Майн Рид
Борци за свобода (19)

XIX

Строго погледнато Мексико не можеше да се нарече укрепен град, обаче той е защитен от една страна, която закрива всички предградия и градски къщи. Постройките на сегашния град са така сгъстени и натрупани, както е било и в древния Тенотилан, на мястото на който е построен, макар и незасяган от водите на езерата Тезуско и Чемилко.

Стената е направена от каменни блокове и глина. На някои места има редути, където се поставят топове но време на революция. Тази стена служи не толкова за военни, колкото за митнически цели, тя е била издигната по силата на законите на вътрешна търговия, най-главният от които е. „алкабала“. Това мито се предава на пазещия вратата караул, „алкабала“ се плаща не при излизане, а при влизане в града, за всички стоки, внасяни от селата на пазара.

Данъкът се взема за всички търговски стоки, продукти от фермите и градините, полетата и горите — всичко е обложено с мито. Мургавият туземец, превит от тежестта на дървата, донесени от 30 — 40 км, и той плаща мито при влизане, в града. Нямайки често пъти пари, той оставя в залог шапката си и така отива на пазара, а получава шапката си на излизане. Не е възможно да се мине безпрепятствено през тази врата нито при влизане, нито при излизане от града.

Освен митническия чиновник, който събира митото, при вратата има караул и пръснати часовои. Работата на тези хора е разнообразна — и политическа, и икономическа, и военна.

Такава врата има в края на всяка от петте улици, излизащи от града. Някои от тях се наричат „гарита дел Ниньо Пердидо“, т.е. врата на изгубеното дете, те имат второстепенно значение от промишлено гледище, тъй като се свързват не с крупни центрове, а само със селата Микское, Койоасан и Сан Анхел и с някои богати къщи на знатни семейства. И затова луксозните екипажи тук не са рядкост.

От вратата почва красива алея, дълга 2 км, с два реда високи дървета, благодатната сянка на които привлича не малко публика. Към края алеята свива надясно по посока към Сан Анхел, това място представлява истински капан. Много хора са се убедили в това, като са изпитали ударите на салтеадорите. Само благодарение на своя превъзходен кон човек би могъл да се спаси.

Часовите при вратата не намериха за нужно да спрат екипажа, връщащ се навярно от сутрешното тържество. Напротив, те се отнесоха към него с голяма почит. Като караул в двореца, те често са виждали в такива екипажи да пътуват високопоставени лица, а сега по ливреята на коларя изведнъж се досетиха, че пътуващите са навярно от семейството на някой министър.

Дежурният подофицер, жадуващ за повишение и в желанието си да се отличи пред членовете на министерството, заповяда на войниците да се приготвят за отдаване на чест и когато колата наближи, войниците заедно със сержанта взеха оръжията си за почест.

Отговориха им с военен поздрав. И така, там, където бегълците чакаха опасност, посрещнаха ги не само мирно, но и с военни почести.

Когато екипажът отмина и часовите се върнаха по местата си, подофицерът изведнъж се усъмни и разтревожи. Не отдаде ли той военни почести на лица, който нямат право на това? Нямаше съмнение че колата принадлежеше на дон Игнасио Валверде. Конете, ливреята също бяха негови, това е всичко, което сержантът бе видял, обаче седящите в екипажа хора му бяха съвсем непознати, както и Хосе, който, макар и запасен колар, никога не бе возил своите господари в двореца или на такива места, където би могъл да го види сержантът.

Седящият на капрата великан той виждаше за първи път, както и един от екипажа, другият пък възбуди в него някакви далечни спомени.

— По дяволите! — извика той след отдалечаващата се кола. — Това е моя бивш началник капитан Руперто Ривас! Наскоро бях чул, че той станал салтеадор и бил арестуван! Карамба! Какво значи това?

Екипажът, спокойно отминал сто метра от вратата, изведнъж се понесе в галоп и сержантът ясно видя, че великанът сипеше с камшика удари върху конете. Защо? Как могат пътуващите в колата да допуснат подобно нещо.

Никой от тях не изглеждаше пиян, всички имаха малко възбуден вид, което се обясняваше със силните впечатления от тържеството. Защо при такъв великолепен министерски екипаж конете трябва да галопират? Това е повече от чудно!

