Ернст Мулдашев
От кого сме произлезли (3)

Защо се гледаме в очите?

Имам приятел. Фамилията му е Лобанов. По характер Юрий Лобанов е срамежлив и докато разговаря, често свежда очи надолу. Веднъж станах неволен свидетел на трудния му диалог с неговата годеница.

— Юра, погледни ме в очите! — настоя тя. — Защо свеждаш поглед? Да не би да криеш нещо?

„Защо го моли да види очите му? — попитах се аз. — Сигурно в тях иска да прочете онова, което той не доизказва…“

Като лекар-офталмолог всеки ден гледам хората в очите. И всеки път забелязвам, че те сякаш издават допълнителна информация. И наистина, хората често казват: „В очите му има страх“, „Гледа с влюбени очи“, „Очите са тъжни“, „Радост грее в очите“ и пр. Ненапразно в една известна песен се пее: „Тези очи срещу мен…“

Каква информация сме способни да възприемем от очите? В научната литература не открих подобни изследвания. И затова проведох два експеримента.

Помолих двама познати да седнат един срещу друг и да разговарят, без да откъсват поглед от краката на събеседника си. Ако обсъжданата тема не изискваше емоционален анализ, те все пак постигаха съгласие, макар да усещаха дискомфорт поради желанието си да се погледнат. Щом обаче насочих разговора към нещо по-емоционално, беседата в положението „гледаме се в краката“ стана нетърпима за участниците.

При ситуацията „гледаме се в очите“ и двамата подчертаха удобствата и доброто взаимно разбиране при обсъждането на по-емоционалните теми. Оттук и изводът, че ролята на допълнителната информация, която получаваме благодарение на очите, е наистина осезаема.

При втория експеримент взех снимки на известни актьори, политици и учени, като разрязах лицата им на три части: челото, очите и носа с устата. Бях избрал Алла Пугачова, Михаил Горбачов, Олег Дал, Арнолд Шварценегер, Алберт Айнщайн, София Ротару, Владимир Висоцки, Леонид Брежнев и други видни личности. После помолих поотделно седем души да определят „кой кой е“ по изображенията на челата. Всички участници се объркаха и само в един случай се досетиха — веднага разпознаха Михаил Горбачов по специфичното родово петно.

Същата несигурност изпитаха и при определянето на личността по изображението на носа с устата. Само един от анкетираните позна Брежнев, припомняйки си през смях прословутите му целувки.

По очите обаче определянето „кой кой е“ вървеше успешно, макар и не винаги от първия път. „Това е Брежнев, това е Висоцки, това е Пугачова…“ заявяваха запитаните, докато разглеждаха изображенията на очите. Неизвестно защо всички изпитаха затруднение да разпознаят София Ротару.

Очевидно беше, че за да се определи дадена личност, максимум информация се получава от очната лицева част.

Какъв род информация добиваме от нея? Всеизвестно е, че човешкият погаед действа като сканиращ лъч — очите извършват микроскопични движения, в резултат на което погледът сякаш пречертава надлъж и шир разглеждания обект. И тъкмо защото погледът ни доставя сканирана информация, ние можем да определим обема, размерите и другите параметри на обекта. При сканирането на очната ябълка не получаваме кой знае каква информация, понеже във видимата си част като анатомичен орган тя има само четири важни елемента: бялата еклера, кръглата прозрачна роговица, зеницата и оцветеният ирис. При това те не се променят в зависимост от състоянието на индивида. Изхождайки от този извод, стигнахме до заключението, че с погледа си „сваляме“ сканираната информация от цялата околоочна част на лицето, включваща клепачите, веждите, междувеждието и ъгълчетата на очите. Тези параметри образуват сложна геометрична конфигурация, която постоянно се променя в зависимост от състоянието на човека (емоции, болка и т.н.). Следователно ние се гледаме в очите, за да наблюдаваме промените в геометричните параметри на околоочната област на лицето. А сканираната информация се предава през очите в центровете на мозъчното подкорие, където се преработва и се прехвърля в кората на главния мозък под формата на образи, според които съдим за събеседника си.