Ернст Мулдашев
От кого сме произлезли (11)

В храма на Гита

Този храм, разположен в един от малките градове на Индия (Карнал), беше много красив. Множество статуи дооформяха фасадата на сградата, от вътрешната й страна те пресъздаваха някои битови сцени, а многобройните картини придаваха завършеност на цялостния ансамбъл.

Посрещна ни съпругът на майка Деял, която ръководеше този храм. Той ни разказа, че учението Гита се занимава с човешката мъдрост и по-специално с това как да не воюваш тогава, когато губиш властта, а имаш желание да я запазиш.

Разговорът с майка Деял започнахме с въпроса за козметичната точка, която индийските жени рисуват по челата си. Тя ни обясни, че въпросната точка съвсем не е признак за принадлежност към дадена каста или за положение в обществото. Понякога индийските жени си я слагат, след като се омъжат. Но от древни времена се смята: хората (и жени, и мъже) рисуват точката като символ, че разбират вътрешното си състояние.

— Кажете, индийската точка на челото не е ли спомен за съществувалото някога „трето око“? — попитах аз.

— Не мога точно… В религиозните писания не се споменава нищо конкретно… Знам обаче, че при хората е имало и има „трето око“ — отговори майката.

— Какви функции е изпълнявало то?

— Нашата религия очертава три функции на „третото око“. Първата е inside vision — вътрешно зрение, т.е. способността да се вглеждаме във вътрешността на организма, да разглеждаме вътрешните си органи. Втората е meditation — зрение, свързано с медитацията, т.е. способност да разглеждаме душата си. Третата функция е intellectual vision — интелектуалното зрение, т.е. умението да усетим умствените си способности — своите или на своя събеседник.

В този момент напълно осъзнавах първата функция на „третото око“ и понеже съм лекар, си я представях като нещо подобно на рентгеновия апарат, чиито лъчи минават през човешкия организъм. Третата функция също ми беше ясна, защото всеки човек е в състояние с някакво шесто чувство да различи умника от глупака, дори без да обръща внимание дали речникът му е богат или беден. Но втората функция, свързана с медитацията, ме затрудни. Изобщо не предполагах тогава, че зад нея се крие най-вълнуващата загадка, въплътена — за разлика от медитацията — в материалното състояние сомати.

По-нататък разговорът ни засегна въпроса за ролята на носа, като не забравихме „особения нос“ на хипотетичния атлант. Майката отговори, че човешкият нос изпълнява функциите дишане, усещане на миризмите и е признак на уважение. Последното тя обясни така: ако човек бъде хванат и пипнат за носа, това за него е оскърбление.

— Индийският майстор Ананта Кришна спомена, че при хората от предходната цивилизация носът е изпълнявал по-важна роля. Той е бил и звуковъзпроизвеждащ апарат, действал в ултразвуковия и инфрачервения диапазон. Може би точно затова носът се смята за признак на уважение от най-древни времена? — казах аз.

— Сигурно Ананта Кришна е прав.

— Какво знаете за хората от предходните цивилизации?

— Много сведения…

— Споделете ги с нас, ако обичате.

— Това е секретна информация — отговори майка Деял.

Разбрахме, че нищо повече няма да ни каже. Погледнах към Венер Гафаров — той ми кимна с глава, че следващите въпроси очевидно са безполезни. Защо ни нямат доверие? Къде грешим при поднасянето на нашия научен материал? Тогава още не разбирах, че религиозните служители имат друг тип мислене и когато излагам материала с акцент върху компютърния анализ, в една или друга степен ги дразня. Не знаех, че логичният път на изследване, за който скромно премълчавах, изхождайки от опита си на общуване със западните учени, ще се окаже всъщност основна карта на доверието.

— Имаме сведения, че хората от предишната цивилизация са говорили с носа си, главно в диапазона на звуците So (coy) и Hm (хм). Така ли е? — отчаян попитах аз.

— So и Hm са велики слова — внезапно каза тя.

— Какво означават те? — смирено попитах аз.

— SoHm е последното послание.

— Последното?

— Last message — последното послание — ясно произнесе майката.

— Чие?

— На Висшия разум.

— До кого?

— До човечеството.

— Защо посланието е последно?

— Повече няма да има помощ…

— Каква помощ?

— Това е тайна.

Благодарихме й, снимахме се заедно с нея и отпътувахме за хотела, правейки всевъзможни предположения по повод на състоялия се разговор.

Бях разочарован и отчаян. Ако и по-нататък на най-важните места ни отговаряха с „Това е тайна!“, нищо нямаше да узнаем. Как да ги накараме поне малко да се разкрият?