Майн Рид
Борци за свобода (22)

XXII

— Това е твърде подозрително, за да пе кажем нещо повече! Ако е съвпадение, то е просто поразително! Да изберат именно тази коча от многото други!… Никак не е случайно!

Така разсъждаваше диктаторът, когато му съобщиха за станалото в Кайе де Платерос. Колкото и кратък да беше рапортът, все пак в него бяха споменати имената на бегълците, а също и това на собственика на колата, с която избягали. Кои са били дамите в нея, не бе трудно да се отгатне.

Първото съобщение бе направено от пратеника на Сантандер, който лично не можеше да се яви, защото бе зает с незабавното изпращане на хусари. Никога бегълци не са били преследвани с такъв устрем и никой не бе така огорчен от несполучливите мерки, както Сантандер. В това не му отстъпваше и Санта Ана. Ривас, опасен враг в боя, щастлив съперник в любовта, изгнаник, току-що окован във вериги, сега отново бе освободен. Наистина, рано е още да се мисли, че делото е изгубено. Препускащият ескадрон хусари, топовните гърмежи и звукът на камбаните все ще свършат някоя работа, не е толкова трудно да се уловят четирима затворници, вързани по двама и седнали в парадна карета Като че всички обстоятелства бяха против тях, но Санта Ана знаеше от опит, че можеш да се спасиш от преследване и при лоши обстоятелства.

Той изпадаше в ярост при мисълта за възможен неуспех и ту седеше, ту скачаше от мястото, всяка минута звънеше, питаше няма ли известие за бегълците, което поставяше в недоумение дежурния адютант, защото бе получил вече заповед веднага да му съобщава всичко ново. Учудваше се, че генералът се тревожи от бягството на някакви четирима затворници, като че работата се отнасяше за изгубено сражение.

Санта Ана едва се сдържаше. Гласно се заканваше ту на един, ту на друг и правеше различни предположения, от които най-тежко бе подозирането на известни лица в съучастие. От откъслечни негови думи можеше да се долови какво го тревожи.

— А, графиньо — казваше си той, — вие наистина сте умна, това е безспорно! Но ако аз открия вашето участие в това бягство, зле ще си изпатите… Титла, богатство, нищо няма да ви спаси от моя гняв. В затворническата килия, където ще имам удоволствието да ви посетя, няма да бъдете толкова горда и презрителна, както се държахте с мен в двореца. Нека почакаме и ще видим!

— Дон Педро Ариас! — доложи адютантът за началника на затвора.

— Нека влезе.

Началникът на затвора влезе с намръщено лице. Диктаторът не го прие любезно.

— Какво значи това! — гръмко извика той. — Вие сте освободили вашите затворници, сега в Акордада навярно няма нито един човек!

— Ваше превъзходителство, аз съм принуден да призная, че четирима затворници…

— Да, двама от които подлежат на особено строг надзор!

— Да, признавам го…

— Вашите оправдания нищо не струват. Затова ще има разследване. Сега искам от вас подробно и правдиво излагане на станалото и да зная и най-малките подробности около бягството на затворниците.

Началникът на затвора, взел почтителна поза, очакваше въпросите.

— Преди всичко обяснете ми защо изпратихте тези четирима затворници да почистят улиците?

— По заповед на полковника, който изпълняваше желанието на ваше превъзходителство.

— Това е така, аз не ви виня, но вие бяхте длъжен да им поставите по-сигурна охрана.

— Аз изпратих с тях старшия надзирател Доминго, в когото имах пълно доверие. Неговата постъпка е едно изключение — той се е увлякъл в общото празнично настроение и си е позволил да се почерпи със свои приятели, които го задържали в кръчмата. Само с това можеше да се обясни неговата немарливост.

— Казаха ми, че в колата имало и две дами, знаете ли кои са?

— От справката, която направих, разбрах, че едната е графиня Алмонте, а другата — доня Луиса Валверде, екипажът е на нейния баща.

— Това знам. Казват, че екипажът изведнъж спрял при работещите затворници. Вярно ли е?

— Да, ваше превъзходителство.

— Знаете ли вие как е станало това?

— Да, ваше превъзходителство. Конете, подплашени, политат встрани и попадат върху купчина кал, коларят, който изглеждал неловък, не съумял да обуздае конете, четиримата затворници използуват това, завладяват колата, двама сядат вътре, а другите двама — на капрата. Великанът тексасец грабва поводите и камшика от коларя и пуска в галоп конете. По пътя за Сан Франсиско е имало един часовой, също като Доминго не напълно трезвен. Той не успял да задържи екипажа. Караулът, поставен при вратата на Ел Ниньо Пердидо, ги е пропуснал без вик, началникът на караула се оправдава с това, че познал колата на един от министрите на ваше превъзходителство и не се осмелил да я спре.

Това изкусно ласкателство смекчи диктатора, който отвърна вече с по-спокоен тон:

— Тези обяснения оправдават лично вас. Но кажете ми според вас дамите в екипажа бяха ли съучастници в станалото, или това е случайност?

— Бихте ли позволили, ваше превъзходителство, малко да си помисля?

