Ернст Мулдашев
От кого сме произлезли (30)

Подивяването в човешката история

При проучването на източните литературни източници установих, че масовото подивяване е свързано с периоди на глобални катастрофи. В такова състояние са изпадали както атланти, така и арийци. Само лемурииците избягват масовото подивяване (макар че частичното не би могло да се изключи), тъй като най-добрата част от тях, владеещи феномена „дематериализация-материализация“, се скриват под земята и организират Шамбала и Агарти. Там те достигат най-високата степен на развитие. В литературата не съм срещал сведения за подивяване на лемурийци.

Атлантите са изпадали в процес на масово подивяване два пъти. Зародили се още в недрата на лемурийската цивилизация, те, оцелели частично след глобалната катастрофа, се лишават от ръководната роля на лемурииците и започват постепенно да се смъкват към примитивния начин на живот. Както пише Лобсанг Рампа („Лекарят от Лхаса“, с. 236), подивелите племена са измествани от по-напредничави и така продължава до откриването на старинните писания на лемурииците. На базата на тези древни знания се осъществява прогресът на атлантическата цивилизация.

Повторното им масово подивяване е след Всемирния потоп преди 850 000 години. Лобсанг Рампа в същото произведение (с. 239) пише по този повод, че хората забравят своята култура и се връщат към стадия на подивяването; правят си дрехи от животински кожи, хранят се с плодове и носят тояги с каменни накрайници. И така, останалите живи атланти след Всемирния потоп в повечето случаи постепенно подивяват, изтласкани са от арийци-те и загиват. Само атлантите от острова на Платон успяват да избегнат подивяването и да запазят цивилизацията си допреди 11 000 години, когато загиват в резултат на космически катаклизъм.

Арийците, зародили се в недрата на атлантическата цивилизация и частично оцелели след Всемирния потоп, също са подложени на процес на масово подивяване. За това свидетелстват много литературни източници — Елена Блаватская, Лобсанг Рампа и други. Подивяването сред арийците е толкова дълбоко и мащабно, че едва в сравнително неотдавнашен исторически период (преди 18 000 години) пророците успяват да прекъснат регресивния ход на еволюцията. Може да се предположи, че преди 11 000 години, след като на Земята пада кометата Тифон, е имало взрив на масово подивяване, свързано с променените условия на живот. Не всички подивели хора на планетата обаче са загинали, все още в редица региони те са се запазили.

Кои са диваците?

Днес диви и полудиви племена се срещат в Индонезия, Нова Гвинея, Австралия, Виетнам, Чили, Бразилия, Перу, Боливия, Еквадор, Сибир и в много страни в Африка. Проучвайки литературата, установихме, че сред съвременните диваци има потомци на трите основни раси на Земята: лемурийци, атланти и арийци.

Най-учудващото е, че сред тях могат да се открият потомци на далечните и величествени лемурийци. Елена Блаватская (т. 2, с. 286) пише, че плоскоглавите аборигени в Австралия са преки потомци на лемурийците. Поредицата от обзори на източната религиозна литература (Pillai, 1956; Zvelebil, 1973 и др.) показва, че тамилите (Шри Панка) също са потомци на лемурийците.

Може ли да се вярва, че досега са се запазили потомци на лемурийците, живели преди милиони години? Сложно е да се отговори на този въпрос преди всичко защото посочените аборигени не са изучавани сериозно от гледна точка на палеоанатомията. Може би действително например при плоскоглавите аборигени в Австралия биха могли да се открият някои необичайни анатомични особености, сходни с описанията на лемурийците (разлики в строежа на хайморовите кухини, гръкляна, лопатките, ръцете, краката и др.).

Блаватская на няколко места (т. 2, с. 482, 532, 577) сочи, че някои аборигени на острови в Тихия океан са преки потомци на атлантите. На мястото на тези острови някога е бил основният континент на Атлантида. След потъването му остават само островите, на част от които атлантите оцеляват, подивяват и се запазват до днес като диваци.

