Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Free Lances (A Romance of the Mexican Valley), (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
hammster (2008)
Разпознаване и корекция
crecre (2008)

Издание:

Майн Рид. Мексико, Мексико. (включва „Самотно жилище“ и „Борци за свобода“)

Второ издание

Под общата редакция на Пелин Пелинов

Редактор Мария Арабаджиева

Художник Георги Гаделев

Технически редактор Димитър Матеев

Дадена за набор на 25 VI. 1992 г.

Подписана за печат на 12. VIII. 1992 г.

Печатни коли 13,50. Издателски коли 11,34.

Формат 84×108/32. Техническа поръчка № 21118.

Цена 14,96 лв.

Издание на СД-во „ДЕТЕЛИНА 6“

Печат: Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“

ISBN 954-8043-05-X

История

  1. — Добавяне

XXXI

По същото време, когато мексиканците погребваха нещастния си приятел, от Мексико излизаха два ескадрона хусари начело със Сантандер.

Стигнал до мястото, където остави джуджето и войниците, полковникът заповяда да го вземат със себе си на коня. След това кавалерията мина през Сан Аугустин.

Около един километър от Сан Аугустин пътят ставаше толкова труден, че хусарите се видяха принудени да слязат от конете. Джуджето, което вървеше напред, приличаше по-скоро на четириного, отколкото на човек, тъй като пълзеше. Изведнъж то започна да трепери. Стигнало до пропастта, то видя, че убитият монах е изчезнал!

Явно бе, че монасите са го намерили и отнесли. Сега имаше от какво да се страхува. Сантандер, привидно храбър, започна да се колебае и искаше да спре джуджето и да прекрати настъплението. Но офицерът, който наблюдаваше Сорильо, така енергично го подгони, че полковникът не сметна за необходимо да даде команда за отстъпление.

При все това никакъв враг не ги заплашваше. Без да срещнат нито часовой, нито патрул, те безпрепятствено стигнаха при манастира. Войниците го заградиха. На заповедта да се предадат не последва отговор, не се получи отговор и след пушечния изстрел. Тази мъртва тишина ясно показваше, че в манастира няма никой… Тогава полковникът се реши да влезе вътре, придружен от дузина войници. В трапезарията личеше, че скоро е имало хора, бутилките по масата бяха така празни като самия манастир.

Разочарованието, което изпитаха войниците при вида на празните бутилки все пак не бе толкова силно, колкото разочарованието на полковника, отново изпуснал враговете си.

Сорильо обаче не се сметна за победен; като се наведе над ухото на полковника, той му пошепна няколко думи, от които лицето на Сантандер заблестя. Като извика майора, той му каза.

— На няколко километра ние ще намерим гнездото, което не ще се окаже празно.

След това, като бутна коня си, той се понесе напред и извика:

— В галоп!

Зората вече позлатяваше върховете на Кордилерите, когато хусарите отново минаха през Сан Аугустин; хората, отиващи на черква, не можеха да разберат откъде се връщаше кавалерията толкова рано. Обитателките на вилата, край която хусарите трябваше отново да минат, с необикновена тревога поглеждаха войниците; нищо не се бе изменило, войниците бяха толкова, колкото и преди.

— Не бях ли права, когато ви казах, че не трябва да се безпокоите? — извика графинята. — Бях уверена, че ако бъдат предупредени навреме, ние няма защо да се плашим.

Сега те вече знаеха какво става с възлюблените им, тъй като изпратеният куриер се завърна с две писма — едното за Луиса, другото за графиня Алмонте. Писмото на Керней до неговата любима беше пълно със страстна обич и завършваше с думите, че ако умре, той ще умре с името Луиса на уста.

Писмото до Исабела бе от съвсем друг род, Руперто й пишеше като годеник, уверен в нейните чувства, отнасящ се към нея като към най-близък човек. Той й говореше за най-близкото въстание, за атакуването на Оаксака, за очаквания успех и като й съобщаваше къде ще бъде на следващия ден, изразяваше тревогата си за нея и за Луиса.

Каква опасност ги заплашваше?

Дон Игнасио отдавна бе отишъл в града. Останали сами, приятелките силно се тревожеха, но не за дълго останаха самотни. Около осем часа дойде Сантандер, влязъл с кон в двора, придружен от един войник. Той се обърна към младите момичета.

— Сеньорити, вие сте учудени от моето безцеремонно явяване в такъв неудобен час. Самият аз много съжалявам, че съм заставен да постъпя така!

— Какво обичате, полковник? — запита хладнокръвно графинята.

— Задължен съм да арестувам вас и вашата приятелка. Това ми е много неприятно, но дългът преди всичко.

— Разбирам — извика графинята, — че трябва дави е трудно да изпълните подобен дълг, който е присъщ за полицаите.

Силно оскърбен от тези думи, Сантандер презрително отвърна:

— Благодаря ви, графиньо, за любезната забележка, но това няма да ми попречи да арестувам и сеньор Валверде.

