Ярослав Хашек
Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война (10)

Швейк в гарнизонния затвор

За хората, които не искаха да идат на фронта, последно убежище бе гарнизонният затвор. Познавах един нередовен учител-математик, които не искаше да иде на фронта като артилерист и затова открадна часовника на един поручик, та да го пратят в гарнизонния затвор. Той постъпи така напълно съзнателно. Войната не му импонираше, не притежаваше за него никакъв чар. Да стреля по противника и да убива с шрапнели и бомби също такива нещастни нередовни учители-математици на отвъдната страна, тоя смяташе за идиотизъм.

„Не желая да ме мразят заради насилничеството ми“ — каза си той и хладнокръвно открадна часовника. Най-първо изследваха душевното му състояние, но след като заяви, че е искал да се обогати, изпратиха го в гарнизонния затвор. Хвърлените в гарнизонния затвор заради кражба и мошеничества не бяха малко. Между тях имаше идеалисти и неидеалисти. Хора, които смятаха войната за източник на приходи, разни ми ти там подофицери-интенданти от тила и от фронта, които бяха правили далавери с порциона, със заплатите, а наред с тях и дребни злосторници, хиляди пъти по-честни от негодните, които ги бяха изпратили тук. По-нататък в гарнизонния затвор имаше войници, затворени заради различни други провинения от чисто военен характер, като нарушение на дисциплината, неподчинение на заповед, дезертьорство. Особена категория съставяха политическите, от които осемдесет на сто бяха съвършено невинни, но независимо от това деветдесет и девет на сто от тях биваха осъждани.

Апаратът на военния съд беше отличен. С такъв съдебен апарат разполага всяка държава, преди да изпадне във всеобщ политически, стопански и нравствен упадък. Ореолът на миналото величие и слава се поддържа чрез съдилища, полиция, жандармерия и чрез продажната сган от доносчици.

Във всяко войсково поделение Австрия имаше свои шпиони, които предаваха другарите си, ония, които деляха с тях леглата си, които на поход разделяха с тях оскъдния си хляб.

А и държавната полиция — господата Клима, Славичек^[1] и компания — доставяше материал за гарнизонния затвор. Военната цензура изпращаше тук авторите на кореспонденцията между фронта и онези, които бяха останали сами и отчаяни в къщи. Полицаите довеждаха тук и стари селяни, които изпращаха писма за фронта, а военният съд стоварваше върху плещите им по дванадесет години заради техните утешителни слова и заради описанието на мизерията в къщи.

От Храдчанския гарнизонен затвор през Бржевнов водеше и пътят за Мотолското стрелбище. Отпред сред шпалир от войници вървеше човек с вериги на ръцете, а подир него кола с ковчег. На Мотолското стрелбище отсечена команда: „An Feuer!“^[2] и по всички полкове и батальони прочитаха заповед, че пак е бил разстрелян някой войник, разбунтувал се при заминаване на фронта, задето офицерът ударил със сабя жена му, която не могла да се откъсне от мъжа си.

А в гарнизонния затвор троицата: щабният тъмничар Славик, капитан Линхард и фелдфебелът Ржепа, наричан още и „Палача“, изпълняваха вече ролята си. Колцина бяха пребили те в карцера! Може би и днес при републиката капитан Линхард продължава да си е капитан. Бих му пожелал само да му зачетат годините, прекарани на служба в гарнизонния затвор. На Славичек и Клима, които служеха в Държавната полиция, им ги признаха вече. Ржепа се върна в цивилния живот и продължава да упражнява занаята си на майстор-зидар. Възможно е и да е член на патриотични организации в републиката.

Щабният тъмничар Славик след освобождението стана крадец и днес е в затвора. Бедният, не можа да намери пристан в републиката, като други военни господа.

 

Напълно естествено е, че щабният тъмничар Славик, като приемаше Швейк, му хвърли поглед, пълен с ням упрек.

— И твойта работа не е чиста, момче, щом си попаднал чак тук между нас. Ние, момчето ми, ще подсладим престоя ти тук, както го подслаждаме на всички, които попадат в наши ръце, а ръцете ни не са дамски ръчички, дума да няма.

И за да придаде тежест на погледа си, той поднесе мускулестия си едър юмрук под носа на Швейк и каза:

— Помириши бе, хаймана!

Швейк помириса и отбеляза:

— Не бих искал да ме удрят с него в носа, мирише на гробища.

Спокойната и разсъдлива реч хареса на щабния тъмничар.

— Хе — рече той, като ръгна Швейк с юмрук в корема, — стой прав, имаш ли нещо по джобовете? Ако имаш цигарки, остави си ги, а парите дай тук, за да не ти ги откраднат. Повече нямаш ли? Наистина ли нямаш? Недей лъга. Лъжата се наказва.

— Къде ще го сложим? — попита фелдфебелът Ржепа.

— Ще го сложим в №. 16 — реши щабният тъмничар, — при опия, дето са по долни гащи, не видяхте ли, че на досието му господин Линхард е писал: „Streng behüten, beobachten!“^[3].

— Да, да — обърна се той тържествено към Швейк, — с мръсниците ние се държим мръсно. Когато някой се противи, замъкваме го в карцера и там му премазваме ребрата и го оставяме да лежи, докато псовиса. Имаме право. Така постъпихме с оня, месаря, нали помниш, Ржепа?

— Ама зор видяхме с него, а, господин тъмничар — отговори замечтано фелдфебелът Ржепа, — какъв здравеняк беше само! Газих го над пет минути, чак тогава ребрата му пропукаха и от устата му шурна кръв. А след това живя още десет дена. Истинска хидра.

