Ернст Мулдашев
От кого сме произлезли (8)

Визитката на тибетските храмове

Моят приятел и съратник при офталмогеометричните изследвания Валери Лобанков заминаваше за Тибет с намерението да покори един от хималайските върхове. Преди да потегли, му казах:

— Слушай, Валери! Огледай се там — може би в храмовете или нагодите ще откриеш някакви изображения на очи. Нали разбираш — няма крушка без опашка, та нали „средностатистическите очи“ се падат на Тибет…

След месец Валери Лобанков се върна от Тибет и веднага ми се обади:

— Ернст, ти се оказа прав!

— Какво има?

— Чувал ли си някога за „визитката“ на тибетските храмове?

— Не, какво е това? Никога не съм бил в Тибет…

— Всеки тибетски храм — продължи Лобанков — има за „визитка“ изображение на необичайно огромни очи. Огромни! Необикновени! Те така се взират в теб, сякаш целият храм те гледа…

— Какви са тези очи?

— Необикновени! Не са като при хората! Знаеш ли, че е изобразена точно онази част от лицето, която изследвахме при офталмогеометричните анализи! Невероятно съвпадение! Изпаднах в шок, щом ги видях — абсолютно същото, което изучавахме при хората, там са отразени всички наши офталмогеометрични параметри, но очите са съвсем различни.

— Виж ти! — подсвирнах от изненада.

— И във всеки, ама във всеки тибетски храм има изображения на такива очи. Те са огромни — заемат по половин стена! Наистина някой ги е оставил като светиня — продължи Лобанков. — Ама виж как стана — изчислихме „средностатистическите очи“, предположихме, че не е просто ей тъй и ето че …

— Да не се бърка с Юри Лобанов, споменат в началото на книгата.

— Ненапразно „средностатистическите очи“ носеха елемент на тайнственост! Значи научната логика излезе вярна…

— Нищо подобно няма по света. Нито един храм не притежава рисунки на очи. Само тук, в Тибет, и то „средностатистическите“…

— Ти разпита ли ламите чии са? — попитах аз.

— Разбира се! Ламите от по-нисък ранг казват, че са очите на Буда, а онези с по-висок ранг мълчат и нищо не казват.

— Не ги ли попритисна с въпроси? Чии са?

— Нищо не казват, променят темата на разговора. Усеща се, че тайната на очите е много важна за тях. Този символ изразява нещо принципно — каза Лобанков.

— Ти засне ли ги?

— Естествено! И с видеокамера.

Същия ден се срещнах с Лобанков. Заедно с него и Валентина Яковлева въведохме изображението на необикновените очи в компютъра, схематизирахме ги според възловите офталмогеометрични критерии и пристъпихме към анализ. Вече писах, че използвайки офталмогеометричните принципи, можем с определена степен на точност да пресъздадем облика на даден човек по очите. Постарахме се да направим същото — да възстановим облика на човека, чиито очи са изрисувани върху стените на тибетските храмове.

За какво говорят очите, изобразени върху тибетските храмове?

Няма да се спирам върху детайлите на методиката за реконструиране облика на човека, чиито очи са изобразени върху стените на тибетските храмове, за да не утежнявам разказа с математически понятия. Ще отбележа само следното.

Първо, прави впечатление, че го няма корена на носа. За какво свидетелства липсата му? Известно е, че при съвременните хора коренът на носа закрива частично зрителното поле откъм вътрешната страна. Откъм външната полезрението е 80–90 градуса, откъм вътрешната — 35–45 градуса. Ето защо съвременните хора имат бинокулярно зрение (гледат с две очи, които им позволяват да виждат обема на предмета и разстоянието до него) само в пределите на 35–45 градуса, а не на 80–90 от всички посоки. Неудобството, създавано от корена на носа, почти не досажда при дневна светлина, по-забележимо е при изкуствена, а при червена не само пречи, но и затруднява ориентацията в пространството. Ако той липсваше, хората биха имали бинокулярно зрение в рамките на 80–90 градуса от всички посоки, което би ги облекчило да се ориентират в пространството и при червена светлина.

