Тери Гудкайнд
Изповедник (29)

Двайсет и девета глава

В ПРИПАДАЩИЯ МРАК, подпрял брадичка на колене и заслушан в неспирното жужене на вражеския лагер отвъд обръча от каруци и пазачи, Ричард въздъхна. Прокара пръсти през косата си. Не можеше да повярва, че Джаганг е успял да залови Ничи. Не можеше да си представи как се е случило. От вида на Рада’Хан около врата й му прилошаваше.

Имаше чувството, че целият свят се разпада.

Изглежда, Императорският орден не можеше да бъде спрян, колкото и ужасяваща да бе тази мисъл. Онези, които искаха сами да решават как да живеят живота си, биваха методично подчинявани от безчетните последователи на Ордена, нетърпеливи да наложат вярата си на всички останали. Който отказваше да преклони глава и да ги последва, бе обречен на смърт.

Орденът покосяваше всичко по пътя си. Вече контролираха по-голямата част от Новия свят, както и целия Стар свят. Бяха проникнали дори в отдалечената Западна земя — неговата родина.

Ричард имаше чувството, че целият свят е полудял.

Което бе по-лошо, Джаганг вече разполагаше с поне две от кутиите на Орден. Сега Ничи също бе в ръцете му.

Сърцето му се късаше за Ничи. Мярна на долната й устна златна халка, която я белязваше като робиня на мъжа, насилствал я системно в миналото. В същото време кръвта му кипеше при мисълта, че Калан е пленница на същия този мъж.

На всичкото отгоре Калан не го помнеше. За него тя бе целият свят. А сега дори не си спомняше името му.

Нейната сила и кураж, нейното състрадание, интелигентност, остроумие, специалната усмивка, с която даряваше само него, бяха непрекъснато в мислите и сърцето му и щяха да останат там, докато е жив. Помнеше деня, в който се ожениха, помнеше колко много го обичаше тя и колко бе щастлива в обятията му. Всичко това бе изтрито от паметта й.

Готов бе на всичко, за да я спаси, да я върне към истинската й същност, да й върне живота… да я върне в своя живот. Лавинният огън отне всичко и на двама им.

Все едно колко много искаше да прекара собствения си живот с Калан или колко много искаше всеки да може сам да се разпорежда с живота си. Императорският орден имаше други планове за човечеството.

Точно сега пред Ричард се откриваше нерадостно бъдеще.

С крайчеца на окото си улови приближаващия се Джонрок. Тежките окови дрънчаха от движението му по твърдата камениста земя.

— Рубен, трябва да хапнеш нещо.

— Ядох вече.

Джонрок посочи наяденото парче шунка на коляното на Ричард.

— Изял си едва половината. Трябват ти сили за утрешния мач. Трябва да ядеш.

От мисълта за онова, което им предстоеше на другия ден, топката в стомаха на Ричард ставаше още по-стегната. Взе дебелия резен шунка и го протегна към Джонрок.

— Изядох, колкото ми се ядеше. Вземи останалото, ако искаш.

Джонрок се ухили на неочаквания си късмет. Ръката му спря във въздуха, усмивката му се разколеба.

— Сигурен ли си, Рубен?

Ричард кимна. Джонрок взе шунката и отхапа голямо парче. Преглътна и сръга Ричард с лакът.

— Добре ли си, Рубен?

— Аз съм пленник, Джонрок — въздъхна Ричард. — Как да съм добре?

Джонрок се ухили, мислейки, че Ричард просто се шегува. Когато обаче Ричард не отвърна на усмивката, той стана сериозен.

— Днеска бая удар отнесе с главата. — Надвеси се по-близо и повдигна вежда въпросително. — Не беше особено разумно от твоя страна.

— Какво искаш да кажеш? — погледна го Ричард.

— За малко да загубим.

— За малко не се брои. В Джа’Ла няма равенство. Или губиш, или печелиш. Ние спечелихме и това е важното.

Джонрок се сепна леко от тона на Ричард.

— Щом казваш, Рубен. Все пак извинявай, че питам, ама какво стана?

— Направих грешка.

Ричард изрови малък камък от твърдата изсъхнала пръст, а Джонрок продължи да дъвче, замислен върху казаното.

— Никога преди не си допускал такава грешка.

— На всекиго се случва. — Ричард се гневеше на себе си заради тази грешка — да си позволи да се разсее така. Трябваше да го предвиди. Да се справи по-добре. — Да се надяваме, че утре няма да се повтори. Утрешният ден е важен, най-важният.

— Дано се представим добре. Постигнахме много. — Размаха наръфаното парче шунка пред лицето му. — Печелим не само мачове, а и привърженици. Мнозина вече викат за нас. Още една победа и ще станем шампиони. Тогава всички ще ни подкрепят.

— Видя ли огромните мъжаги от отбора на Джаганг? — вдигна поглед Ричард.

— Спокойно — усмихна се накриво Джонрок. — Аз също не съм дребен, ще те пазя, Рубен.

— Благодаря, Джонрок — не можа да сдържи усмивката на свой ред Ричард. — Знам, че е така. Винаги си ме пазил.

— И Брус ще те пази.

Ричард също го вярваше. Брус бе войник на Императорския орден, но наред с това играч в могъщ тим със страхотна репутация — отбора на Рубен, както го наричаха повечето му хора. Не и пред командир Карг, разбира се. Публиката ги наричаше червеният отбор, за командир Карг това беше неговият отбор, но помежду си играчите го наричаха „отборът на Рубен“. Той беше техният нападател. Вече всички му се доверяваха. Подобно на другите войници в отбора, отначало Брус не изгаряше от желание да носи символите с червената боя, но сега се гордееше с тях. Когато излезеше на терена, войниците го поздравяваха.

