Майн Рид
Борци за свобода (27)

XXVII

Керней и Крис Рок никак не се интересуваха каква става с джуджето. Тексасецът нямаше ни най-малко желание да вижда този изрод, той бе уверен, че са го затворили някъде в манастира.

Всъщност то бе не само затворено, но и оковано с голямата си верига, краят на която бе свързан с желязна халка. Помещението, в което се намираше, напомняше Акордадската килия; навярно тук е прекарал не един монах, излежаващ наказанието си за някое уставно нарушение. Ще бъде излишно да говорим защо джуджето бе поставено в килия. Руперто добре знаеше, че ако му даде свободи, рискува да изгуби своята.

След няколко дни му бе позволено да излиза по два часа на чист въздух, после то измоли позволение от иконома да прекарва известно време в кухнята, където всички от прислугата го осмиваха. Понасяше всичко с такова търпение, каквото не подозираха у него даже в Акордада. Грегорио започна да гледа на него като на принадлежащ към служебния персонал на манастира; продължаваше нощем да му поставя оковите и да го заключва. Джуджето не преставаше да се оплаква всяка вечер, като повтаряше на иконома:

— Това е така неудобно, така тежко! Не мога да се обръщам на кревата. И защо ме държат окован? Нима мислите, че ще избягам? Тук ми е твърде добре, за да променя живота си, иначе рискувам да попадна отново в Акордада. О, не, сеньор, не се плашете! Бих желал само да ме избавите от ужасната верига. О, дон Грегорио, позволете ми само тази нощ да прекарам без верига, утре, ако обичате, отново ми я сложете, а аз нито дума няма да ви кажа, кълна ви се!

Така беше всяка вечер. Веднъж, когато джуджето като бивш обущар поправи обувките на иконома, той реши, като отплата, да го освободи за една нощ от веригата.

— Колко сте добър, дон Грегорио — каза джуджето, — колко хубаво ще спя сега! Преди това ще се помоля за вас. Лека нощ!

Макар нощта да бе лунна, в килията бе така тъмно, че икономът не видя злорадия израз на лицето му, иначе той веднага би му поставил веригата.

— Ако успея да се отскубна оттук — помисли си джуджето след излизането на иконома, — животът ми е спасен и състоянието осигурено. За мен се откриват всички блага на живота и вместо да бъда в затвора, ще ме освободят и ще ми дадат кесия със злато. Ех, колко е хубаво, дявол да го вземе!

Той пристъпи към вратата и се вслуша; чу шум от оживен говор. Монасите вечеряха, без да мислят за него.

— Какво щастие, че ме оковаха с великана, който ме доведе тук! И аз ще си устроя с тях една шега! Впрочем нека видя мога ли да изляза.

Като се оттегли от вратата, то отиде до прозореца, за да съобрази колко далеч е земята. Прозорецът нямаше стъкло и бе премрежен с желязна пръчка.

Ако не я извади, не ще може да премине; джуджето имаше пила, която успя да скрие, и се надяваше да пререже пръчките. Отначало искаше да опознае местността наоколо. Като подаде глава навън, то се убеди, че е над скала, откъдето лесно ще може да се спусне на земята. Но как да се добере до нея?

Джуджето бе обмислило всичко предварително. Без да губи време, извади изпод дюшека пилата и започна да работи, без да бърза и вдига шум. Все едно, докато не заспят монасите, той не може да избяга.

Ръждясалото желязо твърде скоро се поддаде. Като проряза от единия край пръта, джуджето напрегна сили и го извади от рамката; макар и с малък ръст, то имаше удивителна физическа сила.

Като свърши, разкъса одеялото на дълги ивици, завърза ги заедно, за да се спусне по това импровизирано въже. Като се убеди, че то не ще издържи неговата тежест, за миг се замисли.

— Ах, забравих, че имам проклетата верига, която сега трябва да благословя. Тук не е високо. Някакви два-три метра А този глупак ми остави и ключа от катинара.

