието той седя с наведена глава, само при разискванията от време на време се изправяше, за да извика:

— Вашето мнение е правилно, господа, но аз съм съвършено пиян.

След като заповедта за предстоящия поход беше изработена в окончателен вид и стана ясно, че ротата на поручик Лукаш се назначава за челна охрана, подпоручик Дуб се сепна изведнъж, стана и каза:

— Спомням си, господа, нашия класен наставник от първи клас. Да живее, да живее, да живее!

На поручик Лукаш му хрумна, че ще бъде най-добре Кунерт, свръзката на подпоручик Дуб, да настани господаря си във физическия кабинет, който се намираше до учителската стая и пред вратата на който беше поставен часовой, да не би някой да доизкраде полуизкрадените сбирки от минерали. Върху това бригадата обръщаше внимание на всички части, които минаваха през Санок.

Тази предпазна мярка датираше от момента, когато един батальон хонведи, настанен в гимназията, бе започнал да разграбва кабинета. Хонведите особено бяха харесали сбирките с минерали, пъстрите кристали и различните окиси, които те наблъскаха в раниците си.

На военното гробище в Санок на един от белите кръстове имаше надпис „Ласло Гаргани“. Там спеше вечен сън един хонвед, който при тършуването в кабинета беше изпил всичкия денатуриран спирт от съда, в който бяха спиртосани различни влечуги.

Световната война избиваше поколенията на човешкия род дори и с ракия от змии.

След като всички се разотидоха, поручик Лукаш повика Кунерт, свръзката на подпоручик Дуб, която отведе и настани господаря си на кушетката.

Подпоручик Дуб се беше съвсем вдетинил. Той пое ръката на Кунерт и заразглежда дланта му, като твърдеше, че може да познае по нея името на бъдещата му жена.

— Вие как се казвате? Моля, извадете от вътрешния джоб на куртката ми бележник и молив. Вие, значи, се казвате Кунерт. Елате тогава след четвърт час и аз ще оставя за вас бележка с името на госпожа съпругата ви.

Още неизрекъл това, той захърка, но по едно време се сепна насън и започна да дращи в бележника си. Като написа нещо, той откъсна листа, хвърли го на земята и слагайки тайнствено пръст на устата си, избълнува:

— Още недейте идва, чак след четвърт час. Най-добре ще бъде да потърсите листчето със завързани очи.

Кунерт беше такова добро говедо, че наистина се върна след четвърт час и като разгъна смачканото листче, разчете разкривения почерк на подпоручик Дуб: „Името на бъдещата ви жена гласи: госпожа Кунертова.“

След малко, когато Кунерт показа бележката на Швейк, той му каза да скъта добре листчето, защото всеки трябвало високо да цени подобни документи от господа военните, такова нещо — офицер да кореспондира със свръзката и да я нарича господине — по-рано не съществувало в казармата.

 

След като беше извършена подготовката за заминаване съгласно дадените разпореждания, бригадният генерал, когото хановерският полковник така майсторски беше изчушкал от леговището му, заповяда батальонът да се строи в каре и държа реч. Този човек много обичаше речите, плещеше различни бабини деветини, просто каквото му дойдеше на ума, и след като изчерпа всичко, се сети за военнополевата поща.

— Войници — прогърмя гласът му към карето, — сега ние се приближаваме към фронта на противника, от който ни дели само няколкодневен поход. През време на пътуването вие нямахте възможност да съобщите адреса си на своите скъпи, които сте оставили у дома, за да могат близките ви да ви пишат и така писмата на вашите роднини да ви зарадват.

Той се оплете като петел в кълчища и безброй пъти повтори едно и също: „Вашите скъпи — вашите близки — роднините ви… и т.н.“, докато най-сетне можа да излезе от омагьосания кръг с възгласа:

— Нали затова имаме военнополева поща на фронта!

По-нататък речта му създаваше впечатлението, че всички тия хора в сиви униформи трябвало с най-голямо удоволствие да се оставят да бъдат убити само защото на фронта има организирана военнополева поща. Излизаше, че когато снаряд откъсне двата крака на някого от тях, той си умира сладко-сладко при спомена, че военнополевата му поща има № 72 и че може би от близките му се е получило за него писмо и колет, който съдържа голямо парче пушено месо, шпек и домашен сухар.

После, след тая реч, когато бригадната музика изсвири химна на императора и бе извикано трикратно ура за императора, човешкото стадо, определено за кланицата някъде отвъд Буг, на отделни групи тръгна в поход съгласно издадената заповед.

В пет и половина 11-та рота излезе на шосето към Турова-Волска. Швейк се мъкнеше най-отзад заедно с щаба на ротата и със санитарите, а поручик Лукаш яздеше встрани от колоната. Час по час той се отбиваше отзад при санитарите, за да види какво става с подпоручик Дуб, който, натоварен на една каруца и покрит с брезентово платнище, се придвижваше към нови героични дела в неизвестното бъдеще, както и за да разнообразява пътуването си чрез разговори с Швейк, който търпеливо носеше раницата и пушката си и разказваше на фелдфебела Ванек колко приятни са били походите по време на маневрите при Велке Мезиржичи^[8].

— Там местността беше също като тази, само че ние не се движехме така строго по правилата, както сега, защото още си нямахме понятие какво е това неприкосновен запас. Щом получехме някоя консерва, веднага я излапвахме през време на първата нощувка и вместо консерва слагахме тухла в раницата. В едно село направиха проверка и изхвърлиха всички тухли от раниците ни. Те се оказаха толкова много, че един тамошен човек си построи къща от тях.

Малко по-късно Швейк с твърда стъпка вървеше край коня на поручик Лукаш и му разправяше нещо за военнополевата поща.

— Речта беше хубава и на всеки от нас ще му бъде много мило, като получи на фронта писмо от къщи. Но аз, когато служех преди години в Будейовице, през цялото време получих само едно писмо, пазя го и сега за спомен.

От мръсния си кожен портфейл Швейк извади омазнено писмо и започна да го чете, като се мъчеше да държи крак с коня на поручик Лукаш, който беше тръгнал в лек тръс.

— „Ах, мръснико, ах ти, убиецо, ах ти, мизернико! Подофицерът Криж си идва в Прага на отпуска и аз танцувах с него в пивницата «У Коцанови» и той ми каза, че ти танцуваш в Будейовице в пивницата «При зелената жаба» с някаква шантава фльорца и че си ме вече съвсем зарязал. Да си знаеш, пиша ти в нужника на дъската до дупката, между нас всичко е свършено. Твоята бивша Божена. И да не забравя, подофицерът си разбира от работата и душичката ще ти изкара от тормоз, аз го помолих. А да не забравя и това: като си дойдеш в отпуска, няма да ме намериш вече между живите.“

— То се знае — продължи Швейк, подтичвайки в лек тръс, — като си отидох в отпуска, тя си беше между живите, и то още как. Намерих я пак в пивницата „У Коцанови“, обличаха я двама войници от друг полк. Единият от тях проявяваше такава живост, че съвсем публично ѝ бъркаше под елечето, като че ли искаше, господин поручик, да извади оттам прашеца на нейната девственост, както се изразява Венцеслава Лужицка^[9] или както горе-долу казала веднъж разплакана на всеуслишание една млада девойка на шестнайсетина години на урок по танци на един гимназист, когато я ощипал по рамото: „Вие изтрихте прашеца на моята девственост.“ То се знае, всички ѝ се изсмели, а майка ѝ, която я пазела, я извела в коридора и там я напляскала, глупачката. Аз, господин поручик, стигнах до убеждението, че все пак селските моми са по-искрени от префърцунените градски госпожички, дето вземат уроци по танци. Преди години, когато бяхме на лагер в Мнишек, аз ходех да танцувам в Стари Книн и се бях усукал около една, Карла Веклова я казваха, ама тя не ме харесваше много-много. Една неделя вечерта аз я изпращах към езерото и като седнахме там на яза на залез слънце, попитах я дали и тя ме обича. Въздухът, господин поручик, беше такъв един прохладен, всички птици пееха, а тя ми отговори с ужасен смях: „Обичам те аз като люта чушка в гъза, та ти си идиот бе.“ А аз наистина бях идиот, господин поручик, водех я из нивите, из високите жита, жива душа не мож видя никъде, и нито веднъж не седнах с нея, само ѝ соча каква реколта ще стане и нали съм си идиот, разправям ѝ на селската мома кое е жито, кое е ръж и кое е овес.

И сякаш в подкрепа на казаното някъде откъм челото па колоната долетяха войнишки гласове, които пееха песента, с която чешките полкове още на времето се бяха отправили към Солферино, за да проливат кръвта си за Австрия:

Полунощ като минала,

рипва овес от чувала,

жупайдия, хайде де,

всяка мома ще даде!

Веднага след това други гласове потвърдиха:

Ще даде, даде, даде

и защо да не даде?

Две целувчици ще залепи

и на двете ти страни.

 

Жупайдия, хайде де,

всяка мома ще даде!

Ще даде, даде, даде

и защо да не даде…

След това немците започнаха да пеят същата песен на немски.

Това е една стара военна песен, която може би на всички езици военщината е пяла още по време на Наполеоновите войни. Сега тя звучеше ликуващо по прашното шосе, което водеше към Турова-Волска през Галицийската равнина. От двете страни на шосето чак до зелените хълмове на юг нивите бяха утъпкани и унищожени от копитата на конете и от подметките на хиляди и хиляди тежки войнишки обувки.

— Точно така я бяхме наредили веднъж на маневрите в Писек — обади се Швейк, като гледаше около себе си. — Тогава с нас беше и един ерцхерцог, много справедлив господин, толкова справедлив, че когато по стратегически причини минаваше с щаба си през житата, подир него адютантът му незабавно изчисляваше нанесените вреди. Един селянин, някой си Пиха, никак не остана доволен от това посещение и не прие осемнайсетте крони обезщетение за изпотъпканите пет декара ниви. Той, господин поручик, поиска да съди държавата, но му друснаха за това осемнайсет месеца.

Той всъщност, господин поручик, трябваше да бъде доволен, че човек от императорския род е посетил имота му. Друг по-съзнателен селянин на негово място би облякъл всичките си момичета в бели рокли като шаферки, дал би на всяка от тях по един букет цветя и би ги строил на двора, за да посрещнат така високопоставения господин, както четох, че ставало в Индия, където поданиците на някакъв си там владетел се оставяли да ги смачка слонът му.

— Какво приказвате, Швейк? — извика му от коня поручик Лукаш.

— Аз, господин поручик, имам пред вид слона, който носи на гърба си владетеля, за когото бях чел в една книга.

— Тъй, тъй, Швейк, важното е да обясните всичко правилно — каза поручик Лукаш и препусна напред.

