Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Конклав на сенки (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Talon of the Silver Hawk, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 60 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2012)

Издание:

Реймънд Фийст. Нокът на сребърния ястреб

Американска, първо издание

ИК „Бард“, 2008

 

Превод: Валерий Русинов, 2008

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“, 2008

Компютърна обработка: Силвия Николова, ИК „Бард“

Формат 60/90/16

ISBN 978-954-585-888-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на слепени параграфи

Глава 2
При Кендрик

Болката прониза мрака.

Не можеше да накара очите си да се отворят, но знаеше, че е жив. Усети нечии ръце, сякаш от много далече, и чу как нечий глас каза:

— Този е още жив.

Друг глас отвърна:

— Да го отнесем във фургона. Загубил е много кръв.

С частица от ума си Киели осъзна, че чува думи на езика на търговците, тъй наречената Обща реч, а не на езика на оросините.

Когато го вдигнаха, изстена и отново изпадна в безсъзнание.

 

 

Болката пронизваше цялото му тяло. Този път с усилие отвори очи и се опита да вдигне ръка. Това доведе до нова вълна от агония и стомахът му се обърна, но в него нямаше нищо, което да повърне. Разкъсващата болка го накара да изохка.

Очите му не можеха да се фокусират, така че не успя да види чии са двете грижливи ръце, които го надигнаха да приседне, чу само думите:

— Лежи спокойно, момко. Дишай бавно.

Киели видя неясни фигури: скрити в сянка глави, мълнии в небето над тях. Примига.

— Пий — каза друг глас над него и някой опря до устните му кратуна с вода.

— Пий бавно — каза първият глас. — Загубил си много кръв. Не мислехме, че ще се оправиш.

Първата глътка върна спазмите в стомаха му и той я повърна.

— По-полека — каза гласът. — По мъничко.

Киели го послуша и този път глътката се задържа. Изведнъж се почувства неописуемо жаден. Понечи да глътне отново, но дръпнаха кратунката от устните му. Опита се да вдигне ръка да я хване, но ръката не му се подчини.

— По мъничко, казах — сряза го гласът. Долепиха отново кратуната до устните му, той отпи едва-едва и студената вода потече в гърлото му.

Киели съсредоточи жалките си остатъци от сила, за да задържи водата в стомаха си. После вдигна очи и се опита да различи чертите на непознатия си благодетел. Видя само грубо очертание на лице и сив покрив над него. След това отново потъна в мрак.

 

 

По едно време спряха за няколко дни в някаква постройка — плевник или сайвант, Киели не можа да разбере какво точно. Знаеше само, че от доста време вали, защото въздухът бе натежал от миризмата на мокра пръст, мъх и дърво.

След това образите идваха и бягаха. Намираше се в някакъв фургон и за кратък миг един следобед усети, че са в гора, но не като горите в родния му край. Не знаеше как го е разбрал — мярнали му се бяха дървета, които не приличаха на високите кедри и трепетликите в горите у дома. Имаше дъбове, брястове и дървета, които му бяха непознати. Скоро отново потъна в неспокоен сън.

Помнеше, че му пъхаха в устата късчета храна и как ги гълташе, със стегнато гърло и пламнали гърди. Помнеше трескави сънища и няколко пъти се събуди подгизнал от пот, с разтуптяно сърце. Помнеше, че бе викал името на баща си.

Една нощ сънува, че е на топло, у дома в кръглата къща с майка си и другите жени. Чувстваше се окъпан от обичта им. След това се събуди на коравата земя, с миризмата на мокра пръст в ноздрите, на дима от наскоро напален огън; двама мъже спяха от двете му страни. Отпусна се отново, зачуден как е попаднал тук. Паметта му се върна и си спомни нападението над селото. Сълзите бликнаха неволно и той усети как всякаква надежда и радост умират в гърдите му.

Не можеше да отброява дните. Знаеше, че двамата мъже се грижат за него, но не можеше да си спомни дали са му казали имената си. Знаеше, че му бяха задавали въпроси и той им беше отговарял, но не можеше да си спомни за какво бяха.