Дали наистина е така? Въпросът за преките потомци на атлантите също не е проучен, необходими са сравнителни анатомични изследвания, аналогии с облика на Буда и т.н. Разбира се, преките потомци на лемурийци и атланти (ако те наистина са!) за хилядите и милиони години са се променили и са започнали да приличат на арийците, но биха могли да се запазят и отличителни черти.

Според нас най-голямата част от диваците все пак е свързана с арийците. Струва ми се, че на определени изолирани острови в Тихия океан могат да се срещнат ранни арийци, подивели в първите хилядолетия след Всемирния потоп. Сравнително ранни арийци може да са и някои диваци от Африка, които не се вписват в офталмогеометричната схема. Същата схема подсказва, че диваците от Южна Америка, някои диваци от Австралия, Нова Зеландия, Индонезия и Сибир са сравнително късни арийци, които започват преди 18 000 години да се разпръсват от Тибет по земното кълбо. Макар че точно тази тибетска вълна дава прогреса на нашата арийска цивилизация, не всяка група в различните региони успява да избегне регресивния еволюционен процес. Например аборигените от Амазонка по офталмогеометричната схема имат единен корен с японците и финландците, но се различават от тях по пълното си подивяване.

И така, проблемът с диваците на Земята е изключително интересен и сложен научен въпрос, който явно очаква своите изследователи.

Ще оцелеят ли диваците?

Ще приведа два примера. Преди няколко години с доктор А. Салихов ни поканиха да демонстрираме новите очни операции в гр. Манаус (Бразилия), разположен в самия център на басейна на Амазонка. След седмица напрегнат хирургически труд ни качиха в лодка, за да ни покажат местната екзотика в глъбините на амазонските джунгли.

През нощта ни предложиха лов на крокодили. Оказва се, че при светлината на халогенна лампа очите на крокодила светят в зелено и моторната лодка се приближава плътно до него. Заслепеният от светлината крокодил може да се докосне с пръчка, а крокодил-че дори да се хване с ръце. Ловът им е забранен и затова само нарушихме покоя на гигантските влечуги. Порази ме обаче огромният им брой: на всеки 150–200 метра светеха зелените им очи.

Сутринта доктор Салихов налови с въдица пирани, като за стръв използва остатъците от храната ни. Пъхнахме в устата на полужива пираня пръчка с дебелина на човешки пръст, която тя пречупи с леко движение на страшните си челюсти.

Решиха да ни покажат и местните полудиви индианци. Когато лодката наближи тяхното селце, гидът каза, че вчера там е видял огромна анаконда, дълга около двадесет метра.

Индианските жилища се отличаваха с крайна беднота. Бяха сковани от дъски, напомняха кокошарници и се намираха недалеч от брега, закрепени на невисоки колове над водната повърхност. Индианците се облекчаваха през дупка в пода и също оттам се снабдяваха с вода за пиене. Рогозка и малък комплект от съдове бяха всичките им домашни вещи, а гащетата и потникът — целият комплект от необходими дрехи. Температурата тук е стабилна — около 30–35°С. Няма комари и други кръвосмучещи насекоми.

Амазонските индианци живеят от събиране на латекс от каучуковите дървета и риболов. Залагат мрежи, оплетени от въжета, за пирарука — риба, достигаща 300 килограма. Ако хванат риба, цялото село се храни, ако нямат късмет — гладуват.

— Крокодилите и анакондите нападат ли хора? — попитах един от индианците, който що-годе говореше английски.

— Разбира се — отговори ми той. — Крокодилите ядат жени, а анакондите — мъже.

— Защо така избирателно?

— Ей там, вижте, е втората ми жена — кимна с глава индианецът към реката. — Мие съдовете на брега. И първата ми жена миеше съдовете, когато към нея незабелязано доплува крокодил, отмъкна я във водата и я разкъса.

