Тери Гудкайнд
Изповедник (57)

Петдесет и седма глава

СМАЗАНА ОТ САМОТА, КАЛАН СЕ НАСОЧИ НА СЕВЕРОИЗТОК. Защо ли изобщо се притесняваше? След като бъдещето е под въпрос, нима би имало смисъл да се бори за собствения си живот? Каква полза от живот, в който ги няма спомените и мислите й, живот, обречен на фанатичните вярвания на Императорския орден? Тези хора нямаха градивни цели, те просто избиваха поголовно всички по пътя си, сякаш чрез унищожението се надяваха да си спечелят живот, изграден върху обещания.

Всички онези, които определяха съществуването си по мярата на изгарящата омраза към ближния, изцеждаха и последната капчица радост от живота и така омаломощаваха самия живот и постепенно го заличаваха. Струваше й се по-лесно просто да се откаже. Никой не би се впечатлил. Никой не би разбрал.

Но тя щеше да знае. Щеше да се тормози. Действителността е такава, каквато е. В крайна сметка животът е единственото, което й бе останало, нейното най-голямо богатство. И не само нейно.

Беше вървяла около час, когато чу далечен тропот на копита. Спря и различи коне, които тъкмо излизаха от една горичка в далечината. Идваха право насреща й. Огледа се трескаво. Рехавите горички от двете й страни бяха доста далеч, за да притича и да се скрие в тях. Премръзналите от зимния студ треви бяха полегнали от ветрове и валежи. Не виждаше къде би могла да потърси убежище. Пък и най-вероятно вече я бяха забелязали.

Остави самара на земята. Нежният ветрец разроши косата й, ръката й стисна ефеса на меча. Нямаше друг избор, освен да се подготви за бой.

В следващия момент осъзна, че за повечето хора беше невидима. Едва не прихна от смях при тази мисъл. Поне веднъж да има някаква полза от състоянието си. Остана на мястото си неподвижна, с надеждата, че ездачите няма да я забележат и просто ще си отминат по пътя.

Но после си припомни думите на Самюъл, че Джаганг възнамерява да изпрати потеря след тях. Джаганг разполагаше с хора, които я виждаха. Ако ездачите бяха от тях, все пак щеше да й се наложи да се бие.

Не извади меча от ножницата, в случай че хората — ако изобщо я виждаха — се окажат миролюбиви. Нямаше намерение да влиза в конфликт, ако не е неизбежно. Знаеше, че може да извади меча за секунда. Разполагаше и с два ножа, но знаеше, че я бива и с меча. Нямаше представа откъде са й тези умения, но беше сигурна в тях.

Спомни си как Ричард бе въртял меч на бойното поле. Тогава й мина мисълта, че тя владее острието не по-зле. Може би именно Ричард, съпругът й, я е научил. В следващия момент забеляза, че конете бяха три, а конникът — само един. Това беше добра новина. Силите се изравняваха. Щом конете приближиха още малко, тя с изненада разпозна ездача.

— Ричард! — Той скочи от седлото още преди животното да е спряло напълно. От муцуната му се виеше пара и излизаше пяна. И трите коня бяха разгорещени и запотени.

— Добре ли си? — попита той, като се спусна към нея.

— Да.

— Използвала си силата си.

Тя кимна, неспособна да откъсне очи от него.

— Откъде знаеш?

— Почувствах я. — Изглеждаше замаян от щастие. — Не можеш да си представиш колко се радвам да те видя.

Докато го гледаше, й се прииска да си спомни миналото им заедно.

— Страхувах се, че си мъртъв. Не исках да те оставя там. Толкова ме беше страх да не пострадаш.

Той я гледаше зяпнал, неспособен да отрони и дума. Искаше да направи толкова много неща, да каже толкова много, че не знаеше откъде да започне.

Калан си спомни как той се впусна във войната, която Ничи я предупреди, че Ричард ще започне. Движеше се толкова плавно сред другите играчи на терена, после и между тромавите мъжаги, които размахваха насреща му мечове и брадви в отчаяни опити да се докопат до него.

Тогава си бе казала, че острието сякаш е продължение на ръката му, на мисълта му. Всяко негово движение, докато си проправяше път към нея, я изумяваше. Все едно наблюдаваше танц със смъртта, а смъртта не беше способна да го докосне.

Тя му подаде меча.

— Всяко оръжие има нужда от своя господар.

Топлата усмивка на Ричард изгря като слънце в студения облачен ден. Сърцето й се сгря. Той се загледа в нея, все още неспособен да отмести очи, после внимателно пое оръжието от ръцете й.

Преметна ремъка през дясното си рамо и мечът полегна на левия му хълбок. Оръжието му прилегна като ръкавица, не стоеше неестествено като при Самюъл.

