Майн Рид
Борци за свобода (9)

IX

В мексиканските градове плоските покриви на къщите се наричат azotea.

Върху асотеата хората прекарват по-голямата част от деня; там си почиват и приемат гости. Тая особена архитектура от източен произход съществува и сега в Мексико. Домовете са с плоски покриви, като тераси. Климатът — сух и топъл — е главното условие за построяване на такива покриви. Няма страна в света, където животът на открито да е по-привлекателен, както тук. Изключение правят само дъждовните дни. Има още една причина, която прави мексиканските покриви най-приятни за отмора; върху тях не се чувства дим, тъй като почти не съществуват комини. Тук те са съвършено излишни. В кухните употребяват дървени въглища, а тъй като те не задимяват, то въздухът остава напълно чист. Добре уредената асотеа бива украсена с цветя, красиви растения, малки дръвчета портокали, камелии и палми; понякога над парапетите се издига възвишение, откъдето човек още по-добре може да се любува на красивата природа. А къде има по-прекрасни изгледи от тия, които заобикалят Мексико?

Където и да се обърнеш, навред се открива дивна гледка, галеща погледа. Ту зелени долини с цветовете на дъгата, като започнеш от светложълтата царевица, до тъжнозелените тютюневи плантации; ту цели полета пипер и фасул; бистри потоци, които отразяват сребристия блясък на слънцето — всичко това се огражда от верига планини с вечни снегове и гигантски върхове.

С една дума, от който покрив да се погледне, всичко очарова окото и весели душата! Въпреки това върху асотеата на един дом седеше млада девойка и не обръщаше никакво внимание на природата; цялата й фигура изразяваше тъга, която околният свят не можеше да разсее.

Това бе Луиса Валверде; тя си спомняше друга, не по-малко красива страна, дето бе преживяла няколко изгнанически години. Последната бе за нея най-щастлива, защото тогава тя позна любовта! Предмет на нейната обич бе Флоранс Керней. Но къде е той сега? Тя не знаеше нищо за него, дори дали бе жив. Той отпътува, без да й каже истинската причина за своето заминаване.

Тя узна от него само, че е избран за капитан на отряда от доброволците, който, както й казаха по-късно, тръгнал за Тексас. След това тя успя да научи за героичната битка на доброволците и претърпените несполуки.

Луиса разбра, че останалите живи бяха пленени и отведени в Мексико, където се отнасяли с тях жестоко, чу за тяхната решителност, с която те се бяха опитали да се освободят, след което отново били пленени.

В това време девойката бе вече в Мексико, тъй като скоро след заминаването на доброволците баща й получи милост. Тя с трепет следеше всички събития около Мирската експедиция и четеше всички мексикански вестници, със свито сърце преглеждаше списъците на ранените и убитите и стигнала до списъка на избитите в Ел Саладо, примряла от страх, Луиса въздъхна облекчено, когато прочете и последното име. Все още й се виждаше чудно, че за Флоранс Керней не се споменаваше.

Как такъв герой е могъл да остане неизвестен. Защо нищо не бяха писали за него? Къде може да е той сега? Този въпрос не й даваше мира. Трябваше да се мисли, че Керней е загинал безславно от някаква болест или при нещастен случай; неговото тяло навярно лежи в някоя далечна прерия, дето са го погребали другарите му. Тъжните мисли, на които се отдаваше през всичко време Луиса, покриха с бледност бузите й и изпълниха душата й с тъга. Нито почестите, с които бе обсипан нейният баща, нито възторгът от нейната красота можаха да разсеят скръбта й.

Обикновено хората, които тъгуват за нещо, се усамотяват, затова дъщерята на дон Игнасио избра терасата, където прекарваше по-голямата част от деня в дълбок размисъл. Баща й, зает с държавни работи, прекарваше по цял ден в двореца.