— Гледай хубаво, хаймана с хаймана, така се разправяме ние с всички, които се противят — каза щабният тъмничар Славик, привършвайки педагогическото си изложение, — или пък с ония, които искат да избягат. Та това е самоубийство, което при нас също се наказва. Или, не дай си боже, лайнар с лайнар такъв, да ти хрумне, да се оплачеш от нещо, като дойде инспекция. Като дойде инспекция и попита: „Имате ли да се оплачете от нещо?“ — ти, пърчо, трябва да застанеш мирно, да козируваш и да отговориш: „Съвсем нямам. Напълно съм доволен.“ Какво ще кажеш, гад, повтори!

— Съвсем нямам. Напълно съм доволен — повтори Швейк с толкова мил израз на лицето си, че успя да измами щабния тъмничар, който сметна това за искрено и честно старание.

— Хайде, съблечи се по долни гащи, да те заведем в № 16 — каза любезно той, без да добави нито мръснико, нито пърчо, нито гад такъв, както беше навикнал.

В № 16 Швейк се озова в средата на деветнадесет мъже по долни гащи. Всички те бяха изпратени тук с резолюцията: „Streng behüten, beobachten!“ Пазеха ги много грижливо, за да не избягат.

Ако долните гащи бяха чисти и на прозорците нямаше решетки, на пръв поглед човек би останал с впечатлението, че е попаднал в гардероба на някоя баня.

Фелдфебелът Ржепа предаде Швейк на „цимеркоменданта“^[4], космат и разгърден тип. Последният записа името му на някакво късче хартия, което висеше на стената, и му каза:

— Утре имаме театър. Ще ви заведат на проповед в параклиса. Ние всички, които сме по долни гащи, стоим точно под амвона. Ще видиш какъв майтап ще бъде.

Както във всички затвори и арести, така и в гарнизонния затвор домашният параклис се радваше на голяма любов. Работата не бе в това, че принудителното посещение на затворския параклис можеше да сближи посетителите с бога или че затворниците научаваха нещо повече за нравствеността. За такива глупости и дума не може да става.

Богослуженията и проповедите бяха приятно разнообразие в скуката на гарнизонния затвор. Работата не се състоеше в това, че затворниците се приближаваха до бога, но в това, че из пътя по коридора или на двора имаше надежда да намерят някой фас от цигара или пура. Бог биваше изместван на най-заден план от малката угарка, която се търкаляше безнадеждно в плювалника или някъде в прахта на земята. Тоя малък вонещ предмет побеждаваше бога и биваше ценен много по-високо от спасението на душата.

А после следваше и самата проповед, истинско развлечение и майтап.

Фелдкурат^[5] Ото Кац беше просто очарователен човек. Проповедите му бяха необикновено увлекателни, духовити и освежаващи скуката на гарнизонния затвор. Той умееше толкова хубаво да бръщолеви за безконечната милост божия, да ободрява пропадналите затворници и лишените от чест мъже. Толкова хубаво умееше да псува от амвона и от олтара. Как чудно само изреваваше от олтара своето: „Ite missa est!“^[6]. По оригинален начин той провеждаше цели богослужения и бе в състояние да разбърка съвсем реда на светата литургия, да измисля, когато бе вече много пиян, нови молитви и нова литургия, свой собствен ритуал, нещо, което никога още не е бивало.

А можете ли да си представите комедията, когато се подхлъзнеше и паднеше с потира, със светото причастие или с литургичната книга в ръка и веднага след това обвинеше на всеуслишание министранта^[7] от наказателната рота, че нарочно му е подложил крак, и преди още да раздаде причастието, му друснеше карцер и връзване на пръсти.

А пострадалият се радва, тъй като това принадлежи към комедията, която се разиграва в затворническия параклис. Та той изпълнява важна роля в нея и достойно се държи докрай.

Фелдкурат Ото Кац, най-съвършеният военен свещеник, беше евреин. Това впрочем никак не е чудно. Архиепископ Кон^[8] също беше евреин, а при това и приятел на Махар^[9].

Фелдкурат Ото Кац имаше по-богато минало и от знаменития архиепископ Кон.

Следвал беше търговска академия и беше служил в Школата за запасни офицери. Той бе така добре запознат с поличното право и полиците, че в резултат на едногодишната си дейност доведе фирмата „Кац и с-ие“ до фалит, и то какъв фалит. Старият господин Кац замина за Северна Америка, след като измисли някакъв начин за уреждане на сметките си с кредиторите без знанието им и без знанието на своя съдружник, който пък впоследствие замина за Аржентина.

След като, значи, младият Ото Кац съвсем безкористно подели между съдружниците на фирмата „Кац“ Северна и Южна Америка, той се озова в положението на човек, който изобщо няма какво да наследи, не знае къде да подслони главата си и поради това трябва да постъпи на действителна военна служба.

Преди това обаче запасният офицер Ото Кац измисли извънредно остроумно нещо. Той се покръсти. Обърна се към Христа, за да му помогне да направи кариера. Обърна се към него с абсолютната увереност, че това е търговска сделка между него и божия син.

Покръстиха го тържествено в Емаус. Сам отец Албан^[10] го потопи в кръстителния купел. Зрелището беше чудесно. Присъствуваха един набожен майор от полка, в който беше служил Ото Кац, една стара мома от института за благородни девици в Храдчани и някакъв зурлест представител на консисторията, който игра ролята на кръстник.

Офицерският изпит мина благополучно и новият християнин Ото Кац остана на военна служба. Отначало му се струваше, че работата ще върви добре, искаше дори да се запише да следва генералщабните курсове.