Там колоната беше започнала да се разкъсва. След почивката във влака, ненавикнали да се движат в пълно снаряжение, всички бяха започнали да чувствуват болки в раменете и всеки облекчаваше положението си, както можеше. Местеха пушките си от едната страна на другата и повечето от войниците вече не ги носеха на ремък, а ги бяха преметнали през рамо, както се носи гребло или вила. Някои мислеха, че ще им бъде по-лесно да вървят из канавката или по синора, където почвата им се струваше по-мека, отколкото прашното шосе.

Повечето от тях вървяха с клюмнали глави и всички изпитваха ужасна жажда, защото, макар слънцето да беше залязло вече, жегата продължаваше да бъде голяма и беше задушно като посред пладне, а никой нямаше вече и капка вода в манерката си. Беше първият ден на похода и това положение, с което не бяха привикнали и което се явяваше като някакво встъпление към все по-големи и по-големи тегла, ги правеше все по-отпаднали и по-клюмнали. Те престанаха да пеят и само се подпитваха един друг колко ли остава още до Турова-Волска, където смятаха, че ще нощуват. Някои от тях сядаха в канавката край шосето и за да оправдаят това, развързваха обувките си и даваха вид на хора, които лошо са си увили партенките и сега се мъчат да ги оправят, за да не ги убиват при по-нататъшния поход.

Други пък скъсяваха или удължаваха ремъците на пушките си или пък разтваряха раниците си и пререждаха сложените вътре предмети, като се мъчеха да внушат па себе си, че вършат това, за да разпределят равномерно тежестта, та да не ги убива единият или другият ремък на раницата. А когато поручик Лукаш се приближаваше до тях, те ставаха и рапортуваха, че нещо ги убива или друго подобно, ако, разбира се, предварително фелдфебел-школниците или подофицерите, като видеха отдалече кобилата на поручик Лукаш, не ги вкарваха в строя.

Като минаваше покрай тях, поручик Лукаш ги подканваше твърде любезно да станат, защото до Турова-Волска оставали само три километра и там щяло да има почивка.

Между това поручик Дуб се беше посъвзел от непрестанното друсане на санитарната двуколка. Той все още не се беше съвсем окопитил, но вече можа да се попривдигне, да се наведе от двуколката и да се провикне към щаба на ротата, който бавно се движеше край двуколката, върху която всички, като се почне от Балоун и се свърши с Ходоунски, бяха натоварили раниците си. Само Швейк продължаваше да върви безстрашно напред с раницата си, провесил по драгунски маниер пушката отпред на гърдите. Той пушеше лулата си и пееше:

Кога пътувахме към Яромер,

вярвайте ни, ако щете,

пристигнахме надвечер…

На повече от петстотин крачки пред подпоручик Дуб по шосето се вдигаха облаци прах, из които изплуваха войнишките фигури. Подпоручик Дуб, ентусиазмът на когото се беше възвърнал, подаде глава от двуколката и започна да крещи към облаците прах:

— Войници, вашата възвишена мисия е трудна, вас ви чакат тежки походи, най-различни лишения във всяко отношение и мъчнотии от всякакъв вид. Но аз гледам с пълно доверие на вашата устойчивост и силата на волята ви.

— Дурак с дурак! — изрази се поетично Швейк.

Подпоручик Дуб продължи:

— За вас, войници, никое препятствие не е така голямо, че да не можете да го преодолеете! Още веднъж повтарям, войници, аз не ви водя към лесни победи. За вас това ще бъде костелив орех, но вие ще изпълните дълга си! И историята на вековете ще ви увенчае със слава!

— Я си тикни пръста в гърлото! — прояви отново поетическите си наклонности Швейк.

И сякаш се вслуша в думите му, както беше подал глава, подпоручик Дуб изведнъж започна да повръща в праха на шосето. След като повърна, той можа да извика още:

— Войници, напред! — отново се търколи върху раницата на телефониста Ходоунски и продължи да спи чак до Турова-Волска, където най-сетне го изправиха на крака и смъкнаха от колата по заповед на поручик Лукаш. Поручик Лукаш има с него твърде дълъг и мъчителен разговор и най-сетне подпоручик Дуб до такава степен се опомни от всичко случило се, че накрая можа да заяви:

— Като разсъдим логично, аз извърших глупост, която ще трябва да изкупя пред лицето на противника.

Той, разбира се, все още не беше дошъл съвсем на себе си, защото, като се отправеше към взвода си, каза на поручик Лукаш:

— Вие още не ме познавате, но когато ме опознаете!…

— За всичко, което сте извършили, можете да се осведомите от Швейк.

Ето защо, преди да се върне при взвода си, подпоручик Дуб се отби при Швейк, когото намери в обществото на Балоун и фелдфебела Ванек.

Тъкмо в този момент Балоун разказваше, че у дома си на мелницата той винаги държал по една бутилка бира в кладенеца. Бирата била толкова студена, че на човек чак зъбите му изтръпвали. Другаде, по други мелници, вечерно време пиели такава бира след ядене на розхуда^[10], но той в лакомията си, за която сега господ го наказва, след розхудата изяждал още и порядъчен къс месо. Затова пък сега божата справедливост го наказва да пие топлата и миризлива вода от кладенците на Турова-Волска, в която винаги трябва да се слага лимонтозу за предпазване от холера. Лимонтозу им бяха раздали преди малко, когато поотдельонно бяха ходили да вадят вода от кладенците. Балоун изказа предположение, че лимонтозуто им се раздавало, за да огладнеят повече. Вярно е, че в Санок той се понаял, че дори поручик Лукаш му предоставил половината от порцията си телешко, което Балоун му донесъл от бригадата. Но тук ставало нещо ужасно. Балоун все си мислел, че като стигнат тук, ще спрат, за да нощуват и си починат, и че ще им сготвят нещо за хапване. Дори когато видял готвачите да пълнят казаните с вода, бил вече убеден, че ще стане така. Ето защо отишъл в кухнята да попита как стои работата, но готвачите му отговорили, че сега за сега им било заповядано само да приготвят водата, но че след малко можело да се получи и друга заповед — да я излеят.

Тъкмо в този момент при тях дойде подпоручик Дуб и понеже не бе много уверен в себе си, попита ги:

— Забавлявате ли се?

— Забавляваме се, господин подпоручик — отговори Швейк от името на всички, — у нас забавлението е в пълен разгар. Изобщо хубаво е човек винаги да се забавлява добре. Тъкмо в този момент си приказвахме за лимонтозуто. Никой войник не може да живее без забавления, така поне всеки по-лесно забравя несгодите.

Подпоручик Дуб му каза да дойде с него за малко, защото искал да го попита нещо. Като отидоха настрана, той му рече със страшно несигурен глас:

— Не приказвахте ли нещо за мене?

— Съвсем, съвсем не, господин подпоручик, само за лимонтозуто говорехме и за пушеното месо.

— Поручик Лукаш ми каза, че съм вършил някакви безобразия и че вие, Швейк, сте били много добре запознат с всичко това.

Швейк много сериозно подчерта:

— Никакви безобразия не сте вършили, господин подпоручик, вие бяхте само на посещение в един публичен дом. Но това трябва да е било по погрешка. На Козия площад на времето имаше един тенекеджия Пимпър. Него също ставаше нужда да го търсят, когато отидеше за тенеке в града, и винаги го намираха в подобно заведение, или у „Шухите“, или у „Дворжакови“, тъкмо както и аз ви намерих. Долу в нашия случай имаше кафене, горе бяха женските. Вие, господин подпоручик, изглежда, сте се объркали, просто сте сбъркали пътя. То жегата днес беше много голяма, господин подпоручик, и когато човек не е свикнал да пие, може да се напие в такава горещина и с обикновен ром, камо ли с оскорушова ракия. На мене ми заповядаха да ви връча покана за съвещанието, преди да тръгнем, и аз затова ви намерих там горе при оная женска. Поради горещината и изпитата оскорушова ракия вие дори не можахте да ме познаете, легнали бяхте разсъблечен там на кушетката. Никакви безобразия не сте вършили, не казахте дори и че „не ви познавам още“, но в такава жега това може да се случи с всекиго. Някои са големи любители на такива работи, други пък изпадат в подобни положения съвсем случайно. Старият Вейвода, господин подпоручик, полировач от Вършовице, вие не го познавате, беше решил да не пие никакви пития, от които може да се напие. И така, обърнал той за последен път една чашка ракия и излязъл от къщи да търси безалкохолни напитки. Най-напред се отбил в пивницата „При спирката“, поръчал си четвъртинка вермут и започнал ловко да разпитва кръчмаря какво собствено пият въздържателите. Той смятал, и то с пълно право, че чистата вода дори и за въздържателите е твърде жестоко питие. Кръчмарят тогава му обяснил, че въздържателите пият сода, лимонада, мляко, както и безалкохолни вина, студена супа и други безалкохолни напитки. От всичко това най-симпатични за стария Вейвода били все пак безалкохолните вина. Попитал още дали съществуват и безалкохолни ракии, изпил втора четвъртинка, поразговорил се с кръчмаря за туй, за онуй, изтъкнал му, че е истински грях човек да се напива много често. Кръчмарят му отговорил, че може да понася всичко, но не и пияни хора, които се напият другаде, пък дойдат при него и за да отрезнеят, си поръчат сода, а на всичкото отгоре дигат и патардия. „Напий се при мене — казал Кръчмарят, — признавам те за мой човек, иначе не искам и да те зная.“. Старият Вейвода допил вермута си и тръгнал нататък, господин подпоручик, докато стигнал на Карловия площад в едно заведение, където поднасяли най-различни вина. Той и друг път го бил посещавал. Този път попитал дали нямат безалкохолни вина. „Безалкохолни вина нямаме, господин Вейвода — казали му, — но можем да ви предложим вермут или шери.“ На стария Вейвода му било някак неудобно да си излезе току-така и затова изпил и там четвъртинка вермут и четвъртинка шери и както си седял, запознал се, господин подпоручик, с един… въздържател като него. От дума на дума, като изпили още по четвъртинка, най-сетне се разбрало, че господинът знае едно място, където точат безалкохолни вина. „То е на улица Болцано, слиза се по едни стълби надолу, имат и грамофон.“ Заради хубавата новина старият Вейвода поръчал цяла бутилка вермут и след като я изпили, и двамата се отправили към улица Болцано, където се слизало надолу по някакви стълби и където имало и грамофон. И наистина там точели само плодови вина, не само за въздържатели, но изобщо безалкохолни. Най-напред всеки от тях си поръчал по половин литър вино от цариградско грозде, след това по половин литър от френско грозде, а след като изпили още по половинка безалкохолно вино от цариградско грозде, започнали да им изтръпват краката от всичките вермути и шери, които били изпили преди това. Те обаче се развикали да им донесат официално удостоверение, че виното, което им поднасят, е безалкохолно. Защото те били въздържатели и че ако не им донесат веднага такова удостоверение, щели да изпочупят всичко в заведението барабар с грамофона. След това полицаите трябвало да ги измъкнат по стълбите на улица Болцано, натоварили ги в полицейската кола и ги хвърлили в ареста — двамата били съдени за пиянство като въздържатели…

— Защо ми ги разправяте тия! — извика подпоручик Дуб, който през време на Швейковия разказ напълно изтрезня.