Може би притежателят на необикновените тибетски очи е живял в условията на червена светлина? Подобно предположение има основание, понеже — поради важността на зрителните функции, съществуват механизми за адаптиране, позволяващи максимално подобряване на зрението. Адаптивният механизъм (под формата на липса на корена на носа) не е толкова важен при обикновена дневна светлина, но при червена има своето значение.

Тогава взех книгата на великия ясновидец Нострадамус (1555 г. )и там прочетох, че предишната цивилизация на атлантите е живяла в условията на кървавочервени багри: небето е било червено, дърветата — алени и т.н. В такъв случай може би върху стените на тибетските храмове са изрисувани очите на човек от предишна цивилизация — на легендарния атлант.

Сега небето е светлосиньо и нашите очи са адаптирани към този факт. Струва ми се, че при промяната на оста на въртене на Земята цветът на небето се е променил. Пак при Нострадамус прочетох, че в резултат от глобалната катастрофа, унищожила атлантите, Земята е променила оста си на въртене, а полюсите са се изместили.

Второ, прави впечатление необикновената извивка на горните клепачи на очите. Ако при съвременния човек те имат формата на ясна дъга, то при тибетските очи съществува изпъкналост надолу в центъра на клепача, която сякаш надвисва над роговицата.

Какво означава тази особеност? Преди всичко, че очният процеп не се затваря напълно, понеже би му попречила извивката на горния клепач. В този случай очите запазват периферното си зрение посредством страничните части на роговицата. А тъй като и коренът на носа липсва, то зрението е бинокулярно по цялото зрително поле, включително и по периферните части, което ще рече, че притежателят на необикновените тибетски очи е способен да вижда и с притворени клепачи. Естествено, не съвсем добре, но достатъчно, за да се ориентира в пространството.

Очите на съвременния човек не притежават подобно „ориентировъчно зрение“, когато са притворени, понеже липсва крайното периферно бинокулярно зрение (заради корена на носа), а и горният клепач няма способността да покрива основната площ от повърхността на роговицата, оставяйки полуприкрита останалата част на очния процеп.

Свойството на тибетските очи да запазват „ориентировъчното зрение“ в притворено състояние е предизвикало появата на още един механизъм за адаптиране — дългите и изтеглени навътре и надолу ъгли на очния процеп. Това свидетелства за усилена лакримация (отделяне и отток на сълзите), което е необходимо, за да се запази влажността на очите при непълното затваряне на очния процеп.

Как да си обясним необходимостта очите да не се затварят напълно, като при това запазват „ориентировъчното си зрение“?

Не намерихме друго обяснение, освен необходимостта да се защити нежната роговица при бързо плуване под вода. Човекът, чиито очи са изрисувани по тибетските храмове, е можел бързо да плува под вода, прикривайки с извивката на горния си клепач лесно поддаващата се на травми роговица, като в същото време е запазвал „ориентировъчното си зрение“. А всичко това свидетелства, че тези хора са водели полуводен начин на живот.

В книгата на Нострадамус прочетох, че атлантите са живеели на многобройните тогава острови и са имали подводни плантации, където са отглеждали своите морски хранителни продукти. Използвайки подводен вариант на селско стопанство, атлантите очевидно са се придържали към полуводен начин на живот.

Благодарение на този извод направихме още едно допълнение към облика на хипотетичния атлант. Тези хора би трябвало да имат голям гръден кош и развити бели дробове, за да ползват по-голям запас от въздух. За съжаление не можахме да се досетим за още един отличителен белег на атлантите — ципата между пръстите на ръцете и краката, макар той логически да произтичаше от горното умозаключение. Сведения за наличието на ципи при атлантите получихме едва при тибетската експедиция.

