Майн Рид
Борци за свобода (5)

V

В древни времена Спарта е имала своите Термопили. Обаче геройските подвизи не принадлежат само на Стария свят. И сега има битки като тази, разиграла се в Тексас, която няма равна на себе си в летописите на другите народи.

За доказателство може да послужи боят при Сан Хасинта. Един войник се биеше срещу десет. Такава бе защитата на форта Аламо, която струваше живота на полковник Коршет и на не по-малко храбрия герой Джим Боуви.

От всички подвизи, извършени от смелите защитници на младата република, един беше изключително голям — мирският бой. Макар поражението да бе последица от некадърността на избрания вожд, победените се покриха с безсмъртна слава.

Белият флаг бе издигнат едва тогава, когато бяха притиснати от многочислените сили на врага. Боят, започнал с пушки, се печелеше от враговете. Като град се сипеха куршумите от прозорците, прикритията зад стените и плоските покриви на къщите. Започна и атаката: ножове, саби, револвери, приклади на пушки — всичко бе употребено от тексасците.

Напразни усилия! Численото превъзходство възтържествува над смелостта и героизма. Мирската експедиция, на която се залагаха толкова надежди, завърши с поражение, но се покри с безпримерно мъжество. Останалите живи бяха пленени и отведени в столицата на Мексико. От целия корпус доброволци нито един отряд не заслужи такава слава, както тоя, сформиран в Ню Орлеънс на улица „Пойдрас“. Никой от участниците му не посрами героизма на своя предводител Флоранс Керней, който напълно оправда гласуваното му доверие. Това бе признато от всички, които преживяха този фатален ден. В числото на оцелелите бе и Керней. Съдбата запази също и Критенден, и Крис Рок. Както и във фанингския бой, гигантът вършеше същински чудеса и косеше враговете, докато не бе тежко ранен и принуден да напусне сражението. Той се биеше като лъв наред с тоя, който спечели неговите симпатии в Ню Орлеънс и бе избран за капитан. Крис Рок питаеше бащински чувства към Керней. Той така обикна младия ирландец, че бе готов да даде за него и живота си.

По-нататък ние ще се уверим в това. Който е запознат с историята на Тексас, помни, че пленниците, заловени в Мир, избягаха в планината. Това стана близо до град Ел Саладо.

Тогава настъпи дългоочакваният миг. Една сутрин, когато конвоиращите ги войници почиваха, преди да продължат трудния път, се разнесе уговореният вик:

— Напред, приятели!

Всички разбраха този зов. Тексасците се хвърлиха върху стражата, отнеха оръжието й и си пробиха път към полето.

Макар бунтът да завърши с победа, това бе само отсрочване на пленничеството.

Притиснати от бързо дошлата на помощ стража, бегълците бяха жестоко преследвани сред съвършено непознатите им пусти местности, лишени от храна и вода. Не е чудно, че всички отново бяха заловени и отведени в Ел Саладо.

Сцената, която се разигра след това, бе дивашка. Войниците възнамеряваха да разстрелят до един бегълците; такова бе мнението на мнозинството. Това варварство едва не бе изпълнено и тогава никой нямаше да узнае нищо нито за нашия герой Флоранс Керней, нито за неговия приятел Крис Рок. Обаче между злодейците се намериха и неколцина по-благоразумни, които не се съгласиха на това масово избиване.

Те знаеха, че колкото и далеч да бяха от Съединените щати, все пак слухът за разстрела би стигнал дотам. Какво би последвало от това? Биха имали работа не с един лошо организиран отряд от тексасци, но с добре дисциплинирана и многочислена армия. Решено бе да се спрат на по-милостиво наказание. Да разстрелят по един на десет души; да се избират жертвите бе излишно, защото всички бяха еднакво виновни и съдбата на заловените бе предоставена на сляпата случайност. Стигнали в Ел Саладо, пленниците бяха построени в редици и внимателно преброени. В каската на един драгун бяха насипани бобови зърна, колкото бе числото на пленниците. Зърната бяха два цвята — бели и черни. На девет бели зърна слагаха едно черно. Този, който извадеше него, трябваше веднага да бъде разстрелян. Щом напълниха каската с боб, веднага пристъпиха към фаталната лотария. Аз, който пиша тези редове, твърдя, че никога в историята на човечеството не е срещан по-доблестен пример от този, който бе даден с Ел Саладо.

Хората, които проявиха неописуем героизъм, бяха от различни националности. Между тях имаше англичани, шотландци, французи, немци, даже испанци, които говореха на езика на своите палачи.

Когато започнаха да поднасят каската, никой от пленниците не трепваше. Всички спокойно бръкваха в нея, някои даже се шегуваха, като разсмиваха и останалите. Един от тях, Крис Рок, като разтърси каската, извика:

— Другари, никога не ми се е случвало да играя по-сериозна игра от тази! Впрочем няма защо да се плашите, винаги ми е вървяло и моят смъртен час още не е ударил!

Тази вяра в щастливата му звезда не го излъга, тъй като той изтегли бяло зърно. Дойде ред на Керней. Без да се смути, той се готвеше да пусне ръка в каската, когато тексасецът изведнъж го спря.

— Не, капитане, не бива! — каза той. — Аз съм ранен… сериозно ранен, както виждате, навярно не ми остава да живея много. Вашият живот е по-скъп от моя, позволете ми да тегля жребия вместо вас. Знаете, че това е разрешено от тези мошеници.

И наистина офицерът позволи.

Не само Крис Рок бе готов да се жертвува, и друг поиска да тегли вместо капитана. Керней се отнесе с признателност към жертвата на Крис Рок, обаче отклони неговото желание.

— Благодаря, драги приятелю — каза той горещо, като изтръгна ръката си от тая на тексасеца и бързо бръкна в каската. — Колкото и да сте ранен, вашият живот е по-нужен от моя, пък и аз, може би, не съм лишен от щастие. Ето, ще видим сега!

И той не се излъга. Разнесе се радостен шепот. Керней държеше бяло зърно между пръстите си.

— Слава Богу! — извика великанът. — И двамата сме щастливи и ако не ми е съдено да умра, то вярвам, ще поживея добре!

Наистина, силите и здравето му се възвърнаха, когато стигнаха до затвора.