А след това, една сутрин, яснотата се върна.

Киели отвори очи и въпреки слабостта си откри, че може да вижда ясно и да разбира. Намираше се в голяма конюшня с врати от двете страни. Чуваше хрупането на коне в яслите наблизо. Лежеше върху постеля от слама, покрита с двойно одеяло, завит с други две. Въздухът бе станал мъглив от дима от малката лагерна печка, куб от ковано желязо, нажежен от горящите вътре въглени. По-безопасно в пълна със сено конюшня, отколкото открит огън. Киели се надигна на лакът и огледа наоколо. Пушекът щипеше леко очите му, но повечето излизаше през една отворена врата към плевника. Беше тихо и той прецени, че вече не вали.

Тялото го болеше и беше схванат, но лекото движение не причини нови вълни от болка като преди.

На дървено столче седеше някакъв мъж и го гледаше с тъмните си очи. Повечето му коса бе посивяла, но тук-таме бяха останали черни косми. Дългите му мустаци висяха от двете страни на устата, стисната, сякаш мъжът мислеше съсредоточено. Тежък кичур скриваше повечето му чело, а косата му висеше до раменете.

Киели примига да махне спеклата се мръсотия в ъгълчетата на очите си и попита тихо:

— Къде съм?

Мъжът го погледна с любопитство.

— Е, върна се значи при нас? — попита риторично, след което помълча замислено. — Робърт! — подвикна през рамо към вратите за плевника.

След миг те се разтвориха широко и друг мъж влезе и коленичи до Киели.

Този беше още по-стар, с посивяла и изгубила всякакъв цвят коса. Очите му се впиха в очите на момчето.

— Е, Нокът, как се чувстваш?

— Нокът ли?

— Каза ни, че името ти е Нокът на сребърния ястреб — подхвърли другият мъж.

Момъкът примига и се помъчи да събере мислите си, да разбере защо ли е могъл да каже такова нещо. След това си спомни за съня и осъзна, че наистина е било неговото назоваващо видение. Далечен глас отекна в ума му: „Вдигни се и бъди нокът за своя народ“.

— Какво си спомняш?

— Спомням си битката… — Тъмна яма се отвори в стомаха му и той усети как сълзите напират. Избута с усилие скръбта от ума си и каза: — Всички те са мъртви, нали?

— Да — отвърна Робърт. — Какво помниш след битката?

— Фургон… — Киели, който трябваше да свикне вече да мисли за себе си като за Нокът, затвори очи за малко и продължи: — И как ме вдигнахте и ме карахте.

— Да — съгласи се Робърт. — Не ни даде сърце да те оставим да умреш от раните си. — И добави тихо: — Освен това има някои неща, които трябва да узнаем за теб и за битката.

— Какви? — попита Нокът.

— Може да почакат за по-късно.

— Къде съм? — повтори Нокът.

— В една конюшня в чифлика на Кендрик.

Нокът се опита да си спомни. Чувал беше за това място, но не помнеше подробности.

— Защо съм тук?

Мъжът с провисналите мустаци се засмя.

— Защото като спасихме жалкия ти леш, се бяхме запътили за насам.

— Освен това тук е много добро място за почивка и изцеряване — добави Робърт. Стана и се отдръпна наведен, за да не чукне главата си в ниския таван. — Това е заслон за горски работници, не е използван от години. Кендрик ни позволява да използваме плевника му без заплащане. В хана му има по-топли стаи, по-чисти постели и по-добра храна…

— Но и твърде много очи и уши — подхвърли първият мъж.

Робърт го погледна през рамо и бавно поклати глава. Първият рече:

— Носиш мъжко име, но не виждам татуировки по лицето ти.

— Битката беше в деня на именуването ми — немощно отвърна Нокът.

Първият, Робърт, погледна за миг приятеля си, след което отново насочи вниманието си към момчето.

— Битката беше преди две седмици, момко. Пътуваш с нас, откакто Паско те намери в селото ти.

— Някой друг оцелял ли е? — попита Нокът със задавен от скръб глас.

