Ярослав Хашек
Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война (31)

От мост на Литава към Сокал

Поручик Лукаш се движеше ядосан из канцеларията на единадесета бойна рота. Това беше тъмна дупка в ротната барака, преградена с дъски част от коридора. Маса, два стола, тенекия с газ и походно легло.

В канцеларията беше и ротният фелдфебел Ванек, който съставяше тук ведомостите за изплащане на заплатите, водеше сметките по продоволствието, беше финансов министър на ротата и прекарваше тук целия божи ден, тук той дори и спеше.

До вратата стоеше дебел пехотинец, обраснал с брада като Краконош^[1]. Това беше Балоун, новата свръзка на поручика, в цивилния си живот мелничар някъде в Чески Крумлов.

— Избрали сте ми наистина знаменита свръзка — говореше поручик Лукаш на ротния уредник, — сърдечно ви благодаря за тази мила изненада. Изпратих го да ми донесе обед от офицерския стол и тоя още първия ден взе, та изплюска половината.

— Разлях го, господин поручик — каза дебелият великан.

— Добре, разлял си го. Можеш да разлееш само супата или соса, но не и франкфуртското печено. Ти ми донесе толкова малко късче, колкото да се побере под нокътя. А къде остави щрудела?

— Аз го…

— Недей отрича, излапал си го.

Поручик Лукаш произнесе последните думи с такъв сериозен вид и с толкова строг глас, че Балоун неволно отстъпи две крачки.

— Аз се осведомих в кухнята какво са давали днес за обед. Имало е супа с топчета от дроб. Къде сложи топчетата? Опапал си ги по пътя, това е истината. После, имало е говеждо с краставица. Какво направи с него? Също си го излапал. Два резена франкфуртско печено. А донесе само половин резен, а? Два къса щрудел! Къде го дяна? Натъпкал си се, свиня мизерна, безобразна! Говори, къде дяна щрудела? Паднал в калта ли? Тарикат такъв! Можеш ли ми показа мястото, където се намира щруделът? Разбира се, като повикано, тутакси дошло някакво куче и го задигнало! Исусе Христе, така ще те цапардосам по мутрата, че главата ти ще стане като кофа! И още отрича, свинята. Знаеш ли кой те е видял? Ето фелдфебелът на ротата Ванек. Идва при мене и ми казва: „Господин поручик, разрешете да доложа. Знаете ли, че тая свиня Балоун ще излапа обеда ви? Гледам го от прозореца, тъпче се, човекът, сякаш цяла седмица не е ял.“ Я слушайте вие, фелдфебел, наистина ли не можахте да ми изберете друг човек, а не това говедо?

— Съвсем не, господин поручик. От цялата рота Балоун изглеждаше най-свестният мъж. Той е толкова кьопав, че не може да запомни една хватка, а да му дадем пушка в ръка, сигурно ще направи някоя поразия. На последното учение с халосни патрони малко остана да изкара окото на съседа си. Мислех, че поне такава работа може да върши.

— И редовно да унищожава обеда на началника си — каза Лукаш, — сякаш не му стига неговата порция. Да не би да си гладен?

— Тъй вярно, господин поручик, аз винаги съм гладен. Когато остане хляб на някого, аз го откупвам за цигари, но и това все още ми е малко. Такъв съм се родил: тъкмо си помисля, че съм се наял вече, а то вятър работа. След малко пак както преди яденето започват да ми куркат червата, ето го, значи, мизерника-стомах, пак се обажда. Понякога си мисля, че наистина ми стига, че нищо вече не може да влезе в мене. Но ето че пак съм се излъгал. Видя някого да яде или само подуша някаква миризма, и стомахът ми веднага става като изстърган. Отново се обажда и аз съм готов вече да гълтам и пирони. Аз, господин поручик, вече молих да ми разрешат да получавам двойна дажба. Още в Будейовице ходих при полковия лекар, а той взе, че ме изпрати да лежа три дена в лазарета и ми предписа на ден по едно канче чиста чорбица. Аз, кай, ще те отуча от тоя глад, каналия такъв. Ела още веднъж при мене, и ще видиш как ще се върнеш като изсушен чироз. Не е нужно, господин поручик, да видя само нещо хубаво, и обикновените работи започват да ме дразнят и веднага ми потичат лигите. Моля ви най-учтиво, господин поручик, да ми се разреши двойна дажба. Ако няма месо, то поне от гарнитурата, картофи, кнедли, малко сос, от тях винаги остава…

— Добре, аз изслушах нахалните ти приказки, Балоун — отговори поручик Лукаш. — Чували ли сте някога, Sie Rechnungsfeldwebel^[2], войник да бъде нахален като ей този тип? Не стига, че ми изплюска обяда, ами на всичкото отгоре сега иска да му се разреши и двойна дажба. Ще ти покажа аз, Балоун, как се изгладнява.

— Sie Rechnungsfeldwebel — обърна се той към Ванек, — заведете го при кандидат-подофицера Вайденхофер и му кажете тая вечер, когато започнат да раздават гулаша, да го върже за два часа на двора пред кухнята. Да го върже по-височко, та да се крепи само на пръстите си и да гледа как ври гулашът в казана. И нагласете така работата, че когато започнат да раздават гулаша в кухнята, той още да е вързан, та да му потекат лигите като на гладна кучка, когато души край колбасарски магазин. Кажете на готвача да раздаде и неговата порция!

— Слушам, господин поручик. Елате, Балоун.

На излизане поручикът ги задържа на вратата и вглеждайки се в ужасеното лице на Балоун, тържествено извика:

— Хубаво се нареди ти, Балоун, да ти е сладко сега! Ако още веднъж ми погодиш тоя номер, без да ми трепне окото, ще те изпратя във военнополевия съд.

Когато Ванек се върна и съобщи, че Балоун е вече вързан, поручик Лукаш му каза:

— Вие знаете, Ванек, че не обичам да правя такива работи, но няма друг изход. Преди всичко ще признаете, че когато отнемат кокала на кучето, то ръмжи. Не искам край мене да има подли типове и, второ, самото обстоятелство, че Балоун е вързан, ще окаже голямо морално и психологическо въздействие върху цялата рота. В последно време тия типове, щом ги включат в бойна рота и щом разберат, че утре или в други ден ще се заминава за фронта, започват да си правят, каквото им скимне.

Поручик Лукаш имаше измъчен вид и продължи с тих глас:

— Завчера на нощното учение, както знаете, трябваше да маневрираме срещу Школата за запасни офицери зад захарната фабрика. Първият взвод предна охрана горе-долу вървя тихо по шосето, защото го водех самият аз, но вторият взвод, който трябваше да се движи отляво и да изпрати патрули пред захарната фабрика, се държа така, сякаш се връщаше от излет. Пееха, тропаха с крака, трябва да се е чувало чак в лагера. След това на десния фланг третият взвод тръгна да разузнава терена към гората, той беше на около десетина минути от нас, но и на това разстояние се виждаше как пушат, типовете му с типове, тъмнината беше осеяна с огнени точки. А четвъртият взвод трябваше да бъде тилна охрана, но дявол знае как се случи, че изведнъж се озова пред нашата предна охрана. Сметнахме го за противник и бях принуден да отстъпвам пред собствената си тилна охрана, която настъпваше срещу мене. Това е то единадесетата рота, която наследих. Какво мога да направя от тях? Как ще се държат в истинско сражение?

Поручик Лукаш молитвено беше събрал длани, лицето му имаше мъченически вид и върхът на носа му се бе проточил още повече напред.

— Вие, господин поручик, не се безпокойте за това — опитваше се да го утеши ротният фелдфебел Ванек, — недейте си блъска главата. Досега съм бил вече в три бойни роти. Всяка от тях я разпердушинваха и с батальона барабар и ние винаги трябваше да се формираме отново. И трите роти си приличаха, ни една от тях, господин поручик, не беше нито на косъм по-добра от вашата. Най-лоша беше деветата. Тя замъкна със себе си в плен всички началства, и с ротния командир барабар. Мене ме спаси само това, че тъкмо бях отишъл в обоза да получа дажбата ром и вино за ротата и работата се свършила без мене.

А знаете ли, господин поручик, че при последното нощно учение, за което разправяхте, Школата за запасни офицери, която трябваше да обходи нашата рота, стигнала чак до Незидерското езеро? Марширували непрекъснато чак до сутринта и предните постове затънали в блатото. А ги предвождал сам капитан Загнер. Може би са щели да стигнат чак в Шопрон, ако не се било съмнало — продължаваше с тайнствен глас ротният фелдфебел, който беше голям любител на такива новини и знаеше в подробности всички подобни истории.

— А знаете ли, господин поручик — рече той, като смигна поверително, — капитан Загнер щял да стане командир на нашия боен батальон? Най-напред, както казваше щабсфелдфебелът Хегнер, се мислеше, че вие ще бъдете батальонен командир, понеже сте най-старшият офицер в дружината, но после в бригадата дошла заповед от дивизията за назначението на господни капитан Загнер.

Поручик Лукаш прехапа устни и зяпали цигара. Това му беше известно и беше убеден, че са постъпили несправедливо спрямо него. Капитан Загнер вече за втори път го прераждаше. Въпреки това поручикът каза само:

— Ех, къде е капитан Загнер…

— Аз не се радвам много-много — поверително се обади ротният фелдфебел. — Щабсфелфебелът Хегнер разправяше, че капитан Загнер още в началото на войната някъде в Сърбия, в планините на Черна гора, от желание да се отличи, пращал една след друга ротите от батальона си срещу картечниците на сръбските позиции, въпреки че това било напълно излишно — пехотата там не можела да свърши никаква работа, само артилерията била в състояние да изчушка сърбите от скалите. От целия батальон останали само осемдесет души, капитан Загнер бил ранен само в ръката, после в болницата хванал дизентерия и отново се появил в полка в Будейовице. Казват, вчера в клуба разправял колко се радва, че отива на фронта. Щял да остави там целия батальон, но щял да се прояви и да получи сигнум лаудис. В Сърбия останал с пръст в устата, но сега щял или да загине с батальона, или да бъде произведен подполковник, с една дума; батальонът да му мисли. Струва ми се, господин поручик, че това е рискована работа, която засяга и нас. Неотдавна щабсфелдфебелът Хегнер разправяше, че не предете с капитан Загнер и че той ще вземе да изпрати нашата единадесета рота в първото сражение на най-ужасните места.