Трето, на мястото на носа изображенията по тибетските храмове имат спираловидна „завъртулка“. Взимайки под внимание предположението, че атлантите са водели полуводен начин на живот, ние се замислихме дали тя не е изпълнявала ролята на клапановиден дихателен отвор. Подобна клапановидна анатомия на дихателния отвор е характерна за морските животни (делфините, китовете и др.). За разлика от обикновения нос тя напълно изолира достъпа на вода до дихателните пътища, когато се пребивава под нея.

Не успяхме да открием друго обяснение за предназначението на „завъртулката“, освен че е била приспособление към полуводния начин на живот. Неразбираеми обаче оставаха два момента: защо клапановидният отвор е под формата на спирала и защо съществува продължение на процепа на дихателния отвор надолу? Тогава още не се бяхме срещнали с Ананта Кришна и не знаехме за звуковъзпроизвеждащата й функция.

Тогава Венер Гафаров още не беше провел ембриоанатомичните опити, за да стигне до извода за възможното съществуване на хриле при тези полуводни хора. Но затова ще говорим по-късно. Четвърто, в изображенията по тибетските храмове малко над очите, в центъра на челото, е нарисувано капковидно петно. То се намира горе-долу там, където индийските жени рисуват козметичната точка. Предположихме, че капковидното петно изобразява хипотетичното „трето око“.

Известно е, че в древността то е съществувало при хората — за това свидетелстват данните от ембриологията. При съвременните хора то е под формата на рудимент — шишковидна жлеза (епифиза), скрита дълбоко в недрата на мозъка. „Третото око“ е считано за орган на човешката биоенергия (телепатията и др.) и, както разказват легендите, е правило чудеса — да предава мисли на разстояние, да въздейства върху гравитацията, да лекува болести и т.н. А индийските жени навярно си рисуват точката на челото като спомен за чудодейния орган.

Отворих книгата на Нострадамус и там открих, че легендарните атланти са могли, като че ли с поглед, да преместват огромни тежести и да строят монументални съоръжения, благодарение на своята вътрешна енергия, предавана посредством „третото око“. Трудно е да се каже кой е построил пирамидите. Не можем обаче да изключим версията, че са построени от атлантите още преди настъпването на ерата на съвременните хора. Нека египтяните и мексиканците не се обиждат, но напълно възможно е предците им само да са дошли в земята на пирамидите и да са заживели край каменните колоси.

Въз основа на всичко това изградихме хипотезата, че по тибетските храмове са изобразени очите на човек от предходна цивилизация, т.е. на атлант. Анализът показа, че предпомалаемите атланти са имали мощно телосложение, вероятно огромен ръст, полуводен начин на живот и в стопанската си дейност са използвали силата на „третото око“.

Продължаваше да ни поразява учудващото съвпадение — „средностатистическите очи“ на съвременното човечество се „локализират“ в Тибет и тъкмо там хипотетичните атланти са оставили спомен за себе си с изображенията по храмовете, от които днес ние можем да съдим в общи черти за външността и начина им на живот.

Ние и вярвахме, и не вярвахме в собствените си умозаключения. Но скоро човек на име Ананта Кришна ни вдъхна известна увереност, че сме на прав път.

Това се случи по време на една конференция в Крим през септември 1995 г., която се провеждаше под твърде заплетеното название „Фундаменталните основи на екологията и човешкото душевно здраве“. Казано с по-прости думи, същността й се свеждаше до факта, че тук се бяха събрали хора, занимаващи се с т.нар. паранаука. В повечето случаи това бяха гадатели, магове, екстрасенси, магьосници и други хора с особени способности. Имаше и сериозни учени от редица страни (Индия, Швейцария, Германия, САЩ и др.), чиито интереси се разпростираха и върху подобни проблеми.

Възложиха ми да изнеса пленарния доклад на конференцията. Аз изложих нашите научни изследвания с помощта на диапозити, като акцентирах върху логическия подход на проблема, започвайки с въпроса „Защо се вглеждаме в очите си?“, и завърших с описание на външността на хипотетичния атлант. Докладът предизвика голям интерес, бяха зададени редица въпроси, проведоха се обсъждания. В кулоарите към мен се приближи човек в индийски одежди и отчетливо каза:

— Никога не бих си помислил, че западен учен ще се приближи към една от най-важните тайни на Изтока благодарение на логиката.