Но един ден той се напи и отиде в манастир. Остави сабята и облече расото. Той прекара известно време у архиепископа в Храдчани, попадна и в семинарията. Преди да бъде ръкоположен, той се напи като кютюк в едно реномирано заведение с дамска обслуга на улица Вейводова и направо от водовъртежа на сладострастието и удоволствията отиде да го ръкоположат. След ръкополагането той се върна в полка си, да моли за ходатайство, а когато бе назначен за военен свещеник, си купи кон и започна да се разкарва с него из Прага и да участвува с удоволствие във всички гуляи на офицерите от полка си.

В коридора на къщата, в която живееше, много често се носеха проклятията на неудовлетворените му кредитори. В квартирата си той водеше момичета от улицата или пък пращаше свръзката си да му ги довежда. Много обичаше да играе фербъл^[11] и съществуваха известни съмнения, че играе фалшиво, но никой никога не можа да му докаже, че е скрил асо в широкия ръкав на военното си расо. В офицерските, кръгове го наричаха „Светия отец“.

Той никога не подготвяше проповедите си и по това се отличаваше от своя предшественик, който също бе посещавал гарнизонния затвор. Последният бил човек, обзет от фикс идеята, че върху затворените в гарнизонния затвор може да се упражни въздействие от амвона. Тоя достопочтен проповедник пулел набожно очи и убеждавал затворниците, че се налага реформа на проституцията и грижите за неомъжените майки и им разправял за възпитанието на незаконните деца. Проповедите му имали отвлечен характер, нямали никаква връзка с конкретната обстановка и отегчавали.

Фелдкурат Ото Кац, напротив, държеше проповеди, които всички очакваха с нетърпение.

Моментът, когато затворниците от килия № 16 бяха отвеждани по долни гащи в параклиса, винаги беше тържествен. Обличането им беше свързано с риска, че някой от тях ще се загуби. Тия двадесет чифта бели долни гащи заставаха като ангели под амвона. Някои, на които се беше усмихнало щастието, дъвчеха намерените по пътя угарки, тъй като естествено те нямаха джобове и нямаше къде да ги скрият.

Наоколо стояха останалите затворници от гарнизонния затвор и се любуваха на двадесетте чифта долни гащи под амвона.

Там вече се беше изкачил фелдкуратът, подрънквайки с шпорите си.

— Habacht!^[12] — извика той. — Наааа — молитва, всички да повтарят след мене! А ти там отзад, хаймана такава, не се секни в ръката си, намираш се в храма господен, ще заповядам да те затворят. Ха да видим, вагабонти с вагабонти, дали не сте забравили „Отче наш“? Дайте да опитаме… Е, знаех си аз, че няма да върви. Къде ти, вие и „Отче наш“! Да ви паднеха така две порции месо със салата от фасул, че да се наплюскате, па да легнете по корем в кревата и да почнете да си човъркате носа и да не мислите за господа бога — това е манджа за вас, а, не съм ли прав?

От висотата на амвона той погледна двадесетте бели ангели по долни гащи, които се забавляваха не по-зле от останалите. Отзад играеха на „месо“^[13].

— Бива си го — прошепна Швейк на своя съсед, върху когото тежеше подозрението, че за три крони е отсякъл със секира пръстите на дясната ръка на приятеля си, за да го освободят от фронта.

— Тепърва има да гледаш — отвърна съседът му, — днес той пак се е нарязал здравата, пак ще започне да разправя за трънливия път на греха.

Фелдкуратът наистина днес бе в знаменито настроение. Без сам да знае защо, непрекъснато се навеждаше от амвона и по едно време малко остана да загуби равновесие и да падне долу.

— Я попейте нещо, момчета — извика той надолу, — или може би искате да ви науча някоя нова песничка? Хайде пейте с мен тогава!

Милата си я обичам

със най-силен плам

и не ходя с нея сам,

други мъкнат се след нея рой,

хиляди са те на брой.

И любимата, що аз обичам,

дева тя Мария се нарича.

Дръвници с дръвници, вие никога няма да я научите — продължи фелдкуратът, — аз съм на мнение, че трябва да ви разстрелят всички до един, разбрахте ли? Аз твърдя това, нищожества недни, от това божие място, тъй както бог е същество, което не се бои от вас и което така хубаво ще ви разиграе, та свят ще ви се мае, понеже вие не се решавате да преминете към Христа, а предпочитате да вървите по трънливия път на греха.

— Ето, казах ли ти, здравата се е нарязал — радостно прошепна съседът на Швейк.

— Трънливият път към греха, хлапаци прости, е път на борба с порока. Вие, лекомислени чеда, предпочитате да се търкаляте в карцера, отколкото да се върнете към бога-отца. Устремете своя взор по-надалече и по-нагоре към висините на небето и ще победите, ще легне смирение в душата ви, уличници такива. Аз бих помолил оногова там отзад да не пръхти, защото не е кон, нито пък се намира в обор, а в храма господен. Обръщам ви внимание върху това, любимци мои. Впрочем на кое място прекъснах? Ja, über den Seelenfrieden, sehr gut.^[14] Недейте забравя, говеда с говеда, че сте хора и че даже и през тъмните облаци би трябвало да прозирате в далечните простори и да знаете, че тук всичко е до време, но че бог е вечен. Sehr gut, nicht wahr, meine Herren^[15]. На вас, диванета с диванета, ви се иска да се моля за вас по цели дни и нощи, та милосърдният бог да влее душата си във вашите студени сърца и със светата си милост да изтрие греховете ви, за да бъдете негови вечно и да ви възлюби навсегда, нали така, нехранимайковци? Но ще имате да вземате. Аз няма да ви въведа в рая. — Фелдкуратът хлъцна. — Няма. Свършено — повтори той заинатен, — нищо не ще направя за вас, хич и през ум не ми минава, тъй като вие сте непоправими негодници. По вашите пътища не ще ви води благостта господня, лъхът на божията любов не ще ви осени, тъй като на милия ни господ-бог няма да му мине и през ума да се занимава с такива разбойници. Чувате ли какво казвам, вие, тук долу по долните гащи?