— Често ли се случва подобно нещо?

— Често, много често. Крокодил изяде две жени на съседа ми. Много деца бяха изядени от крокодили.

— Страхувате ли се за втората си жена?

— Страхувам се, разбира се. Но сигурно и нея ще я изяде крокодил. Веднъж вече я нападна, но тя избяга. Нали жената трябва да мие съдовете на брега. Ако и нея я изяде крокодил, ще взема трета — мрачно каза индианецът.

— А анакондите нападат ли мъже?

— Да, много мъже загиват от анаконди в селвата.

— Защо?

— Сигурно сте видели, че селвата е много гъста. Ходи се само по пътеки. Всички животни ходят по пътеки. Ние, мъжете, също ходим по тези пътеки, когато събираме латекс. А змията анаконда намира такава пътека, висва на дърветата над нея и чака плячка. Анакондата напада всичко живо: човек, тапир… Миналата година глътна братовчед ми, само шапката му остана. Преди в селвата изчезна синът му. Също анаконда…

— А те големи ли са?

— Има големи, а има и по-малки, които гълтат само деца.

— Защо нямате пушки?

— Много е скъпо.

— Нима е трудно да се спечели за пушка? — настоявах аз. — В края на краищата рибата може да се опушва или осолява и да се продава в града, а не цялото село веднага да я излапва. Могат да се правят мебели от червено дърво и да се продават, да се изработват предмети от дърво или да се препарират пирани — вероятно има търсене. Да се събират и продават плодове. Можете да отглеждате царевица, захарна тръстика, кафе, какао, ананаси… Защо не го правите?

— Не умеем — тъжно каза индианецът.

— Сред вас има ли образовани хора?

— Не.

— Всички ли са неграмотни? Вие можете ли да четете?

— Да.

— Имате ли вожд?

— Да.

— Той може ли да чете и пише?

— Не. Живее като нас — продума индианецът.

— Откъде знаете английски?

— Още като момче отидох в града и много години живях до един хотел. Там се научих да говоря.

— С какво се занимавахте в града? — продължих настойчиво да го разпитвам.

— Просех милостиня, помагах в носенето на куфари, чистех боклука.

— Ами къде живеехте?

— На улицата… После си направих къща от сандъци.

— Държавата прави ли опити да ви даде образование, да ви научи да живеете като белите хора?

— Да, но ние не умеем да живеем като белите хора. Замълчах. Крайна безизходица прозираше от човека. Стана ми мъчно за него. Искаше ми се да му помогна. Бях наясно, че тези хора не издържат на контактите с бели, че изпитват комплекс за непълноценност и от това още по-бързо деградират и измират. Те все още не са съвсем подивели, все още не живеят изцяло по инстинкти, все още са в състояние да изпитват унижение от недоразвитостта си. Навярно биха били щастливи сред природата, биха усещали превъзходството си над дивите зверове. Тогава може би нямаше и да предполагат, че другите са отишли твърде напред: създали са механизми и образование, построили са градове и т.н. Възможно е дълбоко в душата си смътно да осъзнават, че времето е безвъзвратно изгубено, че сладко и бездарно са се плъзгали по регресивния наклон на еволюцията, все повече и повече са забравяли великите си предци и така още по-бързо са се приближавали към дивата бездуховна природа. Тези хора наистина не разбираха, че еволюцията не търпи стабилно състояние, че има само два избора — прогрес или регрес, а за прогреса е необходимо да се полагат усилия, огромни усилия.

Качиха ни в лодката и ни върнаха в хотела. С автомобил ни закараха до ферибот. От борда му огледах околностите — по бреговете на Амазонка се гушеха жалки селски колиби. До мен стоеше индиански малчуган в мръсна фланелка с нелепия надпис „Каубой“. Той тъжно гледаше колибите, където явно бе роден. Наблюдавах го и си мислех, че никога няма да получи образование, че съдбата му е определена от регресивната пустота на далечните му предци и че ще прекара живота си в една от тези колиби, ако не бъде изяден от крокодил или анаконда.

