Майн Рид
Борци за свобода (24)

XXIV

— Луиса, видяхте ли войниците?

— Къде?

— Там, на улица „Ел Ниньо Пердидо“? Те препускат в галоп.

— Боже! Да, сега ги виждам. Ах, Исабела, дано не настигнат колата. О, Боже!

— Да, сега само Бог може да ни помогне! Все пак аз се надявам, че няма да ги настигнат, ако коларят е тръгнал в друга посока, хусарите не биха избрали този път. Щом не спряха колата при вратата, сега тя е много далеч. Успокойте се, мила моя, и повярвайте, че те ще съумеят да избягнат опасността Този разговор се водеше под звука на камбаните и топовниге гърмежи. Младите жени разговаряха седнали в дома на дон Игнасио, където се качиха веднага след завръщането си.

От високото с бинокли в ръка те следяха всичко, което ставаше на пътя. Колата, завила край Кайбакан, изчезна от погледа им, сетне видяха само войници, препускащи след нея. Това бяха хусари начело със Сантандер. Скоро всичко потъна в облака прах, дигнат от конете.

Гърмежите и биенето на камбаните спряха, всичко затихна и градът се успокои. Само Луиса Валверде и нейната приятелка бяха неспокойни както за участта на бегълците, така и за своята. Те се замислиха за последиците от участието им в бягството на затворниците. Как ще свърши всичко това, ако ги заловят?

Как ще обяснят, че в колата е имало ножове, пистолети, пили и мъжки дрехи! Защо са били нужни те на младите жени, излезли на разходка? Те не се страхуваха от предателството на коларя, но се опасяваха, че ако всички тия неща бъдат намерени, съдбата им е решена…

Силно безпокойство обхвана младите жени, които нямаха с кого да се посъветват. Узнал за станалото, дон Игнасио силно се ядоса: екипаж, коне — всичко пропадна. Какво ли би казал той, ако узнаеше, че и пистолетите му липсват? Какво да правят? — недоумяваха приятелките. Да признаят ли всичко на дон Игнасио и да се оставят на неговата доброта?

А при това той още не знаеше имената на похитителите.

Луиса Валверде и Исабела Алмонте прекараха дълго заедно, без да знаят какво да правят. Само дон Игнасио можеше да ги спаси. Той можеше да каже, ако го разпитват, че тази вечер се е готвел да иде на вилата заедно с дъщеря си и графинята и присъствието на оръжието в екипажа не би събудило никакво подозрение, защото всички, излизащи вън от града, носеха такова. А топлите наметала са били взети за предпазване от вечерния студ. Само пилата можеше да издаде чувствата на момичетата към бегълците.

Няколкото часа, прекарани насаме, малко ги успокоиха. Най-сетне дойде известие. Хосе се върнал заедно с екипажа и конете. Това бе всичко, нямаше пито оръжие, нито пила. Това разказа Пепита, която притича при господарката си, за да й съобщи новината. Младите момичета искаха веднага да видят Хосе, но в това време той отговаряше на запитванията на дон Игнасио, който гневно гледаше изрязаните хамути и изморените коне!

Когато повикаха дон Игнасио в двореца, Хосе веднага отиде при младите госпожици. Те така го затрупаха с въпросите си, че гой едва успяваше да отговори:. Постепенно се успокоиха, макар още да го прекъсваха почти всяка минута.

Той им разказа, че най-напред са се движили спокойно край стените на манастира Сан Франциско и в това време бегълците се преоблекли, изоставили колата на пътя и по двама на кон избягали. После конете били доведени от един войник, познат на Хосе. Хусарите напразно претърсвали гората, тъй като бегълците успели да стигнат Педрегал.

— Да бъде благословена Светата Дева! — извикаха радостно двете приятелки. — Какво щастие! — добави графинята. — Руперто Ривас тъй добре познава всички пътеки в Педрегал, както алеите в Аламед.

Луиса коленичи пред лика на св. Гуаделупа и отправи топла благодарствена молитва.

Хосе, свършил разказа си, продължаваше да стои, макар да не очакваше обещаното вънаграждение. Но графинята помнеше своето обещание.

— Вие сте смел и предан слуга — каза тя, — вземете това. Напълно го заслужавате.

При тези думи графинята свали верижката с часовника си и ги подаде на Хосе.

— Вземете също и това — добави Луиса Валверде, като извади своя брилянтен пръстен и го подаде на Хосе.

— Няма да приема нито едното, нито другото, сеньорита, аз съм достатъчно възнаграден с това, че можах да ви услужа…

— Хосе, нима забравихте нашето условие? Аз настоявам да вземете подаръците.

— Добре, но когато сме напълно уверени в спасяването на бегълците. Дотогава аз моля графинята да ме смята за свой длъжник.

— В такъв случай аз ще му платя — извика Пепита и като се хвърли на шията му, силно го разцелува. — Впрочем — добави тя — защо ли пък разцелувах човека? Той е изпълнил само своя дълг… Ха-ха-ха.

Смехът й не смути Хосе, тази целувка, така дълго жадувана, му даваше надежда да стане най-после щастлив съпруг на Пепита.