Тери Гудкайнд
Изповедник (35)

Трийсет u пета глава

ЛИЧНИТЕ ТЕЛОХРАНИТЕЛИ НА ДЖАГАНГ ПОЛАГАХА НЕЧОВЕШКИ УСИЛИЯ да удържат тълпите от всички страни. Побеснелият император гледаше как навсякъде около него се разгаря жестока битка. Не понечи да се оттегли в безопасност. Дори напротив, имаше вид като че сам иска да се включи в боя. Телохранителите му правеха всичко възможно да държат боя възможно най-далеч от него.

Калан забеляза Ричард на далечната страна на терена. На светлината на факлите червената боя по него се открояваше като предупреждение, че земята всеки момент ще се отвори и ще погълне всички. Зад него и отбора му целият склон кипеше. Пиянската бруталност, насъбраната омраза и жаждата за кръв бяха пуснати на свобода.

Калан се разтревожи, че боята по тялото на Ричард ще го превърне в мишена за всички привърженици на императорския отбор. Всички те знаеха много добре кой е той и какво е направил. Той бе едновременно обект на обожание и омраза. Тя се страхуваше, че онова, което отначало трябваше да го скрие, сега щеше да го разкрие за всички, които изгарят да го убият.

Калан прецени поведението на петимата пазачи наоколо и видя, че в момента се тревожат повече за живота на императора, отколкото дали тя ще избяга, така че побърза да клекне до Джилиан. По лицето на Ничи се стичаха ивици кръв. Отстрани на бузата й се бяха отбелязали пръстените на Джаганг. Беше зашеметена, но се съвземаше.

— Ничи — прошепна припряно Калан и нежно повдигна раменете и главата й, — зле ли си ранена?

Сините очи на Ничи примигаха и се опитаха да фокусират лицето на Калан.

— Какво?

— Много ли си зле? — Калан побутна с пръст няколко кичура окървавена коса от очите й. — Счупи ли ти нещо?

Ничи вдигна ръка и опипа бузата си. Раздвижи челюст настрани, за да провери дали е в ред.

— Мисля, че съм добре.

— Трябва да станеш. Не мисля, че можем да останем тук дълго. Войната на Ричард започна.

Макар очевидно да я болеше, Ничи се усмихна. Нито за миг не се бе съмнявала.

Калан се изправи и с помощта на Джилиан изправи все още замаяната Ничи на крака. Джилиан обви ръка около кръста й, за да й помогне да се задържи. Ничи я прегърна през раменете за опора.

Джаганг хвърли поглед назад да провери Калан и я видя да помага на Ничи. Посочи Калан с една ръка, а с другата сграбчи един от специалните й пазачи. Избута го към нея.

— Не отделяйте поглед от нея! — изръмжа той. — Всичките!

Мъжете — единствените, които можеха да я видят, освен Джаганг и Ричард — изоставиха усилията си да помагат да отблъснат потоците побеснели войници и се запрепъваха да изпълнят заповедта му.

В целия хаос и объркване редовните пазачи на Джаганг обединяваха усилия с неизменните му лични телохранители, за да удържат врящата, ревяща, необуздана тълпа наоколо. Всички пазачи на Джаганг бяха едри, мускулести мъже, но не можеха да сторят много, за да отблъскват войниците от редовната армия. Сантиметър по сантиметър отстъпваха.

Същите редовни войници не целяха да се бият с охраната на императора или дори със самия император — те бяха изцяло залисани да се бият едни с други, упоени от страстите си. Но боят неусетно и неумолимо се приближаваше до императора. Джаганг крещеше на охраната си, побеснял, задето се държат прекалено внимателно с хора, които очевидно пренебрегват заповеди. Нареди на пазачите да изкормят всеки, който откаже да се отдръпне. Калан не смяташе, че Джаганг изобщо се тревожи за собствената си безопасност. Пазачите не се поколебаха. Огромните опитни мъже, които допреди миг бутаха войниците, сега започнаха да убиват онези, които се притискаха в тях. Джаганг грабна късия меч, който един разтревожен за безопасността му телохранител му подаде и изля яростта си, като започна да посича хора и от двете страни. Писъците им почти не се чуваха насред дивия рев на всеобщия бой.

Не че близките войници умишлено пренебрегваха заповедта да се отдръпнат — на практика те нямаха кой знае какъв избор. Притискаше ги тежестта на целия склон от мъже, които се изливаха надолу. Понеже цялата тълпа бе изцяло обсебена от битката, мъжете най-отдолу, близо до терена, попадаха под тази лавина и биваха безпомощно нанизвани на смъртоносните остриета на охраната на Джаганг.

Калан погледна към мелето на терена за Джа’Ла. Примигна изненадано.

Ричард имаше лък.

Вече беше натегнал стрела. В зъбите си бе приготвил втора.

Джаганг стоеше в центъра зад охраната си, стискаше до крака си окървавен къс меч и ревеше заповеди. Погледна с почернял поглед войниците отсреща — повечето опиянени от агресията и вкопчени в бой да решат кой е спечелил Джа’Ла. Джаганг размаха свободната си ръка и закрещя на пазачите си, като ги насочваше в пролуките в опит да удържи тълпата.