Робърт се върна при него, коленичи, прегърна го през раменете и отвърна:

— Не.

— Много старателни са били кучите му синове, признавам им го — каза Паско.

— Кои са те? — попита Нокът.

Ръката на Робърт леко го избута на постелята.

— Отдъхни. Паско ще ти даде топла супа. Беше на прага на смъртта. Не мислехме, че ще оцелееш, честно. Гледахме те как повръщаш водата и супата. Време е да посъбереш малко сила. — Замълча за миг. — Много неща имаме да обсъдим, но пък имаме време. Много време имаме, Нокът на сребърния ястреб.

Нокът не искаше да почива: искаше отговори, но изтощеното тяло му измени, той се отпусна и усети, че сънят го обгръща отново.

 

 

Птича песен го поздрави, когато се събуди прегладнял. Паско му донесе голяма глинена купа горещ бульон и му каза да сърба бавно и внимателно. Другия, Робърт, го нямаше никакъв.

Бульонът пареше, но Нокът го изпи и попита тихо:

— Що за място е това?

— „При Кендрик“ ли? Ами… хан в горите на Латагор.

— Защо?

— Защо какво? Защо сме тук или защо си жив?

— И двете всъщност — каза Нокът.

— Най-напред второто — отвърна Паско, седна на трикракото столче и надигна своята купа с бульон. — Намерихме те сред такава касапница, каквато не бях виждал от младини, когато бях войник на служба на херцога на Дънгарън, във Фар Лорън. Щяхме да те оставим за храна на враните с другите, но те чухме, че изстена… е, то не беше и стон като хората, по-скоро силна въздишка. Оцеля само благодарение на съдбата. Толкова кръв ти беше изтекла и толкова лоша рана имаше на гърдите, че и двамата те взехме за умрял отначало. Все едно, дишаше и господарят каза да те прибера. Добросърдечен е много, вярвай ми.

— Трябва да му благодаря — отвърна Нокът, макар да се чувстваше толкова окаяно, че е жив, докато всички от семейството му са загинали, че изобщо не му беше до благодарности.

— Подозирам, че ще измисли начин да му се отплатиш — рече Паско и стана. — Какво ще кажеш да се поразтъпчем малко?

Нокът кимна. Понечи да се надигне, но главата му се замая. Нямаше сили.

— Леко, момчето ми — каза Паско и побърза да му подаде ръка. — По-слаб си от еднодневно коте. Трябва ти повече почивка и храна, докато що-годе се пооправиш, но точно сега трябва малко да се пораздвижиш.

Паско му помогна да се добере до вратата и излязоха навън. Утрото беше прохладно и свежо и Нокът разбра, че са в долина в низините. Въздухът миришеше някак по-различно, отколкото по високопланинските ливади в родния му край. Краката му трепереха и се наложи да пристъпва бавно и ситно. Паско спря и го остави да се огледа.

Намираха се в голям двор за конски впрягове, ограден с висока стена от зидани камъни. Момчето веднага разбра, че по замисъл това е отбранително съоръжение, защото близо до голямата сграда, за която реши, че трябва да е самият хан, на няколко места към горницата на стената водеха стъпала. По стената се виждаха зъбци и бойници, и пасаж, достатъчно широк, за да могат да се разминат двама души, докато охраняват.

Ханът беше най-голямата сграда, която Нокът бе виждал, кръглата и дългата къща в селото му изглеждаха нищожно дребни в сравнение с него. Издигаше се на цели три етажа, а покривът бе покрит с каменни плочи вместо със слама или дърво. Ханът беше бял, дървените каси на вратите и прозорците, кепенците и самите врати бяха във весело зелено. Няколко комина бълваха към небето сив дим.

До плевника се бе долепил един фургон и Нокът реши, че трябва да е онзи, с който го бяха докарали. Зад стената видя върхове на дървета, но доста далече, и предположи, че сигурно са изсекли гората около хана.

— Какво виждаш? — неочаквано го попита Паско.