Двадесетте чифта долни гащи погледнаха нагоре и казаха в един глас:

— Тъй вярно, чуваме.

— Не е достатъчно само да чувате — продължи проповедта си фелдкуратът, — тъмният облак на живота, в който божията усмивка не ще ви отнеме скръбта, чувате ли, простаци, тъй като и божията добрина има свои граници, онова муле отзад да не се хили, защото ще заповядам да го държат затворен, докато пукне. А вие там долу не си въобразявайте, че се намирате в механата. Бог е във висша степен милостив, но само за порядъчните хора, не и за измета на човешкото общество, който не се ръководи по божиите закони, нито по уставите. Това е то, което исках да ви кажа. Да се молите, не умеете и мислите, че ходенето на черква спада към развлеченията, че е нещо като театър или кино. Но ще ги избия аз от главите ви тия мисли, да не би да си въобразявате, че съм поставен тук само да ви забавлявам и да ви доставям радост в живота. Ще взема да ви разсадя по карцерите, и ще го направя, негодници такива. Губя си само времето с вас и виждам, че всичко е съвсем безполезно, дори и самият маршал или сам архиепископът да дойдеше, вие пак не бихте се поправили, не бихте се обърнали към бога. И все пак един ден вие ще си спомните за мене, че съм ви мислил доброто.

Между двадесетте чифта долни гащи се чу хълцане. Плачеше Швейк.

Военният проповедник погледна надолу. Там стоеше Швейк и триеше очите си с пестници. Наоколо личеше радостно одобрение.

Военният проповедник продължи, като посочи Швейк:

— Нека всеки да вземе пример от тоя човек. Какво прави той? Плаче. Недей плака, казвам ти, недей плака! Разкайваш ли се? Искаш да се поправиш? Това, момченце, няма да ти се удаде толкова лесно. Сега плачеш, а като се върнеш в килията, пак ще си останеш същият негодяй, както и преди. Има още много да размишляваш за безкрайната милост и милосърдие божие, още много да се стараеш, за да може твоята грешна душа да намери в света истинския път, по който да тръгне. Ето ние виждаме, че днес тук се разрева един мъж, който иска да се поправи, но какво вършите вие, останалите? Съвсем нищо. Оня там преживя нещо, сякаш родителите му са били преживни животни, а пък тия тук в самия храм господен търсят въшки в ризите си. Не можете ли да се пощите в килията, ами сте оставили тая работа тъкмо за през време на богослужението? Господин щабен тъмничарю, вие не обръщате никакво внимание. Абе нали всички сте войници, а не някакви простаци цивилни. Дръжте се, както подобава на войници, та макар и да сте в черква. Заловете се, дявол да го вземе, да търсите бога, а въшките търсете в къщи. С това, уличници, аз свършвам и ви моля през време на литургията да се държите прилично, за да не се случи като миналия път, когато задните там разменяха държавно бельо за хляб и го плюскаха тъкмо когато изнасяха светите дарове.

Фелдкуратът слезе от амвона и отиде в сакристията, където подир него влезе и щабният тъмничар. След малко последният излезе, насочи се право към Швейк, измъкна го от групата на двадесетте чифта долни гащи и го отведе в сакристията.

Фелдкуратът се беше разположил удобно на масата и си свиваше цигари.

Когато Швейк влезе, фелдкуратът каза:

— Ето я и птичката, значи. Аз размислих всичко и струва ми се, че съм проникнал до дъното на душата ти, разбираш ли, негоднико? Това ми се случва за първи път някой да ми се разплаче в черква.

Той скочи от масата, хвана Швейк за раменете, раздруса го и застанал под големия мрачен образ на Франциск Салески^[16], изрева:

— Признай, негоднико, че се разплака само на майтап!

Франциск Салески въпросително гледаше към Швейк. От другата страна пък, от друга икона, към Швейк бе отправил учудения си поглед друг някакъв мъченик, в чийто задник тъкмо проникваха зъбците на трион, с който някакви римски войници го режеха. В същото време по лицето на мъченика не личеше никакво страдание, но и никаква радост и мъченически ореол. Погледът му беше само учуден, като на паднал от небето, и сякаш искаше да каже: „Как така, моля ви се, откъде накъде, какви са тия работи, дето ги правите с мене?“

— Господин фелдкурат, разрешете да доложа — каза Швейк сериозно, като заложи всичко на една карта, — изповядвам се пред всемогъщия и пред вас, достойни отче, който сте на мястото на бога, че се разплаках наистина само на майтап. Аз видях, че ви липсва един разкаян грешник, когото вие напразно търсехте в проповедта си. Тогава аз наистина поисках да ви доставя удоволствие, за да не си помислите, че не се срещат вече справедливи хора, а колкото за себе си, исках да се помайтапя, за да ми олекне.

Фелдкуратът погледна изпитателно простодушието лице на Швейк. Слънчев лъч затрептя върху мрачния образ на Франциск Салески и топло огря сащисания мъченик на отсрещната стена.

— Вие започвате да ми харесвате — каза фелдкуратът, като седна отново на масата. — От кой полк сте? — и се разхълца.

