Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Osudy dobrého vojáka Švejka za světové války, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 76 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Александър Иванов (2008)

Осъвременени са някои правописни форми, например веднъж вместо „веднаж“, батальон вместо „баталион“ и производните им.

 

Издание:

Издателство „Народна култура“, 1969

Трето издание

Редактор Невена Захариева

 

Naše vojsko. Praha, 1959.

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Корекция на маркери за бележка и стихотворения в бележки

Статия

По-долу е показана статията за Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Приключенията на добрия войник Швейк през световната война
Osudy dobrého vojáka Švejka za světové války
АвторЯрослав Хашек
Създаване1921 г.
Чехословакия
Първо издание1923 г.
Чехословакия
Оригинален езикчешки
Жанрсатира, черна комедия
Видроман

Преводачпроф. Светомир Иванчев
Приключенията на добрия войник Швейк през световната война в Общомедия

„Приключенията на добрия войник Швейк през световната война“ (на чешки: Osudy dobrého vojáka Švejka za světové války) е недовършен сатиричен роман на чешкия писател Ярослав Хашек. Това е най-превежданото произведение на чешки език[1].

Книгата е изцяло илюстрирана от Йозеф Лада. Съкратеното название на романа е „Приключенията на добрия войник Швейк“. По първоначален замисъл, романът е трябвало да се състои от шест части. Хашек умира млад от туберкулоза през 1923 година, успява да завърши само четири части от романа, които сега обикновено се издават като една книга:

  1. В тила (V zázemí, 1921)
  2. На фронта (Na frontě, 1922)
  3. Славният побой (Slavný výprask, 1922)
  4. Славният побой продължава (Pokračování slavného výprasku, 1923; незавършена)

Персонажи

  • Йозеф Швейк, наричан просто Швейк
  • Кръчмарят Паливец
  • Бретшнайдер, таен полицейски агент
  • Фелдкурат Ото Кац
  • Поручик Лукаш
  • Готвачът Юрайда
  • Фелдфебел Ванек
  • Подпоручик Дуб
  • Сапьорът Водичка, който мрази унгарците, приятел на Швейк
  • Фелдфебел-школникът Биглер
  • Балоун, който по-късно става ординарец на поручик Лукаш

Сюжет

Маршрутът на Швейк

Романът разказва историята на чешкия ветеран Йозеф Швейк и неговите приключения в армията. Разказът започва с новината за атентата в Сараево, довел до избухването на Първата световна война. Швейк е толкова силно ентусиазиран да служи на своята родина, че никой не може да прецени дали просто той е един малоумник или хитро подкопава усилията на австро-унгарската армия. Тази идиотщина на Швейк вкарва в чешкия език думата švejkovina („швейковщина“)[2]

Историята продължава с описание на събитията, случващи се в началото на Първата световна война – присъединяването на Швейк към армията и различните приключения, случващи му се първо в тила и след това по време на настъплението при присъединяването му към неговата част на фронта. Незавършеният роман спира внезапно, преди да ни разкаже дали Швейк е имал възможността да участва в битка или да влезе в окопите. Романът е продължен от чешкия писател Карел Ванек – „Швейк в руски плен“.

Край на разкриващата сюжета част.

Значимост и критика

Ярослав Хашек, авторът на Швейк
Като Диоген, Швейк се лута по краищата на враждебното общество, защитавайки своето независимо съществование.

Петер Щайнер, Цинизъм: Добрият войник Швейк от Ярослав Хашек, Поезията днес 19:4 (1998), стр.469 – 98.

Ярослав Хашек и в частност този роман са обект на нескончаеми статии, есета, изследвания и книги. Те са написани от голямо разнообразие от автори, включващи негови приятели и познати, почитатели и хулители, и литературни критици, появили се почти веднага след публикуването на незавършения роман и ранната смърт на автора през 1923.

Бележки и източници

  1. Jareš, Michal; Tomáš Prokůpek (2010). „Translated Title: The Good Soldier Švejk and His Fortunes in the World War and Comics“. Czech Literature (5): 607 – 625.
  2. Хана Червникова, „Бележки за културата на списъчния състав на Чешката професионализирана армия“ Архив на оригинала от 2008-05-29 в Wayback Machine., Списание на силовите институции в постсъветските общества, 1 издание (2004)

Вижте също

Външни препратки

II

Швейк свари знаменит грог, който надмина грога, приготвян някога от старите моряци. Такъв грог можеха да пият пиратите от осемнадесетото столетие и щяха да останат доволни.