Ротният фелдфебел въздъхна:

— Аз смятам, че във война като тая, когато във военните действия участвуват толкова много войски и фронтовете са така дълги, много повече би могло да се постигне само чрез сполучливо маневриране, отколкото с отчаяни атаки. Разбрах това в Дукля^[3], когато бях в десета рота. Тогава всичко мина съвсем гладко, дойде заповед nichtschiessen^[4] и ние не стреляхме. Чакахме само русите да се доближат до нас. Щяхме да ги пленим без един-единствен изстрел, ако не бяха „железните мухи“ на левия фланг. Тия глупави опълченци така се уплашиха, дето русите се приближаваха към нас, че започнаха да се спущат надолу по снежния склон като на пързалка, а ние получихме заповед да се доберем по някакъв начин до бригадата, защото русите направили пробив в левия фланг. Тъкмо тогава аз бях в щаба на бригадата, бях занесъл да ми заверят продоволствената книга на ротата, тъй като не можах да намеря полковия обоз, и изведнъж в бригадата започнаха да пристигат първите войници от десета рота. До вечерта се върнаха сто и двайсет, останалите се заблудили и се смъкнали по снега някъде в руските позиции като по пързалка. Там беше ужас, господин поручик. Русите имаха позиции в Карпатите и горе, и долу. А после, господин поручик, капитан Загнер…

— Оставете ме на мира с тоя капитан Загнер — каза поручик Лукаш, — всички тия работи ги знам много добре и недейте смята, че ако се случи някаква атака или сражение, вие пак случайно ще трябва да бъдете в полковия обоз, за да получите ротната дажба ром и вино. Предупредиха ме, че вие страшно много пиете, пък и който погледне червения ви нос, веднага ще разбере кой е насреща му.

— Това ми е от Карпатите, господин поручик, там нямаше друг изход, храната ни идваше студена, окопите бяха в снега, огън нямахме право да палим и само ромът ни поддържаше. И ако не бях аз, положението щеше да е също като в други роти, където и ром липсваше, и хората мръзнеха. Затова в нашата рота носовете на всички ни бяха станали червени от рома. Това, разбира се, имаше и известно неудобство. В батальона издадоха заповед да се назначават в патрул само войници с червен нос.

— Сега зимата свърши вече — подхвърли многозначително поручикът.

— На фронта, господин поручик, ромът е жизнено необходим през всяко годишно време, също както и виното. Създава, така да се каже, добро настроение. За половин канче вино и четвъртинка ром хората са готови да се бият с всекиго… Кое е това говедо, дето чука на вратата, няма ли очи да прочете: „Nicht klopfen! Herein!“^[5].

Поручик Лукаш се извърна на стола и забеляза, че вратата бавно и тихо се отваря. Все така в канцеларията на единадесета бойна рота влезе добрият войник Швейк, козирувайки още от вратата — по всяка вероятност той е козирувал още когато е чукал и е гледал надписа „Nicht klopfen!“

Козируването му прекрасно хармонираше с неговото безкрайно доволно и безгрижно лице. Швейк приличаше на гръцкия бог на крадците в трезвата форма на австрийски пехотинец.

За миг поручик Лукаш притвори очи при вида на храбрия войник Швейк, който го прегръщаше и целуваше с погледа си.

С такава любов блудният загубен и отново намерен син трябва да е гледал баща си, когато той в негова чест е въртял овена на шиша.

— Господин поручик, разрешете да доложа, отново съм при вас — обади се Швейк от вратата с такава откровена непринуденост, че поручик Лукаш мигновено се опомни. От момента, когато полковник Шрьодер му беше съобщил, че отново ще му окачи Швейк на врата, поручик Лукаш всеки ден мислено отлагаше тая среща. Всяка сутрин си казваше: „Днес той няма да дойде, може пак да се е провинил нещо и да го задържат още.“

Със своето влизане, изпълнено така мило и просто, Швейк тури кръст на всички тия комбинации.

Той погледна ротния фелдфебел Ванек и като се обърна към него, с приятна усмивка му подаде книжата, които извади от джеба на шинела си:

— Господин фелдфебел, разрешете да доложа, трябва да ви предам тия документи, които ми дадоха в канцеларията на полка. Във връзка със заплатата и зачисляването ми на храна.

Швейк така свободно и фамилиарно се движеше в канцеларията на единадесета рота, сякаш беше най-добър приятел с Ванек. Ротният фелдфебел реагира само с думите:

— Оставете ги на масата.

— Много добре ще направите, Sie Rechnungsfeldwebel, да ни оставите насаме — каза поручик Лукаш с въздишка.

Ванек излезе, но остана да стои зад вратата, за да чуе какво ще си говорят Швейк и поручикът.

Отначало не чуваше нищо, защото Швейк и поручик Лукаш мълчеха. И двамата дълго време се гледаха и проучваха. Лукаш гледаше Швейк, като че ли искаше да го хипнотизира, също като петле, застанало срещу някое пиле, готово да се нахвърли върху него.

Швейк както винаги гледаше поручик Лукаш с топлия си нежен поглед, сякаш искаше да му каже: „Ние отново сме заедно, сладка душо, сега вече нищо няма да ни раздели, гълъбчето ми.“

И понеже поручикът дълго време не проговаряше, Швейковият поглед заговори с печална нега: „Кажи де, кажи нещо, златният ми, обясни се!“

С думи, в които се стремеше да вложи значителна доза ирония, поручик Лукаш прекъсна мъчителната тишина:

— Добре ми дошъл, Швейк, благодаря за посещението. Гледай ти какъв неочакван гостенин.

Той не можа да се въздържи обаче и цялата му ярост от миналите дни се разрази в ужасен удар с юмрук по масата, вследствие на което мастилницата подскочи и пръсна мастило върху ведомостта за заплатите.

Едновременно с това подскочи и поручик Лукаш, застана пред Швейк и изрева:

— Говедо такова! — и започна да се разхожда в тясното пространство на канцеларията, като плюеше винаги, когато се изравняваше с Швейк.

— Господин поручик, разрешете да доложа — каза Швейк, след като поручикът не преставаше да се разхожда и яростно да хвърля в ъгъла смачканата хартия, която вземаше от масата всеки път, когато минеше покрай нея, — аз предадох писмото в пълна изправност. Намерих благополучно госпожа Какони и мога да кажа, че тя е много хубава жена. Аз всъщност я видях само разплакана…

Поручик Лукаш седна върху леглото на ротния фелдфебел и пресипнало извика:

— Швейк, вашите истории нямат ли край?

Швейк продължи, сякаш не беше чул:

— После ми се случи една малка неприятност, но аз поех всичко върху себе си. Те не искаха да ми повярват, че си пиша с госпожата, така че за по-сигурно, за да залича всички следи, при разпита аз глътнах писмото. След това просто по някаква случайност, иначе не мога да си го обясня, аз се забърках в едно малко твърде незначително сбиване. Но се измъкнах и от това, признаха невинността ми и ме изпратиха на полкови рапорт, а в дивизионния съд спряха следствието. В канцеларията на полка стоях само няколко минути, докато дойде господин полковникът. Той ме понаруга малко и каза веднага да ви се представя, господин поручик, като ординарец на ротата. Заповяда да ви съобщя, че ви моли да се явите веднага при него нещо във връзка с ротата. Има вече над половин час, но той, господин полковникът, не знаеше, че ще ме замъкнат и в полковата канцелария. Там стоях повече от четвърт час, понеже ми бяха задържали заплатата. Трябваше да си я получа от полка, а не от ротата, нали са ме водили като полкови арестант? Изобщо там всичко е измешано и объркано, човек може да се шашне от цялата работа…

След като чу, че преди половин час е трябвало да бъде при полковник Шрьодер, поручик Лукаш побърза да се облече и рече на Швейк:

— Вие, Швейк, отново ми помогнахте да стъпя на краката си.

Той каза това с такъв отчаян и изпълнен с безнадеждност глас, че Швейк се опита да го утеши с приятелски слова, които извика подире му, когато поручик Лукаш хукна навън:

— Ама господин полковникът ще почака, той и без това си няма работа.

Малко след излизането на поручика в канцеларията влезе ротният фелдфебел Ванек.

Швейк седеше на стола и подклаждаше малката желязна печка, като хвърляше бучка по бучка въглища в отворената ѝ вратичка. Печката пушеше и вътре миришеше на дим, но Швейк продължаваше да се забавлява, без да обръща внимание на Ванек, който от известно време го наблюдаваше. После обаче фелдфебелът ритна вратичката на печката и каза на Швейк да се омита.

— Господин фелдфебел — рече Швейк с достойнство, — позволявам си да ви заявя, че не мога да изпълня заповедта ви дори и да имах най-добрата воля да се махна изобщо от лагера, тъй като съм пряко подчинен на повиеше началство.

Трябва да ви кажа, че съм назначен за ординарец на ротата — гордо добави той, — полковник Шрьодер ме зачисли в единайсета бойна рота към поручик Лукаш, на когото бях свръзка. Поради природната си интелигентност обаче аз бях повишен в ординарец на ротата. Ние с господин поручика сме стари познати. Вие с какво се занимавате като цивилен, господин фелдфебел?

Ротният фелдфебел Ванек бе така изненадан от фамилиарния свойски тон на Швейк, че без да обръща внимание на достойнството си, с което много обичаше да парадира пред войниците от ротата, отговори, като че ли беше подчинен на Швейк.

— Като цивилен аз съм дрогерист, Ванек от Кралупи.

— И аз бях започнал да се уча за дрогерист — рече Швейк — у господин Кокошка в Прага, в Перщин. Голям чудак беше тоя Кокошка и веднъж, когато по погрешка запалих бурето с бензин в мазата му и бензинът изгоря, той взе, че ме изгони. А гремиумът^[6] след това не ме прие никъде, така че заради едно нищо и никакво буре с бензин си останах недоучен. Произвеждате ли и билки за крави?

Ванек завъртя глава.

— Ние произвеждахме кравешки билки със светени иконички. Той, нашият шеф Кокошка, беше извънредно набожен човек. Веднъж прочел някъде, че свети Пелегрин помагал при подуване на добитъка. Веднага отпечата някъде в Смихов иконички на свети Пелегрин и срещу двеста жълтици ги даде да се осветят в Емаус; след това ние ги слагахме в пакетчетата с кравешка билка. Билката се забъркваше в топла вода, след което се наливаше на кравата да пие от ведрото. През това време на говедото се четеше молитвата на свети Пелегрин, която беше съчинил господин Таухен, нашият помощник. Ето как стана това. Напечата, значи, господин Кокошка иконичката на свети Пелегрин, а на обратната страна трябваше да се напечата и някаква молитва. Същата вечер шефът извика господин Таухен и му каза до сутринта да съчини някаква молитвичка за иконичката и билките, та като дойде в магазина на другия ден в девет часа, тя да бъде готова и да я занесат в печатницата. Кравите очаквали вече молитвичката. Или — или. Ако я съчини хубаво, и жълтицата му била в кърпа вързана, в противен случай след две седмици бил свободен да си върви. Господин Таухен цяла нощ се потил, а на следната утрин дойде да отвори магазина, недоспал и ненаписал нищо. Забравил беше дори как се казва светията, дето щяхме да го слагаме в кравешките билки. От тая беда го спаси нашият слуга Фердинанд. Той разбираше от всичко. Когато сушехме лайкучка на тавана, той винаги се качваше там, събуваше си обувките и ни учеше, че по такъв начин краката преставали да се потят. На тавана той ловеше гълъби, можеше да отваря чекмеджето с парите, а ни учеше да правим и различни шмекерии със стоката. Като момче аз имах в къщи такава аптека, каквато нямаше и „при милосърдните“. Цялата я бях пренесъл от магазина. Та тоя Фердинанд помогна и на господин Таухен. Само му каза: „Я дайте насам, господин Таухен, да видя тая работа“ и господин Таухен веднага изпрати да донесат бира. И докато донесат бирата, нашият Фердинанд беше преполовил стихотворението и можа да ни прочете:

От небето този час

благовест ви нося аз,

крава, теле, всеки вол,

всяко търси като сол

на Кокошка билките,

що премахват болките…

После, след като изпи бирата и си сръбна порядъчно тинктура амара, работата тръгна още по-бързо, той я завърши в миг и стихотворението излезе много хубаво:

Тях ги изнамери свети Пелегрин,

две жълтици струва сал пакет един.