— Аз, господин фелдкурат, се числя и не се числя към деветдесет и първи полк и изобщо не зная каква е моята работа.

— А за какво собствено сте попаднали тук? — запита фелдкуратът, без да престане да хълца.

От параклиса долитаха звуците на хармониум, който заместваше органа. Изпълнителят, учител, който бе затворен заради дезертьорство, свиреше на хармониума най-тъжните черковни мелодии. С хълцането на военния проповедник тия звуци се сливаха в нова дорийска гама^[17].

— Съвсем не зная, господин фелдкурат, аз наистина не зная защо съм попаднал тук и не се оплаквам, задето съм затворен. Аз съм само голям Марко Тотев. Аз винаги имам добри намерения, но в края на краищата всичко свършва злополучно за мене, също както за оня мъченик ей там на иконата.

Военният проповедник погледна иконата, усмихна се и каза:

— Вие наистина ми харесвате, трябва да разпитам за вас в съда, но сега повече няма да се занимавам с вас. Веднъж да ми се махне от главата тая литургия! Kehrt euch! Abtreten!^[18]

След като Швейк се завърна в родната си група от долни гащи под амвона, на въпроса за какво го е викал фелдкуратът той отговори много сухо и накратко:

— Нарязал се е.

Новата проява на фелдкурата, светата литургия бе следена от всички с голямо внимание и с нескривани симпатии. Един от ония под амвона се обзаложи дори, че фелдкуратът ще изтърве потира. Той заложи цялата си порция хляб срещу два плесника и спечели.

Онова, което изпълваше душите на всички, които наблюдаваха обреда, извършван от фелдкурата, не бе нито мистицизмът на вярващите, нито религиозността на истинските католици. То бе горе-долу усещане, подобно на това, което изпитваме в театъра, когато не знаем съдържанието на пиесата, действието се заплита и ние с нетърпение чакаме как ще се развие по-нататък. Цялото им внимание бе приковано от зрелището, което с голяма жертвоготовност им представяше господин фелдкуратът пред олтара.

Те изцяло се отдадоха на естетическо съзерцание на одеждите, които фелдкуратът бе облякъл наопаки, и с горещо проникновение и разбиране наблюдаваха всичко, което ставаше пред олтара.

Червенокосият министрант^[19], дезертьор, произлизащ от клисарска среда, специалист по дребните кражби в двадесет и осми полк, се стремеше най-честно да възстанови в паметта си цялата последователност, техника и текста на светата литургия. Той бе едновременно и министрант, и суфльор на фелдкурата, който съвършено лекомислено разместваше цели изречения и вместо текста на обикновената литургия за всеобщо удоволствие на присъствуващите започна да пее роратите^[20], тъй като на това място бе отворил литургийната книга.

Фелдкуратът нямаше нито глас, нито слух и под свода на параклиса се носеше квичене и грухтене като в свинска кочина.

— Ей, че се е нарязал днеска — с голямо задоволство и радост говореха стоящите пред олтара. — Пиян-залян. Здравата го е хванало. Сигурно пак е поркал в някое кабаре.

И вече за трети път от олтара се носеше пеенето на фелдкурата. „Ite missa est!“ звучеше като боен вик на някое индианско племе. Чак прозорците потреперваха от него.

После фелдкуратът надникна още веднъж в потира дали не е останала още някоя капка вино, направи кисела гримаса и се обърна към слушателите си:

— И така, разбойническо племе, сега вече можете да си вървите. Край! Аз забелязах, уличници, че вие не проявявате истинска религиозност, от която трябва да бъдете проникнати, когато се намирате в църква пред самия просвети олтар. Изправени лице срещу лице с бога, който стои над всички, вие, идиоти такива, не се свените да се смеете с глас, да кашляте и да храчите, да тропате с крака дори и пред самия мене, който замествам тук Дева Мария, Исуса Христа и Бога-отца. Ако идния път се повтори, ще видите как ще ви разиграя. Точно по правилника. И да знаете, че не съществува само оня ад, за който ви говорих по-миналия път, но че има ад и на земята. И ако от първия бихте могли да се спасите, от тоя никога няма да убегнете. Abtreten!

Военният проповедник, който тъй хубаво бе приложил на практика дяволски стария принцип да се посещават затворниците, се оттегли в сакристията, преоблече се, поръча да му налеят една кана от дамаджаната с литургийно вино, изпи го и с помощта на червенокосия министрант възседна яздитния си кон, който стоеше вързан на двора. В този момент обаче той се сети за Швейк, слезе и отиде в канцеларията на военния съдия Бернис.

Съдия-следователят Бернис беше светски човек, той беше очарователен танцьор и нравствено паднала личност и тук страшно скучаеше. За развлечение пишеше немски стихове и се запасяваше за в случай на нужда, ако се наложи да напише нещо в нечий споменик. Той бе най-важното звено в апарата на военнополевия съд, защото при него винаги имаше такова огромно количество неуредени и забъркани дела, че държеше в респект целия военен съд в Храдчани. Много често той губеше обвинителния материал и се принуждаваше да измисля нов. Смесваше имена, губеше нишките на обвинението и когато му хрумнеше, усукваше нови. Дезертьорите той съдеше за кражба, крадците за дезертьорство. В кашата той забъркваше и политически престъпления, които ловеше от въздуха. За да докаже виновността на обвиняемите по престъпления, за които последните не бяха и сънували, той правеше най-разнообразни фокуси. Съчиняваше обиди срещу негово величество императора, а измислените инкриминирани изрази приписваше винаги на някого, чийто обвинителен акт се бе загубил в тоя всеобщ хаос от официални книжа и преписки.