— Самюъл е мъртъв.

— Когато усетих, че използваш силата си, си го помислих. Отпусна лявата си длан върху ефеса. — Добре, че не те е наранил.

— Опита се. И затова е мъртъв.

Ричард кимна.

— Калан, не мога да ти обясня всичко веднага, но се случиха толкова много неща…

— Самюъл си призна всичко. Каза ми, че с теб сме женени.

Ричард се вкамени. На лицето му се изписа ужас. Искаше й се той да я прегърне, да й каже колко се радва, че отново са заедно, но той просто стоеше, студен като камък, неспособен дори да диша.

— Значи сме се обичали? — опита се да го провокира тя.

Лицето му побледня.

— Калан, не му е сега времето да говорим за това. Имаме по-сериозни проблеми, отколкото можеш да си представиш. Нямам време да ти обяснявам, но…

— С други думи, не сме се обичали? — Не го очакваше. Изобщо не бе мислила, че е възможно. Внезапно почувства, че гласът й не й се подчинява. Не можеше да си обясни защо той стърчи като истукан, без да каже нищо. Явно нямаше нищо за казване.

— Значи е било просто по споразумение… — Тя преглътна буцата, която растеше в гърлото й. — Майката Изповедник се омъжва за Господаря Рал за доброто на техните два народа? Взаимноизгодно сътрудничество. Нещо такова е било, а? Ричард й се стори изпълнен с повече ужас от Самюъл, докато тя му задаваше въпроси. Той прехапа долната си устна, очевидно чудейки се какво да й отговори.

— Спокойно — пророни Калан. — Няма да нараниш чувствата ми. Не си спомням нищо. Значи така е било — брак по сметка.

— Калан…

— Значи не се обичаме, така ли е? Моля те, Ричард, отговори ми.

— Виж, Калан, не е толкова просто. Имам отговорности.

Това бе отговорът и на Ничи, когато Калан я запита дали обича Ричард. Не било толкова просто. Имала отговорности. Калан не можеше да повярва, че е била толкова непрозорлива — Ричард обичаше Ничи.

— Довери ми се — рече той, когато тя намери сили да го погледне. — Залогът е твърде голям.

Тя кимна, преглъщайки сълзите си. Лицето й беше непроницаемо. Не посмя да проговори, за да не би гласът й да я предаде. Не можеше да си прости, че допусна сърцето й да изпревари разума. Имаше чувството, че ще се строполи.

Ричард притисна слепоочията си с пръсти, погледът му трепна.

— Чуй ме, Калан, ще ти обясня всичко… всичко, обещавам ти. Моля те, просто ми се довери.

Искаше да го попита защо трябва да се довери на човек, който се е оженил за нея, без да я обича, но не беше сигурна, че от гърлото й ще излезе звук.

— Моля те — повтори той. — Обещавам ти, че когато му дойде времето, ще ти кажа всичко, но сега трябва да отидем в Тамаранг.

Тя се покашля и събра сили да проговори.

— Не бива да ходим там. Самюъл каза, че Шеста е там. Докато тя го казваше, той кимна.

— Знам. Но аз непременно трябва да отида там.

— Но не и аз.

Той замълча, вперил очи в нея.

— Не искам да ти се случи нищо лошо — рече накрая. — Моля те, трябва да дойдеш с мен. Ще ти обясня по-късно. Обещавам ти.

— Защо не ми обясниш сега? Нима по-късно ще е по-удачно?

— Защото, ако не побързаме, ще съм мъртъв. Джаганг се кани да отвори кутиите на Орден. Трябва да се опитам да го спра.

Нямаше да се върже на това обяснение. Ако той искаше, досега да й е отговорил.

— Ще дойда с теб, ако ми отговориш на един въпрос. Обичаше ли ме, когато се омъжи за мен.

Сивите му очи се втренчиха в лицето й за момент, преди накрая да отвърне почти шепнешком.

— Ти беше подходящият човек за мен.

Калан преглътна болката, вика, който се опита да изскочи от гърлото й. Извърна глава, не искаше той да види сълзите й. И тръгна натам, накъдето се опитваше да я отведе Самюъл.

Минаваше полунощ, когато най-после бяха принудени да спрат. Ричард би предпочел да продължат, но попаднаха в гъста гора, местността беше пресечена, камениста, отвсякъде стърчаха остри скали, а беше тъмно като в рог. Лунният сърп не осигуряваше достатъчно светлина, че да пробие мастиленочерните облаци. Дори искрящите светлинки на звездите бяха погълнати от плътна пелена. Просто нямаше начин да продължават напред в тази черна нощ.

