Тери Гудкайнд
Изповедник (65)

Шейсет и пета глава

КАЛАН СПИРАШЕ ЗА ПОЗДРАВ НА ВСЯКА КРАЧКА. Тя се повдигна на пръсти, за да огледа тълпата. Все едно целият свят се беше събрал в просторните коридори на Народния дворец. За първи път виждаше толкова много хора накуп.

Но все пак това беше специално събитие, каквото никой досега не бе виждал. Никой не искаше да го изпусне.

Светът беше различен. Толкова много хора, отдадени на омразата, бяха напуснали завинаги пределите му и бяха отишли в свой собствен свят, лишен от възможността за прераждане на духа. По-малко хора означаваше по-малко тежък физически труд и повече време за нови изобретения. Всеки ден тя чуваше за нови постижения, за нови разработки. Възможностите за отделния човек да твори и да преуспява вече бяха неограничени. Светът процъфтяваше.

Някой я хвана за ръката и тя спря. Бяха Джилиан и дядо й. Калан прегърна сърдечно момичето и каза на дядо й каква смела млада жена е тя и колко е помогнала на всички, като е изпратила на Джаганг и останалите всичките онези кошмари. Дядото засия от гордост.

Непрекъснато я обграждаха хора, които искаха да се ръкуват с нея, да й кажат колко е красива, да я попитат дали двамата с Ричард са добре. Беше истинско щастие да видиш толкова много добронамерени и радостно възбудени хора на едно място.

Няколко от служителите в криптата я спряха, за да изразят вълнението си, че са поканени да присъстват на събитието. Тя прегърна една от жените.

Откакто Ричард освободи силата на Орден и им върна способността да говорят, Калан имаше чувството, че не млъкваха нито за секунда.

Калан забеляза Натан да крачи по коридора. Бялата му коса падаше свободно върху широките му рамене, бе облечен в синьо кадифено наметало върху надиплена бяла риза. На бедрото му се поклащаше елегантен меч, който според него го правеше да изглежда добре. До него вървеше красива дама — явно наистина изглеждаше добре. Надяваше се и Ричард да изглежда толкова мъжествен и внушителен със своя меч, когато стане на хиляда години.

Тя махна с ръка на Натан през морето от хора. Малко по-нататък мярна Вирна.

— Вирна, ти си тук!

Вирна засия.

— Не бих пропуснала за нищо на света.

— Как е животът в Магьосническата кула? Ти и Сестрите щастливи ли сте?

Усмивката на Вирна се разшири.

— Калан, нямам търпение да ти разкажа. Намерихме няколко нови момчета с дарба. Те се присъединиха към нас и сега ги обучаваме. Толкова по-различно е от преди, толкова по-добре. Всичко е толкова ново и вълнуващо с Първия магьосник, който ни помага. Да виждаш нови млади магьосници, които идват при нас, за да опознаят своята дарба, е прекрасно.

— А животът със Зед в Кулата?

— Зед никога не е изглеждал по-щастлив. Човек би си помислил, че цялата навалица в Кулата ще му се отрази зле, но напротив. Мястото отново е изпълнено с живот.

— Това е прекрасно, Вирна.

— Кога ще дойдеш? Всички там ви чакат с Ричард. Зед се погрижи да намери хора, които да поправят насените на Двореца на Изповедниците щети. Сега той отново изглежда величествено. Всичко е готово и твоят дом те чака да дойдеш, когато пожелаеш. Няма да повярваш, но всички от персонала, които се завърнаха, очакват двамата с Ричард да прекарате известно време там.

Калан се зарадва на новината, че толкова много хора искрено желаеха тя да ги посети. Беше израснала като Изповедник жена, от която всички се страхуваха. Сега заради Ричард и всичко, което се бе случило, беше обичана заради нея самата, а и като Майка Изповедник.

— Скоро, Вирна, скоро. Ричард говореше, че иска да избяга за малко. Дворецът го подлудява. Тук е заобиколен само от мрамор, а човек има нужда да вижда и зеленина.

Преди Калан да продължи по пътя си, Вирна я целуна по бузата.

Не беше изминала и няколко крачки, когато капитан Зимер я видя и я поздрави с юмрук в гърдите.

Накрая мярна и Ричард в тълпата. Той се обърна и я погледна, все едно бе усетил присъствието й. Тя не се съмняваше в тази му способност.

Както винаги при вида му й прималя от радост. Той изглеждаше величествен в черната си одежда на магьосник воин, която напълно подхождаше за случая.

Когато стигна до него и той я прегърна нежно през кръста, придръпвайки я по-близо до себе си, за да я целуне, останалият свят, хилядите хора, повечето, от които без съмнение гледаха, изчезнаха от мислите й.