— Мислете колкото искате, аз трябва да чуя вашето правдиво мнение… Това за мен е много важно…

Началникът на затвора прекара през ума си всичко, което му бе разказано за държането на двете дами до изхвърлянето им от колата и след това. Знаейки за чувствата на една от младите жени към единия от бегълците, той се питаше защо именно тази кола бе избрана от затворниците?

Въпреки това всички събрани сведения го насочиха към мисълта, че младите жени нямат участие. Той отговори на диктатора, че не може да се справи с този въпрос. Бе студено отпратен. Завърнал се в Акордада, от началник на затвор, с хубава квартира и голяма заплата можеше да се превърне в затворник и да попадне в една от поверените му килии. Диктаторът с растящо нетърпение очакваше завръщането на хусарите или пък някакви известия за тях. Чак привечер можа да чуе новини от устата на Сантандер, който се яви в двореца, макар че бе късно.

— Е, какво, уловиха ли ги? — попита Санта Ана полковник Сантандер, чийто мундир, цял потънал в прах, бе изгубил обикновения си блясък.

Запитването бе направено с известно съмнение, тъй като по лицето на Сантандер се четеше отрицателният отговор.

— Не, ваше превъзходителство, трябва да си призная, че още са свободни.

Тогава Санта Ана си позволи да изкаже негодуванието си с такива изрази, които не подхождаха на особа, заемаща толкова висок пост. Обаче диктаторът ругаеше като истинска войник. Най-сетне, след като се поуспокои малко, каза:

— Обяснете ми всичко, как стана, какво видяхте и какво направихте?

Сантандер изложи и най-малките подробности при преследването, като започна от тръгването на хусарите и свърши със завръщането на експедицията Полковникът обясни, че за щастие се намирал в Мас и имал възможност веднага да изпрати хусарите след бегълците. Щом научил за станалото в Кайе де Платерос, веднага дал заповед няколко полка да бъдат готови, ако стане нужда да се изпратят хора по всички посоки. Добави още, че бегълците са минали вратата при Ел Ниньо Пердидо, където дежурният сержант не счел за нужно и да ги спре.

— Заповядайте да го арестуват.

— Това вече е направено.

— По-нататък?

Сантандер съобщи, че сам той е участвал в преследването до Сан Анхел. Работещите в полето селяни му разказали, че видели една минаваща кола, същата скоро била намерена, но без конете, оставена сред пътя и с привързан за колелата колар.

Когато го освободили, той им казал, че четиримата бегълци, които го вързали, избягали по двама на кон по пътя за Сан Антонио. Сантандер се спуснал след тях и узнал, че те се скрили в близката горичка. Макар че търсели обстойно, не могли да ги намерят; само конете, без седла и ездачи, като бесни префучали край хусарите; те видели, че от ушите на нещастните животни струяла кръв. Навярно бегълците са ги ранили, за да се освободят от тях. Горичката изцяло бе претърсена, но без резултат.

— По дяволите! — извика Санта Ана. — Друго не можеше и да бъде. Ако вие познавахте тази местност, бихте се отказали от всякакво търсене. Уверен съм, че те са се скрили в Педрегал.

— Мислите ли?

— Уверен съм в това. Да ги търсим, е напразно губене на време, това е истински лабиринт. Какво направихте още?

— Няма какво повече да добавя към това, което ви изложих, ваше превъзходителство. Когато узнахме, че бегълците са се скрили в планината, вече се бе стъмнило.

— Как узнахте това:

— По техните следи, счупени клони и паднала от дрехите им кал. Понеже се стъмни, аз не намерих за уместно да продължим търсенето. Отложихме го за сутринта. В същото време взех всички мерки бегълците да не изчезнат. Затова изпратих навред улани и хусари, които ще пазят цялата нощ.

— Прекрасно. Вашият план е добър. По-хубаво и не можеше да се измисли. Все пак се съмнявам дали ще можете да заловите бегълците в Педрегал. Един от тях е добре запознат с местността и макар да са поставени пикети, ще успее да намери сигурно скривалище. Ах, проклети да са тези планини с техните гори и пещери! В тях гъмжи от моите врагове и разбойници! Но аз ще ги унищожа! Ще заповядам да ги разстрелят, докато не остане нито един в цялата страна! По дяволите! Искам да имам неограничена власт над Мексико. Искам да бъда неговият император!

Възбуден от жаждата за неограничена власт, за мъст, така сладка за деспота, както кръвта за тигъра, той скочи от стола и започна да се разхожда напред-назад, като страшно се вълнуваше и ръкомахаше.

— Да, сеньор полковник — продължи той с победоносен тон, — други грижи ми попречиха да унищожа всички тия затворници, но нашата победа над тексасците ще ми даде най-после възможност да се разправя с тях.! Каквото ще да става, бегълците трябва да се заловят. На вас, Карлос Сантандер, поверявам командването на експедицията. Позволявам ви да вземете толкова хора, коне и пари, колкото ви трябват, и — добави той, като понижи глас и доближи Сантандер — ако успеете да ми доведете Ривас или да ми донесете неговата глава, аз ще ви благодаря не като на полковник, а като на генерал!

При тези думи лицето на Санта Ана доби наистина дяволско изражение, не му отстъпваше в това отношение и неговият слушател. Как при такива инстинкти и такива надежди да се съмняваме в успеха им?