Ти, светийо Пелегрине, гледай нашто стадо,

винаги що пие билките ти със наслада.

В твоя чест стопанинът благороден пее химни,

наште крави, Пелегрине, ти пази ни…

После дойде господин Кокошка и господин Таухен влезе с него в канцеларията, а когато излезе оттам, той ни показа две жълтици, не само една, както му беше обещано, и поиска да ги раздели наполовина с господин Фердинанд. Като видя двете жълтици обаче, слугата Фердинанд изпадна изведнъж под властта на мамона. Каза: не — или всичко, или нищо. Тогава господин Таухен не му даде нищо и задържа двете жълтици за себе си, извика ме в съседното помещение, удари ми една плесница и каза, че ще получа още сто такива, ако се осмеля да обеля зъб някъде, че той не е съчинил молитвата. Даже ако Фердинанд отиде да се оплаче на стареца, аз трябвало да кажа, че слугата Фердинанд е лъжец. Накара ме да му се закълна пред една стъкленица с естрагонов оцет. А нашият слуга започна да си отмъщава чрез кравешките билки. Приготвяхме ги на тавана в големи сандъци и Фердинанд започна да донася мишляци (събираше ги, дето му падне) и да ги слага в билките. След това започна да събира по улиците и конски кюфтета, сушеше ги в къщи, чукаше ги в билкарския хаван и ги слагаше в кравешките билки с иконичката на свети Пелегрин. И това все още не го задоволяваше. Той започна да пикае и кенза в сандъците, а след това разбъркваше всичкото, та то ставаше на каша от трици…

В тоя момент иззвъня телефонът. Ротният фелдфебел подскочи към слушалката и след малко начумерено я тресна на вилката:

— Викат ме в полковата канцелария. Това бързане хич не ми харесва.

Швейк отново остана сам.

След малко телефонът се обади пак. Швейк започна да се договаря с отсрещната страна.

— Ванек? Той отиде в полковата канцелария. Кой е на телефона ли? Ординарецът на единайсета бойна рота. Там кой е? Ординарецът на дванайсета бойна? Сервус, колега. Как се казвам ли? Швейк, а ти? Браун. Шапкарят Браун от Крайбрежния булевард в Карлин да не ти е роднина? Не ти е, казваш, не го познаваш… И аз не го познавам, веднъж само пътувах с трамвай покрай него, та фирмата му ми се хвърли в очите. Какво ново ли? Нищо не знам. Кога ще заминем ли? Аз още с никого не съм говорил за заминаване. Че къде ще заминаваме?

— С бойната рота на фронта, ахмак.

— За това не съм чул още.

— Хубав ординарец си ми ти. Не знаеш ли дали твоят подпоручик…

— Моят е поручик…

— Все едно, твоят поручик, значи, отишъл на бешпрехунг^[7] при полковника?

— Полковникът го извика.

— Е, виждаш ли, и нашият отиде, и ротният на тринайсета бойна също, тъкмо говорих по телефона с техния ординарец. На мене тоя юруш не ми харесва. А знаеш ли дали и музиката не се стяга?

— Аз нищо не знам.

— Не се прави на ударен. Вашият ротен фелдфебел не е ли получил вече Vagonenaviso^[8]? Вие колко души сте?

— Не знам.

— Глупак такъв, няма да те изям! Не бой се. (Чува се как гласът отсреща казва някому встрани: „Франто, вземи другата слушалка, да видиш какъв идиот ординарец имат в единадесета рота.“) Ало, спиш ли там или що? Що не отговаряш, като те пита колега? Ти, значи, още нищо не знаеш. Недей кри! Ротният ви фелдфебел не каза ли, че ще трябва да вземете консерви за ротата от склада? Не си говорил с него за такова нещо? Идиот. Казваш, че това не те интересува? (Чува се смях.) Ти трябва да си ударен в главата. Като научиш нещо, значи, съобщи ни го по телефона в дванайсета бойна рота. Откъде си, на мама златното идиотче?

— От Прага.

— Трябваше да бъдеш по-умен тогава… И още нещо: вашият фелдфебел кога отиде в канцеларията?

— Преди малко го извикаха.

— Гледай ти, а не можа ли да го кажеш още в началото? И нашият отиде преди малко, значи, пече се нещо. Не си ли говорил с обоза?

— Не съм.

— Исусе Христе, и казваш, че си от Прага? Та ти от нищо не се интересуваш. Къде се моташ по цял ден?

— Аз едва преди един час си дойдох от дивизионния съд.

— О, това е съвсем друга манджа, приятелче, още днес ще дойда да те видя. Звъни два пъти.

Швейк поиска да си запали лулата, но телефонът отново се обади. „Ще има да вземате — помисли си Швейк. — Само това ми е работа. Да се забавлявам с вас по телефона.“

Телефонът обаче продължи да звъни неумолимо, така че Швейк най-сетне загуби търпение, взе слушалката и изрева в телефона:

— Ало, кой там? Тук е Швейк, ординарецът на единайсета бойна рота.

При отговора Швейк позна гласа на своя поручик Лукаш:

— Какво правите всичките там? Къде е Ванек, извикайте веднага Ванек на телефона!

— Господин поручик, разрешете да доложа, преди малко телефонът звънна…

— Слушайте, Швейк, нямам време да се забавлявам с вас. Телефонните разговори във военно време това не са празни приказки по телефона, когато каним някого на обед. Телефонните разговори трябва да бъдат ясни и кратки. При телефонни разговори отпада и „господин поручик разрешете да доложа“. Питам ви, значи, Швейк, под ръка ли ви е Ванек? Веднага да се яви на телефона.

— Съвсем не, господин поручик, не ми е под ръка. Преди малко го извикаха в полковата канцелария, няма и четвърт час.

— Като дойда, ще се разправя с вас, Швейк. Не можете ли да се изразявате по-кратко? Сега внимавайте хубаво какво ще ви кажа. Чувате ли ме ясно, после не ми се извинявайте, че телефонът бучал и не се разбирало! Веднага щом окачите слушалката…

Пауза. Отново се звъни. Швейк взема слушалката и бива обсипан с порой ругатни:

— Говедо такова, уличник, разбойник неден. Какво правите, защо прекъсвате разговора?

— Ама нали вие, господин поручик, казахте да окача слушалката?

— След един час ще се върна, Швейк, и тогава мислете му… Вие, значи, още сега се вдигате, отивате в бараката, намирате някой от подофицерите, Фукс, да речем. Ще му кажете веднага да вземе десет души и да иде в склада да получи консервите на ротата. Повторете какво трябва да направи!

— С десет души да иде в склада да получи консервите на ротата.

— Най-после и вие веднъж да не сглупите. През това време ще телефонирам на Ванек в полковата канцелария да иде също в склада и да ги приеме. Ако се върне в бараката, кажете му да остави всичко и laufschritt^[9] да иде в склада. А сега окачете слушалката.

Доста време Швейк напразно търси не само подофицера Фукс, но и останалите подофицери. Те се бяха събрали в кухнята, глождеха кокали и се забавляваха с вързания Балоун, който, въпреки че беше стъпил здраво на земята, тъй като се бяха смилили над него, все пак представяше интересна гледка. Един от готвачите му беше донесъл ребро с месо и му го беше пъхнал в устата. И завързаният брадат Балоун, понеже нямаше възможност да манипулира с ръце, предпазливо местеше кокала в устата си, като го балансираше с помощта на зъбите и венците си, глождеше месото с изражението на горски човек.

— Кой от вас тук е подофицерът Фукс? — попита Швейк, след като най-сетне ги откри.

Като видя, че го търси някакъв обикновен пехотинец, подофицерът Фукс не намери за уместно даже да се обади.

— Хай да му се не види — каза Швейк, — колко време ще питам още? Къде е подофицерът Фукс?

Подофицерът Фукс се изстъпи и с достойнство започна да псува по всевъзможен начин. Той не бил никакъв подофицер, а господин подофицер, не бивало да се казва: „Къде е подофицерът?“, а: „Моля, разрешете да доложа, къде е господин подофицерът?“ В неговия взвод, щом някой пропуснел да каже: „Ich melde gehorsam!“^[10], той веднага го цапвал по устата.

— По-полека — спокойно каза Швейк, — вдигайте се веднага и идете в бараката. Вземете десет души и с тях laufschritt към склада, да получите консервите на ротата.

Подофицерът Фукс бе толкова изненадан, че можа да каже само:

— Какво?

— Никакво „какво“ — отговори Швейк, — аз съм ординарец на единайсета бойна рота и тъкмо преди малко говорих по телефона с поручик Лукаш. И той каза: „laufschritt с десет души към склада.“ Ако не отидете, господин подофицер, веднага ще се върна на телефона. Господин поручикът изрично изяви желание вие да идете. Изобщо излишно е да се говори. „Телефонният разговор — казва поручик Лукаш — трябва да бъде кратък и ясен. Като се каже, подофицерът Фукс отива, значи, той ще иде. Заповедта на командира, това да не са празни приказки по телефона, когато каним някого на обед. В казармата особено във военно време и най-малкото забавяне е престъпление. Ако подофицерът Фукс не тръгне веднага, щом му съобщите, телефонирайте ми и тогава вече аз ще се разправям с него. От подофицера Фукс няма да остане и помен.“ Ехеее, не го познавате вие господин поручика.

Швейк тържествуващо изгледа подофицерите, които наистина бяха изненадани и подтиснати от държането му.

Подофицерът Фукс измърмори нещо неразбрано и с бърза крачка се отдалечи. Швейк извика след него:

— Да телефонирам ли на поручика, че всичко е наред?