— То всъщност, господин подпоручик, тия неща нямат връзка с вашия случай, ама рекох, като сме се заприказвали…

На подпоручик Дуб в този момент му хрумна, че Швейк пак го е обидил, той някак си окончателно дойде на себе си и му кресна:

— Ти ще разбереш най-сетне кой съм аз! Я застани като хората, така ли се стои?

— Тъй вярно, господин подпоручик, забравил съм да си прибера петите. Сега ще го направя.

И Швейк застана в най-добрия възможен стоеж „мирно“.

Подпоручик Дуб се замисли какво да добави, но накрая само каза:

— Пази се от мене, за да не стане нужда да ти правя последно предупреждение!

Веднага след това той добави старата си поговорка в поправено издание:

— Ти не ме познаваш още, но аз вече те опознах.

Отдалечавайки се от Швейк, подпоручик Дуб си мислеше, че е прибързал: „Може би щеше да му подействува много по-силно, ако му бях казал: «Аз, негоднико, отдавна вече съм те опознал откъм опакото.»“

След това подпоручик Дуб нареди да повикат свръзката Кунерт и му заповяда да донесе кана с вода.

За честта на Кунерт трябва да се каже, че дълго търси из Турова-Волска кана и вода.

Кана най-сетне той успя да открадне от местния свещеник и след това я напълни с вода от един кладенец, целият закован с дъски. За тая цел, разбира се, той трябваше да откърти няколко дъски. Кладенецът беше закован, защото съществуващо съмнение, че водата е заразена от тифозни бацили.

Подпоручик Дуб обаче изпи цялата кана без каквито и да било по-нататъшни последици и с това доказа правилността на поговорката: „Добро прасе всичко яде“.

Войниците жестоко се лъжеха, ако смятаха, че ще нощуват в Турова-Волска.

Поручик Лукаш повика телефониста Ходоунски, фелдфебела Ванек, куриера на ротата Швейк и Балоун. Заповедите му бяха много прости: да оставят снаряжението си в санитарната кола, да потеглят веднага по черния междуселски път към Мали Поланец, а след това покрай рекичката да се спуснат надолу в югоизточна посока към Лясковец.

Швейк, Ванек и Ходоунски имат грижата да разквартируват ротата. Те трябва да осигурят места за нощуване на цялата рота, която ще дойде час, най-много час и половина по-късно. През това време Балоун да се погрижи за мястото, където ще нощува поручик Лукаш, и да се разпореди да опекат гъска, а останалите трима да внимават Балоун да не изяде половината от нея. Освен това Ванек и Швейк да купят за ротата една свиня на тегло, колкото се полага на ротата. През нощта ще се готви гулаш. Помещенията за нощуване да бъдат в изправност. Да се избягват въшлясалите къщи, за да могат войниците да си починат както трябва, тъй като ротата ще напусне Лисковец в шест и половина часа сутринта и през Крошченка ще се отправи към Старосол.

батальонът беше скъсал вече с мизерията, Интендантството на бригадата в Санок беше броило на батальона известни аванси за закупуване на продоволствие. В ротната каса имаше над сто хиляди крони и фелдфебел Ванек получи вече заповед, като стигнат на местоназначението, под което трябваше да се разбират окопите, преди смъртта на ротата да изплати на войниците сумите, които им се полагаха за неполучения войнишки хляб и храна.

След като четиримата се отправиха на път, в ротата се появи местният поп и започна да раздава на войниците листчета с „Лурдската песен“ на всички езици. Той разполагаше с цял пакет песни, който му беше оставил за раздаване на минаващите през селото войскови части един висш военен духовен сановник, минал през опустошената Галиция с автомобил в компанията на някакви проститутки:

Там, де планина в реката топи своя склон,

вест ангелска благовести ни камбанният звон.

Аве, аве, аве, Мария! — Аве, аве, аве, Мария!

Бернарда, прекрасна девойка, небесний водач,

повежда към речния бряг във вечерния здрач. — Аве!

Съзира Бернарда сияние чудно — блестящи звезди,

пресвято и мило лице във венец от лъчи. — Аве!

И вижда: лилии бели красят божествений стан

и пояс от облаци нежни за него изткан. — Аве!

Държи броеница в молитвено сбрани ръце

царицата мила небесна с огромно сърце. — Аве!

Бернарда променя се цяла във миг,

лице осиява ѝ чуден неземен светлик. — Аве!

И ето я, веч коленичила, свежда глава,

а тя, повелителката небесна, ѝ шепне слова. — Аве!

„Ти знай, дете мое: без грях съм заченала аз,

защита могъща аз искам да бъда на вас. — Аве!

И тук нека идва тъй моят набожен народ

и почит въздава ми, да се стреми към възход. — Аве!

Свидетел да бъде за всички тоз мраморен храм,

че тук на туй място гори божествений плам. — Аве!

Потокът пък, който спокойно си тука тече,

с прохладата своя и с моето име насам ни влече.“ — Аве!;

„О, слава, о слава на тебе, вълшебен ти кът,

де дните на майката божа спокойно текат. — Аве!

Ей там във скалата е твойта света пещера,

о, рай ти дари ни на всички, царице добра. — Две!

През всичките тия преславни и радостни дни

тълпят се тук с почит към тебе мъже и жени. — Аве!

Да видиш поклонници искаше тук на тълпи,

в туй време нещастно, о, виж ни, изслушай ни ти. — Аве!

Звезда ти спасителна, всички напред ни води,

към трона господен ти верен водач ни бъди. — Аве!

О, Дево пресвята, със свойта любов ни дари

и с майчински грижи ти винаги над децата си бди!“ — Аве!

В Турова-Волска имаше много войнишки нужници и навсякъде из тях и около тях се въргаляха листчета с „Лурдската песен“.

Подофицерът Нахтигал, родом някъде откъм Кашперските планини, беше намерил бутилка ракия от един наплашен евреин, събрал беше неколцина приятели и сега всички пееха немския текст на „Лурдската песен“ без рефрена „Аве“ по мелодията на песента на „Принц Ойген“.

След като се стъмни, пътят стана просто безобразен и четиримата, които трябваше да се погрижат за нощуване на 11-а рота, се озоваха изведнъж в горичката над потока, който според указанията на поручик Лукаш трябваше да ги заведе в Лисковец.

Балоун, който за пръв път се намираше в такова положение — да се движи някак си в неизвестност — и на когото всичко — и тъмнина, и това, че са ги изпратили напред да търсят квартири — се струваше необикновено тайнствено, бе обхванат изведнъж от ужасното подозрение, че цялата тая работа не е току-така.

— Другари — каза той тихо, като се препъваше из пътя над потока, — те ни пожертвуваха.

— Как така? — тихичко му изрева Швейк.

— Другари, недейте вика толкова — тихо помоли Балоун, — чувствувам го вече в кръста си, ще ни чуят и веднага ще започнат да стрелят по нас. Знам си аз. Изпратили са ни напред, за да видим дали няма противник, и щом чуят стрелба, веднага ще разберат, че трябва да спрат. Ние, другари, както ме учеше подофицерът Терна, сме разузнавателен патрул…

— Хайде върви тогава най-отпред — каза Швейк. — Ние ще вървим подир тебе, за да ни пазиш с тялото си, като си такъв великан. Като те улучат, съобщи ни, за да можем своевременно да залегнем. Ей, че си войник и ти, виждате ли го, та той се е уплашил, че щели да стрелят по него. Тъкмо това трябва да радва всекиго, колкото повече стреля по него противникът, толкова по-малки стават запасите му от муниции. С всеки изстрел по тебе боеспособността на противника се намалява. При това той е доволен, че може да стреля по тебе, защото няма да има нужда да мъкне със себе си патроните и ще му стане по-лекичко, като бяга.

Балоун тежко въздъхна:

— Ох, ами какво ще стане със стопанството у дома!

— Плюй на стопанството — посъветва го Швейк, — по-добре умри за императора. Нима не си учил тия неща в казармата?

— Те само споменаваха за това — каза шантавият Балоун. — Водеха ме все по плацове и полигони, а след това нищо повече не можах да науча, защото ме направиха свръзка… Поне императорът да ни хранеше по-добре…

— Ама и ти си една ненаситна свиня, мама му стара! Преди боя войникът не бива да получава никаква храна, това още на времето ни го разправяше в училището капитан Унтергриц. Той обикновено ни казваше: „И да знаете, ей, диванета с диванета, ако се стигне някога до война, до атака, да не вземете преди атаката да преядете. Който преяде и го улучат в корема, веднага ще опъне петалата, защото всичката чорба и хлябът в такъв случай ще излязат от червата и такъв войник веднага пуква от перитонит. Но когато ти е празен стомахът, един куршум в корема нищо не представлява, все едно оса те е ужилила, цяло удоволствие.“

— Моята воденица работи много добре — каза Балоун, — в стомаха ми никога не остава нищо. Аз мога да ти изям цяла паница кнедли със свинско и зеле и все пак след половин час няма да изсера повече от три супени лъжици, останалото изчезва някъде в мене. Някои казват например, че като ядат гъби „лисици“, те си излизали от тях така, както са ги изяли, оставало само да ги измият и отново да ги сготвят на кисело. При мене — обратно. Аз взема, че се напраскам с „лисици“, друг да е, ще се пръсне, а след това, като ида по нужда, изпърдявам само малко жълта кашичка като пеленаче, останалото изчезва в мене. В мене, байно — интимно пошепна Балоун на Швейк, — се стопяват и рибешките кости, и сливовите костилки. Веднъж нарочно ги броих. Изядох седемдесет сливови кнедли с все костилките, а като дойде време да ходя по нужда, отидох на скришно място и там с една клечка го поразчоплих, та да отделя костилките. От седемдесет костилки повече от половината се бяха стопили.

От устата на Балоун се откъсна тиха продължителна въздишка:

— Булката правеше сливови кнедли от картофено тесто, в което слагаше и извара, та да е по-хранително. Тя по ги обичаше посипани с мак, отколкото със сирене, а пък аз тъкмо наопаки, та затова веднъж я наплясках… Не ценях аз семейното си щастие.

