Майн Рид
Борци за свобода (17)

XVII

Всички обстоятелства благоприятстваха бягството на престъпниците, буйността на конете, отсъствието на Доминго, недостатъчният надзор на полупияните войници и най-сетне, самото място на произшествието Часови имаше само до Аламедските врати Преминали последния часовой, бегълците можеха да се опасяват само от изстрелите на преследвачите, но те успяха да избягат и от това. Ясно бе, че съдбата бе решила да ги вземе тоя ден под свое покровителство.

Часовоят, който стоеше накрая на улицата, бе първият, с когото заговаряха връщащите се от кръчмата Сан Корм, затова на него се падна да бъде най-много угощаван. Когато колата мина край него, той не можа да познае нито нея, нито седящите вътре хора, като я изгледа тъпо с помътнените си очи. Когато някой му обясни случката, той вдигна с треперещи ръце пушката, но бе вече късно и за щастие на минувачите гърмеж не последва. Никой не помисли да гони колата, пък и защо? Трябваха коне, а и колата се беше вече изгубила. Всички стояха неми, с трагикомичен вид от учудване, гняв и страх. Най-сетне, оставили постовете си, часовите се събраха накуп и започнаха да се съвещават, което им отне не малко време, докато най-после решиха да известят за станалото на конната стража.

Случаят бе удобен за бягство и на други затворници, които не биха закъснели да го използуват, ако не бяха тежките вериги, които затрудняваха движението, при това не всички могат да имат услугите на буйстващи коне и неловки колари!

Забавно бе да се гледа как минувачите успокояват бедните дами, които така грубо бяха лишени от екипаж, всички им изказваха своите съчувствия и симпатии. „Бедните млади дами!“ — се чуваше от всички страни.

И наистина тяхното положение съвсем не бе от приятните, обаче те го понесоха с удивителна твърдост, особено графинята, макар и млада, тя прояви небивала твърдост и хладнокръвие. Нито един мъж не би надминал нейния героизъм. Когато говореше за мошениците, които и отнеха екипажа, очите й пускаха искри, достойни за играта на Рашел или Сидон.

Трябваше да бъдеш твърде прозорлив, за да разбереш, че тя се преструва. Никой не можеше да предполага, че тъкмо когато ги изхвърляха от колата, една от жертвите успя да прошепне на „негодника“:

— Под седалото всичко е приготвено за вас. Бог да ви пази!

Още по-трудно бе да се повярва, че другата жена, така разтревожена наглед, успя също да прошепне няколко думи на втория разбойник, участник в похищението на колата.

Всичко това не пречеше на дамите да се забавляват. Само мисълта, че любимите им хора може още да са в опасност, възпираше тяхната веселост. От страх да не се издадат, те побързаха да се върнат вкъщи.

Няколко познати млади хора предложиха да ги придружат и те се съгласиха с удоволствие.

Тълпата не се разотиваше; искаше да види мястото, където се е разиграл инцидентът. Тя се интересуваше и от друго — да гледа ругаещите и засрамени войници. Затворниците пък, напротив, тържествуваха, и макар самите те да не успяха да се възползуват от случая, успехът на техните другари не можеше да не ги радва.

Мнозинството се готвеше да се разотиде, когато изведнъж, разбутвайки тълпата, дотича като разярен бик надзирателят Доминго. Застанал при канала, той размахваше камшик върху останалите fordzados, като ругаеше часовите, които не са изпълнили службата си. Той стоварваше върху тях угризението на съвестта си, тъй като узна за станалото в кръчмата, където доста дълго бе стоял. Изведнъж избягаха тия четирима затворници, за които бе заповядано особено строго да се наблюдава! Той си мислеше със страх какво ще каже началникът на затвора, когато научи.

Крачеше лудо напред-назад, като изливаше злобата си върху другите затворници, които предпочитаха да мълчат, страхувайки се от последиците, затова пък външната публика никак не се плашеше, мнозина го познаваха и го мразеха, критичното положение на надзорника бе тържество за другите. Смеейки се силно, те викаха: „Да живее сеньор Доминго, кралят на затворниците.“ Доминго все повече и повече се дразнеше, тичаше до полуда, лицето му остана тъмночервено. Като се нахвърли с плесници върху един от смеещите се, той се спъна и падна с глава надолу в канала. За миг съвсем се изгуби от погледа на тълпата, чиито насмешки се подновиха с още по-голяма сила. Когато отново се появи, лицето му бе вече не червено, а черно. Това изкъпване в нечистата течност му подействува като студен душ. Той само мислеше как по-скоро да офейка и най-вече — да се измие.

За негово щастие пристигна един ескадрон кавалерия, летящ в галоп, с извадени саби. Тълпата, изплашена от конниците, които размахваха сабите си, почна да бяга. Когато се промъкваха край войската, хората забравиха за „краля на затворниците“ и побързаха да се скрият.