Калан отмести поглед и видя Ричард с вдигнат до бузата лък. След миг стрелата изчезна.

Тя затаи дъх и проследи полета на острия й като бръснач връх. Почти веднага след пускането на първата последва и втора.

Малко преди първата да достигне целта си, един от пазачите на Джаганг се обърна по посока на настойчивия зов за помощ от другите пазачи, които се биеха с група войници, пробили линията им от другата страна. Мъжът се впусна пред императора да помогне. В този миг пое първата насочена към императора стрела. Уцели го под дясната мишница, отстрани на гърдите, между предната и задната плочка на дебелата ризница. Стрелата проникна достатъчно дълбоко, за да достигне сърцето.

Джаганг се извърна, леко изненадан, и отстъпи малко назад, когато мъжът ахна и се строполи. Тази половин крачка се оказа достатъчна да спаси живота му, защото втората стрела уцели гърдите му отдясно. Ако не беше мръднал, когато падна първият мъж, щеше да поеме втората стрела право в сърцето.

Калан не можеше да повярва, че при тази лудница, бъркотия, объркване, омраза, ярост, болка и смърт около себе си Ричард съумя да отправи подобен изстрел.

В същото време не искаше да си представи, че е пропуснал.

Със забита дълбоко в гърдите стрела, Джаганг отстъпи назад. Падна на колене, а пазачите му като обезумели се втурнаха и го наобиколиха, за да го предпазят от евентуални следващи стрели. Калан вече не виждаше императора зад плътната стена от телохранители.

Тя се възползва от момента на сковано изумление по лицата на специалните й пазители, за да забие ножа в дясната си ръка в десния бъбрек на един от тях, който следеше съдбата на Джаганг. Острието в лявата си ръка заби в корема на мъжа отляво в мига, в който той се обърна към нея. Издърпа ножа нагоре и го разпори. Трети се извърна от борещия се за живота си император и се хвърли към нея. Джилиан го спъна и той полетя напред. Калан подложи ножа на гърлото му, докато падаше до нея, и с едно-единствено движение го преряза от ухо до ухо.

Обърна се и видя Ричард в другия край на терена.

Държеше меч.

Друг пазач пристъпи с протегнати ръце, за да я обезоръжи, но Ничи заби ножа си в гърба му. Той се завъртя, извика изненадано и протегна ръка да запуши раната на рамото си. Тя го промуши два пъти в гърдите с бързи, тежки удари. Той се препъна и падна, като се опитваше да я хване, за да се задържи, но без успех. За човек, който не беше много добър с ножовете, Ничи очевидно му бе хванала цаката.

Пети мъж грабна Джилиан, за да я използва като щит срещу Калан. Калан сряза увитата около врата на Джилиан ръка през жилите и мускулите чак до костта. Когато онзи трепна и извика от болка, Джилиан се изскубна. Мъжът се хвърли към Калан, която използва набраната от него инерция, за да го наниже върху ножа в другата си ръка. Заби острието до дръжката, докато опря в ребрата. Очите на нещастника се оцъклиха в изненада. Калан отстъпи встрани и онзи падна до нея, а вътрешностите му се разпиляха при съприкосновението със земята. В бъркотията не виждаше шестия пазач, но знаеше, че има такъв.

Масата от хора зад Ричард продължаваше да се свлича надолу и да се стича върху терена. Пространството бързо се запълваше от групи войници, които нито за миг не преставаха да се бият. Повечето от стрелците с лъкове също отдавна бяха погълнати от връхлитащата отгоре битка. Ставаше все по-тъмно. Трудно се виждаше.

Игрището за Джа’Ла бе залято от биещи се хора. Земята бе осеяна със смъртно ранени мъже. Навсякъде се чуваха писъци. Нямаше кой да помогне на умиращите.

Скоро вече мъжете с омазани в червено лица бяха толкова много, че бе почти невъзможно сред тях да се различи Ричард. Онова, което само преди малко го караше да се откроява, сега му помагаше да се скрие. Само преди миг се набиваше на очи, сега беше просто сянка в хаоса.

Никой от войниците не даваше вид да възнамерява да спира или да се въздържа. Бяха побеснели и готови да убиват всичко и навсякъде. Размахващи брадви мъже отсичаха ръце, разцепваха черепи, разпорваха гърди. Мъже с мечове пронизваха други.

Макар да ставаше все по-трудно, Калан продължаваше да следи Ричард, докато войниците го нападаха. За мнозина той бе основен обект на гнева им. Той бе отговорен за кощунството срещу Императорския орден. Той се бе осмелил да си помисли, че може да победи императорския отбор.

Той бе постигнал немислимото. Мразеха го затова. Мразеха го заради неговата арогантност.

Калан предполагаше, че според тях той е трябвало да се остави да бъде победен и тогава всичко би било наред. За такива мъже провалът бе като обеца — яд, който винаги ги съпровождаше. Той изваждаше на повърхността омразата им всеки път, когато някой успееше в нещо, независимо какво. Успехът трябваше да бъде смазан.