Балоун се спря, млясна, прекара езика си по небцето и каза тъжно и меко:

— Знаеш ли, приятелю, сега, откак загубих това щастие, все ми се струва, че е била права жената и че с тоя неин мак те са по-добри. Тогава все ми се струваше, че макът се завира между зъбите ми и това ме дразнеше, но сега си мисля, де да го има, че да се завира… Колко е изстрадала моята жена от мене за щяло и нещяло. Колко пъти е плакала, когато я карах да слага повече джоджен в кървавиците и при това я ръгах в ребрата. Веднъж така я наложих, сиромашката, че лежа два дена — не искаше да ми заколи пуяк за вечеря и разправяше, че ми било достатъчно и някое петле. Ех, приятелю — разплака се Балоун, — де да ги имаше сега кървавиците без джоджен и петлите. Обичаш ли сос от копър? Знаеш ли колко пъти сме се карали заради него с жената, а сега бих го пил като кафенце.

Полека-лека Балоун позабрави за мнимата опасност и даже когато наближиха Лисковец и се заспускаха надолу по склона, развълнувано продължи да разказва на Швейк в нощната тишина как е светотатствувал на времето и какво би ял сега с голям апетит и с благодарност.

След тях вървяха телефонистът Ходоунски и фелдфебелът Ванек.

Ходоунски разправяше на Ванек, че според него Световната война е идиотщина. Най-лошото в нея било, когато прекъснат телефонната жица и ти посред нощ трябва да ходиш да я кърпиш, още по-лошо обаче било, че едно време във войните не са си служили с прожектори. А сега, тъкмо си се заел да кърпиш теловете, противникът те открива с прожекторите и насочва срещу тебе целия артилерийски огън.

Долу в селото, където трябваше да осигурят помещения за нощуване на ротата, беше страшна тъмнина. Всички кучета се разлаяха. Това принуди експедицията да се спре и да помисли каква тактика да приложи спрямо тия четвероноги зверове.

— Какво ще кажете, да се върнем, а? — прошепна Балоун.

— Ех, Балоун, Балоун, стига само да донесем в ротата, и веднага ще те разстрелят заради тая твоя страхливост — отвърна му Швейк.

Кучешкият лай се засилваше все повече, лай се зачу дори и от юг, отвъд река Ропа, както и в Крошченка и някои други села.

Виновен за това беше Швейк, който ревеше в нощната тишина:

— Чиба! Чиба! Чиба!

Така се беше обръщал някога той към кучетата, с които търгуваше.

От това кучетата се ожесточаваха още повече, така че фелдфебелът Ванек бе принуден да се обърне към Швейк:

— Недейте им вика, Швейк, защото, току-виж, се разлаяли кучетата в цяла Галиция.

— Нещо подобно — отвърна му Швейк — ни се случи и на маневрите в Таборско. Домъкнахме се ние една нощ в някакво село и кучетата дигнаха голяма патардия. Областта беше гъсто населена, така че кучешкият лай се понесе от село на село, все по-далече и по-далече, и когато кучетата от селото, в което бяхме се разположили на лагер, преставаха да лаят, те чуваха кучетата някъде в далечината, кажи го, някъде откъм Пелхржимов, и започваха отново. Така скоро кучешкият лай се понесе навсякъде из цяло Таборско, Пелхржимовско, Будейовицко, Хумполецко, Тршебонско и Ихлавско^[11]. Нашият капитан беше един нервен старичок, не можеше да понася кучешки лай, цяла нощ не мигна, а само се разхождаше насам-натам и питаше часовоя: „Кой лае? Защо лае?“ Войниците му рапортуваха, че лаят кучета и това толкова го ядоса, че си го изядоха тия, които бяха на пост тая нощ: когато се върнахме, наказаха ги без отпуска. После той винаги назначаваше „кучешки отред“ и го изпращаше напред. Целта беше да се съобщи на населението в селото, където щяхме да нощуваме, че се забранява лаенето на кучетата нощно време и че всяко куче, което излае, ще бъде убито. И мене веднъж ме сложиха в състава на такъв отред и когато пристигнахме в едно село в Милевско, аз нещо се обърках и съобщих на кмета на селото, че всеки собственик на куче, което излае през нощта, ще бъде ликвидиран по стратегически съображения. Кметът се уплаши, веднага впрегна двуколката си и се запъти в главния щаб да моли да бъде пощадено селото. Там обаче не го приели, часовоите насмалко щели да го застрелят и затова, като се върнал в селото, преди да пристигнем ние, той наредил всички да вържат парцали на муцуните на кучетата си, та три от тях дори побесняха.

 

Заслизаха към селото, след като възприеха съвета на Швейк, който ги уверяваше, че нощем кучетата се боят от огънчето на запалената цигара. За нещастие никой от тях не пушеше, така че съветът на Швейк не можа да изиграе положителната си роля. Оказа се обаче, че кучетата лаят от радост, тъй като си спомняха за миналите през селото войски, които винаги им оставяха по нещо за хапване.

Те още отдалече бяха подушили, че приближават ония същества, които оставят подире си кокали и конски трупове. Изневиделица Швейк се намери заобиколен от четири псета, които приятелски започнаха да подскачат около него с навирени опашки.

Швейк ги милваше, потупваше ги и говореше с тях в тъмното като с деца:

— Ето ни и нас тук, дойдохме да се наспинкаме при вас, да се напапкаме, ще ви дадем кокалчета, корички и на заранта ще продължим похода си срещу противника.

По къщите започнаха да палят лампи и когато потропаха на вратата на първата къща, за да попитат къде живее кметът, отвътре се обади креслив и пронизителен женски глас, който нито на полски, нито на украински съобщи, че мъжът ѝ бил на война, децата ѝ били болни от едра шарка и че москалите били ограбили всичко. А мъжът ѝ, когато отивал на война, и казал нощно време да не отваря никому. Но като засилиха атаката си срещу вратата, подчертавайки, че са „настанители“, някаква невидима ръка я отвори и когато влязоха вътре, оказа се, че всъщност тук живее кметът, който напразно се опитваше да убеди Швейк, че не е имитирал кресливия женски глас. Извиняваше се с това, че той спял на сеното, а жена му, когато внезапно я събудят нощно време, не знае какво говори. Колкото пък се касаело за нощуването, селото било толкова малко, че нямало място дори и за един войник. Изобщо нямало къде да се нощува. Тук нямало и какво да се купи. Москалите всичко ограбили.

Ако му направят тая милост господа добродзеите^[12], кметът би ги завел в Крошенка, там имало големи стопанства и било само на четиридесет и пет минути оттук — място там имало предостатъчно, всеки войник можел да се покрие с овчи кожух, имало толкова крави, че всеки войник щял да получи по канче мляко, имало и добра вода, а господа офицерите могли да нощуват във вилата. А тук в Лисковец, какво? Мизерия, краста и въшки. Той самият имал на времето пет крави, но москалите му ги завлекли, така че когато му потрябва мляко за болните деца, трябва да ходи до Крошенка.

Като доказателство за това отвъд стената в обора замучаха крави и веднага се чу писклив женски глас, който ругаеше бедните животни и им пожелаваше да ги порази холерата.

Кметът обаче не изгуби присъствие на духа и обувайки ботушите си, каза:

— Единствената крава в селото, която вие, благодетели мои, току-що благоволихте да чуете да измучи, е на съседа Войчек. Тя е болна крава. Разтъжила се е, защото москалите ѝ взеха теленцето. От това време тя не дава мляко, но на стопанина ѝ му е жал да я заколи, мисли си човекът: ще даде ченстоховската Богородичка^[13], всичко ще се оправи.

През това време той облече контоша^[14].

— Да вървим в Крошенка, господа благодетели, няма и четиридесет и пет минути, ох, какво ви говоря аз грешният, няма да има и половин час. Зная пътя, минава се през потока, след това през брезовата горичка покрай дъба… Селото е голямо и бардзо дужо силна водка в пропинацях^[15]. Да вървим, господа благодетели! Защо да се бавим? Господа войниците от вашия славен полк имат нужда да легнат като хората, да се наспят удобно. Господин войникът на негово величество императора, който се бие с москалите, решително има нужда от чисто легло, удобно легло… А у нас, какво? Въшки, краста, едра шарка и холера. Вчера у нас, в проклетото ни село, три селяка почерняха от холера… Прокълнал е милостивият бог Лисковец…

В този момент Швейк направи величествен жест с ръка.

— Господа благодетели — каза той, като имитираше гласа на кмета. — Четох веднъж в една книжка, че през време на шведските войни, когато имало заповед за настаняване в еди-кое си село и кметът там нещо го усуквал и не искал да им услужва, те го обесвали на най-близкото дърво. Освен това днес един полски подофицер, в Санок, ми разправи, че като дойдат настанители, кметът е длъжен да свика всички общински съветници и заедно с тях минава от къща на къща и казва без големи усуквания: „Тук трима, тук четирима, господа офицерите ще спят в жилището на свещеника и в течение на половин час всичко трябва да бъде готово.“ Господин благодетелю — обърна се Швейк сериозно към кмета, — къде е тук най-близкото дърво?

Кметът не разбираше какво е това „дърво“ и затова Швейк трябваше да му обясни, че то е брезата, дъбът, крушата, ябълката и, с една дума, всичко, което има здрави клони. Кметът пак не го разбра и като чу да се изреждат някои овощни дръвчета, уплаши се, защото тъкмо зрееха черешите, и каза, че не знае в селото да има дървета, само пред къщата му имало един дъб.

— Хубаво — каза Швейк, като направи с ръка международния знак на обесването, — ние ще те обесим тук пред къщата ти, защото ти трябва да разбереш, че е война и че на нас ни е заповядано да спим тук, а не в някаква си Крошенка. Ти, дръвнико, няма да изменяш стратегическите ни планове, защото в противен случай ще се люшнеш във въздуха, както пише в книжката за шведските войни… Господа, подобен случай имаше и на маневрите край Велке Мезиржичи.

В този момент фелдфебелът Ванек прекъсна Швейк:

— Това после ще ни го разправите, Швейк! — И като се обърна към кмета, отсече: — Хайде, а сега бий тревога и давай квартири.

Кметът се разтрепера и запелтечи, че уж имал най-добри намерения към господа благодетелите, но щом като не желаят, надявал се все нещо да се намери и в неговото село. Господата да не се тревожат, той само фенера щял да си вземе.

Като излезе от стаята, твърде оскъдно осветявана от малко газениче под иконата на някакъв светия с крайно осакатен и жалък вид, Ходоунски изведнъж се провикна:

— Ами къде изчезна Балоун?

И преди още да могат да се огледат, пооткрехна се вратичката зад печката, която видеше някъде навън, и през нея се вмъкна Балоун, озърна се наоколо, за да се увери, че кмета го няма, и каза с гъгнив глас, като че ли имаше най-злокачествена хрема:

— Хаз бхях в кхилера, гхребхнах хот нхещо и схи нхапхълнхих устхата, ха схегха тхо пхолхепна по нха-бцхето мхи. Нхи е схолхено, нхи е кхисхело, простхо тхестхо зха хлхяб.