Калан беше уморена, но когато Ричард запали огън, тя забеляза, че той е в доста по-трагично състояние. Май изобщо не беше спал напоследък. След като огънят се разгоря, той заложи въдици в реката и се зае да събере достатъчно клони, че да изкарат студената нощ. Установиха се край един скален перваз, така че поне отчасти да се заслонят от безмилостния вятър.

Калан се погрижи за конете, доколкото можа. Сипа им вода в един съд, който намери в багажа на Ричард. След като приключи със събирането на дърва, той отиде да прибере улова бяха се хванали няколко планински пъстърви. Докато го гледаше как почиства рибата, като хвърляше вътрешностите в огъня, за да не привличат диви животни, тя реши да не му задава повече въпроси за тях двамата. Не можеше да понесе болката, която й причиняваха отговорите. Пък и нали разбра най-важното: тя просто е била правилният избор.

Дали изобщо се бяха познавали, преди той да се съгласи да се ожени за нея. Сигурно сърцето на Ничи е било съкрушено, когато е видяла любимия си да се жени по толкова прозаични съображения.

Калан се опита да мисли за друго.

— Защо отиваме в Тамаранг?

Ричард вдигна поглед от рибата.

— Някога, много отдавна, още преди три хиляди години, хората водели същата война като нас днес — война, чиято цел била да изкорени магията и свободата под всичките им форми.

Онези, които искали да отхвърлят тази агресия, скрили различни ценни магически предмети, създавани в продължение на векове, и ги скрили на едно място, наречено Храмът на ветровете. После, за да не попадне нищо в ръцете на врага, изпратили храма в Отвъдния свят.

— Изпратили са го в света на мъртвите?

Ричард кимна, докато подбираше големи листа от близкото дърво.

— По време на войната магьосниците от двата лагера създали ужасяващи оръжия. Някои от тях били направени от хора.

Така се появили пътешествениците по сънищата. Били създадени от хора, пленени от Каска — от предците на Джилиан.

— Тогава е създаден и лавинният огън, така ли? По време на Голямата война.

— Да — кимна той, докато мажеше листата с пласт кал. Другите магьосници непрекъснато се опитвали да обезвредят опасните магически творения. Кутиите на Орден например са създадени по същото време като противодействие на лавинния огън.

— Помня, че Сестрите говориха с Джаганг за това.

— Всъщност нещата са доста сложни, но в общи линии един предател на име Лотаин проникнал в тайното място в света на мъртвите, където бил скрит Храмът на ветровете. Той тайно направил неща, които един ден да подпомогнат каузата на Ордена, когато последователите му го възродят.

— Предполагали са, че войната ще избухне отново?

— Винаги е имало и винаги ще има хора, водени от ненавист и изпълнени с желание да обвинят щастливите, изобретателни и изпълнени с творческа енергия за своите нещастия.

— Какво по-точно направил този Лотаин?

Ричард вдигна глава.

— Освен другото направил възможно повторното раждане на пътешественик по сънищата в света на живите. Този пътешественик по сънищата е Джаганг.

Ричард приключи с увиването на рибата в листа и кал и остави вързопчетата върху живите въглени в периферията на огъня.

— След това хората, които се сражавали на наша страна, изпратили Първия магьосник в Храма на ветровете. Името му било Баракус. Той бил магьосник воин. Той се погрижил да гарантира раждането на следващ магьосник воин, който да се опита да спре силите, опитващи се да запратят човечеството във вечния мрак.

Калан сви колене и ги уви с одеялото, за да се стопли, докато слуша.

— Тоест през цялото това време не са се раждали други магьосници воини?

Ричард поклати глава.

— Аз съм първият след близо три хиляди години. Баракус направил така, че да е сигурно, че когато му дойде времето, неговият наследник ще се появи, за да продължи борбата. Аз съм тук благодарение на неговите усилия.

Съзнавайки, че този човек няма да знае нищо за способностите си, Баракус оставил книга, озаглавена „Тайните на силата на магьосника воин“. Неговата съпруга Магда Сеарус, която той обичал от сърце, взела книгата и я скрила, за да я намеря аз. Той взел всички мерки тя да не попадне в чужди ръце. Била предназначена за мен и за никого другиго.

Когато Магда Сеарус заминала на път, за да скрие книгата, Баракус се самоубил.

Калан зяпна.

— Но защо го е направил? След като е обичал Магда Сеарус, защо я е оставил сама?

Ричард зарея поглед над трепкащите пламъци.

— Моето обяснение е, че е видял толкова болка и страдания по време на войната, толкова предателство и измяна, плюс пътуването до света на мъртвите и обратно, че просто му е дошло в повече. — Погледът му стана отсъстващ. — Аз самият съм минавал през воала. Разбирам го.

Калан положи брадичка на коленете си.