Момчето улови погледа ми и угоднически се усмихна. А аз стоях до него — висок, бял и уверен в себе си. Беше ми провървяло — далечните ми предци, работейки упорито, бяха вървели по пътя на прогреса.

Другият пример се отнася за Сибир (района на полуостров Тай-мир). Движехме се по маршрут от най-висока категория на сложност и се озовахме на места, където, както се казва, човешки крак не бе стъпвал. Валеше нещо средно между сняг и дъжд. Наоколо беше тундрата, прорязана от каменни клисури. Беше студено, искаше ни се да се скрием от вездесъщия пронизващ вятър.

Неочаквано зърнахме чум^[1] на еленовъди. Приближихме се зарадвани. Залаяха кучета, от чума излязоха няколко души, облечени с малици^[2] от еленови кожи. Най-възрастният от тях се потупа по гърдите и каза:

— Началник.

Свалих раницата, също се потупах в гърдите и казах:

— Началник.

Еленовъдът посочи чума и рече:

— Хубаво.

Влязохме вътре и седнахме върху еленови кожи. Стана топло. Аз казах:

— Хубаво.

Усещах, че стопанинът на чума е изчерпал речникът си от руски думи. Погледна ме, посочи котела с варено еленово месо и каза:

— Началник, хубаво.

Започнахме да ядем. Изтичах за раницата, измъкнах манерка със спирт, показах я на домакина и казах:

— Началник, хубаво.

Стопанинът обходи със строг поглед семейството си и нашите момчета, после посочи себе си и мен и рече:

— Началник, хубаво.

Разбрах, че можем да пием само той и аз — началниците. Налях спирт и го глътнахме. Домакинът порозовя и каза:

— Началник, хубаво.

Замезих с еленово месо и също казах:

— Началник, хубаво.

„Разговорът“ забуксува. Настъпи нощ, започнахме да се готвим за спане. Изведнъж домакинът показа една от жените в чума и ясно изрече:

— Началник, хубаво.

Знаех за този обичай на северните народи, но се сконфузих и показвайки с ръце, че искам да спя, казах:

— Началник, хубаво.

Стопанинът се приближи до жената, потупа я по гърба и рече:

— Началник, хубаво.

В края на краищата той се умори да ме уговаря. Заспахме.

На сутринта домакинът, когато ни изпращаше, повдигна една от нашите раници, изпъшка, демонстрирайки, че е тежко, а после пак се приближи до същата жена, потупа я и с укор изрече:

— Ех, началник, хубаво.

Ориентирахме се по азимута и тръгнахме. След няколко километра, пресичайки една клисура, неочаквано срещнахме самотен еленовъд, който се возеше в нарта. Той доста добре говореше руски. Спряхме и се заприказвахме. Изясни се, че няколко години е живял в селище, пропил се е и сега чергарува заедно със семейството еленовъди, у което бяхме.

— Старецът (началникът — бел. Е.М.) е много мъдър. Той отсяда на най-безлюдните места, пази се от срещи с бели хора. Знае, че нашите хора (ненци — бел. Е.М.) лошо понасят контактите с белите хора, пропиват се и умират. Ако бях живял при белите хора, вече щях да съм умрял. Старецът ме спаси. Но в тундрата белите хора стават все повече и повече, те летят с вертолети, пътуват с всъдеходи. Отдръпваме се все повече на север, скоро няма да има къде да се ходи.

И така, ще оцелеят ли диваците и полудиваците? Навярно все пак не. Създаването на парникови условия за тях е безсмислено, тъй като прогресът е възможен само по силата на волята, с желанието за борба и преодоляване на трудностите в името на бъдещето. Регресивната пустота на далечните предци, позволила постепенното им подивяване, се беше превърнала в смъртен грях.