Фелдфебелът Ванек го освети с батерийката и всички можаха да установят, че в живота си не бяха виждали по-изцапан австрийски войник. След това изведнъж се изплашиха, защото видяха, че куртката на Балоун се беше издула така, сякаш беше в последните дни на бременност.

— Какво ти е станало, Балоун? — попита го Швейк със състрадание, като го ръгна в надутия корем.

— Това са краставици — изхърка Балоун, задавяйки се от тестото, което не мърдаше ни нагоре, ни надолу. — Внимателно, това са кисели краставици. Изядох на бърза ръка три, останалите донесох за вас.

Балоун започна да вади една по една киселите краставици от пазвата и да ги раздава на другарите си.

В тоя миг на прага се появи кметът с фенер в ръка и като видя тая сцена, прекръсти се и простена:

— Москалите ни грабиха и нашите грабят.

Всички излязоха в селото, придружавани от глутница кучета, които плътно се тълпяха около Балоун и се хвърляха към джоба на панталона му, където той беше скрил парче сланина, задигнато също така от килера на кмета, но от голяма лакомия укрито от приятелите му.

— Какво са те начоколили така кучетата? — попита Швейк.

Балоун се позамисли и отговори:

— Подушили са те, че съм добра душа.

Той не каза обаче, че е сложил ръката си в джоба върху сланината и че един от песовете непрекъснато се опитва да го захапе за нея…

По време на обиколката за търсене на квартири се установи, че Лисковец е голямо селище, което обаче наистина е било твърде много изстискано от военната стихия. Вярно, че селището не беше опожарявано, двете воюващи страни само по едно чудо не бяха го включили в сферата на военните операции, за сметка на това обаче тук бе настанено населението от близките унищожени села Хирув, Грабув и Холубля.

В някои от къщите живееха дори по осем семейства в най-голяма мизерия след всички загуби, понесени в тая грабителска война, една от фазите на която ги беше връхлетяла като хищна вълна на наводнение.

Ротата трябваше да се настани в малка опустошена бирена фабрика на другия край на селото. Квасилният цех можеше да побере половин рота. Останалата част от ротата по десет войника бе разквартирувана в няколко имения, в които заможните шляхтичи не бяха пуснал бедната сбирщина от безимотни селяни, докарани до просяшка тояга.

Щабът на ротата с всички офицери заедно с фелдфебела Ванек, свръзките, телефониста, санитарите, готвачите и Швейк се настани в дома на попа, който също не беше приел на квартира нито едно от разорените семейства от околността, така че разполагаше с достатъчно място.

Попът беше висок, суховат стар господин с избеляло и мазно расо, който от голямо скъперничество почти не се хранеше. Баща му го беше възпитал в голяма омраза към русите. Той обаче неочаквано се освободи от тази си омраза след отстъплението на русите, когато дойдоха австрийските войски и му излапаха всички гъски и кокошки, които русите бяха оставили на мира, въпреки че у него бяха живели няколко рошави задбайкалски казаци.

По-късно, когато в селото дойдоха унгарци и извадиха всичкия мед от кошерите, той намрази още повече австрийската армия. Сега той наблюдаваше с голяма ненавист неканените си нощни гости и му доставяше голямо удоволствие да се навърта край тях, да свива рамене и да повтаря:

— Нищо нямам, истински просяк съм, у мене, господа, няма да намерите троха хляб.

С най-печална физиономия посрещна това, разбира се, Балоун, който насмалко щеше да се разплаче от тази мизерия. В главата му непрекъснато се мяркаше представата за някакво прасенце с бакърено зачервена, хрупкава и апетитно ухаеща кожичка. Балоун при това бе оставен да дреме в кухнята на попа, където час по час си пъхаше носа един висок момчурляк, който беше едновременно ратай и готвач на попа и на когото попът бе наредил най-строго да следи да не се открадне нещо.

В кухнята Балоун не можа да намери нищо, в солницата той откри само малко кимион в една хартия и го натъпка в устата си и именно ароматът му предизвика у него вкусовите халюцинации за прасенцето.

На двора на малката спиртна фабрика зад попското жилище бяха лумнали огньове и в казаните вече кипеше вода, но във водата нямаше нищо.

Фелдфебелът и готвачите обикаляха селото, търсеха свиня, но напразно. Където и да отидеха, все един отговор ги посрещаше: москалите всичко изяли и ограбили.

Те събудиха и евреина в кръчмата, който започна да скубе бакембардите си и по тоя начин да изразява съжалението ся, че не може да услужи на господа войниците, а накрая взе да ги убеждава да купят от него една стара, стогодишна крава, мършав скелет, само кожа и кости. Евреинът искаше безбожна сума за нея, скубеше си брадата и се кълнеше, че такава крава те не могат намери в цяла Галиция, в цяла Австрия и Германия, в цяла Европа и в целия свят. При това той виеше, плачеше и се кълнеше, че това е най-дебелата крава, която по поръчение на Йехова се е явила на бял свят. Кълнеше се във всичките си праотци, че да видят тая крава, идвали хора чак от Велочиска, че в цялата околност се разказвали легенди за нея, че тя дори не била крава, а най-сочен бивол. Накрая той коленичи пред тях, започна да прегръща коленете им и да вика:

— Убийте по-добре мене, стария евреин, но недейте си отива без кравата…

Най-сетне той така ги обърка със скимтенето си, че те в края на краищата замъкнаха в кухнята тая мърша, от която би се погнусил всеки живодер. След като прибра парите в джоба си, евреинът още дълго време продължи да плаче и нарежда пред тях, че са го погубили и унищожили, че той сам се е докарал до просяшка тояга, като им е продал така евтино такава прекрасна крава. Молеше ги да го обесят за това, че на стари години е извършил такава глупост, заради която дедите му щели да се обърнат в гроба.

Най-сетне, след като легна пред тях в праха, той изведнъж се отърси от мъката си, прибра се в къщи и каза на жена си:

— Мило Елзенце, войник било много глупав, а твой Натан много хитро.

Кравата здравата изпоти готвачите. По едно време им се стори, че изобщо няма да могат да я одерат. Докато я деряха, те на няколко пъти скъсаха кожата, под която се откриваха усуканите като сухо корабно въже мускули.

През това време отнякъде домъкнаха чувал картофи и започнаха да варят сухожилията и костите, една съвсем безнадеждна работа. Малко по-настрана в по-малката кухня друг готвач, изпаднал в пълно отчаяние, приготвяше офицерската гозба от друга част на тоя скелет.

Клетата крава, ако изобщо това природно явление можеше да се нарече крава, заседна дълбоко в паметта на всички участници в тези събития и почти сигурно е, че ако по-късно преди сражението при Сокал^[16] командирите бяха напомнили на войниците за кравата от Лисковец, то 11-а рота със страшен рев и ярост щеше да се хвърли на нож срещу врага.

Кравата беше такава безсрамница, че от нея изобщо бе невъзможно да се сготви говежда супа. Колкото по-продължително се вареше месото, толкова по-плътно срастваше с костите, като образуваше с тях едно цяло. Изобщо то закостеня като бюрократ, който половин век е пасъл само разни папки и дела в архивите.

Накрая Швейк, който като куриер поддържаше непрекъсната връзка между щаба и кухнята, за да проверява дали гозбата е вече готова, отрапортува на поручик Лукаш:

— Господин поручик, от гозбата в края на краищата излезе порцелан. Месото на кравата е толкова твърдо, че с него може да се реже стъкло. Като опитваше месото с Балоун, готвачът Павличек изкърти един от предните си зъби, а Балоун — един от кътниците си.

Балоун се приближи сериозно и със заекване подаде на поручик Лукаш изкъртения си зъб, увит в „Лурдската песен“:

— Тъй вярно, господин поручик, аз направих, каквото можах. Изкъртих го в офицерската кухня, когато опитвахме дали все пак не би могло да се приготви от месото бифтек.

В този миг от фотьойла при прозореца се надигна някакъв печален образ. Това беше подпоручик Дуб, когото санитарната двуколка докара в съвсем смазано състояние.

— Моля за тишина — каза той с отчаян глас, — лошо ми е!

Той отново седна в старото кресло, във всяка цепнатина на което имаше хиляди яйца от дървеници.

— Уморен съм — каза той с трагичен глас, — не съм добре и съм болен, моля да не говорите пред мене за изкъртени зъби. Адресът ми е: Смихов, Карловска 18. Не дочакам ли утрото, моля, съобщете по деликатен начин на семейството ми и го помолете да отбележи на гроба ми, че в цивилния си живот съм бил гимназиален на Н. В. учител.

След това той потъна в нежно хъркане и не можа да чуе как Швейк процитира стихове от песента на умрелите:

Честта възвърна на Мария,

остави ненаказан ти злодея

и моята душа спаси, о, боже!

Фелдфебел Ванек установи, че фамозната крава трябва да ври още два часа в офицерския стол и че и дума не може да става за някакъв бифтек, вместо бифтек щели да направят гулаш.

Решиха, докато свирят за храна, войниците да поспят, понеже и без друго вечерята ще бъде готова на разсъмване.

Фелдфебелът Ванек домъкна отнякъде наръч сено, постла си го в трапезарията на попа и като сучеше нервно мустаците си, каза тихо на поручик Лукаш, който почиваше над него на една стара кушетка:

— Повярвайте ми, господин поручик, такава крава не съм ял още през цялата тая война…

В кухнята телефонистът Ходоунски беше запалил една угарка от църковна свещ и пишеше писмо до в къщи, за да си има в запас, когато най-сетне определят номера на военната им поща. Пишеше следното:

Мила и скъпа жена, най-скъпа Боженке!

Сега е нощ и аз непрекъснато си спомням за тебе, злато мое, виждам те как и ти си спомняш за мене, щом погледнеш празното легло до себе си. Ще ми простиш, като ти кажа, че спомняйки си за всичко това, в главата ми идват различни мисли. Нали знаеш, че от самото начало на войната не съм се връщал в къщи, а толкова различни неща съм чувал от другари, които бяха ранени и си ходиха в отпуска. Когато си отивали в къщи, те предпочитали да потънат в дън земята, отколкото да станат свидетели на това как някой дангалак се мъкне подир жена им. Аз, Боженке, ти пиша това с болка на сърце. Не бих ти и писал, ти самата знаеш много добре, ако не ми беше доверила на времето, че аз не съм първият, с когото си имала интимни връзки, и че преди мене те е имал господин Краус от улица Микулашка. Като си спомням сега в тая нощ, че тоя кьопчо би могъл да си присвоява някакви права над тебе в мое отсъствие, струва ми се, скъпа Боженке, че бих го удушил на място. Дълго време се въздържах да не ти казвам това, но като си помисля, че той пак би могъл да се помъкне след тебе, просто сърцето ми се къса. Обръщам ти внимание само върху едно: няма да търпя до себе си свиня, която мърсува с всеки срещнат и петни името ми. Прости ми, скъпа Боженке, за острите думи, но внимавай да не науча нещо лошо за тебе. Иначе ще бъда принуден да ви изкормя и двамата, защото съм решен вече на всичко, дори това да ми струва и живота. Хиляди пъти те целува и поздравява татко ти и майка ти

Твоят Тоноуш

П. П. Не забравяй, че съм ти дал името си!