Но тази сутрин Луиса, изкачвайки се на асотеата, изглежда, бе заета със съвсем други мисли; погледът й, блуждаещ по-рано равнодушно по околната живописна местност, сега бе устремен към онова място, където пътят, водещ надолу по Чапултепекския водопровод в Такубаи, завиваше наляво. По-нататък той се губеше сред плантациите и съвсем изчезваше.

Защо Луиса не отделяше поглед от завоя на пътя? Защо лицето й бе тъй оживено? С трескав поглед тя очакваше не красив конник, а един слуга когото бе изпратила в Такубаи. Дадената му поръчка бе причината за нейното нетърпение: тя изискваше голяма ловкост и предпазливост, които метисът Хосе наистина притежаваше. Освен това девойката имаше в него пълно доверие и знаеше, че той никога няма да я издаде. Това не бе въпрос за живот или смърт, но във всеки случай работата бе доста деликатна, защото трябваше да се узнае има ли между отведените в Такубаи пленници човек на име Флоранс Керней.

Може да се стори чудно защо младото момиче не пожела да узнае това по-рано, тъй като бе от дълго време в Мексико? Но работата е там, че тогава Луиса живееше с баща си във вила, отдалечена от града, и едва предишната вечер узна, че дългоочакваните пленници най-сетне са пристигнали. Тя веднага дойде в града, за да се осведоми за своя любим, ала не се сети да попита в Акордада, макар и да бе чула, че няколко души от пленниците са били откарани в затвора.

Ако дон Флоранс е останал жив, то не е възможно да бъде подхвърлен на такова унижение; така поне мислеше тя.

Колко далеч бе девойката от оня заговор, съставен, за да унижи в очите й оня, който заемаше изцяло сърцето й. Докато седеше потънала в мисли, лакеят й подаде плик с печат и герб. Като го отваряше, Луиса не подозираше, че държи в ръката си главната нишка на заговора. В плика се оказа билет от самия диктатор, който я канеше да присъства на една голяма процесия, определена за следния ден; добавяше се, че за нея ще бъде изпратена парадна кола.

Колко дами в Мексико биха завидели на подобна чест!

Забележете, че Антонио Лопес ле Санта Ана не само се подписа саморъчно на тази покана, но добави: „Con estima particular“ (с особена почит).

Въпреки това ласкателството не достави удоволствие на Луиса Валверде, а напротив, извика у нея чувство на погнуса и страх. Не за пръв път диктаторът й оказваше такова внимание, обсипвайки я с любезности.

Като прочете поканата, тя небрежно я хвърли и отново се загледа към канала, надявайки се да съзре идващия слуга. Но видя, че идва гостенка. Луиса, макар и испанка по произход, имаше златисти коси и нежно, бяло лице. Тази, която я посети сега, бе брюнетка с тъмен цвят на лицето, черните й коси бяха вдигнати високо на тила, лекият мъх на горната й устна още повече подчертаваше белината на зъбите й. Ярката червенина на бузите напомняше роза; удивителна хармония се разливаше по цялото и лице, където женският чар съперничеше с някаква дива хубост.

Младата жена, външността на която току-що описахме, бе красивата Исабела Алмонте.

Луиса Валверде и графиня Алмонте бяха близки приятелки и не минаваше ден, без да се видят. Те живееха на една и съща улица; графинята имаше собствена къща, макар и купена на името на нейната леля. Освен красотата графинята притежаваше и титла, оставена й от старинен род в Мексико; твърде богата, тя беше собственица на много чифлици и къщи. Ползваше се с пълна свобода и харчеше пари, без да дава някому сметка, весела, безгрижна като птичка.

Този път Луиса Валверде бе поразена от загриженото лице на своята приятелка и ускореното й дишане. Червенината на лицето й и блясъкът на очите й показваха, че има важна причина, която я караше да бърза.

— Madre de Dios! — извика съчувствено нейната приятелка. — Какво има, Исабела?

— О, Луисита, ако знаехте!

— Но какво се е случило?