— Ей сега вземам десет пехотинки и отивам в склада — извика откъм бараката подофицерът Фукс и Швейк, без да каже дума повече, се отдалечи от групата подофицери, които бяха не по-малко изненадани от подофицера Фукс.

— Започва се — каза дребният кандидат-подофицер Блажек, — ще се дигаме.

Когато Швейк се върна в канцеларията на единадесета рота, той нямаше време да запали лулата си, тъй като телефонът отново иззвъня. С Швейк говореше пак поручик Лукаш.

— Къде скитате, Швейк? Вече за трети път звъня, а никой не се обажда.

— Ходих да ги търся, господин поручик.

— Отидоха ли вече?

— Разбира се, че отидоха, но не знам дали са стигнали. Да отскоча ли още веднъж?

— Значи, намерихте подофицера Фукс?

— Намерих го, господин поручик. Най-напред ми каза: „Какво?“ и чак след като му обясних, че телефонните разговори трябва да бъдат кратки и ясни…

— Недейте се занася, Швейк… Ванек още ли не се е върнал?

— Не е, господин поручик.

— Недейте рева така в телефона. Не знаете ли къде може да бъде пустият му Ванек?

— Не знам къде може да бъде пустият му Ванек, господин поручик.

— Бил в канцеларията на полка и отишъл някъде. Предполагам, че е в лавката. Идете, потърсете го, Швейк, и му кажете веднага да иде в склада. После още нещо. Незабавно намерете кандидат-подофицера Блажек и му кажете веднага да отвърже оня, Балоун, а Балоун пратете при мене. Окачете слушалката.

Швейк наистина започна да проявява старание. Когато предаде на кандидат-подофицера Блажек заповедта на поручика относно отвързването на Балоун, кандидат-подофицерът измърмори:

— Аха, аха, видяхме се натясно и веднага омекнахме.

Швейк присъствуваше на отвързването, а след това придружи Балоун, понеже пътят, по който тръгна последният, водеше и към лавката, където Швейк трябваше да намери ротния фелдфебел Ванек.

Балоун гледаше на Швейк като на свой спасител и му обеща занапред да дели с него всеки колет, който получи от дома.

— У нас сега ще започнат да колят прасетата — меланхолично говореше Балоун. — Шпековият салам как го обичаш, с кръв или без кръв? Ти само кажи, тая вечер ще пиша в къщи. Моята свиня ще бъде около сто и петдесет килограма. Главата ѝ е като на булдог, тия свини са най-добри. Те никога не остават мършави. Расата им е много добра и издържат на несгоди. Сланината няма да е по-тънка от осем пръста. Когато бях в къщи, винаги си правех сам кървавиците и така се натъпквах с кайма, че можех да се пръсна. Ланското прасе беше сто и шейсет кила.

Какво прасе беше, ей! — възторжено каза той и стисна силно ръката на Швейк, разделяйки се с него. — Изхраних го само с картофи и сам се чудех колко хубаво придаваше. Бутовете ги сложих в саламура. После като извадиш едно такова късче от саламурата, като го опържиш и му сложиш картофени кнедли, посипани с пръжки и зеле, можеш да си оближеш пръстите. А и бирата ти се услажда тогава. Човек се чувствува така доволен. И всичко това войната ни го отне.

Брадатият Балоун тежко въздъхна и тръгна към полковата канцелария, Швейк пък по старата алея с високите липи сви към лавката.

Ротният фелдфебел по това време седеше безгрижен в лавката и разправяше на един свой познат щабсфелдфебел какви печалби е получавал преди войната от блажните бои и какви от постните.

Щабсфелдфебелът беше вече в невъзможно състояние. Преди обед при него дошъл един чифликчия от Пардубице, синът на когото служеше в лагера, дал му солиден подкуп и целия преди обед го черпил в града.

Сега фелдфебелът седеше отчаян, нищо не му беше вече вкусно. Не знаеше дори за какво говори, а пък разговорът за блажните бои като че ли никак не го засягаше.

Той се занимаваше със собствените си халюцинации и фъфлеше нещо за местната железопътна линия, която трябвало да води от Тржебон до Пелхржимов и обратно.

Когато влезе Швейк, Ванек се опитваше още веднъж да обясни в цифри на щабсфелдфебела колко се е печелело от един килограм циментова боя за постройки. Щабсфелдфебелът ни в клин, ни в ръкав му отговори следното:

— На обратния път той умря и остави само писма.

Като забеляза Швейк, смеси го очевидно с някой неприятен за него човек и започна да го ругае и да го нарича чревовещател.

Швейк се приближи до Ванек, който също беше на градус, но при все това не преставаше да бъде твърде приятен и мил.

— Господин фелдфебел — доложи Швейк, — господин поручикът заповяда веднага да идете в склада, там чака вече подофицерът Фукс с десет пехотинки, ще приемате консерви. Господин поручикът каза да идете бегом. Той телефонира вече на два пъти.

Ванек прихна да се смее.

— Да не съм луд бе, пиле. Че аз в такъв случай сам би трябвало да се напсувам, ангелчето ми. За всичко има достатъчно време, още не е избухнал пожар, златното ми детенце. Когато поручик Лукаш изпрати на фронта толкова бойни роти, колкото съм изпратил аз, чак тогава ще има право да говори и напразно да досажда на хората със своя laufschritt. Същата заповед аз я получих вече в полковата канцелария: утре сме заминавали, да сме съберели багажа и да сме получели храна за из пътя. И какво направих: най-спокойно се отбих на четвъртинка вино, седя си тука хубавката и оставям всичко да си тече, както му е редът. Консервите ще си останат консерви. Храната ще си остане храна. Познавам склада по-добре от господин поручика и зная какво се говори по конференциите на господа офицерите при господин полковника. Господин полковникът само благодарение на фантазията си може да мисли, че в склада има консерви. Складът на нашия полк никога не е имал резерв от консерви и в случай на нужда ги е получавал от бригадата или ги е вземал назаем от други полкове, с които е бил във връзка. Само на бенешовския полк дължим над триста консерви. Хе-хе! Нека си говорят те на конференциите, каквото им е угодно, но не бива да има никаква паника! Та когато нашите отидат в склада, магазинерът сам ще им каже, че са се побъркали. Досега пито една бойна рота при заминаването си не е получавала консерви.

— Нали бе, стар картоф — обърна се той към щабсфелдфебела. Последният обаче или беше на заспиване, или пък бе изпаднал в малък делириум, защото му отговори:

— Вървейки, тя държеше чадъра разтворен над себе си.

— Най-добре ще направите — продължи ротният фелдфебел Ванек — да зарежете всичко. Ако днес в полковата канцелария са казали, че утре ще се заминава, то и едно дете няма да повярва на това. Може ли да заминем без вагони? В мое присъствие телефонираха на гарата. Там няма нито един свободен вагон. Същото, ама съвсем същото беше и с последната бойна рота. Тогава цели два дни стояхме на гарата и чакахме да се смили някой над нас и да ни изпрати влак. А после пък не знаехме къде да заминем. Даже и господин полковникът не знаеше. Бяхме прекосили вече цяла Маджария и все още никой не знаеше къде отиваме, в Сърбия или в Русия. На всяка гара се свързвахме направо с щаба на дивизията, а пък те ни имаха само за кръпка и ни пришиха най-сетне на фронта при Дукля. Там ни разпердушиниха и ние се върнахме да се формираме отново. Само никаква паника. С течение на времето всичко ще се изясни. Никога не е нужно да се бърза. Jawohl nochamol!^[11] Виното днес е необикновено хубаво — продължи да говори Ванек, без да обръща внимание на щабсфелдфебела, който бърбореше:

— Glauben Sie mir, ich habe bisher wenig von meinem Leben gehabt. Ich wundere mich über diese Frage.^[12]

— Защо да си създавам излишни ядове преди заминаването на бойната рота? Когато потягах първата бойна рота, с която заминах, всичко беше готово за два часа. Другите роти на батальона се готвиха за заминаване цели два дни. Но командир на нашата рота беше подпоручик Пршеносил, голям арабия, и той каза: „Никакво бързане, момчета“ и всичко вървеше като по мед и масло. Два часа преди заминаването на влака започнахме да прибираме багажа. Добре ще направите да седнете…

— Не мога — каза добрият войник Швейк с ужасно самоотрицание, — трябва да се върна в канцеларията; някой може да се обади по телефона.

— Е, вървете тогава, златното ми, но запомнете за в бъдеще, че не правите хубаво, истинският ординарец никога не бива да бъде там, дето има нужда от него. Не бива толкова да се престаравате в службата. Няма нищо по-грозно наистина от припряния ординарец, който би желал да налапа наведнъж цялата служба. Така да знаеш, душичке.

Но Швейк беше излязъл вече и бързо се отправи към канцеларията на своята бойна рота. Ванек остана сам. Решително не можеше да се каже, че щабсфелдфебелът би могъл да му прави компания.

Последният се беше затворил напълно в себе си и като милваше четвъртинката вино, без всякаква връзка фъфлеше на чешки и немски:

— Много пъти съм минавал през това село и нямах и представа за неговото съществуване. In einem halben Jahre habe ich meine Staatsprüfung hinter mir und neinen Doktor gemacht^[13]. Превърнах се в стар инвалид, благодаря ви, Луция. Erscheinen Sie in schön ausgestatten Bänden^[14]. Може би има някой между нас, който помни това.

От скука ротният фелдфебел започна да барабани с пръсти някакъв марш. Той не скуча дълго време, тъй като вратата се отвори, влезе готвачът на офицерския стол, Юрайда, и се залепи на един стол.

— Днес — забърбори той — ние получихме заповед да идем да си получим коняка. Плетената дамаджана за ром не беше празна и затова трябваше да я пресушим. Не беше лесно. Персонала на кухнята не можеш го мръдна сега. Обърках сметката с няколко порции и за господин полковника, който дойде по-късно, не остана храна. Сега му правят омлет. Голям майтап.

— Много хубаво приключение — отбеляза Ванек, който, пийнал, винаги обичаше да употребява красиви думи.

Готвачът Юрайда се впусна във философствуване, което фактически напълно отговаряше на бившото му занятие. Преди войната той издавал окултистко списание и библиотека — „Загадките на живота и смъртта“.

В казармата се беше наредил в офицерския стол на полка и когато се задълбочаваше в четене превода на староиндийските сутери Прагна-Парамита^[15] (Прозряната мъдрост), много често му се случваше да изгори печеното.

Полковник Шрьодер го обичаше като рядкост в полка. Та кой офицерски стол можеше да се похвали с готвач-окултист, който, прозирайки в загадката на живота и смъртта, изненадва всички с вкусните си гозби. Неговият ростбив, неговото рагу бяха толкова хубави, че поручик Дуфек, смъртно ранен при Комаров, не преставаше да зове Юрайда.