Докато Ричард си пробиваше път към Калан, върху него непрекъснато се нахвърляха войници. Той ги посичаше с непоклатимо спокойствие. Бавно и методично напредваше през игрището. Всеки, който се опитваше да го спре, умираше.

— Какво да правим? — попита изплашената Джилиан.

Калан се огледа. Нямаше накъде да бягат. Императорската армия бе навред. Нямаше път за бягство. Понеже бе невидима за повечето от тях, Калан лесно можеше да избяга сама, но нямаше никакво намерение да изоставя Джилиан и Ничи сами сред тези животни. В същото време не трябваше да забравя яката около врата си.

— Трябва да останем тук — каза Ничи.

Калан, макар да знаеше, че реално няма как да избягат, продължаваше да й се диви.

— Защо?

— Защото на Ричард ще му е много трудно да ни намери, ако се отдалечим.

Калан не мислеше, че той реално може да стори нещо. В крайна сметка и двете с Ничи бяха с нашийници. Джаганг може и да беше ранен, но бе все още в съзнание. Ако се опитаха да избягат, щеше да ги спре чрез яките. Тя бе готова да рискува, но не и преди да се появи достатъчно добра възможност.

Винаги съществуваше вероятност Ричард да успее да довърши Джаганг. Тогава щяха да имат шанс, стига Сестра Улиция или Армина да не се появяха междувременно. Джаганг бе пътешественик по сънищата. Като нищо можеше вече да е използвал контрола си върху съзнанието им, за да ги накара да му се притекат на помощ.

Без да пуска Джилиан, Калан се огледа. Ничи пазеше момичето от другата страна. Във всички посоки мъже се избиваха като обезумели.

— Засега тук е по-безопасно — кимна тя, — под закрилата на охраната на Джаганг. Но като гледам накъде вървят нещата, това едва ли ще е задълго.

Наоколо боят продължаваше. Джаганг бе на колене, заобиколен от телохранителите си, стиснал гърдите си с ръце. Някои от пазачите бяха коленичили до него да го подкрепят, в случай че се наложи да го изправят на крака, за да си проправят път. Други крещяха настойчиво някой да доведе Сестри. Трети като обезумели продължаваха да сеят смърт, в отчаян опит да удържат тълпата. Земята стана хлъзгава от кръв и съсиреци.

Калан стоеше като хипнотизирана и гледаше Ричард.

От всички страни мъже се хвърляха да го убият. Той се движеше сред тях като същинска сянка. Точно както по-рано бе заобикалял блокерите, сега избягваше замахващите остриета, плъзгаше се между онези, които се опитваха да го обградят. Забиваше меча си бързо и сигурно, смъртоносно. Той бе истинска картина на пестеливи движения, нито за миг не направи повече, отколкото бе необходимо, и не преставаше да си проправя път през терена.

Ричард бе спокоен остров насред море от хаос.

Мечът му проблясваше, около него падаха трупове. Дори не си правеше труда да убива прекалено много, просто ги изблъскваше от пътя си. Някакъв мъж се насочи към него с нож, Ричард стъпи здраво и със светкавичен удар го обезглави.

Калан гледаше като омагьосана.

Беше в пълен контраст с онова, което останалите наоколо правеха. Беше сякаш гледаше самата себе си в разгара на битката. Макар войниците да се изненадваха, Калан често знаеше какво предстои, още преди Ричард да го е сторил.

В известен смисъл той се биеше различно от нея, но пък имаше много общо с начина, по който тя боравеше с острието. Той беше по-силен, но в същото време много повече приличаше на нея, отколкото на който и да е друг.

Разбира се, тя не помнеше нищо от живота си преди Сестрите да я заловят и да използват лавинния огън срещу нея, така че предполагаше, че някой я е учил и този някой се е биел като Ричард.

Макар да бе силен, той пестеше силите си и използваше само толкова, колкото са му необходими. Не нападаше други. Чакаше те да го нападнат. Не правеше широки движения, вместо това използваше инерцията им срещу тях самите и просто поставяше острието на правилното място, така че като пристигнат, сами да се нанижат. Сякаш знаеше какво ще направят и къде ще се озоват още преди те самите да са го осъзнали.

През цялото време, докато си пробиваше път през бурната крамола, погледът му я следеше неотлъчно.

Независимо от начина, по който сразяваше мъжете по пътя си, той бе само човек. Преди използва масата на собствения си отбор като таран, за да пробие редиците на по-силните противници и да спечели мача, сега обърна в своя полза масата на цялата армия. Колкото и смело да се биеше, натискът на тези мъже го смазваше.

В един момент Калан го изгуби от поглед.

— Какво ще правим? — попита Джилиан.

Калан видя, че Джаганг кашля кръв и едва диша.

— Мисля, че трябва да се размърдаме.

— Не можем — отвърна Ничи. — Ако Ричард не ни намери, сме загубени.

— Какво според теб би могъл да направи? — посочи хаоса наоколо Калан.

— Мислех, че вече си разбрала, че не бива да го подценяваш.

— Ничи е права — обади се Джилиан. — Виждала съм го да се завръща от света на мъртвите.