— Сервус — каза фелдкуратът, като му подаде ръка, — как върви?

— Не особено — отговори съдия-следователят Бернис, — разровили са ми материалите, та сега и дяволът не може да се оправи в тая бъркотия. Вчера им пратих горе, обработен вече, материала за един негодник, който не се подчинил на заповед. Върнаха ми го обратно със забележка, че в случая не се касае за неподчинение, а за кражба на консерва. При това бях му писал и друг номер, бог знае как са го открили.

Съдията плюна.

— Ходиш ли още да играеш карти? — запита фелдкуратът.

— Всичко ми обрънзаха; напоследък играехме макао^[21] с оня, плешивия полковник. Ненаситното му гърло глътна всичко. Сега съм хвърлил око на едно гадже. А ти какво правиш, свети отче?

— Трябва ми свръзка — каза военният проповедник, — напоследък имах един стар счетоводител със средно образование, но първокласно говедо. Непрекъснато пъшкаше и се молеше да го запази господ и затова го пратих на фронта. Разправят, че батальона му го направили на салата. После ми изпратиха един кибик, който нищо друго не правеше, а само седеше в кръчмата и пиеше за моя сметка. Той пак можеше да се понася, ако не му се потяха краката. И него изпратих на фронта. Днес през време на богослужението открих един чешит, който за джумбуш се разплака. Такъв човек ми трябва на мене. Казва се Швейк и е затворен в № 16. Иска ми се да зная защо е затворен и не би ли могло да го взема оттук.

Съдията започна да рови из чекмеджетата си и да търси делото на Швейк, но както обикновено не можа да намери нищо.

— Трябва да е при капитан Линхарт — каза той след дълго търсене, — дявол знае къде се губят всичките ми дела. Изглежда, съм ги изпратил на Линхарт. Сега ще телефонирам… Ало, тук поручик Бернис, господин капитан. Моля ви се, нямате ли там делото на някой си Швейк? … При мене ли трябва да е Швейк? Чудно… От вас ли съм го приел? Наистина чудно… Лежи в № 16… Аз зная, че № 16 е под мое разпореждане, господин капитан. Но мислех да не би делото на Швейк да се търкаля там някъде при вас… Забранявате ми да говоря така? При вас нищо не се търкаля, казвате? Ало, ало…

Съдията Бернис отново седна на стола си и възмутено започна да критикува безобразията при водене на следствията. Между него и капитан Линхарт от много отдавна се бяха установили враждебни отношения, в които и двамата бяха твърде последователни. Попаднеше ли у Бернис дело, което трябваше да бъде получено от Линхарт, Бернис го бутваше някъде, където никой никога нямаше да го открие. Линхарт постъпваше по същия начин с делата, които бяха от компетенцията на Бернис. Те взаимно си губеха и приложенията към делата.^[22]

След преврата делото на Швейк бе намерено в архива на военнополевия съд със следната резолюция: „Възнамерявал да свали лицемерната си маска и да се обяви открито против личността на нашия владетел и срещу нашата държава.“ Досието му бе пъхнато в делото на някой си Йозеф Коудела, на корицата на което имаше кръстче, надпис „уредено“ и дата.

— Сам виждаш, Швейк го няма никакъв — каза съдията Бернис, — ще наредя да ми го доведат и ако не признае нищо, ще го освободя със заповед да бъде заведен при тебе, а ти вече по-нататък уреждай работата с полка.

След като фелдкуратът си отиде, съдията Бернис заповяда да му доведат Швейк. Когато последният се яви, съдията Бернис го остави да стои до вратата, понеже току-що беше получил телефонограма от Дирекция на полицията, че исканият обвинителен материал под номер седем хиляди двеста шестдесет и седем относно пехотинеца Майкснер е бил получен в канцелария № 1 срещу подписа на капитан Линхарт.

През това време Швейк успя да разгледа канцеларията на съдията Бернис.

Не може да се каже, че тя правеше много симпатично впечатление, особено със снимките по стените. Това бяха снимки на различни екзекуции, изпълнени от армията в Галиция и в Сърбия. Художествени фотографии с изгорени къщи и дървета, чиито клони се огъваха под тежестта на обесените. Особено хубава бе една снимка от Сърбия, на която се виждаше обесено семейство. Малко момче, баща и майка. Двама войници с натъкнати щикове пазят дървото с екзекутираните, а някакъв офицер триумфално се е изстъпил на преден план и пуши цигара. В дъното от другата страна се вижда походна кухня в действие.

— Е, как е вашата работа, Швейк? — запита съдията Бернис, след като приложи телефонограмата към дело. — Какво е вашето провинение? Искате ли да си признаете, или ще чакате да се състави обвинението? Тая работа не може все така да върви. Недейте мисли, че се намирате пред съд, в който съдят някакви цивилни простаци. Имате работа с военен съд, K. u. K. Militaergericht^[23]. Единственото спасение за вас е да си признаете. Само така можете да избегнете строгата и справедлива присъда.

Когато загубеше обвинителния материал по някое дело, съдията Бернис прилагаше особена тактика. Както виждате, тя не се състоеше в нищо особено и затова не бива да се учудвате, че резултатите от това следствие и подобни разпити във всички случаи биваха равни на нула.

Но съдията Бернис се смяташе за толкова проницателен, че без да има някакъв материал против обвиняемия, без да знае в какво се обвинява, защо е затворен в гарнизонния затвор, само от наблюдение на държането и физиономията на доведения на разпит той винаги съумяваше да комбинира приблизително причините, поради които този човек е бил затворен в гарнизонния затвор.