— Да, като гръм от ясно небе — рече Юрайда, които едва се държеше на стола и миришеше на ром, сякаш целият като сюнгер беше напоен с тая течност. — Днес, като не му стигна храната и като видя само задушените картофи, полковникът изпадна в състояние гаки. Знаете ли какво е това гаки? Това е състоянието на гладните духове. И аз му казах: „Господин полковник, има ли във вас достатъчно вътрешна сила, за да преодолеете предопределението на съдбата — липсата на телешки бъбрек? Карма^[16] е предопределила, господин полковник, да получите за вечеря приказен омлет с накълцан и задушен телешки дроб.“

— Мили приятелю — тихо каза той след малко на ротния фелдфебел, като същевременно направи неволно движение с ръка и катури всички чаши на масата.

— Съществува небитие на всички явления, форми и вещи — мрачно продума след това си деяние готвачът-окултист. — Формата е небитие и небитието е форма. Небитието не се различава от формата, формата не се различава от небитието. Това, което е небитие, то е и форма, а което е форма, то е и небитие.

Готвачът-окултист се загърна в плащеницата на мълчанието, подпря глава на ръката си и потъна в съзерцание на мократа, заляна маса.

Щабсфелдфебелът продължаваше да фъфли нещо, което нямаше никакъв смисъл:

— Житото изчезна от полето, изчезна — in dieser Stimmung erhielt er Einladung und gunz zu ihr^[17]. Празникът Свети дух е напролет.

Ротният фелдфебел Ванек продължаваше да барабани по масата, пиеше и от време на време си спомняше, че в склада го чакат десет души войници и един подофицер.

При тая мисъл той се усмихваше на себе си и махваше с ръка.

В канцеларията на единадесета рота се върна късно и намери Швейк на телефона.

— Формата е небитие и небитието е форма — можа да изплюе той, катури се облечен на леглото и веднага заспа.

А Швейк продължаваше да седи при телефона, понеже преди два часа поручик Лукаш беше му съобщил, че все още е на конференция при господин полковника, и забрави да му каже, че може да се отдалечи от телефона.

После с него говори по телефона и подофицерът Фукс, който, след като бе намерил склада заключен, напразно беше чакал с десетте войници да дойде ротният фелдфебел.

Накрая подофицерът Фукс се запиля нанякъде, а десетте войници един по един се върнаха в бараката си.

От време на време Швейк се развличаше, като вземаше слушалката и слушаше. Телефонът беше някаква нова система, която току-що въвеждаха в армията, и имаше това предимство, че чуждите разговори се чуваха доста ясно по цялата линия.

Обозът и артилерийските казарми се псуваха взаимно, сапьорите се заканваха на военната поща, военното стрелбище ръмжеше по адрес на картечарите.

А Швейк продължаваше да седи при телефона.

Конференцията у полковника не свършваше.

Полковник Шрьодер развиваше най-новите военни теории и особено подчертаваше значението на минохвъргачите.

Говореше врели-некипели: за това какво е било преди два месеца положението на фронта долу и на изток, за значението на безупречната връзка между частите, за отровните газове, за стрелбата срещу неприятелските самолети, за снабдяването на войската на фронта. След това премина върху отношенията вътре във войската.

Той се разприказва надълго и нашироко за отношенията на офицерите към войниците, на войниците към подофицерите, за преминаването към неприятеля, за политическите събития и за това, че петдесет на сто от чешките войници са „politisch verdächtig“^[18].

— Jawohl, meine Herren, der Kramarsch, Scheiner und Klofatsch.^[19]

Повечето от офицерите през това време се питаха кога дядката ще престане да дрънка, но полковник Шрьодер продължаваше да бръщолеви за новите задачи на новите бойни батальони, за падналите офицери от полка, за цепелините, за испанските ездачи^[20], за клетвата.

В тоя миг поручик Лукаш си спомни, че добрият войник Швейк не бе присъствувал при полагане на клетва от батальона, тъй като през това време се намираше под следствие в дивизионния съд.

И това изведнъж му се стори така смешно. То беше нещо подобно на истеричен смях, който зарази седящите наоколо офицери. Този смях привлече вниманието на полковника, който беше преминал на нова тема: опитът, придобит от немските армии при отстъплението им в Ардените. Той забрави какво искаше да каже и забеляза:

— Господа, това не е смешно.

След това всички отидоха в офицерския клуб, тъй като полковник Шрьодер бе повикан на телефона от щаба на бригадата.

Швейк продължаваше да дреме край телефона, когато го събуди внезапен звън:

— Ало — чу той, — тук полковата канцелария.

— Ало — отговори, — тук канцеларията на единайста рота.

— Не ме бави — чу се глас, — вземи молив и пиши. Приеми телефонограма.

— Единайсета бойна рота…

И едно след друго последваха изречения в странно безредие, тъй като по линията говореха едновременно и дванадесета, и тринадесета бойна рота и телефонограмата съвсем се загуби в тая паника от звуци. Швейк не разбра нито дума. Накрая всичко утихна и Швейк можа да чуе:

— Ало, ало, а сега бързо я прочети!

— Какво да прочета?

— Как какво да прочетеш? Телефонограмата, вол такъв!

— Каква телефонограма?

— Мама му стара, да не би да си глух? Телефонограмата, която ти продиктувах, идиот такъв!

— Аз не чух нищо, защото говореше и някой друг.

— Ей, маймуна такава, да не мислиш, че само с тебе ще се забавлявам? Ще приемеш ли телефонограмата, или не? Взе ли молив и хартия? Не си ли, говедо такова, да чакам да го намериш, а? Бре, какви войници. Е, ще приемаш ли? Готов ли си? Най-после си готов! Ти да не би да се преоблича специално по тоя случай? Слушай: „Единайсета бойна рота.“ Повтори го!

— Единайсета бойна рота…

— Командира на ротата, готово ли е? Повтори.

— Командира на ротата.

— Zur Besprechung morgen^[21]. Готово ли е? Повтори.

— Zur Besprechung morgen…

— Um neun Uhr^[22]. Unterschrift. Знаеш ли какво е това Unterschrift, маймуно! Подпис! Повтори!

— Um neun Uhr — Unterschrift. Знаеш ли — какво е — Unterschrift, маймуно — подпис.

— Идиот. Значи, подпис: полковник Шрьодер, говедо. Написа ли? Повтори.

— Полковник Шрьодер, говедо.

— Добре, вол такъв. Кой прие телефонограмата?

— Аз.

— Мама му стара, кой е тоя аз?

— Швейк. Още нещо?

— Слава богу, нищо повече. Но би трябвало да те казват муле. Какво ново има при вас.

— Нищо. Всичко по старому.

— Доволен си, нали? Днес вързали някого от вашите, а?

— А, свръзката на господин поручика, изял му беше обеда. Не знаеш ли кога заминаваме?

— Ама че въпрос, това не го знае и дядката, лека нощ. Имате ли бълхи?

Швейк остави слушалката и започна да буди ротния фелдфебел Ванек, който ожесточено се съпротивляваше и удари Швейк по носа, когато той го раздруса. След това легна по корем и започна да рита леглото около себе си.

Швейк обаче успя да го разбуди дотам, че Ванек, търкайки очи, се обърна по гръб и уплашено попита какво става.

— Нищо особено — отговори Швейк, — бих искал само да се посъветвам с вас. Току-що приех телефонограма. Утре сутринта в девет часа поручик Лукаш трябва да иде на конференция при господин полковника. Не знам какво да направя. Да ида ли да му го съобщя веднага или чак сутринта? Като ви гледах как хубаво бяхте му откъртили, дълго се колебаех дали да ви събудя, но после си казах, голяма работа, по-добре се посъветвай…

— Моля ви, за бога, оставете ме да спя — изохка Ванек, като се прозяваше с цяла уста, — идете чак сутринта и не ме будете!

Той се обърна на хълбок и отново заспа. Швейк пак се върна при телефона и започна да дреме на масата. Събуди го дрънкане.

— Ало, единайсета бойна рота?

— Да, единайсета бойна рота. Кой е там?

— Тринайсета бойна. Ало. Колко ти е часът? Викам, викам централа, никой не ми се обажда. Нещо не идват да ме сменят.

— Нашият е спрял.

— Значи, и вие сте на същото дередже като нас. Не знаеш ли кога ще тръгнем? Не си ли говорил с полковата канцелария?

— Трънки знаят и там.

— Дръжте се прилично, госпожице. Получихте ли консерви? Нашите ходиха и не донесоха нищо. Складът бил затворен.

— И нашите се върнаха с празни ръце.

— Изобщо цялата тая паника е излишна. За къде мислиш, че ще заминем?

— За Русия.

— Аз мисля, че за Сърбия. Ще видим, когато стигнем в Пеща. Ако тръгнем надясно, ясно е, че за Сърбия, а наляво — за Русия. Раздадоха ли ви сухарните торби? Разправят, че сега щели да повишат заплатите? Играеш ли на фришефире^[23]? Играеш? Ела утре тогава. Ние ги цакаме всяка вечер. Колко души сте на телефона? Сам ли си? Тогава плюй на всичко и върви да спиш. Какъв е тоя ред при вас? Дошло ти, казваш, като изневиделица? Е, най-после, идат да ме сменят. Кърти сладко.

Швейк това и направи. Заспа сладко-сладко, като забрави да окачи слушалката, така че никой не можа да обезпокои съня му на масата. Телефонистът в полковата канцелария ругаеше, че не може да получи връзка с единайсета бойна рота, за да предаде нова телефонограма: „Утре до дванадесет часа да се съобщи в полковата канцелария броят на ония, които не се ваксинирани против тиф.“

През това време поручик Лукаш все още седеше в офицерския клуб с военния лекар Шанцлер, който, възседнал стола, на правилни промеждутъци удряше по пода с билярдната си щека и едно след друго изговаряше следните изречения:

— Пръв сарацинският султан Салах Един е признал неутралитета на санитарния корпус.

— Грижи за ранените трябва да се полагат и от двете страни.

— Трябва да им се осигури безплатно лекуване и по тоя начин да се отплатим за съответните грижи на другата страна.

— Трябва да се разреши да им се изпращат лекари и помощен персонал, снабден с генералски паспорти.

— Също така ранените пленници да се връщат под генералска охрана и гаранция или пък да бъдат разменяни. Да им се дава право впоследствие да продължат службата си.

— Болните от двете страни не трябва да бъдат пленявани и убивани, а да бъдат настанявани на сигурно място в болниците и да им се оставя стража, която също както и болните да се ползува с правото на завръщане с генералски паспорти. Това да важи и за военните свещеници, лекарите, хирурзите, аптекарите, болногледачите, помощния персонал и други лица, определени за обслуга на болните, които не бива да бъдат пленявани, а да се изпращат по същия път обратно.