Нокът се обърна през рамо. Мъжът го гледаше изпитателно. Младежът понечи да му отвърне, но си спомни съвета на дядо си винаги да се опитва да вижда отвъд очевидното, тъй че си замълча и само махна с ръка на Паско да му помогне до най-близките стъпала. Изкачи се бавно по тях, стъпи на върха на стената и огледа всичко по-добре.

Ханът бе разположен в центъра на поляна, но пъновете по краищата й показваха, че преди години е била разширявана. Бяха обрасли с треви и тръни, но пътят между тях беше чист.

— Какво виждаш? — повтори Паско.

Нокът пак не отвърна, а погледна към хана. Планът на сградата и околността се разгърна в ума му. Поколеба се. Владееше Общата реч най-добре от всички момчета в селото, но рядко я говореше, освен когато идваха търговци… При мисълта за селото хладната безнадеждност се върна в душата му. Той потисна болката и внимателно премисли думите, които му трябваха. Накрая каза:

— Това е крепост, не хан.

Паско се ухили.

— И двете всъщност. Кендрик има някои доста неприятни съседи.

Нокът кимна. Стените бяха дебели, а гората от всички страни беше разчистена достатъчно, за да даде на стрелците по стената добра видимост. Пътят излизаше от гората, завиваше рязко на средата на поляната пред хана и въртеше покрай стената до предполагаемата порта от другата му страна. Никакъв таран или горящ фургон не можеше да бъде подкаран лесно, за да разбие портата.

Огледа разположението на сградата. Стрелци по горните прозорци щяха да осигурят втора линия защитници за поддръжка на бранителите по стената. Погледът му се върна на портите. Бяха тежки, обковани с желязо. Много здрави мъже с тежки брадви щяха да трябват, за да ги разбият. Вдигна очи нагоре и видя отворите над всяка врата. Горещо масло или вряла вода, или стрели можеха да отблъснат всеки озовал се пред вратата.

Накрая каза:

— Да, личи, че са неприятни.

Паско се изсмя.

— И още как.

От хана излезе младо момиче, носеше ведро. Видя ги, махна и извика:

— Здравей, Паско!

— Здравей, Лела!

— Кой е този хубавец? — попита момичето закачливо. Беше поне с две-три години по-голяма от Нокът, но за разлика от момичетата на оросините, беше мургава. Кожата й беше смугла, с леко маслинов цвят, а косата й бе черна като нощ. Големите й кафяви очи заискриха, щом се засмя.

— Намерихме го по пътя. Не го закачай. Достатъчно обожатели си имаш вече.

— Никога не са достатъчно! — подвикна тя игриво, люшна празното ведро, врътна се и си продължи по пътя. — Не бих отказала малко помощ в носенето на вода — подхвърли със закачлива усмивка.

— Ти си съвсем здрава, моме, а момчето е ранено. — Паско помълча, после попита: — Къде са Ларс и Гибс?

— Кендрик ги прати навън — отвърна Лела и се скри зад конюшнята.

Нокът помълча, после попита:

— Какво да правя сега?

Изпитваше пълна безнадеждност, липса на желание и воля, каквито не бе познавал в младия си живот. Без семейството му… При спомена за селото сълзите отново напълниха очите му. Оросините бяха чувствителни хора — и на шумните празненства във време за радост, и при скръб. Но пред чужди обикновено бяха сдържани. Всичко това сега изглеждаше ненужно и Нокът остави сълзите да потекат по лицето му.

Без да им обръща внимание, Паско каза:

— Ще трябва да питаш Робърт, като се върне. Просто направи каквото ти заръча. Дължиш му живота си и този дълг трябва да се уреди. Хайде, да те поразходя още малко, а после ще те прибера да си починеш.

Нокът искаше да проучи този голям хан, да влезе в него и да разгледа чудесата му, защото в толкова голям хан чудесата трябваше да са много, нали? Но Паско го поведе към конюшнята и когато най-сетне стигнаха до сламената му постеля, Нокът беше благодарен, защото бе наистина изтощен. Раните го боляха и щипеха и той знаеше, че дори това малко усилие е разкъсало полузаздравялата тъкан и че ще й трябва време, докато зарасте. Помнеше когато Мечока който стои го промуши един глиган. Куца половин година, преди кракът му да си върне подвижността.