— Обичам те — прошепна той в ухото й. — Ти си най-красивата жена тук.

— Не знам, Господарю Рал — отвърна тя с игрива усмивка, може да се появят и други. По-добре да не правиш прибързани заключения.

Ричард видя Виктор и двамата се поздравиха с усмивка. Тогава Калан забеляза Зед. Тя се хвърли и прегърна стареца.

— Зед!

— Внимавай, ще ме задушиш.

Тя се дръпна назад и го стисна за ръцете.

— Толкова се радвам, че дойде!

— За нищо на света не бих пропуснал, мила. — Усмивката му беше заразителна.

— Забавляваш ли се? Хапна ли нещо?

— Повече щях да се радвам, ако Ричард ми позволи да опитам всичките онези прекрасни лакомства.

Ричард направи физиономия.

— Зед, персоналът в кухнята се разбягва, като те види.

— Е, ако не обичат да готвят, не е трябвало да стават готвачи.

Калан усети, че някой я хваща за ръката.

— Рейчъл! — Тя се наведе и прегърна момичето. — Как си?

— Чудесно. Зед ме учи да изписвам заклинания… когато не яде.

Калан се засмя.

— Харесва ли ти да живееш в Кулата?

Лицето на Рейчъл грейна.

— Това е най-забавното нещо, което ми се е случвало. Имам братя и сестри, и приятели. И Чейс и Ема, разбира се. Мисля, че на Чейс наистина му харесва работата там.

— Сигурен съм — каза Ричард.

— А някой ден — продължи тя — можем да се преместим в Тамаранг и да живеем в замъка. Но Зед казва, че ми трябва още много време, за да съм готова за това.

Рейчъл беше родена с кралска кръв, която й даваше способността да изписва заклинания в свещените пещери. Официално тя беше кралицата на Тамаранг. Някой ден щеше да стане велика кралица и да изписва прекрасни неща.

— Зед — започна Калан, — виждал ли си Ейди?

— Да — Зед се усмихна на себе си. — Фридрих я направи истински щастлива. Ако някой заслужавала намери щастие, мисля, че това е Ейди. Двамата с Фридрих, изглежда, се погаждат добре. Сега, след като Ейдиндрил отново е изпълнен с живот, Фридрих има повече работа, отколкото може да поеме. Почти не мога да го хвана да свърши нещо за нас в Кулата.

— Ти също си добре, нали? — попита Калан.

— Е — той повдигна вежди, — ще бъда, когато ти и Ричард дойдете и поостанете малко.

Той се закани с пръст на Ричард.

— Казвам ти, Ричард, понякога имам чувството, че си заминал за Отвъдния свят, все едно живееш в Храма на ветровете.

Ричард погледна равнодушно дядо си.

— Храмът на ветровете не е в Отвъдния свят.

— Разбира се, че е. Беше изпратен там по време на…

— Аз го върнах.

— Какво? — Зед стана строг.

Ричард кимна с лека усмивка.

— Когато отидох в Отвъдния свят, преди да отворя силата на Орден, направих някои малки промени. Докато вратата на Орден беше отворена, успях да върна храма на мястото му — в този свят. Той принадлежи на хората. Аз го върнах за тези от нас, които могат да го оценят.

Зед все още не можеше да примигне.

— Но той е опасен.

— Знам. Аз направих така, че отсега нататък никой освен мен да не може да влезе вътре. Мислех, че когато имаш време, можем да отидем заедно. В действителност той е забележително място. Много държа лично аз да те разведа из мястото, което никой друг не е виждал от три хиляди години.

Зед зяпна.

— Ричард, направи ли нещо друго, докато вратата на Орден беше отворена? — закани му се с пръст той.

— Няколко неща — повдигна рамене Ричард.

— Като например?

— Ами, първо, точно както ти обещах преди много време, направих така, че червените плодове в Средната земя да не са отровни.

— Какво друго?

— А, виж, време е да започваме. Трябва да тръгвам. Ще поговорим по-късно.

— Със сигурност.

Като хвана Калан за ръката, Ричард тръгна по стълбите нагоре до платформата над площада за отдавания. Иган и Улик стояха със скръстени ръце и чакаха Господаря Рал. Ричард зае мястото си, Калан застана до него.

Тълпата се разстла тихо в обширния коридор.

Когато Калан накрая я видя да влиза, тя се усмихна толкова широко, че бузите я заболяха. Тълпата се разтвори и направи път, за да може двойката да мине по безкрайната червена пътека, водеща към платформата.