Фелдкуратът Ото Кац бе възхитен.

— Къде сте се научили да приготвяте такова вкусно нещо? — попита той.

— Когато странствувах преди години — отвърна Швейк, — научих това от един пропаднал моряк в Бремен, който казваше, че грогът трябва да бъде толкова силен, че ако някой падне в морето, да може да преплува целия Ламаншки канал. След пиенето на слаб грог човек се удавял като кутре.

— След такъв грог, Швейк, ние ще отслужим много хубава литургия — реши фелдкуратът. — Аз мисля да кажа няколко думи за прощаване. Военната литургия не е шега работа. Това не е като да служиш литургия в гарнизонния затвор или да държиш проповед на ония разбойници. В тоя случай човек наистина трябва да бъде с всичкия си. Походен олтар си имаме. Сгъваем е, джебно издание. Боже мой, Швейк — хвана се той за главата, — вие знаете ли, че сме големи говеда? Знаете ли къде бях скрил сгъваемия олтар? В кушетката, която продадохме.

— Да, това е нещастие, господин фелдкурат — рече Швейк, — вярно, аз познавам търговеца на стари мебели, но завчера срещнах госпожата му и тя ми каза, че го затворили заради някакъв откраднат гардероб, а нашата кушетка била у някакъв си учител във Вършовице. Виж какви неприятности ще ни създаде тоя походен олтар. Най-добре да изпием грога и да идем да го потърсим, защото, струва ми се, без олтар литургията няма да може да се отслужи.

— Липсва ни наистина само олтарът — каза изпадналият в меланхолия фелдкурат, — иначе на плаца всичко е вече приготвено. Дърводелците вече са приготвили подиум. Дискос ще вземем от Бржевнов[1]. Потир аз би трябвало да си имам свой собствен, но къде ли е…

Той се замисли.

— Да кажем, че съм го изгубил. Ще вземем тогава спортната купа на поручик Витингер от седемдесет и пети полк. На времето той бил бегач-състезател от „Спорт-фаворит“ и я спечелил в едно състезание. Бил добър спортист. Четиридесетте километра Виена–Мьодлинг[2] ги вземал за час и четиридесет и осем минути, така поне ни се хвали винаги. Вчера ние се разбрахме вече по въпроса. Ама какво съм говедо и аз. Винаги в последния момент се сещам за всичко. Защо аз, дурак такъв, не погледнах какво има в кушетката, преди да я продам?

Под въздействието на грога, приготвен по рецептата на изпадналия моряк, той започна да се обсипва с най-долни псувни и служейки си с най-разнообразни сентенции, да сочи мястото, което собствено е единствено подходящо за него.

— Е, хайде да тръгваме да го търсим — подкани го Швейк, — съмна се вече. Да си облека само униформата и да изпия още един грог.

Най-после те излязоха. По пътя към жената на вехтошаря фелдкуратът разправи на Швейк, че вчера спечелил много пари за „божа благословия“ и ако всичко свършело благополучно, щял да изплати пианото в заложната къща.

В този миг той напомняте езичник, който обещава да принесе жертва на божеството. От сънната още жена на търговеца на стари мебели те научиха адреса на учителя от Вършовице, новия собственик на кушетката. Фелдкуратът прояви необикновена щедрост. Ощипа я по бузата и я погъделичка под брадичката.

За Вършовице тръгнаха пеша, тъй като фелдкуратът заяви, че трябва да се разходи на чист въздух, за да му дойдат други мисли.

Във Вършовице в жилището на учителя, стар набожен господин, ги очакваше приятна изненада. Като намерил походния олтар в кушетката, старият господин помислил, че това е божие провидение и го подарил на пречестната църква във Вършовице при единственото условие: на обратната страна на сгъваемия олтар да се постави надпис: „Подарен за чест и хвала на всевишния от господин Коларжик, учител, лето господне 1917“. Изненадан по долни дрехи, той изпадна в голямо смущение.