Фактори за подивяването

Както вече отбелязахме, един от главните фактори за подивяването е пустотата на далечните предци. Тя винаги е регресивна, тъй като човекът е „заложен“ като саморазвиващо се (прогресиращо) начало. Сменящите се без цел поколения дори не забелязват, че при тях постепенно деградират духовните елементи — преди всичко волята, а после и мозъкът. От поколение на поколение стават все по-малко способните хора, започва да надделява животинският елемент (да хапнат, да поспят, да се размножават и т.н.).

Друг фактор за подивяването според нас е изолираността. Повечето жители на малки и изолирани острови са диваци. Във връзка с това следва също да се отбележи, че желанието на някои малки народи — например на Чечения, да се самоизолират под формата на суверенна държава, може да бъде регресивен фактор, тъй като смесването на кръвта и по-динамичният живот в рамките на по-голямата държава винаги съдействат за прогреса.

Следващият фактор за подивяването е фанатичният тоталитарен характер на управлението в някои държави или племена. Управляващият пропагандира някаква теория или факт (комунизъм, религия, шаманство, жертвоприношение и пр.) и създава тоталитарно общество, основано на фанатичната вяра в тази теория или факт. Несъгласните се преследват и ликвидират. На преследвания естествено се подлагат най-способните хора, чието духовно равнище е над фанатизма и спрямо които управляващата върхушка изпитва чувство на завист. Постепенно способните хора намаляват, в обществото все повече прогресират дивашките закони и обичаи. Подходящи примери от такъв род са СССР (ленински и сталински репресии, довели до рязка деградация преди всичко на селското население и превърнали страната от изключително голям износител на зърно във вносител) и Иран (фанатична мюсюлманска вяра).

И най-после, важен фактор за подивяването са и глобалните катастрофи, които хвърлят оцелелите в условията на примитивни способи за производство. И само огромната воля и предприемчивост могат да спасят хората от бързо настъпващото подивяване.

Сомати — противовес на подивяването

Ако прогресът е труден и дълъг еволюционен процес, регресът на обществото, водещ към подивяването е по-лесен и в по-кратки срокове. Разбираемо е, че разрушителните процеси, включително и в еволюцията, изискват по-малки усилия, отколкото съзидателните.

Историята на човечеството очевидно е имала ред възможности да се насочи по необратимия път на масовата деградация и подивяване. Свидетелства се намират в почти всички религиозни и литературни източници, посветени на атропогенезиса. Навсякъде се сочи, че във времена, когато регресът на човечеството е придобивал опасна тенденция към необратимост, кой знае откъде на Земята са се появявали пророци, които, използвайки силата на своя дух, са се стараели да пречупят тенденцията към регрес и да насочат човечеството по пътя на съзидателните прогресивни начинания.

Вече стигнахме до хипотетичния извод, че пророците се появяват от Генофонда на човечеството. Следователно Генофондът и стоящият в основата му феномен сомати са създадени на планетата, за да предотвратят подивяването й.

Шамбала и Агарти ни наблюдават и анализират, като определят необходимия момент, за да призоват на помощ светия Генофонд на човечеството, в който са концентрирани най-добрите хора от трите последни цивилизации на Земята. Някои народи и племена, позволили си в безделие да подивеят, се хвърлят на олтара на регресивния еволюционен процес, но други тръгват след пророците, в чиито деяния прозират величавите знания на Шамбала и на самия Творец.

Приключвайки „главата“ за подивяването, неочаквано ме споходи идеята, че регресът в обществото може би започва, когато над отделния човек и над цялата страна надвисва негативна аура, когато оптимизмът се сменя с песимизъм и отрицателната психична енергия, съчетана с предъвкването на отрицателните моменти в живота, става преобладаваща.

Бях принуден да констатирам, че всъщност над Русия е надвиснала негативна аура и от това сърцето ми се сви.