Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Free Lances (A Romance of the Mexican Valley), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2008)
Разпознаване и корекция
crecre (2008)

Издание:

Майн Рид. Мексико, Мексико. (включва „Самотно жилище“ и „Борци за свобода“)

Второ издание

Под общата редакция на Пелин Пелинов

Редактор Мария Арабаджиева

Художник Георги Гаделев

Технически редактор Димитър Матеев

Дадена за набор на 25 VI. 1992 г.

Подписана за печат на 12. VIII. 1992 г.

Печатни коли 13,50. Издателски коли 11,34.

Формат 84×108/32. Техническа поръчка № 21118.

Цена 14,96 лв.

Издание на СД-во „ДЕТЕЛИНА 6“

Печат: Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“

ISBN 954-8043-05-X

История

  1. — Добавяне

XXIX

Хосе, чул целия разговор на Сантандер с джуджето, силно се разтревожи, защото тези разкрития бяха опасни и за него. Полковникът побърза за града, навярно за подкрепа, та заедно с джуджето да намерят стария манастир. Забравил в тази минута за себе си, Хосе искаше най-напред да разкаже всичко на сеньоритите. У него се появи силното желание да предупреди бегълците за предстоящата опасност. Той прекрасно знаеше пътя за стария манастир, където като дете бе носил въглища. Но как да премине край двамата хусари, които пазеха джуджето?

Скрит зад скалата, Хосе не можеше да бъде видян, но да остане в сегашното положение, бе невъзможно, още повече като чу разговора на двамата войници.

Сержантът беше много недоволен. Седнал на един камък, той грубо каза:

— Колко скучно е да седиш и да чакаш тук. Аз се надявах да прекарам нощта в Сан Аугустин и да си побъбря с момичето, което служи в онзи дом, който често посещава полковникът.

— Ти говориш за Пепита, слугинята на Луиса Валверде?

— Да, за нея, знам, че тя не е съвсем равнодушна към мен.

Чул тези думи, Хосе едва се сдържа да не се хвърли върху войника.

— Длъжен съм да те предупредя — възрази другият войник, — че Пепита е дала сърцето си на един от домашните слуги, струва ми се на коларя. Те даже са сгодени.

Хосе леко въздъхна.

— Това нищо не значи! — извика сержантът. — Един колар не може да ми бъде сериозен съперник.

И като се обърна към джуджето, той започна да излива яда си върху него.

— Пощадете ме! — викаше Сорильо. — Аз съвсем не съм арестант, а дойдох по свое желание, за да говоря с полковника. При това ни най-малко не мисля да бягам или пък да преча на вашето свиждане със слугинята. Ние сме на две крачки от къщата, където вашата приятелка навярно ви чака. Съветвам ви да не обръщате внимание на вашия приятел, който иска да ви разочарова по свои подбуди.

Тази шега разсмя войниците. Те запушиха, за да убият времето.

— Нямаш ли карти у себе си? — попита сержантът.

— Те са винаги в мен, но достатъчно светло ли е за игра?

— Ако лунната светлина е недостатъчна, ще си послужим със светлината на нашите цигари, аз съм играл така.

— А на какво да играем, аз нямам нито сантим.

— И аз също, ще играем на честна дума. Впрочем чакай!

Той се обърна към джуджето и го погледна въпросително. Сорильо, като видя това, неволно затрепера, като предчувстваше, че трябва да се раздели със скъпоценностите си.

— Може би — каза сержантът — у този човек има пари, той може би не ще ни откаже един малък заем. Какво ще кажеш ти?

— Нямам нищо против!

— Той наистина не изглежда богат — каза войникът, като погледна дрипите на джуджето.

— Ако имах пари — добави то, — бих ви ги дал всичките; ще ви разкажа какво се случи с мен и вие навярно ще ме съжалите. Отивах в Сан Аугустин, за да пренощувам там, когато изведнъж ме нападнаха двама бандити Защитавах се с всички сили, но един от тях ми поиска кесията, като ме заплаши с нож и аз трябваше да отстъпя.

Като разказваше това измислено приключение, джуджето енергично махаше ръце, за да покаже как се е бил с разбойниците.

Хосе, стоящ в гънката на скалата, изведнъж усети, че върху него се посипва град от предмети, които падаха в краката му.

Сорильо нарочно махаше ръце, за да изхвърли предметите, които можеха да го издадат.

— Ти казваш, че са ти взели всичко?

— Да, кълна ви се!

— Може и да не се кълнеш, ние ще те претърсим.

Джуджето, като знаеше, че джобовете му вече са празни, не се противи. Сержантът, недоволен от обиска на джобовете, го опипа цяло и усетил нещо твърдо, изтегли от пояса нож със скъпа дръжка.

— Откъде имаш това скъпо оръжие? Това е подозрително.

— Получих го в наследство.

— Така, във всеки случай ние ще го разиграем на карти и ще видим на кого ще остане твоето наследство.

Седнали край пътя, хусарите започнаха да играят, джуджето, приседнало край тях, ги следеше с интерес, макар че мислите му бяха далеч. В това време Хосе намисли да мине незабелязан, когато изведнъж съгледа в краката си часовници, гривни, пръстени. Той събра всичко и внимателно се измъкна от скалата в момента, когато войниците и джуджето бяха изцяло заети с играта.

Като минаваше от скала на скала, Хосе скоро се скри. Когато се реши да разгледа скъпоценностите, съвсем се смая.

— Какъв дявол е това! Възможно ли е! Това е часовникът на графинята, същият, който искаше да ми подари! Джуджето ги е ограбило!

Как е взело гривната, пръстена, верижката? Коларят силно се безпокоеше, защото знаеше че Сорильо е способен на всичко. Спомни си, че когато излизаше, младите момичета се разхождаха в парка. Дали джуджето не ги е нападнало и ограбило? Хосе бързо се спусна към дома, където срещна Пепита.

Още не успели да направят няколко крачки, двамата чуха не само разговора, но и смеха на сеньоритите. Как могат да бъдат весели, след като са ги ограбили? Учудването на слугата не бе по-голямо от това на госпожиците при появата му с техните скъпоценности в ръце.

Хосе побърза да им разкаже как са попаднали у него, като им съобщи за измяната на джуджето и неговите непочтени намерения Изродът искал да заведе Сантандер и хусарите в манастира, за да уловят бегълците.

— Какво да правим Исабела? — извика Луиса. — Как да ги предупредим за опасността?

— Аз ще се погрижа за това, сеньорити — отвърна Хосе така уверено, че приятелките неволно се успокоиха.

Като им разказа, че пътят за манастира му е познат от детинство, той побърза да замине, без да изслуша техните възражения. Часовникът на кулата в Тлалпам още не бе ударил полунощ, когато Хосе вече изкачваше планината с поглед, устремен към Адхуско.