При тези думи то започна да търси забравения от Грегорио ключ. Когато го намери, завърза веригата за края на железния прът и започна внимателно да я спуска надолу. Видя, че тя не стига до стъпалото само около половин метър. Седна на постелката, за да дочака по-удобно време за бягството.

— Защо чакам? — реши то. — Всички са в трапезарията и са изцяло заети с вечерята, по-удобен случай от този няма да имам. По дяволите! Напред!

Отиде до прозореца, провря се и се спусна по веригата като маймуна. На стъпалото, се огледа, поздрави се, че е избрало именно този час, тъй като трябваше да върви по пътя, където по-късно поставяха часовои. Сега никой не ще му попречи.

Макар нито веднъж да не бе излизало от манастира, джуджето прекрасно помнеше пътечката, по която дойдоха през нощта след бягството от Акордада. То помнеше и стръмния склон на планината и тесния проход, където бяха срещнали часовоя.

Какво да му отговори, като го срещне?

Мислейки за това, джуджето се движеше бавно, като се промъкваше внимателно в тъмнината, държейки се за клоните, но така тихо, че никой не можеше да го чуе, дори и часовоят, който, облечен като монах, стоеше край пропастта с лице към долината, върху която падаше сребристата светлина на луната.

Може би и той като дон Руперто гледаше някой дом, свързан с детските му спомени, от който сега бе изгонен. Може би мечтаеше за деня, когато отново ще влезе в него. Но най-малко мислеше за близката опасност, която го заплашваше.

— Ах — каза си Сорильо, — колко е жалко, че нямам хубав нож.

В същия миг главата му роди адска мисъл, той се хвърли върху монаха и го блъсна долу. Викът на нещастния часовой замря в пропастта, където тялото му изчезна.

— Навярно е умрял — каза си джуджето, — невъзможно е да паднеш от такава височина и да не си разбиеш главата.

И за да се убеди, предпазливо слезе в пропастта, където при лунната светлина видя жертвата си, която лежеше без признаци на живот.

Без дори да се смути, джуджето претърси човека, за да го обере. Пари не намери. Пушката бе счупена и само сребърната дръжка на ножа можеше да послужи за плячка на убиеца.

Като взе ценната вещ, бързо тръгна към града, за да направи по-скоро едно важно съобщение. Трябваше да мине през Сан Аугустин. Страхуващо се от преследване, боящо се от лунната светлина, джуджето стигна едно от предградията.

Видя алея, по която можеше да мине незабелязано, и веднага тръгна към нея. Вървеше надолу, близо до оградата. Изведнъж видя, че насреща му иде човек. Сорильо, чул уверения вървеж на идващия, помисли, че е полицай, и като улови с дългите си ръце клоните на едно дърво, стъпи на оградата и се притаи там. Човекът, без да го види, отмина Джуджето, разбрало, че е вън от опасност, се готвеше отново да слезе на алеята, когато изведнъж чу нежни гласове, те се чуваха все по-близо и по-ясно и най-сетне се показаха и човешки фигури, озарени от светлината на луната… Като ги видя, джуджето едва не извика от учудване — Сантисима! Сеньоритите от екипажа! Джуджето наистина бе попаднало в парка на вилата на дон Игнасио, В топлата лунна нощ Луиса Валверде и графиня Алмонте искаха да се разходят из парка. Те се движеха бавно, заети с една и съща мисъл, от която не можеха да ги откъснат нито ароматният въздух, нито песента на славеите.

— Чудно, че за тях вече нищо не се чува! Как мислите, Исабела, това добре ли е? — попита Луиса.

— Все пак не е толкова странно, колкото ви се струва. Всички пътища се пазят и ако ни пратеха вест за себе си, биха задържали пратеника и върху нас щяха да паднат подозрения. Руперто е много внимателен, за да рискува. Според мен, щом няма вести, значи всичко е добре. Ако Руперто и Флоранс бяха заловени, градът би узнал за това.