От разговора с него пролича, че той придаваше на откритието значението на някакво чудо и божа поличба. Като купил кушетката, някакъв вътрешен глас му казал: „Виж какво има в чекмеджето на кушетката!“ Също така и насън той видял някакъв ангел, който просто му заповядал: „Отвори чекмеджето на кушетката!“ Той се подчинил.

И когато открил там миниатюрния сгъваем трикрилен олтар с ниша за табернакул[3], той коленичил пред кушетката и дълго се молил горещо и славил бога. Сметнал, че това е знак от небето, за да украси с намерения олтар черквата във Вършовице.

— Това не ни интересува — рече фелдкуратът, — тази вещ не ви е принадлежала и вие трябваше да я предадете в полицията, а не да я подарявате на някаква си църква.

— Заради това чудо — добави Швейк — може да си имате и неприятности. Вие сте си купили кушетка, а не някакъв олтар, който при това е военно имущество. Тая божа поличба може да ви излезе скъпичка. Не трябваше да вярвате на ангелите. Аз ще ви разправя как загази един човек в Зхорж. Изорал той в нивата си някакъв потир, който бил откраднат някога от църквата и скрит там за по-благоприятни времена, когато кражбата ще бъде забравена, сметнал това за знак божи и вместо да стопи потира, занесъл го на свещеника, като казал, че иска да го подари на църквата. А попът помислил, че това е престъпникът, у когото е заговорила съвестта, изпратил за кмета, кметът пратил да викат стражари и накрая го осъдили, невинния, за обир на църква, понеже не преставал да дрънка за божи чудеса. Човекът искал да се оправдае и също разправял за някакъв ангел, намесил и Дева Мария, но бил осъден на десет години. Най-добре ще направите да ни заведете при тукашния свещеник, за да ни върне той държавното имущество. Походният олтар не е нито котка, нито чорап, та да го подарявате на когото ви скимне.

Старият господин цял се беше разтреперал и като се обличаше, зъбите му просто тракаха.

— Аз наистина не съм имал никакви лоши и престъпни намерения. Смятах, че така, по знак от бога, ще мога да допринеса за украсата на бедния ни храм господен във Вършовице.

— За сметка на военното имущество, разбира се — твърдо и грубо каза Швейк, — знаем ги ние тия божи поличби. Помня, имаше един Пивонка от Хотеборж, в ръцете му по не знам какво си чудо беше попаднал оглавник с чужда крава. Той също го беше сметнал за знак от бога…

Тия приказки съвсем объркаха нещастния стар господин и той изобщо престана да се оправдава, като се стараеше да се облече колкото се може по-бързо и да уреди работата.

Вършовицкият свещеник още спеше и събуден от вдигнатия шум, започна да ругае, тъй като в сънливостта си помисли, че трябва да иде да приобщи някой умиращ към светите тайни[4].

— Защо ли не ме оставят на мира с това последно помазване — мърмореше той, като се обличаше неохотно, — сетили се да умират, когато сънят ти е най-сладък. Не стига това, ами после трябва и да се пазариш с тях.

Срещата стана в коридора. Той — заместник на господа-бога сред вършовицките цивилни католици, другият — божи заместник на земята сред военните.

Общо взето обаче, това беше спор между цивилен и военен.

Докато свещеникът твърдеше, че мястото на походния олтар не е в кушетката, фелдкуратът напомни, че след като олтарът е бил изваден от кушетката, мястото му още по-малко е в църквата, в която ходят само цивилни.

През това време Швейк направи редица забележки в смисъл, че е лесно да се обогатява бедната църква за сметка на военното имущество. „Бедната“ той каза в кавички.

Най-после те отидоха в сакристията на църквата и свещеникът им предаде походния олтар срещу следната разписка:

„Получих походния олтар, случайно попаднал във Вършовицката църква.

Фелдкурат Ото Кац“

Фамозният походен олтар водеше потеклото си от еврейската фирма „Мориц Малер“ във Виена, която изработваше най-различни литургични треби и други предмети за лично употребление на верующите, като броеници, иконки и пр.

Олтарът се състоеше от три крила, покрити изобилно с фалшива позлата, нещо характерно за светата църква.