Доктор Шанцлер бе счупил вече две щеки и все още не можеше да привърши странния си коментар за грижите, които трябва да се полагат за ранените през време на войната. Той непрекъснато пъстреше речта си с някакви генералски паспорти.

Поручик Лукаш допи черното си кафе и си отиде в къщи, където намери брадатия Балоун напълно погълнат от работа: в някакво канче той пържеше салам върху спиртника на поручика.

— Осмелявам се — заекна Балоун, — позволявам си, господин поручик, разрешете да доложа …

Лукаш го погледна. В този миг Балоун му се стори като голямо дете, наивно създание и поручик Лукаш внезапно съжали, че бе заповядал да го вържат заради големия му глад.

— Гледай си работата, Балоун — каза той, като откачи сабята си, — утре ще наредя да ти се даде още една дажба хляб.

Поручик Лукаш седна на масата. Той беше изпаднал в особено настроение и започна да пише сантиментално писмо на леля си:

„Мила лельо!

Току-що получих заповед да стегна ротата за заминаване на фронта. Може би това писмо е последното, което ще получиш от мене, тъй като навсякъде се водят ожесточени боеве и загубите ни са големи. Ето защо за мене е трудно да завърша писмото си с думите «довиждане!». Много по-подходящо е да ти изпратя последно сбогом!“

„Останалото ще допиша утре“ — помисли поручик Лукаш и отиде да си легне.

След като видя, че поручикът е заспал здраво, Балоун отново започна да тършува и рови из жилището, също като хлебарка нощем. Той отвори куфарчето на поручика и нахапа блокче шоколад, но се уплаши, тъй като поручикът в тоя миг се размърда насън. Бързо сложи нахапания шоколад в куфарчето и се смълча.

После тихичко погледна написаното от поручика.

Прочете го и остана трогнат, особено от „последното сбогом“.

Легна на своя сламеник край вратата и се унесе в спомени за дома и за клането на свини.

Не можеше да се избави от живата представа как пробожда кървавицата, за да излезе въздухът от нея, та да не се пукне при варенето.

При спомена как у съседите веднъж се спука цял шпеков салам и се развари, той заспа неспокоен сън.

Присъни му се, че е повикал несръчен месар за пълнене на кървавици и чревца. После пък засънува, че месарят е забравил да направи кървавици, че приготвената кайма е изчезнала и че не достигат клечки за връзване на кървавиците. След това му се присъни нещо за военнополевия съд, хващат го в момента, когато мъкне къс месо от полската кухня. Накрая той се видя увиснал на една липа в алеята на военния лагер в Брук ан дер Лайте.

 

Швейк се събуди с настъпващото утро, дошло с аромата на кафето, което варяха във всички кухни. Механически, сякаш току-що беше завършил телефонен разговор, той окачи слушалката и тананикайки, предприе малка утринна разходка из канцеларията.

Той започна направо от средата на песента, как войникът се преоблякъл на момиче и отишъл при любимата си в мелницата. Мелничарят го сложил да спи при дъщеря си, но преди това извикал мелничарката:

Майко мила, дай вечеря,

нек момето да вечеря.

Мелничарката нахранва подлия тип. И след това — семейна трагедия.

Стават мелничари рано,

на врата им пише само:

Вашта щерка Ана Нана

чест изгуби отзарана.

В края на песента Швейк вложи толкова глас, че канцеларията се оживи: ротният фелдфебел Ванек се събуди и попита колко е часът.

— Тъкмо свириха зора.

— Е, аз ще стана след кафето^[24] — реши Ванек, който винаги имаше достатъчно време за всичко, — и без това днес ще ни изтормозят с прибързаните си заповеди: търчи тук, търчи там. Напразно ще ни разкарват само както вчера с консервите… — Ванек се прозина и попита дали не е ораторствувал много снощи, след като се върнал.

— Беше малко нещо неразбрано — каза Швейк, — непрекъснато ломотехте за някакви си форми, че формата не е форма и това, което не е форма, било форма и тая пък форма не била форма. Но скоро се уморихте и захъркахте, сякаш цяла дъскорезница бяха преместили в стаята.

Швейк млъкна, разходи се до вратата и обратно до кревата на ротния фелдфебел, пред когото се спря и подхвърли:

— Колкото се касае до мене, господин фелдфебел, щом чух това, което разправяхте за ония, формите де, спомних си за Затка, който работеше на станцията за светилен газ в Летна^[25] и ходеше да пали и гаси фенерите. Той беше просветен човек и посещаваше всички механи на Летна. Нали от паленето на лампите до загасването им минава много време, а човек няма какво да прави. След това сутрин в станцията за светилен газ Затка водеше разговори, подобни на вашия, само че той казваше: „Кубът е ръб, затова кубът е ръбест.“ Аз го чух със собствените си уши, когато един пиян полицай ме беше завел по погрешка в станцията за светилен газ вместо в полицейския участък, задето бях замърсил улицата.

И после — рече Швейк тихо — Затка завърши много зле. Стана член на Марианската конгрегация и заедно с небесните кози^[26] ходеше да слуша проповедите на поп Емелка^[27] при „Свети Игнат“ на Карловия площад. Веднъж, когато бяха дошли мисионери в „Свети Игнат“ на Карлака, той забрави да загаси лампите в района си, така че светилният газ горя цели три дни и три нощи без прекъсване.

Много е лошо — продължи Швейк, — когато човек изведнъж се забърка в някакви философии, това винаги мирише на делириум тременс. Преди години в нашия полк преместиха някой си майор Блюхер от седемдесет и пети полк. Той ни събираше веднъж в месеца, заповядваше да ни строят в каре и разсъждаваше с нас по въпроса какво представлява военният началник. Той не пиеше нищо друго освен сливовица. „Всеки офицер, войници — обясняваше ни той на казармения плац, — сам по себе си е най-съвършената личност, която има сто пъти повече ум, отколкото всички вие заедно. Нещо по-съвършено от офицера, войници, вие не може да измислите даже и цял живот да мислите върху това. Всеки офицер е необходимо същество, докато вие, войниците, сте само случайни същества, вие можете да съществувате, но можете и да не съществувате. Ако се стигне до война и вие, войници, паднете за негово величество императора, хубаво, с това много нещо няма да се промени, но ако преди вас падне командирът ви, едва тогава ще видите, че сте зависими от него, ще видите колко голяма е загубата. Офицерът трябва да съществува, а вашето съществуване произлиза собствено само от съществуването на господа офицерите, вие произлизате от тях, вие не можете да минете без офицери. Без военния си началник вие не можете да пръднете дори. За вас, войници, офицерът е нравствен закон, независимо от това дали го разбирате, или не, и понеже всеки закон трябва да има и свой законодател, то това, войници, е офицерът, към когото се чувствувате и трябва да се чувствувате задължени за всичко. И вие трябва да изпълнявате всяка негова заповед, всяка без изключение, даже и да не ви изнася.“

А веднъж, като свърши, той тръгна да обикаля карето и да ни пита един по един:

— Какво усещаш, когато закъснееш от отпуска?

Войниците даваха такива забъркани отговори, сякаш досега не бяха закъснявали, казваха, че след закъсняване им било лошо на стомаха, а един дори твърдеше, че се чувствувал наказан под оръжие, и. т.н. Блюхер заповядваше да ги отвеждат настрана, следобед щели да правят лицева опора за наказание, задето не могли да изразят какво чувствуват. Преди да дойде моят ред, аз си спомних за какво беше разсъждавал с нас последния път и когато се изправи пред мене, съвсем спокойно му казах:

— Господин майор, когато закъснея от отпуска, винаги усещам в себе си някакво неспокойствие, страх и угризение на съвестта. Но ако се случи да ми дадат повечко отпуска и аз успея да се върна без произшествия и навреме в казармата, тогава ме обхваща някакво блажено спокойствие, полазва ме вътрешно доволство.

Всичко наоколо прихна да се смее, а майор Блюхер ми кресна:

— По тебе, какаванин такъв, може да лазят само дървеници, когато хъркаш в леглото си. Я го гледай, мизерникът му с мизерник, той ще си прави майтап с нас.

И така хубаво ме вързаха на пръсти, да ти е драго да гледаш.

— В казармата другояче не може — каза ротният фелдфебел, протягайки се лениво на леглото, — това е станало вече традиция — както и да отговаряш, каквото ида правиш, над тебе винаги ще има надвиснали облаци и ще те бият гръмотевици. Без това дисциплината не е възможна.

— Много правилно — рече Швейк. — Никога няма да забравя как затвориха новобранеца Пех. Командир на ротата беше някой си поручик Моц. Той събра новобранците да ги пита кой откъде е.

„Вие, новобранци зелени, загубени — казваше им той, — трябва да се научите да отговаряте ясно, точно като картечница. Сега да започнем. Откъде сте вие, Пех?“ Пех беше интелигентен човек и отговори: „Долни Боусов, Унтер Бауцен, двеста шестдесет и седем къщи, хиляда деветстотин тридесет и шест жители чехи, окръг Ичин, околия Соботка, бившо имение Кост, енорийска църква «Света Катерина» от четиринайсето столетие, възобновена от граф Вацлав Братислав Нетолицки, училище, поща, телеграф, станция на ж.п. линия, захарна фабрика, мелница с дъскорезница, махала Валха, шест панаира годишно.“ Тук вече подпоручик Моц с един скок се намери при него и започна да го удря по устата и да вика: „На ти един панаир, на ти втори, на ти трети, четвърти, пети, шести.“ И Пех, въпреки че беше новобранец, поиска да се яви на батальонен рапорт. По канцелариите тогава имаше една весела сган, взеха, та написаха, че се явява на батальонен рапорт заради панаирите в Долни Боусов, батальонен командир беше майор Рохел. „Also, was gibt’s?“^[28] — попита той Пех и последният започна: „Господин майор, разрешете да доложа, че в Долни Боусов има шест панаира годишно.“ А майор Рохел му ревна, затропа с крака и заповяда да го отведат в лудницата. От тоя момент Пех стана най-лошият войник, все него наказваха.

— Трудно се възпитават войниците — каза ротният фелдфебел Ванек, като се прозина. — Войник, който не е наказван през време на службата си, не е войник. В мирно време може и да съществува обичай на войниците, които са си отбили службата без наказание, да се дава предимство в цивилния живот. Днес тъкмо най-лошите войници, които в мирно време не са излизали от ареста, са най-добрите войници на фронта. Помня пехотинеца Силванус от осма бойна рота. Преди върху главата му се сипеха наказания след наказания, и то какви! Той не се свенеше да открадне и последния крайцер от другаря си, но когато попадна в сражение, пръв преряза телените мрежи, плени трима души, на единия от които още из пътя му светил маслото, защото не му вдъхвал доверие. Получи големия сребърен медал, сложиха му две нашивки и ако не го бяха обесили по-късно при Дукля, отдавна да е подофицер. Но не можеше да не го обесят, понеже след едно сражение той пожела да иде на разузнаване и някакъв патрул от друг полк го заварил да пребърква труповете. Намериха у него около осем часовника и много пръстени. И го обесиха при щаба на бригадата.