— Изрисуваните по тибетските храмове очи — те ли са най-важната загадка на Изтока? — попитах го аз.

— Не съвсем. Те са една от тайните, при това не най-важната — отговори човекът в индийски одежди.

— А коя е най-важната? — трепнах аз, съзнавайки напълно ясно, че едва ли тук, в коридора, ще ми каже нещо толкова съкровено.

— Чували ли сте за тайните на тибетските лами? — в отговор ме попита той.

— Да, чувал съм, че съществуват. Но нищо повече не знам.

— Тайната затова е тайна — многозначително произнесе индиецът.

— Как се казвате?

— Аз съм майстор Ананта Кришна.

Разменихме си визитките и се уговорихме да се срещнем след няколко часа в хотела.

— Как да разбирам думата майстор? — попитах го аз, вече в хотела.

— Майсторите са особена категория източни религиозни люде, посветени в някои тайни — отговори Ананта Кришна.

— Какви тайни?

— И все пак?

— В тайните на древните…

— Можете ли да кажете нещо по този въпрос?

— Прочетете „Тайната доктрина“ на Елена Блавацкая. Разбрах, че не сте я чели.

— Не.

— Вие, руснаците, сте щастливи хора. Във вашата страна се е родила най-голямата Посветена в света — Блавацкая. В тази книга ще откриете много древни тайни. Вярно е, че е трудно разбираема, защото там присъства божествената логика. Но ако опознаете източната логика и източните знания за древността, ще разберете и Блавацкая.

— Да се опитаме ли да проведем откровен диалог? — напирах аз. — Хайде да опитаме. Но няма да ви стигнат познанията за Изтока. Вие сте западен тип учен — парира ме Ананта Кришна.

— Бихте ли могли да охарактеризирате накратко същността на източните знания за древността?

— Да, разбира се…

И Ананта Кришна произнесе кратък монолог, изобилстващ с думи като доброта, любов, състрадание, страдание, зло, от който нищо не разбрах. Деликатно поклащах глава и се опитвах да схвана логиката, но не успявах. Вярвах на Ананта Кришна, че в думите му има смисъл, обаче битовото разбиране на такива постулати като любов, добро и зло не ми даваше възможност да вникна в същността.

След като се отчаях, насочих разговора към по-разбираемия за мен западно-научен стил.

— Кажете ми, господин Кришна, моят анализ на очите, изобразени по тибетските храмове, верен ли е?

— Да, верен е.

— Тези очи на атлант ли са?

— Ние наричаме древните хора по друг начин.

— Чии са тези очи? — продължавах да разпитвам аз. — Това са Неговите очи.

— А кой е Той?

— Той е Божият Син. Той е създал отново човечеството, което сега живее на Земята, предал му е знания, научил го е на прогрес и му е помогнал да не загине. Точно това новосъздадено човечество се е разпространило по света.

— Откъде се е появил Синът Божи?

— Все пак?

— На Земята е живяло и живее великото племе — Синовете на Бога.

— Живее? Къде? В Шамбала?

— Между другото „завъртулката“ на мястото на носа при тези велики хора е изпълнявала ролята не само на дихателен отвор, но и на звуковъзпроизвеждащ апарат — насочи разговора към нова тема Ананта Кришна.

— Те са говорили с носа си, а не с гърлото, така ли? — учудих се аз.

— Да. При това са говорели в много широк диапазон… от ултразвука до инфрачервените вълни. Затова речта им е била по-наситена и по-богата от нашата. Те са владеели също така езика на телепатията. Главите им са били по-големи. Използвали са само мека храна. Свято са съхранявали двата главни звука — So и Нт — и са живели по законите на SoHm.

— Какво е SoHm? Защо тези звуци са толкова важни?

— Едва ли ще разберете какво е SoHm. Това е цяла философия — отговори Ананта Кришна.