Графинята даже не го удостои с отговор. Като го изгледа гордо, обърна му гръб и излезе. Със също такъв горд, но не по-малко презрителен вид след нея иззе и Луиса. На двете бе позволено да се върнат в своите стаи, докато полковникът в същото време вземаше съответните мерки; най-напред загради дома с войници и след десет минути къщата на дон Игнасио приличаше на казарма с часовой на всяка врата.

В същия момент, когато момичетата бяха арестува ни, Хосе, свидетел на всичко това, бързо избяга в парка. Прескочи оградата и побърза да отиде на посоченото от графинята място.

Той изкачваше планината толкова бързо, че нито веднъж не се обърна да види, че джуджето го следи. То, като видя как коларят прескочи оградата, реши да го проследи, за да съобщи всичко на Сантандер, от когото очакваше да получи голяма награда.

Като измина няколко километра, изгуби от погледа си Хосе, макар че продължи да върви, и отдалеч видя огън, който силно осветяваше хора, коне и оръжие.

Без да се приближава до тях, успя да разпознае фигурата на великана тексасец и веднага се върна в Тлалпам, за да съобщи за това на Сантандер.

Докато той се върне, ние ще видим какво става в дома на дон Игнасио. Двете затворнички, седнали в стаите, гледаха през прозореца поставения в двора часовой.

Пепита, която бе допусната при господарките си, им разказа за изчезването на Хосе, на когото всички залагаха големи надежди. Това известие малко ги успокои, но те се притесняваха, защото мръкваше, а тяхното положение не се изменяше. Най-сетне към полунощ Пепита отново дойде с печалната вест за арестуването на дон Игнасио от войниците на Сантандер.

Луиса, която се надяваше, че след завръщането на баща й всичко ще се измени, изгуби и последната надежда за спасяване! Дон Игнасио, макар и министър, ще бъде изпратен в затвора!

Застанали пред полуотворената врата, приятелките видяха екипажа, с който си дойде дон Игнасио. Но защо конете са обърнати към града, а около екипажа стоят войници?

— Сеньорити! Колата е готова. Имам заповед незабавно да ви отведа — каза влезлият войник.

Луиса и графинята, като видяха, че трябва да се подчинят, излязоха на двора, придружени от войници. Сред офицерите около екипажа бе и полковник Сантандер, който бързо доближи младите момичета.

— Моля да ме извините — каза той с насмешливо любезен тон, че трябва да ви безпокоим така късно. Пътуването не ще трае дълго и вие не ще бъдете сами.

— Кабо, качете дамите в колата. Луиса Валверде видя баща си в екипажа, бледен и разстроен. Като се хвърли на шията му, тя извика:

— Татко! Вие тук… арестуван?

— Да, миличка, но седни и не трепери така. Ако хората ни изоставят, бог ще ни защити.

Когато и двете момичета влязоха, вратата шумно се затвори. Пепита, която не искаше да се раздели с господарките, си скочи на капрата и седна редом с войника, който за пръв път в живота си изпълняваше службата на колар.

Не успял още екипажа да потегли, конете изпръхтяха и се изправиха на задни крака. Те се изплашиха от джуджето, което, застанало на пътя, питаше за полковника.

— Тук съм! — извика Сантандер. — Казвай какво има?

— Врагове, сеньор полковник, врагове… Аз видях отдалеч техния бивак, сега те са близко, чувате ли?

И наистина недалеч се чуваше конски тропот и викове „Patria у Liberiad“ и „Смърт на тирана!“. След, минута въстаниците налетяха върху хусарите, а водачът им гръмко викаше: „Предайте се!“ Хусарите заградиха изплашения полковник, на когото сабята така трепереше в ръката, че бе готова да падне. В същия момент някой извика, размахвайки сабя:

— Карлос Сантандер, вашият час е ударил! — Това беше Керней. — Този път няма да избягате, но аз не искам да бъда убиец, защитавайте се!

— Как може! — извика Крис Рок. — Без броня той никога няма да се реши!

Тогава от колата се чу гласът на Луиса Валверде.

— Оставете го, дон Флоранс, той е недостоен за вашата шпага.

— Добре казано — забеляза тексасецът. — Но макар да не е достоен и за куршума на моя револвер, все пак аз ще го гостя с него.

При тези думи се чу гръм и Сантандер падна мъртъв. Тексасецът обаче още не беше довършил своето отмъщение. Като видя джуджето, той го доближи, вдигна го с една ръка във въздуха и го тръшна на земята с такава сила, че черепът му се разби като кокосов орех.

— И на мен самия ми е противна подобна жестокост — каза тексасецът на Керней, — но мисля, че добре съм постъпил, за да избавя света от такова създание.

Керней бе зает със съвсем друго. Той държеше ръката на Луиса в своята, като нежно разговаряше с нея и още по-нежно я целуваше. Наблизо графинята и дон Руперто изглеждаха не по-малко щастливи.

Но не трябваше да се бавят… Хусарите се спуснаха към Сан Анхел и Чапултепек за подкрепа. И наистина скоро в Тлалпам пристигна доста голям отряд. Но той не намери никого във вилата на дон Игнасио, господари, прислуга, екипаж — всичко бе изчезнало.