Той написа и второ резервно писмо:

Моя най-мила Боженке,

Когато получиш тия редове, знай, че голямото сражение, в което военното щастие се обърна на наша страна, е завършено. Между другото ние свалихме около десет неприятелски самолета и един генерал с голяма брадавица на носа. В най-ожесточения бой, когато над главите ни се пръскаха снаряди, аз мислех за тебе, скъпа Боженке, какво ли правиш, как си, какво ново има в къщи? В такива случаи аз винаги си спомням как заедно посетихме бирената фабрика „При Томаш“, как после ти ме отведе в къщи и как на другия ден те болеше ръката от това усилие. Сега потегляме пак напред, така че не остава време да продължа писмото си. Надявам се, че си ми останала вярна, известно ти е, че съм мръсен в това отношение. Но време е вече за поход! Скъпа Боженке, целувам те хиляди пъти, вярвай, че всичко ще се свърши благополучно.

Твой верен Тоноуш

Телефонистът Ходоунски започна да клюма и заспа на масата. Попът, който не спеше и не преставаше да обикаля дома си, отвори вратата на кухнята и за икономия духна догарящата угарка до спящия Ходоунски.

Освен подпоручик Дуб в трапезарията никой не спеше. Фелдфебелът Ванек, който беше получил снабдителен план от щаба на бригадата в Санок, го проучваше внимателно и откриваше, че колкото по-близо идва ротата до фронта, толкова по-малки стават всъщност дажбите. Той дори трябваше да се усмихне, когато прочете един от параграфите на заповедта, съгласно който се забраняваше употребата на шафран и джинджифил при готвене на супа за войниците. В забележка беше казано, че походните кухни трябва да събират костите и да ги изпращат в дивизионните складове в тила. Забележката беше малко неясна, тъй като не бе уточнено за какви кости става дума, за човешките или от друг кланичен добитък.

— Слушайте, Швейк — каза поручик Лукаш, — я ми разправете някоя история, докато приготвят яденето.

— О-хооо, господин поручик — отговори Швейк, — докато приготвят яденето, аз би трябвало да ви разкажа цялата история на чешкия народ. Сега за сега аз знам една много къса история за жената на един пощенски началник в Седълчанско, която след смъртта му наследила пощата. Мен веднага ми дойде на ум тая история, когато чух да говорят за военнополевата поща, въпреки че тя няма нищо общо с нея.

— Швейк — обади се поручик Лукаш от кушетката, — вие пак започвате да говорите идиотщини.

— Тъй вярно, господин поручик, това е наистина страшно идиотска история. И аз сам не зная как можа да ми дойде на ум нещо толкова идиотско. Тя, идиотщината, е или вродена, или пък представлява възпоминание от младини. На земното ни кълбо, господин поручик, има най-различни характери и все пак готвачът Юрайда беше май прав — нали помните как викаше, когато се беше напил в Брук и не можеше да се измъкне от шкарпата, в която беше паднал: „Човекът е предопределен и призван да познае истината, да властвува с духа си в някаква хармония на вечния всемир, непрекъснато да се развива и образова, постепенно да се издига до по-висшите сфери на по-интелигентни и по-любвеобилни светове.“ Когато поискахме да го измъкнем оттам, той започна да ни дращи и хапе. Мислеше, че си е в къщи и едва когато отново го тикнахме вътре, започна да ни се моли да го извадим.

— Е, хайде де, какво става с жената на пощенския началник? — извика отчаяно поручик Лукаш.

— Тя била много добра жена, но въпреки това си била чешит, господин поручик. Изпълнявала си всички задължения в пощата, но имала само една слабост, мислела, че всички я преследват, че ѝ имат зъб, и затова след приключване на дневната работа, според случая, се залавяла да прави донесения до по-горни инстанции. Веднъж рано сутринта отишла да бере гъби в гората. Като минавала покрай училището, тя забелязала, че учителят бил вече станал. Той я поздравил и попитал къде е тръгнала така рано. Като му казала, че отива да бере гъби, учителят отвърнал, че и той ще дойде след малко. От това тя заключила, че той има някакви нечисти намерения спрямо нея, старата баба, и по-късно, като го видяла, че наистина излиза от гъсталака, уплашила се, избягала и веднага изпратила донесение в училищното настоятелство, че искал да я изнасили. Учителят бил поставен под дисциплинарно следствие и за да не излезе някакъв публичен скандал, сам училищният инспектор пристигнал да разследва случая. Той се обърнал към полицейския началник в селището с молба да даде преценка дали учителят е способен на такова деяние. Полицейският началник се поразровил в досието и казал, че това е невъзможно, защото същият учител бил обвинен веднъж от попа, че имал незаконни връзки с племенницата му, с която спял самият поп. И тогава учителят представил медицинско свидетелство от околийския участъков лекар, че вече от шест години е импотентен, тъй като паднал разкрачен от тавана върху ока на една кола за снопи. Тогава оная фурия подала оплакване срещу полицейския началник, срещу околийския лекар и училищния инспектор, че били подкупени от учителя. Те всичките от своя страна я дали под съд и я осъдили, но тя обжалвала делото и заявила, че е невменяема. Тогава я подложили на медицински преглед и лекарите установили, че е идиот наистина, но че може да изпълнява всякакви държавни длъжности.

Поручик Лукаш извика:

— Господи!

И добави:

— Аз бих ви казал нещо, Швейк, но не искам да си развалям вечерята.

Швейк заяви:

— Нали ви казах, господин поручик, че това, което ще ви разправя, е нещо страшно идиотско.

Поручик Лукаш само махна с ръка и рече:

— Че чул ли съм нещо умно от вас досега?

— Всеки не може да бъде акъллия, господин поручик — убедително му отговори Швейк, — глупавите трябва да правят изключение, защото, ако всеки беше умен, умните хора в света биха били толкова много, че всеки втори човек би бил поради това пълен идиот. Тъй вярно, господин поручик, ако всеки познаваше например природните закони и би могъл да си изчислява разстоянията между звездите, той само би досаждал на околните, както на времето господин Чапек, който посещаваше пивницата „При чашата“. Нощно време той винаги излизаше на улицата и там зяпаше звездите по небето, а когато се върнеше обратно в помещението, минаваше от човек на човек и им казваше: „Днес Юпитер е прекрасен! Ей, че си дръвник и ти, не знаеш дори какво има над главата ти. Абе, некадърник с некадърник, имаш ли представа какви разстояния са това! Ако вземат да те изстрелят от оръдие, ти трябва да летиш с бързината на оръдеен снаряд милиони, милиони години, за да стигнеш до тях.“ Той беше толкова нахален, че след това обикновено сам изхвръкваше от кръчмата с обикновената скорост на електрически трамвай, горе-долу, господин поручик, с десет километра в час. Или вземете например мравките, господин поручик…

Поручик Лукаш се изправи на кушетката и скръсти ръце.

— Не мога да се начудя на себе си, Швейк, за какъв дявол ми трябваше да приказвам с вас, нали ви познавам от толкова време?…

Швейк одобрително кимна глава:

— Всичко е навик, господин поручик, работата се състои в това, че ние вече отдавна се познаваме и сме прекарали заедно не едно премеждие. Малко ли сме претеглили ние с вас! И аз сам не мога да разбера тая работа, все на нас ще се случи някоя мръсотия. Ама съдба, господин поручик, няма какво да се прави, види се, така ни е писано. Всичко, каквото направи негово величество императорът, е добро, той ни е събрал заедно и аз, господин поручик, нямам друго желание, освен да мога да ви направя някоя много голяма услуга. Не сте ли гладен, господин поручик?

Поручик Лукаш, който отново се беше излегнал върху старата кушетка, каза, че последният въпрос на Швейк най-сполучливо приключва мъчителния им разговор и затова го изпрати да пита какво става с вечерята. Във всеки случай най-добре щяло да бъде Швейк да поизлезе малко и да го остави на мира, защото идиотщините, които плещи, са го изморили повече от целия поход от Санок дотук. Искало му се да подремне, но не можел да заспи.

— Това е само от дървениците, господин поручик. Има едно старо поверие, че поповете раждат дървеници. Никъде няма да намерите повече дървеници, отколкото в попските къщи. Поп Замастил от Хорни Стодулки беше написал дори цяла книжка за дървениците, по него те лазели и по време на богослужение.

— Е, какво ви казах аз, Швейк, ще идете ли в кухнята, или не?

Швейк тръгна, а от ъгъла се надигна Балоун и като сянка го последва на пръсти…

Сутринта, когато потеглиха от Лисковец към Старасол, Самбор, те подкараха със себе си в походната кухня и злополучната крава, която все още не беше увряла. Решиха да продължат варенето ѝ по пътя и да я изядат през време на почивката някъде между Лисковец и Старасол.

Преди да тръгнат, войниците получиха само по едно кафе.

Подпоручик Дуб пак лежеше в санитарната двуколка, тъй като от вчера му беше станало още но-лошо. Най-много си изпати с него ординарецът му, който непрекъснато беше принуден да потичва покрай колата, а отгоре на, тона и да слуша непрестанните му викове, тъй като подпоручик Дуб го обвиняваше, че вчера не е полагал никакви грижи за него и че когато пристигнели на местоназначението, щял да му види сметката. Час по час той искаше да пие вода, но щом я изпиеше, веднага я повръщаше.

— Какво? Защо се смеете? — крещеше подпоручик Дуб от двуколката. — Ще ви науча аз, съветвам ви да не си играете с мене, вие не ме познавате!

Поручик Лукаш яздеше на кон, правеше му компания Швейк, който вървеше така бързо напред, сякаш не можеше да дочака момента, в който ще се сблъска с противника. През цялото време той приказваше:

— Направи ли ви впечатление, господин поручик, че някои от нашите войници съвсем са го олабили? Няма и трийсет килограма да са сложили на гърба си, а вече са се помъкнали като пребити. Аз мисля, че би трябвало да им се изнасят доклади, както правеше на времето поручик Буханек, бог да го прости, застреля се заради аванса, който беше взел от бъдещия си тъст срещу зестрата на жена си^[17] и който той изхарчи с разни проститутки. След това той взе друг аванс от втория си бъдещ тъст и сега вече постъпи по-разумно, тоя път остави на мира женските и постепенно проигра аванса на карти. Но все пак парите но се задържаха дълго у него и той беше принуден да се обърне за аванс към третия си бъдещ тъст. От третия аванс той си купи кон, арабски жребец, нечистокръвен…

Поручик Лукаш скочи от коня си.