Поразпитах го още, но усетих, че много неща премълчава или недоизказва, а и на мен ми беше трудно да го разбера. По това време още не знаех, че ми предстои да положа огромни усилия, за да вникна поне до известна степен в древната философия. Все още не разбирах ролята на великото последно послание SoHm, не осъзнавах неговата многостранност и съдбовност за нашата цивилизация, все още мислите ми се въртяха около странността на тези звуци.

Тогава дори и не можех да си представя, че очите, изобразени по тибетските храмове, не са очи на атлант, а принадлежат на представител на още по-древна и загадъчна земна цивилизация — на онази, която Ананта Кришна нарече Синове на Бога. До този извод стигнах значително по-късно, докато пишех книгата си, затова по-често ще наричам очите, изрисувани по тибетските храмове, очи на атлант.

Независимо от всичко още тогава ме измъчваше въпросът от къде са се появили представителите на древна земна цивилизация в сравнително по-късен исторически период? Та нали отдавна са били измрели?

Запазили ли са се на Земята хора от древни цивилизации?

Сигурно е вярно, че и преди нас на Земята са съществували човешки цивилизации. Те са достигали високо технологично ниво, при което използването на сила за осъществяването на зли помисли е било съдбовно — цивилизациите са се самоунищожава-ли. После върху руините на старата се е възраждала нова цивилизация и т.н.

Да предположим, че в настоящия момент, при сегашното технологично ниво на нашата арийска земна цивилизация, някой от държавните глави на суперсилите (САЩ, Русия) натисне копчето на ядреното куфарче — човечеството ще изчезне, а студената и облъчена планета ще стане непригодна за живот.

Силата на злите помисли е огромна. Те насочват техногенната мощ към разрушение и могат да доведат до самоунищожение на цивилизацията. Засега не ни е ясно естеството на доброто и злото, но несъмнено в тях е заложен огромен заряд. Ненапразно култът към доброто води към прогрес, а култът към злото и властта — към разрушение и войни. Затова духовното развитие на човешкото общество в добрия смисъл на думата е от принципно важно значение и дори има материално въплъщение.

Струва ми се, че Япония е една от най-високо развитите страни в духовно отношение (бил съм там три пъти и мога да съдя за това), а САЩ — една от най-бедните в духовно отношение (бил съм там многократно и също мога да преценя). Понастоящем Япония има доход на глава от населението 35 хил. долара годишно, а САЩ — 19 хил. долара. При това по време на последната световна война Япония беше разрушена и окупирана, а САЩ натрупаха в своите банки основния световен капитал. Ролята на духовния потенциал на нацията очевидно се оказва по-важна.

Нима населението на Земята толкова несигурно се клатушка между лошите и добрите помисли? Нима не съществува някакъв общопланетарен механизъм, който да гарантира, че животът на Земята ще продължи и след глобални катастрофи? Нима духовните и материалните ценности на земните цивилизации се погубват безвъзвратно след тяхното унищожение?

Според логиката не би трябвало: на Земята вероятно съществува механизъм, който гарантира продължаването на живота в случай на глобални катаклизми.

От къде се е появил Синът на Бога сред хората на нашата цивилизация в Тибет? Та нали не е могъл да „падне от небето“!

Ако очите на Сина на Бога са изрисувани по тибетските храмове, то това означава, че хората от нашата цивилизация са общували с него. От къде е дошъл той?

Неволно възниква и мисълта за съществуването на своеобразно хранилище на хора от предишни земни цивилизации, от където те са могли да излизат и да се появяват сред нас. Какво е това хранилище? Шамбала?

Всички тези въпроси тревожеха мен и моите приятели. За да се опитаме да намерим отговорите им, организирахме международна хималайска експедиция.

Тогава още не подозирахме, че главна роля за успеха на експедицията ще изиграе рисунката на хипотетичния атлант (или Сина на Бога), която направихме, докато анализирахме очите, изрисувани по тибетските храмове.