Неговата проницателност и познаване на човешката психология бяха толкова големи, че един циганин, който бе изпратен от полка в гарнизонния затвор заради кражба на няколко дузини бельо (бил предаден в помощ на завеждащия склада!), бе обвинен от него в политически престъпления: говорил бил в една кръчма с някакви войници за образуване на самостоятелна национална държава от земите, които попадат под чешката корона, и от Словашко, със славянски крал начело.

„Ние имаме доказателства — беше казал той на нещастния циганин, — не ви остава друго, освен да си признаете в коя кръчма се е водил разговорът, от кой полк са войниците, с които сте приказвали, и кога е станало това.“

И нещастният циганин беше измислил и датата, и кръчмата, и полка, от който били неговите мними слушатели, а когато се връщал от разпит, избягал от гарнизонния затвор.

— Вие не искате да признаете нищо — каза съдията Бернис, след като Швейк запази гробно мълчание, — вие не искате да кажете защо сте тук, защо сте затворен? На мене обаче бихте могли да го кажете, преди да ви го кажа сам. Напомням ви още веднъж да си признаете. За вас ще бъде по-добре, защото с това ще улесните следствието и ще си намалите наказанието. В това отношение ние не се различаваме от цивилните.

— Разрешете да доложа — чу се добродушният глас на Швейк, — аз попаднах в гарнизонния затвор, понеже ме намериха на улицата.

— Как така?

— Много просто, господин съдия. Примерно аз ще ви го обясня така. На нашата улица живееше един въглищар. Той имаше съвсем невинно двегодишно момченце, което веднъж отишло пеша от Винохради чак в Либен^[24], където един стражар го намерил да седи на тротоара. Стражарят отвел момченцето в участъка и то било затворено там, представяте ли си — двегодишното детенце. Момченцето било, както виждате, съвършено невинно и все пак го затворили. А даже и да е знаело да говори, то пак не би могло да обясни, ако биха го попитали защо е затворено. Случаят с мене е горе-долу същият. Мене също така ме намериха на улицата.

Проницателният поглед на съдия-следователя се плъзна по фигурата на Швейк и по лицето му, но се разби в него. Такова безразличие и невинност се излъчваха от цялото същество, което стоеше пред него, че Бернис започна да ходи нервно по канцеларията и ако не беше обещал на фелдкурата, че ще му изпрати Швейк, дявол знае как можеше да свърши цялата работа.

Най-после той спря отново при бюрото си.

— Слушайте — рече той на Швейк, който безразлично гледаше пред себе си, — ако се срещнем още веднъж, вие хубаво ще ме запомните. Отведете го!

Докато връщаха Швейк в № 16, съдията Бернис заповяда да извикат щабния тъмничар Славик.

— До второ нареждане — каза той лаконично — Швейк се изпраща на разпореждането на господин фелдкурата Кац. Да се приготвят документите за освобождаването му и двама души да го придружат до господин фелдкурата.

— Да му сложим ли пранги за из пътя, господин поручик?

Съдията удари с пестник по бюрото:

— Вие сте говедо. Не ви ли казах достатъчно ясно: да се приготвят документи за освобождаване.

И всичко, което се бе натрупало този ден в душата на съдия-следователя, капитан Линхарт и Швейк, се изля като пълноводна река върху щабния тъмничар. Съдията Бернис завърши с думите:

— А сега разбрахте ли какво короновано говедо сте?

Така собствено би трябвало да бъдат наричани само кралете и императорите, но дори и простият щабен тъмничар, некоронована глава, не остана доволен. Като излезе, той срита арестанта, който почистваше коридора.

Що се отнася до Швейк, у щабния тъмничар се затвърди убеждението, че той трябва да преспи в гарнизонния затвор поне още една нощ, за да разбере от сладостите му.

 

Нощта, прекарана в гарнизонния затвор, принадлежи винаги към милите спомени.

До № 16 бе карцерът, мрачна дупка, откъдето и тая нощ долиташе воят на някакъв войник, комуто фелдфебелът Ржепа, по заповед на щабния тъмничар, чупеше ребрата заради някакво дисциплинарно нарушение.

Когато воят притихна, в № 16 започна да се чува пукането на въшките, които попадаха между ноктите на затворниците през време на извършваната от тях оборка.

Над вратата, в една ниша на стената, газена лампа, снабдена с решетъчен предпазител, пръскаше мътна светлина и димеше. Миризмата на газ се смесваше с естествените изпарения на немитите човешки тела и с вонята от кофата, която винаги когато биваше използувана, разтваряше повърхността си, за да избълва нова вълна смрад в килията.

Лошото хранене затрудняваше процеса на храносмилането и повечето от затворниците страдаха от газове, които те изпущаха в нощната тишина, като придружаваха тия сигнали с най-различни шеги.

Откъм коридорите се чуваха отмерените крачки на часовите, от време на време шпионката на вратата се отваряше и през отвора надзърташе пазачът.