— Швейк — каза той заплашително, — ако продължавате да разказвате и за четвъртия аванс, ще ви хвърля в канавката.

Той отново се метна на коня, а Швейк продължи сериозно:

— Съвсем не, господин поручик, за четвърти аванс и да искам да ви разкажа, няма да мога, защото той се застреля след третия.

— Най-сетне — каза поручик Лукаш.

— Но да си дойдем на думата — продължи Швейк, — такива доклади, каквито ни изнасяше поручик Буханек през време на походи, когато войниците започваха да капят от умора, би трябвало по моето скромно мнение да се изнасят за всички войници, точно както правеше и той. Той даваше почивка, събираше ни около себе си, както квачката събира пилците си, и започваше да ни разправя: „Дангалаци с дангалаци такива, не умеете вие да цените обстоятелството, че марширувате по земното кълбо, защото сте една необразована пасмина, та ви няма еша, на човек просто му се повръща, като ви погледне само. Представяте ли си да ви оставят да марширувате по слънцето, където теглото на един човек, който на нашата жалка планета тежи някакви си шейсет кила, е над хиляда и седемстотин килограма, представяте ли си как ще изплезите език, с какъв кеф ще марширувате, ако ви тегнат в раницата повече от двеста и осемдесет, кажи го, триста килограма, а пък пушката ви тежи сто и петдесет килограма? Има да пъшкате и да плезите езици като капнали от умора псета.“ Тогава с нас беше и един нещастен учител, който също се осмели да вземе думата: „Разрешете да доложа, господин поручик, но на Луната един такъв шейсеткилограмов човек ще тежи само тринайсет килограма. Да маршируваш на луната, е истинско удоволствие, защото раницата ни ще тежи само четири килограма. На луната ние просто ще плуваме във въздуха, а няма да маршируваме.“ — „Това вече е истинско безобразие — отвърна му тогава поручик Буханек, бог да го прости, — ти си търсиш просто белята, мизерник с мизерник, бъди доволен, че ще ти ударя обикновен земен плесник, защото, ако ти ударех някой от тия лунните, ти при твоето леко тегло щеше да полетиш някъде към Алпите и да се разплескаш върху тях. А пък ако ти ударех слънчев плесник, униформата ти щеше да се превърне на каша, а главата ти ще отхвръкне някъде в Африка.“ И така той му удари обикновен земен плесник, въртоглавият учител се разплака и ние продължихме марша. През време на целия поход, господин поручик, той хленчи и не преставаше да говори за някакво си човешко достойнство, за това, че уж с него се държали като с някаква безгласна твар. След това поручикът го изпрати да се оплаче по служебен ред, тикнаха го две седмици в ареста, а го държаха още и шест седмици след набора, но той не можа да си ги изслужи докрай, защото се изтърси, карали го да се върти на лоста, той не можал, и умря в болницата като симулант.

— Интересно наистина, Швейк — каза поручик Лукаш, — аз неведнъж съм ви казвал, че имате навик по особен начин да подигравате офицерството.

— Съвсем не, господин поручик — откровено му отговори Швейк. — Аз само исках да ви разкажа как някога в армията хората сами са си навличали беля на главата. Той, оня, мислеше, че е по-образован от господин поручика и искаше да го злепостави в очите на войниците с приказките си за месеца. А знаете ли, всички си отдъхнаха, като му удариха един по мутрата, никой не го съжали, напротив, всички се развеселиха от хубавия виц на господин поручика за земния плесник. Това се казва да спасиш положението. На човек трябва само да му дойде веднага нещо на ум и всичко се оправя. Преди години, господин поручик, в Прага живееше един господин на име Йеном, той имаше магазин, в който продаваше зайци и различни други птици. Той завързал връзки с дъщерята на книговезеца Билек. Господин Билек не беше във възторг от тия връзки и заяви публично в пивницата, че ако господин Йеном дойде у тях да поиска ръката на дъщеря му, щял да го изхвърли от стълбите като парцал. Господин Йеном от мъка се напил, но все пак отишъл у господин Билек, който го посрещнал в антрето с един голям нож, с какъвто книговезците обрязват книгите. Изревал му какво иска, а нашият господин Йеном така силно пръднал, че чак стенният часовник спрял. Господин Билек прихнал да се смее, веднага му подал ръка и се разплул от любезност: „Заповядайте, господин Йеном, заповядайте, седнете, да не би да сте напълнили гащите — та аз не съм толкова лош човек, вярно е, че исках да ви изхвърля оттук, но сега виждам, че вие сте съвсем приятен господин, вие сте оригинален човек. Аз съм книговезец, прочел съм много романи и разкази, но досега никъде не съм чел кандидат за женитба да се представя така.“ При това той щял да си умре от смях и с голяма наслада го уверявал, че му се струва, като че ли се познават от рождение, сякаш са родни братя. Поднесъл му пури, изпратил веднага да донесат бира, сарфалади, извикал жена си и ѝ го представил с всичките подробности на пръдването. Тя плюла и си излязла. След това повикал дъщеря си и ѝ казал: „Тоя господин дойде да поиска ръката ти при такива и такива обстоятелства.“ Дъщерята веднага се разплакала и заявила, че не го познава, че не иска да го види; не останало нищо друго, освен двамата да си изпият бирата и изядат сарфаладите и да се разделят. След това книговезецът Билек изложил господин Йеном и в кръчмата, която посещавал, и накрая навсякъде из квартала господин Йеном станал известен само под името „Йеном Посеркото“ и всички разказвали как искал да спаси положението. Изобщо, господин поручик, човешкият живот е толкова сложен, че животът на отделния човек е просто дрипа в сравнение с него. Преди войната в пивницата „При чашата“ на Боище идваше един старши полицай, Хубичка се казваше, доколкото си спомням, и един журналист, който събираше счупени крака, сгазени хора и самоубийци и ги поместваше във вестниците. Журналистът беше един веселяк, по-голямата част от времето си го прекарваше в ареста на полицейския участък, в редакцията стоеше съвсем малко. Един път той напи старшията Хубичка и го накарала си сменят дрехите в кухнята; така старшията стана цивилен, а господин редакторът стана старши полицай — той скри само номера на пистолета и тръгна на обход из Прага. На Реслова улица, зад бившия Световацлавски затвор, той се натъкнал в нощната тишина на един стар господин с цилиндър и шуба, който вървял под ръка с една стара госпожа, също с кожено палто. Те бързали да се приберат в къщи и нищо не говорели. А той ги доближил и креснал в ухото на стария господин: „Стига сте викали, защото ще ви арестувам!“ Представяте ли си, господин поручик, колко се уплашили хората. Напразно се опитвали да му обяснят, че се касае навярно за някаква грешка, защото те се връщали от банкет у областния началник. Каретата ги докарала зад Народния театър и понеже искали да подишат чист въздух, тръгнали пеша, живеели ей тук на Моран, той бил главен съветник в областното управление, а жената била съпругата му. „Няма защо да ме баламосвате — изкрещял отново преоблеченият редактор, — как не ви е срам, твърдите, че сте главен съветник в областното управление, пък се държите като хлапак. Аз вече продължително време ви наблюдавам как удряте с бастуна си по ролетките на всички магазини, които ви се изпречват на пътя, и как вашата съпруга, както казвате, ви помага.“ — „Та аз нямам бастун, нали виждате? Трябва да е бил друг някой преди нас.“ — „Че как ще имате — отвръща преоблеченият редактор, — като го счупихте о бабата, дето ходи по кръчмите и продава печени картофи и кестени, много добре видях.“ Госпожата вече не можела и да плаче, а господин главният съветник от областното управление толкова се разнервирал, че започнал да говори разни неща за някакви си простаци и тям подобни, за което бил арестуван и предаден на първата патрулна двойка в района на полицейския участък от улица Салмова. Преоблеченият редактор казал па патрула да заведат арестуваната двойка в участъка. За себе си твърдял, че е от участъка при „Свети Индржих“ и бил по служба на Винохради, когато случайно се натъкнал на тия двамата при едно сбиване. Те освен че нарушавали нощното спокойствие, но извършили и престъплението — „обида на служебно лице“. Казал им още, че отива да уреди своята работа в участъка при „Свети Индржих“ и че след един час щял да дойде в Салмова. Така патрулът отмъкнал двамата със себе си. В участъка на улица Салмова те стояли до сутринта и чакали старшията. Журналистът през това време заобиколил и се върнал в „При чашата“ на Боище, там събудил старшията Хубичка и най-деликатно му съобщил какво се е случило, казал му и какви разправии го чакат, ако не си затваря устата…

Поручик Лукаш изглеждаше вече уморен от тоя разговор. Преди обаче да пришпори коня си, за да излезе в галон начело на колоната, той каза на Швейк:

— И до вечерта да говорите, приказките ви от дума на дума ще стават все по-идиотски.

— Господин поручик — провикна се Швейк подир отдалечаващия се поручик, — не желаете ли да научите края на историята?

Поручикът само пришпори още веднъж коня си.

Състоянието на подпоручик Дуб се беше толкова подобрило, че той слезе от санитарната двуколка, събра около себе си подчинените си от ротата и с още размътена глава се зае да ги поучава. Държа километрична реч, която им натежа повече от мунициите и пушките.

Тя бе смесица от различни сравнения.

Започна така:

— Обичта на войниците към господа офицерите прави възможни и най-невероятните жертви, но не в това е въпросът, а обратно, ако тази обич не е вродена у войника, тя трябва да се възпита у него със сила. В цивилния живот принудителната обич на един към друг, да кажем, на ученика към учителите, продължава дотогава, докато съществува външната принуда, която я предизвиква, у военните обаче виждаме тъкмо обратното, тъй като офицерът не бива да позволява ни най-малкото отпускане в обичта, която привързва войника към началника му. Тази обич не е някаква обикновена обич, тя всъщност е съчетание от уважение, страх и дисциплина.

През цялото време Швейк вървеше от лявата страна на подпоручик Дуб и докато той говореше, непрекъснато беше обърнат с лице към него, както при командата „глави надясно“.

Отначало подпоручикът не забелязваше това и продължаваше:

— Тази дисциплина и задължението да се подчиняваме, принудителната обич на войника към офицера се отличава с голяма стегнатост, тъй като отношението между войник и офицер е съвсем ясно: единият се подчинява, другият заповядва. Още от най-древни времена четем в книгите за военното изкуство, че военният лаконизъм, военната простота е именно онази добродетел, която трябва да бъде усвоена от всеки войник. Ще не ще, войникът трябва да обича своя началник, който в неговите очи трябва да бъде най-висшата завършена, изкристализирала субстанция на твърдата и съвършена воля.