В това време, докато сержантът размисляше, той чу топовни гърмежи. Един се чу от крепостта, а друг от чанултепекското военно училище. Но това не беше всичко. Изведнъж се понесе камбанен звън Отначало звъняха камбаните на катедралата, а после в Акордада, в манастира Сан Франциско и други църкви. Това е вече тревога!

Бум! — отново топовен гърмеж от крепостта. Бум! — отвръщаше веднага гръм от Чапултепек. Това бяха условни сигнали, които си разменят двата форта.

— Какво значи това? Пронунсиаменто^[1], какво ли?

Този въпрос занимаваше не само сержанта, но и всички войници, сержанта даже по-малко от другите, тъй като той беше свидетел па няколко революции и много въстания.

— Няма да се учудя, ако работата е дошла до въстание — каза той спокойно.

— Кой може сега да вдига въстание? — забеляза един от войниците, развълнуван пред възможността за бунт.

Споменаха няколко имена на военни, без да се установят на никое. Та можеше ли сега да се очаква пронунсиаменто, когато толкова време не бе имало нито смут, нито военен заговор, които винаги предшестват революциите? Не, тук има нещо съвсем друго, ако започнеха пушечни гърмежи, тогава би било ясно…

Всички внимателно се ослушваха; мнозина биха били доволни от тези залпове не защото ненавиждаха диктатора — напротив, всички симпатизираха на Дървения крак, както те наричаха Санта Ана, — но едно въстание би им дало възможност да участват в общия грабеж, съблазнителна перспектива за всички.

Сержантът още продължаваше да мисли за преминалата кола, убеден, че тя е замесена във всичко, което ставаше сега. Тази увереност се потвърждаваше от странната поява на неговия бивш капитан, който, по всичко изглеждаше, че бърза за някъде. Къде и с каква цел? Може би той се стремеше към село Сан Аугустин, където квартируваха няколко полка, не са ли се присъединили те към революционната партия? Ривас навярно е побързал, за да ги отведе в града.

Сержантът започна да се вълнува. Блуждаейки с поглед, той никак не можа да реши този труден въпрос към коя партия да се присъедини? Към либералната или клерикалната? Той еднакво усърдно служеше и на едната, и на другата и все пак по-далеч от сержант не отиде! Остана толкова време верен на Санта Ана и нищо не бе придобил — какво рискуваше, ако му измени? Може би така по-скоро ще достигне желания офицерски пагон.

Зает със своите честолюбиви мисли, отново чу топовни гърмежи. Обаче пушечни гърмежи още не се чуваха.

Нито сержантът, нито часовоите можеха да разберат нещо, като че това бе лош предвестник на някаква буря, така мислеха войниците, все още чакащи да чуят усилена престрелка, както става при подобни случаи.

Тяхното очакване не се оправда. Само камбаните още звъняха, сякаш целият град бе обхванат от пожар.

Караулът започваше вече да губи търпение. Не се надяваха нито за въстание, нито за грабеж, когато изведнъж се чу звукът на рог.

— Най-сетне започва — извика един от войниците, — трябва и ние да сме готови!

Всички се хвърлиха към пушките си, продължавайки да се вслушват. Но вместо пушечни гърмежи, чуваше се звукът на рог — сигнал за настъпване. Макар че войниците бяха пехотинци, те познаваха значението на тоя сигнал. След минута се появи един ескадрон хусари, които летяха със светкавична бързина.

— Alto^[2] — извика гръмко един офицер и целият ескадрон спря като вцепенен.

— Сержант — попита полковникът началника на караула, — не видяхте ли екипаж, впрегнат със сиви коне, и пет души пътници?

— В него имаше само четирима, сеньор полковник.

— Четирима? Какво значи това? А коларят е бил със синя ливрея със сребърни копчета?

— Да, полковник.

— Това е същият екипаж. Отдавна ли мина той?

— Преди няколко минути, още не се е пръснал прахът, който вдигна.

— Напред! — извика полковникът, като прекъсна по-нататъшния разпит.

Отново се чу сигнал и хусарите се впуснаха в галоп, оставяйки сержанта и неговата команда в учудване. Един от тях продума с разочарован глас.

— Не, това не е въстание.