— От това се вижда — забеляза Швейк мъдро, — че всеки войник трябва да заслужи положението си.

Звънна телефонът. Ротният фелдфебел откачи слушалката и се зачу гласът на поручик Лукаш, който питаше какво става с консервите. После се чуха някакви упреци.

— Наистина няма, господин поручик! — викаше Ванек в телефона. — Къде ще има, това е само фантазия на ония там горе в интендантството. Напълно излишно беше да пращаме хората. Аз исках да ви телефонирам. Бил съм в лавката? Кой ви каза? Окултистът-готвач от офицерския стол? Позволих си да се отбия. Знаете ли, господин поручик, как нарече окултистът консервената паника? „Ужасът на неродения.“ Съвсем не, господин поручик, напълно трезвен съм. Какво прави Швейк ли? Тук е. Да го извикам ли?

— Швейк, на телефона — каза ротният уредник и тихо добави, — а ако ви пита как съм се върнал снощи, кажете, че всичко е било наред.

Швейк на телефона:

— Тук Швейк, господин поручик.

— Я слушайте, Швейк, как стои работата с консервите? Всичко наред ли е?

— Няма, господин поручик, и помен няма от тях.

— Бих желал, Швейк, докато сме в лагера, да се явявате на рапорт всяка сутрин. Иначе, след като заминем, вие ще бъдете неотлъчно при мене. Какво правихте през нощта?

— Цяла нощ бях на телефона.

— Имаше ли нещо ново?

— Имаше, господин поручик.

— Швейк, недейте става пак идиот. Някой не предаде ли нещо важно?

— Предадоха, господин поручик, но чак за девет часа, а аз не исках да ви безпокоя — и през ум не ми мина такова нещо.

— Хайде, кажете, дявол го взел, какво толкова важно има за девет часа?

— Телефонограма, господин поручик.

— Не ви разбирам, Швейк.

— Аз съм го записал, господин поручик. „Приемете телефонограма. Кой е на телефона? Написа ли? Чети — или нещо подобно.“

— Мама му стара, голяма беля си взех с вас, Швейк. Кажете ми съдържанието или ще скоча да ви ударя една. Е, хайде!

— Пак някакъв бешпрехунг, господин поручик, днес сутринта в девет часа при господин полковника. Исках да ви събудя снощи, но после размислих.

— Само да бяхте посмели да вдигнете гюрултия заради тая глупост. Малко ли време има на заранта? Wieder eine Besprechung, der Teufel soll das alles buserieren!^[29] Окачете слушалката, извикайте Ванек на телефона!

Ротният фелдфебел Ванек на телефона:

— Rechnungsfeldwebel Wanek, Herr Oberleutnant.^[30]

— Ванек, веднага да ми намерите нова свръзка. Тоя разбойник Балоун през нощта ми изял всичкия шоколад. Да го вържем ли? Не, ще го преместим при санитарите. Мъжага като планина, ще може поне по-лесно да измъква ранените от боя. Ще ви го изпратя веднага. Уредете въпроса в полковата канцелария и се върнете веднага в ротата. Мислите ли, че скоро ще тръгнем?

— Недейте се тревожи, господин поручик. Когато трябваше да заминем с девета бойна рота, цели четири дена ни водиха за носа. С осмата — никаква разлика, само с десетата беше по-добре. Тогава бяхме felddienstfleck^[31], на обед получихме заповедта и вечерта заминахме, но затуй пък след това ни разкарваха из цяла Унгария и не знаеха коя дупка на кой фронт да запушат с нас.

От момента, когато беше станал командир на единадесета бойна рота, поручик Лукаш изпадна в състояние, наричано синкретизъм: мъчеше се да изглажда противоречията чрез отстъпки, като стигаше даже до смесване на гледищата.

Затова той отговори:

— Да, възможно е, те така стават тия работи. Значи, смятате, че няма да заминем днес? В девет часа имаме съвещание при господин полковника. Апропо, знаете ли, че сте Diensführender^[32]? Аз само така. Направете ми… Чакайте, какво да вземете да направите?… Списък на началствуващите лица в ротата с графа откога са на служба… После сведение за ротните резерви. Народност? Да, да, и това… Но преди всичко изпратете ми нова свръзка… Какво ще прави днес офицерският кандидат Плешнер? Vorbereitung zum Abmarsch^[33]. Сметките ли? След храна ще дойда да ги подпиша. Никого недейте пуска в града. До лавката в лагера ли? След храна за един час… Извикайте Швейк!…

— Швейк, вие оставате засега на телефона.

— Господин поручик, разрешете да доложа, аз не съм пил още кафе.

— Вземете си кафето тогава и останете в канцеларията на телефона, докато не ви повикам. Знаете ли какво нещо е ординарецът?

— Той търчи насам-нататък, господин поручик.

— Да сте си на мястото тогава, когато ви извикам. Кажете още веднъж на Ванек да ми намери някоя свръзка. Швейк, ало, къде сте?

— Тук, господин поручик, тъкмо донесоха кафето.

— Швейк, ало!

— Чувам, господин поручик, кафето е съвсем студено.

— Вие вече знаете много добре какво нещо е свръзката, Швейк. Прегледайте я и после ми съобщете що за птица е. Окачете слушалката.

Като сърбаше черното кафе, в което беше налял ром от шишето с надпис „Тинте“ (от предпазливост), Ванек погледна Швейк и каза:

— Нашият поручик нещо много вика по телефона; разбрах всичко, каквото каза. Вие, Швейк, трябва да сте добри познати с господин поручика.

— Ние с него сме едно — отговори Швейк. — Едната мие другата. Колко неща сме преживели заедно. Колко пъти искаха да ни разделят, но ние пак се събирахме. Той винаги във всичко се е осланял на мене, дори аз самият му се чудя понякога. Сигурно чухте и това, че трябва да ви напомня още веднъж да му намерите нова свръзка. Аз ще трябва да я прегледам и да си дам мнението. Той, господин поручикът, не се задоволява с каквато и да било свръзка.

 

Когато свикваше на съвещание офицерите от поделението, на което предстоеше да замине, полковник Шрьодер правеше това пак от голяма любов към приказките. Освен това трябваше да се разреши по някакъв начин и аферата с школника Марек, който не искаше да чисти нужниците и беше изпратен от полковник Шрьодер в дивизионния съд за неподчинение.

От дивизионния съд го бяха върнали снощи и го бяха държали под стража в караулното. Едновременно с това в канцеларията се получи едно безкрайно заплетено служебно писмо от дивизионния съд, в което се изтъкваше, че в случая не се касаело за неподчинение, тъй като школниците не бивало да чистят нужници, но независимо от това все пак имало Subordinationsverletzung^[34], което провинение можело да бъде изкупено с добро държане на фронта. Поради това школникът Марек се изпращал обратно в полка си, а следствието за нарушение на дисциплината се спирало до края на войната, но щяло да бъде подновено при първата нова простъпка на школника.

Имаше и друг един случай. Едновременно с школника Марек от дивизионния съд бяха предали в караулното и мнимия подофицер Тевелес, който неотдавна се бе появил в полка, където беше изпратен от болницата в Загреб. Той носеше голям сребърен медал, отличителните белези на школник и три нашивки. Разказваше за героичните подвизи на шеста бойна рота в Сърбия, от която останал жив само той. Следствието установи, че в началото на войната с шеста бойна рота наистина заминал някой си Тевелес, който обаче нямал правата на школник. Изискано беше сведение от бригадата, към която се беше числила шеста бойна рота в момента, когато на втори декември 1914 година стана отстъплението от Белград. Установи се, че в списъка на предложените за награждаване и на действително наградените със сребърни медали не фигурираше никакъв Тевелес. Дали обаче пехотинецът е бил произведен в чин подофицер през време на белградската акция, беше съвършено невъзможно да се установи, тъй като цялата шеста бойна рота заедно с офицерите си беше изчезнала при църквата „Света Сава“ в Белград. В дивизионния съд Тевелес се оправдаваше с това, че наистина му бил обещан големият сребърен медал и затова той си го купил в болницата от един босненец. Що се отнася до школнишките отличителни знаци, той си ги бил пришил в пияно състояние и продължил да ги носи, защото не бил изтрезнявал оттогава, тъй като организмът му бил изтощен от дизентерия.

И така при започване на бешпрехунга, преди да бъдат разгледани тия два случая, полковник Шрьодер съобщи, че било необходимо да се срещат по-често преди заминаването, което нямало да се забави много. От бригадата му съобщили, че се чакат нареждания от дивизията. Войниците да бъдат готови, а ротните командири да се погрижат никой да не отсъствува. След това той повтори още веднъж всичко онова, за което надълго и нашироко беше говорил предишния ден. Още веднъж направи преглед на военните събития и наблегна, че нищо не бива да парализира бойния дух и бойната инициатива у войската.

На масата пред него имаше карта на фронта с карфици-знаменца, но знаменцата бяха разхвърляни, фронтовете — разместени извадените карфици-знаменца се търкаляха под масата.

Тая нощ всички фронтове бяха обърнати наопаки от котарака, който писарите държаха в полковата канцелария. След като се беше изсрал на австроунгарския фронт, в желанието си да зарови лайното, котаракът бе извадил знаменцата и размазал лайното по всички позиции, изпикал се беше върху фронтовете и предмостията и бе замърсил всички армейски корпуси.

Полковник Шрьодер беше твърде късоглед.

Офицерите от бойния батальон с интерес следяха как пръстът на полковник Шрьодер наближаваше купчинките.

— Оттук, господа, към Сокал на Буг — каза полковник Шрьодер пророчески и по памет започна да мести показалеца си към Карпатите, при което го завря в една от купчинките, с които котаракът се беше постарал да направи фронтовата карта релефна.

— Was ist das, meine Herren?^[35] — попита той изненадан, когато почувствува, че нещо се налепи по пръста му.

— Wahrscheinlich, Katzendreck, Herr Oberst!^[36] — твърде учтиво от името на всички отговори капитан Загнер.

Полковник Шрьодер подскочи и се втурна в съседната канцелария, откъдето се зачуха ужасни гръмотевици и ругатни, последвани от страхотната заплаха, че ще накара канцеларистите да изближат всичко, което котаракът им беше замърсил.

Разпитът беше кратък. Установи се, че котаракът преди две седмици бил домъкнат в канцеларията от най-младия писар Цвибелфиш. След тая констатация Цвибелфиш събра партакешите си и старшият писар го заведе в караулното, където щеше да остане да чака по-нататъшните разпореждания на господин полковника.