— Утрешната игра ще бъде… опасна, Джонрок.

— Смятам да я направя такава — кимна Джонрок.

— Пази се, разбрахме ли се? — усмихна се Ричард.

— Възнамерявам да пазя теб.

Ричард разтри малкото камъче в юмрук и се съсредоточи върху думите си.

— Настава време, когато човек трябва да мисли първо за себе си. Има моменти, когато…

— Змийската мутра идва.

Ричард замлъкна. Вдигна глава и видя командир Карг да минава през обръча пазачи. Не изглеждаше доволен.

Спря точно пред Ричард, който хвърли камъчето и се облегна на ръце. Около ботушите на командира се носеше облак прах. Подпря ръце на хълбоци и погледна гневно надолу към Ричард.

— Какво стана днес, Рубен?

Ричард вдигна поглед към татуираните змийски люспи, които все още се забелязваха в сумрака.

— Не си доволен от победата ли?

Вместо да отговори, командирът премести погледа си върху Джонрок. Последният схвана посланието и се отдалечи назад покрай отсрещния край на каруцата, докъдето му позволяваше дължината на веригата. Командирът седна с кръстосани крака пред Ричард. Татуираните люспи се размърдаха като истинска змийска кожа.

— Знаеш за какво говоря. Каква беше тая глупост?

— Надиграха ме. Нали това е задачата на противниковия отбор? Понякога е неизбежно.

— Виждал съм те да дадеш всичко от себе си и за съвсем малко да пропуснеш, или да направиш всичко, за да избегнеш падащата блокада, и да не се измъкнеш чисто, но никога не съм те виждал да правиш глупави грешки.

— Съжалявам — отвърна Ричард, понеже не виждаше смисъл да спори.

— Искам да знам причината.

— Както сам каза — сви рамене Ричард, — беше глупава грешка. — Ричард бе по-ядосан на себе си, отколкото командирът изобщо можеше да разбере. Не можеше да си позволи такава грешка утре. — Все пак спечелихме, което значи, че ще играем срещу отбора на императора. Точно както ти обещах — да докарам отбора ти до мач срещу отбора на императора.

Командирът вдигна очи към първите звезди на нощното небе, после заговори:

— Спомняш си как те заловихме, нали?

— Да.

— Тогава сигурно си спомняш — сведе отново поглед върху Ричард той, — че съгласно всички правила трябваше да умреш още тогава. Оставих те жив с условието да дадеш всичко от себе си, за да спечели моят отбор първенството. Днес не даде всичко. С една глупава грешка едва не пропиля шанса на отбора ми да спечели.

— Не се тревожи, командире — издържа погледа му Ричард. — Утре ще дам всичко от себе си. Обещавам.

— Добре — усмихна се най-накрая Змийската мутра, макар това да бе просто студена извивка на устните му. — Добре. Ако спечелиш утре, Рубен, си получаваш жената.

— Знам.

— Ако спечелиш утре — стана изведнъж подмолна усмивката, — аз си получавам жената.

— Така ли? — изрече Ричард без особен интерес.

— Ако спечелим — кимна командир Карг, — онази хубава блондинка на император Джаганг ще бъде моя.

Ричард го погледна на свой ред намръщен.

— За какво говориш? Джаганг едва ли ще ти даде такава жена — жена, която е белязал за своя.

— Сключих малка сделка с императора. Дотолкова е сигурен, че отборът му ще спечели, че го склоних да заложи най-скъпата си жена. Казва се Ничи. Нарича я своята Кралица на робите. Джаганг не иска да ми я даде… тя е, така да се каже, един вид негова лудост. Аз обаче мисля, че ти можеш да ми я спечелиш. — Очите му се замрежиха от далечни похотливи мисли. — Много бих се радвал, точно колкото Джаганг няма да се зарадва, предполагам. — Внезапно се върна на въпроса и размаха пръст. — Гледай да спечелиш и заради самия себе си.

— За да мога да си избера жена?

— За да останеш жив. Ако утре загубиш, ще получиш смъртта, която заслужаваш, задето изби толкова много от моите хора. — Усмивката на лицето му се върна. — Но ако спечелиш, ще можеш да си избереше жена, както съм ти обещал.

— Вече ти обещах, че ще дам всичко от себе си — погледна го гневно Ричард. — Винаги спазвам обещанията си.

— Хубаво — кимна командирът. — Спечели утре, Рубен, и тогава и двамата ще бъдем доволни. — После се изкикоти: — Е, Джаганг не съвсем. Като се замисля, и Ничи няма да е особено очарована, но пък в крайна сметка това не е мой проблем.

— А императорът? Не мислиш ли, че за него ще е проблем?

— О, да и още как — засмя се тихо Карг. — Джаганг ще полудее, когато се наложи да остави Ничи в леглото ми. Имаме сметки за разчистване с онази жена. Имам намерение да се порадвам на получената възможност.

Ричард съумя да замълчи и остана спокоен, независимо от желанието си да го остави на място.

— Гледай да спечелиш мача, Рубен — изправи се командирът. Ричард го проследи с яден поглед, докато се отдалечаваше. След като се убеди, че командирът си е тръгнал, Джонрок хвана няколко халки от веригата, за да не го души за врата, и се върна при Ричард.

— Какво ти каза, Ричард?

— Иска да спечелим.

— Има си хас — усмихна се Джонрок. — Като собственик на отбора победител може да има, каквото пожелае.

— Точно от това се страхувам.

— Какво?

— Хайде да почиваме, Джонрок. Интересен ден ни чака утре.