— Това е вярно, но все пак ми се иска да зная къде са сега.

— И аз искам! Не мисля, че са се укрили в стария манастир, за който ми писа Руперто. Това скривалище сега не е толкова безопасно. По-скоро те са в Акапулко и ако е така, ние можем да бъдем съвсем спокойни за тях.

— Защо, Исабела?

— На този въпрос сега не мога да ви отговоря, но скоро всичко ще узнаете и ще бъдете доволна, както и баща ви.

Дъщерята на дон Игнасио бе много учудена от думите на приятелката си, но познаваше характера й и не я разпитва повече.

Графинята имаше предвид брожението на юг и готвещото се пронунсиаменто, което трябваше да свали диктатора, но тя се въздържа да съобщи това на Луиса.

Двете се готвеха да си отиват, когато изведнъж се спряха и извикаха:

— Богородице!… Боже мой!…

— Какво е това? — попита Луиса трепереща. — Човек?

Причина за тревогата бе джуджето, скрито до стената.

— Не се плашете, сеньорити — каза то, — зная, че моята външност е отвратителна, но душата ми е чиста. Нима не си спомняте да сте ме виждали?

При тези думи то се повдигна, осветено от луната. Приятелките веднага познаха в него същото джудже, което тексасецът великан качи при себе си на капрата.

— Съжалявам, сеньорити, че не ме познавате — добави то, — а аз съм ваш приятел, или по-точно, приятел на вашите приятели.

— За кого говориш? — попита графинята.

— За двама млади хора, които имаха нещастието да бъдат заедно с мен в Акордада. Благодарение на вашия екипаж успяхме да се спасим и да избегнем преследванията на враговете.

— И четиримата? — бързо запитаха приятелките.

— Да, но тежките дни, които преживяхме, ни накараха едва ли не да съжаляваме, че не сме още в затвора.

— Защо? Казвай по-скоро, не се плаши от нас.

— Мога ли да се страхувам? Аз дойдох от името на вашите приятели и за тяхното спасяване.

— Говори по-скоро, какво е станало?

— Изпратиха ме да взема малко храна. Нямаме ни що и умираме от глад, вече цял месец живеем в планините и се храним само с плодове и корени. Не се решавахме да слезем долу, защото знаехме, че навсякъде има полиция и войска. Освен това дон Руперто, който познава моята храброст, реши да ме изпрати в Сан Аугустин за провизии. Щях да отида в селото, но като видях един полицай, се изплаших и скочих на оградата. Не знам по какъв начин ще купя продукти, ще трябва да събирам милостиня, а не всички хора се щедри! А може би вие ще ми дадете малко пари за покупки?

— Луиса, имате ли у себе си малко пари? Аз почти нямам.

— Колко е неприятно, и аз нямам.

— Вместо пари можете да ми дадете някоя вещ, аз ще я продам.

— Вземи — извика графинята, като му подаде часовника си, който бе обещала на Хосе, но той предпочете парите.

— Вземи и това — добави Луиса Валверде, като му даде и своя часовник.

— Колко сте добри, сеньорити — каза то, като мушна всичко в джоба си, — сега сме осигурени, макар не за дълго, тъй като ще продам вещите доста евтино.

Малките очички на джуджето жадно гледаха скъпоценностите — гривни, пръстени, верижки, които бляскаха при светлината на луната. Младите момичета, като се страхуваха, че техните възлюблени имаха нужда от най-необходимото, бързо се лишиха от своите наките и ги сложиха върху жадно протегнатите ръце на Сорильо.

— Много благодаря! — извика то, като набута всичко в джобовете си. — Колко ще се зарадват дон Руперто и дон Флоранс, като узнаят кой ги е подкрепил в нужда. Довиждане, сеньорити, време е да си вървя.

И като скочи от оградата, то бързо се изгуби.

Неговото неочаквано изчезване озадачи младите момичета, които се надяваха да узнаят от него още нещо за приятелите си.