Не бе възможно също така да се установи без помощта на въображението какво представят картините, изобразени на всяко от крилата. Едно е сигурно, олтарът можеше да бъде използуван еднакво както от езичниците по Замбези, така и от шаманите на бурятите и монголците.

Изписан с крещящи цветове, отдалече той приличаше на таблата, употребявани от железопътните власти за установяване на далтонизъм у железничарите.

Изпъкваше само една-единствена фигура. Някакъв гол човек с ореол на светец и тяло, зеленикаво като гъша трътка, която е започнала да се разлага и намирисва.

На светеца никой нищо лошо не му правеше. Напротив, от двете му страни имаше две крилати същества, които трябваше да изобразяват ангели. Но зрителят оставаше с впечатление, че светият гол човек реве от ужас пред обществото, което го заобикаля. Защото ангелите приличаха на чудовища от приказките и бяха нещо средно между крилати диви котки и апокалиптични страшилища.

На отсрещната страна имаше картина, която трябваше да представя светата Троица. При изобразяването на гълъбчето, общо взето, художникът не е могъл да сбърка нещо. Той бе нарисувал някаква птица, която можеше да бъде както гълъб, така и породиста бяла кокошка.

Затуй пък бог-отец приличаше на разбойник от Дивия Запад, взет от някой филм, представящ някаква напрегната кървава драма.

Божият син, напротив, беше весел млад мъж, с хубаво коремче, покрито с нещо, което много приличаше на бански гащета. Общо взето, имаше вид на спортсмен. Кръста в ръката си държеше с такъв финес, сякаш беше ракета за тенис.

Отдалече обаче всичко това се сливаше и правеше впечатление на влак, който пристига на някаква гара.

Какво представляваше третата картина, изобщо не беше възможно да се разбере.

Опитвайки се да разгадаят тоя ребус, войниците винаги спореха. На един дори се бе сторило, че това е една негова землячка от Посазавието.

Под ребуса обаче личеше надпис: „Heilige Maria, Mutter Gottes, erbarme Dich uns!“[5].

Швейк натовари благополучно полския олтар на файтон. Самият той седна на капрата до файтонджията, а фелдкуратът се разположи във файтона и просна краката си върху светата Троица.

Швейк и файтонджията поведоха разговор за войната.

Файтонджията беше бунтовен дух. Започна да прави различни забележки за силата на австрийското оръжие, като: „Хубаво ни наредиха в Сърбия“ и подобни. Когато минаваха бариерата, чиновникът попита какво карат.

Швейк отговори:

— Светата Троица, Дева Мария и един фелдкурат.

На плаца през това време бойните роти, които заминаваха на фронта, чакаха нетърпеливо. И чакаха още дълго, защото Швейк и фелдкуратът отидоха да вземат още купата от поручик Витингер, а след това и дискоса, цибория[6] и други литургични принадлежности от Бржевновския манастир, включително и бутилка литургично вино. От всичко това се вижда, че да се служи военна литургия, не е толкова лесно.

— Ние я караме, както дойде — каза Швейк на файтонджията.

И беше прав. Защото, когато най-сетне пристигнаха на плаца и застанаха пред подиума, снабден с дървен парапет и маса, на която трябваше да се сложи походният олтар, фелдкуратът разбра, че е забравил да се погрижи за министрант.

Ролята на министрант бе изпълнявал винаги един пехотинец.

Напоследък обаче той предпочете да стане телефонист и замина на фронта.

— Няма значение, господин фелдкурат — каза Швейк, — и аз мога да го заместя.

— Ще можете ли?

— Никога не съм правил такова нещо — отвърна Швейк, — но нищо не ми струва да опитам. Сега е военно време, а когато е война, хората правят и такива неща, за които друг път не са и сънували. Все ще мога да отговоря по някакъв начин на вашето „dominus vobiscum“ с глупавото „et cum spirito tuo“. И после мисля, че няма нищо трудно в това да обикалям около вас като котка около гърне с гореща каша. И да ви мия ръцете, и да наливам вино от каничките.

— Добре — рече фелдкуратът, — но да не вземете да наливате вода. По-добре още отсега налейте и в другата каничка вино. За останалото аз ще ви кажа какво да правите. Като свирна тихичко един път, ще знаете, че трябва да минете наляво, като свирна два пъти — надясно. Литургичната книга по-добре да не я пипате много-много. Впрочем всичкото е играчка. Не ви ли е страх?