— Той е в затвора…

— Той е жив! О, света Богородице! Произнасяйки тези думи, Луиса се прекръсти, като вдигна набожно очи към небето, като че произнасяше благодарствена молитва.

— Жив е — повтори графинята, — нима вие предполагахте, че е мъртъв?

— Не знаех какво да мисля; тъй отдавна не съм имала вест за него. Щастлива съм, че той е тук, макар и в затвора; докато човек е жив, жива е и надеждата.

Графинята започна постепено да се успокоява. Лицето й изразяваше не само тревога, но и силна изненада. Какво искаше да каже нейната приятелка? Защо тя бе доволна, като узна, че, той е в затвора?

— Докато човек е жив, жива е надеждата! — повтори Исабела.

— Боях се, че той е мъртъв. Кажете, вие уверени ли сте, че е в затвора? Мислех, че може да е убит или загинал някъде из прериите.

— Карамба! — викна графинята, като я прекъсна. — Какво искате да кажете, като говорите за тексаски прерии. Аз не съм чувала Руперто да е бил някога там.

— Руперто? — повтори Луиса и веднага радостта й се смени с тъга. — Аз пък мислех, че говорите за Флоранс Керней.

Те и двете бяха разкрили отдавна една на друга тайните на сърцата си и Луиса Валверде прекрасно знаеше кой бе Руперто, че е от добра фамилия и че е храбър войник. Но в същото време, както и дон Игнасио, принадлежеше към победената партия, мнозинството от която живееше в заточение или в своите далечни чифлици.

Руперто отдавна не бе идвал в Мексико, макар и мнозина да допущаха, че той е в страната и се крие в планините, говореха също, че извършил много убийства и станал предводител на група салтеадори, които неведнъж покривали пътя за Акапулко с кръв, там, където той пресичал планината; тая арена на множество престъпления носи името „Cruz del Marques“^[1].

Но много подробности останаха неизяснени за дъщерята на дон Игнасио.

— Извинете, Исабела — каза тя, като прегърна и нежно притисна графинята до сърцето си.

— По-скоро аз трябва да моля от вас извинение — отвърна приятелката й, като забеляза силното впечатление, което нейната грешка направи на Луиса. — Аз трябваше да се изразя по-ясно, но вие знаете, че всичките ми мисли са за моя скъп Руперто.

Съдейки по себе си, тя разбираше, че мислите на нейната приятелка са заети само с Флоранс Керней.

— Вие казвате, Исабела, че той е затворен. Кой е сторил това и защо?

— Кой го е сторил? Разбира се, стражата по нареждане на правителството, а защо — защото той принадлежи към либералната партия, това е едничката негова вина. И знаете ли какво ще ви кажа още — винят го, че е салтеадор!

— Могат да го обвиняват, обаче той не е такъв. Впрочем никак не ме учудват постъпките на някои хора в правителството. Ние познавахме дон Руперто още преди нашето изгнание; такъв човек никога не би се унижил да стане бандит.

— Бандит! Моят Руперто, най-горещият патриот и най-честният човек на света!

— Къде и кога са го заловили?

— Някъде в околностите на Св. Аугустин преди известно време, а аз току-що узнах.

— Странно, аз бях миналата седмица в Св. Аугустин и нищо не съм чула за това.

— Защото всичко се върши тайно. Дон Руперто живееше някъде в планините; прекалено смел, за да бъде предпазлив, той се спуснал в Св. Аугустин, където някой го предал.

— Къде е той сега, Исабела?

— В затвора.

— В кой затвор?

— Тъкмо това искам да разбера; засега зная само, че го обвиняват в разбойничество. Сантисима! — викна тя, като нервно тъпчеше с крак ветрилото си. — Нека клеветниците се пазят, той ще им отмъсти, щом го оправдаят, истината винаги побеждава. Колко бих искала да стане така, макар с цената на всичко, което имам! Да подозират Руперто в разбойничество!