Едва сега той забеляза, че Швейк го следи с извита също като по командата „глави надясно“ глава. Стана му страшно неприятно, защото сам бе почувствувал, че се е уплел в своята реч и че не може да се измъкне от тия дебри на войнишката обич към началника. Затова кресна на Швейк:

— Какво си зяпнал като теле в железница?

— Съгласно заповедта, господин подпоручик. Нали вие самият веднъж ми обърнахте внимание, че когато говорите, аз трябва да следя с поглед устата ви. И тъй като всеки войник трябва да изпълнява заповедите на своя началник и да ги помни до гроб, аз съм принуден да правя това.

— Говедо с говедо — извика подпоручик Дуб, — гледай на всички други страни, само не към мене, знаеш много добре, че не обичам такива работи, че не мога да те понасям, камо ли да те гледам, пак ще си имаш неприятности с мене…

Швейк извъртя глава наляво и в тази поза продължи да върви край подпоручика така вдървено, че подпоручик Дуб извика:

— Къде гледаш, когато говоря с тебе?

— Разрешете да доложа, господин подпоручик, съгласно заповедта ви аз обърнах главата си наляво.

— Ах — въздъхна подпоручик Дуб, — жива мъка е да се разправя човек с тебе. Гледай право напред и си мисли: аз съм такъв глупак, че никой няма да съжалява за мене. Ще запомниш ли?

Втренчил поглед пред себе си, Швейк каза:

— Господин подпоручик, трябва ли да ви отговоря на въпроса?

— Как си позволяваш? — изрева подпоручик Дуб. — Как говориш с мене? Какво искаш да кажеш?

— Съвсем нищо, господин подпоручик, имам пред вид само заповедта ви на една от гарите, през които минахме, когато ме укорихте, че съм ви отговорил, след като вие сте свършили разговора с мене.

— Значи, страх те е от мене — каза подпоручик Дуб зарадван, — но ти още не си ме опознал. Пред мене са треперели и малко по-други хора от тебе, помни това. Какви съм ги укротявал аз! Затова затваряй си устата и остани назад, да не те гледам!

Така Швейк остана отзад при санитарите и удобно продължи да пътува на двуколката чак до определеното за почивка място, където най-сетне всички дочакаха чорбата и месото от нещастията крава.

— Тая крава трябваше да я киснат поне две седмици в оцет, преди да я сготвят, или ако не кравата, то поне човека, който я е купил — заяви Швейк.

От бригадата пристигна куриер на кон с нова заповед до 11-а рота. Маршрутът се променяше по посока на Фелдщин. Воралич и Самбор трябваше да останат встрани, тъй като в тях нямаше възможност за настаняване на ротата, там бяха разквартирувани вече два познански полка.

Поручик Лукаш незабавно даде разпорежданията си. Фелдфебелът Ванек и Швейк да осигурят за ротата места за нощуване във Фелдщин.

— И да не забъркате някоя каша из пътя, Швейк — предупреди го поручик Лукаш. — Главно, дръжте се прилично с населението.

— Ще старая, господин поручик. Въпреки че сънувах лош сън, като дремнах призори. Присъни ми се корито, което тече цяла нощ в коридора на къщата, където живеех, докато изтече цялото и намокри тавана в жилището на хазаина, който още на сутринта ме изпъди от къщата. Наистина, господин поручик, имаше вече един такъв случаи. В Карлин, отвъд виадукта…

— Я ни оставете на мира с глупостите си, Швейк, и разгледайте по-добре с Ванек картата, та да знаете откъде да минете. Ето вижте тук тези села. От това село поемате надясно към рекичката и по течението ѝ стигате до най-близкото село, оттам, точно където в рекичката се влива първият поток от дясна страна, ще поемете по черния междуселски път нагоре, право на север и ще стигнете във Фелдщин и никъде другаде! Запомнихте ли?

И така Швейк и фелдфебелът Ванек тръгнаха по начертания маршрут.

Беше след пладне. Местността дишаше тежко в страшната жега, а лошо заровените ями, в които бяха погребани войници, издаваха миризма на мърша. Стигнаха до една местност, където в подстъпите към Пршемишъл бяха се водили сражения и където картечниците бяха покосили цели батальони. В малките дъбрави край рекичката личаха следите от артилерийския огън. На големи пространства, както и по склоновете, вместо дървета от земята стърчаха някакви пречупени стволове и тази пустош бе набраздена от окопи.

— Гледката никак не ми напомня Прага — каза Швейк колкото да наруши мълчанието.

— По нас вече жътвата с преминала — обади се фелдфебелът Ванек. — В Кралупско ние започваме първи.

— След войната по тия места ще има добри реколти — каза след малко Швейк. — Няма да има нужда да купуват костна пепел за торене. За селяните е много полезно цял полк да изгние на нивите им. С една дума — поминък. Само ме е страх някой да не прелъже селяните, та да вземат да продават войнишките кости на захарните фабрики за костна пепел. Едно време в Карлинската казарма имаше един поручик Холуб, който беше толкова учен, че всички в ротата го смятаха за идиот, защото поради учеността си не можа да се научи да псува войниците и за всичко разсъждаваше от научно гледище. Един път войниците му доложиха, че хлябът, който им бяха раздали, не може да се яде. Друг офицер да беше на негово място, щеше да се ядоса от това нахалство, ама той не, остана си спокоен, никого не нарече нито свиня, нито прасе, нито пък удари някого по мутрата. Нареди само да свикат всички войници и започна да им приказва с благия си глас: „Преди всичко, войници, трябва да разберете, че казармата не е деликатесен магазин, та да си поръчвате мариновани змиорки, сардели и сандвичи по избор. Всеки войник трябва да бъде дотолкова интелигентен, че да лапа безропотно всичко, което му се сервира, трябва да бъде поне толкова дисциплиниран, че да не разсъждава върху качеството на това, което ще яде. Представете си, войници, че се отвори война. За земята, в която ще ви погребат след сражението, ще бъде все едно с какъв хляб сте се напраскали преди смъртта си. Тя, майката земя, ще ви разложи и излапа с все ботушите. В света нищо не се губи, войници, от вас ще израсте ново жито за нов хляб, за нови войници, които може би пак като вас ще недоволствуват и ще тръгнат да се оплакват, но не щеш ли, ще се натъкнат на някого, който ще ги тикне в ареста и ще ги държи там до второ пришествие, защото ще има право да стори това. Сега, войници, аз ви обясних всичко и смятам, че няма да стане нужда втори път да ви напомням, че който ще се оплаква в бъдеще, ще остане много доволен, когато се озове отново на свобода.“ „Поне да ни беше наругал“ — казваха си тогава войниците и цялата тая деликатност в лекциите на господин поручика страшно ги ядосваше. Затова веднъж ротата ме избра да му кажа, че всички го обичаме, но че това не е никаква служба, щом не ни псува. Аз взех, че отидох в квартирата му и го помолих да остави настрана всякакво стеснение, защото войнишката служба е нещо сурово и войниците са свикнали всеки ден да им се напомня, че са кучета и свине и че в обратен случай престават да уважават началниците си. Отначало той се възпротиви, започна да говори нещо за интелигенцията, за това, че днес войниците не бива да служат само под страх от бой, но накрая все пак отстъпи, напляска ме и ме изхвърли от вратата, за да си повиши авторитета. Като съобщих резултата от преговорите, всички много се зарадваха, но още на следния ден той пак ни разочарова. Идва той при мене и пред всички ми казва: „Швейк, аз вчера попрекалих, ето ви един златен, пийте за мое здраве. Човек трябва да умее да се държи с войниците.“

Швейк се озърна наоколо.

— Струва ми се — каза той, — че сме се заблудили. Той, господин поручикът, добре ни обясни. Най-първо нагоре, надолу, после наляво и надясно, след това пак надясно, после наляво, а пък ние вървим все направо. Или пък да не би, докато сме приказвали, да сме минали през всички тия места? Така или иначе, но аз виждам пред себе си два пътя за Фелдщин. Аз бих предложил да тръгнем по левия път.

Фелдфебелът Ванек, както вече си е обичай, когато двама души се озоват на кръстопът, започна да твърди, че трябва да вървят надясно.

— Моят път — каза Швейк — е по-удобен от вашия. Аз ще следвам това поточе, край което растат незабравки, а пък вие ще се мъкнете някъде по сухата пръст. Имам пред вид онова, което ни каза господин поручикът, че изобщо не можем да се загубим, а щом като няма такава опасност, защо ще взема да се катеря по някакви си там баири. Ще хвана право през ливадите, ще затъкна росно цвете на фуражката си и ще набера цял букет за господин поручика. Впрочем можем да се убедим кой от нас е прав и надявам се, че ще се разделим като добри приятели. Тук местността е такава, че всички пътища трябва да водят към тоя Фелдщин.

— Не се втелявайте, Швейк — каза Ванек, — според картата, както ви казвам, ние трябва да вървим именно надясно.

— И картата може да сгреши — отговори Швейк, като започна да се спуска към долчинката на потока. — Винохрадският колбасар Кршенек една нощ тръгнал по плана на град Прага от „Монтаговци“ на Мала страна към Винохради и на разсъмване се домъкнал до Разделов при Кладно. Призори го намерили там съвсем премръзнал в житото, където паднал от умора. Щом не искате да разберете, господин фелдфебел, щом сте такъв магарешки инат, няма какво да се прави, сбогом, прощавай, ний сме разделени и ще се срещнем чак в самия Фелдщин. Погледнете си само часовника, та да видим кои ще стигне по-рано. Ако пък ви заплаши някаква опасност, стреляйте веднага във въздуха, за да знам къде сте…

Следобед Швейк стигна до едно езерце, където се натъкна на един избягал руски пленник, който се къпеше. Щом забеляза Швейк, тоя излезе от езерото и както си беше гол, търти да бяга.

Швейк полюбопитствува как ще му стои руската униформа, която беше захвърлена под върбите, съблече се и облече униформата на нещастния гол пленник, който беше избягал от пленническия транспорт, разквартируван в селото отвъд гората. После пожела да се огледа добре във водата и затова започна да се разхожда по бента на езерото тъй дълго, докато го намери там патрулът на военната полиция, която търсеше избягалия руски пленник. Патрулът се състоеше от унгарци и те, въпреки протестите на Швейк, го замъкнаха в етапния пункт в Хиров, където го включиха в транспорта на руските пленници, определени да работят по поправката на ж.п. линията към Пршемишъл.

Всичко се разви с такава бързина, че едва на следния ден Швейк можа да разбере в какво положение е изпаднал и с една обгоряла клечка написа следното на голата стена на училищната стая, в която бяха настанени част от пленниците: „Тук спа Йозеф Швейк от Прага, ротна свръзка на 11-а бойна рота, 91-ви полк, който като настанител по погрешка попадна в австрийски плен при Фелдщин.“