Отпусна се върху сламата и затвори очи. Паско се суетеше с разни неща, които бе донесъл от фургона. Макар да се бе почувствал бодър, когато се събуди само преди половин час, Нокът отново потъна в дълбок сън.

Търпелив по природа, Нокът остави дните да се нижат един след друг, без да досажда на Паско с въпроси. Бе очевидно, че слугата по нрав е мълчалив, а по държане — не особено вежлив и дори грубоват. Нокът разбра, че каквото открие, ще е със собствената му способност да наблюдава.

Болката, причинена от избиването на близките му, така и не изоставяше мислите му. Нокът ля сълзи нощем цяла седмица, но дните течаха и той се отвърна от скръбта и започна да трупа гняв. Знаеше, че там някъде отвън са хората, виновни за избиването на близките му. Рано или късно щеше да ги намери и да отмъсти — такъв беше обичаят на оросините.

Но също така беше в достатъчна степен реалист, за да разбере, че един младеж, при това съвсем сам, има много малка възможност да отмъсти както подобава. Щеше да му се наложи да натрупа сила, мощ, познания за оръжията, много неща. Знаеше, че предците му ще го напътстват. Сребърният ястреб беше знамение: момчето, известно доскоро като Киелинапуна, щеше да се превърне в нокът за своя народ.

Дните течаха еднообразно. Всяка сутрин се събуждаше и хапваше. След това малко се разхождаха с Паско: отначало само из двора около грамадния хан, после — и в околната гора. Силата му се връщаше и той започна да помага на Паско — носеше вода, цепеше дърва, кърпеше конски такъми. Беше умен младеж и трябваше само да му се покаже веднъж-дваж, за да схване кое как се прави. Притежаваше пламенна страст за съвършенство.

От време на време зърваше за малко Робърт, забързан около хана, често пъти в компанията на някой от трима непознати. Не попита Паско за имената им, но ги запомни. За първия предполагаше, че е Кендрик. Висок мъж с побеляла коса и буйна брада, движеше се все едно, че е собственикът. Носеше туника от фин плат и пръстен с някакъв тъмен камък в златен обков, но като се изключеше това — прости работни панталони и груби ботуши. Често се спираше, за да даде указания на слугите — момичето Лела и двамата младежи Ларс и Гибс. Ларс и Гибс идваха често в конюшнята, защото се грижеха за конете.

За втория мъж Нокът мислеше като за Снежната шапка, защото косата му беше бяла като сняг, но при все това изглеждаше на не повече от трийсетина години. Не беше толкова висок като Кендрик или Робърт, но някак ги гледаше отвисоко. Държеше се като вожд или шаман, излъчваше сила и власт. Очите му бяха светлосини, а лицето — обжарено от, слънцето. Носеше тъмносив халат със сложна шарка по ръкавите и пешовете, достатъчно къс, за да се видят отдолу много майсторски направените му ботуши. Понякога носеше дървена тояга, а друг път си слагаше шапка с широка периферия, същия цвят като халата.

Последният мъж малко приличаше на втория, все едно че бяха родственици, но косата му беше тъмнокафява, почти със същия цвят като на Нокът. Очите му също бяха тъмнокафяви, а жестовете и държането му намекваха за воин или ловец. Нокът го наричаше в ума си Острието, защото лявата му ръка като че ли никога не се отлепяше от дръжката на меча — меч с тънко острие, съвсем различен от оръжията, които Нокът бе виждал. Носеше син брич с крачоли, затъкнати във високи до коленете ботуши, и тъмносива риза, над която обличаше кожен елек с връзки. Също тъй винаги беше с шапка, близнак на онази с широката периферия на Снежната шапка, макар тази да беше черна. Веднъж Нокът го видя да излиза от хана по изгрев-слънце, понесъл дълъг лък, а вечерта се върна с изкормена сърна, метната на раменете. За миг младият мъж изпита възхищение: ловуването се смяташе за голямо умение сред оросините.