— След като прекарах известно време в лагера на Ордена, си представям колко обезверен и смазан може да се почувства човек. Колко безразлично може да му стане всичко. — Погледна го. — Значи трябва да намериш тази книга, за да можеш с нейна помощ да спреш Императорския орден?

— Точно така. Аз вече я намерих, но се наложи да я скрия пак, когато бях пленен и отведен в лагера на Ордена.

— Не ми казвай, че книгата е в Тамаранг.

Той се усмихна.

— Че защо иначе сме тръгнали натам?

Калан въздъхна. Сега вече разбра защо е толкова важно. Загледа се в пламъците, мислейки си за Баракус.

— А какво станало с Магда Сеарус след това?

Ричард взе една пръчка и избута една от увитите в листа риби извън жаравата. Разгърна листото и я опита с ножа си. Когато установи, че е готова, я постави пред Калан.

— Внимавай, гореща е. Избута още една за себе си.

— Магда Сеарус била съкрушена. След края на войната трябвало да изкопчат истината от Лотаин — изменника, който ги предал. Със задачата се заел Мерит — един от магьосниците по онова време.

Ричард остана втренчен в пламъците известно време, преди да продължи.

— За да изкопчи истината, той създал Изповедник.

Както дъвчеше, Калан се сепна.

— Наистина ли? Значи така са се появили Изповедниците?

След като той кимна, тя попита:

— И коя е първата от тях?

— Магда Сеарус. Тя толкова страдала по загиналия си съпруг, че доброволно се съгласила да изпробват магията върху нея. Било изключително опасно, но се получило. Така били създадени Изповедниците. Тя била първата. Впоследствие тя се влюбила в Мерит и двамата се оженили.

Единственото, което свързваше Калан с миналото й, бе фактът, че е Изповедник. Сега вече знаеше как са създадени Изповедниците. Първата сред тях била жена, изгубила любимия си.

Ричард си избра по-дебела цепеница и понечи да я хвърли в огъня, но се сепна и я завъртя в ръката си. Накрая я остави и сложи в огъня по-тънка клонка.

— По-добре се наспи — рече накрая. — Утре тръгваме призори.

Калан виждаше, че той е по-изтощен, отколкото показва, но в същото време беше наясно, че нещо го гнети дълбоко, така че реши да не му противоречи. Уви се в одеялото, достатъчно близо до огъня, за да се топли.

Погледна към Ричард и го видя да стои все така край огъня, втренчен в цепеницата, която бе оставил до себе си. Тя по-скоро бе очаквала той да прояви по-сериозен интерес към меча си, след като си го бе върнал след толкова време.

 

 

Калан се разбуди полека-лека. Разтърка очи и видя, че Ричард не е мръднал от мястото си. Беше в окаян вид. Тя не можеше да си представи какво е на плещите ти да тежи отговорността за толкова много хора, изправени пред ужасно сериозни проблеми.

— Искам да ти дам нещо — пророни той с глас, който й подейства като успокояващ мехлем.

Калан седна в постелята си и се протегна. Небето едва бе просветляло. Скоро щяха да тръгнат.

— Какво да ми дадеш? — попита тя и като сгъна одеялото си, го остави настрани.

— Не си длъжна да го приемеш, но ако го сториш, това би означавало много за мен.

Най-сетне отклони поглед от пламъците и се взря в очите й.

— Знам, че нямаш представа какво се случва, не знаеш дори коя си, камо ли какво правиш тук с мен. Повече от всичко на света ми се иска да можех да ти обясня всичко. Но точно в момента това е невъзможно. Просто те моля да ми се довериш.

Тя отмести очи. Не можеше да издържи на погледа му.

— Междувременно искам да ти дам нещо.

Калан преглътна.

— Какво?

Ричард се протегна и извади нещо, което бе сложил до себе си. Подаде й го в развиделяващото се утро.

Беше статуйката, която бе притежавала някога и която остави в Градината на живота, за да може да вземе кутиите на Орден и да ги занесе на Сестрите.

Фигурката изобразяваше жена, извила гордо гръб, с юмруци, присвити до хълбоците. Това бе въплъщение на упорството срещу силите, които се опитваха да я покорят. Произведение, излъчващо благородство и сила.

Това бе нейната статуйка. Най-ценното й притежание, с което бе принудена да се раздели. Е, не беше същият екземпляр, но всъщност бе същата фигурка. Спомняше си всяка нейна извивка. Тази беше същата, само мъничко по-малка.

Тя видя стърготините по земята. Ричард я бе правил за нея цяла нощ.

— Нарича се Дух — обясни той с глас, пропит от чувства. Ще я приемеш ли като дар от мен?

Калан благоговейно я взе от ръцете му и я притисна до гърдите си. Избухна в сълзи.