Кара цялата сияеше. До нея гордо крачеше Бенджамин. Изглеждаше невероятно в униформата си. Сега Бенджамин беше генерал Мейферт, командир на Елитната охрана на Народния дворец.

Кара, като всички Морещици, които я следваха, беше облечена в бяла кожа. С тъмната униформа на Бенджамин, те бяха зашеметяваща двойка. Като ги видя, Калан се сети за себе си, облечена в бялата рокля на Изповедник, и Ричард в неговите черни одежди на магьосник воин. Ничи, красива като винаги, се усмихваше, крачейки редом с Морещиците в ролята на кума на Кара.

— Готови ли сте? — попита Ричард.

Кара и Бенджамин кимнаха.

Ричард се приведе леко напред и измери с поглед Бенджамин.

— Бен, никога не я наранявай, разбра ли?

— Господарю Рал, не мисля, че бих могъл, дори и да исках.

— Знаеш какво имам предвид.

Бенджамин се усмихна широко.

— Знам какво имаш предвид, Господарю Рал.

— Добре — Ричард се усмихна и се изправи.

— Но аз мога да го наранявам, ако поискам, нали? — попита Кара.

— Не. — Ричард повдигна вежда, а Кара му се засмя в отговор.

Ричард погледна към притихналата тълпа.

— Дами и господа, събрали сме се днес, за да станем част от нещо прекрасно — началото на съвместния живот на Кара и Бенджамин Мейферт.

Те двамата са пример за хора, каквито всички се надяваме да бъдем. Силни, мъдри, лоялни към тези, които обичат, и готови да преминат през всичко, за да поемат най-ценното, което всички имаме — живота. Те искат да споделят този живот един с друг. — Гласът на Ричард трепна за миг. — Никой в тази зала не е по-горд с това от мен.

Кара, Бенджамин, вие двамата се обвързвате не с тези думи, изречени пред всички, а с вашите сърца. Това са прости думи, но в простите неща има огромна сила.

Калан позна думите от тяхната собствена сватба. Помисли си, че няма по-добър начин Ричард да им засвидетелства уважението си от това да използва тези думи за Кара и Бенджамин.

Ричард се прокашля и замълча за малко, за да се успокои.

— Кара, взимаш ли Бенджамин за твой съпруг, когото ще обичаш и почиташ, докато смъртта ви раздели?

— Да — отговори Кара с ясен глас, който се разнесе над тълпата.

— Бенджамин — поде Калан на свой ред, — взимаш ли Кара за своя съпруга, която ще обичаш и почиташ, докато смъртта ви раздели?

— Да — отвърна той също достатъчно отчетливо.

— Тогава пред вашите приятели и онези, които ви обичат, пред вашия народ — продължи Ричард — ви обявявам за съпруг и съпруга, докато смъртта ви раздели.

Кара и Бенджамин се прегърнаха и целунаха. Докато Морещиците зад тях плачеха, тълпата изпадна в еуфория.

Когато накрая шумът заглъхна и целувката завърши, Ричард ги покани с жест да застанат зад него и Калан. Сълзите от радост на Бердин мокреха рамото на Найда. Калан забеляза, че Рика, обляна в сълзи, е закичила в косата си розовата панделка, подарена й от Ничи.

Ричард стоеше гордо изправен и се взираше в лицата на хората, подредени пред него. Ако Калан не виждаше с очите си огромното множество, би се заклела, че залата е празна толкова беше тихо.

Тогава Ричард заговори с глас, който достигаше до всички:

— Да съществуваш в необятната вселена дори за един миг е големият дар на живота. Вселената ще продължи пътя си, независимо от нашето мимолетно съществуване, но докато сме тук, ние се докосваме не само до част от тази шир, но до живота около нас. Животът е дар за всички ни. Животът принадлежи на всеки от нас поотделно. Той е по-ценен от всичко. Той е най-ценното, което имаме.

Кара не се стърпя и го прегърна.

— Благодаря ти за всичко, Ричард.

— Ти си моята голяма гордост, Кара — отвърна той и отвърна на прегръдката й.

— О, между другото — прошепна в ухото му Морещицата, Шота се отби да ме види неотдавна. Искаше да ти предам нещо.

— Така ли? И какво е то?

— Каза, че ако някога се върнеш в Агаден, ще те убие.

Ричард се отдръпна изненадан.

— Така ли? Наистина ли каза това?

— Каза го, но се шегуваше — усмихна се тя.

Тогава заби камбаната, подканваща хората към отдаване. Преди някой да е успял да падне на колене, Ричард заговори пак:

— Няма да има повече отдавания. Не искам никой да ми се кланя, не искам да се кланяте пред когото и да било.

Вашият живот си е само ваш. Изправете се и го изживейте.