Всички се отнасяха с Робърт, Паско и Нокът все едно са част от обкръжението. Само Лела от време на време се спираше, колкото да ги поздрави, да кимне или да им махне с ръка. Ларс, плещест момък с буйна рижа коса, и Гибс, по-слаб и по-голям, от време на време ги молеха да им заемат такъми или за помощ, да подържат някой кон, докато го тимарят например. Но и двамата отбягваха да се въвличат в разговори. През повечето време Нокът имаше чувството, че двамата с Паско просто не съществуват в умовете на хората в хана.

След като изтече цял месец, една сутрин Нокът се събуди и видя Робърт и Паско увлечени в разговор. Младежът стана тихо, облече се и отиде при тях.

— А, младият Нокът — усмихна му се Робърт. — Паско разправя, че се възстановяваш добре.

Нокът кимна.

— Раните ми заздравяха и вече не съм толкова изтръпнал и скован.

— Хубаво. Здрав ли си достатъчно за лов?

— Да — отвърна младежът без колебание.

— Добре. Ела с мен.

И излезе от конюшнята. Нокът тръгна подир него. Щом влязоха в хана, Нокът каза:

— Господине, аз съм ви в дълг, нали?

— Спор няма — отвърна Робърт.

— Как да изплатя дълга си?

Робърт спря.

— Аз ти спасих живота, нали?

— Да — отвърна момчето.

— Доколкото разбирам обичаите на вашия народ, имаш жизнен дълг към мен, така ли е?

— Да — отвърна кротко Нокът.

„Жизнен дълг“ беше сложно понятие и включваше дълги години служба, пряко или непряко. Когато един оросин спасеше живота на друг, се смяташе, че спасеният е длъжен винаги да се отзове на повика на спасителя си. Все едно ставаше член на неговото семейство, но без привилегията на членството. Ставаше обвързан с честта си да осигурява например храната на семейството на спасителя си, та дори собственото му семейство да гладува. Длъжен беше да помогне на спасителя си да прибере реколтата, преди да почне да прибира своята. Във всяко отношение спасеният беше в дълг към другия. Това, което Робърт казваше на Нокът, бе, че сега младежът трябва да го смята за свой господар, докато той не реши да го освободи от службата.

— Този дълг е тежък, нали?

— Да — отвърна спокойно Нокът.

Вятърът шумолеше в листата на далечните дървета. Робърт мълчеше, сякаш премисляше нещо. После каза:

— Ще те изпитам, млади ми Нокът. Ще оценя характера ти и ще видя дали ще си годен.

— Годен за какво, господине?

— За много неща. И няма да ти кажа и половината от тях в близките години. Ако се окаже, че ти липсват качества, ще те обвържа на служба при Кендрик за няколко години, докато не се научиш да се грижиш за себе си в свят различен от високите планини на оросините, защото този живот вече ти е отнет завинаги.

Като чу тези думи, Нокът се почувства все едно, че са го ударили в сърцето, но лицето му остана спокойно. Казаното от Робърт беше истина. Освен ако още някои не бяха преживели нападението и не се криеха в планините, сега той беше последният от оросините, а никой не можеше да живее сам високо в планините.

Най-сетне Нокът промълви:

— А ако не ми липсват?

— Тогава ще видиш и ще научиш неща, които никой от оросините не е могъл и да си въобрази, млади ми приятелю. — Обърна се, понеже чу стъпки. Беше Острието, метнал беше през рамо дългия лък и носеше друг в ръка, с колчан стрели на бедрото. — А, ето го и него. — Робърт се обърна към Нокът. — Сигурен съм, че си виждал този мъж, защото се справяш добре с наблюдаването: това вече го забелязах. Нокът, това е Калеб. Той и брат му Магнус са мои съдружници.

Нокът кимна на мъжа, който го изгледа мълчаливо. Отблизо реши, че Калеб е по-млад, отколкото си бе мислил отначало — навярно не повече от десет години по-голям от него, но стоеше с увереността на доказан воин.