На средния нар някой разказваше с тих глас:

— Преди да се опитам да избягам и преди да ме сложат тук при вас, аз бях в № 12. Там са ония, по-леките де. Един ден при нас доведоха един човек, някакъв провинциалист. Бяха осъдили човечеца на две седмици, понеже приемал у себе си войници за нощуване. Отначало мислили, че е замесен в някакъв заговор, но после се разбра, че го правел за пари. Трябвало да бъде затворен при най-леките, но понеже там нямало място, попаднал при нас. Кой знае как му бяха разрешили да си подобрява храната, да се храни сам — и какво ли не беше си надонесъл от къщи, какво ли не му пращаха! И да пуши, също му позволяваха. Имаше два бута шунка, огромни самуни хляб, яйца, масло, цигари, тютюн, с една дума, за каквото и да си помисли човек, всичко можеше да намери в двете му раници. А той, чешитът му с чешит, мислеше, че всичкото трябва да си го изяде сам. Като видяхме, че не се сеща, започнахме да си просим от него и да го убеждаваме, че трябва да раздели с нас храната си, както правеха останалите, когато получеха нещо, но той, цицията му с циция, отказа. Не можело, щял бил да стои две седмици в затвора и щял да си развали стомаха със зелето и гнилите картофи, които ни даваха. „Давам ви, кай, цялата си дажба и хляба, отказвам се от тях, делете си ги помежду си или пък се редувайте.“ И ще ви кажа, той беше един такъв изнежен човек, че не искаше да сяда даже и на кофата, ами чакаше винаги сутринта да ни изведат на разходка, та да си свърши работа в нужника на двора. Толкова беше разглезен, че си беше донесъл и клозетпапир. „Да ти плюем на дажбата“ — казахме му ние и търпяхме ден, втори, трети. А той, шашкънинът, лапа шунка, маже си хляба с масло, чупи си яйца, с една дума, живее. Пуши цигари, а на нас и да шмръкнем не дава. Забранено било да пушим, ако го видел пазачът, че ни дава да шмъркаме, щели да го затворят. Та, както ви казах, търпяхме ние три дни. На четвъртия ден през нощта му видяхме сметката. Събужда се шашкънинът сутринта, а аз забравих да ви кажа, че всяка сутрин, обед или вечер, преди да започне да се тъпче, той най-редовно се молеше, много дълго се молеше. Та прочете си молитвата той и тая сутрин и потърси раниците си под нара. Колкото до раниците, те си бяха там, но се бяха изсушили, сбръчкали като сушени сливи. Развика се, че го били обрали, оставили му само клозетпапира. После около пет минути той мълча, мислеше, че сме се пошегували и сме скрили някъде храната. И дори ни рече весело: „Знам ви аз, големи шмекери сте вие, ще ми върнете всичко, ама майсторски го направихте.“ С нас лежеше и един либенец^[25] и той взе, че му каза: „Знаете ли какво, покрийте се с одеялото си и бройте до десет. После идете вижте раниците си.“ Ограбеният като послушно момче се покри и започна да брои: „Едно, две, три…“ А либенецът му вика: „Не бива, кай, толкова бърже, трябва много бавно.“ И оня, под одеялото, започна да брои бавно, с прекъсвания: „Едно — две — три…“. Като преброи до десет, излезе изпод одеялото и взе да проверява раниците си. „Господи, а бе, хора — развика се той, — че те са празни както по-рано.“ Да бяхте видели смахнатото му лице, ние си умряхме от смях. Но либенецът каза: „Опитайте още веднъж.“ И вярвате ли, той толкова се беше шашнал, че опита още веднъж и като видя, че в раницата му пак няма нищо друго освен клозетпапир, започна да удря по вратата и да вика: „Обраха ме, обраха ме, помощ, отворете, за бога, отворете!“ Веднага довтасаха, извикаха щабния тъмничар и фелдфебела Ржепа. Ние всички до един казахме, че е полудял, че снощи до късно се тъпкал и че излапал всичко. А той само плаче и непрекъснато повтаря: „Нали щяха да останат поне трохи някъде.“ Тогава започнаха да търсят трохи, ама не намериха, защото и на нас чавка не ни беше изпила ума. Всичко, което не можахме да изядем сами, изпратихме по пощата — но едно въженце на втория етаж. Не намериха никакви улики срещу нас, въпреки че идиотът си пееше все своето: „Но нали поне трохи трябва да са останали някъде?“ Цял ден той не тури нищо в устата си, само следеше дали някой от нас няма да започне да яде нещо или да пуши. На другия ден на обед той пак не се докосна до яденето, но вечерта гнилите картофи и армеята му се усладиха, само че той вече не се молеше както преди, когато си хапваше шунка и яйца. По-късно един от нас се сдоби по някакъв начин с цигари отвън. Тогава оня за първи път проговори с нас, поиска да му дадем да шмръкне. Ама ние нищо не му дадохме.

— И-и-и, а пък аз се уплаших, че сте му дали — обади се Швейк, — всичко щяхте да развалите. Такова благородство го има само в романите, а в гарнизонния затвор при тия обстоятелства това би било глупост.

— А защо не му направихте мечка? — обади се някой.

— А, виж, това не се сетихме.

Последва тих спор дали е трябвало да му хвърлят одеялото, или не. Мнозинството беше „за“.

Приказките полека-лека стихнаха. Един по един затворниците заспиваха, като се чешеха под мишниците, по гърдите и корема, защото по съответните части в бельото се въдят най-много въшки. Заспиваха и се завиваха презглава с въшливите си одеяла, за да не им пречи светлината на газената лампа…

Сутринта в осем часа извикаха Швейк да отиде в канцеларията.

— Вляво от канцеларската врата има плювалник, там хвърлят фасове — учеше един от затворниците Швейк. — После на първия етаж ще минеш също така покрай един плювалник. Коридорите се метат чак в девет часа, сигурно ще намериш нещо.

Но Швейк измами надеждите им. Не се върна вече в № 16. Деветнадесетте чифта долни гащи започнаха да правят различни догадки и допускат най-различни неща.

Един луничав войник от опълчението, който бе надарен с най-буйна фантазия, разпространи, че Швейк застрелял своя командир, капитана, и днес го завели на разстрел на Мотолското стрелбище.