— Мене от нищо не ме е страх, господин фелдкурат, даже и от това, че ще ви стана министрант.

Фелдкуратът беше прав, като се изрази: „Впрочем всичкото е играчка.“

Всичко тръгна извънредно гладко.

Речта на фелдкурата бе твърде лаконична.

— Войници, събрали сме се, за да обърнем сърцата си към бога, преди да заминем за фронта, та да ни дари победа и да ни запази здрави. Няма да ви бавя. Пожелавам ви всичко най-хубаво.

— Ruht![7] — извика старият полковник на левия фланг.

Военната литургия затова е „военна“, защото се подчинява на същите закони, както и военната тактика на бойното поле. През време на Тридесетгодишната война, когато маневрите на войските били много продължителни, военните литургии също били безкрайно дълги.

При модерната тактика, когато движенията на войските са бързи и краткотрайни, военната литургия трябва да бъде също така бърза и кратка.

Нашата литургия продължи тъкмо десет минути и ония, които бяха по-близо до олтара, останаха извънредно учудени от подсвиркванията на фелдкурата през време на службата.

Швейк пъргаво се водеше по сигналите. Минаваше ту на дясната страна, ту на лявата и не казваше нищо друго освен: „Et cum spirito tuo“

Тия му придвижвания приличаха на индиански танец около жертвения камък, но правеха отрадно впечатление и прогонваха скуката от прашния и тъжен плац, в дъното на който се бе проточила алея сливови дървета и редица нужници, чиято миризма заместваше мистичния аромат на кадилницата от готическите храмове.

Всички се забавляваха много добре. Офицерите около полковника си разправяха вицове, така че всичко беше наред. Тук-таме между войниците се чуваше: „Дай да смръкна.“

Синкави облачета като жертвен дим се вдигаха от ротите към небето, защото, след като бяха видели, че и господин полковникът запали, запушиха всички.

Най-после над плаца се разнесе: „Zum Gebet!“[8], вдигна се облак прах и сивият квадрат от униформи коленичи пред спортната купа на поручик Витингер, която последният бе спечелил за „Спорт-фаворит“ в надбягванията Виена–Мьодлинг.

Купата беше пълна и присъствуващите следяха със съчувствие манипулацията на фелдкурата. През редиците като електрически ток премина: „Ей, че го гаврътна!“

Тази манипулация бе повторена още веднъж. После още веднъж: „На молитва!“, след това музиката изпълни „Боже, императора пази“, последва строяване и заминаване.

— Съберете тия партакеши — рече фелдкуратът на Швейк, като посочи походния олтар. — Ще трябва да ги разкараме по местата им.

Те потеглиха с файтонджията си и най-почтено върнаха всичко с изключение на бутилката вино.

А когато се завърнаха в къщи, след като бяха насочили нещастния файтонджия към полковия ковчежник, за да си получи парите за дългия курс, Швейк се обърна към фелдкурата:

— Господин фелдкурат, разрешете да доложа. Министрантът трябва ли да бъде от вероизповеданието на тоя, комуто прислужва?

— Разбира се — отговори фелдкуратът, — иначе литургията би била недействителна.

— Тогава, господин фелдкурат, ние сме направили голяма грешка — рече Швейк, — аз съм атеист. Ама нали съм си Марко Тотев…

Фелдкуратът погледна Швейк, мълча известно време, после го потупа по рамото и каза:

— Изпийте литургичното вино, което е останало в шишето, и може да смятате, че сте встъпили отново в лоното на църквата.

Бележки

[1] Квартал в Прага. — Б.пр.

[2] Място за излети, 15 км южно от Виена. — Б.пр.

[3] Дарохранилище. — Б.пр.

[4] Обичай у католиците. Безнадеждно болни биват приобщавани към светите тайни чрез последно миропомазване. — Б.пр.

[5] Света Марийо, божа майко, смили се над нас! — Б.пр.

[6] Циборий — съд, в който се съхранява светото причастие у католиците. — Б.пр.

[7] Свободно! — Б.пр.

[8] На молитва! — Б.пр.