С това собствено завърши цялата конференция. Когато полковник Шрьодер, цял почервенял, се завърна при офицерите, той беше забравил, че искаше да постави на обсъждане и съдбата на школника Марек и лъжеподофицера Тевелес.

Ето защо каза съвсем кратко:

— Моля господа офицерите да бъдат готови и да изчакат по-нататъшните ми заповеди и инструкции.

И така школникът Марек и Тевелес останаха под стража в караулното, а по-късно, когато към тях се присъедини и Цвибелфиш, те можеха да играят мариаж^[37], а след мариажа да досаждат на пазачите си с молби да изловят бълхите от сламениците им.

След това тикнаха при тях и ефрейтора Пероутка от тринайсета бойна рота, който вчера, след като радио „партенка“ разпространи новината, че ще се заминава на позиция, беше изчезнал и на сутринта бе открит от патрула в „Бялата роза“ в Брук. Той обясняваше постъпката си с това, че преди заминаването поискал да види прочутата оранжерия на граф Харак край Брук, но на връщане се бил заблудил и чак на сутринта, уморен, бил стигнал „Бялата роза“. (А всъщност той цяла нощ беше спал с Руженка от същото заведение.)

Положението оставаше неизяснено. Ще се заминава ли, или няма да се заминава? По телефона в канцеларията на единадесета бойна рота Швейк имаше възможност да изслушва най-различни мнения, песимистични и оптимистични. От дванайсета рота телефонираха как някой в канцеларията чул, че трябвало да изчакат стрелковите учения по подвижни мишени и че щели да заминат едва след произвеждане на бойните стрелби. Това оптимистично гледище не се споделяше от тринайсета бойна рота, която телефонира, че от града току-що се върнал кандидат-подофицерът Хавлик, който чул там от един железничар, че вагоните били вече на гарата.

Щом чу това, Ванек дръпна слушалката от Швейк и закрещя нервиран, че железничарите дрънкат бабини деветини и че той току-що се бил върнал от полковата канцелария.

Швейк с истинска любов стоеше на поста си до телефона и на всички въпроси „Какво ново?“ отговаряше, че нищо определено не се знае.

Така отговори той и на въпроса на поручик Лукаш:

— Какво ново има при вас?

— Нищо положително не се знае още, господин поручик — стереотипно отговори Швейк.

— Говедо такова, окачете слушалката!

След това му продиктуваха цяла редица телефонограми, които Швейк прие с известни недоразумения. Преди всичко получи се телефонограмата относно ваксинираните и неваксинираните, която не бяха могли да му продиктуват през нощта поради обстоятелството, че той, без да окачи слушалката, беше заспал.

После една закъсняла телефонограма за консервите, въпросът с които още вчера беше изяснен.

Подир това телефонограма до всички дружини, роти и поделенията на полка:

„Копие от телефонограмата на бригадата № 75692. Заповед до бригадата № 172. При отчитане полковите артелни, когато се изброяват изразходваните продукти, да се спазва следният ред: 1. Месо. 2. Консерви. 3. Зеленчук пресен. 4. Зеленчук сушен. 5. Ориз. 6. Макарони. 7. Булгур и грис. 8. Картофи вместо предишното: 4. Зеленчук сушен и 5. Зеленчук пресен.“

След като Швейк я прочете на ротния фелдфебел, Ванек най-тържествено заяви, че подобни телефонограми се хвърлят в нужника.

— Измислил го е някой идиот в Щаба на армията и глупостта му веднага тръгнала да обикаля всички дивизии, бригади и полкове.

Швейк прие още една телефонограма, която му продиктуваха толкова бързо, че той успя да запише в бележника си само следното, което приличаше на някакъв шифър:

„In der Folge genauer erlaubt gewesen oder das selbst einem hingegen immerhin eingeholet werden“.^[38]

— Всичко това са излишни работи — рече Ванек на Швейк, който, след като го прочете гласно три пъти, най-безцеремонно изказа учудването си от написаното, — истински глупости, макар че, дявол го взел, може да бъде и шифровано, но ние тук в ротата нямаме възможност да го разчетем. И това може да се хвърли.

— И аз мисля така — рече Швейк, — ако предам на господин поручика, че трябва in der Folge genauer erlaubt gewesen oder das selbst einem hingegen immerhin eingeholet werden, той сигурно ще се обиди.

Някои хора страшно се обиждат — продължи Швейк и потъна отново в спомените си. — Веднъж пътувам с трамвая от Височани^[39] за Прага. В Либен се качи в трамвая господин Новотни. Щом го познах, излязох на платформата при него и го заприказвах. Казах му, че и двамата сме от Дражов. А той като отвори една уста — да не съм му бил досаждал, не ме познавал. Тогава започнах да му обяснявам. Припомних му, че като малко момче съм ходил у тях с майка си Антония и с баща си Прокоп, който беше иконом в един чифлик. Но и след това той продължаваше да се прави, че не ме познава. Тогава аз му разправих някои подробности, че в Дражов по това време имаше двама Новотни, Тонда и Йозеф. Казах му, че той е Йозеф и че от Дражов са ми писали, че веднъж, когато жена му го коряла в пиянство, той я застрелял. Тогава той замахна и понеже аз се отместих, счупи стъклото на предната платформа, голямото, пред ватмана. Като последица от това ни свалиха и ни отведоха в участъка. Оказа се, че човекът се докачил толкова, защото изобщо не се казвал Йозеф Новотни, а Едуард Дубрава и бил от Монтгомери в Америка. Дошъл бил да види роднините си.

Телефонът прекъсна разказа на Швейк и някакъв пресипнал глас откъм картечарите попита кога ще заминават. Сутринта щяло да има съвещание при господин полковника.

На вратата, цял пребледнял, се появи фелдфебел-школникът Биглер, най-големият идиот в ротата, тъй като в Школата за запасни офицери се беше старал да изпъкне с познанията си. Той кимна на Ванек да излезе в коридора, където те дълго време разговаряха.

Като се върна, Ванек се усмихваше презрително.

— Ама че вол — каза той на Швейк, — какви ли чешити няма в нашата рота! И той бил на бешпрехунга и когато ги освободили, господин поручикът заповядал взводните командири да направят преглед на оръжието и да бъдат строги, И сега иде да ме пита дали да заповяда да вържат Жлабек, който си бил изчистил пушката с газ.

Ванек се ядоса.

— Знае, че заминаваме за фронта, и пак ме пита за такива идиотщини. Видяхте ли вчера господин поручика? Беше заповядал да вържат свръзката, пък после, като размисли, омекна. Казах му на тоя младок да размисли хубаво, да не озверява войниците.

— Като казахте за свръзката — рече Швейк, — та се сетих, намерихте ли вече някаква свръзка на господин поручика?

— Не ставайте смешен — отговори Ванек, — има време. Пък аз мисля, че господин поручикът ще свикне и с Балоун. От време на време Балоун ще му изяде по нещо, но на фронта ще му мине меракът. Там често пъти и двамата няма да има какво да плюскат. Като му кажа, че Балоун ще остане, какво може да направи? Това е моя грижа и господин поручикът няма защо да ми се бърка в работата. Само никакво бързане.

Ванек отново се изтегна на леглото и каза:

— Швейк, разкажете някой анекдот из военния живот.

— Става — отговори Швейк, — но страх ме е, че пак ще се намери някой да ни позвъни.

— Прекъснете връзката бе, Швейк, извадете щепсела или снемете слушалката.

— Хубаво — рече Швейк, като сне слушалката, — ще ви разправя нещо, което е много подходящо за сегашното положение, само че тогава наместо истинска война имаше само маневри. Паниката бе същата, и тогава не се знаеше кога ще тръгнем от казармата. С мене служеше един речен пазач, на име Шиц, добър човек, но набожен и страхлив. Беше си въобразил, че маневрите са нещо ужасно, че хората там капят от жажда и санитарите ги събират като гнили круши. Затова той пи в запас, а когато тръгнахме и стигнахме до Мнишек, започна да се оплаква: „Аз, момчета, няма да мога да издържа; мене не може да ме спаси и сам дядо господ.“ След това стигнахме в Хоржовице и там направихме двудневна почивка, защото беше станала някаква грешка. Ние толкова бързо бяхме напреднали, че заедно с останалите полкове, които настъпваха по фланговете ни, щяхме да пленим целия неприятелски щаб. Срамота, разбирате ли, защото по плана ние трябваше да я усерем, а неприятелят да ни бие. И всичко това, защото на страната на противника имаше едно сополиво ерцхерцогче. Та Шиц, дето ви разправям, направи следното: като се разположихме на лагер, той се дигна и отиде да си купи нещо в едно село отвъд Хоржовице. По пладне тръгнал обратно към лагера. Горещо било, той се бил накъркал чиста работа и изведнъж на пътя видял стълб, на стълба имало кутийка, а в нея зад стъклено прозорче съвсем малка статуйка на свети Ян Непомуцки. Той се помолил пред свети Ян и му казал: „Много ти е горещо, би трябвало да пийнеш поне малко. А така на слънцето, гледай какъв си се изпотил.“ Той разклатил манерката, напил се и казал: „Оставих и за тебе една глътка, свети Яне Непомуцки.“ Но не знам как станало, той излял всичко в гърлото си, а за свети Ян не останало нищо. „Олеле боже — казал той, — свети Яне Непомуцки, ти трябва да ми простиш, аз ще ти се отплатя, ще те взема в лагера и ще те напоя така славно, че няма да можеш да се държиш на крака.“ И от съжаление към свети Ян Непомуцки нашият Шиц счупил стъклото, извадил статуйката на светията, мушнал я под куртката си и я отнесъл в лагера. После Ян Непомуцки си спеше с него на сламата. Шиц го носеше в раницата си при походи и винаги му вървеше на карти. Където и да спрем на лагер, той все печели. Така ние стигнахме в Прахенско, разположихме се в Драхенице и там Шиц загуби всичко. На заранта, когато потеглихме по-нататък, на една круша край пътя видяхме свети Ян Непомуцки обесен. Та това е анекдотът, а сега ще окача пак слушалката.

И телефонът отново започна да донася нервните тръпки на новия живот, нямаше ги вече старата хармония и спокойствието в лагера.

През това време поручик Лукаш в стаята си изучаваше току-що донесения му от щаба на полка шифър с наставление за разчитане, както и шифрована заповед за маршрута на бойния батальон към границата на Галиция (първи етап):

7217 — 1238 — 475 — 2121 — 35 = Мошон.

8922 — 375 — 7282 = Раб

4432 — 1238 — 7217 — 35 — 8922 — 35 = Комарно

7282 — 9299 — 310 — 375 — 7881 — 298 — 475 — 7979 = Будапеща.

Разгадавайки тия цифри, поручик Лукаш въздъхна:

— Der Teufel soll das buserieren.^[40]