Калеб му подаде лъка и колчана. Нокът стегна колчана на кръста си и огледа лъка. Беше по-дълъг от тези, с които се беше учил. Докато изпробваше как е изпъната тетивата, усети, че очите на Калеб следят всяко негово движение. Единият край на жилата се беше поизтъркал, но младежът прецени, че не е толкова похабена, за да е проблем засега. Все пак попита:

— А резервна?

Калеб само кимна. Нокът намести лъка през рамо и каза:

— Да тръгваме тогава.

Калеб се обърна и поведе. Скоро двамата вече тичаха леко по пътеката през гората.

 

 

Движеха се безшумно сред дърветата. Калеб — все още не беше казал и дума — поведе Нокът извън пътеката, по дирите на дивеча. Младежът се оглеждаше за знаци, които да запомни и по които да се върне на пътя, ако се наложи.

Калеб тичаше неуморно, скорост, която нямаше да е проблем за Нокът, ако беше съвсем здрав. Но раните бяха отнели силите му и след час бягане той усети, че му е трудно да поддържа темпото. И тъкмо да помоли за почивка, Калеб спря, откачи меха с вода от лявото си бедро, където обикновено висеше мечът му, и го подаде на Нокът. Нокът кимна и отпи пестеливо, само колкото да си накваси гърлото. Посъживен, подаде меха на Калеб. Мълчаливият мъж му махна с ръка, все едно го канеше да отпие още глътка, но Нокът поклати глава. В тази гъста гора не можеше да са далече от водоизточници — поточета, езерца и извори, но пък той беше от високите планини, където вода се намираше трудно, и пестеливото пиене по време на лов му беше станало навик.

Продължиха, но този път Калеб поведе ходом вместо бежешком, оглеждаше земята за следи от дивеч. След няколко минути излязоха на една поляна и Нокът спря. Тревата беше висока почти до кръста, светложълто-зелена от лятното слънце и честите дъждове.

Нокът бързо смъкна лъка си и потупа с него Калеб по рамото. Посочи му с лявата ръка и Калеб извърна очи. Нещо беше минало през тревата съвсем наскоро. Личеше си по отъпканата тук-там трева. Нокът клекна и огледа за дири. Намери една в малка падина в мократа пръст и каза тихо:

— Мечка. — Опипа прекършените стръкове. Все още бяха влажни. — Близо е.

Калеб кимна и каза тихо:

— Добри очи.

Тръгнаха по мечата диря. На средата на поляната Калеб вдигна ръка и спряха. Нокът се вслуша и чу мечо сумтене и тъпо почукване по дърво.

Запромъкваха се напред и скоро стигнаха малък ручей. От другата страна стоеше изправен голям кафяв мечок, тръскаше усърдно едно изсъхнало дърво и ровеше настървено с нокти да открие дупката на кошера диви пчели, които кръжаха безпомощно около него. Накрая мечокът разцепи дървото и измъкна сладките пити. Пчелите напразно го жилеха по дебелата козина, от време на време някоя успяваше да намери единствената уязвима за жилата им част от животното, муцуната. Тогава мечокът изреваваше гневно, но след малко отново се връщаше на задачата с яденето на меда.

Нокът потупа Калеб по рамото и посочи мечока, но ловецът поклати глава и му махна да тръгват обратно.

Измъкнаха се безшумно назад. След малко Калеб пак затича.

 

По мръкване се завърнаха в хана с една сърна на раменете на Калеб и две пуйки, вързани за краката — тях ги носеше Нокът.

Робърт чакаше на портата. Щом стигнаха, се появи Гибс и взе пуйките от Нокът. Робърт погледна Калеб, който каза само:

— Момчето може да ловува.

Нокът погледна Робърт и видя как по лицето му пробяга задоволство. Не знаеше за какво точно става дума, но беше сигурен, че е свързано с нещо много повече от лов на дивеч из гората.

Калеб тръгна с Гибс към кухнята, а Робърт сложи ръка на рамото на Нокът и каза:

— Е, почваме.