Като седнаха най-после на терасата, приятелките заговориха малко по-спокойно след първата възбуда.

Техният поглед върху общото положение на нещата бе съвсем различен.

Едната знаеше, че любимият й се намира в затвора, и това я довеждаше до отчаяние; другата пък се надяваше, че и нейният любим е попаднал там, И увереността в това би й доставила радост. Читателят знае откъде произлиза това различие в схващанията. Графинята на свой ред започна да разпитва приятелката си.

— Сега аз разбирам, amica mia, защо вие помислихте, че говоря за Флоранс: вие допущате, че той е сред пленниците, които току-що дойдоха. Нали?

— Бих искала да се надявам!

— Предприехте ли нещо, за да узнаете това?

— Да, изпратих човек в Такубаи, за да научи нещо за него. Чух, че били отведени там.

— Някои са отвели неизвестно къде, е по-голяма част са попаднали в Акордада.

— Как! В тази ужасна яма, сред най-подли негодяи! Тексасците са военнопленници и не могат да ги подхвърлят на такова унижение!

— Но е факт. Узнах това от Сантандер.

Споменаването на това име направи силно впечатление на Луиза. Тя ту се червеше, ту бледнееше пред спомена за ненавистта, която съществуваше между Сантандер и Керней. Силно разтревожена, тя почти не чуваше графинята, която продължаваше да разпитва.

— На кого възложихте тази трудна работа?

— Изпратих Хосе.

— Отлично, той действително напълно заслужава доверие и е доста хитър; но, amiga mia^[2], той е само слуга, а в Такубаи и сред войниците от гарнизона или затвора трудно ще може да се добере, за да получи нужната справка. Снабдихте ли го с пари?

— О, да!

— Тогава има надежда да ви донесе задоволителен отговор. Вашата кесия ще бъде златният ключ, който ще отвори вратата на затвора за дон Флоранс, стига той да е там.

— Надявам се.

Тази вяра на младото момиче би се видяла много странна на човек, който познава действителността.

— Какво не бих дала, само да узная, че е жив.

— Това ще се разбере скоро. Кога трябва да се върне Хосе?

— Време е вече да се прибере. Той замина преди няколко часа. Когато идвахте вие, аз като че го видях: може би той вече е дошъл, докато ние разговаряхме.

— Amiga mia, какво съвпадение! И аз направих същото и ето че чакам завръщането на моя пратеник, комуто поръчах да се осведоми за участта на Руперто. Аз дойдох при вас, за да споделя това, и щом съдбата ни е еднаква, заедно ще дочакаме известията, каквито и да бъдат те.

— Какво виждам? — извика пак графинята, като взе от пода хвърленият от Луиса билет, — Покана с карета и любезности от негова светлост! Противни ся ми неговите ласкателства. Вие ще отидете ли?

— Не, не мисля.

— Бих искала да отидете. Навярно и баща ви ще пожелае същото?

— Защо?

— Защото…

Прекъсна я шум от стъпки. Бяха пратениците, които случайно се връщаха едновременно. Младите жени бързо излязоха да ги посрещнат. Слугите стояха със свалени шапки, единият пред графинята, другият пред Луиса Валверде, така че се чуваха отговорите и на двамата.

— Сеньорита — каза Хосе, — този, съдбата на когото трябваше да узная, не е в Такубаи.

Страшно пребледняла, Луиса Валверде извика:

— Нищо ли не научихте за него? Даденият отговор веднага я успокои.

— Сеньорита, аз даже го видях.

— Вие видяхте дон Флоранс, къде е той, говорете по-скоро.

— В Акордада.

— В Акордада — повтори в същото време като ехо друг глас. Това бе графинята, която също узна, че и нейният любим се намира там.

— Аз го видях в килията, сеньорита — прикован е с един тексаски пленник — Той бе в килията сеньорита — обясняваше слугата Хосе, — прикован с един крадец.